Смарагдовият лебед

14

Лорд Харткорт избута стола си малко назад и се облегна на стената на таверната. Издуха синкав облак дим към опушените греди на тавана и присви очи, преди да посегне към канчето с медовина. Пиеше много, но тази вечер алкохолът явно не му въздействаше.

— Ти си наред, Гарет. — Брайън се приведе към него и подхвърли заровете върху преобърнатата бъчва с ейл, която им служеше за маса.

Гарет отпи голяма глътка от виното си, остави канчето и посегна към заровете. За момент ги скри в шепата си, после с ленив жест ги пусна на дървената плоча.

— Пфу! Тази вечер имаш дяволски късмет, приятелю. — Брайън се обърна и махна на помощник-кръчмаря. — Ей, момче! Дай тук една стомна ейл!

Гарет се отблъсна от стената и постави стола си на четирите му крака.

— Не, тази вечер няма да пия повече, нито ще играя. Имам непогрешимото чувство, че късметът ще ме изостави.

— Я стига, Харткорт, наистина ли смяташ да ни напуснеш, без да си ни дал възможност за реванш? — извика лорд Ленстър. — Не е спортсменско от твоя страна да изчезнеш с печалбата.

Гарет се усмихна небрежно.

— Готов съм да споря с всеки мъж, който ме обвинява в липса на спортсменство, Ленстър. Но в момента единственото ми желание е да се отпусна в леглото си. — Той събра купчината гвинеи пред себе си и ги пъхна в ленената торбичка, която носеше на колана си.

— Накрая все пак реши да последваш нареждането на сестра си и да се прибереш вкъщи, така ли? — Брайън бръкна в канчето си и извади нощната пеперуда, която беше кацнала в бирата му. — Редно е да й стегнеш юздите, стари момко. В последно време си позволява доста волности — продължи той, като оглеждаше внимателно канчето си в търсене на още чужди тела, привлечени от светлината на свещите. — И с Шарлът беше същото.

Ноздрите на Гарет се свиха, един мускул потръпна на бузата му. Той не каза нищо, а Брайън, който беше говорил, без да мисли, вдигна глава и се усмихна приятелски. Ала като видя леденото изражение на Гарет, кръвта нахлу в лицето му и го оцвети в тъмночервено. Той хвърли безпомощен поглед към приятелите си, но всички, включително Кип, седяха с вкаменени лица и се взираха някъде в далечината. Явно отказваха да му помогнат да се измъкне от неловката ситуация.

— Моля за извинение, Гарет. Забележката ми беше крайно неподходяща — промърмори накрая Брайън.

Лордът стана безмълвно, приведе се, за да не се удари в ниските греди, и излезе от таверната.

— Казах истината — обърна се към брат си Брайън, наполовина, за да се защити и наполовина, за да потърси помощ.

— Така е — отвърна мрачно Кип. — Да не мислиш, че Гарет не знае?

— Тази вечер не беше мрачен, както обикновено — отбеляза Ленстър и събра заровете. — Докато ти не изказа така открито мнението си, Роситър.

Брайън промърмори нещо неразбрано и повика помощника да напълни канчето му.

— Женитбата между Роаси и лейди Мод означава много за него — отбеляза замислено Кип. — Разбира се, всичко зависи от резултата на сгледата. Вярвам, че няма да има проблеми.

— Разбира се, че не, момичето е безкрайно апетитна хапка — промърмори Уоруик, надвесен над канчето с медовина. — Нали казаха, че била болнава? Днес ми се стори най-здравото същество на света.

— Точно така — потвърди Кип и попоти пръсти в локвичката ейл на масата. — Изглеждаше, като че нито един ден през живота си не е боледувала.

— Женитбата й с Роаси ще възвърне старото могъщество на семейство Харткорт и ще му отреди място сред първите във френския двор.

— Точно така. И по същата причина нашата Елизабет ще се вслушва внимателно в думите на лорд Харткорт — промърмори като на себе си Кип. — Тя умее да изстисква хората, които черпят направо от извора, особено когато й трябва информация от чужбина.

