Смарагдовият лебед

20

— Искаш да заема мястото ти? — Мод беше изумена. — Защо? Какво ти е?

— Имам да уредя нещо много важно — отговори разсеяно Миранда, която се разхождаше нервно напред-назад. — Тази сутрин отидох в града да посетя семейството си и обущарят каза, че набързо са събрали багажа си и са напуснали града. Боя се, че имат затруднения. Трябва да открия къде са отишли. — Тя застана пред Мод. — Ти ме разбираш, нали?

— Естествено — отговори Мод. — Но не мога да те заместя пред херцога.

— Ще направите един кратък излет с лодка по реката и готово. Ако заявя, че съм болна, ще започнат да задават въпроси и… — Гласът й се изгуби и тя погледна умолително Мод. — Знам, че можеш да го направиш.

Настойчивостта в гласа на Миранда накара Мод да се замисли сериозно над молбата й.

— Искаш да заема мястото ти, да се преструвам, че… че съм аз! — Тя избухна в луд смях и се просна на леглото. — Искаш да се преструвам, че съм аз!

Миранда също успя да се усмихне.

— Така както се изразяваш, наистина звучи смешно, но не виждам причина да не се справиш. — Тя приседна на ръба на леглото. — Само не бива да говориш френски, освен ако не го владееш гладко и безгрешно, като че е майчиният ти език. Как си с френския?

Мод поклати глава.

— Говоря много добре, но всеки ще забележи, че не съм французойка.

— Тогава ще говориш с херцога само на английски. — Миранда я огледа със загрижено смръщено чело. — Ще трябва да навием косата ти на върха на главата и да я закрепим здраво, за да не пада по раменете.

Мод я погледна скептично. Не си спомняше да се е съгласила и въпреки това Миранда говореше, сякаш работата беше решена.

— За какво ще разговаряме? — Веселието отстъпи място на трезви размишления.

— О, за дреболии. Сигурна съм, че ще се справиш. Бъди самата ти и не говори много. По време на закуска бях доста мълчалива и той не очаква изведнъж да се разбъбриш и да танцуваш от радост или нещо подобно.

— Но аз никога не съм била насаме с мъж. — Мод осъзна, че в един момент бе дала мълчаливото си съгласие за този луд план.

— Няма да бъдеш сама с него. Гребците са там, ще има и камериерка, която ще играе ролята на компаньонка. — Миранда стисна ръката на двойничката си. — Знаеш, че можеш, Мод. Заедно с това ще разбереш що за човек е херцогът и ще задоволиш любопитството си.

Мод задъвка замислено долната си устна. Представата да прекара известно време насаме с непознат мъж я изпълваше със страх и ужас, но едновременно с това усети някаква странна възбуда. Тя огледа спалнята си и изведнъж се почувства притеснена в привичната обстановка. Това помещение я караше да изпитва досада вместо успокоение. Предстоящата среща с херцога не представляваше опасност за нея. Тя нямаше да поеме никакъв риск, нямаше да застраши възгледите си. Само щеше да направи услуга на Миранда… и едновременно с това да задоволи собственото си любопитство. Защо пък да не се запознае по-отблизо с човека, когото искаха да й натрапят?

— Не знам дали ще бъда достатъчно добра измамница — промърмори нерешително тя.

— Но това не е измама — възрази Миранда. — Аз съм измамницата, ти си истинската лейди Мод д’Албар.

Мод се сви в леглото, загледана право пред себе си, после изведнъж вирна носле и в очите й блесна решителност.

— Добре, ще го направя. Никога в живота си не съм рискувала, но този път ще го направя, за да ти помогна. — Тя скочи от леглото и се запъти към гардероба си. — Какво да облека? Коя дреха е подходяща за сутрешен излет по реката? Какво ще кажеш за червената рокля на райета?

— Съвършена е — засмя се Миранда, опитвайки се да се зарази от ентусиазма на Мод. В гърлото й беше заседнала огромна буца, гърдите й тежаха и тя имаше чувството, че е препълнена с неизплакани сълзи. Опитваше се да скрие чувствата си от Мод и това беше една от най-трудните задачи в живота й.

