Смарагдовият лебед

18

Беше малко преди осем, когато Гарет напусна къщата. Миранда се бе върнала в собствената си стая, без никой да я забележи. Графът имаше да уреди нещо важно — да затвори една врата преди пристигането на Анри френски.

Той намери обущарската работилница без затруднения. Тя беше само на хвърлей камък от мястото, където трупата беше изнесла представлението с участието на Миранда. Обущарят вече работеше и вдигна глава с подканваща усмивка, когато в дюкянчето му влезе високопоставен благородник.

Без да се бави, мъжът скочи на крака и се поклони дълбоко пред неочаквания гост.

— С какво мога да ви услужа, милорд? — Той се поклони отново и носът му почти се допря до кожената престилка.

— Искам да се видя с гостите от втория етаж. Там ли са?

Обущарят изглеждаше разочарован, но се втурна забързано към тясната стълбичка, която водеше нагоре.

— Ще ида да доведа някого, милорд.

— Не, не, оставете. Предпочитам лично да се кача горе. — Гарет му кимна приятелски и изкачи с два скока дървените стъпала. Обущарят се поколеба за миг, после тихо се промъкна нагоре и спря пред вратата на стаята. Приведе се към ключалката и се вслуша напрегнато.

Гарет почука на вратата, но не получи отговор. Отвътре се чуваха гласове, прекъсвани от глухи удари и понякога проклятия. Лордът вдигна рамене, вдигна резето и блъсна вратата.

В претъпканото помещение цареше суетня. Обитателите му бяха заети да събират постелките си, да поправят скъпоценните инструменти на занаята си или да удовлетворяват личните си потребности. Мама Гертруд се беше навела над леген с вода, беше свалила долната си риза и миеше могъщите си гърди. При вида на графа тя изписка задавено и изпусна парцала в легена.

— Всемогъщи Боже, ама това е лорд Харткорт! — Огромните й гърди се разлюляха застрашително, когато се изправи. Изражението й беше загрижено. — Да не е станало нещо лошо с нашата Миранда, милорд?

— Не, нищо. Когато излязох от дома си преди половин час, тя беше здрава и бодра — отговори Гарет и дискретно отвърна поглед. — Простете, че ви попречих, но има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас.

— Става дума за Миранда, нали? — поиска да узнае Раул, остави канчето си на един сандък и изтри устата си с опакото на ръката.

— Разбира се, че става въпрос за нея — изръмжа Бертран.

— Къде е Миранда? — попита страхливо Роби, който тъкмо четкаше кучето на Люк. — Нали каза, че пак ще дойде да ме види? — Той се изправи и разтърка сакатото си краче. — Тя ще се върне при мен, нали, сър?

Беше много по-трудно, отколкото си го беше представял. Гарет усети пронизващия и съвсем не приятелски поглед на Люк. Младият човек остави кълбото от конски косми, което поправяше, и мълчаливо зачака отговора на графа.

— Мисля, че би трябвало да проведа този разговор с Бертран и Гертруд — отговори най-после Гарет и се обърна въпросително към двамата. Мама Гертруд беше облякла долната си риза и стягаше корсажа си.

— Наистина ли Миранда е добре? — попита отново мама Гертруд и очите й блеснаха подозрително. Гарет кимна.

— Искам да ви направя едно предложение.

— Няма да продадем момичето като уличница… не се сърдете, милорд, че ви казвам открито какво мисля, но тя ми е като дъщеря и няма да допусна…

— Стига, мадам! — Гарет вдигна успокоително ръка. — Уверявам ви, че имам предвид нещо съвсем друго.

— Най-добре е да го обсъдим долу в таверната — намеси се Бертран и остави флейтата, която почистваше. — Ела с нас, мама.

Гертруд разтърси полите на кафявата си рокля.

— Разбира се, че ще дойда. Не можете да обсъждате съдбата на нашата Миранда без мен. Тя ми е практически дъщеря. — Тя изгледа злобно лорд Харткорт, който напразно се опитваше да изглежда спокоен.

