Смърт в Лимсток

1.

Нещата никога не се случват, когато ги очакваш.

Моите и на Джоана проблеми до такава степен ме бяха погълнали, че бях страшно изненадан от телефонното обаждане на Неш на следващата сутрин:

— Хванахме я, господин Бъртън!

Бях толкова поразен, че за малко не изпуснах слушалката.

— Имате предвид…

Той ме прекъсна:

— Могат ли да ви подслушват?

Стори ми се, че вратата на кухнята леко се открехна.

— Не. Впрочем не съм сигурен.

— Може би ще е по-добре да дойдете веднага в участъка.

— Ще дойда. Тръгвам веднага.

Пристигнах бързо в полицейския участък. Там намерих Неш и сержант Паркинс. Неш беше усмихнат до уши.

— Ловът продължи дълго — каза, — но все пак накрая успяхме.

Той подхвърли на масата едно писмо. Този път беше написано на машина, а съдържанието му бе далеч по-сдържано в сравнение с предишните:

— Госпожица Холанд го е получила тази сутрин — обясни Неш.

— Мислехме, че е странно, че единствено тя не бе получавала анонимно писмо — добави сержант Паркинс.

— Кой го е писал? — попитах нетърпеливо.

Неш мрачно рече:

— Съжалявам за това, защото то ще засегне сериозно един много свестен човек, но какво да се прави. Може и той самият да е имал вече своите подозрения, нали?

— Кой го е писал? — повторих.

— Госпожица Еме Грифит.

2.

Същия следобед отидохме с Неш и сержант Паркинс в къщата на Оуен Грифит с разрешение за обиск и заповед за арестуване.

Придружавах двамата полицаи по покана на Неш.

— Докторът — каза той — е привързан към вас. Той няма много приятели тук. Мисля, че ако не ви е много мъчително, господин Бъртън, ще можете да го успокоите и да предотвратите шока.

Съгласих се. Не горях от нетърпение да бъда там, по-скоро се надявах да бъда полезен.

Позвънихме, попитахме за госпожица Грифит и бяхме въведени във всекидневната. Там заварихме Елзи Холанд, Симингтън и Меган да пият чай.

Неш се държа много деликатно. Попита Еме дали ще може да разговаря с нея насаме.

Тя стана и се запъти към нас. За миг ми се стори, че забелязах страх в очите й. Но можех и да греша, защото тя се държеше перфектно — нормално и сърдечно.

— Искате да говорим? Надявам се, не отново за фаровете на колата ми?

Тя ни заведе през трапезарията в малък кабинет. Преди да изляза от стаята, видях как Симингтън рязко вдигна глава. Предположих, че опитът му на адвокат често го е срещал с полицията и е доловил нещо в думите на Неш. Той се изправи от стола си.

Това бе всичко, което забелязах, преди да затворя вратата и да последвам другите.

Неш направи изложението си. Беше много спокоен и коректен. Обяви, че арестува Еме и я помоли да го придружи до участъка. Показа и заповедта за задържането, прочете обвинението. Не помня точно юридическата обосновка, но ставаше дума за анонимните писма, не за убийството.

Еме Грифит повдигна глава и избухна в смях:

— Каква невероятна глупост! Как бих могла да напиша такива отвратителни неща. Вие трябва да сте луд. Никога не съм писала подобно нещо.

Неш й показа писмото до Елзи Холанд и попита:

— Отричате ли, че сте писали това писмо, госпожице?

Стори ми се, че за част от секундата тя се поколеба.

— Разбира се, че отричам. Никога досега не съм го виждала.

Той заяви спокойно:

— Трябва да ви кажа, уважаема госпожице, че сте били наблюдавана, докато сте писали това писмо на машината в Женския институт между единайсет и единайсет и трийсет по-предната нощ. Вчера сте влязла в пощата с куп писма в ръка…

— Никога не съм пускала това писмо.

— Да, вярно е. Докато сте чакали за марки, сте го изтървали уж случайно на пода, така че ако някой го намери, без да подозира нищо, да го пусне…

— Аз никога…

Вратата се отвори и в стаята влезе адвокат Симингтън.

