Смърт в Лимсток

1.

Съдебното разследване по смъртта на госпожа Симингтън се състоя след три дни. Бяха спазени всички официални формалности. Залата в съда беше препълнена и както Джоана отбеляза, преобладаваха бонетата на селските жени.

Часът на кончината на госпожа Симингтън бе определен между три и четири следобед. Била е сама в къщата. Съпругът й бил в кантората си, прислужниците са имали почивен ден, Елзи Холанд и децата са били на разходка, а Меган е карала велосипеда си из околностите.

Писмото вероятно е пристигнало със следобедната поща. Госпожа Симингтън трябва да го е извадила сама от пощенската кутия и след прочитането му в състояние на афект е отишла до навеса в градината, където е взела част от цианида, който се използва за унищожаване на гнезда на оси, разтворила го е във вода и след написването на последните отчаяни думи: „Не мога повече…“ върху парче хартия е изпила чашата с отрова.

Оуен Грифит даде медицински показания. Както беше казал пред нас, той наблегна върху нервността и психическата нестабилност, които госпожа Симингтън проявяваше напоследък. Съдията бе дискретен и изпълнен с разбиране. Той с горчивина осъди хората, които се увличат по писането на анонимни писма, изобилстващи с низки клевети. Авторът на злобното, лъжовно писмо беше моралният убиец на жертвата. Изказа надеждата, че полицията много скоро ще съумее да открие виновника и ще вземе подобаващи мерки спрямо него. Тази позорна, убийствена злъч заслужаваше да бъде наказана с най-голямата строгост на закона. Под вещото му ръководство съдебните заседатели достигнаха до неизбежното заключение самоубийство в състояние на афект.

Съдията си свърши работата отлично, Оуен Грифит — също, но след края на съдебното заседание в тълпата дочух жените да си шепнат същите омразни думи, които вече познавах толкова добре: „Няма дим без огън, тъй мисля аз!“, „Със сигурност е имало нещо… Иначе защо да се самоубива!“

За миг изпитах омраза към Лимсток, неговото тесногръдие и жените, които неспирно клюкарстват.

2.

Трудно е да се запомнят нещата в техния точен хронологичен ред. Със сигурност следващата забележителна случка бе посещението на инспектор Неш. Но преди това бяхме посетени от най-различни представители на обществото. Всеки от тях бе интересен и по свой собствен начин хвърли светлина върху характерите на участниците в трагедията.

Еме Грифит ни посети на следващата сутрин след следствието. Както винаги тя излъчваше здраве и непресекваща енергия и от самото начало съумя да ме подразни. Джоана и Меган бяха излезли да се разхождат и се наложи аз да бъда неохотният домакин.

— Добро утро — поздрави гръмогласно госпожица Грифит. — Чух, че сте взели Меган Хънтър при вас?

— Така е.

— Много добра постъпка. Сигурно ви притеснява. Дойдох да кажа, че ако желаете, мога да я взема при нас. Смея да твърдя, че ще мога да я накарам да бъде полезна с нещо в нашата къща.

Изгледах я с неприязън.

— Колко сте любезна. Но на нас ни е приятно да ни гостува. И най-важно — тук тя може щастливо да се шляе и да бездейства.

Еме Грифит не бе от тези, които лесно схващат кога ги иронизират.

— Точно така! Прекалено много обича да се шляе това момиче. Но предполагам, че е неспособна да върши нещо по-добро — нали е почти малоумна.

Време беше да стана по-решителен:

— Тя е много умно момиче.

Еме ме изгледа строго и продължително.

— За пръв път чувам някой да мисли така за нея — отбеляза накрая. — Чудно, когато й говориш, тя гледа през теб, все едно че те няма, и сякаш не разбира за какво става дума!

— Вероятно просто не й е интересно.

— Ако е така, значи е изключително груба — заяви посетителката.

— Може би това е вярно. Може би и аз бих се държал така с някого, който ме смята за малоумен. Не знам. Но ще ви кажа, че със сигурност не е малоумна.

Госпожица Грифит заяви рязко:

— Най-малкото е завеяна. На Меган й е необходимо да се научи да работи — солидна, трудна работа — за да придобие интерес към живота. Нямате представа колко много значи това за едно момиче. Щом става дума за момичета, аз знам много. Ще останете изненадан каква огромна разлика прави членуването във „Водачките“ за живота на едно момиче. Меган е вече прекалено голяма, за да се шляе безцелно насам-натам. Трябва да върши нещо.

— За нея е било много трудно да се научи да прави каквото и да е друго нещо. Госпожа Симингтън беше на мнение, че Меган не е по-голяма от дванайсетгодишно дете.

