Смарагдовият лебед

23

— Готово. — Анри, крал на Франция и Навара удари тежкия си служебен печат върху размекнатия восък на документа. Дебелият пергамент изскърца. Кралят отстъпи крачка назад и се усмихна доволно на граф Харткорт, който също подписа и подпечата документа, като натисна пръстена си с гравиран герб на семейството върху парчето восък — Много добре. Нека изпием по чаша за сключения договор, милорд. — Анри потърка ръце и лицето му засия. Събраните около масата васали удостовериха подписите върху документа, с който се сключваше годежът между лейди Мод д’Албар и краля на Франция и Навара. Според този документ граф Харткорт получаваше херцогството Весле и пост на френски посланик в двора на Елизабет Първа. Тази точка от договора влизаше в сила от деня на брачната церемония.

Гарет наля вино в чаша с две дръжки и я подаде на краля. Анри отпи голяма глътка от своята страна и я върна на графа, който изпълни същата церемония. След това подаде чашата на събраните около масата знатни господа и те поздравиха годеника с радостни викове. Само Анри забеляза, че домакинът му е странно потиснат, усмивката му е скована, а в очите плуват тъмни сенки.

— Какво ви безпокои, Гарет?

Графът поклати лава и се опита да се усмихне.

— Нищо, сир. Това е най-голямата радост в живота ми, да не говорим за честта, която оказвате на семейството ми.

— Вярвам ви — отвърна Анри, но въпреки това остана нащрек. Обяснението не го задоволи. Интересно му беше също откъде се бе появила грозната драскотина на слепоочието на графа. За съжаление учтивостта му забраняваше да прояви любопитство. Той взе ръкавиците си от масата и се плесна по дланта. — Много съжалявам, че лейди Мод е принудена да пази леглото в един толкова важен ден и за двама ни. С удоволствие бих получил целувка от годеницата си, която да подпечата договора. — Той изгледа пронизващо графа. — Надявам се, че не е нещо сериозно?

— Не, сир, в никакъв случай. Мод страда от най-ранно детство от пристъпи на треска. Може би е по-добре да обсъдите този въпрос със сестра ми, която се грижеше всеотдайно за нея през всичките тези години. Уверен съм, че тя ще ви успокои.

Анри вдигна рамене и отново посегна към чашата с вино.

— Знам, че жените често страдат от дребни неразположения. Но ми е крайно неприятно, че това се случи именно днес. За съжаление краят на пребиваването ми в Лондон наближава. — Той изпи виното и когато остави чашата на масата, настроението му беше доста по-добро. — Съфолк ме покани на лов със соколи в Уиндзор. Имах намерение да откажа и да прекарам целия ден с годеницата си, но щом тя трябва да пази леглото, ще приема поканата на херцога. Ще дойдете ли с нас, Харткорт?

— Простете, сир, но важни семейни дела ме задържат в Лондон. Вероятно ще останете в Уиндзор и през нощта?

— Да, Съфолк каза нещо подобно. Обеща ми разкошен банкет. — Анри вдигна рамене. — Съмнявам се, че той познава простите ми потребности. Аз се задоволявам с хляб, сирене и няколко парчета месо. Но ще направя, каквото мога, за да се насладя на разкоша. — Той направи комична гримаса, подаде ръка на Гарет и стисна здраво пръстите му. — До утре, милорд. Надявам се, че при завръщането си ще намеря лейди Мод оздравяла и бодра.

Гарет промърмори някакъв неясен отговор. Беше изпратил най-верните си хора да претърсят крайните квартали на града и да съберат сведения за трупата и двете момичета. Но се съмняваше, че ще ги намерят толкова скоро. Лесно щяха да проследят пътя на трупата, но двете момичета можеха без усилие да изчезнат сред оживеното движение между столицата и пристанищните градове. Но щом узнаеше накъде е потеглила трупата, той щеше да знае и къде ще намери близначките.

Гарет изведе госта си навън и изчака в двора, докато и последният участник в лова мина под високата порта. След като се върна в къщата, той се заключи в частния си кабинет, запали лулата си и си приготви бутилка вино. След това прочете още веднъж годежния договор. Погледът му пламтеше от гордост, докато четеше думите, подпечатали осъществяването на най-голямото, най-съкровеното му желание. Защо тогава не беше изпълнен с тържествуващо задоволство?

