Смърт в Лимсток

1.

Не знам какви са нормалните реакции на един мъж, който отива да прави предложение за женитба.

В романите обикновено гърлото му е пресъхнало, яката на ризата го стяга, чувства се толкова нервен, че всички около него го съжаляват.

При мен липсваха тези емоции. Веднъж решил, исках колкото се може по-бързо да приключа. Не изпитвах никакво притеснение или нервност.

Пристигнах пред къщата на Симингтън около единайсет. Позвъних и когато на вратата се появи Роуз, попитах за госпожица Меган. Заговорническият поглед на готвачката за пръв път ме накара да се почувствам леко засрамен.

Тя ме въведе в малката всекидневна и докато чаках нетърпеливо, искрено се надявах, че Меган няма да се притесни. Когато вратата се отвори и тя се появи, моментално почувствах облекчение. Меган не изглеждаше нито притеснена, нито загрижена. Имаше красивата прическа и от нея се излъчваха гордост и самоуважение, които бях забелязал предната вечер. Отново бе облякла старите си дрехи, но бе съумяла да ги направи да изглеждат различно. Учудващо е как усещането, че са привлекателни, променя момичетата! Меган изведнъж бе пораснала, като че ли за една нощ.

Предполагам, че съм бил доста нервен, иначе не бих започнал разговора по такъв тъп начин:

— Здравей, шаранче!

Това надали бе най-добрият любовен поздрав. Но тя се усмихна и отговори:

— Здрасти.

Продължих:

— Виж сега, надявам се, че не съм станал причина да ти вдигнат скандал заради вчера?

— О, не — увери ме, после примига и добави: — Всъщност като че ли имаше. Искам да кажа, наговориха ми всевъзможни неща и изглежда мислят, че съм много странна, но нали знаеш какви са хората и колко шум вдигат за нищо.

Изпитах облекчение, че скандалът е преминал, без да я засегне, а може би тя наистина не обръщаше внимание на такива неща.

— Дойдох тази сутрин — започнах с леко прегракнал глас, — за да ти предложа нещо. Виж, аз много те харесвам и мисля, че ти също ме харесваш…

— Страхотно — каза Меган ентусиазирано.

— И ние се разбираме прекрасно, така че помислих, че ще е добра идея да се оженим.

— О! — бе единственото, което произнесе.

Изглеждаше изненадана. Само това. Не възхитена, не шокирана, само леко изненадана.

— Искаш да кажеш, че наистина искаш да се ожениш за мен? — попита тя с вид на човек, който иска да си изясни сложна ситуация.

— Повече от всичко на света — отговорих и наистина беше така.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш?

— Обичам те много!

Очите й бяха сериозни и замислени, когато ми отговори:

— Мисля, че ти си най-добрият човек на света. Но аз не те обичам.

— Ще те накарам да ме обичаш.

— Няма да стане. Не желая да ме принуждават. — Тя замълча, а после добави много тихо и с чувство: — Аз не съм жена за теб, Джери. Аз мога много по-добре да мразя, отколкото да обичам.

— Омразата не е безкрайна, любовта продължава до гроб — казах.

— Нима мислиш, че е така?

— Вярвам.

Нова пауза.

След време попитах:

— Значи отговорът е „не“, така ли?

— Да, отговорът е „не“.

— И не ми даваш възможност да се надявам?

— Има ли някакъв смисъл?

— Изглежда не — съгласих се, — защото аз ще се надявам каквото и да кажеш.

2.

Е, това беше всичко! Тръгнах си като замаян, но все пак усещах любопитния поглед, с който ме изпрати Роуз.

Роуз ми разказа много неща, преди, да успея да избягам.

Никога не се била чувствала същата след онзи ужасен ден. Ако не били децата и господин Симингтън, отдавна да си била тръгнала. Заявила, че ако не намерят бързо нова домашна прислужница, тя ще напусне. Но нямало да бъде лесно, защото в къщата било извършено убийство. Много лесно й било на госпожица Холанд да уверява, че тя щяла да върши цялата домакинска работа. Правела се на много сладка и грижлива, да, но всъщност си правела сметка тя да стане господарката на дома един ден. Господин Симингтън, бедният, не казвал нищо, но Роуз знаела какви са вдовците — беззащитни, безпомощни създания, лесна плячка в ръцете на всяка жена, на която влизат в плановете. А госпожица Холанд положително бе решила да се намести на мястото на покойната госпожа Симингтън.