Госпожица Грифит изсумтя:

— Зная. Не можех да понасям това нейно отношение. Разбира се, бедната жена е мъртва, а за мъртвите или добро, или нищо, но тя бе идеален пример за това, което аз наричам ниско интелигентен домашен тип. Бридж, клюки и децата — а дори за тях се грижеше онова момиче, Холанд. Неприятно е да го кажа, но никога не съм изпитвала особено уважение към госпожа Симингтън, без да подозирам истината, разбира се.

— Истината! — възкликнах рязко.

Госпожица Грифит се изчерви.

— Ужасно съжалявах Дик Симингтън, когато всички научиха за подвизите й по време на следствието. Не беше честно спрямо него.

— Но вие сигурно чухте с ушите си как Ричард Симингтън заяви, че в това писмо няма капка истина? Той беше абсолютно сигурен.

— Разбира се, че ще каже така. Съвсем правилно. Един истински мъж трябва да защити жена си. Поне Дик постъпи така. — Тя замълча, след което добави: — Знаете ли, че познавам Дик Симингтън отдавна?

Бях изненадан:

— Наистина ли? Зная от брат ви, че сте тук от няколко години.

— Така е. Но когато живеехме на север, той често идваше в нашия край. Познавам го много добре от дълги години.

Жените стигат до някои изводи много по-бързо от мъжете. Но в случая внезапно омекналият глас на Еме ме накара да започна да подозирам нещо.

Погледнах я с любопитство. Без да ми обръща внимание, тя продължаваше да говори със същия замечтан тон:

— Много добре го познавам… Той е горд човек и много резервиран. Но е истински мъж, свидетелка съм, че може да бъде страшно ревнив.

— Може би това обяснява — прекъснах я — защо госпожа Симингтън се е уплашила и не е посмяла да му покаже или да му каже за това анонимно писмо. Страхувала се е, че след като е толкова ревнив, няма да повярва, че написаното не е вярно.

Госпожица Грифит ме погледна гневно и укорително.

— Боже мой! — възкликна. — Нима вярвате, че една жена ще вземе да се трови с цианкалий, защото е обвинена в нещо, което не е вярно?

— Съдията реши, че е възможно. Брат ви също…

Тя ме прекъсна:

— Всички мъже сте еднакви. Всички държите да се спази благоприличието. Само че не на мен подобни номера. Ако една невинна жена получи подобно писмо, пълно с долни обвинения, тя се засмива и го захвърля. Ето какво — изведнъж се запъна, след това довърши — бих направила аз.

Долових паузата и за мен тя можеше да има само едно значение — Еме бе готова да каже: „направих аз“.

Реших да пренеса бойните действия в полето на противника.

— Разбирам — казах учтиво, — че и вие сте получила анонимно писмо?

Еме Грифит бе от хората, които мразят лъжите. Затова тя замълча, после се изчерви и призна:

— Е, да. Но изобщо не си позволих да се главоболя с него.

— Непочтено? — полюбопитствах, демонстрирайки съчувствие.

— Естествено. Тези писма са непочтени и подли. Бълнувания на луд човек. Прочетох една-две думи, разбрах накъде бие и го захвърлих в кошчето за боклук.

— Не сметнахте ли за по-добре да го отнесете в полицията?

— Не в онзи момент. Освен това имам принцип, който твърдо спазвам — колкото по-малко се говори, толкова по-бързо се оправят нещата.

Изведнъж ми прииска да кажа многозначително: „Няма дим без огън“, но се въздържах. За да избегна изкушението, насочих разговора отново към Меган.

— Имате ли представа какво е финансовото положение на Меган? Не искам да прозвучи като излишно любопитство от моя страна. Само се чудя дали наистина се налага да работи, за да може да живее нормално?

— Не мисля, че се налага. Баба й, майката на нейния баща, й е завещала малка рента, ако не се лъжа. А и във всеки случай Дик Симингтън ще й осигури дом и ще се грижи за нея дори нищо да не наследи от майка си. Не, по-важен е принципът.

— Кой принцип?

— Работата, господин Бъртън. Нищо друго не е от такова значение за мъжете и за жените. Безделието е най-непростимият грях.

Навлизахме в познати води. Темата за безделието ме занимаваше отдавна. Затова започнах тържествено да изреждам:

— Сър Едуард Грей, нашият министър на външните работи, като студент е бил изключен от Оксфордския университет за непоправим мързел. Чел съм, че като дете смятали херцога на Уелингтън за глупав, защото никак не залягал над книгите. А не ви ли е хрумвало, госпожице Грифит, че ако малкият Джордж Стивънсън, вместо да е навън със своята младежка организация, не си е стоял в кухнята на майка си и странното поведение на чайника с кипяща вода не е заинтригувало безделния му ум, сега вероятно нямаше да можете да пътувате до Лондон с експресния влак?

