Смърт в Лимсток

1.

Преди да напусна къщата, потърсих Меган. Намерих я в градината. Изглеждаше отново предишното жизнерадостно момиче. Поздрави ме доста весело.

Предложих й, ако желае отново да се пресели при нас, но след кратко колебание тя поклати глава:

— Много мило от твоя страна, но мисля, че ще остана тук. Въпреки всичко предполагам, че това е моят дом. И мисля, че мога да оказвам малка помощ в гледането на момчетата.

— Добре — съгласих се, — твоя воля.

— Да, ще остана. Мога ли… възможно ли е…

— Да? — опитах се да я окуража.

— Ако, се случи нещо, мога ли да ти се обадя по телефона и ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?

Думите й ме развълнуваха.

— Разбира се, ще дойда веднага. Но какво мислиш, че може да се случи?

— О, не знам. — Тя изглеждаше малко несигурна. — Но сега нещата са точно такива, не е ли така?

— За Бога! — възкликнах. — Само недей да търсиш повече трупове! Не ти се отразява добре.

За миг очите й блеснаха.

— Вярно е. Почувствах се отвратително.

Не ми харесваше, че остава тук, но както тя сама изтъкна, това бе домът й. А и се надявах, че сега Елзи ще се чувства по-отговорна за нея.

Прибрах се в „Литъл Фърз“ заедно с Неш. Докато разказвах на Джоана за случилото се сутринта, Неш разпитваше Партридж. Върна се при нас доста обезкуражен.

— Почти нищо ново не можах да науча. Според вашата прислужница момичето само е казало, че е силно разтревожено за нещо и не знае как да постъпи, затова е възнамерявало да се обърне към Партридж за съвет.

— Партридж казала ли е на някой друг? — попита Джоана.

Суперинтендант Неш кимна.

— Да, казала е на госпожа Емори — вашата дневна прислужница, в смисъл, че има някои млади момичета, които търсят съвет от по-възрастните и не смятат, че с всичко могат да се оправят сами, и че Агнес може и да не била много интелигентна, но била добро момиче, с добри обноски, което уважава възрастните.

— Всъщност Партридж се е хвалила — промърмори Джоана, — а госпожа Емори светкавично е разпространила новината из селото.

— Точно така, госпожице Бартън.

— Едно нещо ме учудва — намесих се аз. — Защо аз и сестра ми сме включени в списъка на Отровното перо? Ние сме временни пришълци тук и никой не би могъл да има нещо против нас или да ни мрази.

— Не отчитате манталитета на неизвестния автор. Всичко, което може да бъде очернено, е подходящ материал. При тези хора омразата е насочена, така да се каже, към цялото човечество.

— Предполагам, че точно това имаше предвид госпожа Дейн Калтроп — каза Джоана замислено.

Неш я погледна въпросително, но тя не се зае да му обяснява.

— Не знам дали сте огледали внимателно плика на писмото, което получихте, госпожице Бъртън. Но ако го бяхте направили щяхте да забележите, че пликът всъщност е адресиран до госпожица Бартън, впоследствие „а“ е променено на „ъ“.

Тази забележка на суперинтендант Неш, разбрана и осмислена правилно, би ми дала ключа към цялата загадка, но за жалост никой не й обърна внимание.

Той си тръгна, аз останах да разговарям с Джоана. Тя ме попита:

— Ти не мислиш, че това писмо е било адресирано до Емили Бартън, нали?

— Съмнявам се, че би започнало с: „Ти, боядисана кукло…“ — забелязах и Джоана се съгласи с мен.

След това ми предложи да се разходя до селото.

— Трябва да разбереш какво говорят хората. Тази сутрин друга тема няма да има!

Предложих й да дойде с мен, но за мое учудване тя отказа. Заяви, че имала работа в градината. Спрях се на вратата на стаята и тихо казах:

— Надявам се, че Партридж е добре?

— Партридж!

Учудването й ме накара да се засрамя от хрумналата ми идея, затова отвърнах с нотка на извинение:

— Просто се чудех. Тя е доста особена в някои неща. Мрачна стара мома — нали разбираш, такива хора често имат мании.

— Това не е религиозна мания, или поне ти ми каза, че Грейвс смята така.

— Да, казва се сексмания. Понякога двете се свързани или са много близки помежду си, доколкото разбрах. Тя е жена, вдъхваща респект, но не забравяй, че е била затворена тук дълги години с много възрастни жени.

— Какво ти внуши тази мисъл?

