Смарагдовият лебед

13

Един лакей отвори със замах двукрилата врата и интендантът оповести с гръмовит глас:

— Лорд Харткорт, лейди Мод д’Албар.

Гарет издърпа Миранда покрай кланящата се фигура и двамата спряха на прага на зала за аудиенции. Той се поклони дълбоко, Миранда последва примера му и се сниши в дворцов реверанс.

— Елате, елате, лорд Харткорт — извика властен глас от другата страна на помещението, което според Миранда беше твърде малко и интимно за приемна стая на кралицата. — Доведете детето при мен.

Гарет направи крачка напред и се поклони отново. Миранда направи втори реверанс. Още три стъпки и последваха нови поклони. Едва тогава Гарет се изправи в целия си ръст и тръгна напред, като здраво стискаше ръката на Миранда.

— Ваше величество, позволете да ви представя моята подопечна, лейди Мод д’Албар. — Той издърпа ръката си изпод лакътя на Миранда и отстъпи леко настрана, движение, което й вдъхна чувството, че е ужасно изолирана и отрязана от света. Сякаш беше загубила част от тялото си, защитната си обвивка.

Тя приклекна отново в дълбок дворцов реверанс и се запита дали щеше да посмее да вдигне поглед от пода. Всичко, което бе видяла досега от кралицата, беше ръбът на рокля от сребърносив брокат и част от сребърна обувка. Веднага след това една ръка я хвана под брадичката и вдигна главата й. Миранда погледна право в едно дълго, тънко и доста сбръчкано лице. Две малки черни очи я измерваха дружелюбно.

— Хубаво дете — отбеляза кралицата. — Значи херцог Роаси се съгласи с предложението за женитба? — Тя пусна брадичката на Миранда и се обърна въпросително към лорд Харткорт.

— Да, Ваше величество. С удоволствие.

— Добре… добре. За нас ще бъде от голяма полза да създадем такава тясна връзка с френския двор, когато крал Анри подчини бунтовните си поданици. — Тя се придвижи към един красиво резбован стол и седна, след което посочи стола до себе си. — Седнете, милорд, и ми разкажете как напредва начинанието. Какви са шансовете Париж скоро да капитулира?

Гарет седна до кралицата, след като хвърли незабележим поглед към Миранда, която не беше помръдната от мястото си. Тя разбра веднага, че опекунът й беше длъжен да приеме поканата на кралицата, докато самата тя в момента беше не повече от вещ или мебел. Всъщност това бе най-доброто за нея. Докато никой не й обръщаше внимание, тя можеше на спокойствие да разгледа помещението и останалите присъстващи и най-вече да направи няколко незабележими движения, за да облекчи на схванатите си стъпала. Едва сега, след като вече не беше в центъра на вниманието, тя усети колко ужасно я стискаха обувките.

Лейди Мери Абърнати седеше заедно с още четири дами на известно разстояние от кралицата и се занимаваше с бродерия. В полите на дамите се гушеха рунтави придворни кученца. Облицованото в дърво помещение беше обзаведено като частен салон и съвсем не приличаше на официална кралска приемна. Високите прозорци, които гледаха към реката, бяха отворени и пропускаха мекия, влажен от дъжда бриз.

Миранда се запита защо лейди Мери не вдига поглед от бродерията си. Не можеше ли да я поздрави поне с приятелска усмивка? Нали се познаваха; същия следобед бяха прекарали два часа заедно. Другите дами я измерваха с равнодушни погледи, сякаш не се интересуваха особено от нея, само една от тях я дари с бегла усмивка. Най-после и лейди Мери вдигна поглед от бродерията си.

Тя погледна към Миранда, която стоеше тиха и самотна в средата на помещението, но на лицето й нямаше усмивка, а едва прикрито неодобрение. Миранда настръхна. Ами ако нещо не е наред? Да не би бонето й да се е изкривило или пък полата й се е вдигнала и разкрива фустите? Тя премести тежестта си от единия крак върху другия и направи измъчена гримаса, когато изтръпналите й пръсти се събудиха за нов живот с глухи протести.

Едва тогава лейди Мери я поздрави с хладно кимване, но веднага след това отново сведе глава към работата си. Миранда, която би дала всичко за един мил жест, даже от жената, която инстинктивно не харесваше, се принуди да мисли за нещо друго, само не за нещастните си ходила. След малко си позволи да огледа скритом кралицата.