— Какво става тук? — попита той остро. — Еме, ако нещо не е наред, ти имаш право на адвокатска защита. Аз съм готов…

В този момент тя рухна, покри лицето си с ръце и се отпусна на един стол.

— Върви си, Дик. Не ти. Не ти!

— Имаш нужда от адвокат.

— Не ти. Не мога — не мога да го понеса. Не желая да знаеш за всичко това.

Тогава той може би я разбра, защото попита тихо:

— Ще се свържа с Майлдмей в Ексхемптън. Съгласна ли си?

Тя кимна. Вече плачеше.

Симингтън излезе от стаята. На вратата се сблъска с Оуен Грифит.

— Какво става тук? — попита лекарят разярено. — Сестра ми…

— Съжалявам, доктор Грифит. Наистина съжалявам. Но в случая нямаме избор.

— Мислите, че тя е отговорна за анонимните писма?

— Страхувам се, че няма никакво съмнение, сър — отвърна Неш и се обърна към госпожица Грифит:

— Трябва веднага да дойдете с нас, госпожице. Разбира се, ще ви бъде дадена възможност да се срещнете с адвокат.

— Еме? — извика Оуен.

Тя мина покрай него, без да го погледне.

— Не ми говори, не казвай нищо, Оуен. В името на Бога, не ме поглеждай!

Полицаите излязоха. Оуен стоеше като изпаднал в транс.

Изчаках малко и се приближих до него.

— Ако мога да направя нещо, Оуен, моля, кажи ми.

Той отговори като насън:

— Еме! Не мога да повярвам.

— Може би е грешка — предположих, въпреки че бях сигурен в обратното.

— Нямаше да го приеме така, ако беше грешка — отговори той бавно. — Не, не мога да повярвам. Никога няма да повярвам!

Той се строполи в един фотьойл. Успях да намеря някакво алкохолно питие и му го дадох. Изпи почти на един дъх цяла чаша и това като че ли малко му помогна.

— В началото не можех да го понеса, но сега съм по-добре. Благодаря ти, Бъртън, но нямаш повече работа тук. Никой вече нищо не може да направи.

Вратата се отвори и в стаята влезе Джоана. Лицето й беше пребледняло.

Приближи се до Оуен и ме погледна:

— Отивай си, Джери. Това е моя работа.

Когато излизах от стаята, видях как тя коленичи до фотьойла му.

3.

Не мога да опиша точно събитията през следващите двайсет и четири часа. Случиха се най-различни неща без никаква връзка едно с друго.

Спомням си Джоана да се връща вкъщи много бледа, с изтощен вид. Опитах се да я развеселя, а тя се изсмя и рече:

— Той каза, че не ме иска, Джери. Той е много горд и самотен…

— Какво съвпадение! Моето момиче също ме отхвърли.

Известно време мълчахме, после Джоана въздъхна тежко:

— Изглежда, фамилията Бъртън не е много търсена тези дни.

— Карай да върви, сладур — отвърнах. — Поне се имаме един друг.

— Някак си това не е никак успокояващо в момента, Джери.

4.

Оуен дойде на следващия ден и започна да хвали Джоана. Тя била невероятна, прекрасна! Как отишла при него, как поискала да се омъжи за него, дори веднага, ако пожелаел. Но той нямало да я остави да извърши тази глупост. Тя била прекалено добра, прекалено деликатна, за да се свърже с цялата мръсотия, която щяла да се излее по вестниците, щом научат за ареста.

Бях дълбоко привързан към Джоана, но знаех, че тя е в състояние да се пребори с всякакъв вид неприятности, особено ако е застрашен човек, когото обича. Всички тези превъзнасяния и хвалби ме отегчиха и малко грубо казах на Оуен, че е време да слезе от небето и да престане да се прави на прекалено благороден.

Излязох на главната улица и намерих там почти цял Лимсток да обсъжда оживено новината. Емили Бартън твърдеше, че никога не се е доверявала на Еме Грифит, а жената на бакалина с огромно удоволствие разправяше наляво и надясно как госпожица Грифит имала толкова особен поглед.