Мод, пременена в роклята от раирана коприна, скрила косата си под обсипано с бисери боне, огледа леко замъгления си образ във високото огледало от полирана стомана.

— Ела тук и застани до мен. Я да видим колко си приличаме… О, Боже, това е направо страшно! — Тя притисна ръка към устата си и погледна невярващо Миранда. — Ако се облечем еднакво, никой няма да може да ни различи.

Миранда усети странна тръпка и отново се взря в образа на Мод в огледалото. Тази прилика наистина не беше естествена.

— Ще се срещнеш с херцога в голямата зала точно в десет часа — обяви тя и обърна гръб на обезпокояващото видение. Свали смарагдовата гривна от ръката си и я вдигна към светлината. — Херцогът ще се радва да види, че носиш подаръка му.

Тя закрепи гривната на стройната китка на Мод и сестра й вдигна ръка, за да огледа по-внимателно скъпия накит.

— Не я харесвам — прошепна нещастно тя. — Страх ме е да я нося.

— Може би защото е принадлежала на майка ти — обясни тихо Миранда. — Но признавам, че аз също не я обичам. Прекрасна е… но може би това не е подходящата дума за такова украшение. Убедена съм, че на света няма друга такава гривна. — Тя помилва смарагдовия лебед и продължи: — Това е единственото, което ми харесва в гривната, но то не я прави по-малко страшна, нали?

— Права си — съгласи се Мод. — Странно е, но я усещам като нещо познато. Възможно ли е това?

Миранда я погледна намръщено.

— Знаеш ли, и аз изпитвам същото. Наистина е странно. — Тя разтърси енергично глава, за да прогони усещането за надвиснала опасност. Досега беше смятала, че само тя реагира така на гривната.

— Херцогът явно напредва бързо с ухажването, милорд. Разказа ми, че тази сутрин ще излезе с Мод по реката.

Гарет вдигна раздразнено глава, като чу меденосладкия гласец на годеницата си. Тя беше проникнала неканена в личното му убежище, в неговата светая светих — нещо, което не се разрешаваше дори на Имоджин.

— Какво неочаквано удоволствие, мадам — проговори хладно той. Мери, която се готвеше да пристъпи по-навътре в стаята, промени намерението си и остана до вратата.

— Попречих ли ви, сър? — попита тя и се засмя изкуствено. — Простете, че нахлух така. Но имах настойчива потребност да поговоря на четири очи с вас. Откакто се върнахте от Франция, не сме оставали насаме нито за миг.

Гарет се усмихна принудено, стана от мястото си зад писалището и се поклони.

— Божичко, каква бъркотия — промърмори Мери и посочи отрупаната с документи маса. — Трябва ви съпруга, скъпи лорд Харткорт, която да внесе малко ред в делата ви. Когато се оженим, аз ще се погрижа всичките ви документи да бъдат подредени по местата им и сложени така, че да ги намирате без усилие при нужда. Мога да си представя, че този хаос ви докарва до лудост.

— Напротив — отговори все така хладно Гарет. — Мога да ви уверя, че ще ме доведете до лудост, ако подредите писалището ми.

Мери се засмя отново, несигурността й се усили.

— Както казах, херцогът явно напредва в ухажването на лейди Мод. Сигурно сте много зарадван от този факт. Тя направи няколко крачки към него и доверително снижи глас: — Искрено се надявам, че Мод няма да каже или да стори нещо необмислено, докато е сама с Негова светлост.

— Как ви хрумна, че братовчедка ми би могла да застраши шансовете си за такава блестяща женитба? — попита Гарет и взе лулата си от перваза на камината.

Мери присви носле и се постара да отпъди дима с ветрилото си.

— Какъв ужасен навик, милорд.

— Аз пуша само докато съм сам и необезпокояван в работната си стая — обясни остро мъжът.

