Смарагдовият лебед

10

— Какво, по дяволите…? — Когато усети глухия удар зад гърба си, Гарет се обърна стреснато. Чип подскочи възбудено на парапета, свали украсената с перо шапчица от главата си и махна весело към отдалечаващия се бряг. Миранда излезе и застана под светлината на газения фенер. Черно-жълтият флаг с герба на семейство Харткорт се вееше на свежия бриз, мачтата проскърцваше. Миранда отметна синия шал и пое дълбоко хладиш нощен въздух.

— Миранда, какво правите тук, по дяволите? — Гарет се взря с безкрайно учудване в крехката фигура, облечена в добре познатата му оранжева рокля. Появило се сякаш от нищото, пред него отново стоеше дрипавото момиче от улицата, сякаш елегантната млада дама в изискана синьозелена рокля никога не беше съществувала.

Поради липса на друга заповеди гребците натиснаха яко греблата и насочиха лодката към средата на реката, в най-силното течение, докато Гарет продължаваше да седи като ударен от гръм и да зяпа Миранда, сякаш бе видял призрак.

— Видях ви от прозореца. Чувствах се така притеснена, така ужасно притеснена в онази мрачна стая — обясни тихо тя. — Имах чувството, че съм в затворническа килия. — Тя пристъпи към него до релинга и в косата й пламнаха червени искри. — Имах нужда от чист въздух. Вечерта беше така… така задушаваща. — Тя вдигна сериозен поглед към него. — Моля за прошка за всички глупави грешки, които направих. Просто не мога да разбера защо ви нарекох Гарет.

— Е, това е името ми — отбеляза сухо той. — Но не е прилично да ме наричате така пред чужди хора.

— А когато сме насаме?

Гарет направи опит да се усмихне.

— Не — отговори след кратка пауза той. — Вие сте под моето настойничество и при никакви обстоятелства не бива да ме наричате на малко име. Едва когато се омъжите, тогава…

— А ако не съм под вашето настойничество? — Гласът на Миранда звучеше приглушено, главата й беше сведена, ръцете й стискаха дървените перила. Косата й падна напред и разкри белега с форма на полумесец, който се очерта бледосребърен под светлината на фенера.

Явно говореше за себе си и намекът й подхвърли интересен въпрос. Беше ли тази непризната наследница на д’Албар също така негова подопечна като Мод? Когато я признаеха официално, без съмнение щяха да му възложат настойничеството.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна предпазливо той. — Но не е желателно да свикнете с употребата на името ми, защото може да се изпуснете при неподходящи обстоятелства.

— Не вярвам, че ще мога да се справя с тази игра — проговори замислено Миранда.

— Какво? — погледна я стъписано Гарет. Тя отвърна глава от него, за да не срещне погледа му.

— Не вярвам, че съм способна да се преструвам — продължи тихо тя. — Днешната вечер беше ужасна, направих куп грешки. При това бяхме само в кръга на семейството и годеницата ви.

— Не ставайте глупава — възрази рязко той. — Разбира се, че сте способна. Според мен се справихте добре, като се има предвид, че ви беше за пръв път. За съжаление нямаше време да ви подготвим.

Е, поне е готов да го признае, каза си с лека усмивка Миранда. За първи път говореха за трудността на поставената й задача.

— Въпреки това смятам, че е най-добре да намерите друга заместничка — продължи упорито тя, макар инстинктът да й подсказваше, че това е последното, което би искала. От една страна, само при мисълта да продължи да живее по този начин й прилошаваше, но от друга… Тя зачака мълчаливо отговора на графа, без да знае какво всъщност иска да чуе.

Гарет стоеше на палубата с разкрачени крака, за да не се люлее, и възприемаше неясно особеностите на обстановката — свежия нощен бриз, примесен с отвратителната миризма на каналите и гниещите отпадъци; пенестите тъмни вълни, които се плискаха в корпуса на лодката; блещукащите светлини на оживеното нощно движение по реката. Нощта беше ясна, без облаци, небето обсипано с ярки звезди, есенната луна блестеше златна. Тази нощ сетивата му бяха особено чувствителни.