— Не ви ли се струва странно, че Гарет остана толкова дълго време бездеен, след като по-рано участваше активно в политическия живот и упражняваше влиянието си? — попита с усмивка лорд Ленстър.

— Политиката беше голямата му страст — подкрепи го Брайън. — Преди…

Той не завърши изречението си и след кратко мълчание Кип промълви замислено:

— Остава само да се надяваме, че бракът му с лейди Мери Абърнати ще бъде плодовит.

— Да. Освен това е сигурно, че тази жена няма да му създава ядове — засмя се Уоруик. — Тя е добродетелна като монахиня и напълно осъзнава дълга си.

— Ще й струва голямо напрежение да произведе наследници. Гарет сигурно не иска да го наследи семейството на сестра му.

— Ти забравяш, че сестра му няма семейство. Лейди Имоджин не показва склонност да се възпроизведе. Пък и се съмнявам, че лорд Майлс има кураж да се доближи до нея. — Брайън се ухили широко, забравил предишната си нетактичност.

— За какво да се доближи — за да й се възкачи или за да създаде наследник? — попита с дръзка усмивка Ленстър.

— Вероятно не успява да направи нито едното, нито другото. — Брайън хвърли заровете. — Ей, Кип, какво ти става? Да не заспиш, човече? Нощта едва сега започва!

— Извинете. Явно мислите ми са другаде. — Кип се усмихна, но изразът на очите му остана замислен и объркан.

Гарет се запъти бавно към реката, докато погледът му непрекъснато се местеше по улицата, за да забележи навреме евентуалните нощни разбойници. Мечът беше полуизваден от ножницата и лордът стискаше здраво обкованата със скъпоценни камъни дръжка. Беше готов да се защити светкавично в случай на нужда, но засега не чуваше нищо, освен глухия тропот на ботушите си по мръсния паваж. Гарет видя в далечината кея на Ламбет, ускори крачка и излезе от тъмната, тясна уличка в кръга светлина, създаден от фенера, окачен на кърмата на една лодка.

Той се качи в малката лодка, уви се в наметката си и седна на носа.

— Карай в имението на Харткорт, зад кея на Странд.

— Тъй вярно, милорд. — Лодкарят налегна греблата в ремъците и насочи лодката към средата на реката, за да се възползва от течението. Беше малко преди четири сутринта. Водата беше черна, небето даже още по-черно, тук и там по бреговете блещукаха светлинки. Лодката зави покрай един издаден нос и изведнъж мракът се огласи от гневно проклятие, което беше толкова близо до Гарет, че можеше да идва само от лодкаря.

— Чумата да ви тръшне! — изрева ядно мъжът и бързо отведе малкия си плавателен съд далече от неосветената лодка, където седяха двама мъже и ловяха змиорки. — Не можете ли да запалите светлина?

— Върви по дяволите, лодкарю! — изръмжаха в отговор те, без дори да вдигнат глави.

Гарет потръпна от нощния студ и се уви по-плътно в копринената си наметка. Защо не се беше сетил да си вземе по-топли дрехи? Но нима беше очаквал, че ще пътува по реката в този късен час? Както и не беше очаквал, че ще се върне в такова мрачно настроение.

Думите на Брайън отговаряха на истината, но приятелят му нямаше представа — а и откъде ли можеше да я има? — за онова, което се криеше зад истината. Откъде Брайън можеше да знае, че лорд Харткорт откриваше в сестринската обич на Имоджин същата любов, граничеща с мания, която самият той някога беше изпитвал към Шарлът? Имоджин беше посветила целия си живот на благото и интересите на брат си; всичките й чувства и мисли кръжаха единствено около него. Тя живееше чрез него и за него. И тъй като той познаваше силата на тази изключителна любов, сърцето не му позволяваше да я отблъсне така студено, както някога собствената му жена бе отблъснала любовта му.