— Виждаш ли, за всичко имаме единствено нейната дума. Имам предвид това, което Агнес й е казала. Нали така? А предположи, че Агнес се е обадила на Партридж да попита защо тя е идвала и е оставила писмо в този ден, а Партридж й е отговорила, че ще й се обади следобед и ще й обясни?

— И след това е дошла при нас да ни попита дали момичето може да дойде тук?

— Да.

— Но Партридж изобщо не е излизала този следобед.

— Не можем да сме сигурни в това. Спомни си, че ние също бяхме навън през това време.

— Да, прав си. Предполагам, че е възможно. — Джоана се замисли. — Но въпреки всичко не мисля, че това е вярно. Не мисля, че Партридж има нужната интелигентност, за да прикрие следите върху писмата, да изчисти отпечатъците и всичко останало. Знаеш, че за това се изисква не само омраза, но и интелигентност. Не мисля, че тя я притежава. — Джоана направи пауза и добави бавно:

— Предполагам, че те са сигурни, че е жена, нали?

— Да не мислиш, че е мъж? — извиках невярващо.

— Не, не обикновен мъж. Но даден тип мъж! Всъщност аз мисля за господин Пай.

— Значи твоят заподозрян е господин Пай?

— Не чувстваш ли ти самият, че това е възможно? Той е от хората, които са самотници — нещастни и злобни. Всеки му се подиграва. Не можеш ли да си го представиш тайничко да мрази всички нормални и чувствителни хора и да чувства по свой особен начин удоволствие от това, което прави?

— Грейвс каза, че е стара мома на средна възраст. — Сбъркан човек — изрекох бавно аз.

— Точно така. Богат е, но парите не могат да му помогнат. Имам чувството, че е малко откачен. Той наистина е един вдъхващ страх малък човек!

— Не забравяй, че той също е получил едно от тези писма.

— Но ние не знаем това със сигурност — отговори Джоана. — Само мислим така. Всичко, което видяхме, може да е една добре изиграна роля.

— В наша чест?

— Да. Достатъчно е умен да помисли и за това и да не преиграе.

— Трябва да е много добър актьор.

— Естествено, Джери. Който и да е, извършителят е първокласен актьор. За него това е неразделна част от удоволствието.

— За Бога, Джоана, не говори, сякаш знаеш всичко. Караш ме да се чувствам неудобно. Като че ли познаваш добре психиката на този престъпник!

— Мисля, че наистина я разбирам. Просто чувствам, че мога да разбера настроенията му. Ако не бях Джоана Бъртън, ако не бях млада и достатъчно привлекателна, способна да прекарвам времето си добре, ако бях — как да се изразя — зад решетка и да гледам останалите как се радват на живота, може би и в мен би се надигнала черна вълна от зло, което да ме кара да наранявам, да измъчвам, дори да унищожавам?

— Джоана? — Сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя потрепери, вперила очи някъде зад мен, и после ми се усмихна.

— Изплаших те, нали, Джери? Но мисля, че този е най-добрият начин за разрешаване на проблема. Трябва да влезеш в кожата на този човек, да почувстваш какво го кара да върши тези неща и едва тогава би могъл да предвидиш каква ще бъде следващата му постъпка.

— По дяволите! — казах аз. — И аз дойдох тук да си почивам и да се интересувам от дребните, мили скандалчета. Дребни, мили скандалчета: клевети, хулене, мръсен език и убийства.

2.

Джоана беше съвсем права. Главната улица беше изпълнена от хора, заинтересовани от събитието. Бях твърдо решен да чуя мненията на всички.

Първо срещнах Грифит. Изглеждаше ужасно уморен и болен. Толкова много, че се учудих. Естествено, убийството не е нещо от всекидневната работа на лекар, но професията му го беше направила донякъде такъв, че да може да погледне по-спокойно от останалите повечето неща, включително и страданието, грозните страни на човешката природа и факта на смъртта.

— Изглеждате ужасно — казах аз.

— Наистина ли? О, току-що имах някои доста трудни случаи.

— Несъмнено сте мислили и за нашия лунатик?

— Това със сигурност: — Погледна настрани. Видях потрепването на десния му клепач.

— Не се съмнявате в някого?

— Не, не. Бих желал, за Бога, да мога да се усъмня.

Попита ме нещо за Джоана и каза с леко запъване, че имал някои снимки, които тя би желала да види.

Предложих му да й ги занеса.

— О, няма значение — отвърна той. — Всъщност имам път натам.

Започнах да се страхувам, че Грифит е хлътнал по-дълбоко, отколкото си мислех. „По дяволите, Джоана!“ Грифит беше достатъчно добър човек, за да се превръща в ловен трофей.