Нейно величество беше облечена с такъв разкош, че блясъкът й заслепяваше всички присъстващи. Горната одежда от съвсем тънък сребърен воал прикриваше едва-едва яркочервената рокля. Разрязаните ръкави бяха подплатени с червена тафта, а високата колосана яка, която стърчеше зад главата й, беше обшита с рубини и перли — няколко десетки скъпоценни камъчета, както прецени Миранда, които искряха в ярки цветове. Тънката, сбръчкана шия на кралицата беше стегната с масивна златна верижка, украсена с рубини и перли, а в червената перука беше поставена диадема от същите камъни.

Миранда остана с впечатлението, че кралицата е много стара. Стара и сбръчкана, с отпуснати гърди и повехнала кожа. Докато говореше, ръцете й постоянно се движеха. Пръстите й бяха невероятно дълги, украсени със скъпоценни пръстени. Миранда имаше чувството, че говори само кралицата. Тя задаваше въпроси на Гарет, но изобщо не му оставяше време да отговори, а още след втората дума го прекъсваше, за да му зададе нов въпрос или да възрази енергично срещу казаното от него. Явно лордът беше свикнал с този начин на разговор и не показваше да е стъписан от постоянните прекъсвания.

От време на време кралицата правеше нетърпелив жест с ръка и скачаше от мястото си. Гарет бързаше да я последва. Нейно величество тръгваше да се разхожда по стаята и дългият орлов нос сякаш вървеше на една крачка пред нея. През това време тя продължаваше с въпросите и коментарите си, а когато сядаше, веднага махваше заповеднически на лорда да се настани до нея. Интересното беше, че тя никога не оставаше за дълго на стола си, което припомни на Миранда забележката на Мод за навиците на нейно величество.

— Е, лейди Мод, харесва ли ви онова, което виждате?

Въпросът стресна Миранда и тя зяпна недоумяващо и доста неучтиво. Очите на кралицата засвяткаха развеселено.

— Чувствам се поласкана от вашия щателен оглед, мила моя — продължи Елизабет и устните й се изкривиха в усмивка.

Миранда съзнаваше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Трябваше ли да отрече, че през цялото време беше зяпала любопитно кралицата? Или може би трябваше да се защити, да се извини? Усети как всички придворни дами устремиха погледи към нея и без да поглежда към лейди Мери, си представи израза на лицето й, изпълнен с шокирано неодобрение. Защо лорд Харткорт не казваше нищо, за да я освободи от неловкото положение? Ала той мълчеше упорито и гледаше някъде високо над рамото й.

— Не съм имала намерение да ви засегна, мадам — проговори задавено тя и приклекна в дълбок реверанс. — Но никога преди това не бях виждала кралица и тъй като Ваше величество беше заета, реших, че няма да забележите.

В първия момент в помещението цареше абсолютна тишина и дори въздухът сякаш спря за се движи. Присъстващите затаиха дъх, лицето на Гарет остана напълно безизразно. В следващата секунда кралицата се засмя и показа развалените си зъби.

— Винаги съм ценила високо искреността, която е твърде рядко качество между придворните ми. Елате по-близо, детето ми. — Тя махна с ръка и отново се засмя.

Миранда понечи да се изправи и с ужас установи, че най-лошото й опасение беше на път да стане реалност. В тревогата си тя бе направила толкова дълбок реверанс, че всеки миг щеше да загуби равновесие. Дупето й беше само на сантиметри от пода. Макар да беше отлична акробатка, това нямаше да я спаси. Можеше да се изправи само като се подпре с две ръце на пода. Ако положението й не беше толкова отчаяно, тя щеше да избухне в смях. Никога не се беше чувствала така тромава. В следващия миг Гарет се озова до нея, мушна ръка под лакътя й и тя се изправи грациозно.

— Моята подопечна е малко уплашена, мадам — обясни с усмивка той.

— Наистина ли? А аз останах с впечатлението, че е забележително свободна — отвърна кралицата и развеселената усмивка отново заигра около ъгълчетата на устата й. Миранда беше почти сигурна, че нейно величество беше отгатнала от какъв страшен позор я спаси лорд Харткорт. Дали и другите бяха забелязали? Тя хвърли бърз поглед отстрани към лейди Мери; онова, което видя, не я успокои, защото дамата изглеждаше възмутена до дън душа.