Миранда стоеше съвсем близо до него. Тялото й беше почти допряно до неговото и той усещаше всяко вдишване и издишване. Ръцете й стискаха перилата, гривната на майка й блестеше на китката със съвършената красота на перлите и смарагдите. Ръцете й бяха малки и тънки, костите се очертаваха ясно под нежната кожа. Въпреки това тези ръце притежаваха сила, а видимата крехкост на дребната фигура прикриваше гъвкавостта и издръжливостта на мускулите.

— Милорд? — попита колебливо Миранда, когато мълчанието му се проточи безкрайно.

— Няма друг, който да играе ролята като вас — отговори той и това беше чистата истина. — Ако не искате да продължите, ще трябва да се откажа от нещо, което беше станало цел на живота ми. Решението е ваше.

Миранда вдигна поглед към лицето му. Той се взираше замислено във водата и тя не виждаше очите му, но брадичката беше упорито издадена.

— Защо е толкова важно Мод да се омъжи за онзи френски херцог? — поиска да узнае тя.

При този въпрос Гарет се обърна и я погледна и тя видя отново презрителната линия около устата му, сардоничните искри в очите.

— Заради честолюбието ми, Миранда. За всичко е виновно честолюбието ми. Наречете го егоистично, ако искате, но за мен е извънредно важно семейството ми да си възвърне влиянието и властта, които имахме преди преследването на хугенотите във Франция. Връзката с Роаси и чрез него с френския двор ще ми даде онова, от което се нуждая.

— Значи тази връзка ще ви направи могъщ?

— Да. — Той се обърна отново към водата и добави съвсем тихо, сякаш говореше на себе си: — Много, много могъщ.

Онова, което не й каза, което не можеше да каже, беше, че е готов да плати всяка цена, за да постигне целта си и да заеме полагащото му се място. Това беше единствената възможност да остави миналото зад гърба си и да погребе образа на Шарлът — сковаващата, убиваща мъка на позора и унижението; мъчителното чувство за вина, причинено от знанието, което не можеше да разкрие никому.

Миранда се намръщи и прехапа долната си устна.

— Ако Мод не желае да се омъжи, как ще я принудите да се пожертва за вашите цели?

— Уверен съм, че Мод ще се вразуми — отговори Гарет. — Но докато се стигне дотам, ухажорът й трябва да бъде посрещнат от добра и покорна годеница.

Миранда преглътна мъчително. Тя можеше да изиграе ролята на послушна годеница, но дали щеше да издържи докрай? Даже за петдесет златни нобли? Пари, с които можеше да помогне на Роби, да осигури зимни квартири на трупата, да освободи приятелите си от обичайните за зимата лишения и страдания. Пари, които — ако ги харчеше разумно, — щяха да й дадат сигурност през следващите години. Имаше ли право да откаже и да лиши приятелите си от онова, което заслужаваха? Хората, които я бяха прибрали от улицата и бяха споделили с нея малкото, с което разполагаха. Хората, които се грижеха за нея — единственото семейство, което беше имала и щеше да има.

Гарет усети погледа й, обърна се отново към нея и разбра какво му казваха очите й.

— Имам нужда от вашата помощ, Миранда. Трябва да го направите за мен.

Опасенията и съмненията избледняха. Лицето й се разведри и тя кимна бавно.

— Е, добре, милорд. Ще направя всичко, на което съм способна.

Нямаше основателна причина да откаже на тази молба и твърде много причини, за да му услужи. Той се отнесе мило с нея, помогна й, когато беше в беда. Освен това тя го харесваше, а това беше по-важно от всичко друго. Обичаше да бъде с него, приятно й беше, когато я гледаше, харесваше топлотата на усмивката му, непринудения начин, по който общуваха, дружелюбния тон, с който й говореше.

