Смърт в Лимсток

1.

През този следобед бяхме поканени на чай от господин Пай.

Господин Пай беше изключително женствен пухкав човечец, влюбен в своите старинни мебели, в своите овчарки от дрезденски порцелан и колекцията си от модерни вехтории. Живееше в „Прайърс Лодж“ — къща, която се намираше до развалините на старото абатство.

„Прайърс Лодж“ беше една наистина великолепна къща, която под нежните грижи на собственика си правеше впечатление с всяко едно от многобройните си предимства. Всяка мебел беше излъскана и поставена на най-подходящо за нея място. Завесите и възглавничките бяха в деликатни цветове и отсенки.

Не приличаше изобщо на къща, обитавана от мъж. Имах чувството, че да живееш в такава къща е равносилно на живот в изложбената зала на музей за старинни мебели. Върховното удоволствие за господин Пай бе да развежда гостите си из къщата. Дори най-безчувствените към заобикалящата ги среда не бяха в състояние да се измъкнат. Даже да си толкова безразличен, че да смяташ необходимото за живот да бъде радио, шкаф за напитки, баня, легло и заобикалящите ги стени, господин Пай не се отчайваше и бе винаги готов да те поведе към по-висша красота.

Малките му пухкави ръце тръпнеха от чувственост, докато говореше за своите съкровища, гласът му се извисяваше до фалцет, когато описваше възбуждащите обстоятелства, при които се е сдобил с италианското си легло във Верона.

С Джоана ценяхме класическите стари мебели и това бе повод за бурно одобрение.

— Та това наистина е удоволствие, голямо удоволствие, ценна придобивка за нашата малка общност. Тукашните добри и мили хора, знаете ли, са болезнено пасторални — за да не употребя думата провинциални. Те не знаят нищо. Вандали — абсолютни вандали! А вътрешността на къщите им — ще ви се доплаче, скъпа госпожице — уверявам ви, че ще ви се доплаче. А може би вече ви е направило впечатление?

Джоана каза:

— Все още не съм стигнала дотам, че да плача.

— Но разбирате какво искам да кажа? По такъв ужасен начин смесват мебелите си! Виждал съм възхитителна малка масичка в стил шератон — деликатна, перфектна — а до нея обикновена викторианска маса, или още по-лошо — въртяща се етажерка за книги от пушен дъб — да, да, дори такава безвкусица — пушен дъб. — Той потрепери от отвращение и отчаяно промълви: — Защо хората са толкова слепи? Вие ще се съгласите — сигурен съм, ще се съгласите, че красотата е единственото нещо, за което има смисъл да се живее.

Хипнотизирана от неговата страстна искреност, сестра ми каза:

— Да, да, наистина е така.

— Тогава защо? — драматично попита господин Пай. — Защо хората се обкръжават с грозота?

— Не е ли много странно, наистина! — пригласи му Джоана.

— Странно? Престъпно е! Така го наричам аз — престъпно! А как се извиняват! Твърдят, че нещо си било удобно. Или пък, че е шик. Шик! Толкова ужасна дума.

— Къщата, която наехте — продължи той — къщата на Емили Бартън. Тя е очарователна. Емили притежава забележителни неща. Направо прекрасни. Някои от тях са първокласни екземпляри за колекционери. И при това тя има вкус, въпреки че напоследък не съм толкова сигурен. Понякога, страх ме е да призная, си мисля, че това е повече сантименталност. Тя обича нещата да си стоят както са си били, но не в името на красотата, не заради хармонията, която се е получила, а защото така са останали от майка й. — Той прехвърли вниманието си върху мен и гласът му се промени. От възвишения артист се превърна в родения клюкар: — Вие познавахте ли семейството? Не? Ах, да — чрез агенция. Но, скъпи мои, това беше много интересно семейство! Когато дойдох да живея тук, старата им майка все бе още жива. Забележителна личност — забележителна! Чудовище, ако разбирате какво искам да кажа. Истинско чудовище. Старомодно, викторианско чудовище, което поглъща децата си. Да, в крайна сметка беше така. Тя беше величествено монументална, трябва да знаете, тежеше със сигурност над сто и двайсет килограма и всичките й пет дъщери се въртяха около нея както планетите обикалят около слънцето. Момичетата! Винаги ги наричаше така. А тогава най-голямата й дъщеря беше над шейсетгодишна. „Тези глупави момичета“, обичаше да казва. Черни робини, ето какво бяха те, слугуваха й, съгласяваха се с всяка нейна дума. В десет часа си лягаха, не им позволяваше топлина в стаите, а да поканят приятелките си у дома бе нечувано. Тя ги мразеше, трябва да знаете, защото са останали стари моми, и в същото време така подреждаше живота им, че бе невъзможно да се срещат с когото и да било. Мисля, че Емили, а може би беше Агнес, не помня точно, имаше нещо като афера с послушника на викария. Но семейството му не беше по вкуса на мама и тя сложи край на връзката.