— След вас, мадам — покани я той и отвори вратата.

Гертруд се мушна край него и излезе на стълбата, като шумолеше тържествено с полите си.

— Ей, ти! Не можеш ли да си стоиш в работилницата? Защо подслушваш честните хора? — извика сърдито тя, забелязала обущаря, който тичаше забързано надолу по стъпалата. — Какво нахалство! Онова, което става в тази стая, не те засяга!

Обущарят се скри в работилницата си и здраво затвори вратата. За съжаление не беше чул нищо интересно.

В таверната „Крос Кис“ почти нямаше хора в този ранен час. Гарет поръча една бутилка от най-доброто бургундско и Бертран кимна одобрително. Заеха места в най-отдалечения ъгъл. Гертруд се взря мрачно в чашата си, напълнена от графа до ръба.

— Празнуваме ли нещо, милорд?

— Може и така да се каже — отвърна той и извади от джоба си добре напълнена кесия. Сложи я на масата и със спокоен жест вдигна чашата към устните си.

— Какво е това? — попита Бертран и побутна с пръст кесията.

— Петдесет златни нобли.

Обяснението бе прието с мълчание. Бертран прокара език по пресъхналите си устни. Мама Гертруд погледна графа с открита враждебност.

— Какво искате от нас, милорд?

— Искам да заминете от Лондон още днес и да се върнете във Франция. — Гарет отпи още една глътка вино.

— Без Миранда? — попита възмутено Гертруд и се обърна рязко към Бертран, който несъзнателно потупваше кожената кесия. — Ей, Бертран, остави ги. Това са кървави пари.

Бертран отдръпна ръката си, покашля се, изплю се на пода и посегна към чашата си.

— Не говорете така — възрази Гарет. — Първо чуйте какво имам да ви разкажа.

Макар и неохотно, двамата изслушаха историята за злокобната Вартоломеева нощ и случилото се преди двадесет години.

— Сега сигурно разбирате, че трябва да позволите на Миранда да заживее новия си живот — заключи той.

— Да — отговори бавно Гертруд. — Значи другото момиче е нейната близначка. — Тя поклати учудено глава. — Приличат си като две капки вода. Но защо не сте казали истината на Миранда?

— Защото не съм сигурен как ще я приеме — обясни откровено Гарет. — А в момента се нуждая от сътрудничеството й. Щом осъществя плановете си за бъдещето й, ще й кажа всичко и се надявам, че дотогава ще е свикнала с живота на аристокрацията и истината няма да я шокира. Но… — Той се приведе над масата, в очите му имаше молба и настойчивост. — Трябва да разберете, че Миранда няма да свикне с новия си живот, докато старият е толкова близо и тя може да се върне при вас винаги когато й хрумне.

— Онова, което говори господин графът, звучи разумно, мама — подхвърли Бертран и отново улови кесията с парите. — Не можеш да го оспориш.

— Прав си — съгласи се мама Гертруд. — Но не можем да си отидем просто така, без да се сбогуваме с Миранда.

— Тя вече беше повярвала, че сте заминали за Франция. Мислеше, че сте я изоставили — напомни им Гарет. — Това я натъжи, но го прие и живееше спокойно до неочакваното ви появяване. И този път ще се примири.

— Според мен не е правилно да си тръгнем току-така — настоя на своето мама Гертруд.

— Хайде, стига, мама — изръмжа Бертран. — Петдесет златни нобли, жено! Само си помисли!

— Нали това правя! — изфуча жената. — Не съм глупачка. Знам, че ни трябват.

— Помислете какво означава това за Миранда — продължи с мек глас Гарет. Виждаше, че почти е спечелил. — Сигурно не искате да попречите на щастието й, след като я обичате като дъщеря.

— Не — съгласи се Гертруд. — Но ми е много неприятно да изчезнем просто така, без да й кажем дори дума за сбогом.

— Кълна ви се, че ще й кажа истината веднага щом дойде подходящият миг. Тя ще разбере, че не сте я изоставили.