Глухият удар на лодката в кея на имението Харткорт го изтръгна от мрачните мисли. Той скочи на брега, подаде на лодкаря шилинг и почука на градинската портичка. Съненият портиер се измъкна от леглото си, нахлупи шапката на главата си и вдигна високо догарящия фенер.

— Моля за прошка, милорд. Сигурно съм задрямал.

Гарет изръмжа нещо неразбрано и взе фенера.

— Няма нищо. Сам ще намеря пътя до къщата.

Небето на изток просветляваше. факлите, които осветяваха пътя към къщата, догаряха, две или три бяха напълно угаснали. Гарет улови с крайчеца на окото си нещо оранжево на пътя пред себе си и в следващия миг към него се втурна Миранда, следвана от Чип, който бодро подскачаше след господарката си.

— Милорд?

Гарет я погледна със смръщено чело, докато се опитваше да се отърси от потискащия черен облак на спомена.

— Какво правите тук, Миранда?

Лицето й беше само един блед овал в мрака, очите като две тъмни езера.

— Не можах да заспя. Чувствах се толкова самотна в онази ужасна стая. Изпитвах такъв срам! Все още не мога да разбера как събух обувките си. Направих непростими грешки! Лейди Мери беше шокирана, вие не ми казахте нито дума, затова си помислих, че е най-добре да дойда тук и да ви чакам.

Усмивката й беше колеблива. Една факла блесна ярко под напора на вятъра и освети лицата им. В следващия миг лицето й потъмня.

— Божичко, какво ви е? Какво става? — прошепна стреснато тя. Ръката й се вдигна от само себе си, за да докосне устата му, сякаш можеше да изтрие коравите линии на мъката и страданието. — Какво се е случило? Зле ли ви е? Пак ли имахте кошмар?

Той погледна в лицето й, в големите сини очи, пълни с тревога, открити и честни, без капчица фалш — отражение на прям и искрен характер, какъвто не беше срещал никога досега.

Какво можеше да знае това невинно момиче за злокобните, задушаващи лапи на вманиачеността? За всепоглъщащите пламъци на вината и позора, по-горещи от адските огньове, които дълбаеха вътрешностите му? Неочаквано в гърдите му се надигна желание, завладяваща потребност, отчаян копнеж да се загуби в нея и да забрави мъчителните кошмари в простотата на тази чиста, неразвалена душа.

Ръцете му се плъзнаха по крехката талия и тя се надигна на пръсти, без да маха палец от устата му. В очите й блесна странна настойчивост, появи се бегъл израз на объркване, който моментално бе прогонен от чиста страст. Ръцете й помилваха бузите му, устните се отвориха жадно под устата му.

Факлата над тях трепкаше неспокойно, фитилът пращеше и съскаше. Градината беше потопена в тъмнина, влажният нощен въздух беше изпълнен със сладкия аромат на рози и левкоя. Сега, в кадифения мрак, Миранда му се видя преобразена, обкръжена от аура на загадъчност и изкушение. Простата оранжева рокля обвиваше съвсем естествено стройното тяло, което се извиваше в ръцете му, нежната главичка с блестяща червенокафява коса милваше бузата му. Миранда притисна устни към устата му и го прегърна. Гореща възбуда пламна в слабините му и мускулите на корема му се свиха болезнено.

Тя ухаеше сладко и изкусително като прясно опечен хляб. Устните й бяха топли, гъвкави и готови да му се отдадат. Ала той знаеше, че устата й е девствена, че никога не се е отваряла по този начин за друг мъж, и едновременно с нарастващата жажда в сърцето му пламна буйна нежност. Пръстите, които развързваха корсажа й, бяха меки, макар че трепереха от нетърпение да разголят гърдите й и да се насладят на копринената им мекота.

Гърдите й бяха малки, но съвършено оформени и паснаха чудесно в дланите му. Тя притисна устните си още по-силно към устата му и той чу тихия й сладостен стон, когато помилва гладката, твърда закръгленост и пощипна зърната, които веднага се втвърдиха под докосването му.

