Смарагдовият лебед

ЕПИЛОГ

— Знаете ли какво трябва да правите?

— Да отричаме енергично — заяви Миранда.

— Да лъжем — отвърна Мод.

Гарет прие отговорите на двете сестри със суха усмивка.

— Нещо в този смисъл — кимна в знак на съгласие той.

— Дали ще се справят? — попита загрижено Имоджин, която стоеше до вратата и трескаво си вееше с ветрилото.

— Ако отричат енергично, както току-що обясни Миранда, не виждам защо да не се справят, мадам. — Съпругът й застана зад нея. — Дайте да ви разгледам, милички. — Той влезе в стаята и Гарет отстъпи настрана, за да направи място за експерта.

— Божичко, какъв шум ще се вдигне! — извика Майлс и зарадвано потри ръце, докато обикаляше около сестрите и ги оглеждаше от глава до пети. — Беше брилянтна идея да ви облечем еднакво с някои фини различия.

Идеята, разбира се, беше негова, но въодушевлението му беше така неподправено и истинско, че никой не дръзна да го обвини в самодоволство.

— Боже, боже, ти изглеждаш като истинска принцеса, Миранда — обади се Роби, който се беше настанил на рамката на прозореца и притискаше в ръце Чип. Роби изглеждаше напълно променен: добре нахранен, със свежо лице и весели очи. — Не може ли и аз да дойда?

— Не, за съжаление не можеш. Трябва да останеш тук и да се грижиш за Чип — отговори Миранда. — Но когато се върна, аз ще ти разкажа всичко, обещавам.

Роби се задоволи с това обещание и посвети вниманието си на купата със стафиди, която споделяше с Чип.

— Ела да се погледнем в огледалото, Мод. — Миранда улови ръката на близначката си. Двете застанаха пред голямото стенно огледало и дълго останаха загледани в отраженията си. Макар че огледалото не беше много добро, гледката беше смайваща. Кройката на роклите беше напълно еднаква, но Миранда носеше смарагдовозелено копринено кадифе, избродирано със златни конци и украсено с блещукащи диаманти, докато роклята на Мод беше от турскосиньо кадифе, обшито със сребърни конци и сапфири. Разлика имаше и в прическите им. И двете носеха косите си открити, украсени с панделка през челото — сребърна на Мод и златна на Миранда. Този път не се опитаха да прикрият късата коса на Миранда и я оставиха подредена на меки вълни около ушите и тила. Разкошните червенокафяви къдрици на Мод падаха свободно по гърба.

— Никой няма да заподозре — промърмори доволно Миранда. после се обърна към Гарет и в очите й се появи внезапен скептицизъм. — Сигурен ли сте, че няма да забележат нищо, милорд?

— Напълно сигурен — отговори с усмивка той, пое ръката й и я вдигна към устните си. — Загубената дъщеря на Франсоа д’Албар се завърна като по чудо в лоното на семейството.

— Ами ако все пак заподозрат нещо — възрази плахо тя. — Ако кралицата ме познае… или Анри… тогава сте загубен.

— Вече хиляда пъти ти заявих, че това няма ни най-малко значение за мен, любов моя.

Имоджин простена тихо, но през здраво стиснатите устни не излезе нито дума.

— Време е да тръгваме — спаси положението Майлс. — Баркасът чака, а и Анри вече трепери от нетърпение.

— Представям си как крачи из залата на Грийнич и гори в треска — заяви с усмивка Гарет. — Хайде, госпожици, да влезем в бърлогата на лъва.

Мод хвърли към Миранда поглед, изпълнен с нервност и заедно с това с радостна възбуда, и двете излязоха от стаята. Миранда притисна окуражително ръката й.

Когато малката група излезе, Чип се разкрещя сърдито и, преди момчето да е успяло да реагира, скочи на прозореца и с един скок изчезна в бръшляна.

— О, не, Чип, върни се веднага! — Роби се наведе навън, за да го хване, но Чип се спусна светкавично по клоните и само вдигна мършавата си ръчичка за сбогом. Роби, който познаваше границите си, се прибра вътре и реши да поразгледа палата, в който щеше да живее отсега нататък. Кухнята беше отлична изходна точка за изследванията му, а и обещаваше успех. Готвачката и една от икономките буквално се бяха влюбили в него, пък и днес щяха да пекат ябълкови тортички…

— Не забравяйте, че все още не знаете кой е в действителност херцог Роаси — напомни Имоджин на момичетата, когато седнаха в баркаса. Тонът й беше строг и настойчив.