Кимах механично при всяка нейна дума, но не можех да се отскубна, защото тя се бе хванала здраво за шапката ми с две ръце и нямаше да ми я даде, докато не приключи с оплакванията си.

Помислих си дали има нещо вярно в думите й? Нима наистина Елзи Холанд се канеше да стане новата госпожа Симингтън? А може би беше честно и добросъвестно момиче, което правеше всичко за доброто на децата и къщата?

И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. И защо не? Малките деца на Симингтън се нуждаеха от майка. Елзи беше чиста душа, а и много красива. Всеки мъж би забелязал това, дори препарирана риба като Симингтън!

Мислех за всичко това само за да не мисля за Меган.

Някой може да си помисли, че отидох да искам ръката й с някакво абсурдно чувство на превъзходство, сякаш й правех услуга, и заслужавах това, което получих — но не беше така. Бях толкова сигурен, че Меган ми принадлежи, че да се грижа за нея, да я направя щастлива, да я предпазвам от реалния живот бе единственият начин на живот, който си представях, и мислех, че тя изпитва същото чувство към мен. Сега всичко се провали!

Но аз нямаше да се предам. О, не! Меган беше моята жена и щях да се боря за нея!

След кратък размисъл отидох в кантората на Симингтън. Меган можеше да не обръща внимание на нещата около себе си, но аз държах всичко да става точно според правилата.

Господин Симингтън беше свободен и ме прие в кабинета си. От стиснатите устни и сковаността в движенията разбрах, че в този момент не съм особено популярен тук.

— Добро утро — поздравих. — Страхувам се, че посещението ми не е професионално, а по-скоро лично. Ще ви кажа направо. Не знам дали сте се досетили, но аз съм влюбен в Меган. Днес я помолих да се омъжи за мен, но тя отказа. Но не смятам, че това е последната й дума, възнамерявам да се боря за любовта й.

Забелязах как се промени изражението на Симингтън и можех да прочета мислите му. Меган бе елементът, който разваляше хармонията в неговото домакинство. Чувствах, че е почтен човек и никога не би си помислил да остави доведената си дъщеря без дом и прехрана. Но ако тя се омъжеше за мен, той щеше да се избави от всякакви притеснения и угризения. Усмихна се с предпазлива усмивка.

— Честно казано, Бъртън, нямах представа. Знам, че й обръщахте доста внимание, но ние всички гледахме на нея като на едно особено дете.

— Тя не е дете — възразих.

— Не, не на години…

— Може да изглежда на възрастта си, ако й се позволи — отвърнах леко разгневен. — Знам, че все още не е пълнолетна, но след няколко месеца ще навърши двайсет и една години. Ще ви дам всяка информация за себе си, която бихте желали да имате. Богат съм и водя тих, спокоен живот. Ще се грижа за нея и съм готов да направя всичко, за да бъде щастлива.

— Сигурно, сигурно. Но все пак всичко зависи от самата Меган.

— Мисля, че с течение на времето ще разбере всичко. Но исках да бъда откровен с вас относно това, което става.

Разделихме се приятелски.

3.

Навън се натъкнах на госпожица Емили Бартън. Беше с голяма пазарска чанта в ръка.

— Добро утро, господин Бъртън. Чух, че вчера сте ходили до Лондон.

Да, правилно беше чула. Очите й бяха добри, но гледаха с несдържано любопитство.

— Бях на консултация при лекаря си.

Госпожица Емили се усмихна. Усмивката й ми напомни за Маркус Кент. Тя промълви:

— Казаха ми, че Меган едва не изтървала влака. Качила се в движение.

— Аз й помогнах — отговорих колкото се може по-мило. — Всъщност аз бях този, който я издърпа във вагона.

— Какво щастие, че сте били там. Иначе е можело да се случи неприятен инцидент.

Невероятно е как една добра, наивна и безкрайно любопитна стара дама може да накара човек да се чувства пълен глупак. Спаси ме от по-нататъшни страдания минаващата покрай нас госпожа Дейн Калтроп.

— Добро утро — поздрави тя, — чух, че сте накарали Меган да си купи някои по-сносни дрехи. Много похвално от ваша страна. Само един истински мъж може да се досети за такава практична постъпка. Отдавна се тревожех за това момиче. Умните момичета се срещат толкова рядко, нали?