Гарет се усмихна и маската, която толкова я плашеше, падна от лицето му. Развеселено святкащите очи, блестящите бели зъби, топлата усмивка — това беше истинският Гарет.

— Ще ви бъда вечно задължен, светулчице. — Той обхвана брадичката й с пръсти, сведе глава и я целуна по устата.

Целувката беше съвсем невинна, желаеше да изрази огромната му благодарност, подпечатването на договора помежду им. Гарет съвсем не беше подготвен за вълната от гореща възбуда, която го връхлетя изведнъж при допира до устните й. Нежният аромат на кожата и косата й го удари в носа и ръцете му се раздвижиха от само себе си, притиснаха бузите й, помилваха коприненомеката кожа, заровиха се в гъстата коса. Миранда премести тежестта си върху люлеещата се палуба, за да не загуби равновесие, крехкото й тяло се притисна към неговото, съвсем лек, моментен натиск, който накара слабините му да запулсират и кръвта да зашуми в ушите му.

Гарет се отдръпна рязко и отвърна глава към водата. Ръцете му се сключиха около дървените перила и той разтърси глава в напразен опит да прогони от съзнанието си дивия хаос от объркващи, съблазнителни картини.

Миранда попипа смаяно устата си. Кожата й потръпваше, макар че целувката беше нежна и без всякакъв натиск. Ала сърцето й биеше като лудо и изведнъж й стана горещо, толкова горещо, като че беше с температура, по гърба и улейчето между гърдите потекоха вадички пот. Зърната на гърдите й набъбнаха, опънаха корсажа и тя усети в корема и слабините си странна трепереща слабост.

Лодката се удари леко в стъпалата към Блекфрайърс. Тесни улички водеха нагоре към Людгейт Хил, отдясно се издигаше куполът на църквата „Свети Павел“, около него се виждаха безброй черни покриви.

— Лодкарят ще ви върне вкъщи — проговори с подрезгавял глас Гарет, който отчаяно се стараеше да прогони смущението си. — Вече нямам нужда от вас, Саймън. Смятам, че ще намеря лодка, с която да се прибера.

— Както желаете, милорд. — Лодкарят се хвана здраво за колчето, забито в края на стъпалата, и изтегли лодката към брега. — Чух, че новата църква е почти готова — добави той. — Казват, че била внушителна.

— Сигурно — кимна замислено Гарет и слезе на сушата. — Имам намерение да отида дотам и да видя докъде е стигнал строежът. — Той хвърли бърз поглед към лодката. Миранда стоеше до релинга, челото й беше намръщено, ръката й несъзнателно милваше устните.

— Лека нощ, Миранда — проговори учтиво лордът, обърна й гръб и закрачи с бързи стъпки към „Карпентърс Стрийт“, която щеше да го отведе в Уайтфрайърс, където бяха най-известните кръчми и бордеи на града. Ръката му стисна дръжката на меча. През нощта не беше безопасно да се движи сам по улиците на Лондон.

Миранда не се поколеба нито миг. Не можеше да се върне, сякаш не се беше случило нищо особено… Първо трябваше да разбере какво беше станало. Тя скочи на брега точно в мига, когато лодката потегли по обратния път. Чип се хвърли след нея и нахлупи шапката над очите си.

Въпреки късния час, улиците бяха много оживени. Едър търговец в обточена с кожи наметка вървеше по средата на улицата, докато двама лакеи в разкошни ливреи разчистваха пътя му, а други двама вървяха със заплашителни лица една крачка зад него. Носилка, носена от четирима силни мъже, зави към Темпъл. Една бяла ръка отмахна завеската и Миранда успя да зърне дребно лице с остри черти под обсипано с бисери боне, преди носилката да изчезне в близката уличка.

— Трябва ли ви светлина, милорд? — Дребно момче изскочи от един вход и размаха фенера си. Лицето му грееше в усмивка, макар че лицето беше бледо и мършаво, очите дълбоко хлътнали.