Еме Грифит изсумтя презрително.

— Аз имам своя теория — продължих, въодушевен от темата и реакцията й, — че повечето велики изобретения на човечеството, повечето гениални открития са продукт на безделието — било то принудително или доброволно. Човешкият ум предпочита да се храни с готови чужди мисли и идеи, но ако е лишен от подобна храна, започва неохотно сам да твори — именно този вид мислене наричаме оригинално и точно то движи прогреса на човечеството. — И освен това — бързах да изпреваря поредното презрително изсумтяване на Еме — тази тема е намерила своето отражение в изкуството.

Станах и взех от бюрото си фотографията на своята любима китайска рисунка, с която никога не се разделях. На рисунката е изобразен стар китаец, който седи под едно дърво и се забавлява с парче връв, като образува сложни плетеници с помощта на пръстите на ръцете и краката си.

— Видях тази рисунка на една изложба на китайски художници. Позволете да ви я покажа. Нарича се „Стар човек се наслаждава на удоволствията от безделието“.

Еме Грифит не бе впечатлена от моята рисунка. Тя само отбеляза сухо:

— Е, да, ние всички знаем що за хора са китайците!

— Не ви ли харесва?

— Честно казано, не. Аз не се интересувам особено от художественото изкуство. Опасявам се, господин Бъртън, че вашите идеи са типични за повечето мъже. Вие мразите идеята, че жените също могат да работят, че са равностойни и дори в много случаи по-добри от прехваления „силен“ пол.

Изненадах се. Имах срещу себе си заклета феминистка. Еме се беше въодушевила, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени.

— За вас е невероятно, че една жена може да желае да се изяви в някаква кариера. Аз толкова много исках да уча медицина, да стана лекар. Но за моите родители това бе нечувана дързост. Твърдо отказаха да ме издържат. Но за Оуен плащаха с готовност. А съм сигурна, че аз щях да бъда много по-добър лекар от брат си.

— Съжалявам, че е станало така. Не е било честно спрямо вас. Ако някой иска да постигне нещо…

Тя бързо продължи, очевидно не ме слушаше:

— О, сега вече съм преодоляла всичко. Имам воля. Животът ми е запълнен с работа. Аз съм една от най-щастливите личности в Лимсток. Не ми стига времето да свърша всичко. Но винаги въставам и се боря против глупавото, старомодно предубеждение, че мястото на жената е у дома.

— Извинете, ако съм ви обидил. Но не това исках да кажа. Просто не мога да си представя Меган да върши домакинска работа.

— Да, бедното дете. Тя никъде няма да може да си намери място за жалост. — Жената се беше успокоила. Вече говореше с нормален тон: — Баща й, знаете…

Тя спря, но аз настоях да продължи:

— Аз не знам. Всички споменават баща й и толкова. Какво е направил този човек? Жив ли е още?

— Честно казано, и аз не знам. Страхувам се, че моята информация е малко обща. Със сигурност е бил лош човек. Лежал е в затвора, ако не се лъжа. И психически не е бил много добре. Затова не бих се учудила, ако и Меган не е съвсем с всичкия си.

— Меган — повторих твърдо за кой ли път — е абсолютно нормална и както казах, мисля, че е доста интелигентно момиче. Сестра ми е на същото мнение. Тя много я харесва.

Еме каза:

— Страхувам се, че сестра ви се отегчава ужасно в Лимсток.

И докато произнасяше тези думи, научих още нещо. Тя мразеше сестра ми.

— Всички се чудим как сте решили да се погребете в това затънтено място.

Това бе въпрос и аз отговорих:

— По препоръка на лекаря ми. Трябваше да отида някъде, където не ме познават, където е много тихо и нищо никога не се случва.

Тя мълчеше и аз добавих:

— Уви, не може вече да се говори, че Лимсток е такова място.

— Не, наистина не може. — В гласа й звучеше тревога. Стана да си ходи и изведнъж каза: — Знаете ли, трябва да се сложи край на това безобразие! Не можем да позволим да продължава.

— Нали полицията се занимава с проблема?

— Предполагам. Но все си мисля, че ние трябваше да се справим.

— Ние не разполагаме с техните възможности.

— Глупости! Ние вероятно сме много по-умни и познаваме обстановката по-добре от тях. Трябва ни само малко повече решителност.

След тези думи тя се сбогува и си тръгна.

Когато Джоана и Меган се върнаха от разходка, показах на Меган своята китайска рисунка. Лицето й светна.

— Божествена е, нали? — възкликна тя.

— И аз така мисля.

Челото й започна да се набръчква по начин, който вече познавах много добре.

— Обаче няма да е никак лесно.