Гарет вдигна глава и погледна в бледия овал на лицето й. Миранда въздъхна, затвори очи и отметна глава назад, разкри гладкия бял стълб на шията и той впи устни в топлата гънка към рамото, за да усети лудото биене на пулса й под кожата. После бавно плъзна устни надолу към дясната гърда.

Върхът на езика му закръжи с нарастващо желание около малкото, втвърдено зърно. Когато го пое между устните си и го засмука жадно, а после съвсем нежно захапа фината плът, Миранда простена отново, съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не вдигне излишен шум. Устата му се плъзна към лявата гърда, а дясната му ръка се зае с другата и погали твърдото, влажно зърно.

Беше като прекрасен сън, като приказна магия, тук, в сладко ухаещия мрак на градината, където дори любовната игра изглеждаше недействителна. Никой от двамата не говореше, думите не бяха нужни. Миранда смъкна роклята си с трескава бързина и я изрита небрежно настрана. Под нея беше напълно гола.

Треперещ от възбуда, Гарет плъзна ръце по крехката стройна фигура, усети хладната гладкост на кожата й, сладостните тръпки, които пълзяха по тялото й, докато пръстите му изследваха всяка закръгленост и вдлъбнатина по него. Той усети колебанието и страха й, усети ги също така ясно като силата на страстта й, неукротимата, пулсираща възбуда, и собствената му жажда да я има нарастваше с всяко милващо движение на ръцете му по голата кожа.

Почувства как ръцете й се мушнаха под жакета и ризата му. Нежните й движения бяха изпълнени със същата плахост и колебание, но с всяко плъзгане ставаха по-смели и уверени.

Гарет притисна гръдния й кош с двете си ръце, смаян от крехкостта му, и се наслади на лудото биене на сърцето й под нежната кожа. После обхвана талията й, коленичи в тревата и вдигна глава, за да покрие корема й с бързи леки целувки. Когато езикът му се плъзна във вдлъбнатинката на пъпа, а ръцете му се преместиха към хълбоците, кожата й се ороси от ситни капчици пот. Езикът му остави пареща следа по корема й.

Кожата й излъчваше странен аромат, смесица от ванилия и сметана. От гърлото й се изтръгна дълбок стон. Тя разтвори крака и здраво опря ходилата си в тревата, когато езикът му продължи пътя си надолу и пръстите му се плъзнаха между бедрата й, за да открият неизследваните тайни на тялото й. Той мушна връхчето на показалеца си още по-дълбоко, разтвори внимателно срамните устни и в първия миг му се стори, че нежните листчета на женствеността й се възпротивиха срещу това интимно проникване, напълно ново и непознато за нея. Ала когато тя се разтвори за него, по цялото й тяло пробяга сладостна тръпка на възбуда, която се превърна в могъща вълна.

Ръцете й обхванаха главата му, заровиха се в косата, тялото й се изви като лък под милващите му ръце. В слабините й бушуваше буря, заливаха я горещи вълни и тя не знаеше какво става с нея, знаеше само, че не може да понася нито секунда повече това сладко мъчение, че то ще я разкъса на парченца. Изведнъж нещо в тялото й експлодира и в утробата й се разля тежка, пареща сладост, която не можеше да се сравни с нищо друго на света. Тя не можеше повече да диша, не можеше да говори, обзета от никога неизпитвано блаженство, което изпълни всяка фибра на тялото й, а после бавно, съвсем бавно отшумя.

Гарет я прегърна силно, за да й попречи да се свлече в тревата; дъхът му идваше на накъсани тласъци, желанието му беше дива, всепоглъщаща сила, която повече не можеше да бъде удържана. Той я свали внимателно в тревата и тя го последва, без да се противи, защото някъде дълбоко в замъгленото си съзнание усещаше, че насладата още не е свършила, че двамата трябва да споделят удоволствието докрай.