Треперейки, Миранда направи две крачки към кралицата и Елизабет хвана ръката й.

— Е, лейди Мод, ще ми кажете ли как ви харесва херцог Роаси?

— Не мога да ви кажа нищо, мадам. Не съм видяла портрета му, макар че той има моята миниатюра.

— Велики Боже, Харткорт! Това е сериозен пропуск. — Продължавайки да държи ръката на Миранда, кралицата се обърна към Гарет и приятелски го удари по ръката със затвореното си ветрило. — Нима очаквате бедното дете да приеме с въодушевление предстоящата си женитба, след като изобщо не е виждало херцога?

По дяволите! Ставаше все по-лошо. Как бе попаднала в това гнездо на оси? Защо, за Бога, не бе отговорила просто с „да“ на въпроса на кралицата, придружавайки отговора си с плаха усмивка? Лорд Харткорт й бе втълпил да не издава нищо, а тя се бе разбъбрила с кралицата, сякаш бяха приятелки?

— О, Ваше величество, не хвърляйте вината върху лорд Харткорт. Херцогът очевидно не е имал възможност да му даде портрета си, а аз знам, че мил… лорд Харткорт ще ми даде устно описание, ако го помоля.

— Ще ти нарисувам подробен портрет, момичето ми — отговори сериозно Гарет. — Не бях помислил, че това е важно за теб. Но те уверявам, че бъдещият ти съпруг е съвършен джентълмен и ще ти хареса.

— Да… сигурна съм, че няма да ми бъде неприятен — отговори пламенно Миранда. — Знам, че никога не бихте ме принудили да се омъжа за човек, когото не харесвам.

— Велики Боже, каква страстна застъпничка си имате в лицето на това дете! — засмя се кралицата. — Бих желала да има повече млади момичета, които се отнасят към настойниците си със същото уважение… а и да имат подобна основателна причина за това — добави сериозно тя.

Единствената реакция на Гарет беше учтив поклон. Кралицата отново посвети вниманието си на Миранда, която отчаяно си пожелаваше земята под краката й да се разтвори и да я погълне.

— Мисля, веднъж споменахте, че момичето е с крехко здраве, лорд Харткорт. Днес обаче ми изглежда силна и здрава.

— Междувременно моята повереница преодоля напълно неразположенията, от които страдаше в детството си, Ваше величество.

— Да, знам, че такива работи стават. — Кралицата кимна доволно, после вдигна китката на Миранда и огледа с нескрит интерес гривната на ръката й. — О, какъв красив накит. Много необичаен, но наистина прекрасен.

— Подарък от Роаси, мадам. Като знак за сериозните му намерения — отговори спокойно Гарет. — Някога е принадлежала на майката на лейди Мод. Годежен подарък от херцог Франсоа.

— Много подходящо — усмихна се кралицата, наведе се към ръката на Миранда и очите й светнаха жадно. — Бих била много зарадвана, ако можех да намеря такава рядка гривна.

Без да се бави, Миранда се опита да откопчее сложната ключалка.

— Ако Ваше величество има добротата да приеме тази…

— За Бога, дете, не! — възпротиви се кралицата, макар че явно беше зарадвана. — Вашият бъдещ съпруг ще бъде дълбоко наранен, и то с пълно право, ако оставите без внимание скъпоценния му подарък. — Тя пусна ръката на Миранда и се обърна към Гарет: — Желая ви приятен ден, лорд Харткорт. Надявам се скоро да доведете младото момиче отново при мен. Намирам я освежаваща.

Гарет скочи на крака. Като се кланяше на всеки три стъпки, той се запъти заднешком към вратата. Миранда направи още един реверанс и само след миг вратата на приемната се затвори зад гърба й. Двамата се озоваха отново в препълнената чакалня.

Миранда изпъна рамене и издаде дълбока въздишка на облекчение.

— За малко не паднах на задника си — прошепна ужасено тя, осъзнала целия размер на страшната катастрофа — за щастие неосъществена.

— Забелязах — отговори с едва забележима усмивка Гарет.

— Имах късмет, че го забелязахте. Но как можа да ми се случи? Досега бях уверена, че не съм тромава. — Тя застана насред стаята, без да забелязва хората около тях. — Казах ви, че със сигурност ще объркам нещо, милорд. Защо казах всичките тези неща? — В погледа й имаше истински ужас. — Защо не си държах езика зад зъбите?

