Смърт в Лимсток

1.

Когато най-сетне ме извадиха от гипсовото корито и лекарите се наситиха да ми правят всевъзможни изследвания, медицинските сестри постепенно ме научиха да движа крайниците си като през цялото време ми говореха, сякаш съм бебе, от което започна да ми прилошава, Маркус Кент ми заяви, че ще трябва да отида да живея на село.

— Свеж въздух, спокоен живот — основното ти задължение ще бъде да бездействаш — това е рецептата за твоето пълно и окончателно възстановяване. Сестра ти ще се грижи за теб. Яж, спи и имитирай царството на растенията, колкото се може по-успешно.

Не го попитах дали ще мога някога отново да летя. Има въпроси, които не се задават, защото те е страх от отговора, който ще получиш. Това бе причината през последните пет месеца нито веднъж да не си позволя да попитам дали съм обречен да прекарам остатъка от живота си прикован на легло. Страхувах се, че ще получа от сестрите онзи жизнерадостен отговор, зад който обикновено се крият всички лоши новини: „Виж ти, що за въпрос е това? Не може един пациент да пита подобни глупости!“

Затова не задавах никакви въпроси — и всичко бе наред. Вече знаех, че няма да бъда съвсем безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя изправен, после се научих да изминавам сам по няколко крачки и ако се чувствах като прохождащо бебе, с подгъващи се колене и крака, които отказваха да слушат командите на мозъка, причината бе само слабост и липса на достатъчно упражнение. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.

Маркус Кент, който според мен бе идеалният лекар, знаеше, че не смея да задам толкова важния за мен въпрос, и отговори, без да питам:

— Ще се оправиш напълно. Не бяхме сигурни до миналия вторник, но след резултатите от последните изследвания смея да го заявя с целия си авторитет. Но няма да е скоро. Ще продължи дълго и ще бъде много отегчително, това трябва да си го набиеш в главата. Когато става дума за възстановяване на мускули и нервни окончания, главен помощник е мозъкът. Затова най-малката проява на нетърпение, най-малкото безпокойство ще бъдат пречка да се оправиш по-бързо. И в никакъв случай не се лъжи „да вложиш цялата си воля, за да се възстановиш бързо“. Нещо от този род и ще се видим отново в болницата. Трябва да си наложиш да живееш бавно и спокойно, в темпо легато, както пише по партитурите. Искам да знаеш, че не само тялото, но и нервите ти са силно отслабени от продължителната употреба на болкоуспокоителни… Препоръчвам да отидеш сред природата, да си наемеш къща на село, да започнеш да се интересуваш от местната политика, скандали и клюки. Запознай се с всички свои съседи, прояви жив интерес към техния начин на живот. И ако ми позволиш една последна препоръка — избери си място далеч от всички стари познати и приятели.

Кимнах:

— Вече съм мислил по този въпрос.

Не можех да си представя нещо по-отчайващо от посещенията на бившите си колеги, изпълнени със съжаление, кипящи от енергия и планове за себе си: „Ама, Джери, че ти изглеждаш великолепно. Кажи, Мери, не изглежда ли много добре? Скъпи, чакай да ти разкажа — какво, мислиш, направи Бъстър?“

Не, това не можех да понеса. Кучетата са умни. Те припълзяват в някой тъмен ъгъл, ближат раните си и не се появяват на бял свят докато не се излекуват напълно.

И така, двамата с Джоана се заровихме в брошурите на агенциите за недвижими имоти, опитвайки се да разберем какво се крие зад изкусния жаргон, който те владеят така добре. Не остана място в целите Британски острови, с което да не се запознахме. Спряхме се на „Литъл Фърз“ в Лимсток като една от къщите, които си струва да бъдат огледани, главно защото не бяхме посещавали Лимсток и не познавахме никого в тази област.

Когато Джоана видя „Литъл Фърз“, веднага реши, че точно това е къщата, която е най-подходяща за нас.

Намираше се на един нисък хълм на около километър от Лимсток по пътя, който води към тресавищата. Беше спретната ниска бяла къща с викторианска веранда, покрита с наклонен покрив, боядисан в бледозелено. От верандата се разкриваше приятна гледка към подножието на покрития със зеленина склон и кулата на селската черква.

Къщата бе собственост на семейство стари моми, госпожиците Бартън, от които бе останала жива само най-малката — госпожица Емили.