От Неш научих, че срещу Еме е повдигнато обвинение. При обиска намерили изрязаните страници от книгата на Емили Бартън в един голям бюфет под стълбищата, увити в някаква стара амбалажна хартия.

— Наистина добре избрано място — каза Неш с уважение. — Никога не можеш да си сигурен, че някой прислужник няма да полюбопитства да надникне в бюрото ти или в някое заключено чекмедже. Но в този бюфет никой няма да надникне — там има само вехтории — хартии, стари топки за тенис, бухалки за крикет, ненужни дрехи и тъй нататък.

— Изглежда, госпожицата има вродена наклонност да използва тези бюфети за скривалище — казах мрачно.

— Прав сте. Умът на престъпника е много по-различен от този на нормалния човек. Между другото, говорейки за мъртвото момиче, открихме още нещо. От кабинета на лекаря е изчезнало голямо тежко чукало за хаван, в който приготвял част от лекарствата си. Готов съм да се обзаложа, че точно това ще се окаже тъпият предмет, с който е било зашеметено момичето.

— Със сигурност доста неудобен за носене предмет — възразих.

— Не и за госпожица Грифит. Госпожицата е отивала при „Водачките“ през този следобед, но по пътя щяла да остави цветя и зеленчуци на щанда на „Червения кръст“, затова е носела грамадна кошница.

— Но не сте открили още шиша?

— Не, и не вярвам, че ще го намерим. Тя може да е луда, но никой не е толкова луд, та да ни улесни в търсенето. Вероятно е измила добре шиша от кръвта и го е оставила при другите. Иди, че търси.

— Е — заключих, — не можете да имате всичко.

Домът на викария бе едно от последните места, където новината беше достигнала. Възрастната госпожица Марпъл бе потресена от чутото. Непрекъснато повтаряше:

— Не е вярно, господин Бъртън. Сигурна съм, че не е вярно. Всичко е толкова объркано.

— Страх ме е, че е вярно. Те са я следили, ако искате да знаете. Видели са я да печата последното писмо.

— Да, да, може и така да е. Да, това го разбирам.

— Намерили са и изрязаните страници, от които са вземани буквите в нейната къща.

Този факт оказа огромно влияние върху възрастната жена. Тя впери очи в мен и каза с много тих глас:

— Но това е ужасно — това е зловещо!

Госпожа Дейн Калтроп влезе забързана в стаята и веднага забеляза притеснението на госпожица Марпъл.

— Какво се е случило, Джейн?

Госпожицата мърмореше безпомощно:

— О, Боже, Боже, но какво трябва да се направи сега?

— Какво те тревожи, Джейн?

Тя сякаш не й обръщаше внимание.

— Трябва да има нещо. Но аз съм толкова стара и невежа и се страхувам, че изглупявам.

Почувствах се доста притеснен и бях щастлив да изляза отново на улицата.

През този следобед срещнах още веднъж госпожица Марпъл. Беше вече късно и аз бях тръгнал да се прибирам.

Тя стоеше до малкия мост в края на селото, близо до къщата на госпожа Клийт и разговаряше с Меган. Бях поразен — от всички хора в околията най-малко очаквах да видя тях двете да си говорят. Доколкото знаех, момичето не познаваше госпожица Марпъл или я познаваше бегло.

През целия ден исках да срещна Меган и да разговарям с нея. Но щом наближих, тя се обърна и тръгна в друга посока. Това ме ядоса и щях да я последвам, ако госпожица Марпъл не ми беше препречила пътя.

— Искам да говоря с вас — каза тя. — Моля, не отивайте след Меган сега. Няма да е разумно.

Тъкмо се канех да я заобиколя, когато тя ме обезкуражи с думите си:

— Това момиче притежава голяма смелост. Забележителна духовна сила.

Все още исках да тръгна след Меган, но госпожица Марпъл ме възпря:

— Не се опитвайте да я видите сега. Знам какво говоря. Тя трябва да запази силата и смелостта си.

Нещо в думите на старата дама ме накара да потреперя. Като че ли тя знаеше неща, за които нямах представа. Бях изплашен, без да разбирам защо.

Не се прибрах у дома. Върнах се отново на главната улица и се заразхождах безцелно. Не знаех какво да очаквам и за какво да мисля.