— Уверявам ви, че бяхте много по-откровена и свободна от всички останали момичета при първата им среща с кралицата — отговори сериозно Гарет. — Ах, Имоджин. — Той кимна на сестра си, която целеустремено си пробиваше път към тях през навалицата.

— Е? — попита задъхано достойната лейди. — Как мина?

— Без неприятни произшествия — отговори с любезна усмивка Гарет. — Можем да се поздравим, най-страшното остана зад гърба ни.

— Точно така — потвърди Имоджин и отвори ветрилото си с величествен жест. — Да вървим, Мод. Лорд и лейди Ингълс желаят да подновят запознанството си с теб. Не са те виждали от детството ти. — Тя взе ръката на Миранда и енергично я повлече след себе си.

Остатъкът от вечерта беше безкрайно мъчение за Миранда. Като че ли не правеше нищо друго, освен да се кланя, да кима, да се усмихва, да произнася нищо незначещи думи. Имената и лицата се размиваха в мъгла и макар че лорд Харткорт не се отделяше от нея, двамата не можаха да си поговорят нито за миг.

Лейди Мери, която можа да се освободи за малко от задълженията си при кралицата, се присъедини към тях след около час.

— Мила моя Мод, защо си въобразихте, че можете да разговаряте с кралицата по този дързък начин? — попита възмутено тя. — Трябва да призная, че никога през живота си не съм била така шокирана! — Тя заклати глава и лицето й пламна. — Лорд Харткорт, надявам се, че и вие бяхте шокиран от подобно поведение?

— Ни най-малко — отговори спокойно Гарет.

— Велики Боже, какво е направило момичето? — намеси се възбудено Имоджин. — Брат ми каза, че представянето е минало много добре. — В погледа й имаше обвинение.

— Точно така беше.

— О, стига, сър, трябва да признаете, че вашата повереница беше неприятно шумна — възрази лейди Мери.

— Нейно величество не се почувства засегната, мадам. Останах с впечатлението, че беше приятно изненадана от необичайната откритост на Мод.

Мери го погледна объркано. Не знаеше как да приеме тази неочаквана защита. Поведението на Гарет я ядоса и въпреки това — ако беше честна, трябваше да признае, че кралицата наистина не се ядоса от необичайната откритост на Мод. Само придворните дами бяха дълбоко шокирани. Но в никакъв случай не беше очаквала, че Гарет ще защити така категорично държанието на младата дама. Той отдаваше голямо внимание на обществените правила и на церемониалността — също като нея. Досега беше твърдо убедена в това.

— Разкажете ми какво точно стана, Мери. Трябва да знам! — настоя възбудено Имоджин.

Миранда изслуша мълчаливо подробния разказ на лейди Мери, която очевидно се зарадва на възможността да опише случилото се още топло-топло. Явно дамата не беше забелязала катастрофалния реверанс и поне затова трябваше да бъде благодарна. Тъй като не можеше да каже нищо в своя защита, тя предпочете да си мълчи. Даже графът обърна гръб на лейди Мери, сякаш темата изобщо не го интересуваше, и остави дамите да обсъждат оживено случилото се. Много скоро разговорът премина към други придворни клюки.

Миранда беше ужасно жадна, но никъде не се виждаха лакеи с напитки, даже с чаши вода. След като помисли малко, тя освободи краката си от мъчително стягащите я обувки и въздъхна облекчено.

— Лейди Мод, харесвате ли Грийнич?

Въпросът я завари неподготвена и мина доста време, преди да реагира. Тя погледна объркано Кип Роситър и когато той повтори въпроса си, тръсна глава, за да се опомни и отвърна:

— Много ми харесва, сър. Градините са прекрасни.

— Искате ли да направим малка разходка към реката? Алеята, която води надолу, е чудесна. — Той й предложи ръката си с усмивка, но очите му бяха хитри и проучващи и тя веднага се почувства неловко. Но тъй като не беше редно да отклони предложението му, без да се покаже неучтива, трябваше да се примири със съдбата си. Лорд Роситър беше стар и високоценен приятел на лорд Харткорт.

Не й остана нищо друго, освен да се облегне на ръката му и да тръгне с него.