— О, Боже, вече разбрах, че ви преча — изкиска се нервно лейди Мери. — Но имам чувството, че трябва да си поговорим за много неща. Например за сватбените приготовления. Досега не сте ми казали кога ще се състои венчавката. Надявах се да се оженим преди първи май, даже в началото на новата година. Ако се оженим преди сватбата на Мод, бих могла да помагам на Имоджин за чеиза на младата булка… нали разбирате, тя ще има твърде много работа.

Гарет се съмняваше, че Имоджин ще пожелае такава помощничка. Мери продължи да бъбри, но той почти не я чуваше. По някаква незнайна причина мислите му непрекъснато кръжаха около излета с лодка, който щяха да предприемат Анри и Миранда. Ала размишленията не водеха доникъде. Не можеше да реши какво толкова обезпокояващо имаше в този излет. Ясно беше само едно: нещо го тревожеше.

— Е, да помоля ли нейно величество да ми даде отпуск, за да отпразнуваме сватбата си в деня на тримата крале?

Гарет се върна рязко в действителността.

— Какво? Какво казахте?

— В деня на тримата крале — повтори объркано Мери. — Разбрахме се да отпразнуваме сватбата в началото на новата година, в деня на тримата крале.

Велики Боже, дотогава имаше само четири месеца! Четири съвсем кратки месеца!

Като видя израза в очите на Гарет, Мери неволно отстъпи крачка назад. Той я гледаше втренчено и въпреки това не я виждаше. Имаше изражение на човек, погледнал дявола в лицето.

— Предлагам да почакаме, докато подготвя годежния договор между херцог Роаси и възпитаницата си — отговори Гарет и тялото му видимо се скова. — Щом нейно величество даде съгласието си, вече няма да има пречки. Първо трябва да се погрижа за бъдещето на Мод.

— Но не е нужно да отлагаме сватбата, докато Мод се венчее, нали? — Мери говореше с необичайна острота. — Момичето не може да очаква, че неговият живот има предимство пред този на настойника му.

— Аз съм отговорен за съдбата на възпитаницата си. — Гарет остави лулата си. — Нима искате да се откажа от най-важното си задължение, мадам? Това би означавало, че бъдещият ви съпруг има лош характер.

Мери беше поставена в мат. Тя се усмихна сковано и направи реверанс.

— Не желая да смущавам повече уединението ви, милорд. Надявам се да обсъдим отново бъдещето ни, след като подпишете годежния договор за Мод.

Тя излезе от кабинета на лорд Харткорт и тръгна да търси Имоджин с надеждата, че сестрата на графа ще я успокои поне малко, ще разсее опасенията й и ще й помогне да се пребори с нарастващата си тревога, със злокобните предчувствия, от които не можеше да се отърве. В последно време се движеше по несигурна почва и напълно го съзнаваше, макар че не намираше причината. По пътя си лейди Мери срещна Мод, която тъкмо излизаше от голямата зала под ръка с херцог Роаси, и я изгледа с неприкрита омраза. Без да я забележат, двамата продължиха към чакащата на кея лодка.

Когато часовникът удари десет, Мод усети, че й прилошава от страх. Все пак тя събра силите си и слезе бавно по широкото стълбище към залата. Знаеше, че с Миранда си приличат като две капки вода, даже в собствените си критични очи. Въпреки това коленете й трепереха, а дланите й бяха влажни от нервност. Само дължината на косата можеше да издаде измамата, но бонето беше здраво закрепено за главата и щеше да издържи дори на силния речен вятър. Нищо не можеше да се обърка. Нищичко.

Тя докосна гривната на китката си, сякаш въпреки странното си излъчване тя можеше да й вдъхне необходимата смелост да се доближи до малката група хора в другия край на залата. Братовчедка й със съпруга си, двама от френските господа и херцогът, когото веднага позна, макар че миналата вечер го бе зърнала само за миг. Още тогава усети властното му излъчване, телесната му сила. Той беше твърде едър и масивен дори за тази зала. Стърчеше над всички останали, макар че в действителност не беше много по-висок от френските си васали. Просто впечатлението беше такова, сякаш ги надвишаваше с цяла глава. Той не участваше в общия разговор, стоеше малко настрана и нетърпеливо удряше дланта на десницата си със свалените си ръкавици — жест, който накара Мод да се свие от страх.