— Запали фенера си — подкани го Гарет и извади от джоба си монета. — Върви напред.

Момчето грабна монетата, запали фитила на газения фенер, вдигна високо ръка и закрачи напред с опънати тесни рамене и изпъчени гърди, много гордо от мисията си.

— Милорд… милорд!

Гарет се обърна рязко и замръзна на мястото си. Миранда и Чип тичаха към него.

— Не се сърдете, но бихме искали да ви придружим в разходката ви. Никога не съм била в Лондон. — Миранда приглади назад разбърканата си коса и го погледна умолително.

— Бих предпочел да се разходя сам — отговори Гарет, без да се разсърди. Ако се престореше, че нищо не се е случило, ако се опиташе да забрави смущаващата целувка, щяха да продължат, както преди. Всъщност какво толкова, една целувка. — Върнете се на брега, Миранда. Лодкарите сигурно се чудят къде изчезнахте.

С усмивка, която трябваше да намали силата на отказа, той й обърна гръб и продължи пътя си. Миранда се поколеба. Не знаеше как да заговорила случилото се на лодката, след като графът очевидно не желаеше да го споменава. Но и не можеше да се върне послушно в онази мрачна стая.

Решена да отиде докрай, тя закрачи след него и макар че той гледаше право напред и уж не я забелязваше, тя остана упорито близо до него и не се забави нито за миг.

След няколко минути не издържа и прекъсна мълчанието.

— Пак ли отивате при проститутките, милорд?

Гарет въздъхна примирено. Вече беше разбрал, че тази издънка на рода д’Албар е също така упорита и настойчива като близначката си.

— Не мисля, че ще ги посетя. Непременно ли трябва да ме придружите?

— Много ви моля — пошепна Миранда. — Ако съм сама, може да се загубя.

— Прощавайте, но аз имам много по-добро мнение за способността ви да се ориентирате на чуждо място — отвърна саркастично Гарет.

Миранда бе обзета от безкрайно облекчение. Тя познаваше този тон и объркването й след случилото се в лодката се изпари. Лорд Харткорт си беше възвърнал старата непринуденост и явно не се безпокоеше за целувката. Значи и тя не биваше да се безпокои.

Може би той целуваше и лейди Мери по същия начин. Кой знае по каква причина, тази мисъл не й донесе утеха, само чувство на отвращение. Не можеше да си представи как… онази надменна, безупречна, строга към себе си и към всички останали жена се целува с годеника си. За Миранда целувката беше феерия от цветове и звуци, яркочервено, примесено с огнен пурпур, дива мелодия, адски огън.

Уличката беше тясна и мрачна. Покривите на къщите се срещаха в средата и между горните етажи оставаше толкова малко място, че някой можеше да седне на перваза на прозореца си и да преметне крак през отсрещния. Когато най-после излязоха от тази уличка и завиха към Уайтфрайърс, положението се промени. Улицата стана много по-широка, от отворените врати и прозорци падаше светлина, примесена с шумни смехове, музика, оживени гласове и песни.

Гарет спря пред кръчмата „При златното магаре“ и се обърна към момчето с фенера:

— Можеш да си вървиш, приятелче. — Даде му още една монета, момчето угаси внимателно лампата, за да запази скъпоценната газ и фитила, и се запъти обратно към реката.

Гарет отвори двете крила на масивната входна врата и влезе в настлания с калдъръм двор на „Златното магаре“, следван по петите от Миранда и Чип. Странноприемницата заграждаше вътрешния двор от три страни; вратите към помещенията в партера бяха широко отворени, за да влиза свежият нощен въздух, а потокът на гостите, които влизаха и излизаха, изглеждаше безкраен. На първия етаж беше построена галерия с железни перила, която минаваше по трите страни на сградата. Многобройни мъже и жени се бяха облегнали на парапета и подвикваха весело на хората в двора, от отворените врати се носеше музика и смях.

