Смърт в Лимсток

Четиринайсета глава

— Видяхте, нали? — каза госпожа Дейн Калтроп. — Бях съвсем права да извикам експерт за тази мистерия?

Вгледах се в нея. Всички се бяхме събрали във викарството. Отвън дъждът се лееше като из ведро. Приятен, буен огън гореше в камината, а госпожа Калтроп се луташе из стаята — взе една възглавница от канапето и по причина, известна само на нея, я постави върху голямото пиано.

— Така ли? — отвърнах изненадан аз. — Кой беше той? Какво направи?

— Не беше той — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — а Джейн Марпъл. Погледнете я добре. Казвам ви, тази жена знае повече за човешките слабости, отколкото всеки друг, когото познавам.

— Не мисля, че трябваше да го казваш по такъв начин, скъпа! — промърмори госпожица Марпъл.

— Но ти наистина си експерт!

— Човек вижда много неща в човешката природа, когато живее цялата година в провинцията — отвърна госпожица Марпъл с кротък глас.

След това изглежда почувства, че всички я гледаме и очакваме обяснение от нея, тя остави плетката си и ни представи с мек глас едно обяснение за убийствата:

— Най-важното в тези случаи е човек винаги да бъде абсолютно готов да приеме всякакви идеи. Виждате ли, повечето убийства са толкова абсурдно прости. И това беше такова. Много умно и решително, наистина, но и много разбираемо в неприятния случай на думата, разбира се.

— Много неприятно!

— Истината беше толкова очевидна. Вие я прозряхте, господин Бъртън, нали?

— Всъщност не.

— Но вие наистина го направихте! Вие ми посочихте всичко! Вие забелязахте съвсем точно връзката между нещата, но нямахте достатъчно доверие в себе си, за да видите какво означават вашите чувства. Да започнем с натрапващата се фраза „Няма дим без огън“. Тя ви дразнеше, но вие продължавахте да я повтаряте, докато достигнахте до истинското й значение — димна завеса. Грешна посока, сами виждате — всички гледат към неверните неща — към анонимните писма, а истината беше, че нямаше никакви анонимни писма.

— Но, скъпа госпожице Марпъл, мога да ви уверя, че имаше. Самият аз получих едно.

— О, да, но те не бяха истински. Самата Мод беше объркана от тях. Дори в мирния Лимсток има достатъчно скандали. Мога да ви уверя, че всяка жена, живееща на такова място, ще ги знае и ще се възползва от тях. Но мъжът, нали разбирате, не се интересува от клюките по този начин — особено логичен, незаинтересован мъж като господин Симингтън. Ако писмата бяха писани от жена, тя щеше да пише много повече за местните клюки и скандали, а не само общи злобни намеци и заплахи.

Така че, ако разсеете дима и стигнете до огъня, вече сте наясно с проблема. И тогава може да се разгледат истинските факти за това, което се е случило. И ако оставим настрана анонимните писма, се е случило само едно нещо — смъртта на госпожа Симингтън.

И тогава възниква въпросът кой е искал смъртта й. Естествено първият човек, за когото се мисли в такива случаи, е съпругът. И следващият въпрос идва съвсем естествено — какъв е мотивът? Има ли причини? Например друга жена?

Първото нещо, което чух, когато дойдох тук, беше, че в дома на Симингтънови има много красива гувернантка. Толкова е ясно, нали? Господин Симингтън, доста сух, лишен от емоции мъж, свързан с невротична и свадлива застаряваща жена. Представяте си го, нали? И изведнъж се появява това красиво младо същество.

Знаете ли, страхувам се, че джентълмените, когато се влюбят на определена възраст, наистина прекарват нещо като болест. Прилича на лудост. Господин Симингтън, доколкото можах да разбера, никога не е бил добър човек — не е бил нито особено мил, симпатичен или чувствителен — така че той не е имал действителната сила да се противопостави на тази лудост. А в място като Лимсток само смъртта на жена му е можела да разреши проблема му. Той наистина е искал да се ожени за момичето. Тя е човек, вдъхващ уважение, между впрочем, както и той. Освен това той е много привързан към децата и не е искал да ги загуби. Искал е всичко — дома си, децата си, почтеността си и Елзи. И цената, която е трябвало да плати за това, е убийството.