Оставих го да тръгне, защото видях сестра му да се задава и за пръв път, откакто я бях видял, исках да поговоря с нея.

Еме Грифит както винаги започна от средата на разговора.

— Абсолютно шокиращо! — извика тя. — Чух, че сте били там доста рано.

В думите й имаше въпрос и очите й заблестяха, когато произнасяше думата „рано“. Не исках да й казвам, че Меган ми е телефонирала, и казах:

— Нали разбирате, чувствах се малко неспокоен предната нощ. Момичето трябваше да дойде на чай в къщата ни, а и не беше се върнало навреме.

— И вие се изплашихте от най-лошото — много умно от ваша страна?

— Да — отговорих, — приличам на хрътка, надушила нещо.

— Това е първото убийство, което сме имали в Лимсток. Всеобщата възбуда е огромна, надявам се, че и полицията ще се справи добре.

— На ваше място не бих се тревожил — отвърнах. — Те са много добри специалисти.

— Дори не мога да си спомня как изглеждаше това момиче, предполагам, че ми е отваряло вратата, когато съм ходила в Симингтънови. Някое тихо, незабележимо малко същество, ударено в главата и след това прободено в областта на врата, така ми каза Оуен. За мен виновният е приятелят й. Вие как мислите?

— Според вас той ли е убиецът?

— Поне най-вероятно. Сигурно са се скарали. Тук хората са доста простовати. Повечето от тях са с лоши наследствени черти. — Тя се замисли за момент и продължи: — Чух, че Меган Хънтър е намерила убитата. Сигурно е изпаднала в шок?

— Наистина — отговорих лаконично.

— Никак не е било приятно, мога да си представя. Ако питате мен, тя не е много умна и уравновесена и нещо такова може да я извади напълно от равновесие.

Внезапно реших, че трябва да зная нещо със сигурност.

— Кажете ми, госпожице Грифит, вие ли накарахте Меган да се прибере вкъщи вчера?

— Е, не бих казала, че съм я убеждавала.

— Но сте й казали нещо? — усетих надигащ се гняв.

Еме Грифит застана срещу мен и ме погледна в очите:

— Не е добре за млада жена да отхвърля отговорностите си. Тя е млада, не знае какво говорят злите езици и смятам за мой дълг да я подсетя.

— Езици? — Бях прекалено разгневен, за да продължа.

Тя продължи с тази нейна влудяваща самоувереност:

— О, не се опитвам да кажа, че вие сте чули всичките клюки, които се носят. Аз ги чувам. Знам какво казват хората — имайте предвид, че и за минутка не съм си помисляла, че в тях има нещо вярно. Но знаете какви са хората — ако могат да кажат нещо лошо за някого — веднага го правят. Това не е добре за момичето, особено сега, когато трябва само да си изкарва прехраната.

— Да си изкарва прехраната? — попитах изненадан.

Еме Грифит продължи:

— Естествено положението й сега е трудно. И мисля, че постъпих правилно. Искам да кажа, че не може да излиза, когато си поиска и да оставя децата без надзор. Тя беше прекрасна. Казвам го на всеки! Но сега положението е различно и хората ще говорят.

— За кого говорите? — попитах я аз, замаян от този водопад от думи.

— За Елзи Холанд, разбира се! — В гласа на госпожица Грифит се долавяше нетърпение. — По мое мнение тя е едно умно, хубаво момиче и само си вършеше работата.

— А какво казват хората?

Еме Грифит се засмя. Помислих си, че това е точно този тих смях, който хората наричат „неприятен“.

— Казват, че тя вече обмисля възможността да стане госпожа Симингтън номер две, че непрекъснато се занимава да утешава вдовеца и зарязва задълженията си.

— Не, за Бога! — бях малко шокиран. — Госпожа Симингтън е мъртва едва от седмица!

Събеседничката ми вдигна рамене.

— Разбира се! Абсурдно е! Но знаете какви са хората. Това момиче Холанд е младо и красиво, за тях това е достатъчно. И забележете, да бъдеш гувернантка не е особена перспектива за едно момиче. Не бих я укорила, ако иска да има дом и съпруг, ако изиграе добре картите си. Разбира се, бедният господин Симингтън представа няма за това! Той все още не е на себе си от загубата! Но знаете какви са мъжете? Ако жената е винаги край него и го накара да се чувства удобно и приятно, да се грижи за него, да е привързана към децата — е, тогава той ще започне да бъде зависим от нея.

Изрекох много бавно:

— Значи мислите, че Елзи Холанд е някое леко момиче, което търси пари?