Мод и Миранда само размениха поглед и Имоджин не каза нищо повече. По време на отсъствието на близначките с лейди Имоджин беше станала видима промяна. Никой не я обсъждаше, а графът беше отблъснал всички опити на Имоджин да го изстиска и да открие истината с такова студено мълчание, че накрая тя загуби интерес към упражнението.

Баркасът тъкмо потегли и се насочи към средата на реката, когато дребно същество в червено жакетче дотича на брега и с един скок се прехвърли в лодката, надавайки триумфални викове.

— Господи, Чип! — извика сърдито Миранда. — Не можеш да дойдеш с нас. Нали ти казах да останеш при Роби! Не, не смей да ме прегръщаш, ще ми изцапаш роклята!

Без да обръща внимание на думите й, Чип се хвърли на шията й и я обгърна с две ръце, при което изкриви колосаната яка. След това се обърна и изгледа спокойно кръга от лица, търсейки възможни възражения срещу присъствието си. Гарет въздъхна и вдигна успокоително ръка, за да задуши в зародиш протестите на Имоджин.

— Щом пристигнем в Грийнич, той трябва да остане на лодката, Миранда. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще се опитам — отговори скептично тя и свали ръцете на Чип от шията си. Отдалечи го малко от себе си, той наклони глава встрани и я погледна с такава преданост, че тя не можа да се сдържи и избухна в смях, абсолютно неспособна да му се скара. Чип се ухили широко и скочи на пода. След това обходи с отмерена стъпка малката група, като протягаше всекиму ръката си за поздрав. Не се доближи само до Имоджин, която се бе отдръпнала към релинга с изражение на примирено отвращение.

Анри Наварски не чакаше в залата на Грийнич Палас, а се разхождаше неспокойно по кея, където пристигаха лодките. Откакто годеницата му боледуваше и домакинът беше заминал по спешни семейни дела, той живееше в кралския палат в Грийнич. Сега чакаше нетърпеливо и с огромна радост да види отново оздравялата лейди Мод, която можеше отново да заеме мястото си в двора.

Освен това му бяха казали, че го очаква изненада.

Когато пристигна баркасът с герба на семейство Харткорт и двете млади дами слязоха на сушата, Анри зяпна смаяно, за първи път в богатия си на приключения живот загубил ума и дума от учудване. Коя от двете беше годеницата му? После видя гривната на ръката на момичето в турскосиня рокля и сърцето му направи огромен радостен скок. Погледът му се стрелна към граф Харткорт, който се усмихна развеселено, улови ръката на Мод и я поведе тържествено към краля.

— Виждате, че лейди Мод е напълно възстановена от боледуването си, сир, и… о, позволете да ви представя причината за отсъствието ми… близначката на Мод, лейди Миранда д’Албар.

Миранда направи реверанс с плаха усмивка и Анри, все още изумен, се наведе над ръката й.

— Сигурно сте безкрайно учуден, ваша светлост — заговори Имоджин и гласът й прозвуча твърдо и уверено. — Ние също бяхме изненадани. Брат ми случайно узна, че след онази страшна нощ другата дъщеря на Елена е била отведена в манастир и е живяла там. Монахините са я намерили на улицата. Представяте ли си бедното, самотно, останало без майка бебенце…

— Историята е наистина невероятна, ваша светлост. — Гарет побърза да прекъсне сестра си, преди да се е заплела в подробности. — Едва преди няколко седмици узнах, че Миранда е жива и се намира в манастир. Тъй като не бях сигурен, реших да си мълча, докато лично проверя всичко, и едва тогава да обявя съществуването й пред двора.

— Прав сте — промърмори Анри, който все още не беше в състояние да проумее, че двете напълно еднакви млади жени наистина съществува. Същите дяволити искри в сините очи, същите сияещи лица… — Значи и нейно величество не подозира за тази… изненада?

— Засега — отговори Гарет с широка усмивка. — Ако вие придружите Мод, сър, аз ще предложа ръката си на сестра й. Кралицата ни очаква.