— Звучи като в роман — отбеляза Джоана.

— О, скъпа, така беше. И после омразната стара жена умря, но, разбира се, тогава вече беше много късно. Те продължиха да живеят както бяха научени, говореха с приглушени гласове и непрекъснато си мислеха как би желала мама да постъпят. Дори да сменят тапетите в нейната спалня смятаха за богохулство. Все пак по един тих начин можеха да се радват на живота в енорията… Но нито една от тях не притежаваше достатъчно душевни сили и те една след друга починаха. Едит умря от грип, Мини трябваше да се оперира и не издържа, бедната Мейбъл получи удар — Емили се грижеше за нея с изключителна привързаност. Бедната Емили — през последните десет години не се е занимавала с нищо друго, освен да се грижи за болни. Агнес пък се разболя от рак и цели три години беше прикована на легло в ужасни мъки, преди да си отиде, горката. Емили не се отделяше от нея. Очарователно създание, не мислите ли? Фино като дрезденски порцелан. Толкова е тъжно, че има и финансови притеснения, но какво да се прави, напоследък всички капиталовложения си губят стойността.

— Изпитваме угризение, че сме се настанили в нейната къща — каза Джоана.

— Не, не, моя скъпа млада госпожице, какво говорите! Не бива да изпитвате подобни чувства. Нейната вярна и добра Флорънс е силно привързана към нея, а самата Емили сподели с мен колко се радва, че има толкова симпатични наематели. — На това място господин Пай направи малък поклон. — Тя каза, че според нея имала голям късмет.

— Мисля, че къщата създава много спокойна атмосфера — вметнах аз.

Господин Пай ми хвърли бърз поглед.

— Нима? Така ли се чувствате? Виж ти, много интересно. Аз се чудех, знаете. Да, да, често съм размишлявал.

— Какво намеквате, господин Пай? — попита Джоана.

Той разпери късичките си, пълни ръце.

— Нищо, нищо. Човек се чуди, нали разбирате? Аз също вярвам в атмосферата, която предметите създават, нали разбирате? Мислите и чувствата на обитателите. Те се предават на стените и мебелите.

Известно време не казах нищо. Оглеждах се и се питах как ли бих могъл да охарактеризирам атмосферата на „Прайърс Лодж“. Любопитното беше, че според мен липсваше всякаква атмосфера. А това само по себе си беше наистина особено забележително.

Така се бях замислил по този въпрос, че не чух нищо от останалия разговор между сестра ми и любезния домакин. Върнаха ме към действителността думите за сбогуване, които Джоана произнасяше. Изрецитирах своя дял учтивости.

Тръгнахме към изхода. В момента, в който се приближавахме до входната врата, през отвора за пощата бе пуснато писмо, което падна върху килимчето на пода.

— Следобедната поща — промърмори господин Пай, докато го вземаше. — А сега, млади хора, надявам се, че ще ме посетите отново, нали обещавате? Такова удоволствие е да се срещаш с културни хора, ако можете да ме разберете. Които разбират и ценят изкуствата. Чакайте да ви кажа, знаете ли какво мислят повечето от хората тук за балета? За тях балет са глезените на танцьорките, облечени в рокли от тюл, и възрастни господа с театрални бинокли, които ги оглеждат сластно, както е било преди хиляда и деветстотната година. С петдесет години зад времето си — ето такива са тукашните хора. Англия е една прекрасна страна. Знаете ли, има много джобове. Лимсток е един от тях. Интересен единствено от колекционерска гледна точка. Когато съм тук, винаги се чувствам сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Спокойните тихи задни дворове, където никога нищо не се случва.