Коне, каруци и карети бяха задръстили осеяния с боклуци двор, от комините се издигаше дим, въздухът беше много по-топъл и задушен, отколкото край реката. Миришеше на тютюн, престояла бира, конски изпражнения, гниещи отпадъци и човешки екскременти.

Миранда вървеше плътно зад графа, който си пробиваше път през шумящото, възбудено от алкохола множество. Не изглеждаше шокирана от вада на проститутките с голи гърди, които предлагаха услугите си, нито на мъжете, които излизаха от тъмните ъгълчета на двора с отворени панталони и откопчани жакети, с изражение на задоволена похот. Откак се помнеше, беше посещавала места като „Златното магаре“.

Гарет се насочи право към външната стълба и се изкачи в галерията на първия етаж. Явно знаеше пътя. Миранда подтичваше, за да не изостане, и любопитно надничаше в помещенията, покрай които минаваха. От двете страни на галерията имаше предимно кръчми, но третата страна беше по-различна. Жени се навеждаха над перилата или се показваха на ниските прозорци с изглед към галерията. Полуголи, с развързани корсажи, те се оглеждаха равнодушно. Тесните стаички зад тях бяха оскъдно мебелирани.

Гарет влезе в една от кръчмите и извика на помощника:

— Донеси ни малвазия, момче! — После издърпа една пейка изпод дългата маса и я възседна като кон. Миранда, която се чувстваше в позната среда, се отпусна до него с доволно изражение, а Чип, който също познаваше безброй кръчми, заподскача по масата с шапка в ръка, за да събира пенита.

Миранда си припомни, че е гладна, и любопитно подуши въздуха. В края на масата бяха насядали група мъже и жени и ядяха от общо гърне.

— Мирише ми на дивеч. Умирам от глад.

— Нали само преди час вечеряхте?

— Честно казано, не хапнах почти нищо — призна си тя и направи гримаса. — Не искам да обидя кухнята ви, милорд, но…

Гарет кимна с разбиране.

— Много скоро ще свикнете с нашия начин на живот, Миранда. — Той махна на момчето зад тезгяха. — Донеси една купа ядене и малко хляб!

Нямаше прибори, само една дървена дъска. Миранда вадеше парченцата месо от купата с пръсти и топеше хляба си в соса. Все пак внимаваше да се храни чисто и да не се окапе. Простата храна й се услади много повече от всичко, което беше опитала, откакто се настани в дома на графа. Нямаше съмнение, че яденето й хареса толкова много главно заради привичната обстановка.

Когато стомахът й най-после се напълни и виното отпусна напрегнатите й нерви, тя зададе въпроса, който я мъчеше още от началото на вечерта:

— Изпитвате ли силни чувства към лейди Мери, милорд? Към вашата годеница?

Лицето на Гарет се промени изведнъж и Миранда веднага съжали за въпроса си. Въпреки това зачака напрегнато отговора.

— Лейди Мери ще бъде моя съпруга — отговори най-после той. — Тя ще бъде образцова във всяко отношение и ако даде Бог, ще ме дари с наследници.

— А първата ви съпруга…

— Какво знаете за нея? — прекъсна я той с тих леден глас.

— Нищо — отговори честно Миранда и отпи глътка вино. — Мод ми каза, че е станала злополука… Извинете, не исках да бъда любопитна. — Изразът на лицето му беше повече от страшен.