Емили Бартън бе очарователна дребна стара дама, която по невероятен начин приличаше на къщата си. С благ, извиняващ се глас тя обясняваше на Джоана, че никога досега не е давала къщата си под наем, дори не си е представяла, че може да го направи. „Но как да ви обясня, скъпа, всичко е толкова различно тези дни — данъците, разбира се, пък и всичките ми вложения — акции, дялове, толкова сигурни, както си въобразявах, самият управител на банката ми препоръча повечето от тях, като че ли не носят нищо — напълно неразбираемо, естествено! И наистина, всичко стана толкова трудно. Човек не може (сигурна съм, че ще ме разберете, скъпа, моля да не се обидите, изглеждате толкова любезна) да харесва идеята да дава къщата си под наем на абсолютно непознати. Но нещо трябва да се направи и трябва да призная, че след като ви видях, ще се радвам, ако решите да живеете тук. Знаете ли, тази къща се нуждае от млади хора. И ще ви кажа, че твърдо се отказах от идеята да позволя на мъже да живеят тук.“

В този момент се наложи Джоана да съобщи за моя милост. Госпожица Емили се справи отлично:

— О, Боже мой, разбирам. Колко тъжно! Разбил се със самолета си. Тези младежи са толкова безстрашни. Е, та брат ви е на практика инвалид…

Тази мисъл като че ли успокои старата госпожица. Предполагаше се, че като инвалид няма да се занимавам с тези грозни мъжки дейности, от които Емили Бартън толкова много се страхуваше. Тя недоверчиво ме попита дали пуша.

— Като комин — отговори вместо мен Джоана. — Но — заяви твърдо тя — аз също пуша.

— Разбира се, разбира се. Колко съм глупава. Знаете ли, страхувам се, че съм ужасно изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-големи от мен, а майка ми беше много строга. Можете ли да си представите — тя живя до деветдесет и седем години! Да, да, сега всички пушат. Само че в къщата няма нито един пепелник.

Джоана я успокои, че ние ще донесем много пепелници, и с усмивка добави:

— Обещавам най-твърдо да внимаваме хубавите ви мебели да не бъдат обгорени от цигари. Аз се вбесявам от хора, които си позволяват да бъдат толкова небрежни.

И така, всички подробности бяха уредени. Наехме „Литъл Фърз“ за шест месеца с възможност за продължение с още три. Емили Бартън обясни на Джоана, че самата тя няма да ни създава никакви неудобства — отиваше да живее в къщата на тяхна бивша прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, след като служила вярно на семейство Бартън цели петнайсет години.

— Толкова приятно момиче. Мъжът й се занимава със строително предприемачество. Имат много хубава къща на главната улица. Аз съм наела две прекрасни стаи на втория етаж. Ще ми бъде изключително удобно, а Флорънс е възхитена, че отново ще бъдем заедно.

След като и двете страни бяха доволни, договорът бе подписан и не след дълго ние с Джоана станахме новите обитатели на къщата. Личната прислужница на госпожица Емили Бартън — Партридж, се съгласи да остане и да се грижи за нас заедно с още една домашна помощница — младо момиче, което идваше всяка сутрин и изглеждаше полуумно и добродушно.

Партридж бе слаба кисела жена на средна възраст. Готвеше превъзходно. Когато разбра, че харесваме кухнята й, отиде дотам, макар да не одобряваше късните вечери (оказа се, че госпожица Емили е имала навик да вечеря съвсем леко — само едно твърдо сварено яйце), че се пригоди към нашите навици и заяви, че смята за свое задължение пълното възстановяване на силите ми.

След като донякъде свикнахме с обстановката, след около седмица госпожица Емили Бартън ни посети и тържествено ни връчи визитната си картичка. Примерът й бе последван и от госпожа Симингтън, жената на адвоката, госпожица Грифит, сестрата на доктора, госпожа Дейн Калтроп, съпругата на викария, и господин Пай от близката обител. Джоана беше силно впечатлена.

— Не знаех — каза тя, — че все още някъде хората идват на посещение… с визитни картички!

— Така е, дете мое — отговорих, — защото нищо не знаеш за живота на село.

— Глупости. Прекарала съм на село неизброимо число уикенди.

— Това съвсем не е същото. Била си на гости и не ти се е налагало да се запознаваш с местната общественост.