Мод мушна ръка под лакътя на Анри, затрепка с ресници и плахо вдигна очи към лицето му.

— Толкова ми липсвахте, милорд — прошепна нежно тя.

— Но съвсем не толкова, колкото вие на мен, мила — отвърна Анри и очите му засвяткаха зарадвано от това признание. — Надявам се, че вече сте напълно здрава?

— О, разбира се, сър — отговори бодро младото момиче. — Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.

— Странно, но имам чувството, че никога не съм ви виждал така цъфтяща — отбеляза с леко смръщване Анри. — Като че ли сте прекарали дълго време на слънце, вижте колко лунички… — Той помилва нослето й. — За Бога, това са истински лунички! Как ги получихте, след като трябваше да пазите леглото?

— По цели дни седях до прозореца, милорд — отговори кротко Мод. — Установих, че слънцето повдига духа ми. Надявам се, че не ги намирате грозни?

— Не, разбира се, ни най-малко — отговори бързо кралят. — Те са прелестни… само дето малко ме изненадаха — добави полугласно той.

Мод се усмихна с разбиране.

Малката група мина по настланата с плочки пътека към широката морава пред палата. Сцената беше вече позната за Миранда и тя не се чувстваше уплашена като при първото си явяване в двора. Днес я мъчеха други грижи. Анри бе приел с доверие „изненадата“ на графа, но дали и другите щяха да реагират по този начин? Скоро щеше да научи отговора.

Братята Роситър бяха първите, които видяха близначките. Брайън загуби ума и дума от изненада и зяпаше с отворена уста двете млади красавици. Кип се усмихна като човек, чиито предположения са се потвърдили. Той се наведе над ръката на Миранда и хвърли съзаклятнически поглед към Гарет, който му отговори с безизразно-учтива усмивка.

— Нейно величество е готова да приеме граф Харткорт.

Гарет кимна на кралския камериер.

— Дами… — Той предложи ръцете си на момичетата. Анри се отдели от Мод с видима неохота и остана загледан след тримата. Изражението му издаваше дълбок размисъл.

Гарет поведе възпитаничките си през редицата приемни стаи към частния салон на кралицата, сляп и глух за учудените погледи и невярващия шепот, които се носеха след тях. Той усещаше нервното напрежение на близначките така ясно, както усещаше и своето. Това беше решаващото изпитание. Ако кралицата приемеше историята му, никой нямаше да дръзне да изкаже съмнения. Въпреки всички уверения в противното това имаше голямо значение за него. Честолюбието беше водещо чувство в живота му. Само че бе приело друго измерение — Миранда.

Елизабет рядко се учудваше, но когато граф Харткорт й представи лейди Миранда д’Албар, смайването й беше искрено и силно. Тя огледа мълчаливо младото момиче и след минути, които им се сториха цяла вечност, стана от стола си и заяви:

— Обяснете ми, милорд. Нищо не разбирам.

— Дълги години се опитвах да открия какво е станало с близначката на Мод, мадам — заговори уверено лордът. — Разпратих хората си по цяла Франция, вървях по различни следи, обиколих лично много градове и селца, но допреди няколко месеца усилията ми бяха безуспешни. По случайност узнах, че в манастира на цистерцините в Лангедок живее никому непозната млада жена и когато отидох във Франция, се възползвах от случая да проверя и тази следа. Сигурно можете да си представите радостта ми, когато намерих Миранда. — Той издърпа младата дама напред. — Погледнете я, мадам, и ще разберете, че не може да има съмнение. Това наистина е изчезналата дъщеря на Франсоа и Елена д’Албар.

Кралицата огледа изпитателно Миранда. Обиколи я от всички страни, после повдигна брадичката й и впи поглед в лицето й. Миранда, която се беше снишила в дълбок дворцов реверанс, се молеше този път всичко да мине добре и да може да се изправи, без да се покаже тромава.

— Трябва да ви поздравя, лорд Харткорт — заяви най-после нейно величество. — Приликата наистина е необикновена. Все пак искам да ми обясните защо сте запазили така грижливо тайната си, милорд. Защо не сте ме уведомили за съществуването на момичето? — Тя вдигна високо изскубаните си вежди и черните й очи засвяткаха гневно. Елизабет не обичаше изненадите и всяко неочаквано събитие я гневеше.