— Ето, виждаш ли, мама! Това е почтено. — Бертран издърпа кесията към себе си. — Разбрахме се, милорд! Във всеки случай що се отнася до мен. — Той погледна укорително едрата жена. — Хайде, мама! Стегни се. Чувствата не дават хляб на масата. Момичето е от благороден произход и го очаква блестящо бъдеще, а пък ние имаме шанс да поживеем като нормални хора.

Гарет чакаше; лицето му беше безизразно, но нервите бяха опънати до скъсване. Съгласието на Бертран не струваше нищо, докато мама Гертруд не дадеше своето. Ако тя не потвърдеше сделката, трупата щеше да остави огромната сума и да продължи по пътя си, все едно колко ги привличаха парите.

— Ще й кажете истината. Давате ли ми думата си, милорд? — Гертруд го измери с внимателен поглед и очите й бяха така пронизващи, сякаш четеше в душата му.

Гарет сложи ръка на дръжката на меча.

— Кълна се в честта си, мадам.

Гертруд въздъхна дълбоко и изпи чашата си на един дъх.

— Е, хубаво. Щом е за доброто на момичето, ще го оставим да се оправя самичко.

Кожената кесия се плъзна по ръба на масата и падна тежко в голямата длан на Бертран. Той стана и лицето му грейна от радост.

— Много се радвам, че свършихме тази работа с вас, милорд. — Той протегна ръка през масата и Гарет я разтърси здраво, после стана и се поклони пред Гертруд.

— Кажете й, че винаги ще останем най-добрите й приятели. Кажете й, че не сме я изоставили — рече Гертруд, без да удостои с внимание почтителния му жест. После кратко кимна и излезе от кръчмата, следвана от Бертран.

Гарет седна на мястото си и поръча още една бутилка бургундско. Тази сутрин беше извършил едно мръсно дело. Даже съзнанието, че то беше абсолютно необходимо, не беше в състояние да го накара да се почувства по-чист.

Херцог Роаси беше изключително интересен мъж, както установи Миранда от мястото си в галерията, която гледаше към голямата зала на Уестминстър. Първата им среща час преди това беше толкова церемониална, че тя изобщо нямаше време да го разгледа по-отблизо. В момента той разговаряше с кралицата, която беше заела място на подиума в отсрещната страна на залата, и Миранда виждаше ясно профила му. Мършав, с остро издадена брадичка, силният нос завит като орлова човка.

Безкомпромисен и непоколебим профил, но въпреки това красив, помисли си тя и бавно тръгна по галерията към стълбата, която водеше в залата. Но в никакъв случай не може да се сравни с мъжа, който стои до него.

Тя спря отново, но не се заинтересува от тълпата разкошно облечени придворни, а устреми жаден поглед към лорд Харткорт. Жакетът и късите панталони от гълъбовосиво кадифе изглеждаха очебийно скромни и приглушени сред останалите, които сияеха във всички цветове на дъгата. Контрастът се подчертаваше още повече от късата наметка от яркочервена коприна, която висеше на едното му рамо, закрепена с брошка от диаманти и рубини, която блестеше примамливо даже от това разстояние.

Миранда огледа роклята си от сребърно платно, избродирана с перли. Над нея носеше наметка от бяло кадифе с висока колосана яка. Диадема от перли придържаше бялото дантелено боне, което скриваше все още късата й коса. Напълно подходящо за девойка при първата й среща с мъжа, който трябва да стане неин съпруг, помисли си тя и едва не се изкиска. Олицетворение на девственост и почтеност. Мод щеше да изглежда много добре в това одеяние.

Когато слезе по стълбата, тя продължаваше да се усмихва. Не съзнаваше, че стъпките й са бързи и гъвкави, а бузите са порозовели от удоволствие.

Двамата мъже се поклониха дълбоко на кралицата и, сякаш усетили близостта на Миранда, се обърнаха като по заповед.