След като се здрависахме още веднъж, господин Пай ми помогна да се наместя в колата. Джоана седна зад волана, запали мотора и внимателно направи обратен завой на поляната с безупречно окосена трева пред къщата. Преди да потеглим, тя се обърна с вдигната ръка за поздрав. Същото направих и аз с известна трудност.

Но нашият жест за сбогом остана незабелязан.

Господин Пай бе отворил пощата си.

Той се бе вторачил в отворения лист в ръката му.

Веднъж Джоана го бе описала като пухкав, розовичък херувим. Той продължаваше да си бъде пухкав, но вече не приличаше на херувим. Лицето му бе потъмняло почти до тъмновиолетово и бе разкривено от ярост и изненада.

В този момент се досетих, че пликът ми изглежда познат. В първия миг не бях обърнал внимание, един от случаите, когато забелязваме подсъзнателно, без да разбираме, че нещо ни е впечатлило.

— Божичко — възкликна Джоана, — май нещо е жегнало бедния господин Пай!

— Струва ми се, че това е нов удар на Отровното перо — казах аз.

Тя се извърна стреснато към мен и колата се отклони.

— Внимавай, жено!

Забавлявах се да я наричам така, използвайки селската терминология.

Джоана отново насочи вниманието си към пътя. Беше се намръщила.

— Искаш да кажеш, че е получил анонимно писмо?

— Така предполагам. Мисля, че разпознах плика.

— Що за място е това? — възмути се тя. — На пръв поглед е най-невинното заспало малко кътче в цяла Англия, което можеш да си представиш…

— Където, ще цитирам господин Пай: „нищо никога не се случва“ — прекъснах я аз. — Той май избра погрешния момент да произнесе тези думи. Защото нещо доста неприятно се случва.

— Но кой пише тези писма, Джери?

Свих рамене.

— Скъпо мое момиче, откъде да зная? Вероятно някой местен простак, на когото силно му хлопа дъската.

— Но защо? Всичко изглежда толкова идиотски.

— Трябва да почетеш малко Фройд или Юнг, за да разбереш. Или да попиташ нашия доктор Оуен.

Джоана тръсна глава.

— Доктор Оуен не ме харесва.

— Че той почти не те е виждал.

— Мисля, че е видял достатъчно, след като щом ме зърне на главната улица, отдалеч пресича на другата страна.

— Много странна реакция — казах със симпатия. — И най-важното, ти не си свикнала с подобно отношение, нали?

Тя отново се намръщи.

— Не, но сериозно, Джери, можеш ли да кажеш защо хората пишат анонимни писма?

— Както казах, дъската им хлопа. Задоволяват някакъв комплекс, много вероятно. Ако са те унизявали, или пренебрегвали, или разочаровали, ако животът ти е празен и скучен, предполагам, че можеш да изпиташ чувство за сила, когато от тъмнината нанасяш жестоки удари върху хора, които са щастливи и доволни.

Джоана потръпна.

— Не е никак хубаво.

— Не, не е хубаво. Мисля си, може би една от причините е, че в тези затънтени кътчета на страната преобладават браковете, при които хората са в кръвна връзка, затова има много ненормални.

— Предполагам, че авторът на тези глупости е прост и необразован. С по-добро образование…

Тя не довърши мисълта си, аз също премълчах. Никога не съм бил склонен да приема популярната теория, че образованието е лек за всички болести на обществото.

Докато пресичахме селото, преди да се изкачим на хълма, наблюдавах с любопитство редките минувачи по главната улица. Коя ли от тези здрави селски жени обикаляше с товар от злоба и омраза зад чистото чело и може би в този момент планираше поредния изблик на отровна, отмъстителна злъч.

Но все още не допусках, че тези инциденти могат да бъдат много по-сериозни, отколкото изглеждаха.

2.

След два дни бяхме поканени на бридж парти в семейство Симингтън.

Беше събота следобед — Симингтън винаги организираше своите бридж партита в събота, защото това бе почивният ден за кантората.