Госпожица Грифит се изчерви:

— Съвсем не! Съжалявам я. И всички тези гадни неща, които хората говорят за нея! Затова казах на Меган да се прибере у дома. Ще изглежда по-добре, отколкото Дик Симингтън и момичето да са сами вкъщи.

Започнах да разбирам някои неща. Еме Грифит се засмя весело.

— Шокиран сте да чуете, господин Грифит, какво мисли нашият малък клюкарски град! Ще ви кажа едно нещо — те винаги мислят най-лошото.

Продължавайки да се смее, тя ми кимна и продължи напред.

3.

Налетях на господин Пай до черквата. Той говореше с Емили Бартън, която изглеждаше много възбудена и с порозовели бузи. Господин Пай ме поздрави радостно:

— А, господин Бъртън, добро утро, добро утро! Как е очарователната ви сестра?

Казах му, че Джоана е добре.

— Но не идва да се присъедини към селския ни парламент? Всички сме превъзбудени от новините. Убийство! Истинско убийство, достойно за първите страници на съботните вестници! И всичко това тук, в това малко селце! Според мен това не е най-интересното престъпление, ако мога така да се изразя. Някак си това е мръсна работа. Брутално убийство на никому неизвестна прислужница. Но все пак това са новини.

Госпожица Бартън възбудено каза:

— Шокиращо е, наистина шокиращо!

Господин Пай се обърна към нея:

— Но ви харесва, скъпа лейди, харесва ви! Признайте си! Вие съжалявате, не сте съгласна с това, което е станало, но все пак има тръпка. Наистина има тръпка, настоявам да го признаете!

— Толкова добро момиче — рече Емили Бартън. — Дойде при мен от дома „Света Клотилда“. Беше груба, но много бързо се учеше. Превърна се в толкова хубава и способна домашна прислужница. Партридж много я харесваше.

— Тя трябваше да дойде на чай с Партридж вчера следобед — спомних си бързо аз. След това се обърнах към господин Пай: — Предполагам, че Еме Грифит ви е казала? — Тонът ми беше доста небрежен и той отговори, без да се замисли:

— Да, спомням си го. Спомням си, че ми каза, че е нещо съвсем ново прислужниците да се обаждат по телефоните на хората, които са ги наели.

— Партридж не би си и помислила да направи такова нещо — отбеляза госпожица Емили. — Много съм учудена, че и Агнес го е направила.

— Изостанали сте, скъпа лейди — отвърна господин Пай. — Прислужниците ми постоянно ползват телефона и пушат навсякъде из къщата, докато не им направя забележка. Но това не значи, че съм груб с тях. Прескот е божествен готвач, макар и малко темпераментен, а госпожа Прескот е домашна прислужница, достойна за възхищение.

— Да, наистина всички мислим, че сте щастливец, господин Пай.

Намесих се, защото не исках разговорът да се измести от темата.

— Новината за убийството е дошла много бързо.

— Разбира се, разбира се — отвърна господин Пай, — касапинът, хлебарят и свещеникът, нали знаете? Когато един слух се появи, обикновено той не само се разпространява светкавично, но и всеки го украсява по малко. Лимсток за жалост се променя — анонимни писма, убийства, изобщо всички факти за нарастваща криминална тенденция.

Госпожица Емили запита нервно:

— Предполага се, че те не мислят, че нямат представа, че двете неща може да са свързани.

Господин Пай се вкопчи в думите й:

— Интересно предположение. Момичето е знаело нещо и затова е било убито. Да, наистина, много обещаваща хипотеза. Колко умно от ваша страна да го помислите!

— Аз, аз не мога да понасям повече това. — Емили Бартън се обърна и се отдалечи с бързи крачки от нас.

Пай се загледа след нея. Ангелското му лице бе добило насмешливо изражение. Той се обърна отново към мен и поклати глава:

— Чувствителна душа. Прекрасно създание, но мислите ли така и вие? Знаете ли, тя не е от собственото си поколение, а от генерацията преди него. Майка й трябва да е била жена с изключително силен характер. Бих казал, че е запазила времето в семейството около 1870 година. Цяло семейство под стъклен похлупак. Бих искал да мога да видя такова нещо.

Не ми се говореше на такава тема.

— Какво мислите наистина за цялата тази работа? — запитах аз.

— Какво имате предвид?

— Ами анонимните писма, убийството…

— За нашата локална вълна от престъпления? А вие?

— Аз първи ви попитах — казах любезно.