Той прочете документа още веднъж, докато пушеше лулата си и отпиваше малки глътки вино. На устните му играеше саркастична усмивка. Всичко се уреди по най-добрия начин, точно както беше казала Имоджин. И след като Миранда си беше отишла и вероятно възнамеряваше да се върне във Франция със семейството си, той вече нямаше защо да се страхува от опасните разкрития на Кип Роситър или лейди Мери. Щом Мод се върне, всичко ще тръгне по мед и масло.

Гарет нави пергамента и го прибра грижливо в чекмеджето на писалището си. Всичко беше завършило по най-добрия начин. Защо тогава се чувстваше жалък подлец?

Уморен. Той беше уморен, това беше всичко. Миналата нощ не можа да се наспи, по-миналата също не беше затворил очи. Тъкмо се готвеше да заключи чекмеджето, когато на вратата се почука.

Гарет покани чукащия да влезе и на прага застана Имоджин. Като видя пергамента в ръката му, очите й светнаха.

— Готово ли е?

— Да, всичко е уредено. — Гарет й подаде годежния договор и тя го прочете жадно. — Херцог на Весле — прошепна страхопочтително тя. — И посланик в двора на Елизабет Първа. О, Гарет, това е повече, отколкото смеех да се надявам! — Тя вдигна очи към брат си. — Ей, какво ти е на челото?

— Само малка драскотина — отговори подчертано небрежно той. — Снощи, когато се качих в лодката, ударих главата си във фенера. — Сега не беше време да й разкаже какво се бе случило с Мери. Бившата му годеница много скоро щеше да съобщи лично новините на сестра му. Имоджин беше толкова възбудена и въодушевена от успеха на брат си, че бързо забрави раната на слепоочието му.

— О, Майлс… виж какво пише тук! — Тя се обърна и показа документа на току-що влезлия Майлс, който се усмихваше колебливо.

— Вратата беше широко отворена — обясни смутено лорд Дюфорт. — И тъй като ми се искаше да науча какво сте подписали с Анри…

— Успяхме! — Имоджин размаха тържествуващо договора. — Виж! Прочети какво пише тук! Херцогството Весле, само си помисли!

Майлс послушно прочете годежния договор. После погледна лорд Харткорт и в очите му имаше ням въпрос.

— Мисля, че много скоро ще получа информация за местонахождението на Мод — обясни уморено Гарет. — Веднага щом узная нещо по-точно, ще тръгна след нея. Няма смисъл да обикалям напразно, преди да знам в каква посока е тръгнала.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Майлс. — Но… какво ще стане с Миранда?

— Тя избра пътя си сама — отговори студено Гарет. — Беше свободна да си отиде, когато пожелае. Сегашният момент не е по-лош от другите, нали?

— Точно така — съгласи се възбудено Имоджин. — Ако беше останало у дома, момичето щеше само да ни пречи. То изигра ролята си, платиха му и си отиде. Точно както трябваше да стане.

— Извинете ме. — Гарет стана и се запъти към вратата. — Имам да свърша някои работи в града. Няма да се върна за вечеря.

Той взе коня си, препусна през Лондонския мост, прекоси и бедняшките квартали на Саутуърк. Имаше намерение да се напие до безсъзнание и да се забрави в ръцете на някоя проститутка… или на много проститутки. Не беше проблем да си намери компания, но колкото повече пиеше, толкова по-неприятна му ставаше близостта на евтините уличници. Алкохолът намаляваше постиженията в тази област, но той не помнеше някога преди да се е излагал така.

Малко преди разсъмване Гарет мина отново по Лондонския мост и подкупи пазача да му отвори малката странична портичка, макар че слънцето още не беше изгряло. Той се олюляваше несигурно на седлото и смътно съзнаваше, че представлява идеалната жертва за уличните крадци — самотен ездач, пиян до козирката, неспал от две нощи и твърде изтощен, за да може да размаха меча си.

