Смърт в Лимсток

1.

Мисля, че беше след около седмица, когато Партридж съобщи, че с мен иска да разговаря госпожа Бейкър. Името Бейкър не ми говореше нищо.

— Коя е госпожа Бейкър? — попитах озадачен. — Не е ли по-добре да говори с Джоана?

Стана очевидно, че именно аз съм персоната, с която госпожата желае разговор. Допълнително се изясни, че госпожа Бейкър е майка на нашата бивша домашна помощница Беатрис.

Съвсем бях забравил за нея. От около две седмици забелязвах една жена на средна възраст с посивели коси, която с парцал в ръка, обикновено на колене и с гръб към мен, отстъпваше заднишком подобно на рак, от банята по коридорите и надолу по стълбите всеки път, когато се появях, и се досещах, че това е дневната ни помощница. Във всяко друго отношение случаят с Беатрис се бе изпарил от съзнанието ми.

Нямаше основателна причина да откажа да разговарям с майката на момичето, особено след като разбрах, че Джоана е излязла, но трябва да призная, че предстоящият разговор ме караше малко да се страхувам. Искрено се надявах, че няма да бъда обвинен в злоупотреба с чувствата на Беатрис. В себе си проклех вредния ефект, който анонимните писма имаха, в същото време гласно изразих готовността си да разговарям с госпожата.

Госпожа Бейкър беше висока, едра жена, с обветрено лице, която говореше много бързо. С облекчение не забелязах признаци за гняв или готовност да ме обвинява.

— Надявам се, сър — започна тя веднага щом врата се затвори зад Партридж, — че ще ме извините за свободата, с която си позволявам да идвам при вас. Но си мислех, сър, че вие сте най-подходящият човек, към когото мога да се обърна и ще бъда много благодарна, ако склоните да ми кажете своето мнение за това как трябва да постъпя към създалите се обстоятелства, защото според мен, сър, нещо трябва да се направи, а аз никога не съм била от тези, които позволяват на тревата да расте под краката им. Това, което искам да кажа, е, че няма смисъл да се оплакваме, а трябва да се захванем с работа, както каза викарият в проповедта си по-миналата седмица.

Бях много озадачен, изглежда не бях схванал напълно нещо важно в думите й.

— Да, разбира се — казах. — Няма ли… да седнете, госпожо Бейкър? Сигурен съм, че с радост, ъ-ъ-ъ, ще ви помогна всячески, стига да мога… — Тук замълчах в очакване на по-големи подробности.

— Благодаря ви, сър. — Тя приседна на крайчеца на един стол. — Много сте любезен. И се радвам, че дойдох при вас. Казах на Беатрис, да, така й казах, а тя плаче, та се къса в леглото, господин Бъртън ще знае как да постъпим, казах, защото той е джентълмен от Лондон. А нещо трябва да се направи, защото младежите са с толкова гореща кръв и изобщо не се вслушват в здравия смисъл, а нейният не ще и да чуе какво му казва тя, а между другото, ако аз бях на нейно място, щях да му дам да разбере, да каже той за онова момиче от мелницата.

Усетих, че все повече се обърквам.

— Извинете — рекох, — но не разбирам за какво точно става дума. Какво се е случило?

— Ами, писмата, сър. Писмата. Злобни писма — и неморални отгоре на всичко, такива мръсни думи и тъй нататък. Аз и в Библията не съм срещала толкова лоши думи дори.

Като подминах последната безкрайно интересна забележка, попитах отчаяно:

— Да не би дъщеря ви да е получила нови анонимни писма?

— Не тя, сър. Тя получи само едно. Това писмо бе причината да напусне.

— Нямаше никаква нужда… — започнах, но госпожа Бейкър ме прекъсна твърдо, но с уважение:

— Няма нужда да казвате, сър, че всичко, което беше написано, е злостна лъжа. Госпожица Партридж ми даде думата си, а аз и без това никога нямаше да повярвам. Вие не сте такъв тип, сър, много добре знам, пък и сте инвалид на всичкото отгоре. Долни и злобни лъжи имаше само в това писмо, но при все това казах на Беатрис, че ще бъде по-добре да напусне, защото нали знаете какво става, когато хората започнат да говорят, сър? Няма дим без огън, ето какво казват хората. А едно младо момиче трябва да внимава. И освен това дъщеря ми страшно се засрами и аз й казах: „Съвсем правилно“, когато тя ми рече, че повече няма да се върне тук, въпреки че и двете съжаляваме много, че ви причинихме такова голямо неудобство…

Неспособна да намери завършек на така започнатото изречение, госпожа Бейкър пое дълбоко дъх и започна отново:

— Аз, ще ви призная, се надявах, че с това ще се сложи край на тези лоши приказки. Обаче Джордж, дето работи в гаража, той и Беатрис, нали разбирате, ходят… и той получи анонимно писмо. Ужасни неща за нашата Беатрис, че ходела с Том, сина на Фред Ледбетър и, о, уверявам ви, сър, тя няма нищо общо с него, най-много дето е вежлива и го поздравява, щом го срещне, само толкова.