— Тя е всичко, което обеща портретът й — проговори приглушено Анри. — Всичко и дори много повече. Не бях очаквал тази жизненост. Художникът е нарисувал дамата по-скоро откъм сериозната й страна.

— Една проста четка не е в състояние да улови всички качества на един човек — отговори Гарет, питайки се защо Миранда беше толкова развеселена. Очите й блестяха, бузите пламтяха, около устата й играеше тайна усмивка. Нищо чудно, че Анри беше силно привлечен от нея. Докато стояха и гледаха, Миранда бе обсадена от трима млади благородници, които се стълпиха около нея, за да си оспорят благоволението й. Гарет и Анри не чуха разговора, но Миранда очевидно се забавляваше. Тя се засмя звънко, отметна глава назад и отвори ветрилото си с кокетната сръчност на млада жена, свикнала да бъде ухажвана и забавлявана от придворни кавалери.

— Остава ни само да се надяваме, че дамата не е отблъсната от вероятността да стане съпруга на един стар войник — промърмори Анри и устните му се опънаха в тънка линия. — Аз не умея да играя ролята на галантен кавалер, Харткорт, а вашата подопечна явно е свикнала да бъде ухажвана.

„Само ако знаеше колко се лъжеш.“ Разбира се, Гарет не можеше да каже истината. Вместо това поклати леко глава, за да отрече казаното от краля. И той самият бе изненадан от лекотата, с която Миранда се движеше в придворните кръгове. Макар че продължаваше да прави грешки, умението й да ги пренебрегва, както онази вечер не бе обърнала внимание на захвърлените си обувки, беше изцяло в нейна полза. Дворът беше единен в мнението си, че младата братовчедка на лорд Харткорт е завладяваща ексцентричка.

За съжаление лейди Мери беше на друго мнение. Сърцето на Гарет се сви, като видя как годеницата му напусна мястото си до кралицата и се запъти към него. В последно време Мери беше все в лошо настроение и целият й гняв беше съсредоточен върху младото момиче. Тя не изпускаше случай да го критикува и очевидно беше крайно недоволна от реакцията на годеника си.

Тя се доближи до Харткорт и херцога и се поклони сковано.

— Ваша светлост. — Направи реверанс пред Анри и продължи: — Нейно величество ви кани на вечеря утре. Разбира се, и лорд Харткорт. — Тя се обърна към Гарет, но в усмивката й нямаше топлина.

— Моля, предайте на нейно величество сърдечната ни благодарност. За нас е чест да приемем поканата й — отвърна с поклон Анри. — Дали бихме могли да убедим нейно величество да включи в поканата и лейди Мод? Имам твърде малко време да ухажвам момичето и не ми се ще да загубя цял следобед.

Лейди Мери го изгледа шокирано. Не беше редно да се реагира на кралската заповед с представяне на собствени гости.

— Не гледайте така шокирано, мадам. Херцогът само се пошегува — намеси се бързо Гарет и шеговито удари Анри по рамото. Кралят се изсмя, но вече беше късно да поправи грешката си и очите му заблестяха гневно.

— Да, разбира се — промърмори той. — Това беше само шега. Но ако се съди по онова, което виждат очите ми, бъдещата ми годеница е разбила сърцата на всички млади мъже в двора. Затова мисля, че не бива да губя време, а да я ухажвам по-настойчиво.

— Лейди Мод е темпераментна млада жена, ваша светлост — проговори Мери с меденосладка усмивка, която трябваше да заличи злобата в гласа й. — Трябва да се съобразим с младостта й. Остава ни само да се надяваме, че подопечната на лорд Харткорт знае какво й повелява чувството за дълг. — И тя хвърли остър, многозначителен поглед към годеника си.

— Съмнявате ли се в това, мадам? — Гарет вдигна високо едната си вежда, гласът му прозвуча ледено. В очите на лейди Мери блесна гняв.