— Да бездействаш?

— Не, не да бездействаш — да се радваш на безделието. Трябва да си много стар… — Тя млъкна.

— Той наистина е стар човек — казах.

— Нямам предвид стар като възрастен. Искам да кажа стар по… по…

— Искаш да кажеш, че човек трябва да достигне висша степен на цивилизованост и изтънченост, за да може да възприема живота по този начин. Мисля, че ще обогатя твоето образование, като ти прочета сто поеми, преведени от китайски, Меган.

3.

Малко по-късно през същия ден срещнах Симингтън.

— Нали не възразявате, ако задържим Меган още известно време с нас? — попитах. — Правят си чудесна компания с Джоана, а тя често се чувства самотна без приятелките си.

— О, м-м-м, Меган? О, да, да, много добре постъпихте, господин Бъртън.

В този момент Симингтън ми стана безкрайно неприятен и никога не успях да се освободя от това чувство. Той толкова очевидно бе забравил за съществуването на Меган. Не бих имал нищо напротив, ако я мразеше — един съпруг често ревнува съпругата от децата от предишния й брак, но той просто не я забелязваше. Нещо като човек, които не обича кучета, а има куче в къщата си. Забелязва бедното животинче само когато се препъне в него и тогава го ругае, понякога го милва разсеяно, ако то му се умилква. Пълното безразличие на Симингтън към доведената му дъщеря ме вбеси.

— Какво смятате да правите с нея? — попитах.

— С кого, с Меган?

Той ме погледна изненадано.

— Е, Меган ще продължи да живее с нас. В края на краищата това е и неин дом, естествено.

Моята баба, която много обичах и уважавах, често пееше стари песни, акомпанирайки си с китара. Помня, че една от тях завършваше така:

Прибрах се в къщата на хълма, тананикайки си тази песен.

4.

Емили Бартън ни посети, когато току-що бяхме приключили със следобедния чай.

Искаше да разговаряме за градината. Излязохме навън и около половин час слушах наставления за лехи, цветя, трева и дървета. Когато се връщахме към къщата, тя прошепна:

— Надявам се, че това дете, че тя не е силно разстроена от ужасната трагедия?

— Смъртта на майка й ли имате предвид?

— Да, разбира се. Но в действителност исках да изтъкна неприятностите зад нея.

Стана ми интересно. Поисках да узная каква е реакцията на госпожица Бартън.

— А вие какво мислите за тази история? Вярна ли е според вас?

— О, не, не, със сигурност не е вярно. Аз съм уверена, че госпожа Симингтън никога не е… че той не беше… — Малката стара госпожица бе цялата порозовяла и объркана. — Искам да кажа, че не е вярно. Въпреки това обаче може би е било присъда.

— Присъда?

Бях изключително озадачен.

Бузите на Емили Бартън червенееха като бузите на овчарките от дрезденски порцелан, с които толкова се гордееше господин Пай.

— Имам усещането, че всички тези отвратителни писма, всичката болка и беди, които причиняват, са изпратени с определена цел.

— Съвсем сигурно с определена цел — съгласих се мрачно.

— Не, не. Господин Бъртън, вие ме разбирате погрешно. Аз не говоря за обърканото същество, което ги пише — може би е съвсем луд. Искам да кажа, че те са насочени от… от Провидението! Да събудят у нас съзнанието за собствените ни недостатъци.

Възразих:

— Не вярвам Всевишният да избере толкова подло оръжие.

Тя промърмори, че пътищата Господни са неведоми.

— Не мога да се съглася — отговорих. — Съществува много силна тенденция да се приписват на Бог злините, които човек създава по своя свободна воля. Може би Сатаната, но Бог няма нужда да ни наказва, госпожице Бартън. Ние сме толкова ангажирани сами да се наказваме.

— Не мога да проумея защо някой желае всичко това?

Свих рамене.

— Изкривено съзнание.

— Много тъжно.

— На мен не ми изглежда тъжно. Престъпно е и заслужава най-строго наказание.

Бузите на добрата женица бяха побелели като истински порцелан.

— Но защо, господин Бъртън, защо? Какво удоволствие може да се изпита от това?

— Нищо, което вие или аз можем да разберем, слава Богу.

Емили Бартън понижи глас:

— Говорят за госпожа Клийт — но аз не вярвам.

Поклатих глава. Тя продължи възбудено:

— Нищо от този род не се е случвало досега — поне аз не помня. Обществото ни беше толкова щастливо. Какво ли би казала майка ми? Е, поне да се благодарим, че й беше спестено това нещастие.

Доколкото знаех, старата госпожа Бартън е имала достатъчно твърд характер и вероятно, ако беше жива, настоящите събития щяха по-скоро да я забавляват, отколкото да й причинят страдание.

