Смарагдовият лебед

24

— Имаш ли някакъв спомен от онази нощ? — Мод се облегна на дебелото стъбло и отхапа голямо парче от зелената ябълка, с която закусваше. Двете сестри седяха на брега на ръката.

— Не. — Миранда хвърли огризката от ябълката във водата и проследи малкия водовъртеж, който се образува. — А ти?

Мод поклати глава.

— И аз не. Не помня нищо от Франция. Първите ми спомени са за Имоджин и Берта. — Тя смръщи красивото си носле. — И не са особено приятни.

Миранда се изкиска развеселено. В последно време се смееше рядко и Мод се зарадва. Тя се усмихна на сестра си, сви колене под себе си и се опря на ръцете си. Знаеше, че някъде в центъра на тази невероятна история, която й беше разказала Миранда, беше скрита още една тайна, която близначката й не искаше да й довери. Тайна, която я правеше нещастна.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш с трупата във Франция?

— Да, разбира се. — В бързия отговор имаше необичайна рязкост. — Те са моето семейство. — Миранда откъсна едно цветенце и го хвърли в реката, за да види как ще го отнесе течението.

— Но…

— Няма но, Мод. — Миранда скочи на крака. — Да вървим. Слънцето е вече високо в небето, а тази вечер трябва да бъдем в Ашфорд.

Тя свирна на Чип, който се беше покатерил на дървото, и маймунката се показа между листата. Мод се изправи с охкане и протегна ръка към маймуната, която се приведе да я улови, а после се метна на земята с весело бъбрене.

— Как ще стигнем до Ашфорд? — Мод забърза след Миранда. Все още не беше свикнала с роклята без кринолин и даже след два дни упорити упражнения не й беше лесно да върви в крак със сестра си. — Нали няма да вървим цял ден пеша?

Миранда беше спряла да я почака в края на полето. Тя погледна замислено сестра си, после вдигна глава към безоблачното небе.

— Денят е прекрасен и се върви лесно.

— Но до Ашфорд има много мили! Едва излязохме от Мейдстоун! — изхленчи Мод. Ала като видя дръзките искри в очите на Миранда, избухна в смях. — Не е честно да ме поднасяш! — извика тя.

— Ти се тревожиш само защото не си свикнала — отвърна спокойно Миранда и се прехвърли през оградата, за да излезе на пътя. — За да се успокоиш, ти позволявам да се шегуваш с мен, колкото си искаш.

— Но аз нямам с какво да те подразня — въздъхна Мод и двете тръгнаха редом. — Не знам нищичко за живота под открито небе, а ти знаеш всичко.

— Ще вървим по края на пътя и ще се качим на първата каруца, която мине — обясни Миранда.

— Защо да не влезем в някоя крайпътна гостилница и да наемем карета? Така ще стигнем много по-бързо и сигурно. Не ми е приятно да моля чуждите хора да ме возят. Нали имаме пари.

Миранда смръщи чело. Как да обясни на Мод, че всъщност тя не бързаше да стигне във Фолкестон? Беше й безкрайно трудно да го признае дори пред себе си.

— Обичам да пътувам бавно — импровизира тя. — Мисля, че ми доставя повече удоволствие, когато не знам с какво ще се придвижа до следващия град и кого ще срещна по пътя.

Мод я изгледа скритом отстрани, но не възрази.

— След като намериш семейството си и им обясниш какво е станало, можем да се върнем заедно в Лондон.

— Не съм подходяща за твоя начин на живот — отговори решително Миранда, излезе в средата на пътя и махна на приближаващата се каруца. — За известно време е интересно, почти като игра. Но сега, когато ти си готова да се омъжиш за Анри… — Тя млъкна и извика на коларя: — Можете ли да ни вземете за няколко мили по пътя към Ашфорд, сър?

— Да, за около пет мили — отвърна любезно мъжът и посочи с палец назад. — Качвайте се!

— Много сме ви благодарни, сър — отговори Миранда и се метна гъвкаво върху товара на каруцата, след което се наведе да помогне на Мод. Чип се настани удобно до тях. Коларят погледна слисано маймуната, после вдигна рамене, плесна с камшика и конят потегли.

— Не съм казала, че съм готова да се омъжа за краля — заяви Мод, която си търсеше удобно място в сеното. — Ако си забравила, първо трябва да изясним въпроса за религията.