Щяхме да бъдем две маси играчи — семейство Симингтън, Джоана и аз, госпожица Грифит, господин Пай, госпожица Емили Бартън и полковник Епълтън, когото все още не бяхме виждали и който живееше в Комбиейкър — село на четиринайсет километра от Лимсток. Той бе идеалният тип офицер от запаса, около шейсетгодишен, обичаше откритата, рискована игра, „храбра“, както сам я наричаше (последиците най-често бяха огромни суми в графата на противниците), и бе толкова заинтригуван от сестра ми, че през целия следобед не свали очи от нея.

Длъжен съм да призная, че Джоана бе вероятно най-привлекателното същество, което някога се бе появявало в Лимсток.

Когато пристигнахме, Елзи Холанд, гувернантката на децата, търсеше бланки за записване в богато украсено писалище. Жената се плъзгаше по пода по същия божествен начин, както при първата ни среща, но този път магията не действаше. Тъжно — защото тя притежаваше перфектни форми и идеално лице. Но този път не можах да не забележа прекалено ясно огромните й бели зъби и как се оголваха венците й, когато се смееше. Освен това със съжаление установих, че е празна бъбривка:

— Тези ли са, господин Симингтън? Толкова глупаво от моя страна, не си спомням къде ги оставих последния път. И да си призная, вината е изцяло моя. Държах ги в ръка и тогава Брайън извика, че играчката му се е заклещила под дивана и не може да я извади, аз изтичах при него и после не помня какво направих, но сигурно съм ги пъхнала на някое глупаво място и сега не зная къде да ги търся. Намерих тук едни, но май не са същите, защото сега забелязвам, че са леко пожълтели по краищата. Да кажа ли на Агнес да сервира чая в пет часа? Аз ще заведа децата до Лонг Бароу, за да не вдигат шум, докато играете.

Мило, симпатично, свежо момиче. Забелязах, че Джоана ме наблюдава. Тя се смееше. Изгледах я студено. Сестра ми винаги знае какви мисли се въртят в главата ми, проклетницата.

Настанихме се около масите и започнахме играта. Скоро щях да познавам в подробности качествата на всеки един от играещите бридж в Лимсток. Госпожа Симингтън бе изключително добър играч и очевидно изпитваше огромно удоволствие от играта, личеше си, че е влюбена в нея. Като всички жени, които не са интелектуалки, тя не бе глупава и притежаваше вродена прозорливост. Съпругът й също беше добър играч, малко по-предпазлив, отколкото е необходимо. Господин Пай можеше да бъде охарактеризиран с единствената дума брилянтен. Той притежаваше мистериозната дарба да отгатва анонсите.

След като партито бе в наша чест, ние с Джоана играехме срещу госпожа Симингтън и господин Пай. На другата маса основната задача на Ричард Симингтън беше да успокоява бурните духове на останалите трима играчи, като с огромно чувство за такт се стреми да примири вечно спорещите страни. Полковник Епълтън, както вече казах, стръвно играеше своята „храбра“ игра. Несъмнено най-слабият играч, когото някога съм виждал да играе бридж, бе малката Емили Бартън, но за сметка на това тя много се забавляваше. Успя само веднъж да отговори в боя, нямаше и най-малка представа за силата на картите, бе абсолютно неспособна да брои излезлите козове и често забравяше кой е козът. Стилът на Еме Грифит може да се опише с нейните собствени думи:

— Обичам да играя бридж без всякакви глупости и изхвърляния. И не признавам никакви конвенции или системи. Казвам това, което имам. И мразя да се обсъжда играта, след като веднъж е приключила. В края на краищата сме седнали да се забавляваме, не да се бием!

От това можеше да се заключи, че задачата на домакина не е от най-лесните.

Все пак играта се развиваше доста хармонично с известна разсеяност от страна на полковник Епълтън, който непрекъснато се зазяпваше по Джоана.

Чаят бе сервиран на голямата маса в трапезарията. Почти привършвахме, когато нахлуха две разгорещени, възбудени момчета. Представиха ни ги като Брайън и Колин, беше очевидно, че родителите им са изпълнени с гордост.

След това, в самия край, чинията ми бе затъмнена от нечия сянка. Обърнах глава и видях, че това бе Меган, която се бе изправила до френския прозорец.

— О! — възкликна майка й. — И Меган е дошла.

В гласа й се долавяше изненада, сякаш напълно бе забравила за съществуването на дъщеря си.