Вече ми се завиваше свят от новите усложнения, свързани с Том, сина на Фред Ледбетър.

— Да видим, правилно ли съм разбрал? — опитах се да сложа някакъв ред. — М-м, приятелят на Беатрис е получил анонимно писмо, в което се казва, че има нещо между нея и друг младеж, така ли е?

— Съвсем правилно, сър, и с много неприлични думи — ужасни думи, и Джордж побесня, наистина, и дойде у дома, и каза на Беатрис, че няма да остави тази работа току-така, как си позволява Беатрис да ходи с други младежи — тя му казва, че всичко е лъжа, а той и отговаря: „Няма дим без огън“, да, така каза и изфуча от къщата, защото кръвта му е гореща и лесно се пали, а аз си взех шапката и си казах, че ще дойда право при вас, сър.

Госпожа Бейкър спря своя речитатив и ме загледа с очакване, като куче, което моли за награда, след като е изпълнило особено сложен трик.

— Но защо идвате при мен?

— Зная, сър, че вие самият сте получили такова злостно писмо, и си помислих, сър, че след като сте джентълмен от Лондон, вие знаете какво трябва да направим.

— На ваше място — отговорих — бих отишъл направо в полицията. На тези писма трябва да се сложи край.

Госпожа Бейкър изглеждаше дълбоко потресена:

— О, не, сър, аз не мога да отида в полицията.

— Защо не можете?

— Никога не съм имала вземане-даване с полицията, сър. Никой от нас не е имал.

— Сигурно е така. Но полицаите са единствените, които са в състояние да се справят с този проблем. Това е точно тяхна работа.

— Да отида при Бърт Рандъл?

Бърт Рандъл бе началникът на полицията, знаех това.

— Не е задължително, можете да отидете при някой сержант или инспектор.

— Аз да вляза в полицейския участък?

В гласа й се долавяше укор и недоверие. Започнах да се дразня:

— Това е единственият съвет, който мога да ви дам.

Госпожа Бейкър мълчеше, очевидно никак не бе убедена. Тя каза замислено и сериозно:

— Тези неща трябва да бъдат спрени, сър, те наистина трябва да бъдат спрени. Рано или късно ще се случи голяма беда.

— Аз мисля, че и сега е станала голяма беда.

— Исках да кажа физическо насилие, сър. Тези младежи, вие не знаете колко жестоки могат да бъдат — пък и възрастните още повече.

Попитах:

— Много хора ли получават такива писма?

Госпожа Бейкър кимна утвърдително.

— И става все по-лошо и по-лошо, сър. Господин и госпожа Бийдъл, съдържателите на „Синия глиган“, винаги са били толкова щастливи, така се разбираха и сега идват тези писма, и той почва да се съмнява за неща, които изобщо не са верни.

Наведох се към нея.

— Госпожо Бейкър, имате ли представа, дори най-бегла представа, кой може да пише тези отвратителни писма?

За моя най-голяма изненада тя кимна:

— Ние си имаме нашата представа, сър. Дори много добра представа имаме.

— Кой?

Мислех си, че ще се раздели с неохота с името на предполагаемия виновник, но тя светкавично отговори:

— Госпожа Клийт. Всички така мислим. Със сигурност госпожа Клийт ги пише.

Тази сутрин бях чул толкова много нови имена, че вече бях съвсем объркан. Попитах:

— Коя е госпожа Клийт?

Обяснено ми бе, че тя е съпругата на един възрастен градинар, който ходеше по къщите да поддържа градините на обитателите в градчето. Живееше в малка къща на пътя, който води към мелницата. На другите си въпроси не успях да получа задоволителен отговор. Когато попитах защо мисли, че е госпожа Клийт, госпожа Бейкър неясно отговори: „Тя трябва да е.“

Накрая я изпратих да си върви, повтаряйки съвета си да отиде в полицията, съвет, от който тя очевидно не възнамеряваше да се възползва. Останах с впечатлението, че съм я разочаровал.

Размислих върху това, което бях научил. Въпреки че нямаше доказателства, реших, че щом цялото село е на мнение, че госпожа Клийт е виновникът, възможно бе това да е вярно. Реших да отида при Оуен Грифит, за да обсъдим нещата. Той със сигурност познаваше тази Клийт. Ако сметнеше, че е препоръчително, можехме да съобщим на полицията предположенията си, че тя е в дъното на растящото безпокойство.

Отидох в кабинета на Грифит по време, когато според мен щеше да е приключил с прегледите за деня. Наложи се да изчакам малко в чакалнята. Когато и последният пациент излезе, влязох в кабинета.