Аз съм с пет години по-голям от Джоана. Помня голямата, мрачна, разхвърляна къща, която имахме, когато бях дете, и нивите, простиращи се чак до реката. Спомням си как пропълзявах между малиновите храсти, стремейки се да не ме забележи градинарят, помня миризмата на белия прах в двора пред оборите, котката, която мързеливо прекосяваше двора, шума от конски копита в конюшнята.

Но когато станах на седем години, а Джоана — на две, отидохме да живеем в Лондон с нашата леля, след което прекарвахме коледните и великденските си ваканции в посещения на театър, пантомима, кино и екскурзии до Кенсингтън Гардънс, където имаше лодки, а когато отраснахме започнахме да посещаваме ледените пързалки. През август ни водеха на почивка някъде по южното крайбрежие.

Припомняйки си всичко това, казах на сестра си замислено и с угризение за това какъв егоистичен, погълнат единствено от себе си инвалид съм:

— Страхувам се, че тук те очаква ужасно скучен живот. Всичко ще ти липсва толкова много…

Защото Джоана е много хубава и много весела, обича танците и коктейлите, любовните истории и бързите, мощни коли.

Тя се засмя и отговори, че няма нищо напротив.

— Дори ще ти призная, че съм доволна да се спася от този отровен начин на живот. Цялата тайфа ужасно ми е омръзнала. Освен това знам, че отказваш да ме разбереш, но продължавам да се чувствам дълбоко наранена от Пол. Ще ми е необходимо много време, за да го преодолея.

Не можех да не бъда скептичен относно последното й твърдение. Любовните й истории винаги протичат по един и същи начин. Влюбва се до полуда в някой безхарактерен младеж, който по правило е непризнат гений. Слуша безкрайните му оплаквания и се втурва с всички сили да работи, за да му спечели признание в обществото. А след това, когато той прояви неблагодарност, е дълбоко наранена и разочарована, сърцето й е разбито, докато не се появи следващият меланхоличен нещастник, което обикновено става след три седмици.

Затова не приемах насериозно разбитото сърце на сестра си. Но забелязах, че привлекателната Джоана гледаше на селския живот като на нова игра.

— Все пак изглеждам добре, нали? — попита тя.

Огледах я критично и не можах да се съглася.

Джоана бе облечена спортно (от „Миротен“). Разбира се, идеите на модните дизайнери за спортно облекло са малко особени — полата й до средата на коляното беше прекалено тясна, на абсурдни, крещящи карета, туниката й беше с къси ръкави, бродирана с тиролски мотиви, носеше копринени чорапи без ръб и безупречни нови спортни обувки от светлокафява истинска кожа.

— Не — отговорих. — Според мен облеклото ти е погрешно. Би трябвало да носиш много стара пола от дебел вълнен плат в избеляло мръснозелено или кафяво, подходящ кашмирен пуловер и дълга жилетка върху него, памучни чорапи и стари обувки на краката, филцова шапка на главата. Само тогава ще можеш да се слееш с главната улица на Лимсток, без да правиш впечатление.

Продължих критичния си оглед и прибавих:

— Лицето ти също е сбъркано.

— Че какво може да съм сбъркала с лицето си? Ако искаш да знаеш, сложила съм си грим номер 2 на „Шанел“, който се препоръчва точно за природата.

— Точно така. Но ако живееше в Лимсток, щеше да си сложиш само малко пудра, колкото да не блести носът ти, и съвсем скромно червило — по възможност неумело нанесено, без да очертаваш устните си предварително с молив. А веждите ти щяха да са целите, не само четвъртинка от тях.

Джоана прихна. Струваше й се много забавно.

— Мислиш, че ще решат, че изглеждам ужасно?

— Не ужасно. Странно.

Тя отново се зае с визитните картички, които посетителите ни бяха оставили. Единствено съпругата на викария бе имала щастието (или нещастието) да завари Джоана у дома. Тя промърмори:

— Знаеш ли, много ми е интересно. Като онази детска игра — „Щастливи семейства“ — госпожа Право, съпруга на адвоката, госпожица Доза, дъщеря на лекаря, и тъй нататък. — После добави ентусиазирано: — Наистина мисля, че това е едно много приятно място, Джери! Толкова са симпатични, смешни и старомодни. Не можеш да си представиш дори да ти се случи нещо неприятно, нали?