Емили добави:

— Аз съм много притеснена.

— Вие… получавали ли сте писмо?

Тя цялата пламна.

— О, не, не. О, това би било ужасно!

Побързах да се извиня, но тя си тръгна.

Влязох в къщата. Джоана седеше до камината във всекидневната, която току-що бе запалена, защото все още вечерите бяха студени.

В ръката си държеше разтворено писмо.

Когато влязох в стаята, тя бързо обърна глава към мен.

— Джери, току-що намерих това анонимно писмо в пощата. Започва така: „Ти, боядисана кукло…“

— И какво още?

Тя направи физиономия.

— Същата кал.

Хвърли писмото в огъня. С бързо движение, от което ме заболя гърбът, го измъкнах от пламъците.

— Не — казах. — Може би ще ни потрябва.

— Да ни потрябва?

— За полицията.

5.

На следващата сутрин ни посети суперинтендант Неш. От момента, в който го видях, изпитах към него силна симпатия. Беше висок, с военна стойка, със спокоен, замислен поглед и прямо, предразполагащо държание — най-добрият тип провинциален офицер от криминалната полиция. Той поздрави:

— Добро утро, господин Бъртън. Предполагам, че се досещате за целта на посещението ми.

— Да, предполагам, че сте се заели с анонимните писма?

Неш кимна.

— Разбрах, че и вие сте получили анонимно писмо?

— Точно така, малко след като пристигнахме.

— Какво точно беше съдържанието му?

За миг се замислих, след това най-добросъвестно повторих съдържанието на писмото, като се стараех да бъда максимално точен.

Суперинтендант Неш ме слушаше с каменно лице, без да издава никакви емоции. Когато приключих, той каза:

— Ясно. Не запазихте ли това писмо, господин Бъртън?

— Съжалявам. Не го запазих. Виждате ли, тогава помислих, че това е случаен израз на омраза към новодошлите.

Полицаят кимна с разбиране и отбеляза:

— Жалко.

Всички ние имаме моменти, когато се наслаждаваме от драматизма на ситуацията. Това бе моят миг:

— Обаче — направих пауза — сестра ми получи анонимно писмо вчера. Успях навреме да го спася от огъня.

— Благодаря ви, господин Бъртън. Постъпили сте предвидливо.

Изкуцуках до бюрото си и отключих чекмеджето, в което бях прибрал анонимното писмо. Бях преценил, че подобни писания не са най-подходящо четиво за очите на нашата Партридж. Подадох го тържествуващо на Неш.

Той внимателно прочете писмото, после вдигна поглед и запита:

— Различава ли се по нещо от предишното писмо?

— Не, поне доколкото си спомням.

— И пликът беше същият?

— Да — отговорих. — Адресът върху плика беше напечатан, а самото писмо представляваше изрязани думи или букви от книга, залепени върху лист хартия.

— И хартията беше същата?

— Мисля, че да.

Суперинтендант Неш кимна и прибра писмото в джоба си. След това каза:

— Чудя се, господин Бъртън, дали ще имате нещо против, ако ви помоля да дойдете с мен до полицейския участък? Смятам да организирам кратка консултация и вашето присъствие ще ми спести много време и преповтаряне на някои факти.

Съгласих се с готовност:

— Сега ли желаете да тръгнем?

— Да, ако ви е удобно.

Навън чакаше полицейска кола. Качихме се в нея и потеглихме. Попитах:

— Смятате ли, че ще успеете да разнищите тази история?

Неш кимна уверено.

— О, да, сигурен съм, че ще се доберем до истината. Защото истината е една и винаги се открива. Но ще ни отнеме доста време и рутинна работа. Тези случаи са бавни, но винаги се постига резултат. Отнася се за постепенно елиминиране на потенциалните извършители.

— Елиминиране?

— Да. Не ги застрелваме — пошегува се той. — Просто е нужна голяма последователност и настоятелност в издирването.

— Ще се наблюдават пощенските кутии, ще се изследват пишещите машини, отпечатъците от пръсти и тъй нататък?

Той се засмя.

— Вие май всичко знаете.

— Сигурно съм чел прекалено много криминални романи.

В полицейския участък вече ни очакваха Симингтън и Грифит. Представиха ме на висок мъж с дълго лице й остра брадичка в цивилни дрехи — инспектор Грейвс. Неш обясни:

— Инспектор Грейвс е дошъл от Лондон, за да ни окаже помощ. Той е специалист по случаите с анонимни писма.

Инспектор Грейвс се усмихна вяло. Казах си, че един живот, посветен на издирване на авторите на анонимни писма, със сигурност е доста потискащ. Все пак инспекторът демонстрира нещо като меланхоличен ентусиазъм.