— Здравей, Бъртън. Какво те води насам?

Описах разговора си с госпожа Бейкър и му предадох съмненията за виновността на госпожа Клийт. Но за мое разочарование Оуен поклати отрицателно глава.

— Не е чак толкова просто.

— Значи не вярваш, че тази Клийт е отговорна за анонимните писма?

— Всичко е възможно. Но ми се струва, че тя няма никаква вина.

— Но защо тогава всички я сочат за отговорна?

Той се усмихна.

— О, ти не разбираш. Госпожа Клийт е местната вещица.

— Боже мой! — възкликнах изненадан.

— Да, в наши дни това звучи невероятно, но фактът си е факт. Трябва да знаеш, че продължава да цари мнението, че има определени хора, отделни семейства, които е опасно да бъдат предизвиквани. Госпожа Клийт например идва от семейство „мъдри жени“. И се опасявам, че тя си е направила труда да разпространи легендата. Тя е странна жена с опасно чувство за хумор. За нея е било много лесно, ако някое дете си пореже пръстта или падне лошо, или заболее от заушка, да кимне и да каже: „Да, той ми открадна ябълките миналата седмица“ или „Той дръпна опашката на котката ми“. И не след дълго майките започват да пазят децата си от нея, а други жени й носят мед или сладкиши само за да не ги „омагьоса“. Това е суеверие, глупаво е, но се случва. И сега, естествено, те мислят, че тя е в дъното на тази история.

— Но тя не е?

— О, не. Тя не е такава жена. Не е… не е толкова просто.

— А ти имаш ли някакви подозрения? — Гледах го с любопитство.

Той поклати глава, но гледаше встрани.

— Не, въобще не знам. Но не ми харесва, Бъртън. Рано или късно ще се случи нещо лошо.

2.

Когато се върнах у дома, намерих Меган седнала на стъпалата на верандата, притиснала брадичка на колене.

Тя ме посрещна с обичайната за нея липса на официалности:

— Здравейте. Мислите ли, че мога да обядвам с вас?

— Разбира се.

— Ако ще има пържоли или нещо, което е точно определено само за вас, няма да ви притеснявам — извика подире ми, докато отивах да предупредя Партридж, че на обяд ще бъдем трима.

Предполагам, че Партридж се подразни. Най-малкото успя, без да каже нищо лошо, да покаже, че няма особено високо мнение за тази госпожица Меган.

Върнах се на верандата.

— Ще може ли? — попита момичето нетърпеливо.

— Всичко е наред — успокоих я. — Ирландска яхния.

— А, добре, тя е нещо като храна за кучета, нали? Много картофи и подправки.

— Нещо такова.

Извадих табакерата си и й предложих цигара. Тя се изчерви.

— Много мило от ваша страна.

— Няма ли да си вземеш една?

— Не, не мисля, но е много мило, че ми предлагате. Все едно, че съм истинска личност.

— А ти не си ли истинска личност? — стана ми забавно.

Меган поклати глава, след това рязко смени темата, като протегна крак за оглед.

— Закърпих си чорапите — обяви гордо.

Не съм специалист, но ми се стори, че странното топче от дебели вълнени конци в пълно несъответствие с цвета на чорапите не бе много успешен опит за закърпване.

— Много по-неудобно е, отколкото с дупки — оплака се тя.

— Така изглежда — съгласих се.

— Сестра ви умее ли добре да кърпи?

Опитах се да си спомня дали някога съм забелязал Джоана да се занимава с подобна дейност.

— Не зная — наложи се да призная.

— Ами тогава тя какво прави, когато й се появи дупка в чорапите?

— Мисля — отвърнах доста неохотно, — че ги хвърля и си купува нови.

— Много практично — каза Меган, — но аз не мога да си го позволя. Получавам четирийсет лири годишна издръжка. Не стига за много неща.

Съгласих се.

— Ако само можех да нося черни чорапи. Щях да си боядисвам краката с туш — рече тя тъжно. — В училище винаги правех така. Госпожица Батуърти, учителката, която ни проверяваше дрехите, беше силно късогледа. Страшно полезен номер.

— Изглежда умно.

После замълчахме приятелски, а аз пушех лулата си. Внезапно Меган наруши мълчанието, като каза гневно:

— Предполагам, че както всички други ме смятате за ужасна?

Толкова се стреснах, че лулата падна от устата ми. Беше от морска пяна, само красиво боядисана, и се счупи веднага. Възкликнах гневно:

— Виж какво направи сега.

Вместо да се притесни, това най-непредвидимо от всички деца се усмихна широко:

— Ама сте симпатичен.

Това бе една много мила забележка. Може би греша, но ако нечие куче можеше да говори, вероятно това бяха думите, които би казало на стопанина си. Казах си, че независимо от човешкия й външен вид Меган има кучешки нрав, а прилича на кон.