Знаех, че дрънка глупости, но се съгласих с нея. Нищо неприятно не можеше да се случи в Лимсток. Сега звучи странно, като си спомням, че само седмица след този разговор получихме първото писмо.

2.

Виждам, че започнах зле своя разказ. Не съм описал Лимсток, а без да се знае какво представлява Лимсток, ще е трудно да се разбере моята история.

Ще започна с миналото. Лимсток има своите корени в древността. По време на норманското нашествие е бил важен център. Значението му е било предимно свързано с религията. Лимсток има своята обител с традиционно силни и амбициозни игумени в миналото. За да са чисти пред съвестта си и Бога, местните лордове и барони са давали част от земите си на обителта, която станала много богата и имала силно влияние върху областта в продължение на много векове. Но по времето на Хенри VIII манастирът споделил съдбата на останалите си събратя и бил лишен от владенията си. Последвало управление от лорд и градът продължил да бъде важен център — имал богатства, права и привилегии.

След това някъде около хиляда седемстотин и някоя година техническият прогрес изпратил Лимсток в застояли води. Замъкът на лорда западнал и накрая се срутил. Наблизо не минавали нито важни пътища, нито железопътни линии. Градът се превърнал в малко провинциално село с пазар, незначително и забравено, заобиколено от ниви и ферми, едно от малкото останали кътчета, където природата все още не бе прогонена от настъпващата по всички фронтове цивилизация.

Пазарът беше веднъж седмично и в този ден всички улици и пътища се изпълваха с дребен и едър рогат добитък. Два пъти в годината се организираха конни надбягвания, на които обикновено се състезаваха малко известни коне. Главната улица бе очарователна, изтеглените леко назад къщи изглеждаха като че ли не на място със своите магазини, намиращи се в приземните етажи. По витрините им бяха изложени франзели, кифли, зеленчуци и плодове. Имаше дълъг, малко накриво разположен магазин за платове, голям и малко страшен железарски магазин, красива пощенска сграда, редица други магазини с най-разнообразен асортимент, две съперничещи си месарници и един супермаркет. Лекарят бе един, една бе и адвокатската кантора „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, църквата бе красива и неочаквано голяма, датираща от хиляда четиристотин и двайсета година, вътре в нея имаше древни саксонски гробове. Към останалите забележителности можеха да се причислят ново, ужасно грозно училище и две кръчми.

Накратко, това представляваше Лимсток. Насърчавани от Емили Бартън, всички, които се смятаха за важни, ни посетиха. Джоана си купи ръкавици и кадифена барета, която не й отиваше чак толкова, и се зае да връща визитите.

Това бе ново и интересно за нас. Не бяхме обречени да прекараме тук живота си. Всичко бе само една интерлюдия. Приготвих се да изпълня препоръките на Маркус Кент и да се заинтересувам живо от съседите си. Двамата с Джоана се забавлявахме. Припомних си инструкцията да се развличам с местните скандали. Но със сигурност никога нямаше да мога да предположа по какъв начин тези скандали щяха да бъдат предложени на вниманието ми.

Най-странно от всичко бе писмото и когато то дойде, ни стана по-забавно от всичко останало.

Спомням си, че пристигна, докато закусвахме. Разгледах го, без да бързам, по онзи ленив начин, към който прибягваме, когато нямаме какво да правим и се стремим да удължим максимално и най-незначителното събитие. Забелязах, че е изпратено от селото. Адресът бе написан на машина.

Отворих това писмо преди другите две, които бяха с лондонски печат, защото знаех съдържанието им: едното бе сметка, другото бе от наш доста скучен братовчед. Върху лист хартия бяха налепени думи и букви, изрязани от вестници. В първия момент само го разглеждах учуден и стреснат от вида му. Когато започнах да чета, ахнах от изненада.

Сестра ми, която се мръщеше над някакви сметки, ме погледна.

— Хей — каза. — Какво е това? Изглеждаш разтревожен.

С най-груби и нецензурни изрази авторът на писмото изразяваше мнението, че ние с Джоана не сме брат и сестра. С огромно въображение бяха описани сексуални сцени, които можеха само да бъдат продукт на изключително болно въображение. Но в никакъв случай не можеха да влязат сред бисерите в световната литература, тъй като езикът бе просташки.