Лейди Имоджин нададе глух вик и веднага притисна устата си с ръка. Свалените обувки на Миранда, досега скрити под дългата пола, останаха в тревата, където всички можеха да ги видят. Лейди Мери зяпна смаяно. Миранда хвърли бърз поглед през рамо и пребледня като платно. Придружителят й явно не забеляза вълнението, затова тя преглътна мъчително и продължи пътя си през моравата, сякаш нищо не беше станало. Никой нямаше да забележи, че е боса, защото полите скриваха стъпалата й.

Гарет, който разговаряше с Майлс, чу ужасения вик на сестра си и се обърна рязко. Учуденият му поглед падна върху обувчиците от козя кожа, оставени една до друга в тревата, сякаш чакаха връщането на собственичката си. После се обърна и погледна след Миранда, която крачеше по моравата под ръка с Кип, с високо вдигната глава и изправен гръб. Искаше му се да се засмее и в същото време споделяше възмущението на сестра си. Явно Миранда знаеше, че е без обувки, но това не я притесняваше. Нали беше свикнала да ходи боса.

— Какво ще правим сега? — попита ядосано Имоджин, направи крачка назад и покри предателските обувки с полите си. — Тя е боса!

— Не обръщай внимание — отговори съвсем тихо Гарет. — Бързо скрий проклетите обувки под най-близкия храст и се прави, че всичко е наред.

— Но тя е боса!

— Това вече го чух.

— Гарет, какво си въобразява твоята подопечна? — Лейди Мери се възстанови бързо от новия шок и възмущението й избликна като порой. — Тя свали обувките си!

— Лекарят на Мод настоява пациентката му да се разхожда колкото се може по-често боса по тревата. Така се надява да коригира малкия проблем със свода на стъпалото й, който й пречи да ходи свободно — обясни съвсем сериозно Гарет и годеницата му се учуди още повече. — Вероятно си е спомнила препоръката му и е решила да се възползва за момент от нея.

— Но… но ние се намираме в кралския палат! — Лейди Мери не можеше да бъде убедена толкова лесно. Подобно ненормално поведение беше недопустимо.

— Нейно величество не е тук и няма да види нищо — отговори с едва скривано нетърпение Гарет. — Няма никакъв смисъл да обсъждаме темата, дами. Момичето е босо и всички ще направим най-добре, ако просто пренебрегнем този факт.

Мери отстъпи крачка назад и по шията й пропълзя гневна червенина. Тя обърна гръб на лорд Харткорт и проговори ледено през рамо:

— Простете, милорд, но трябва да се върна при кралицата.

Гарет реагира с церемониален поклон.

— Довиждане, мадам.

Мери се отдалечи мълчаливо, без да се сбогува с останалите, и Имоджин изсъска възмутено:

— Как можа да бъдеш толкова остър, Гарет? Ти я засегна дълбоко, а тя ти каза само истината. Не разбираш ли, че застана срещу годеницата си и взе страната на онова проклето момиче?

Гарет махна небрежно с ръка, без да се тревожи от гнева на сестра си.

— Направих, каквото трябваше, Имоджин. Нашата задача е да не привличаме вниманието на хората върху постъпката на Миранда, така ли е? Хайде, изритай проклетите обувки зад онзи храст, а аз ще отида да взема Миранда. Така ще можеш да я отведеш вкъщи и най-после да се успокоиш.

Той тръгна след Кип и Миранда и ядът му се усилваше с всяка крачка. Ала много скоро разбра, че не обвиняваше за нищо младото момиче. Сестра му и лейди Мери бяха направили от мухата слон. Случката беше смешна и поне Имоджин трябваше да прояви малко разум и да не раздухва ненужно малкото произшествие. Можеше да се очаква, че Мери ще се ужаси, защото всички знаеха, че възгледите й се подчиняваха изцяло на придворния етикет и церемониалните правила на приличието.

Такава сухарка, помисли си непочтително Гарет и ускори крачките си. Двойката, която търсеше, беше на около двадесет метра пред него.

Кип бъбреше непринудено, но Миранда през цялото време се чувстваше неловко под изпитателния му поглед. Очите му изразяваха любопитство, но и обърканост. За да се прикрие, тя сведе глава и му отговаряше едносрично, с леко дрезгав глас. Появата на лорд Харткорт бе посрещната с нескрито облекчение, въпреки факта, че беше боса.

— Ах, ето ви и вас, милорд. — Като видя как Гарет смръщи чело, тя прехапа устни. Покашля се и потърка шията си. — Нощният въздух е много вреден за здравето ми — прошепна смутено тя.