Злополука. Цял свят знаеше, че е била злополука. Неясната фигура зад Шарлът, която беше видял в мига преди жена му да изхвърчи през прозореца, може би беше само продукт на превъзбуденото му въображение. Той стоеше на улицата, три етажа под прозореца. Беше твърде възможно да се е излъгал. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че Шарлът е била горе с любовника си — онзи нещастен, полудял по нея младеж, чиито мъчения Гарет наблюдаваше с искрено съчувствие, докато Шарлът го тормозеше с хладно равнодушие, следвано от внезапни изблици на дива страст, докато накрая го изхвърли безогледно, за да си потърси нов любовник, който да я задоволява по-добре,

В онзи злокобен следобед Джон дьо Вер беше с Шарлът. Гарет чу отчаяните му молби, видя бялото лице и святкащите очи, когато заслепеният от мъка младеж мина покрай съпруга на любовницата си, без изобщо да го забележи. Той го блъсна, отвори вратата и изкачи стълбите на един дъх. Вратата се затвори с трясък. Гарет излезе навън, напусна собствения си дом. Шарлът го мамеше безогледно и той не смееше да остане под един покрив с жената, която се забавляваше с чужд мъж в брачното си легло. Излезе навън и застана под прозореца. Не знаеше колко време е стоял, когато видя как Шарлът изхвърча навън. В мига преди смъртоносното й падане зърна сянката зад гърба й. Сянка, която остана скрита зад рамката на прозореца и изчака, докато тялото на жена му рухна тежко на камъните и под главата й се образува кървава локва. След това сянката изчезна, а той, многократно маменият съпруг, потърси пулса на жена си, затвори мъртвите очи и сърцето му възликува от радост. Това беше престъпление от страст и той не можеше да го осъди. А ако онази сянка не беше Дьо Вер… тогава смъртта на Шарлът пак беше престъпление от страст, макар и от съвсем друг вид.

— Милорд… Милорд?

Страшното минало се оттегли бавно от съзнанието му и той видя лицето на Миранда, усети ръката й върху своята. Очите й бяха пълни със страх.

— Какво ви е, милорд?

— Нищо. Хайде да си вървим. Вече е почти утро. — Той стана от пейката, хвърли шепа монети на масата и се обърна към вратата.

Миранда го последва бавно. Точно така изглеждаше в онази ужасна нощ, когато имаше кошмар, повтаряше си тя. Щракна с пръсти, за да повика Чип, и последва графа по тесните улички към реката. Тук имаше спомени, които една умна жена не биваше да засяга. Но Миранда съвсем не беше сигурна, че е достатъчно умна за това.

Ярка назъбена светкавица проряза черното небе и за секунди потопи в ослепително бяла светлина тъмната маса на градските стени на Париж, които стърчаха над високия бряг на Сена. Последвалият я оглушителен гръм разтресе неподвижния, натежал от жега въздух и небето отвори шлюзовете си, за да излее върху зажаднялата земя пороен дъжд. Едрите капки набраздиха гладката стоманеносива повърхност на реката.

Стражите се увиха в наметките си и нахлупиха качулките, за да продължат разходката си под градските стени. Анри Наварски излезе от палатката си и вдигна лице към леещия се дъжд, за да поеме с уста капките. Косата и брадата му се намокриха само за секунди, ленената риза залепна за жилестите гърди.

Съветниците му останаха под платното на палатката и проследиха оттам как кралят им се намокри до кости, оцапа се целият с кал и земята под ботушите му се превърна в кашава маса. Никой не можеше да разбере на какво се дължи това странно поведение. Анри беше опитен войник, закален в безброй битки, и малко вода нямаше да му навреди, но да стои просто ей така под падащия дъжд и да се намокри до кости — това не подхождаше на пресметливия и трезв военачалник, когото познаваха.

Накрая личният лекар на краля не издържа.

— Сир… сир, това е лудост! Ще си навлечете някоя лоша треска! — Старецът се осмели да излезе под проливния дъжд, увит в дебелата си наметка, и зашляпа през калта. Когато застана до краля си, от брадата му се стичаше вода. — Върнете се под платното, сир, моля ви.

Анри се погледна и избухна в смях. После дружески удари стария мъж по рамото.

— Стига, Ролан, не се дръжте като стара баба. Няколко капки дъжд и една лятна буря не са достатъчни да ме съборят и вие го знаете много добре. — Той разпери ръце, сякаш искаше да прегърне бурята.