Там ме спипа онзи стар досадник полковник Епълтън. Както обикновено пожела да знае какво прави красивата ми сестра и след това продължи:

— Вярно ли е, че сестрата на доктор Грифит била луда? Чух да казват, че тя била на дъното на тази афера с анонимните писма? Отначало не можех да повярвам, но всички казват, че е истина.

Отговорих, че е вярно.

— Я виж ти! Трябва да признаем, че нашата полиция пипа твърдо и сигурно. Само трябва да им се даде време, това им е необходимо на полицаите, малко повече време. Страшна работа е тази с анонимните писма, винаги тези остаряващи стари моми са в основата на всичко, макар че госпожица Грифит съвсем не изглежда зле дори и с тези дълги зъби. Но в тази част на страната няма нито едно добре изглеждащо момиче като гувернантката на Симингтънови. Тя си заслужава да я гледа човек. И е толкова приятна. Благодари за най-дребното нещо, което човек направи за нея. Неотдавна я срещнах на един от пикниците, които устройва за децата. Те играеха наоколо, а тя плетеше толкова бързо и съсредоточено, че вълната й свърши. Веднага й предложих да я закарам до Лимсток. Имах малко работа в градчето и най-много след десет минути щях да я върна обратно. Тя не се решаваше да остави момчетата сами, но аз я придумах, че нищо лошо няма да им се случи. Закарах я, оставих я пред магазина за вълна и я взех после оттам. Благодари ми толкова мило! А услугата беше толкова незначителна. Хубаво момиче!

Успях да се освободя от него и тръгнах към къщи.

Малко след това зърнах госпожица Марпъл за трети път през този ден. Идваше от полицейския участък.

5.

Откъде идва страхът? Как се оформя и завладява цялото ви същество? Къде се крият всички страхове, преди да излязат открито?

Само една къса фраза. Чута, отбелязана и никога незабравена:

— Заведи ме някъде — толкова ужасно е да живееш тук, да се чувстваш част от дяволското зло…

Защо бе казала Меган това? Какво зло чувстваше около себе си?

Нямаше нищо в смъртта на госпожа Симингтън, което да кара Меган да чувства зло около себе си.

Защо бедното дете се чувстваше обхванато от дяволското зло? Защо? Защо?

Меган! Невъзможно! Тя не би могла да има нещо общо с тези писма — тези отвратителни и злобни писма.

Оуен Грифит знаеше за подобен случай на Север — ученичка…

Какво беше казал инспектор Грейвс?

Неща за детски ум…

Невинни дами на средна възраст, втренчили поглед в нищото, фъфлещи думи, чието значение не знаеха. Момчета, рисуващи с въглен по стените гротескни фигури.

Не, не, не Меган!

Наследственост? Лоша кръв? Неосъзната наследственост на нещо ненормално? Нещастие за нея, а не нейна грешка, проклятие, легнало върху нея от минали поколения?

„Не съм жена за теб. По-добра съм да мразя, отколкото да обичам.“

О, моя Меган, милото ми момиче! Не това!

Всичко друго, но не това. И тази стара, любопитна дама е сега по следите ти. Тя подозира нещо. Каза, че си имала смелост. Смелост за какво?

Всички тези мисли се въртяха в главата ми като паднали листа, подгонени от вятъра. Всичко полека мина. Но исках да видя Меган, да я видя на всяка цена.

В девет и половина тази нощ излязох от къщи и се отправих към градчето, по-точно към къщата на Симингтънови.

Точно тогава ми хрумна една нова идея за извършителя на престъплението. Идеята за жена, за която в момента никой не мислеше. (А може би Неш я слагаше в сметките си.)

Невероятна, почти невъзможна идея — така бих отвърнал досега, ако някой ми я кажеше. Но вече не беше така. Не, не, невъзможно.

Закрачих по-бързо. Сега беше повече от важно да видя Меган.

Преминах през портата на Симингтънови и се отправих към къщата. Беше тъмна, мрачна нощ. Започваше да вали и видимостта беше лоша. Видях светлина от един от прозорците. За момент се поколебах, след това вместо да отида до входната врата, се промъкнах и клекнах близо до прозореца. Движех се много внимателно, заобикаляйки един голям храст, като се стараех да не издавам нито звук.