Мисля, че е избрал много умен начин. Знаел е достатъчно добре от практиката си в криминалните случаи колко бързо подозрението пада върху съпруга, ако жена му умре неочаквано, и възможността за ексхумация при съмнение за отравяне. Тогава той е създал смърт, която е само последствие от много по-значимо събитие. Създал е несъществуващ автор на анонимни писма. И най-умното в плана му е, че полицията е била сигурна, че авторът е жена. И това е било правилно в известен смисъл. Всички писма са били писани от жена. Той много умно ги е пресял от случая през миналата година и от случая, който му е разказал доктор Грифит. Не искам да кажа, че е бил толкова несръчен да преписва дословно някои от писмата, но е вземал пасажи и фрази от тях и ги е смесвал. Резултатът е бил, че писмата наистина са представлявали плод на женска личност — на полунормална, депресирана личност.

Знаел е всички трикове, с които полицията си служи — графологични тестове, тестове на пишещи машини. Той е подготвял престъплението си отдавна. Напечатал е всички пликове, преди да подари пишещата си машина на Женския институт, и е откраднал страниците от книгата на госпожица Бартън доста отдавна, докато е чакал в трапезарията й. Не се е надявал да открият срязаните страници, тъй като хората не четат книги с религиозни проповеди твърде често. Накрая, след като всичко е било готово, е дошло времето за истинските неща. В един хубав следобед, когато гувернантката и доведената му дъщеря са били навън, а прислугата е била в редовния си почивен ден. Не е могъл да предположи само, че младата прислужничка Агнес ще се скара с приятеля си и ще се върне вкъщи.

Джоана попита:

— Но какво е видяла тя? Знаете ли?

— Не знам. Но мога да предположа. И предположението ми е, че не е видяла нищо!

— Значи всичко е било блъф?

— Не, не, скъпа. Имам предвид, че тя е стояла пред прозореца на кухнята и е чакала целия следобед младото момче да се върне и да се извини, така че наистина не е видяла нищо. Никой не е идвал в къщата изобщо, нито пощальонът, нито който и да е било друг. Отнело й е известно време (горката, не е била много умна), за да разбере, че нещо не е както трябва, тъй като госпожа Симингтън явно е получила анонимно писмо този следобед.

— Нима не е получила? — попитах учудено.

— Разбира се, че не! Както казах, това убийство е толкова просто. Съпругът й е сложил цианида в най-горната капсула на тези, които тя е вземала този следобед. Всичко, което Симингтън е трябвало да направи, е било да се върне преди или когато госпожица Елзи Холанд се е връщала, да повика жена си и когато не получи отговор, да се качи в стаята й. Да пусне капка цианкалий в нейната чаша с вода, която тя е приготвила, за да глътне лекарството си, да остави напечатаното анонимно писмо до нея и да сложи до ръката й парчето хартия с думите „не мога повече“.

Госпожица Марпъл се обърна към мен:

— Бяхте напълно прав и за това, господин Бъртън, „парче хартия“ беше напълно погрешно. Хората не остават самоубийствени писма на откъснати парчета хартия. Използват най-големите листове, които могат да се намерят, а много често и плик. Да, това с парчето хартия беше грешка и вие го разбрахте.

— Много големи детективски способности ми приписвате, госпожице Марпъл! — казах аз. — Нищо не бях разбрал!

— Не, разбрали сте, наистина сте разбрали, господин Бъртън! Иначе защо сте били впечатлен от посланието на сестра си, написано върху телефонния бележник?

— Кажи, че не мога повече да чакам… — изрекох бавно. — Разбирам, не мога повече.

Лицето на госпожица Марпъл светна:

— Точно така. Господин Симингтън е видял подобно съобщение и веднага е съзрял възможността. Откъснал е думите, за да ги използва, когато му дойде времето — съобщение, собственоръчно написано от ръката на жена му.

— Има ли още някои гениални открития, които да съм направил — попитах.

Тя ми намигна.

— Знаете ли, вие ми показахте следата. Вие събрахте тези факти за мен един по един и на всичкото отгоре ми казахте най-важното от всички неща — че госпожица Елзи Холанд не е получавала анонимни писма.