— Това е едно твърде долно анонимно писмо.

Продължавах да съм под влиянието на първоначалния шок. Не можех да предполагам, че нещо толкова тъмно и мръсно може да се случи в спокойния, пасторален Лимсток.

Джоана изведнъж прояви жив интерес:

— И какво пише в него?

Забелязал съм, че в романите анонимните писма с долно и отвратително съдържание никога не се показват на героините, ако е възможно. Подразбира се, че жените на всяка цена трябва да бъдат защитени от шока, който подобни писания могат да причинят върху деликатната им нервна система.

Със съжаление трябва да призная, че и през ум не ми мина да скрия писмото от Джоана. Дори изпитвах удоволствие, докато й го подавах.

Тя затвърди моята вяра в нейната твърдост, като отбеляза само:

— Каква гадост! Бях чувала за анонимни писма, но никога не бях виждала. Всичките ли са като това?

— Не мога да ти кажа. На мен също ми се случва за пръв път.

Джоана започна да се смее:

— Ти си бил прав за грима ми, Джери. Предполагам, че наистина ме вземат за жена с леко поведение.

— Това — добавих — в съчетание с факта, че баща ни беше висок, тъмен мъж с дълго, тясно лице, а майка ни — русокосо, синеоко, нежно, мило създание. Аз приличам на него, а ти — на нея.

Тя кимна замислено:

— Да, никак не си приличаме. Никой не би ни взел за брат и сестра.

— А някой със сигурност е решил да направи капитал от това.

Джоана обяви, че смята цялата история за изключително смешна.

Като поклащаше замислено писмото, тя попита какво ще правим с него.

— Мисля, че най-правилната процедура ще бъде да го хвърлим в огъня с остро възклицание на отвращение.

Подкрепих думите си с действия, които Джоана аплодира:

— Направи го великолепно. Трябвало е да станеш актьор. Хубаво е, че имаме камина, нали?

— Права си, кошчето за боклук щеше да бъде далеч не толкова драматично — съгласих се. — Разбира се, можех да го запаля и да гледам как гори бавно — или бавно да гледам как гори.

— Да, но нали знаеш, че обикновено, когато искаш да изгориш нещо, то не гори. Можеше да се наложи да драскаш клечка след клечка.

С това изчерпихме всички шеги около необичайната случка.

Сестра ми се изправи и отиде до прозореца. След това изведнъж се обърна и рязко попита:

— Чудя се кой ли го е написал.

— Вероятно никога няма да разберем.

— Да, вероятно.

Тя дълго мълча, след това каза:

— Като се замислиш, не е чак толкова смешно. Знаеш ли, мислех, че те… те ни харесват.

— Харесват ни. Според мен това е някой идиот, който е на път да откачи напълно.

— Дано да е така. Уф, отвратително!

След тези думи тя излезе на слънце. Докато пушех лулата си след закуска, си помислих, че беше съвсем права. Наистина беше отвратително. Някой ни мразеше за това, че бяхме дошли тук, някой мразеше младата, свежа красота на Джоана — някой искаше да ни нарани. Да се надсмиваме над случилото се може би беше най-правилно, но всъщност съвсем не беше смешно…

Тази сутрин дойде доктор Грифит. Бях се договорил с него да ме преглежда всяка седмица. Харесвах Оуен Грифит. Беше тромав човек, който се движеше непохватно, но имаше внимателни и сръчни ръце. Говореше бързо, на пресекулки и бе доста свенлив.

Според него възстановяването ми беше окуражително. После добави:

— Чувствате се добре, нали? Въобразявам ли си или наистина нещо ви боли тази сутрин?

— Не, не е точно така. С кафето на закуска пристигна едно мръсно анонимно писмо, от което все още изпитвам неприятен вкус в устата.

Той пусна чантата си на пода. Лицето му изразяваше възбуда.

— Нима и вие сте получили едно от тях?

Стана ми интересно.

— Значи и други хора получават анонимни писма, така ли?

— Да. От известно време.

— О — казах, — разбирам. Бях останал с впечатлението, че присъствието ни тук е нежелано.

— Не, не, нищо подобно. Обаче… — Той се запъна, после продължи: — Какво пишеше в писмото? Понеже… — Изведнъж се изчерви, изглеждаше много притеснен. — Може би не би трябвало да питам?