И друг път беше яздил така — на връщане към къщи след прекарана в пиянство нощ, следван от кукуригането на петлите, с помътен разум, със замаяна от виното глава, с натежали крайници, с безкрайна умора в мускулите и ставите, цялото му същество изпълнено с дълбоко изтощение, с което не беше в състояние да се пребори дори дългият сън. Много пъти се беше връщал пиян в празното си легло, питайки се къде се намира в момента скъпата му съпруга и в чии обятия се забавлява. Представяше си я как се търкаля по сламата в някой обор или лежи с някой просяк в уличната кал.

Шарлът. Съпругата му… голямата му любов. О, да, той обичаше Шарлът с душа и тяло. А може би наистина имаше склонност към вулгарното. Гарет влезе в двора на къщата си и се изсмя цинично. При слизането си едва не падна от коня. Склонност към вулгарното. Какво точно описание. Мери имаше право да твърди това. Той се запрепъва към къщата, подсмихвайки се глупаво, без да обръща внимание на учудените ратаи, които го следваха по петите, за да го подкрепят при нужда.

Той се изкачи по стълбите, без да съзнава какъв шум вдигна в заспалата къща, влезе в спалнята си и тресна вратата зад себе си. Без да си прави труд да се съблече, лордът изрита ботушите от краката си и се отпусна тежко на леглото. Дебелият матрак го обгърна и той потъна дълбоко в пропастта на умората. Черната вода се затвори над него и от дъното изплува образът на Шарлът, която щастливо му махаше да се приближи.

Имоджин седна уплашено в леглото, когато чу силния трясък на затварящата се врата към спалнята на брат й. Тя се взря безпомощно в мрака и се вслуша напрегнато, но в къщата отново цареше тишина. Беше чула тежките стъпки на Гарет по коридора и в паметта й отново оживяха страшните спомени от близкото минало. Колко нощи беше лежала будна, за да чака завръщането му. Колко пъти се беше вслушвала с лудо биещо сърце в колебливите му стъпки по коридора, изпълнена с отчаяното желание да му помогне, да облекчи болката му, докато сърцето й се разкъсваше от омраза към жената, която го беше докарала до това саморазрушително състояние.

Но защо сега? Защо се бе върнало онова страшно време? Точно сега, когато брат й беше на път да осъществи целта на живота си! Откакто се върна от Франция, Гарет беше друг човек. Отново силен, целеустремен, решителен. Имоджин си бе позволила да вярва, че демоните бяха престанали да го измъчват.

Но тези несигурни стъпки в коридора, последвани от трясъка на вратата, върнаха в съзнанието й всички страшни спомени и я изпълниха със същото потискащо чувство за безпомощност като някога. Решена да се бори, Имоджин отметна завивката си и скочи от леглото. Облече халата си и автоматично вдигна ръце да поправи бонето си, което пазеше грижливо навитите й къдрици от разваляне. Тя отвори тихо вратата, единствената запалена свещ на стената потрепери от течението и угасна. Дългият коридор потъна в мрак.

Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя закрачи решително по коридора. Спря пред вратата на Гарет и се ослуша. След малко се наведе и притисна ухо до ключалката. В стаята цареше тишина. Значи можеше да се надява… не. Надеждата й се оказа напразна. Откъм леглото се чуваха объркани, неразбираеми думи, тежко, накъсано дишане.

Тя отвори вратата, както бе правила безброй пъти преди това, и се плъзна безшумно в спалнята, без да забрави да затвори след себе си. Кошмарите на Гарет й бяха известни до последната подробност. Те бяха една от многото тайни, които двамата споделяха.

— Шарлът! — Спящият мъж нададе дрезгав вик. Той седеше в леглото си, очите му бяха широко отворени и ужасяващо неподвижни. Имоджин знаеше, че брат й не се е събудил, и се втурна към леглото. Лицето му беше потно, сякаш го мъчеше силна треска, ризата беше залепнала за тялото.

— Гарет… Гарет… събуди се! — Имоджин улови ръката му, помилва я и я притисна до гърдите си. — Събуди се! Ти сънуваш!

Очите на лорда се проясниха, но адският сън все още не искаше да си отиде.