Ала когато погледна към стълбата, на лицето му изгря усмивка.

— Ах, ето ви и вас, мила. Изгарях от нетърпение да ви видя отново. — Той се озова с бързи крачки в подножието на стълбата и й подаде ръката си.

Сърцето на Мод направи панически скок, но лицето й остана спокойно. Тя постави малката си ръка в голямата, ъглеста длан на херцога и го дари с плаха усмивка.

— Простете, ако съм ви накарала да чакате, ваша светлост.

— О, не, разбира се, че не. Работата е там, че аз съм твърде нетърпелив човек. — Той се усмихна извинително. — Надявам се, не ми се сърдите, че ви посрещнах по този неучтив начин… Боже, колко сте красива! На закуска бяхте малко бледа и болнава, но сега сте си върнали цветущия външен вид.

Мод се усмихна зарадвано на комплимента му. В думите му нямаше и следа от ласкателство; тя беше готова да повярва, че този едър, груб мъж изобщо не е способен на ласкателства.

— Перспективата да прекара цялата сутрин в компанията на ваша светлост би накарала всяка девойка да даде най-доброто от себе си — намеси се Имоджин със сервилна усмивка.

Херцогът вдигна високо едната си вежда и Мод едва не се засмя с глас. Нищо чудно, че Миранда бе харесала този мъж. Тя мушна ръка под лакътя на херцога и двамата излязоха навън. Трябваше да прекосят градината, за да слязат на речния бряг. Когато минаха през малката порта, Мод осъзна, че никой не ги следва, и се смути. Спря за мит, огледа се и сърцето й се сви от страх.

— Нещо не е наред ли, мила? — попита херцогът, който се готвеше да й помогне да се качи в лодката.

— Аз… питах се къде са придружителите ни, сър. Къде е моята… компаньонка?

— О, смятам, че този път можем да минем и без официални придружители и компаньонка. Времето ми е толкова малко, че не мога да се занимавам с формалности. Имам позволението на настойника ви да остана насаме с вас… макар че все пак не сме съвсем сами. — Той се засмя и посочи гребците, които оправяха ремъците.

Сърцето на Мод заби като лудо. Миранда я бе уверила, че няма да остане насаме с херцога, но въпреки шеговитата му забележка за гребците беше очевидно, че те нямаше да обърнат внимание на пътниците си. Тя се поколеба отново, но херцогът се засмя, вдигна я високо във въздуха и без много церемонии я пренесе в лодката.

— Милорд! — изписка уплашено тя. Преди малко й бе казал, че е нетърпелив човек. Явно се познаваше много добре.

— Какъв възхитително лек товар сте, милейди — прошепна в ухото й Анри и се ухили широко. — Искам веднага да ви кажа нещо, мила: макар да съм убеден, че сте добродетелна като Светата дева Мария, имам впечатлението, че съвсем не сте така суха и плаха, за каквато се представяте.

Мод стисна до болка дървените перила, неспособна да му отговори. Херцогът сложи ръка върху нейната и когато тя я издърпа с уплашен вик, само се усмихна и постави ръцете си до нейните, докато гребците насочваха лодката към средата на реката.

Досега Мод почти не беше излизала на разходка по реката. Животът на самотна и болна млада дама не й даваше възможност да излиза на чист въздух и в първия момент тя забрави херцога и се отдаде изцяло на удоволствието от излета. Разгледа с копнеж великолепните имения, покрай които минаваха, после втренчи жаден поглед към град Лондон, който бавно изплуваше от мъглата. Куполите на катедралата „Свети Павел“, величествения сив силует на Тауър, страшното стълбище към Тауър, хлъзгаво от водораслите, което водеше към „Трейтърс Тор“ — портата на предателите. Мод знаеше, че твърде малко от хората, които влизаха в Тауър през ужасяващата порта, виждаха отново белия свят.