— Всички тези случаи са еднакви — рече с дълбок, печален глас. Звучеше ми като нещастен пес. — Ще се учудите, фразеологията, съдържанието — приличат си като две капки вода.

Суперинтендант Неш се намеси:

— Преди две години имахме подобен случай. Тогава инспектор Грейвс ни оказа много ценна помощ.

Забелязах няколко от писмата разхвърлени на масата пред Грейвс. Очевидно ги беше изследвал.

— Най-голямата трудност — продължи Неш — е да се съберат всички писма. Хората или ги изгарят, или отричат да са получавали нещо подобно. Глупаво, разбирате, но по-голямата част от населението изпитва страх от полицията.

Не можех да не си припомня госпожа Бейкър.

— Все пак в този случай има от какво да започнем — добави Грейвс.

Неш извади от джоба си писмото, което му бях дал, и го подхвърли на масата пред инспектора. Той го прегледа внимателно, след това го постави редом с останалите анонимни писма и каза одобрително:

— Много хубаво. Много хубаво наистина.

И през ум не би ми минало да описвам това писание по подобен начин, но експертите, предполагам, имат своя гледна точка. Можех само да се радвам, че тирадите от злъч и обиди доставят удоволствие някому.

— Мисля, че имаме достатъчно събран материал, който да ни послужи като отправна точка — започна инспектор Грейвс. — Ще ви помоля, господа, веднага щом получите нови писма, да ми ги донасяте. Също, ако разберете, че някой е получил (това се отнася най-много за вас, доктор Грифит, вие общувате с много пациенти), да направите всичко, което можете, за да стигнат писмата до мен. Засега — той сръчно запрелиства разхвърляните пред него листи — разполагаме със следните веществени доказателства — едно до господин Симингтън, едно до госпожица Гинч, едно до госпожа Мадж, съпругата на месаря, едно до Дженифър Кларк, барманка в „Трите корони“, писмото, изпратено до госпожа Симингтън, това до госпожица Бъртън и… о, да, до управителя на банката.

— Доста представителна колекция — забелязах.

— И нито едно писмо, което да мога да отлича от други подобни случаи! Ето, това например все едно е писано от онази жена от текстилната фабрика, а тези са почти същите като онзи случай в Нортъмбърленд — там ги пишеше една ученичка. Ще ви призная, господа, понякога мечтая за нещо ново, а не за същата стара песен на нов глас.

— Нищо ново под слънцето — промърморих.

— Абсолютно сте прав, сър. Ако бяхте от нашата професия, щяхте ежедневно да се убеждавате колко истина има в тези думи.

Неш въздъхна:

— Да, вярно е.

Симингтън попита:

— Имате ли определено мнение кой би могъл да бъде авторът?

Грейвс се прокашля и започна кратка лекция по проблемите с анонимните писма:

— Във всички тези писма има известни прилики. Ще ги изредя, господа, защото те могат да ви насочат към някоя следа. Текстът на писмата се състои от думи, които са образувани от отделни букви, изрязани от книга. Книгата е стара, според мен е печатана някъде около 1830 година. Това очевидно е направено, за да бъде избегнат рискът от разпознаване на почерка на автора. Всички знаят, че днес това става много лесно… Дори преправените почерци се откриват след графологична експертиза. По писмата и пликовете липсват ясни пръстови отпечатъци. По-точно, пипали са ги много хора — пощенските чиновници, получателят и други, но липсват отпечатъци, които се повтарят при всяко писмо. Това значи, че авторът е внимавал и винаги е носел ръкавици. Адресите са напечатани на пишеща машина модел „Уиндзор 7“, доста стара, буквите „а“ и „т“ не съвпадат с оригиналния шрифт. По-голямата част от анонимните писма са били пуснати в местната поща или собственоръчно поставени в пощенските кутии. Заключението е, че със сигурност може да се твърди, че злодеят е местен. Авторът е жена, според мен над средна възраст, вероятно неомъжена.

Една-две минути мълчахме, изпълнени с преклонение пред детективския му гений. След това аз попитах:

— Пишещата машина е най-вярната следа, нали? За толкова малко градче не би било трудно да се издири.

Инспекторът тъжно поклати глава.

— Ето къде бъркате, сър.

— Пишещата машина — поясни суперинтендант Неш — за жалост открихме прекалено лесно. Тя е стара машина от кантората на господин Симингтън, подарена от него на Института на жените. Там за съжаление достъпът до нея е лесен за абсолютно всеки. А почти всички местни жени посещават института.

— А не можете ли да откриете нещо по-определено от, как го наричате — маниера на печатане?

Грейвс ме погледна одобрително.

— Прав сте, това бе направено, но всички пликове са печатани от човек, който си е служил само с един пръст.