— Знаете ли — казах аз, — предната нощ мислех, че тя е тази, която пише писмата, и затова не е писала писмо до себе си.

— О, Боже, не… човек, който пише анонимни писма, практически винаги пише и на себе си. Това е част от, как да кажа, удоволствието, предполагам. Не, не фактът ме заинтересува, а съвсем друга причина. Това е наистина единствената слабост на господин Симингтън. Не е могъл да се реши да напише подобно глупаво писмо до момичето, което е обичал. Ето един много интересен аспект от човешката натура — и в известен смисъл нещо добро, което може да се каже за него. Но точно с това той се е издал.

Джоана се обади:

— А също и с убийството на Агнес? Това със сигурност не е било необходимо.

— Може би е било, но това, което не разбираш, скъпа моя (тъй като не си убивала никога), е, че преценката на ситуацията на един убиец е нарушена и всичко изглежда преувеличено. Няма съмнение, че той е чул момичето да телефонира на Партридж и да казва, че нещо я тревожи след смъртта на госпожа Симингтън и че има нещо, което тя не може да разбере. Той не е искал да поема никакви рискове. Според него това глупаво момиче е видяло нещо, знаело е нещо. И смъртната присъда на горкото дете е била подписана.

— Но нали е бил в кантората си целия следобед и всички работещи там, а също и клиентите му, ще се закълнат в това.

— Според мен той я е убил, преди да тръгне към кантората си. Госпожица Холанд е била в трапезарията и кухнята. Той е минал през хола, отворил е и е затворил външната врата, като че ли излиза навън, а после се е върнал и се е скрил в гардероба за дрехи в хола. Когато само Агнес е останала в къщата, той най-вероятно е звъннал на входната врата, шмугнал се е отново в гардероба, излязъл е оттам зад нея и я е ударил по главата, докато тя е отваряла вратата. След това е набутал тялото й в големия шкаф под стълбите и бързо е отишъл на работа. Пристигнал е малко по-късно. Но надали някой е забелязал това. А както се видя, никой не е обърнал внимание. Нали разбирате, никой не го е подозирал.

— Отвратителен звяр! — извика госпожа Дейн Калтроп.

— Не го съжалявате вече, госпожо, нали? — намесих се аз.

— Не и когато разбрах всичко. Защо питате?

— Просто се радвам да го чуя.

— Но защо Еме Грифит? — попита Джоана.

— Знам, че полицията е намерила голямото чукало от аптечния хаван, взети от лабораторията на Оуен, а също и шиша. Предполагам, че не е толкова лесно за мъж да върне неща в кухненските чекмеджета. Те просто са изчезнали. И познайте къде са били? Господин Неш току-що ми каза, когато го срещнах по пътя за насам. В една от тези стари, мухлясали кутии за нотариални актове в кабинета на господин Симингтън. — На кутията е пишело „Имение на сър Джаспър Харингтън, починал“.

— Горкият Джаспър — каза госпожа Калтроп, — беше ми братовчед. Толкова коректен старец, щеше да припадне, ако чуеше това!

— Не е ли било лудост да ги пази? — попитах аз.

— Може би по-голяма лудост би било да ги изхвърли някъде. Никой не е подозирал адвоката.

— Той не я е ударил с това чукало — каза Джоана. — Намерили са там и тежест от стенен часовник. По нея е имало кръв и косми. Полицията смята, че той е откраднал чукалото от хавана в деня, в който Еме е била арестувана, и е скрил тогава отрязаните страници в шкафа под стълбите им. И това ме накара отново да попитам: защо Еме Грифит? Всъщност полицията действително я е видяла да пише писмото.

— Да, разбира се — отвърна госпожица Марпъл, — тя действително е написала това писмо.

— Но защо?

— О, скъпа, сигурно разбираш, че госпожица Еме е била влюбена в господин Симингтън през целия си живот.

— Бедното създание! — изрече госпожа Дейн Калтроп механично.

— Те винаги са били добри приятели и смея да кажа, че след смъртта на госпожа Симингтън Еме си е помислила, че някой ден може би… — Госпожица Марпъл се изкашля деликатно. — И точно тогава започват да се разпространяват клюки за Елзи Холанд, които разстройват госпожица Грифит. Започва да мисли за момичето като за някаква пречка, за нещо злобно и лошо, пречещо на пътя й към чувствата на Симингтън, без изобщо да подозира него. И така, мисля, се поддава на изкушението. Защо да не добави още едно анонимно писмо, с което да изплаши момичето и да го накара да се махне. Изглеждало й е много просто, а освен това си е мислела, че е взела всички предпазни мерки.