Светлината идваше от полудръпнатата завеса, като лесно можеше да се погледне през отвора в стаята.

Сцената, която видях, беше странно мирна и домашна. Симингтън седеше в големия фотьойл, а Елзи Холанд зашиваше скъсана детска риза. Можех много добре да чувам какво си говорят, тъй като горният прозорец беше отворен. Говореше Елзи Холанд:

— Наистина мисля, господин Симингтън, че момчетата са достатъчно големи, за да отидат в подготвително училище. Не че няма да ми е приятно да съм с тях. Толкова съм привързана и към двамата.

— Мисля, че може би сте права за Брайън, госпожице Холанд — отвърна той. — Реших да започне от тази година в „Уинуейз“ — моето старо подготвително училище. Но Колин е малък. Предпочитам да го оставя още една година вкъщи.

— Да, разбира се, виждам какво имате предвид. Наистина Колин е още малък…

Спокойна домашна сцена, спокоен домашен разговор.

Тогава вратата се отвори и влезе Меган. Стоеше много изправена на вратата и усетих напрежение и възбуда в позата й. Кожата на лицето й беше изопната, очите й бяха блестящи и твърди. Тази нощ в нея нямаше нищо детско или неуверено.

Заговори на Симингтън, но без да се обърне към него. (Внезапно си спомних, че никога не бях чувал да го нарича с някакво име. Дали се обръщаше към него с Дик или татко.)

— Искам да говоря с теб, ако обичаш. Насаме.

Той изглеждаше изненадан и не особено доволен.

Промърмори нещо, но Меган продължи да настоява с неприсъщо за нея упорство.

Тя се обърна към Елзи Холанд:

— Имаш ли нещо против, Елзи?

— О, не, разбира се, че не! — Гувернантката скочи от стола си.

Изглеждаше стресната и малко уплашена.

Тя тръгна към вратата, а Меган влезе навътре в стаята.

Само за миг Елзи спря, поглеждайки безмълвно през рамо. Устните и бяха затворени, стоеше съвсем изправена, едната й ръка бе хванала дръжката на вратата, а с другата притискаше към гърдите си иглата и детската блуза.

Затаих дъх, замаян от красотата й.

Когато сега си мисля за нея, винаги си я представям така — застанала до вратата с тази несравнима, безсмъртна перфектност, създадена само от древните гърци. След това тя излезе и затвори вратата. Симингтън напрегнато попита:

— Е, добре, Меган, какво има? Какво искаш?

Тя бе застанала точно до масата. Гледаше към Симингтън и бях поразен от решителността, изписана на лицето й, и твърдостта на погледа й — нещо съвсем ново за мен.

След това разтвори устни и каза нещо, което направо ме разтърси:

— Искам пари.

Искането не подобри настроението на Симингтън. Той отвърна остро:

— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Какво става, не мислиш ли, че държанието ти е неадекватно?

Честен човек, помислих дори тогава аз.

— Искам много пари! — каза Меган.

Адвокатът се изправи във фотьойла си и отвърна студено:

— След няколко месеца ще станеш пълнолетна. Тогава парите, оставени от баба ти, ще ти бъдат дадени.

Тя го гледаше, без да мига.

— Не ме разбра. Искам пари от теб. — Тя продължи, говорейки по-бързо: — Никой не ми е говорил много за баща ми. Не искаха да зная нищо за него. Но аз знам, че е починал в затвора, и знам защо е бил там. За изнудване.

Тя млъкна за момент. Погледът й беше все така твърд, но сега забелязах в него и омраза.

— Добре, аз съм негова дъщеря. И може би ще стана като него. Както и да е, искам да ми дадеш пари, защото, ако не го направиш — тя спря и продължи много бавно, акцентирайки върху всяка дума, — ако не го направиш, ще кажа какво видях да правиш с лекарството в аптечката на майка ми онзи ден, когато тя умря.

Настъпи тишина.

След това Симингтън каза с глас, напълно лишен от емоции:

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш. — Меган се усмихна. Не беше хубава усмивка.