— С удоволствие ще ви кажа. Пишеше, че готината мадама, която съм довел със себе си, изобщо не ми е сестра. И това е, ако мога да се изразя така, бодлеризираната версия.

На тъмното му лице се изписа гняв.

— Възмутително! Сестра ви… Тя не се ли притесни?

— Джоана може да изглежда като ангел небесен, но е изключително съвременно момиче и не се трогва лесно. Намери писмото забавно. Досега подобно нещо не се бе случвало нито на мен, нито на нея.

— Слава Богу! — възкликна Грифит.

— И в края на краищата според мен това е единствено правилното отношение — добавих твърдо. — Смехория, граничеща с абсурд.

— Да — вметна Оуен Грифит. — Единствено…

— Точно така — прекъснах го. — „Единствено“ е точната дума!

Без да се засегне, той продължи мисълта си:

— Бедата е там, че това нещо започна да придобива все по-широки размери.

— Мога да си представя.

— Трябва да знаете, че вероятно се отнася за патологичен случай.

Кимнах.

— Имате ли някаква представа кой може да е анонимният извършител?

— Не. А бих желал да зная. Искате ли малко теория? Обикновено анонимните писма се изпращат по две основни причини — или е конкретно насочена срещу един човек или група хора, с една дума, мотивирана е — някой мрази (или си въобразява, че мрази) някого и избира особено долен и подъл начин да задоволява това си чувство. Постъпката може да е грозна и отблъскваща, но не е задължително извършителят да е луд. Обикновено този тип се открива лесно — уволнен прислужник, ревнива съпруга и тъй нататък. Но ако омразата е обща, не конкретно насочена, става много опасно. Писмата се изпращат безразборно и служат за удовлетворяване на някакво голямо разочарование на автора. И както вече казах, тези хора са определено патологични случаи. Тяхната лудост непрекъснато нараства. Те не могат да спрат. Накрая, разбира се, ги залавят — най-често това са хора, за които е невероятно да се предположи, че са способни на подобни постъпки, но фактът си е факт. Миналата година в другия край на страната беше избухнала подобна епидемия — оказа се, че авторката е началничката на тъкачното отделение в една голяма текстилна фабрика. Тиха, скромна жена, работела във фабриката от дълги години. Спомням си и за друг случай при предишната ми практика в Северна Англия — но там се отнасяше за лична, целенасочена омраза. С една дума, запознат съм донякъде с тези проблеми и съвсем откровено, в този случай съм изплашен.

— Отдавна ли се появиха? — попитах аз.

— Не мисля. Трудно е да се каже. Обикновено хората, които получават анонимни писма, предпочитат да не се хвалят с тях. Просто ги изхвърлят или ги изгарят. — Той замълча. После добави спокойно: — Аз също получих анонимно писмо. И адвокатът Симингтън. А и няколко от по-бедните ми пациенти споделиха, че са получили.

— Всички писма ли са с неприлично съдържание?

— О, да. Определено може да се каже, че сексуалната тема е главна за всички писма. — Той се засмя. — Симингтън беше обвинен, че поддържа извънбрачна връзка със секретарката си — горката госпожица Гинч — тя е стара мома над четирийсетте, с пенсне и зъби като на заек… Той веднага отнесе писмото в полицията. А в писмата, които аз получих, ме обвиняват в неспазване на професионалната етика спрямо дамите, които са ми пациентки. Акцентът е главно върху сексуалните подробности. Написани са детински, звучат абсурдно, но преливат от злъч. — Лицето му се промени, стана много сериозно. — Въпреки всичко изпитвам страх. Може да стане много опасно…

— Представям си.

— Вижте, може да става дума за груба, детинска омраза, но рано или късно едно от тези писма ще нарани болезнено получателя. И тогава един Бог знае какво ще се случи! Освен това непредвидим е ефектът, който могат да имат върху необразованите местни умове. Повечето от тукашните хора са готови безрезервно да приемат, че всичко, което е написано върху хартия, е сто процента истина. И от това могат да възникнат непредвидими усложнения.

— Беше доста неграмотно написано писмо — отбелязах замислено. — Сякаш авторът е необразован грубиян.

— Мислите ли? — попита Оуен и се сбогува.

Когато малко по-късно размишлявах върху разговора ни, това „мислите ли?“ ми се стори доста тревожно.