— Лейди Имоджин те чака, за да те отведе у дома — отговори церемониално той и й предложи ръката си.

— Защо бързате толкова? — оплака се Кип. — Много съжалявам, лейди Мод. Компанията на твоята повереница ми беше извънредно приятна, Гарет.

— Ще имаш и други случаи да разговаряш с нея — отговори с усмивка графът. — Мод вече направи своя дебют и може спокойно да се явява в обществото.

При това обещание Миранда усети как по гърба й пролазиха студени тръпки, но успя да се сбогува учтиво с лорд Кристофър, като през цялото време потъркваше гърлото си, за да демонстрира, че неразположението беше причината, поради която думата „милорд“ беше прозвучала по-скоро на френски, отколкото на английски.

Кип ги остави на пътеката и изчака, докато завиха зад живия плет. Челото му беше смръщено. Не преставаше да се пита каква промяна беше настъпила у лейди Мод, та го караше да се чувства объркан. Момичето беше същото и въпреки това изглеждаше странно променено. Не беше очаквал да я види така жизнена. Измъчваше го чувството за нещо нередно. Но нима можеше да има нещо нередно у повереницата на лорд Харткорт?

Докато вървяха към пейката, където ги чакаха лейди Дюфорт и съпругът й, Гарет мълчеше. Неподвижното му лице не я окуражаваше да заговори и Миранда не посмя дори да го погледне. Много й се искаше да го попита какво е станало с обувките й и как би могла да ги обуе отново, без да привлече всеобщото внимание върху себе си. Тези проклети обувки й бяха малки. Краката й сигурно се бяха подули и в никакъв случай нямаше да може да се обуе, без да си помогне с ръце.

Ала обувките й бяха изчезнали. Без да продумат нито дума, четиримата се запътиха към кея, където ги чакаше лодката. Миранда прибра внимателно полите си и мина по стълбичката със ситни стъпки. Само много внимателен наблюдател би забелязал босото й бяло краче под тежката пола. Тя зае място на тапицираната пейка в средата на лодката и моментално скри ходилата си под седалката.

— Ти ще се прибереш с нас вкъщи, Гарет — изкомандва Имоджин и се отпусна на стола си на кърмата. В този момент от мрака излезе Брайън Роситър.

— Гарет, стари момко! Знаеш ли откога те чакаме! Ей там са Уоруик и Ленстър и всички горим от желание да си опитаме късмета на игралната маса. — Господата застанаха под светлината на факлите, всички в превъзходно настроение, и се присъединиха шумно към призивите на Брайън да прекарат нощта в игра на карти и зарове.

— Прави сте, приятели, не е лошо да поиграем — отговори любезно Гарет.

— Но, милорд… — протестира гневно Имоджин. Тя имаше неотложна потребност да поговори с брат си за дебюта на Мод и за всички почти-катастрофи, които бяха преживели. — Не можете ли да играете друг път?

За момент се възцари мълчание, после Гарет каза:

— Мисля, че точно тази нощ имам желание за игра, мадам. Лорд Дюфорт ще ви отведе у дома. Знам, че ви оставям в сигурни ръце. Не се нуждаете и от моята защита.

Майлс хвърли изпълнен с копнеж поглед към веселата група на брега, но си замълча. Имоджин стисна устни, а Миранда проследи с отчаяние как графът изчезна в мрака под ръка с приятелите си.

Докато пътуваха към къщи, Имоджин не каза нито дума и добронамерените опити на Майлс да поведе разговор не срещнаха отклик. Много скоро мълчанието ги погълна като черен кладенец и всички въздъхнаха облекчено, когато лодката спря пред каменните стъпала, които водеха към имението на лорд Харткорт.

— Божичко, каква напрегната, изнервяща вечер! — изохка Имоджин, когато стъпи на брега. — Но мисля, че трябва да бъдем благодарни, че не се превърна в катастрофа. Майлс, дай ми ръката си, какво чакаш! — Тя се обърна към съпруга си с грозно смръщено чело. — Боли ме глава. Вечерта постави търпението ми на нечувано изпитание.

— Да, да, мила, ето ме, идвам. — Майлс, който очевидно искаше да помогне на Миранда да слезе, забърза към жена си и остави момичето само да се погрижи за себе си. Миранда не му обърна внимание. Беше толкова потънала в собствените си мрачни и объркани мисли, че не забелязваше нищо около себе си.