— Бог е един — отговори твърдо Миранда. — Според мен различните религии са една голяма глупост.

Мод я погледна ужасено. Не беше очаквала да чуе такава ерес от устата на сестра си. Тя се отпусна в сеното, защото знаеше от опит, че трябва да нагоди тялото си към неравномерните тласъци на колата по каменистия път, ако не иска денят й да завърши със сини петна и болки в крайниците.

— Знаеш ли колко хора са загинали за тази така наречена глупост? — попита сериозно тя. — Нашата майка също е загинала за религията си. — Тя извади от джоба си смарагдовата гривна и я показа на сестра си. Беше я скрила там, за да не привлича ненужно внимание по пътя. Смарагдите блеснаха под слънчевите лъчи. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и в същото време се плаша от него. Може би защото е видяло толкова много кръв и убийства. Не намираш ли, че говоря абсурдни неща?

— Ни най-малко — отвърна Миранда и протегна ръка да вземе гривната. Мод я пусна в шепата й. Не можеше да отрече, че допирът до гривната я изпълваше с леден ужас. Тя помилва смарагдовия лебед и се опита да си представи лицето на майка си… да види мъченическата й смърт и страшните последствия за децата й.

В очите й запариха сълзи и тя примигна, за да ги прогони. Ако не беше онази злокобна нощ, сега тя нямаше да се чувства така безпомощна и самотна, изоставена на произвола на съдбата. За нея вече нямаше място в света. Не можеше да продължи да живее, както беше живяла от най-ранно детство, не можеше да заживее и живота, който й осигуряваше произходът, защото…

Защото мъжът, когото обичаше, я предаде. Тя му бе отдала сърцето и душата си, но този дар беше изметен като купчина прах, захвърлен като ненужен от мъжа, който нямаше представа какво значи да обичаш.

Тя не можеше да се върне в Лондон, защото не можеше да живее под покрива на граф Харткорт. Ръката й се сключи около гривната и тя стисна здраво зъби, за да се пребори с напиращите сълзи, да прескочи огромната стена от тъга и печал, която всеки момент можеше да я погребе под тежестта си.

— Всемогъщи Боже, помогни ни! — Мама Гретруд вдигна смаяно ръце. Няколко пера от чайка се бяха заплели във високата й фризура и украсяваха овехтялото дантелено боне на главата й. Без шапката със златни пера Гертруд не изглеждаше величествена, както обикновено.

Чип скочи на рамото й с весели крясъци и обгърна с две ръце шията й. Тя го помилва, без в действителност да го забелязва.

— Откъде, за Бога, изникнахте така внезапно вие двете… вие тримата? Лорд Харткорт ни каза, че ще останеш при него, Миранда.

— Можем само да се надяваме, че негово благородие няма да си поиска обратно петдесетте златни нобли.

— О, по дяволите, я си дръж езика зад зъбите, Джебедия! — изруга Гертруд и пълното й лице се оцвети в тъмночервено. — Не обръщай внимание на този глупак, детето ми. Лорд Харткорт каза, че не е добре за теб… защото ти… — Тя млъкна безпомощно.

— Защото тя? — повтори въпросително Мод. Тя се настани удобно на каменния кей на Фолкестон, като че цял живот беше правила това, и започна да чисти тръните от края на роклята си. Последната кола, с която бяха дошли от Ашфорд във Фолкестон, беше закарала на пазара овча вълна и подът беше осеян с всевъзможни тръни.

— Защото ти и Миранда сте сестри — обясни енергично Люк.

— Аха — промърмори Мод. — Така значи. — Тя вдигна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлите лъчи, вслушвайки се с доволна усмивка във възбуденото гласче на Роби, който тъкмо прегръщаше Миранда.

Миранда се засмя и Мод рязко отвори очи. Предишния ден сестра й беше тиха и затворена в себе си. Вече не плачеше, но не се усмихваше и непрекъснато се отдаваше на мрачни мисли. Сега обаче се усмихваше с искрена радост и с обич целуваше мръсните бузки на детето в ръцете си.

— Нали няма да си отидеш пак, Миранда? — попита страхливо Роби, дръпна я за косата и уви крака около хълбоците й. — Кажи, че няма да го направиш.