Тя се наведе над него, откопча с треперещи пръсти жакета му и развърза връзките на ризата. Гарет се изтегна в тревата и я остави да го съблече. Неопитните й милувки бяха сладки и замайващи. Връхчетата на пръстите й се плъзгаха по гърдите му, рисуваха твърдата линия на мускулестия врат, милваха раменете му, проследиха извивката на ушите, после двете длани се плъзнаха в изкушаваща милувка към твърдите гърди. Милувките й бяха така бегли и колебливи, че Гарет разбра: тя се опитваше да открие как трябваше да докосва мъжа, за да му достави удоволствие. Той възприе колебанието й като още едно блажено преживяване, толкова по-прекрасно, защото се смесваше с новосъбуденото й желание. Кожата й тръпнеше и пареше при всяко негово докосване, желанието пламтеше в замъглените й очи, в полуотворените устни.

Той взе ръцете й и ги поведе към панталона си. Смръщила чело от усилието да се справи бързо, Миранда отвори колана и освободи коравия член от тясната обвивка. После предпазливо докосна влажния, пулсиращ връх. Същото бегло движение като преди.

Гарет се усмихна и я привлече към себе си. Отново разтвори бедрата й и тялото й се разтърси от силна тръпка. Когато ръката му се зарови в меките косъмчета на венериния хълм, тя се сви уплашено. Но този път утробата й беше влажна, гореща, пулсираща, готова за интимната милувка. Той мушна един пръст навътре и усети как мускулите й се стегнаха около него. Толкова малка, толкова тясна, помисли си той и целуна гладката кожа от вътрешната страна на бедрата с нарастващо желание. После мушна ръцете си под нея и обхвана задничето й. Отново се усмихна в мрака, възхитен от съвършената му форма, като че ли създадена специално за ръцете му.

Той коленичи между разтворените й бедра, вдигна долната част на тялото й към своето и внимателно проникна в нея. Изохкването й беше почти вик. Тя беше толкова малка и тясна, че го беше страх да не й причини болка, но течната жарава на възбудата й направи утробата гъвкава и еластична. Неспособен да се удържи, Гарет нахлу в нея с могъщ тласък, като в същото време я притисна силно до себе си, за да усети кратката болка, бързо заменена от удоволствието, като част от себе си.

Миранда се задвижи в свой собствен ритъм, надигна се насреща му, за да го приеме още по-дълбоко в себе си, докато тласъците му ставаха все по-мощни и той се заравяше със сладостни стонове в коприненомеката й утроба. От гърлото й излизаха приглушени звуци, тихо, изненадано пъшкане и кратки сладостни викове, които усилваха страстта му.

Искаше му се да се смее, толкова безумна беше радостта му от това дълбоко ощастливяващо сливане. Когато стигна до върха на екстаза и семето му се изля в нея като горещ, пулсиращ поток, той наистина избухна в смях, който огласи тъмната нощ. Притисна силно Миранда, впи пръсти в меката плът на дупето й и усети влажния от пот корем толкова близо до своя, сякаш двамата бяха станали едно цяло. Той я държеше здраво, целуваше я с буйна страст, докато усети как мускулите в утробата й се стегнаха около пулсиращата му плът и кратките й викове се превърнаха в сладостно хълцане. Едва когато тялото й се отпусна в ръцете му, той я остави във влажната трева и затвори очи, за да се наслади на преситеното изтощение.

Миранда лежеше напълно неподвижна. Слабините и коремът й се усещаха празни и едновременно с това препълнени, а мястото между бедрата беше горещо и опънато и все още тръпнеше от наслада. Гарет като че беше заспал. Дишането му беше спокойно и равномерно, тялото до нейното отпуснато и задоволено. Тя погледна към небето, проследи как облаците се разкъсаха и сребърният сърп на луната се подаде иззад черната пелена. Нощта отново беше напълно тиха и тя чу как вълните се разбиваха в каменните стъпала оттатък стената. Всичко останало беше мълчание. Шумовете от нощното движение по реката бяха заглъхнали, обитателите на огромната къща в другия край на градината отдавна спяха дълбок сън.