Слънцето позлатяваше повърхността на юдата, бризът беше вече есенно хладен и тя се поздрави, че се е сетила да се загърне в топла наметка. Шумовете на реката я възхитиха — виковете и проклятията, грубите забележки от лодка към лодка, плющенето на платната, плясъкът на греблата, плискането на вълните. И колко много плавателни съдове се движеха по реката! Баркаси с флаговете на богати и знатни личности или с кралските отличителни знаци пътуваха между Уестминстър, Грийнич и Хамптън Корт. Плоски рибарски лодки, които прекарваха пътниците през реката и сновяха между кейовете на града; товарни и гребни лодки, препълнени с риба и месо, които снабдяваха големите пазари.

Анри се облегна до нея на релинга, устремил поглед към профила и. Вятърът зачерви бузите й, в замечтаното й изражение имаше нещо особено привлекателно.

— Много сте мълчалива, лейди Мод — прошепна нежно той. — Какво е приковало вниманието ви?

— Реката е толкова оживена, толкова интересна — призна Мод. — Не знаех, че на света има толкова много хора и всеки е зает с работа…

Тази странно наивна забележка го обърка.

— Но вие сте излизали безброй пъти по реката, скъпа. По това време на деня винаги е оживено.

— Е, да… да, знам. Но всеки път имам чувството, че виждам реката за първи път — импровизира бързо Мод, проклинайки неразумния си език. Трябваше да внимава какво говори.

Забележката накара Анри да се усмихне. Матката лейди д’Албар беше наистина възхитително същество.

— Вие сте прекрасна, мила. — Той сложи отново ръка върху нейната и когато тя понечи да я изтегли, я задържа със сила. — Хайде да седнем на носа и да си поговорим. Мисля, че имаме да обсъдим много неща.

Мод нямаше друг избор, освен да приеме поканата. Когато седнаха на тапицираната пейка, херцогът отново взе ръката й в своята и тя започна да мисли, че е извънредно приятно да седи редом с толкова мил и симпатичен придружител. Облегна глава на релинга и затвори очи, за да се наслади на топлината на слънцето, вслуша се в мекото плискане на вълните в корпуса на лодката, в ритмичния шум на греблата, в далечните викове откъм брега. Ръката й остана неподвижна в дланта на херцога.

Анри се усмихваше изненадано на себе си, смаян от увереността си, че е напълно доволен да остави нещата в това положение. Нетърпението му да тласне напред ухажването беше забравено. Това момиче беше толкова меко и сладко, че той се трогна до дън душа. Маргьорит беше чувствена, енергична, интригантка, пищна, изобщо истинска жена. Метресите му задоволяваха физическите му потребности, понякога бяха равностойни партньорки и в интелектуално отношение, но чувствата му винаги оставаха недокоснати. Не си спомняше някога да се е чувствал като истински закрилник на една безпомощна млада жена.

Той погледна Мод и се запита дали пък не е заспала. Привлече внимателно главата й на рамото си и тя не се възпротиви. Топлият бриз рошеше немирните къдрички, изскочили изпод бонето й, дългите мигли образуваха гъсти копринени полумесеци върху кремавите бузи. Той я загърна грижливо с наметката, но тя продължи да спи. Тази пасивност е много възбуждаща, каза си с усмивка кралят, вдигна ръка и очерта съвършената линия на брадичката и с върха на показалеца си. Изведнъж тя отвори очи, сини като безоблачно небе, отдели се от него и бързо издърпа ръката си.

— Какво правите? — Гласът й беше подрезгавял от вълнение.

— Нищо — отговори с усмивка Анри. — Беше ми много приятно да ви гледам, докато спите.

Мод попипа бонето си и се помоли да не се е изкривило. Примигна няколко пъти, за да прогони остатъците от съня. Мисълта, че беше лежала безпомощна, че главата й безсрамно беше почивала на рамото му, че през цялото време е била наблюдавана от един напълно непознат мъж, беше повече от страшна.