Гарет се поклони и се извини смирено.

— Грешката е само моя, мадам. Търсенето се бе превърнало в нещо като мания за мен. Всъщност не очаквах, че разследванията ми ще се увенчаят с успех. Бащата на Миранда беше убеден, че малката е била убита заедно с майка си и тялото й е било хвърлено в реката. Честно казано, аз споделях убеждението му.

— Разбирам. — Кралицата продължаваше да наблюдава със смръщено чело Миранда. Мод стоеше кротко настрана и гледаше към пода. Миранда отчаяно се питаше докога щеше да издържи в тази проклета поза. Чувстваше се все по-неудобно, краката й тежаха. Ако не беше опитна акробатка, досега щеше да се е строполила на дъските. Най-после кралицата й обърна гръб и тя можа да се изправи. Когато хвърли бърз поглед към Мод, Миранда видя, че сестра й я наблюдаваше със съчувствена гримаса. Гарет бе представил Миранда на кралицата, но тя не я призна официално; напротив, досега гледаше на нея като на бездушна мебел.

— Значи сега имате две възпитаници, милорд — изрече тежко кралицата. — Можете да потърсите още една блестяща партия за женитба. Имате ли някого предвид?

— Още не, мадам. Лейди Миранда е живяла уединено в манастира и все още се чувства нова и чужда в нашия свят. Мисля, че е най-добре да й дам време, за да свикне с новия си живот, преди да й потърся подходящ съпруг.

— Разбирам. — Елизабет изкриви уста в подобие на усмивка. Очите й все още святкаха гневно. — Щом като заговорихме за женитби… узнах от лейди Мери Абърнати, че годежът ви е развален.

Гарет се поклони в знак на съгласие.

— За мое голямо съжаление, мадам. Но лейди Мери имаше чувството, че не си подхождаме.

— Разбирам — повтори Елизабет. — Трябва да кажа, че дамата се държи повече от странно. Никога вече няма да има шанс да сключи толкова изгоден брак.

Гарет се поклони отново. Миранда затаи дъх и осъзна, че и Мод е направила същото. Кралицата погледна остро двете момичето и заговори отново:

— Е, ще се погрижа да й намеря жених. И без това се задържа твърде дълго в двора. — Тя махна с ръка на посетителите си, за да им покаже, че ги освобождава, и Гарет се отдръпна с поклони към вратата. Миранда и Мод последваха примера му. Най-после излязоха от кралския салон и вратата се затвори след тях.

Гарет изпусна шумно дълго задържания си дъх.

— Велики Боже! Мога само да се надявам, че никога вече няма да ме подложат на такова изпитание.

— Мисля, че мина добре, нали? — попита тихо Миранда. — Тя повярва в историята ви.

Той й се усмихна и нежно помилва меката й буза.

— Да, мила, повярва. Но все още не мога да преценя какво ще стори, когато узнае, че ще се оженя за теб.

— Съмнявам се, че ще се ядоса повече, отколкото когато узнае, че херцог Роаси е в действителност Анри Френски — обади се развеселено Мод.

— О, с това ще се справи — отвърна убедено Гарет. — Нейно величество е прагматичен монарх, Мод. Твоята женитба е от голяма полза за нея и макар че ще се ядоса на измамата, гневът й ще отлети много скоро. Можете да бъдете уверени, че тя напълно ще разбере защо Анри е сметнал за необходимо да държи в тайна идването си в Англия… Така, а сега да вървим в градината. Атмосферата в този палат е доста потискаща. — Той се засмя облекчено и отведе момичетата навън, където ги чакаше Анри.

— Изглеждате някак отсъстващ, ваша светлост — отбеляза Миранда, когато отново се срещнаха с краля.

Мъжът поклати глава, но изразът на очите му издаваше дълбок размисъл. Погледът му се местеше непрекъснато между двете сестри.

— Питам се дали не съм ви срещал някъде преди, лейди Миранда — проговори бавно той.

Кралят на Франция е ужасно проницателен, каза си сърдито Миранда, но се усмихна подчертано безобидно и отвърна:

— Мога да ви уверя, че ако някога сме се срещнали случайно, аз не знам нищо за това, сър.