— Знаете, че изследвам ненормалното. Такива неща ме интересуват. И такива изглеждащи съвсем нормални хора извършват най-фантастичните неща, които можете да си представите. Вземете случая „Лизи Борден“. За него наистина няма логично обяснение. В този случай съветът ми към полицаите би бил да се проучи характерът на извършителя. Оставете микроскопите, измерванията, графологията и пръстовите отпечатъци. На тяхно място наблюдавайте какво правят хората с ръцете си, промените в маниерите им, начина, по който се хранят, и дали понякога се смеят без особена причина.

Повдигнах вежди.

— Някоя луда?

— Много, много луда — каза господин Пай, — но никога няма да го заподозрете?

— Кого?

Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна.

— Не, не, Бъртън, това ще бъде клевета. Не можем да си позволим и клевета на всичкото отгоре.

Той се обърна и тръгна по улицата.

4.

Докато стоях загледан след него, вратата на църквата се отвори и преподобният Калеб Дейн Калтроп излезе от нея.

— Добро, добро утро господин… — каза ми той с усмивка.

— Бъртън — помогнах му аз.

— Разбира се, разбира се, не мислете, че не си спомням името ви. Просто ми се изплъзна от ума за секунда. Какъв хубав ден, нали!

— Да — отвърнах аз.

Той се вторачи в мен.

— Но нещо, имаше нещо — о, това бедно, нещастно дете, което работеше при Симингтънови. Боже мой, трудно ми е да повярвам, че имаме случай на убийство тук, в Лимсток, господин Бъртън.

— Наистина звучи малко фантастично — отвърнах.

— И нещо друго достигна до ушите ми — той се наведе към мен, — научих, че в градчето се разпространяват анонимни писма. Чули ли ли сте и вие за подобни случаи?

— Да.

— Работа на някой страхливец. — Той направи пауза, след което изрецитира някаква невероятно дълга латинска сентенция. — Тези слова на Хораций са много подходящи за този случай, нали?

— Абсолютно!

5.

Не видях друг, от когото можех да науча нещо интересно, и тръгнах да се прибирам. Отбих се да си купя тютюн за лулата и бутилка шери, а също да чуя какво ще каже продавачката.

— Мръсни скитници! — Беше нейното обяснение. — Идват до вратата ти, умилкват се и просят пари. И ако в къщата има момиче, останало само, стават гадни! Сестра ми Дора, тя живее в Комбиейкър, един ден имаше подобен случай. Някакъв пияница ходел от врата на врата да продава разни глупави поеми с рисунки…

Историята продължи с големи подробности, за да завърши с Дора, която затръшнала вратата под носа на нахалника и се барикадирала в някакво тайно помещение, което бе деликатно премълчано и заключих, че е било тоалетната.

— И представете си, сър, бедното момиче стояло там заключено, докато не се прибрала собственичката на дома.

Бях в „Литъл Фърз“ точно няколко минути преди обядът да бъде сервиран. Джоана стоеше до прозореца на трапезарията, зареяла поглед навън, сякаш мислите й бяха светлинни години надалеч.

— Как си, малка сестричке? Мечтаеш ли? — попитах шеговито.

— О, не знам. Нищо особено.

Погледнах към верандата. Два стола бяха придърпани до масичката, върху която забелязах две празни чаши и някаква фотография.

— Какво е това?

— О, доктор Грифит беше тук. Донесе снимка на далак. Изглежда е мислел, че ще ми е интересно да го видя.

Излязох на верандата и разгледах снимката с интерес. Всеки мъж си има свой начин на ухажване на нежния пол. Аз самият никога не бих избрал да го правя с помощта на снимки на човешки органи, здрави или не. Но Джоана без съмнение бе поискала да види такава снимка.

— Изглежда отвратителен.

Тя се съгласи с мен.

— Как изглеждаше Оуен?

— Изморен и притеснен. Имаше нещо наум.

— Далак, който не се нуждае от лечение?

— Не ставай глупав. Имам предвид нещо истинско.

— Мисля, че е имал тебе наум, Джоана. Бих желал да не го насърчаваш.

— Затваряй си устата. Нищо лошо не съм направила.

— Жените винаги така казват.

Джоана ме напусна разгневена. Болният далак бе започнал да се извива под лъчите на слънцето. Държейки снимката за края, я внесох в стаята. Лично аз не изпитвах към нея никакъв интерес, но може би беше едно от съкровищата на Грифит. Взех дебела книга от лавицата, за да затисна фотографията с нея. Беше огромен старинен том с проповеди.

Книгата се изплъзна от ръката ми и падна разтворена на земята. В следващия миг забелязах, че в средата част от страниците са грижливо изрязани.