Момичето наистина изглеждаше блестящо, дори в очите на отдавна загубилата илюзиите си придворна дама. В този момент лейди Дюфорт се приближи до Миранда и я откъсна от обожателите й. Мод беше възхитително видение в бяло и сребърно, сините й очи сияеха като лятното небе, кремавото лице беше порозовяло, пълната червена уста грееше в топла усмивка. Мери съзнаваше, че ревнува момичето, че тази ревност я кара да говори злобни думи, знаеше, че това изобщо не се харесва на Гарет. Ала вече не можеше да се удържи. Когато Имоджин и младата лейди се присъединиха към тях, тя едва успя да изпише на лицето си усмивка.

Лейди Дюфорт беше много по-тиха и бледа от обикновено, с две предателски бръчки над слепоочията, които показаха на брат й, че отново страда от мъчително главоболие. То идваше винаги след истеричните й пристъпи и той предполагаше, че сестра му се страхува от болката и затова се е научила да се владее много по-добре. Понякога обаче губеше битката и си плащаше скъпо и прескъпо за това.

— Лейди Дюфорт, трябва да ви поздравя най-искрено за красотата на възпитаницата ви. — Анри се наведе над ръката на дамата, но погледът му беше устремен към лицето на Миранда. — Тя е истински бисер, блестящо доказателство за майчинските ви грижи. — Той виждаше блестящата красота на момичето също така ясно, както я бе видяла Мери. Беше възхитен от свежестта, чувствителността и нежността на нейната младост и това го накара да се усмихне с разбиране. Тя изпробваше крилцата си, наслаждаваше се на мъжкото внимание и съзнаваше напълно омагьосващата си външност. Редом с това завладяващо момиче Анри се почувства тромав и груб, въпреки необичайната елегантност на придворната си одежда от кадифе и коприна.

— Много сте добър, ваша светлост — отговори Имоджин в напразен опит да се усмихне.

Миранда направи реверанс, отвори ветрилото си и хвърли кратък поглед към херцог Роаси над ръба му. Тази вечер имаше възможност да усъвършенства този номер. В острите очи на херцога под гъстите рунтави вежди блесна искра, а тясната устна се изкриви в усмивка. Той поглади добре поддържаната си брадичка и Миранда се учуди на ръцете му. Корави и мазолести, с груба ъглеста форма, която загатваше за трезв и практичен характер. Погледът на Миранда се премести към стройните, елегантни бели ръце на Гарет и кожата на гърба й се затопли. Никога нямаше да забрави еротичното преживяване от последната нощ, чувството за ръцете му върху кожата си, начина, по който си играеха с нея с вниманието и чувствителността на музиканти, а после я белязваха с пламтящата страст на взаимната им отдаденост.

— Ще ме придружите ли на кратка обиколка из залата, милейди? — Анри й предложи ръката си, загърната в кафява коприна. — Нали имам разрешението ви, Харткорт? — Той вдигна въпросително рунтавите си вежди.

— Но разбира се. — Лордът взе ръката на Миранда и я сложи в тази на Анри.

— О, виждам, че носите гривната, милейди. — Анри вдигна китката й към светлината. — Стои ви чудесно.

— Благодаря, милорд. — Миранда направи реверанс. — Наистина великодушен подарък, сър.

— Съвсем не — отговори кралят. — Някога е принадлежала на майка ви. Според мен накитът просто се е върнал при законната си притежателка, това е всичко.

— От баща ми ли я имате? — попита Миранда, помилва смарагдовия лебед и разклати златната верижка.

— Да. — Изведнъж Анри стана сериозен. — Баща ви беше един от най-добрите ми приятели. След смъртта на майка ви пазеше гривната като най-голямото си съкровище. На смъртното си легло я завеща на мен, като спомен за онази нощ… като символ на онова, което загубихме… — Той помълча малко и добави с тих глас, сякаш говореше на себе си: — И на онова, за което трябва да отмъстим.

За момент се възцари неловко мълчание. След малко Анри разтърси глава, за да прогони тъжните спомени.

— Елате, милейди. Нека се поразходим. Искам да узная всичко за вас.