— Вероятно сте права. — Но в гласа му нямаше убеденост. — Лейди Мод, каня ви на кратка разходка. — Той взе ръката на годеницата си и се отдалечи.

Мод трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. Анри спря едва когато двамата влязоха в уединена беседка, засенчена от прастар дъб. Той обърна Мод към себе си и я погледна сериозно в очите.

— Хайде, кажи ми истината. Ти… винаги ли беше ти?

Небесносините очи на Мод отговориха спокойно и уверено на изпитателния му поглед.

— Но разбира се, милорд. Винаги. Как можете да се съмнявате в това?

— Трябва ми убедително доказателство — отговори Анри и зад сериозността в очите му засвяткаха чувствени искри.

— От този вид ли, ваша светлост? — отвърна Мод, обхвана с две ръце лицето му и се надигна на пръсти, за да го целуне. Имаше намерение да го дари само с лека, бегла целувка, но Анри я прегърна устремно и я притисна до широките си гърди, докато езикът му си проби път през преградата на устните й. Мод въздъхна от наслада и отвори устните си. Тази целувка беше много по-различна от всички, които бяха разменили досега. Анри изискваше нещо от нея, изискваше отдаденост, обещание, доказателство за собствената й страст. За момент Мод си припомни бенедиктинския манастир, където възнамеряваше да се оттегли, но това беше последната й мисъл за живота на монахиня.

Анри я привлече на каменната пейка, взе я в скута си и започна да я милва с коравите си, мазолести ръце, които въпреки това бяха нежни и внимателни. Мод покри брадата му с бързи леки целувки, докато вдъхваше дълбоко аромата на земя, който се излъчваше от косата и кожата му. Тя мислеше за Миранда. Сестра й знаеше всичко за любовта и явно й доставяше удоволствие да се люби с графа. Тя въздъхна отново и се предаде на възбудата. Притисна се с копнеж към Анри, усети коравото парче плът, което се триеше в бедрата й, наслади се на допира до горещата му кожа, на настойчивите движения, с които ръцете му си пробиха път към гърдите й. Зърната им веднага набъбнаха и цялото й тяло се разтрепери от наслада. Мъжките длани бяха толкова силни, толкова завладяващи. Последната й ясна мисъл беше, че сестра й твърде дълго бе пазила за себе си знанието за тези чувствени радости.

Анри предприе последен насилствен опит да обуздае желанието си, но страстната реакция на Мод унищожи и последните остатъци от самообладанието му. Тя нагоди тялото си към неговото с такава лекота и готовност, сякаш двамата бяха създадени един за друг. Ръцете й трескаво вдигнаха пречещите й поли. Телата им се сляха посред бъркотията от крайници и копринени фусти и викът на Мод беше по-скоро от изненада, отколкото от болка. Нито един от двамата не забеляза как закопчалката на смарагдовата гривна се счупи и скъпоценното украшение се плъзна в процепа на дъските. Мод бе понесена от вихъра на страстта и забрави всичко около себе си.

— Смятате ли, че Анри знае? — попита Миранда, когато кралят набързо отведе сестра й в близката гора.

— Възможно е — отговори Гарет. — Но в момента това не ме тревожи ни най-малко. Ела. Отиваме си вкъщи.

— Наистина ли искате да си тръгнете, милорд? — попита с добре изигран ужас Миранда. — Просто така?

— Разбира се — отговори енергично лордът. — Ще си вземем лодка и ще оставим баркаса на краля и Мод.

— Ами Чип? Той чака в баркаса!

— Наистина ли мислиш, че няма да ни усети? — Гарет вдигна вежди в подигравателно учудване. — Не знам как, но вече свикнах напълно с компанията му. — По примера на Анри той хвана здраво ръката на Миранда и я поведе към брега на реката.

— Цяло щастие, е че Чип се примири напълно с вас, милорд — отговори любезно Миранда и очите й засвяткаха дяволито.

— Повярвай, напълно осъзнавам какъв дяволски късмет имам. Ела най-после! Започвам да ставам нетърпелив.

Един сребърен лъч лунна светлина падна през гъстия покрив от листата на стария дъб в изоставената беседка и улови блясъка на перлите, блещукането на златото и плътния зелен блясък на смарагдите в могъщите корени на дървото.