Като че ли двамата бяха единствените будни хора в цял Лондон, като че светът принадлежеше само на тях, като че магията на нощта — сребърната светлина на луната, гонещите се по небето облаци, тревата, толкова хладна и влажна под голия й гръб, сладкият аромат на лавровия храст над главата й — беше създадена само за тях двамата.

След малко се чу зовът на Чип. Той бърбореше някъде в нощта и в гласа му имаше страх. Миранда се претърколи настрана, подпря се на лакът и тихо го повика. Маймунката се приближи колебливо, с оголени зъби, погледът страхливо устремен към неподвижната фигура, която лежеше в тревата до господарката й.

— Няма нищо страшно — прошепна тя и протегна ръка да го помилва. — Нищо лошо не се е случило.

Изведнъж Гарет дойде на себе си. Седна в тревата и за секунда затвори безпомощно очи. Когато осъзна какво бе направил, шокът беше толкова силен, че го разтърси до дън душа. Как можа да отиде толкова далеч? Как допусна това да се случи?

Миранда докосна предпазливо рамото му.

— Милорд?

Той се обърна бавно към нея. Тя му се усмихваше в мрака, линиите на лицето й бяха все още замъглени от преживяната страст.

— Велики Боже, какво направих? — промърмори смаяно мъжът.

Миранда посегна към захвърлената наблизо оранжева рокля и я навлече през главата си. Съзнаваше, че трябва да се махне оттук, беше абсолютно уверена, че трябва да го стори още сега, в този миг. Всъщност не съжаляваше, че трябва да го остави сам.

Онова, което стана между тях, беше ново за нея и трябваше да го преживее сама. Целият й живот се промени; всичко, в което бе вярвала досега, трябваше да бъде преосмислено.

Тя приглади роклята си с треперещи ръце и едва успя да завърже връзките на корсажа. В този късен час всички спяха и никой нямаше да я види в този неприличен вид. Отвореният корсаж нямаше да й попречи да се изкатери по бръшляновите клони до стаята си. По някаква незнайна причина тя изобщо не помисли, че някъде може да има отворена врата, през която би могла да влезе в къщата.

Тя се обърна и погледна още веднъж Гарет. Той беше станал и сега стоеше неподвижен, отметнал глава назад, взрян някъде в небето. Ризата и жакетът му бяха отворени, но беше закопчал панталона си, докато тя се обличаше. Той не се помръдна, когато тя го остави и забърза по пътеката към къщата, следвана по петите от необичайно тихия Чип.

Гарет приглади косата си назад, после притисна връхчетата на пръстите към устните си. Какво направих, за Бога? Много добре знаеше какво бе направил, също както знаеше, че станалото не може да се върне.

Анри, крал на Франция и Навара, стоеше на носа, когато корабът премина устремно пясъчната плитчина на входа към първата от трите дълбочини в спокойните води на райското пристанище. В далечината пред него и от двете страни на пристанището се издигаха високи бели скали. Отбранителните съоръжения на замъка се очертаваха като величествен сив силует на яркосиньото небе, а високо на зелените хълмове мирно пасяха овце.

В град Дувър, който се бе сгушил в подножието на скалния масив, цареше оживление; трите пристанища гъмжаха от военни и търговски кораби и кралският кораб беше само един от многото в дългата редица плавателни съдове, които чакаха да пуснат котва.

— Ще се обадите ли на управителя в замъка, сир?

— Никога вече не ме наричайте сир, Магре — укори го тихо Анри, като едва движеше устните си. После се протегна лениво и простият жакет се опъна на гърдите му.

Графът се изчерви, но не се извини за грешката си. И двамата знаеха, че тя няма да се повтори.

— Искате ли да изпратя куриер в замъка, ваша светлост?