Поредната светкавица се спусна от облаците, ослепи всички присъстващи и се удари сред експлозия от непоносима светата в близката топола. Дървото се разцепи на две половини, отвори се бавно като разчупен плод и рухна на земята. Шумът от падането заглъхна в страшния гръм, които изтрещя на небето. Въздухът се изпълни с хапеща миризма на горящо дърво и овъглена земя.

— Ваше величество, за Бога! — Няколко мъже изскочиха от палатката, сграбчиха краля за раменете и го повлякоха навътре.

— По дяволите, сир, лудост е да се излагате така на опасността — заговори укорно херцог Роаси. Анри винаги окуражаваше верния си човек да изказва свободно мнението си и херцогът беше свикнал да не се церемони дори с краля. — Една-единствена светкавица може да сложи край на всичко. — Той посочи градските стени и в гласа му имаше неприкрит гняв. — Сега сте крал на Франция, сир, не само Анри дьо Навар. Ние сме ваши поданици, съдбата ни е във вашите ръце.

Кралят го погледна разкаяно.

— Да, Роаси, прав сте да ме укорявате. Проклетата светкавица падна твърде близо. Но горещината през последните дни беше толкова мъчителна, че не издържах и излязох да се опълча срещу стихиите… О, много ви благодаря, Ролан.

Той пое кърпите, които му донесе лекарят, и енергично изтри главата и брадата си, след което изхлузи през главата си мократа риза. Опря се на рамото на Роаси и вдигна единия си крак, после другия, за да може слугата му да изуе изцапаните с кал ботуши. След това спокойно свали късия панталон и долните гащи.

Както си беше гол, кралят отиде до масата, на която беше поставена тумбеста бутилка с вино. Вдигна я към устните си и отпи няколко глътки. После изтри устата си с опакото на ръката и се обърна към събрания си двор с изражение, в което имаше въпрос и лека подигравка.

— Господа, не ме гледайте така, сякаш съм чудовище от пътуващ цирк. Кога съм правил нещо без основателна причина? Жил! — Той щракна с пръсти към един слуга, който се втурна към него със сухи дрехи. Анри нахлузи ризата, после с гъвкави движения навлече долните гащи и панталона. Накрая седна на ниското столче и протегна крака, за да може слугата да му обуе чорапите и ботушите.

— Да сядаме на масата, господа. Имам намерение да тръгна на разсъмване. — Щом го обуха, кралят стана и посочи масата, на която чакаха няколко бутилки вино, хляб, сирене и месо.

— Значи все пак ще заминете за Англия? Макар че съветниците ви са на друго мнение? — Роаси не се опита да прикрие гнева си.

— Да, Роаси, заминавам. — Анри си отряза голямо парче от говеждото печено. — Крайно време е да си потърся съпруга. Имам нужда от хубава и добра протестантка. — Той пъхна парче месо и устата си и посочи на придворните да заемат местата си.

Поканата беше равна на заповед и всички насядаха по столовете; само Роаси се поколеба, преди да седне до краля и да посегне към чашата с вино.

— Сър, настойчиво ви моля да премислите още веднъж решението си. Ако заминете, настроението на войската ще падне. Хората ви ще загубят кураж, а гражданите на Париж ще добият нова смелост — заговори сърдито той.

Анри натъпка в устата си голям къс ечемичен хляб.

— Драги ми Роаси, що се отнася до войската, аз ще бъда тук както и преди. А що се отнася до гражданите на Париж, аз ще си остана под стените на града. — Той удостои херцога с дружелюбна усмивка, която не беше в състояние да измами никого от присъстващите. — Докато отсъствам, вие, приятелю, ще заемете мястото ми. На ръст сме почти еднакви, когато се явявате пред войниците, ще носите моята наметка. Ще разпространите слуха, че с глупавото си държание тази вечер съм си навлякъл лека настинка и съм принуден да остана известно време в палатката. Ще обяснявате чуждите звуци в гласа ми с възпаленото гърло и пресилването. — Той вдигна изразително рамене и отново се зае с печеното.