Портиерът вече чакаше със запален фенер пред градинската порта и тръгна пред лорд и лейди Дюфорт, вдигнал високо ръка, за да им осветява пътя към къщата. Миранда тръгна след тях и въпреки мрачното си настроение, неволно се наслади на освежителната хладина на тревата под уморените си стъпала.

Стъклените врати към облицования с дърво салон се отвориха пред приближаващата се група. Двамата Дюфорт влязоха, а портиерът се върна към портата. Нито Имоджин, нито Майлс поздравиха сънения лакей, който им отвори вратата. Само Миранда го дари с любезна усмивка и мина бързо покрай него.

Лакеят устреми изненадан поглед към излъскания под, където босите й стъпала оставяха мокри отпечатъци.

Без да каже дума, лейди Имоджин изкачи стълбата. Лорд Майлс промърмори кратък поздрав за лека нощ и се оттегли в затъмнената част на къщата. Лакеят остана до вратата, стиснал в ръка дългата кука за почистване на свещите. Миранда се върна към стъклената врата и той се покашля смутено.

— О, разбирам, вие искате да си легнете. Аз ще загася свещите и ще заключа вратата.

— Моя задача е да се погрижа да заключа навсякъде, мадам. Аз ще загася свещите — отговори сковано той.

— Но графът е навън.

— Нощем той използва страничния вход и там винаги го чака запалена свещ. — Лакеят говореше във въздуха, без да поглежда Миранда.

Младото момиче се запита какво ли си мислеха прислужниците за присъствието й в къщата. Беше сигурна, че нито един от работодателите им не си беше дал труда да им даде някакво обяснение. Слугите можеха да правят каквито си искат предположения и да клюкарстват за странната двойничка на лейди Мод, но приказките на прислугата нямаха никакво значение за плановете на господарите.

Нямаше смисъл да седи и да чака. Трябваше отново да се скрие в мрачния мавзолей на зелената стая. Е, поне Чип щеше да й прави компания. Миранда кимна на лакея и излезе от салона, като събра широките си поли, за да се движи по-бързо през тъмната къща, която в този късен час беше оскъдно осветена.

Зелената спалня беше празна. Къде беше Чип, за да я поздрави с радостно бъбрене? Миранда се почувства още по-самотна и нещастна отпреди. Излезе в коридора, отиде до стаята на Мод и почука тихо на вратата. Никой не й отговори, но вратата се отвори моментално под натиска на дългите маймунски ръце. Чип, все още притиснал до гърдите си оранжевата й рокля, изкрещя зарадвано и скочи в прегръдката й.

Отблясъците на огъня в камината трепкаха по стените и дебелите греди на тавана, но в стаята цареше пълна тишина, прекъсвана само от спокойното, равномерно дишане на Мод зад спуснатите завеси на леглото. Миранда излезе безшумно в коридора и тихо затвори вратата след себе си. Чип бъбреше нещо в ухото й, милваше бузата й и я потупваше по главата. Откри гривната на китката й едва когато се върнаха в зелената спалня. Веднага се развика възбудено и направи няколко напразни опита да я свали от китката й.

— Е, какво пък, ще ти я дам да я видиш — въздъхна Миранда, отвори закопчалката и подаде гривната на маймунката. Не съжаляваше, че я свали. Ако наистина беше принадлежала на майката на Мод, годежен подарък от бъдещия й съпруг, как бе попаднала в ръцете на бъдещия годеник? Дали е бил приятел на баща й? Струваше й се много странно, че бащата на Мод бе дал този женски накит на един мъж, ако този жест нямаше някакво по-дълбоко значение.

Чип се приближи до свещника и вдигна гривната към светлината, за да разгледа отблизо блещукащите смарагди, розовите перли и масивното злато. След малко нахлузи гривната на китката си и се върна при Миранда, като държеше ръката си високо вдигната, за да не изпусне скъпоценния накит.

— Много ти прилича — засмя се Миранда, но все пак му взе гривната и я сложи на собствената си китка, знаейки, че Чип ще я намери, където и да я сложи, и ще се опита да я скрие на сигурно място. После огледа потиснато мрачната стая, хвърли бърз поглед към огромното празно легло в масивния стенен шкаф, което приличаше на ковчег, готов да я погълне. При тази мисъл я побиха студени тръпки. Отиде бързо до масичката за миене, за да изпие глътка вода от каната. Гърлото й беше пресъхнало.