— Значи някой, който не е свикнал да си служи с пишеща машина?

— Не, не бих го твърдял. Може би умее, но се опитва да прикрие факта.

— С една дума, авторът, който и да е той, е изключително хитър и предвидлив — казах бавно.

— Тя, сър, тя е хитра и предвидлива — поправи ме Грейвс. — Познава всички тънкости на играта.

— Съмнявам се някоя от местните селянки да има достатъчно мозък за подобна работа.

Грейвс се изкашля.

— Страхувам се, че не съм бил ясен докрай. Писмата са писани от образована жена.

— Как, от дама?

Думата неволно се изплъзна от устата ми. Не бях я използвал от години. Но сега дойде автоматично, връщайки ме към детските години и слабият, несъзнателно арогантен глас на баба прозвуча отново в ушите ми: „Разбира се, тя не е дама, скъпо дете.“

Неш веднага разбра. Думата „дама“ все още значеше нещо и за него.

— Не задължително дама — каза той. — Но със сигурност не е обикновена селска жена. Тукашните са почти неграмотни, не знаят да пишат правилно и не умеят да се изразяват свободно.

Мълчах, защото бях силно изненадан. Общността в селото бе толкова малобройна. Подсъзнателно си бях представил автора на писмата като госпожа Клийт или някоя подобна на нея злобна, хитра, неинтелигентна селянка.

Симингтън изрази с думи моите мисли. Той констатира с рязък тон:

— Но това значи, че кръгът на възможните извършители се ограничава до половин дузина, най-много дузина жени!

— Правилно.

— Не мога да повярвам.

След това с видимо усилие, без да гледа към някого от присъстващите, сякаш се срамуваше от самия звук на думите си, той изрече:

— Вие чухте моите показания по време на следствието. В случай, че сте останали с впечатление, че тези мои думи са били предизвикани от желанието да запазя чиста паметта на жена си, искам още веднъж да заявя — аз съм твърдо уверен, че изнесеното в писмото до съпругата ми е долнопробна лъжа. Аз знам, че е абсолютно невярно. Жена ми беше изключително чувствителна, ъ-ъ-ъ, прекалено почтена в някои отношения. Това писмо е било голям удар за нея, а тя беше с лошо здраве.

Грейвс мигновено реагира:

— Разбира се, че сте прав, сър. В нито едно от писмата, с които разполагаме, не проличава, че авторът разполага с конкретна информация. Те са слепи, безпочвени обвинения. Няма опит за изнудване. Не се усеща някакъв религиозен фанатизъм — често имаме такива случаи. Съдържанието на тези анонимни писма е чиста проба секс и злоба! А това неизбежно ще ни помогне да открием престъпника.

Симингтън се изправи. При все, че беше сдържан и лишен от емоции човек, устните му трепереха.

— Надявам се скоро да заловите авторката на тази мръсотия. Тя уби жена ми. Все едно, че я прободе в сърцето със собствената си ръка.

Той мълча известно време, после добави:

— Чудя се, как ли се чувства сега?

Излезе от стаята, без да дочака отговор на въпроса си.

— Как ли се чувства, Грифит? — попитах аз. Струваше ми се, че отговорът е в неговата сфера на знание.

— Един Бог знае. Може би съжалява. От друга страна, може би се наслаждава на силата си. Възможно е смъртта на госпожа Симингтън да се е превърнала в храна за нейната мания.

— Дано не е така. — Потреперих от ужас. — Защото в такъв случай тя ще…

Поколебах се, но Неш довърши мисълта ми:

— Тя ще опита отново? Господин Бъртън, от гледна точка на нашето разследване ще бъде най-добре, ако подобно нещо се случи. Лисицата винаги се връща в пилчарника, нали?

— Но тя трябва да е луда, за да продължава — възкликнах аз.

— Тя ще продължи — каза Грейвс. — Те винаги го правят. Това е порок, трябва да знаете, порок, от който много трудно можеш да се освободиш.

Поклатих глава с отвращение. Попитах дали съм още необходим. Исках да изляза на чист въздух, атмосферата в стаята бе заредена с ужас, който ме задушаваше.

— Не, това е всичко, господин Бъртън — каза суперинтендант Неш. — Само не забравяйте да си държите очите отворени и се постарайте да подканяте всички да предават в участъка получените анонимни писма.

Кимнах с разбиране.

— Имам впечатлението, че едва ли има жител на градчето, който да не е получил такова писмо.

Грейвс се намеси:

— Нещо ми хрумна! — Той леко наклони глава на една страна и ме попита: — Знаете ли със сигурност дали има човек, който не е получавал анонимно писмо?