При тази последна забележка Миранда не успя да се въздържи и хвърли бърз, дяволит поглед към Гарет над ръба на ветрилото си. Той се направи, че не го е забелязал, но тя бе готова да се закълне, че устните му потръпнаха развеселено.

— Бих предпочела да говорим на френски, сър. Много бих желала да се поупражня малко — обърна се тя към придружителя си. Той съвсем съзнателно я водеше далече от множеството, към отсрещната страна на залата, където висеше тежък стенен килим. Миранда предположи, че зад него имаше таен изход.

— Наистина ли говорите моя език? — попита изненадано и зарадвано Анри.

— Горе-долу — отвърна тя и продължи на френски: — Как пътувахте? По това време на годината морето е доста бурно.

— Нима сте пътували по Ламанша? — Учудването му се усили. — Вашият настойник не ми е споменавал, че сте посещавали родната си страна.

— Не, не, милорд, никога не съм била във Франция — отговори уплашено Миранда. — Но често съм слушала господата да говорят, че по това време на годината морето е пълно с изненади.

— Аха — кимна кралят и ускори крачка, макар че в очите му остана леко объркване. — Вие живеете от най-ранно детство в Англия и въпреки това говорите моя език като майчин.

— Имах отличен учител по френски — импровизира бързо тя. — Задължаваше ме да говоря само на френски. Лорд Харткорт твърдеше, че това е необходимо. Искаше да науча и двата езика.

— Той също владее много добре френския — отвърна Анри. Обяснението й беше убедително, а умението й да говори френски беше още едно предимство пред сънародниците му. Французите щяха да я харесат и това се отнасяше както до народа, така и до придворните му.

— Все пак смятам, че е по-добре да разговаряме на английски, докато съм тук — усмихна се меко той. — Учтивостта изисква да се приспособя към домакините си, а и аз имам нужда от упражнение. — Той се усмихна със следи от самопрезрение.

Усмивката му е прекрасна, помисли си Миранда, и той очевидно я пести. Внушителната фигура излъчваше трудно обуздавана сила, която правеше усмивката още по-очарователна. Дали Мод щеше да го намери симпатичен? Никой не можеше да каже.

— Я да видим какво се крие зад този килим. — Анри отмести скъпоценната материя. — Аха, ниша — продължи весело той. — Място, където можем да разговаряме необезпокоявани.

Миранда хвърли бърз поглед през рамо.

— О, милорд, няма ли да ме сметнат за безсрамна?

— Имаме благословията на нейно величество — отговори ухилено кралят. — Оценявам високо моминските ви добродетели, но не се тревожете, няма да чуете нито една укорна дума, докато нейно величество и настойникът ви се усмихват. — Той сложи ръка на кръста й и я бутна към нишата. Тежкият стенен килим падна и ги закри от погледите на множеството.

Вероятно малката ниша беше закрита с килим, за да се предотврати течението.

— Божичко, колко е задушно! — Анри отвори широко двете крила на прозореца. — Не понасям да бъда затворен дълго време. — Той се обърна към Миранда и на лицето му отново се появи самопрезрителната усмивка. — Аз съм един груб и нецивилизован войник, милейди. Не съм домошар. Много по-щастлив съм под платното на палатката, отколкото под покрива на двореца.

— И с мен е същото, ваша светлост. Обичам да се разхождам под открито небе — отговори тя. — Навън е прекрасно… — Тя беше готова да му опише с какво удоволствие бе спала под обсипаното със звезди небе в меките летни нощи, но успя навреме да млъкне.

— Продължавайте — помоли Анри и в очите му светна интерес.

— Най-много обичам разходките в гората — отговори бързо Миранда. — Но вероятно вие ги смятате за твърде скучни, сър.

— Разходките в гората са подходящо занимание за момичетата с благороден произход — отговори сериозно Анри. — Елате, седнете при мен. — Той се настани на пейката и я привлече до себе си. — А сега ви моля да ми отговорите съвсем искрено. Съгласна ли сте с този годеж? — Изражението му беше съвсем сериозно. Той сложи един пръст под брадичката й и обърна лицето й към своето.