— Велики Боже! — промърмори той и обърна глава, за да погледне сестра си, която стискаше здраво ръката му и го гледаше с фанатична любов — поглед, който му беше познат още от най-ранните детски години.

— Велики Боже, Имоджин — повтори той и се отпусна немощно на възглавниците, като предпазливо издърпа ръката си. Изтри мокрото си лице с опакото на ръката, въздъхна и се загледа към тавана, докато чакаше да дойде на себе си. Спомни си, че се беше напил до забрава, но сега главата му беше напълно ясна.

„Аз имам склонност към вулгарното.“ При тази мисъл Гарет отново избухна в смях. Май беше още пиян, но грозният смях беше напълно трезва реакция на истината.

— Гарет, престани! — Имоджин се наведе над него. Очите й бяха пълни с тревога, лицето разкривено от страх. Никога не го беше виждала да се смее така. — Защо е този смях, братко?

— Бъди така добра и ми подай коняка, сестро. — Гарет седна в леглото и протегна ръка. — Нямаш причини да се безпокоиш. Вече дойдох на себе си. В действителност — добави с нов изблик на смях той, — за първи път от доста време насам съм самият аз.

— Не разбирам какво говориш. — Имоджин му донесе бутилката с коняка. — Пак имаше кошмар. Извика името на Шарлът.

— Да — отговори тихо Гарет и преметна крак през таблата на леглото. — Но съм почти уверен, че това беше последният ми кошмар. — Той остави бутилката на пода, без да е пил от нея.

Имоджин наблюдаваше брат си с нарастваща тревога. Не повярва в думите му и през главата й мина ужасяващата мисъл, че той е загубил разума си и вече не знае какво говори. Започна да му говори настойчиво, опита се да го принуди да признае фактите, които щяха отново да го върнат в реалния свят.

— Аз винаги съм се грижила за теб, старала съм се да защитавам интересите ти, Гарет. Знаех, че трябва да предприема нещо, за да отстраня Шарлът.

— Имоджин, стига толкова! — Гласът на Гарет беше остър като изплющяване на камшик. Ала сестра му не се трогна от предупреждението.

— Трябваше да го направя. Направих го за теб, братко. — Думите изригваха като вулкан от устата й и Гарет я остави да говори. Дълго време беше потискал истината, но сега беше крайно време да я чуе, да я приеме и да признае собствената си вина. Ако не го направеше, никога нямаше да се почувства свободен да заживее нов живот.

— Тя не беше жена за теб. Вечно беше пияна и готова да разтвори краката си за всеки, който я поискаше. Присмиваше ти се, подиграваше се и с бедничкия Дьо Вер, който беше полудял по нея. Унищожи го, както искаше да унищожи и теб. Докато стоеше там на прозореца, пияна, олюляваща се… един лек тласък… повече не беше нужно… само един лек тласък. — Тя втренчи поглед в брат си и той се уплаши от диво святкащите й очи. — Тя не беше добра за теб. Направих го за теб, Гарет.

— Знам — отговори спокойно той. — Винаги съм го знаел.

— Всичко — разхълца се Имоджин. — Правех всичко за теб, братко.

— Знам — повтори той и я притисна до гърдите си. — И те обичам за това, Имоджин. Но е крайно време да престанеш.

Той държа сестра си в прегръдката си, докато потокът на сълзите й отслабна. После я отведе в спалнята й и й помогна да си легне. Знаеше, че тя щеше да заплати за този бурен изблик на чувства с един от страшните си пристъпи на мигрена, но после ще се почувства облекчена. Както винаги. Познавам сестра си много по-добре, отколкото тя познава мен, помисли си той и се върна в спалнята си.

Вече не му се спеше. Не му се пиеше коняк. За първи път от много, много време насам знаеше какво трябваше да направи, за да бъде щастлив. Знаеше също, че това ново щастие си струваше всяка жертва.

„Аз ви обичах.“

Дали можеше да я накара да му каже „Обичам те“? Или беше наранил толкова дълбоко искрената й, изпълнена с любов душа, че вредата вече не можеше да бъде поправена? Дали щеше да му повярва, че и той я обичаше?