Анри приглади брадата си и отново устреми поглед към оживената и въпреки това мирна сцена. Това е типично за усърдния народ на Елизабет, помисли си той с лек полъх на завист. Докато собствената му страна страдаше от силното разединение на населението и непрекъснатите междуособици, англичаните трупаха имоти и пари, увеличаваха военната си флота, империята им ставаше все по-могъща. Един бегъл поглед към пристанището беше достатъчен, за да убеди и незнаещия наблюдател, че това процъфтяващо островно царство хранеше нация от корабостроители и моряци.

— Мисля, че е най-добре да изпратите куриер, Магре — промърмори неохотно той. Анри не обичаше официалностите, а сега, след толкова години лагерен живот, се чувстваше по-неловко отвсякога. — Макар че аз лично бих предпочел да продължа пътя си към Лондон, без да се обаждам никому. Ала от херцог Роаси трябва да се очаква, че след пристигането си в Англия ще пожелае да се порадва на гостоприемството на тукашния управител, особено когато е дошъл по личен въпрос.

— Прав сте, ваша светлост. — Магре прогони чайката, която бе кацнала до него на релинга. — Тези англичани са прилежен народ — отбеляза бегло той, като изрази гласно мислите на господаря си.

— Хм… — Анри гледаше неотстъпно към брега. Въпреки яркото слънце, вятърът беше доста студен, първият предвестник на наближаващата есен. Кралят беше уверен, че Роаси ще се справи безупречно с обсадата на Париж, но въпреки това изпитваше някои опасения. Той не обичаше да предоставя важните работи другиму. Трябваше непременно да се върне във Франция, преди времето да направи пътуването по море трудно, ако не и невъзможно. А това означаваше, че ухажването на лейди Мод трябваше да мине доста бързо.

Той извади миниатюрата от джоба на жакета си и я разгледа подробно — за първи път, откакто бе взел решение да си потърси протестантска съпруга. Решение, което съветниците му бяха оценили като спонтанно, без да знаят, че кралят им беше чакал търпеливо и дълго този шанс.

Бледото, сериозно лице на момичето, обкръжено от скъпата рамка, вдъхваше доверие. Лазурносините очи бяха прекрасни, пълните устни загатваха за чувственост, в блестящата тъмна коса грееха червени отблясъци. Хугенотка с безупречен произход. Най-добрата наследница на Маргьорит дьо Валоа при тези променени обстоятелства. И много повече от това. Той очерта контурите на лицето с върха на пръста си. Мод д’Албар представляваше приятно разнообразие. Отдавна му се искаше да има в леглото си наивно и невинно момиче. И непременно девствено. Маргьорит беше загубила девствеността си дълго преди сватбената нощ, говореше се дори, че е била прелъстена от собствените си братя, но това не го разтревожи особено. Бракът им беше сключен по политически причини, кралски съюз, който целеше да постигне невъзможното. За съжаление той се провали, претърпя най-голямото унижение в живота си.

Някога се надяваше, че бракът с Маргьорит ще му помогне да обедини католиците и протестантите. Ала стана жертва на предателство, което тласна собствения му народ в смъртта и унищожението. Този път нямаше да предложи национално единение. Този път щеше да принуди католическа Франция да приеме хугенотска кралица, която беше загубила майка си в кървавата Вартоломеева нощ. Така кръгът щеше да се затвори и сметката да бъде платена.

Грубата му уста изтъня, извитият нос изведнъж стана остър и енергичен. Той не бе простил и поданиците му щяха да го почувстват още в мига, когато сложеше короната на Франция на главата си и си осигуреше наследник на престола.

Анри прибра миниатюрата в джоба на жакета си и се отдалечи от носа. Матросите вече тичаха по палубата, за да приберат платната и да закотвят кораба недалече от пристанищния кей. Слугите му излязоха от долната палуба, натоварени с куфари и торби. Един херцог не можеше да посети двора на Елизабет без съответния гардероб, макар че истинският херцог Роаси в този момент едва ли беше облечен подходящо за ранга си. Ако се съдеше по външността му, Анри можеше спокойно да се намира в лагера на обсаждащите пред портите на Париж. Той носеше стар, износен жакет, панталони за езда до коленете и високи ботуши. Главата му беше непокрита, мечът прост и без украшения, стоманата нащърбена от честата употреба. Ала оръжието беше толкова остро, че можеше да прониже и метална броня.