6.

Останах на място, втренчен в книгата. Взех я и погледнах заглавната страница. Беше публикувана през 1840 година.

Нямаше никакво съмнение. От тази книга бяха изрязаните букви на анонимните писма. Но кой ги беше изрязал?

Добре, да започнем поред. Можеше да бъде Емили Бартън. Всъщност тя бе първият най-вероятен избор. Тя или Партридж.

Но имаше и много други възможности. Страниците можеше да изреже всеки посетител, останал сам в тази стая — любезен гост или непознат, дошъл по работа.

Не, не беше така. Бях забравил, че когато веднъж бе дошъл да ме посети един чиновник от банката, Партридж го бе поканила в малкия кабинет в задния край на къщата. Ясно беше, че това е рутинната практика за дома.

Значи възможно бе единствено да е близък гост. Някой с „добро социално положение“. Господин Пай? Еме Грифит? Госпожа Дейн Калтроп?

7.

След като се наобядвахме, показах откритието си на Джоана.

Обсъдихме го от всяка гледна точка. След това отнесох книгата в полицейския участък. Там всички много се зарадваха на находката и бях потупан по гърба за нещо, което, честно казано, бе чист късмет.

Инспектор Грейвс не беше там, но суперинтендант Неш го уведоми по телефона. Книгата щеше да бъде изследвана за отпечатъци, въпреки че Неш не вярваше да открият нещо. Аз също. Единствените отпечатъци щяха да бъдат моите и на Партридж, тъй като тя съвестно чистеше книгите от прах всяка седмица.

Неш излезе да ме изпрати, когато си тръгнах. Попитах го има ли някакъв напредък.

— Стесняваме кръга, господин Бъртън. Вече елиминирахме хората, които са вън от всякакво подозрение, по-точно, които със сигурност не са извършители.

— О! И кои останаха?

— Госпожица Гинч например. Вчера следобед е посетила клиент. Имало е предварителна уговорка. Адресът е на Комбиейкър Роуд. Пътят към тази улица минава покрай къщата на Симингтън. А миналата седмица, в деня, когато госпожа Симингтън се самоуби, е бил последният й работен ден в кантората на Симингтън. Отначало той беше сигурен, че не е напускала офиса. При него е бил цял следобед сър Хенри Ленсингтън и на няколко пъти госпожица Гинч е била викана в канцеларията му. Но се оказа, че тя все пак е излизала между три и четири часа. Ходила до пощата да купи някакви марки с високи стойности. Трябвало да отиде момчето, но тя настояла, като казала, че я боли глава и иска да се разведри. Не се е бавила много, но според нашите преценки достатъчно дълго, за да може да притича до къщата на Симингтън, да пусне писмото в кутията и да се върне тичешком. За жалост не можах да открия някой да я е забелязал около къщата.

— А възможно ли е никой да не я е забелязал?

— Може би да, може би не.

— Кого още подозирате?

Неш гледаше мрачно пред себе си.

— Разбирате, че не можем да изключим никого, само хората с доказано алиби!

— Разбирам.

Той каза сериозно:

— Госпожица Грифит е ходила до Брентън на среща на „Момичетата-водачки“ вчера. Но е закъсняла доста за срещата.

— Не мислите, че…

— Нищо не мисля. Но не знам. Госпожицата изглежда толкова здравомислеща жена, но повтарям — не знам.

— А миналата седмица? Възможно ли е тя да е пуснала писмото в кутията на Симингтън?

— Възможно е. Била е на покупки из града. Но — Неш се усмихна мрачно — същото важи и за госпожица Емили Бартън. Вчера рано следобед тя е пазарувала. Същевременно миналата седмица се е разходила до домовете на някои свои приятели, всички много близо до къщата на Симингтън.

Поклатих глава. Не беше за вярване. Намирането на книгата с изрязаните страници в „Литъл Фърз“ според мен целеше да се насочи разследването в погрешна посока — към собственика на къщата. Спомних си как вчера госпожица Бартън се прибра с грейнало лице, щастлива и възбудена…

По дяволите, наистина беше възбудена… — с порозовели бузи, очите й блестяха — сигурно защото е бързала, а не защото, защото…

Казах с мъка:

— Това е дяволска работа. Виждаш разни неща, въобразяваш си…

— Да, никак не е приятно, когато започнеш да гледаш на всеки от околните като на потенциален лунатик и убиец — съгласи се Неш. После продължи: — В добавка имаме и господин Пай…

Това наистина ме изненада.