— И така? — каза Джоана. — Историята свърши!

— Мога да си представя — продължи бавно госпожица Марпъл, — че когато госпожица Холанд е показала писмото на господин Симингтън, той веднага е разбрал кой го е писал, видял е възможността да приключи делото веднъж завинаги и да се почувства в безопасност. Не е постъпил добре, не, това е такава грозна постъпка, но е бил изплашен. Знаел е, че полицията няма да спре, докато не залови автора на анонимните писма. Когато е занесъл писмото в полицейския участък и там е разбрал, че те са проследили Еме и са видели как го пише, Симингтън е разбрал, че е имал огромен късмет — шанс едно на хиляда делото да приключи. Той е завел семейството си на чай при Еме още същия следобед и тъй като е идвал от кантората си с голямата адвокатска чанта, лесно би могъл да донесе отрязаните страници от книгата, да ги пусне в бюфета под стълбите и с това да приключи случая. Вече го е правил, когато е скрил тялото на Агнес в подобен шкаф и му е трябвало съвсем малко време. Най-вероятно докато е вървял след полицията и Еме, преминавайки през хола, само за минута-две е успял да сложи отрязаните страници в шкафа.

— Въпреки всичко, госпожице Марпъл — рекох аз, — има едно нещо, което не мога да ви простя — да замесите Меган в тази история!

Госпожица Марпъл остави плетката на коленете си. Погледна ме, а погледът й беше твърд.

— Скъпи младежо, нещо трябваше да се направи. Нямаше доказателства срещу този изключително умен и безскрупулен човек. Имах нужда от някого, който да ми помогне, някой с огромна смелост и добър ум. И го намерих.

— Имаше голяма опасност за живота й!

— Да, опасност имаше, но ние не сме създадени на този свят да избягваме опасностите, когато животът на наш близък е застрашен. Вие сте били военен. Проявили сте храброст и кураж през войната с мисълта, че каузата, за която се биете, е благородна и ще помогне на хората, всичко ще свърши по-бързо и ще се дадат колкото се може по-малко жертви. Мисля, че ме разбрахте, нали?

Кимнах. Разбрах я напълно.

— Може би просто много я обичаш, Джери? — чух тихия глас на Джоана.

Твърдият поглед в сините очи на госпожица Марпъл изчезна и се смеси с весело и закачливо пламъче.

— Да, скъпа, той я обича много. Знаех го от самото начало, но просто нямаше никакъв друг начин. А брат ви е доста буен и вироглав, за да можех да го посветя в тайната. Така ми каза и любезният господин Неш. Сам виждате, господин Бъртън, нямах избор. А Меган? Тя е много смела девойка, смела и хладнокръвна, което рядко се среща. Мисля, че от вас ще излезе чудесна двойка, ако мога така да се изразя.

— Надявам се — промърморих смутено.

— И бъдете по-уверен в себе си, младежо! Управлявали сте самолет, били сте в облаците — неща, които изискват голяма смелост, сигурна съм, че я имате. Наистина войната свърши, но както виждате и в мирно време понякога се налага човек да взема бързи и смели решения. Знам, че мислите само доброто на Меган, но дали тя се нуждае само от човек, който да я пази от лошите неща в живота и да я закриля? Съмнявам се, много се съмнявам. По-скоро и тя мисли за вас, както и вие за нея. Смятам, че докато милата ви сестра е наясно какво иска от живота и какво чака, то вие все още сте някъде в облаците, но този път без самолета си. Страхувам се, че решителните битки са все още пред вас. Но това ще са сладки битки, скъпи господин Бъртън, битки без победители, в които победител е само любовта. Ще видите, сигурна съм в това!

— Госпожице Марпъл, не го плашете повече — усмихна се благо викарият. — Бедното момче, изглежда напълно съкрушено. Бракът е нещо велико и прекрасно.

— Това мислех да кажа и аз — усмихна се отново възрастната госпожица.