Докато събирах внимателно парченцата от лулата, попитах:

— Какво точно каза преди катастрофата?

— Казах, че предполагам, че си мислите, че съм ужасна. — Този път тонът й значително се различаваше от предишния.

— От къде на къде?

Меган твърдо отговори:

— Защото съм такава.

— Не бъди глупава — срязах я аз.

Тя кимна:

— Точно така. Аз не съм глупава в действителност. Всички ме вземат за малоумна. Не разбират, че зная съвсем точно какво представлява всеки от тях и през цялото време дълбоко ги мразя.

— Мразиш ги?

— Да.

Очите й, тези меланхолични, съвсем не детски очи ме гледаха втренчено, без да мигат. Беше изпитателен, мрачен поглед.

— И вие на мое място щяхте да мразите хората. Ако бяхте нежелан.

— Не мислиш ли, че си прекалена песимистка?

— Да, точно така отговарят всички, когато им казваш истината в очите. А това е самата истина. Мама изобщо не ме харесва. Сигурно й напомням за баща ми, който е бил жесток с нея и въобще лош човек, ако слушам хората. Само човешките майки не могат да кажат, че не харесват децата си, и да ги изоставят. Или да ги изядат. Котките постъпват така — изяждат малките, които не харесват. И това е много разумно според мен. Чисто, без да се губи нещо. Но човешките майки са длъжни да пазят децата си и да се грижат за тях. Докато можех да ходя на училище, не беше чак толкова лошо. Разбирате ли, в действителност мама иска да са си сами: тя, момчетата и втория ми баща.

— Продължавам да настоявам, че мислиш прекалено песимистично, Меган, но ако приемем, че част от това, което казваш, е истина, защо просто не отидеш на друго място.

Усмивката й съвсем не беше детинска.

— Искаш да кажеш да започна да работя? Да печеля пари?

— Да.

— А какво?

— Можеш да завършиш някакъв курс. Машинопис или деловодство.

— Не вярвам, че ще мога да се науча. Аз не умея да правя каквото и да е. И освен това…

— Да?

Беше се извърнала встрани, а сега бавно се обърна към мен. Лицето й беше аленочервено и очите й бяха насълзени. Изведнъж заговори отново като дете:

— Защо да заминавам? Или пък да ме накарат да замина? Те не ме искат, но аз ще остана. Ще остана и ще ги накарам всичките да съжаляват. Всички до един. Омразни свине! Мразя всеки един тук, в Лимсток. Всички ме мислят за грозна и глупава. Аз ще им покажа. Аз ще им покажа. Аз…

Беше детска, смешно-тъжна ярост. Дочух стъпки по покритата с чакъл алея, която водеше към къщата.

— Стани — казах свирепо. — Влез в къщата през всекидневната. Качи се на първия етаж. Там е банята. В дъното на коридора. Измий си очите. Бързо.

Тя се изправи неловко и се втурна в къщата. Иззад ъгъла се появи Джоана.

— Господи, колко ми е горещо — възкликна тя и седна до мен. Започна да си вее с тиролската кърпа, с която бе вързала главата си. — Въпреки всичко мисля, че дадох добър урок на тези обувки. Не зная колко километра извървях. Едно нещо разбрах, туристическите обувки не бива да имат дупки. Иначе в тях се закачат тръни, бодлива трева и какво ли още не. Знаеш ли, Джери, мисля, че трябва да си вземем куче.

— И аз. А между другото Меган ще обядва с нас.

— Така ли? Добре.

— Тя симпатична ли ти е?

— Мисля, че е подхвърлено дете на елфи. Нали разбираш, елфите са взели истинското дете, а са оставили Меган. Много интересно е да срещнеш дете-елф. Уф, трябва да се кача да се измия.

— Не бързай. Меган е в банята.

— Виждам. И е ходила с мръсни обувки, нали?

— Наложи се бързо да влезе в къщата, Партридж ще почисти.

— Да, но после на мен ще прави забележки.

Сестра ми извади огледалото си и започна критично да изучава лицето си.

— Не ми харесва това червило — обяви тя.

В тази област по-добре беше да мълча, въпреки че от време на време обичах да се правя на голям специалист.

Меган се върна при нас. Беше се успокоила, не се забелязваха следи от скорошната буря и изглеждаше приемливо чиста. Тя погледна Джоана смутено.

— Здравей!

Джоана все още беше погълната от огледалото си.

— Толкова се радвам, че си дошла да обядваш с нас. Боже мой, излязла ми е луничка на носа. Трябва да взема спешни мерки. Луничките развалят фасадата.

Партридж излезе и хладно обяви, че обедът е сервиран.

— Хайде — изправи се сестра ми. — Умирам от глад. — Хвана Меган под ръка и двете влязоха в къщата.