— Няма, Роби — потвърди тихо тя. Тези хора бяха семейството й. Каквото и да станеше оттук нататък, тя винаги щеше да има място сред тях.

— Все пак бих искал да знам какво ще стане с петдесетте златни нобли — изръмжа Джебедия.

— По дяволите, човече, не можеш ли да замълчиш! — изкрещя възмутено Раул. — Нека първо чуем какво имат да ни кажат момичетата.

— Много е просто — започна Миранда.

— Не е чак толкова просто, колкото си мислиш — обади се развеселен мъжки глас зад гърба й.

Всички глави се обърнаха като по команда към граф Харткорт, който стоеше на няколко крачки от групата и държеше коня си за юздата.

— Нали ви казах, че лордът ще си поиска парите! — обяви самодоволно Джебедия.

— В момента парите са последното, което ме вълнува, добри човече — отговори с усмивка Гарет. — Дойдох да си прибера възпитаницата, преди да е свикнала с удоволствията на скитническия живот.

— Милорд?

— Да, Мод? — Гарет се усмихна приятелски на момичето, което се беше настанило на каменната стена с непринудеността на улична хлапачка. Той забеляза веднага луничките, които бяха обсипали нослето й, свежата розовина на бузите. Краят на роклята й беше омазан с кал, по скъпия плат бяха полепнали тръни. — Хареса ли ти разходката?

— Да, милорд — отвърна сериозно Мод. — И аз… аз мисля, че…

— Недей — прекъсна я с усмивка той. — Моля те, не казвай, че съм закъснял и си твърдо решена да продължиш скитническото си съществуване.

— Мисля, че имам много повече общи неща със сестра си, отколкото си мислите. — Мод улови ръката на Миранда и я привлече към себе си.

— Напротив, Мод, отдавна съм забелязал този факт — отвърна Гарет. — Но сега бих желал да говоря с Миранда. След около час лорд Дюфорт трябва да ме чака в „Червения петел“ на „Хорн Стрийт“. Ще бъда много благодарен на Люк, ако приеме да те придружи дотам.

Мод погледна Миранда и усети силното стискане на ръката й. Изведнъж Миранда беше станала много тиха, много бледа. Роби се спусна на земята и застана пред нея. По изключение Миранда изобщо не забеляза решителността му да я защити.

— Не мисля, че имам да обсъдя нещо с вас, милорд — проговори тихо тя, издърпа ръката си от тази на Мод и направи крачка напред. — Мисля, че изпълних задължението си, доколкото бе възможно, а парите, които изплатихте на семейството ми, не са повече от онова, което ми обещахте. Мисля, че ги спечелих честно и почтено.

— О, да — отговори спокойно графът. — Разбира се, твоето семейство заслужава напълно тези пари. Тях и много, много повече, защото са прибрали и отгледали една д’Албар. Ти сама ще решиш какво заслужава семейството ти, Миранда. — Той уви юздата на коня около близкия стълб и пристъпи към нея. На устните му играеше разкаяна усмивка. — Но аз изисквам за себе си правото да кажа какво трябва да получиш ти, любов моя. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна нежно в очите. — Бих предпочел да бъда насаме с теб, но щом трябва да го кажа пред всички, ще го направя. — Палецът му леко притисна лудо биещия пулс на шията й. — Ти каза, че си ме обичала. Би ли могла сега да кажеш, че продължаваш да ме обичаш, светулчице?

Внезапно земята се залюля под краката й. Миранда усети задъханото мълчание на хората около себе си, напрежението, с което чакаха отговора й. Тя усети и слисания поглед на Мод, в който внезапно се примеси разбиране, объркването на Роби, уплашената враждебност на Люк. Преглътна мъчително и гърлото й се раздвижи под палеца на Гарет.

Мод беше онази, която най-после прекъсна мълчанието и заговори с висок, ясен глас:

— Люк, би ли ме придружил до „Червения петел“? — Тя скочи от стената и изтърси роклята си. — Братовчеде, ще чакам там с лорд Дюфорт, докато вие и сестра ми уредите отношенията си.

— Браво, Мод — отвърна Гарет и свали ръце от раменете на Миранда, за да целуне пръстите на младото момиче.