— Значи и господин Пай сте имали предвид?

Той се усмихна.

— Да, разбира се, че и него не сме забравили. Много любопитен характер — не, бих казал много деликатен характер. Той няма алиби. И в двата случая е бил сам в градината си.

— Значи не подозирате само жена?

— И аз, и инспектор Грейвс сме сигурни, че писмата са писани от жена. Но никога не сме изключвали господин Пай от кръга на възможните автори. Той, как да се изразя, има известна женственост в характера си. За вчера следобед сме проверили всички. Нали разбирате, вече става дума за убийство. Вие сте наред — той се засмя, — както и сестра ви и господин Симингтън, който вчера следобед изобщо не е напускал кантората си. Също и доктор Грифит — бил е на посещение в съвсем друга посока, засякохме всичките му вчерашни визити. — Той отново се усмихна: — Както виждате, не стоим със скръстени ръце.

— Значи случаят е сведен само до тези четирима — госпожица Гинч, господин Пай, госпожиците Бартън и Грифит?

— О, не, има още двама други и съпругата на викария в добавка.

— Мислили сте и за нея? — не можех да повярвам.

— Мислим за всички, но госпожа Дейн Калтроп е някак по-странна, сигурен съм, че ме разбирате. И въпреки всичко тя би могла да е извършителката. Била е в гората да гледа птиците вчера следобед — за жалост птиците са лоши свидетели.

Доктор Грифит дойде, при нас, поздрави ни и се обърна към Неш:

— Разбрах, че сте ме търсили? Нещо важно?

— Определям следствието в съда за петък. Това удобно ли е за вас, Грифит?

— Съгласен съм. Тази вечер ще изготвим пост мортема с Моресби.

Неш продължи:

— Има и нещо друго, Грифит. Госпожа Симингтън е вземала някакви хапчета по ваше предписание. — Той замълча.

Грифит попита:

— Да?

— Възможно ли е една прекалено голяма доза от тези лекарства да бъде фатална?

Лекарят сухо отговори:

— Със сигурност не. Могат да бъдат опасни само при положение, че вземе над двайсет и пет капсули наведнъж.

— Но според госпожица Холанд вие сте я предупредили веднъж да не превишава дозата.

— А, това ли? Да, госпожа Симингтън бе от пациентите, които си мислят, че ако вземат две хапчета от едно лекарство вместо едно, ще се излекуват два пъти по-бързо. Обърнах й внимание да не прекалява, въпреки че става дума за аспирин и фенацитин — те са вредни за черния дроб. Всъщност няма никакво съмнение за причината на смъртта — цианкалий.

— О, знам това, не разбирате смисъла на въпроса ми. Мислех само, че когато искаш да се самоубиеш, предпочиташ да вземеш голяма доза приспивателно, отколкото да се натъпчеш с циановодородна киселина.

— Възможно е. От друга страна, отравянето с циановодородна киселина е по-драматично и сто процента сигурно. С барбитуратите например жертвата може да бъде спасена, ако се вземат бързи мерки.

— Разбирам. Благодаря, докторе.

Разделихме се и аз бавно тръгнах по пътя за дома.

Джоана беше излязла, но до телефона беше оставено някакво тайнствено послание, предназначено за Партридж или мен:

Повдигнах вежди и отидох във всекидневната. Настаних се в най-удобния фотьойл (бяха еднакво неудобни, с прави гърбове и винаги ми напомняха за старата госпожа Бартън), протегнах крака и се опитах да премисля отново всичко.

С внезапно безпокойство си припомних, че срещата с Оуен бе прекъснала разговора ми със суперинтенданта точно в момента, когато ми бе казал, че има още двама заподозрени. Чудех се кои може да са те?

Може би една от заподозрените бе Партридж? Все пак книгата с изрязаните букви бе намерена в тази къща. А и нищо неподозиращата Агнес лесно би могла да бъде ударена отзад от своята наставница. Не, Партридж не можеше да бъде елиминирана.

Но кой бе другият?

Някой непознат? Госпожа Клийт? Някой по-подозрителен местен жител?

Затворих очи и отново прехвърлих в ума си имената на четиримата основни заподозрени. Всички бяха толкова различни един от друг. Нашата деликатна, дребничка Емили Бартън? Какви данни имахме срещу нея? Пропилян живот, доминиран и управляван още от най-ранно детство? Прекалено многото жертви, искани от нея? Нейният странен ужас да дискутира за неща, които „не са хубави“? Не бе ли този ужас знак, че всъщност е погълната именно от тези неща? А всъщност не ставах ли аз прекален фройдист? Но помнех какво ми бе разказвал един мой приятел психотерапевт за старите моми: „Не можеш да си представиш какви думи знаят.“

Еме Грифит?