Личният му багаж не интересуваше особено краля, цялото му внимание беше съсредоточено върху конете, които тъкмо бяха изведени от временното си убежище на кърмата. Собственият му боен кон беше под личния надзор на главния кралски коняр.

— Как се справихте с плаването?

— Добре, Ваше велич… милорд — отговори мъжът и се поклони дълбоко.

Анри помилва кадифените ноздри на Валоар и конят изцвили зарадвано.

— Добро конче. Винаги е понасял леко пътуванията по море.

— Искате ли вече да слезете на сушата, ваша светлост? — Английският капитан застана пред знатния си пасажер. Мършав, но много жилав моряк с обрулено от вятъра лице, който иначе не обичаше французите, още по-малко благородниците им. Но в този случай бе установил, че пасажерът е извънредно симпатичен, не се вълнува излишно и показва учудващи познания в мореплаването. На всичкото отгоре обичаше да си пийва. Със сигурност беше най-добрият му пътник досега.

— Лодката е спусната на вода и чака да ви отведе на сушата, сър. Веднага ще спуснем и големите лодки, за да отведат конете.

— Много съм ви благодарен, капитан Хал. — Анри му подаде ръка за сбогом. — Пътуването с вас мина много приятно.

— Благодарение на благоприятните ветрове и мекото време — обясни капитанът и разтърси подадената му ръка. — За мен беше удоволствие, милорд. Надявам се, че когато пожелаете да се върнете във Франция, отново ще предпочетете моята шалупа.

— Ако след около две седмици ви видя в пристанището, без колебание ще избера вас. — Анри нахлузи дебелите си кожени ръкавици, които му стигаха до лактите.

Капитанът се поклони и пристъпи към релинга, за да помогне на знатния си пътник да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Херцогът и придружителите му се справиха с трудното слизане с опитността на закалени в битките войници. Гребците отделиха лодката от шалупата и се насочиха към тесния вход на вътрешното пристанище.

— Най-добре е веднага да изпратим човек в замъка, Магре — каза Анри, когато слязоха на сушата. — Ще чакаме връщането му в „Черната котва“. — И той посочи близката кръчма.

Когато влязоха в мрачното помещение, кралят на Франция махна дружелюбно на човека зад тезгяха.

— Напълнете канчетата, господине. Пристигнах след дълго и уморително пътуване по море и желая да почерпя всички присъстващи.

Мъжете, събрани в таверната, вдигнаха глави и лицата им светнаха зарадвано. Само след минути Анри беше обкръжен от въодушевени моряци и се смееше и шегуваше с тях.

Магре наблюдаваше господаря си с израз на примирение. Анри пиеше с войниците и сънародниците си по същия безгрижен начин. Той беше недоверчив до мозъка на костите си, но никой не би могъл да предположи това, ако го видеше сега, така общителен и весел в компанията на абсолютно непознати хора, лицето му зачервено от удоволствие. Анри не хранеше недоверие към простия народ; той подозираше в предателство само хората от неговия ранг и Бог му беше свидетел, че имаше предостатъчно основания за това.

Управителят на Дувър слезе лично на пристанището, за да поздрави херцог Роаси и свитата му. В първия момент се изуми от гледката: изисканите френски благородници седяха в пристанищната кръчма и разговаряха непринудено с рибарите и наемните работници на Дувър. Ала гостът имаше нещо в себе си, своеобразно господарско излъчване, което задушаваше в зародиш всяка критична забележка.

Той придружи гостите си в замъка и моментално изпрати куриер в Лондон, снабден с писмо на херцога до нейно величество, в което той й изказваше почитанията си и молеше да бъде приет в двора. Куриерът носеше и второ писмо до граф Харткорт, което го уведомяваше за пристигането в Англия и молеше за гостоприемство в дома му.