И след това забележително изказване тя се шмугна в магазина за риба.

Госпожица Марпъл, която я придружаваше, остана с мен.

— Госпожа Дейн Калтроп е забележителна жена, нали? — рече. — Почти винаги е права за това, което казва.

— Това я прави доста опасна — усмихнах се аз.

— Честността има такъв ефект — отговори старата дама с блеснали очи.

Съпругата на викария изскочи от магазина и отново се присъедини към нас. Носеше голям червен омар.

— Виждали ли сте нещо друго, което толкова много да се различава от господин Пай? — попита тя. — Толкова е красив и мъжествен, нали?

4.

Бях малко притеснен от предстоящата ми среща с Джоана, но се оказа, че притесненията ми са напразни. Беше излязла и не се върна за обяд. Това натъжи Партридж, която, докато сервираше ордьовъра, каза кисело:

— Госпожица Бъртън изрично каза, че ще си бъде у дома за обяд.

Опитвайки се да запълня отсъствието на Джоана, изядох и нейната телешка пържола. Самият аз се чудех къде ли е отишла сестра ми. Напоследък бе станала много тайнствена и почти нищо не споделяше с мен.

Към три и половина Джоана с трясък се появи в трапезарията. Навън чух шум от кола и очаквах да бъде последвана от Грифит, но колата се отдалечи, без някой да влезе след нея.

Лицето й беше силно зачервено и изглеждаше разстроена. Предположих, че нещо се е случило.

— Какво стана?

Сестра ми отвори уста, за да ми отговори, после я затвори, строполи се в най-близкия фотьойл и се вторачи пред себе си.

— Имах най-ужасния ден в живота си — каза накрая тя.

— Но какво се случи?

— Извърших най-невероятните неща. Беше ужасно…

— Но какво?

— Излязох както обикновено на разходка, изкачих хълма и тръгнах към тресавището. Вървях дълго, имах нужда да повървя. След това стигнах до една долинка. Там имаше ферма — на място, както се казва, забравено от Бога. Бях жадна и реших да попитам дали имат мляко или нещо подобно. И така, влязох в двора и се заоглеждах, и в това време вратата се отвори и Оуен излезе от къщата.

— Да.

— Помислил, че е областната сестра. Вътре раждаше жена. Очакваше сестрата, а също и друг лекар, защото имало някакви усложнения.

— Да?

— И той ми каза: „Влез, ти ще свършиш работа. По-добре ти, отколкото никой.“ Отговорих, че не мога, а той: „Какво искаш да кажеш с това?“ Опитах се да му обясня, че никога не съм правила такова нещо, че не знам как… „Какво, по дяволите, значи това?“, каза. „Ти си жена, нали?“ Беше направо ужасен. „Не можеш да откажеш да помогнеш на друга жена в такова положение! Нали казваше, че медицината те интересува и дори, че си искала да станеш медицинска сестра. Или това са били само хубави приказки, така ли? Но сега вече няма приказки, това е истинският живот и ще се държиш като почтено човешко същество, а не като остроумно нищожество!“

Джоана спря да разказва и ме помоли да й донеса чаша вода. Изпи я на един дъх и продължи:

— Върших най-невероятни неща. Джери. Подавах инструменти, изварявах ги, помагах при манипулациите. Толкова съм изморена, че не мога да стоя права. Беше страшно. Но той я спаси — и нея, и бебето. Роди се живо. По едно време се страхуваше, че няма да може да го спаси. О, Боже!

Тя закри лицето си с ръце. Гледах я с гордост и задоволство. Мислено свалих шапка на Оуен Грифит. Той веднъж завинаги бе свалил романтичната ми, несериозна сестра на земята.

— В хола има писмо за теб. Мисля, че е от Пол.

— А?

Тя се замисли за миг и продължи:

— Нямах понятие, Джери. Изобщо не знаех какво са длъжни да вършат лекарите. Какви железни нерви са необходими!

Отидох до входа, взех писмото и го донесох на Джоана. Тя го отвори, прегледа го машинално и го пусна на земята.

— Той беше наистина прекрасен. Начинът, по който се бореше, не можеше да се остави да бъде победен. Беше груб и се държа ужасно с мен — но беше прекрасен.

Гледах с удоволствие забравеното на пода писмо от Пол. Явно Джоана го бе забравила завинаги.