— Да взема ли и Чип? — Мод погледна със сияещо лице Миранда. Най-после беше разбрала откъде идваше тъгата на сестра й. Струваше й се странно, че графът и Миранда се обичаха, но пък, от друга страна, в последно време бяха станали толкова странни неща, че още едно нямаше никакво значение. Този нов обрат на нещата означаваше нещо много важно за нея: сестра й нямаше да изчезне от живота й.

— Да, вземи го — отговори лорд Харткорт и Гертруд, която все още притискаше маймунката до гърдите си, я подаде мълчаливо на Мод. Изразът на лицето й издаваше с какво напрежение следеше драмата, която се разиграваше пред очите й.

— Миранда? — промълви Гарет и отстъпа крачка назад, сякаш искаше да й остави достатъчно пространство, за да отговори на най-важния въпрос, който беше задавал някога в живота си.

— Всички ще узнаят, че сме две — отговори глухо тя. — Това ще разруши целия ви план. Кралят на Франция не бива да узнае, че сте го измамили.

— Мисля, че си заслужавам този укор — отговори тихо Гарет. — Ти имаш право да мислиш, че това все още е важно за мен. Но сега искам само едно, Миранда. Искам теб. Ти си единственото, което заслужава да му посветя живота си. Можеш ли да ми повярваш?

Тя искаше да му повярва. Толкова много искаше да му повярва. Но сърцето й все още беше обляно в кръв.

— Не знам — отвърна безпомощно тя.

Гарет огледа кръга от изпълнени с внимание лица. Всяка дума, която казваше, биваше преценявана с оглед щастието на Миранда. След малко Гертруд излезе напред.

— Какво всъщност искате, милорд?

— Велики Боже! — извика изумено графът. — Не проумяхте ли, че току-що направих предложение за женитба на лейди Миранда д’Албар?

Мод, която тъкмо се готвеше да се отдалечи под ръка с Люк, спря като закована, внезапно осъзнала, че съществуваше едно много сериозно препятствие.

— Не виждам как можете да направите такова предложение, след като сте сгоден за лейди Мери, милорд.

— Вече нямам годеница, мила Мод.

— О, наистина ли? И как стана това? Знаете ли, бях уверена, че не си подхождате ни най-малко.

Гарет се обърна към братовчедка си. Очите й святкаха дяволито; тя му намигна заговорнически и се отдалечи с леки танцуващи стъпки.

Той се обърна отново към Миранда и тя се усмихна.

— Аз също останах с впечатлението, че не си подхождате, милорд.

Гарет разбра, че е спечелил най-тежката битка в живота си.

— Ти си абсолютно права, любов моя — отвърна небрежно той. — За щастие лейди Мери също стигна до това прозрение. Дами и господа, моля ви да ни извините. — Той хвана Миранда през кръста, вдигна я с един замах на коня си и се настани зад нея. — След два часа очаквам всички ви в кръчмата на „Червения петел“, за да отпразнуваме годежа.

Мод и Люк седяха в гостилница „Червеният петел“ и тревожно следяха кой влизаше и излизаше от двора. Когато Гарет мина с коня си през портата, и двамата скочиха и изтичаха до вратата. Лорд Харткорт скочи от седлото, свали Миранда и я поведе към гостилницата. Двамата изкачиха стълбата към горния етаж и изчезнаха.

— Къде отиват? — попита ревниво Люк. Очите му засвяткаха подозрително и той направи крачка към стълбата. — Графът сигурно е прелъстил Миранда!

— Нямам представа какво е станало между двамата — отговори весело Мод и сложи ръка на рамото му. — Но това няма никакво значение. Миранда знае какво прави. Чип, наистина ли мислиш, че и ти трябва да присъстваш? Е, добре, щом така си решил. — Тя въздъхна примирено и освободи от ръцете си ожесточено ритащата маймуна. Чип се втурна като стрела след господарката си. — Би ли ми поръчал още една чаша медовина, Люк? Имаш ли пари в себе си? Ако не, аз ще ти дам. Мисля, че са ми останали няколко пенита.

— Любов моя, можеш ли да ми простиш? — Гарет взе ръцете на Миранда и ги стисна с такава сила, че тя усети как костите й изпукаха. — Мислиш ли, че някога ще можеш отново да ми имаш доверие? Бях такъв глупак.

— Аз те обичам — отговори просто тя. — Винаги съм те обичала.

Чип избърбори нещо неразбрано и се намести удобно на балдахина на леглото.