Роаси отпи голяма глътка от бутилката. Значи това беше обяснението за лудия танц под дъжда.

— Имам абсолютно доверие във вас, Роаси — продължи Анри и този път гласът му прозвуча съвсем сериозно. — Вие знаете отлично как да водите обсадата, от тази страна нямам опасения. Знаем от сигурен източник, че градът няма да се предаде преди зимата, а аз ще се постарая да се върна колкото се може по-бързо, за да приема капитулацията.

Роаси кимна мрачно. Шпионите им в града бяха доставили предостатъчно доказателства за упорития отказ на парижани да предадат ключовете на своя град, преди да са изяли всички плъхове от каналите. Градът имаше известни запаси от ечемик, но те не можеха да бъдат попълнени от новата жътва. Към края на есента гладът щеше да вземе катастрофални размери.

— Ако се забавите твърде много в Англия, сир, есенните бури ще направят преминаването през Ламанша невъзможно. Ще се наложи да чакате до пролетта — възрази упорито херцогът.

— Не се бойте, няма да прекалявам с ухажването — засмя се Анри. — Ако е така красива, както изглежда на портрета, и не е прекалено глупава… а най-вече ако е готова да се омъжи за мен… — Той се ухили и даже Роаси не успя да сдържи усмивката си. Представата, че някое момиче би могло да отблъсне подобна блестяща партия, беше повече от абсурдна.

— Щом се разбера с дамата, ще подпиша договор с лорд Харткорт и ще се върна най-късно към края на октомври, за да уредя развода си с Маргьорит. Ако съм правилно информиран, разводът трябва да се осъществи преди коронацията. Така ли е? — попита остро той и погледна към канцлера с високо вдигнати вежди.

— Без съмнение, сир — отговори с поклон канцлерът, извади от джоба си дантелена кърпичка и грижливо изтри устата си, привичен жест, който изглеждаше съвсем не на мястото си в тази сурова обстановка, пред скромното ядене и грубите маниери на сътрапезниците. Както и кралят, всички бяха преди всичко войници и едва след това придворни и ходеха със зачервени от виното бузи, с мазни петна по жакетите и дебел слой мръсотия под ноктите.

— Кой ще ви придружи, сир? — попита Роаси, разбрал, че е безсмислено да разубеждава краля. Поднесоха им овесена каша.

— Деркул, Вансер и Магре. — Анри посочи един по един тримата мъже. — Ще се нарека с вашето име, Роаси, докато вие се представяте за крал. — Веселието и безгрижността се изпариха в миг, кралят смръщи чело и отново стана неумолимият военачалник. — Ще си сменим дрехите, ще нося вашите цветове и вашите щандарти. Извънредно важно е никой, освен семейството на момичето, да не знае кой е истинският обожател. Херцог Роаси ще посети двора на Елизабет, докато суверенът му продължава да обсажда Париж. Даже кралицата не бива да заподозре нито за секунда кой е френският й гост. Тя твърди, че подкрепя делото ми, но е коварна и подла като усойница.

Кралят се облегна назад и пъхна палци в широкия си кожен колан, после огледа подред сътрапезниците си.

— Силно се съмнявам, че дясната й ръка знае какво върши лявата. Ако открие, че Анри е тръгнал да си търси булка, вместо да обсажда Париж, може да измисли някоя дяволия.

— Прав сте, сир. — Роаси се наведе към краля и помоли настойчиво: — Обмислете всички рискове, Ваше величество. Ами ако ви разкрият?

— Няма да ме разкрият, приятелю. Най-важното е вие да играете добре ролята на крал. — Анри грабна една бутилка с вино и я вдигна към устата си. — Да пием за стремежа към щастие и любов, господа!