Всички обитатели на дома се готвеха да си легнат: гредите скърцаха и охкаха, някъде се удари прозорец, раздвижен от свежия нощен вятър, който идваше откъм реката. В коридора се чуха тихи стъпки. Чип спря насред движението и наостри уши.

Миранда се промъкна до вратата, открехна я и погледна навън. Един лакей вървеше към стаята на лорд Харткорт с покрита табла в едната ръка и газена лампа в другата. Спалнята на лорда беше в другия край на коридора и лакеят влезе, без да почука. Минаха цели петнадесет минути, преди да излезе отново, този път без товара си. Той затвори тихо вратата и се върна по коридора, като от време на време спираше, за да гаси свещите по стената. Остави само една свещ до стълбището и изведнъж дългият коридор се потопи в дълбок мрак. Само бледото, трепкащо пламъче на единствената свещ остана да се бори с тъмните сенки.

Миранда изчака, докато мъжът потъна в зейналите дълбини на къщата, и, тласкана от внезапен неукротим порив, изскочи навън и се затича към спалнята на лорда. Чип подскачаше безшумно след нея. Той знаеше много добре кога не бива да вдига шум. Вратата се отвори без ни най-малко скърцане на добре смазаните си панти и двамата влязоха в святая светих на графа.

Газената лампа беше оставена на тоалетната масичка. Пламъчето беше съвсем малко. Обточеният с кожи халат на лорда беше разстлан на леглото, прозорците бяха отворени, но тежките завеси пред тях бяха спуснати. На масичката чакаше табла с бутилка вино, кошница със сандвичи и купа плодове.

Помещението изглеждаше много по-уютно от зелената спалня. Миранда се огледа внимателно, макар че сърцето й биеше като безумно в гърлото. Никога преди това не беше изпитвала желание да проникне в личната сфера на други лица. Никога не беше преживявала такъв силен порив да души и шпионира, но въпреки това не можеше да се спре. Трябваше да проучи това малко, интимно помещение, да разкрие тайните му. Властното излъчване на графа беше толкова силно, че се усещаше физически.

Любопитна, тя отвори шкафа и вдъхна дълбоко аромата на дрехите му, грижливо подредени и окачени, между тях платнени торбички със сушени билки, които пазеха от молци. Ризите и бельото бяха внимателно сгънати и наредени в дълбоките чекмеджета, като между отделните пластове бяха разпръснати ухаещи лавандулови цветчета. Момичето коленичи, за да докосне ботушите и обувките му, поне десетина чифта от блестяща кожа и тежка, богато избродирана коприна. Те имаха формата на крака му и изглеждаха като моделирани, като че бяха отлени на стъпалото. Миранда знаеше, че са ушити по мярка — коприната и кожата изрязани и напасвани към ходилата, преди да бъдат съшити.

Тя разгледа подробно стъкълцата и флаконите на тоалетната масичка, извади няколко тапи и помириса съдържанието им, потопи пръсти в ценните етерични масла — макар да знаеше колко скъпоценна е всяка капка, тя не беше в състояние да устои на изкушението и разтриваше маслото по шията си, в лакътните свивки и във вдлъбнатината между гърдите си.

Часовникът удари кръгъл час и я уплаши до смърт. Тя разтърси глава, за да се опомни, и се постара да прогони опиянението си. Сърцето й заби силно и тя побягна към вратата, измъчвана от чувство за вина. Чип вървеше по петите й и двамата хукнаха към зелената стая, сякаш всички дяволи ги гонеха по петите.

Щом затвори зад себе си вратата, Миранда въздъхна дълбоко и се облегна на студената стена, притиснала ръце към устата си. Лека-полека дишането й се успокои. Необузданият, необясним порив, който я бе тласнал към стаята на графа и я бе накарал да се рови в личните му вещи, я остави слаба и трепереща с всяка фибра на тялото си, изпълнена с горчиво чувство за вина и непонятно объркване. Тя поглади челото си и се учуди безкрайно от горящата си кожа. Кръвта й течеше в буен поток през тялото и шумеше оглушително в ушите й.

— Няма да издържа в тази проклета стая — проговори високо тя. Чип скочи на рамката на прозореца, склони глава и я погледна с ням въпрос в умните си очи. — Трябва да се преоблека — отговори по-тихо тя. — Да не мислиш, че мога да се спусна по бръшляна с тази изискана рокля?