При нея липсваше всякакво потискане или забрани. Весела, жънеща успехи навсякъде. Продуктивен, изпълнен с работа живот. И въпреки това госпожа Дейн Калтроп я бе нарекла „бедното създание“.

Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да си спомня. Да, досетих се! Оуен Грифит бе казал, че са имали подобен случай с анонимни писма, когато е практикувал в Северна Англия.

Да не би това също да е било дело на Еме? Две епидемии от един и същ тип и тя винаги е била там! Наистина странно съвпадение.

Не, не беше така. На север бяха открили автора на анонимните писма. Грифит ми каза. Някаква ученичка.

Изведнъж ми стана студено, може би защото духаше през отворения прозорец. Размърдах се в неудобния фотьойл. Защо изведнъж се почувствах толкова притеснен и неспокоен?

Продължавай да мислиш… Какво, ако е била Еме, а не другото момиче? А после са се преместили тук и тя отново се е превърнала в Отровното перо? И може би това е причината Оуен Грифит да се чувства толкова нещастен? Може би подозираше? Да, бях сигурен, че той подозираше нещо или някого…

Господин Пай? Да, някак си той не изглеждаше прекалено милия човек, за когото обичаше да се представя. Можех да си представя, че е способен на всичко това… кроящ планове… смеещ се.

Тази бележка до телефона в хола. Защо продължавах да мисля за нея?

Грифит и Джоана — той бе влюбен в нея… Не, не това ме тревожеше относно бележката. Беше нещо друго…

Унасях се, скоро щях да заспя. Повтарях си идиотски едно и също: „Няма дим без огън, няма дим без огън…“ Ето, това е, сега всичко се връзва…

После вървях по главната улица под ръка с Меган. Покрай нас мина Елзи Холанд, облечена като булка. Хората наоколо шушукаха: „Ще се жени за доктор Грифит, най-сетне. Били сгодени от години…“

После се отправихме към църквата, където преподобният Калеб Дейн Калтроп четеше службата на латински.

Изведнъж по средата на проповедта съпругата му скочи от мястото си и силно извика:

— Край! На това трябва да бъде сложен край, казвам ви!

За минута-две не можех да разбера дали спя, или съм буден. След това съзнанието ми се проясни и видях, че съм в „Литъл Фърз“ и срещу мен стои госпожа Дейн Калтроп, която току-що бе влязла през френския прозорец и ми говореше с глас, в който се прокрадваха нотки на заплаха:

— Казвам ви, че това трябва да спре.

Подскочих на мястото си.

— Извинете. Страхувам се, че бях задрямал. Какво казахте току-що?

— Трябва да бъдат спрени. Тези писма. Убийствата. Не може да се позволява невинни деца като Агнес Потер да бъдат убивани!

— Напълно сте права — отговорих. — Но имате ли идея какво трябва да се направи?

Тя заяви:

— Трябва да направим нещо!

Усмихнах се, може би малко високомерно.

— Все пак какво предлагате да направим?

— Цялото това място трябва да бъде прочистено. Преди казах, че не е зловещо място. Признавам, че съм сбъркала. Такова е!

Отговорих раздразнено и не много учтиво:

— Мила жено, какво желаете да се направи?

Госпожа Дейн Калтроп отговори невъзмутимо:

— Ще сложа край на всичко.

— Полицията прави всичко, което е възможно да бъде направено.

— Щом са допуснали Агнес да бъде убита вчера, тяхното „всичко, което е възможно“ нищо не струва.

— Значи вие разбирате тези неща по-добре от тях?

— Съвсем не. Аз не разбирам абсолютно нищо. Затова съм решила да повикам експерт.

Поклатих глава.

— Не можете да го направите. Скотланд Ярд се ангажират със случаи само по настояване на главния полицейски областен управител. Всъщност те изпратиха Грейвс.

— Нямам предвид полицай-експерт. И не говоря за хора, които разбират от анонимни писма или дори от разследване на убийства. Говоря за експерт, който познава човешката природа. Не разбирате ли? Необходим ни е някой, който е специалист по злото!

Това бе странна гледна точка. Но едновременно с това заслужаваше внимание.

Преди да успея да кажа нещо повече, госпожа Дейн Калтроп кимна и ми каза доверително:

— Още сега ще отида да оправя всичко това.

И без да се сбогува, напусна стаята по същия начин, по който се беше появила — внезапно.