Той стана, отиде до писалището и извади някаква книжка от джоба си. Написа чек, откъсна го внимателно и се върна обратно. Подаде й го.

— Виждам, че вече си пораснала. Разбирам, че искаш да си купиш нещо много специално — дрехи или нещо подобно. Не знам за какво говориш, не обърнах внимание. Но ето чека.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря, като за начало е добре.

Обърна се и излезе от стаята. Адвокатът стоеше вторачен след нея и след затворената врата и после се обърна. Когато видях лицето му, понечих да се хвърля напред.

Бях спрян по най-невероятен начин. Големият храст, който бях забелязал до стената, се размърда. Ръцете на Неш ме сграбчиха и гласът му беше като дихание в ухото ми:

— Спокойно, Бъртън, в името на Бога, спокойно!

След това с огромна предпазливост той се оттегли назад, ръцете му не ме пускаха и аз го придружих.

Зад ъгъла на къщата той се изправи и изтри потта от челото си.

— Разбира се! — каза. — Ти трябваше да се набъркаш и тук!

— Това момиче не е в безопасност — отвърнах. — Видяхте ли лицето му? Трябва да я махнем оттук.

Той сграбчи силно рамото ми.

— Виж какво, Бъртън, сега ти трябва да слушаш.

6.

Е, изслушах го.

Не ми хареса — но нямаше какво друго да се направи. Но настоях да съм на мястото и затова се заклех, че ще му се подчинявам безпрекословно.

Така влязох с Неш и Паркинс в къщата през задната врата, която беше отворена. Скрит зад кадифените завеси, прикриващи нишата на прозореца, чаках с Неш, докато стенният часовник в стаята удари два часа и Симингтън влезе в стаята на Меган.

Не помръднах, не направих и най-малкото движение, защото знаех, че сержант Паркинс, скрит в стаята, е вещ в работата си. Аз самият не бях сигурен дали на негово място щях да бъда тих и да не се издам, ако бях в стаята на Меган вместо него.

С разтуптяно сърце видях как Симингтън излезе от стаята, понесъл Меган на ръце. Занесе я долу, а ние с Неш го следвахме съвсем отблизо.

Симингтън я пренесе през кухнята. Тъкмо я полагаше удобно до газовата фурна и пусна газта, когато с Неш нахлухме през вратата на кухнята и включихме осветлението.

Това беше краят на Ричард Симингтън.

Той рухна. Дори не се опита да се бори. Знаеше, че е изиграл картите си и е загубил.

7.

Седях до леглото на Меган в очакване да се събуди и от време на време ругаех Неш.

— Откъде знаете, че е добре? Поехте твърде голям риск.

Той ме утешаваше непрекъснато:

— Няма нищо опасно, сложено й е само малко приспивателно в млякото, което пие всяка нощ преди лягане. Нищо повече! Разберете, той не е можел да рискува да я отрови. Доколкото го е засягало, цялата работа е завършила с арестуването на госпожица Еме Грифит като авторка на анонимните писма. Не е можел да си позволи още една мистериозна смърт. Никакво насилие, никаква отрова. Но ако някое много нещастно момиче не е могло да понесе самоубийството на майка си и накрая си е сложило главата в газовата фурна — е, тогава хората биха казали, че тя не е съвсем нормална и никога не е била, и че шокът от смъртта на майка й я е довършил.

Наблюдавах Меган и казах:

— Много дълго време не идва на себе си!

— Чухте, какво каза доктор Грифит? Тя ще се събуди. Той каза, че дава доста подобни лекарства на пациентите си.

Меган се поразмърда и промърмори нещо. Неш дискретно напусна стаята. Тя отвори очи и се втренчи в мен.

— Джери!

— Здрасти, хубавице!

— Направих ли го добре?

— Изглежда си изнудвала още от бебешката си люлка!

Меган затвори отново очи и промълви:

— Предната нощ ти написах писмо, в случай че нещо не стане както трябва. Но ми се спеше много и не можах да го довърша. То е там, горе!

Аз отидох до писалището и близо до смачканата попивателна хартия открих недовършеното писмо на Меган.