— Аз те обикнах в мига, когато те видях за първи път, само че тогава не го знаех. — Гарет помилва лицето й, очерта нежно линията на брадичката, бавно плъзна палец по ресниците, по меката изпъкналост на устните й. — Желаете ли да станете моя съпруга, мадам?

— Трябва да дойде и Роби — отговори решително Миранда. — Не мога да го оставя сам. Има толкова много неща, които мога да направя за него. Специалните обувки са само началото.

— Ако желаеш, ще намерим подходящ подслон и работа за цялото ти семейство. — Гарет развърза нетърпеливо връзките на корсажа й и ръцете му се плъзнаха под плата, за да обхванат гърдите й и да ги помилват. Зърната й веднага се втвърдиха под докосването му и той се засмя доволно.

— Не вярвам, че ще поискат да ме придружат — отговори сериозно Миранда. — Те са независими и не могат да живеят от милостиня.

— Не, разбира се, че не. — Устата му се сведе жадно над нейната и той я повлече към леглото. Все някак щеше да я принуди да каже да. — Е, ще станеш ли моя съпруга?

Миранда се раздвижи под него и вдиша високо роклята си, защото ръцете му се плъзгаха по бедрата й и търсеха женствеността й.

— Сигурен ли сте, че вече не искате да се омъжа за краля на Франция, милорд?

Гарет не отговори. Ръката му се мушна между бедрата й, пръстите му отвориха меките листенца на женствеността й и започнаха ритмично да милват коравата малка пъпка на удоволствието. Миранда въздъхна блажено и се притисна към ръката му. В утробата й се разливаха сладостни вълни. Ала тъкмо когато цветчето на екстаза беше готово да се разцъфти в цялото си замайващо великолепие, Гарет рязко издърпа ръката си.

— Да — прошепна тя. — Да, Гарет.

Той се усмихна и сля устни с нейните.

— А сега престани да задаваш глупави въпроси, светулчице.

Тя се засмя тихо и последните остатъци от тъгата и болката се стопиха в страстния огън на обновлението.

Чип зае обичайното си място на таблата на леглото, скри глава под мишницата си и измърмори нещо неразбрано, когато приглушените шумове на споделената страст изпълниха малкото помещение.

Майлс влезе в кръчмата и веднага видя Мод. По всичко личеше, че тя прави компания на дрипав младеж на тезгяха. Роклята й беше измърсена и смачкана, косата падаше в безредие по раменете и тя изглеждаше напълно подходяща компания за младежа. Ръката й стискаше калаено канче и го размахваше с дългогодишната опитност на човек, започнал да пие веднага след освобождаването си от майчината гръд.

Съобщението на Гарет, получено няколко часа след заминаването му, беше кратко и неясно: лорд Дюфорт да тръгне веднага за Фолкестон, да намери гостилница „Червения петел“ и да чака там по-нататъшното развитие на нещата. Много интересно развитие, помисли си развеселено Майлс.

— Мод?

— О, лорд Дюфорт. Братовчедът Харткорт каза, че ще пристигнете скоро. — Мод се засмя весело. — Ще позволите ли да ви представя Люк? Той е приятел на Миранда. Желаете ли канче медовина, милорд? Или може би предпочитате чаша ейл? Парите ни скоро ще свършат, но се надявам, че ще ни подпомогнете.

— Ейл — отговори Майлс и кимна на кръчмаря. След кратък поглед към Люк той се настани на столчето до Мод. — Мисля, че ще мога да уредя сметката ви. — Той огледа кръчмата и въпросително вдигна вежди. — Къде е настойникът ти? Това е негово задължение.

— Да, разбира се, но той е горе с Миранда.

— Какво? — попита съвсем спокойно Майлс и пресуши на един дъх чашата с ейл. — О, да, разбирам.

— Мисля, че ще се оженят — обясни Мод и махна с ръка на кръчмаря да напълни канчето й.

— О, да — повтори Майлс. — Точно така.

— Не сте ли изненадан, сър? — засмя се Мод.

— Не точно — отговори все така спокойно лордът. — Но бих дал безсмъртната си душа, за да узная как, по дяволите, ще обясни внезапната поява на двойничката ти.

— На близначката ми — поправи го сериозно Мод. Майлс я погледна остро, после шумно пое въздух.

— О, да! — изрече за трети път той. — Точно така.