— Аз съм послушна девойка, милорд — промърмори тя и сведе глава, за да скрие очите си.

— Не… не, малко момиче, не ви попитах това. — Той притисна брадичката й и гласът му стана още по-сериозен. — Няма да продължа ухажването си, ако не сте съгласна. Искам да имам съпруга, която да дойде доброволно при мен, без да се интересува от политическите интереси.

Очите му потъмняха от гняв, устата беше стисната толкова здраво, че устните образуваха тясна, сгърчена линия. Бог да ни е на помощ, ако този мъж открие измамата, помисли си Миранда и потръпна от страх.

— Значи вече сте бил женен, милорд? — попита плахо тя, издърпа брадичката си и сведе поглед към скута си. — Не знаех това.

— Аз съм почти на тридесет и девет години, мила, и не мога да нямам минало — отговори той и вдигна рамене в нетърпелив жест. Жакетът му беше малко тесен, опъваше се над мощните гърди, а копринената риза под него беше неприятно мека и лепкава като змийска кожа. Той копнееше за удобния си, макар и ужасно износен кожен жакет и грубата ленена риза.

— Зле ли се чувствате, милорд? — Миранда го погледай объркано. Херцогът имаше измъченото изражение на мъж, който е седнал на купчина коприва.

— Този проклет жакет е много тесен — промърмори сърдито Анри. После се сети, че оплакването му е твърде неподходящо за обстоятелствата, и се върна рязко към предишната тема. — Съпругата ми почина.

Циничната лъжа излезе без усилия от устните му. В този момент Маргьорит вероятно беше в обятията на някой от многобройните си любовници. Но тя му бе дала благословията си за това начинание. Макар че се отвращаваше от връзката, която й бяха натрапили майка й и брат й, Маргьорит не знаеше, че бе послужила като примамка за страшната Вартоломеева нощ. Въпреки нежеланието си да стане съпруга на наварския крал, тя бе спасила живота на съпруга си и двамата останаха приятели. Тя също щеше да изпита облекчение, ако се отървеше от товара на този брак. Имам чувството, каза си развеселено кралят, че Маргьорит ще хареса това момиче.

Добродетелно сведените очи и потвърждението за послушание бяха чисто лицемерие, Анри беше убеден в това. Зад подчертано плахото изражение се криеше много повече, отколкото тя му позволяваше да види. Нали беше видял начина, по който тя се движеше, когато се чувстваше ненаблюдавана, видя възхитителните искри в лазурносините очи. Нито едно неопитно и недокоснато момиче не кокетничи с такава сръчност, както правеше тази дама. Сигурно скоро щеше да обогати представата си за уменията й. Тя със сигурност носеше нещо в себе си, което щеше да впечатли Маргьорит.

Той взе ръката й, заигра се с нежните пръстчета. Усети как тя се скова, ръката й се отпусна в неговата, без да се съпротивлява.

— Няма от какво да се страхувате — заговори успокоително той, готов да продължи играта, и вдигна ръката и към устните си.

Миранда се опита да издърпа ръката си. Имаше само една личност на света, на която тя можеше да реагира така, както очевидно желаеше херцог Роаси.

Анри усети прилив на нетърпение. Пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните, другата му ръка се вдигна и помилва стройната й шия. Връхчето на показалеца му се плъзна към мястото, където се напипваше пулсът. Без да се притеснява, той плъзна пръсти още по-надолу към гладката бяла кожа на гърдите й. Деколтето беше дълбоко, подчертано от високата яка на наметката, която стърчеше зад главата и.

Пръстите му се потопиха във вдлъбнатинката между набъбналите млади гърди. Миранда потрепери и бързо отблъсна ръката му.

— Моля ви, не, ваша светлост, още не бива.