— Простете, сър. Нямах намерение да бъда неучтива. Слънцето ме приспа — заекна уплашено тя. Дали съм се издала насън? Дали е открил някаква разлика с Миранда, докато ме е наблюдавал необезпокоявано?

— Постъпката ви изобщо не беше неучтива, бих казал дори, че беше прелестна — отвърна любезно Анри. — Но сега, когато сте отново будна, бих желал да продължим дискусията, която започнахме снощи.

Снощи? За какво беше разговарял с Миранда? Защо тя не й каза нито дума? Херцогът чакаше да чуе думите й, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.

— Слушам ви, милорд — проговори почти нежно тя и склони глава встрани. — Моля, продължете.

— Искам да бъда съвсем сигурен, че нямате възражения срещу нашата женитба — обясни търпеливо кралят. — Нали разбирате какво означава да влезете във френския кралски двор?

— Ясно ми е, че само протестантка може да стане член на този двор, сър.

Анри кимна замислено.

— Точно така. — Той се засмя и в смеха му имаше горчивина. — Но винаги съществуват обстоятелства, които могат да принудят един мъж да съобрази религиозните си убеждения с определена цел. — Той си припомни онази страшна нощ, когато по молба на Маргьорит се отказа от протестантската си вяра и премина към католицизма. Мечът на брат й беше опрян в гърлото му. Смяната на вярата му спаси живота и в крайна сметка му донесе короната на Франция. По-късно не му беше никак трудно да се отрече от католицизма и да се върне към вярата на дедите си.

Мод преглътна мъчително и заговори пламенно:

— Не мога да си представя, че има ситуация, която би ме принудила да сменя вярата си, ваша светлост.

— Е, тогава сте щастливка, скъпа. Пожелавам ви никога да не се сблъсквате с подобни обстоятелства — засмя се кралят.

Мод вдигна очи и го погледна изпитателно.

— Можете ли да си представите, че ще станете католик, ваша светлост? — В гласа й звучеше странна възбуда.

Анри се засмя отново и горчивината му се засили.

— Париж си струва една меса — отговори цинично той.

— Не ви разбирам, сър.

Този път беше говорил Анри, кралят, не херцог Роаси. Анри, който беше готов на всичко, за да си осигури френската корона. Той се покашля и се опита да обясни:

— Това беше само малка шега, мила. Но съм много радостен да установя, че сте така привързана към протестантската вяра.

Мод се закашля. С годините беше усъвършенствала този номер, когато разговорите вземаха неприятен за нея обрат или когато искаше да отклони вниманието на събеседниците. Кашлицата й звучеше глухо и страшно и тя скри лице в наметката си, докато раменете й потръпваха под силния пристъп.

— Бедното ми дете, явно не ви е добре — проговори загрижено придружителят й. — Не биваше да ви излагам на този остър вятър. Човек никога не знае какви зарази летят във въздуха над реката. Лодкарю, обърнете веднага. Връщаме се в Харткорт Меншън.

Щом лодката обърна и се насочи по обратния път, кашлицата на Мод се успокои. Тя подаде глава изпод наметката си и попи с кърпичка насълзените си очи.

— Няма нищо страшно, сър. — След силната кашлица дрезгавият й глас беше съвсем истински. — Понякога страдам от кашлица, но ви уверявам, че болестта ми не е сериозна.

— За мен е голямо облекчение да чуя това, мила. Надявам се, че пристъпите са редки.

Сигурно Миранда не се беше закашляла нито веднъж.

— О, да, сър, много редки — побърза да потвърди Мод.

Той кимна и отново стисна ръката й. Тя не се осмели да издърпа своята, но тялото й остана сковано. През целия път мълча и реагира с едносрични думи на опитите на краля да поведе разговор. Когато се прибраха в къщата, тя се раздели с обожателя си с дълбок реверанс и бегъл поздрав.

— Ще се видим на вечеря, мила.

— Да, разбира се, сър. — Мод хукна като подгонена нагоре по стълбата и се скри в сигурната си спалня.