— Интересен въпрос! Нима мислите, че цялото население ми се доверява и споделя с мен личните си проблеми?

— Не, не, господин Бъртън, смисълът на думите ми беше дали случайно вие със сигурност знаете или предполагате, че определена личност не е получила такова писмо.

— В действителност мога да приема, че знам — казах и предадох дума по дума вчерашния си разговор с Емили Бартън и нейните реакции.

Грейвс слушаше със застинало лице и накрая заяви:

— Мисля, че това ще е от полза. Ще си го отбележа.

Суперинтендант Неш предложи да ме откара обратно до „Литъл Фърз“, но аз отказах. Напоследък се стараех да ходя колкото се може повече пеша, защото имах усещането, че след всяка разходка организмът ми укрепва.

Излязох под лъчите на следобедното слънце придружен от Оуен Грифит. Когато бяхме вече на улицата, не можах да се въздържа и изругах:

— И това било тихо и спокойно място, където човек може да лекува раните си и да се припича безгрижно на слънце. Тук прелива от мръсотия и отрова, а изглежда мирно, тихо и невинно като в райска градина.

— Дори и там — отбеляза Оуен сухо — е имало една змия.

— Виж, Оуен, според теб те знаят ли нещо наистина? Дали изобщо имат идея кой е виновникът?

— Не съм сигурен. Разбира се, полицаите имат богат опит. Изглеждат толкова откровени и въпреки това не ти казват нищо конкретно.

— Да. А Неш е доста приятен човек.

— И е много способен.

— Ако на някого тук му хлопа дъската, ти си длъжен да знаеш — възкликнах с горчивина. Бях със съзнанието, че тези думи могат да прозвучат обидно за Оуен.

Грифит поклати глава. Изглеждаше обезкуражен. Не само това — беше разтревожен. Зачудих се дали не се досеща за нещо, но не желае да го сподели.

Вървяхме по главната улица. Спрях се пред вратата на агенцията за недвижими имоти.

— Мисля, че тези дни трябваше да направя втората вноска за наема на къщата. Чудя се дали да не го платя и да се махнем оттук с Джоана още утре.

— Не си отивай — каза Оуен.

— Една добра причина да остана?

Той не отговори. Гледаше встрани и след минута-две каза:

— В края на краищата смея да се съглася с теб. Лимсток не е здравословен в този момент. Може… може да те нарани — теб или сестра ти.

— Нищо не може да нарани Джоана. Тя е кораво момиче. Аз съм слабият. И цялата тази история като че ли се отразява на здравето ми.

— На мен също.

Вече бях отворил вратата на агенцията.

— Но няма да си отида — обявих. — Вулгарното любопитство е по-силно от всякакъв страх. Искам да съм свидетел на развръзката на цялата тази история.

Влязох.

Една жена, която пишеше на машина, стана и се насочи към мен. Бе с къса, ситно накъдрена коса и се усмихваше притеснено, но я намерих за далеч по-приемлива от очилатото момиче, което преди нея царуваше в тази канцелария.

След минута-две се досетих, че я познавам отнякъде. Това бе госпожица Гинч, секретарката от кантората на Симингтън. Реших да проверя и попитах:

— Вие не работехте ли в адвокатската кантора „Гълбрайт и Симингтън“?

— Да. Да, наистина. Но реших да напусна. Тази работа също е хубава, въпреки че заплатата е по-ниска. Но има неща, които са по-ценни от парите, не мислите ли, господин Бъртън?

— Несъмнено.

— Тези ужасни анонимни писма — прошепна госпожица Гинч. — Аз получих отвратително писмо, в което бях обвинена, че имам връзка с господин Симингтън — и такива позорни и неморални твърдения в допълнение! Знам дълга си и веднага го занесох в полицията, въпреки че това не е никак приятно, нали?

— О, много неприятно.

— Но те ми благодариха и казаха, че постъпвам правилно. Все пак, като знаех, че хората ще започнат да приказват, а и преди сигурно са приказвали, иначе откъде ще му хрумне на автора подобна идея, — реших да сложа край на всякакви клюки. Но между мен и господин Симингтън никога не се е случвало нещо нередно.

Бях смутен.

— Не, разбира се, че не.

— Но хората са злобни. Уви, толкова злобни!

Опитвах се да отбягна погледа й, но беше неизбежно.

И тогава направих невероятно откритие.

Госпожица Гинч изпитваше нескрита радост от случилото се.

През този ден вече бях срещнал един човек, който изпитваше удоволствие от анонимните писма. Но ентусиазмът на инспектор Грейвс бе професионален. Очевидното наслаждение, което изпитваше госпожица Гинч, намерих за отблъскващо.

И ме осени внезапна идея.

Нима госпожица Гинч бе автор на анонимните писма?