— Значи е още много рано за подобно нежно внимание, мила? — Той се засмя гърлено. — Но аз знам много добре, че вие харесвате ролята на кокетката. — Той бе усетил потръпването й при интимното докосване, ускорения пулс. Бърза и възхитително страстна реакция.

— Ние се познаваме само от няколко часа, сър — напомни му Миранда.

— Разбирам, и вие желаете да бъдете ухажвана меко и рицарски като другите млади аристократки — отговори с настойчива усмивка кралят. В очите му блесна неодобрение. Кокетните игрички и романтичните преживявания бяха чудесно нещо, но той нямаше никакво време да ухажва това момиче. Трябваше да се върне във Франция още в края на този месец и дотогава трябваше да подчини годеницата си на своята воля. Този път трябваше да бъде сигурен, че тя ще дойде при него по свое желание.

— Бихте ли ме придружили, за да се върна при лейди Дюфорт, сър? — Миранда не беше очаквала, че ще копнее за компанията на Имоджин.

— Първо искам да получа още един малък знак за съгласието ви. — Той стисна силно брадичката й и вдигна лицето й към своето. Очите му се приближиха, тъмни, пронизващи, остри като на хищна птица. Тясната уста с добре поддържана брадичка се сведе над нейната. Трябваше да се въоръжи с търпение. Трябваше да си припомни, че играеше роля, от която зависеха много неща. Тя беше Мод, плаха девица, която изпълнява дълга си пред своя настойник, но не е отвратена от ухажора си, не се съпротивлява срещу предстоящата си женитба.

Ала когато устните му се докоснаха до нейните, тя потрепери от отвращение и рязко отметна глава назад.

— Моля за прошка, сър. Аз… аз не мога…

Анри я погледна стреснато. Вярно, той беше прибързал с ухажването, но момичето знаеше какво се очаква от него. Въпреки това остана с чувството, че паническата й реакция не беше престорена, не беше част от момичешката игра на лицемерна добродетел.

— Е, добре — промърмори той, без да си дава труд да крие разочарованието си. — Елате, ще се върнем при компаньонката ви. През следващите дни ще имаме много повече възможности да се опознаем. — Той стана от пейката и й предложи ръката си.

Гарет проследи как Миранда и Анри изчезнаха зад стенния килим и макар че се стараеше да отклони вниманието си, не можеше да не мисли какво става в този момент в малката ниша.

— Велики Боже, Гарет, изглеждаш объркан и разсеян като загубило майка си теле! — изгърмя по обичайния си груб начин Брайън Роситър. — Ела да поиграем карти.

— Младата ти братовчедка явно се харесва на херцог Роаси — отбеляза Кип. — Кралицата съгласна ли е с този брак?

— Напълно. — Погледът на Гарет не можеше да се откъсне от стенния килим. Анри беше дал да се разбере, че няма много време да ухажва лейди Мод. Освен това съзнаваше, че не е длъжен да се бави с тънкостите на придворното ухажване, и вероятно веднага беше пристъпил към действие.

— За какво си се загрижил, стари приятелю? — попита засмяно Брайън. — Жената е готова да мине под венчило, Роаси я хареса от пръв поглед. Кралицата се усмихва благосклонно. Значи всичко е наред.

— Мод е още нова в двора — отговори Гарет и се учуди на глухия си глас. Той се извини и се отдалечи от приятелите си, усещайки в гърба си изпитателния поглед на Кип.

Миранда излезе от нишата, следвана от краля, и Гарет усети болезнено пробождане в гърдите. Какво бяха правили двамата в усамотението на нишата? Дали Анри я бе помилвал, дали я бе докоснал интимно? Дали я беше целунал? Защо, по дяволите, трепереше само при мисълта за тази възможност?

Миранда остана за момент неподвижна и плъзна поглед в голямата зала. Явно търсеше него. Очите му привлякоха погледа й като магнит. Той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Вътрешната връзка между двамата беше силна и досегаема като фина златна верижка.

Гарет се обърна рязко на токовете си и се запъти към изхода на залата.