Момичето влезе и се ръкува с присъстващите неловко, без всякаква грациозност.

— Страх ме е, че забравих за твоя чай, скъпа — каза госпожа Симингтън. — Госпожица Холанд взе чая за момчетата на екскурзията и днес в детската няма чай. Аз съвсем забравих, че ти не си отишла с тях.

Меган кимна примирено.

— Добре, мамо. Ще отида в кухнята.

Тя излезе от стаята. Както обикновено дрехите й бяха стари и раздърпани и двете пети на рипсените й чорапи бяха с огромни дупки.

С извиняващо хихикане госпожа Симингтън изрече:

— Моята бедна Меган. В момента е точно в онази неловка възраст, нали знаете? Момичетата винаги са притеснени и срамежливи, когато завършат училище, но все още не са достатъчно зрели.

Забелязах как Джоана рязко изправи глава. Знаех много добре, че това бе нейната бойна стойка.

— Но Меган е на двайсет години, нали? — попита.

— О, да, да. Тя е вече на двайсет години. Но, разбира се, все още е много малка за възрастта си. Още е съвсем дете. Мисля, че е толкова хубаво, когато момичетата не порастват много бързо. — Жената отново се засмя притеснено. — Предполагам, че всички майки мечтаят децата им да си останат цял живот деца.

— Не виждам защо — възрази й Джоана. — Не мислите ли, че е доста неловко да имаш дете, което умствено е на шест години, докато тялото му се развива като на зрял човек.

— О, не бива толкова буквално да приемате думите ми, госпожице Бъртън — възкликна госпожа Симингтън.

В този момент реших, че домакинята никак не ми харесва. „Тази анемична, занемарена и повехнала хубост — казах си — крие егоистична и властна душа.“

Със следващите си думи ми стана още по-несимпатична:

— Моята бедна Меган. Тя е много трудно дете. Непрекъснато се опитвам да й намеря някаква работа — вярвам, че чрез задочните курсове могат да се научат много полезни неща — шев и кройка, стенография и машинопис и тъй нататък.

Очите на Джоана продължаваха да блестят войнствено. Докато сядахме отново зад масите за бридж, тя каза:

— Мисля, че Меган вече трябва да започне да посещава вечеринки или други подобни събирания. Вие ще й организирате ли танцова забава?

— Танцова забава? — Госпожа Симингтън изглеждаше силно изненадана и леко развеселена. — Но не, ние тук не сме свикнали да правим подобни неща.

— Разбирам. Може би само партита за тенис или други подобни неща?

— Нашият тенискорт е много запуснат. Нито аз, нито Ричард играем. Може би когато момчетата пораснат… О, Меган си намира достатъчно занимания. На нея й е приятно просто да се шляе насам-натам, знаете. Чакай, аз ли раздавах? Две без коз!

Когато се качихме в колата на път за „Литъл Фърз“, Джоана с ярост натисна педала за газта и каза:

— Страшно ми е жално за това момиче.

— Меган?

— Да. Майка й не я обича.

— О, хайде, Джоана, не вярвам да е чак толкова зле.

— Да, сигурна съм. Много майки не обичат децата си. Предполагам, че Меган не е най-приятното същество, което можеш да имаш в къщата си. Пречи на установения ред — на установения ред у Симингтънови. Без нея те са идеалното семейство — а за едно чувствително създание това е най-ужасното усещане. Меган е много чувствителна.

— Да. — Бях съгласен. — Много.

Двамата замълчахме, после Джоана се разсмя:

— Нямаше късмет с гувернантката.

— Не разбирам намека ти — отвърнах с достойнство.

— Глупости. Всеки път, когато я погледнеше, на лицето ти се изписваше мъжко съжаление. Аз съм напълно съгласна с теб. Каква загуба.

— Не разбирам за какво говориш — продължих да настоявам.

— Но все пак ще ти призная, че съм много радостна. Това е първият признак, че се връщаш към живота. В санаториума много се бях уплашила за теб. Нито веднъж не погледна онази хубавичка медицинска сестра, която се грижеше за теб. А беше страхотна мацка — направо дар Божи за един болен млад мъж.

— Джоана, намирам думите ти за изключително невъзпитани.

Без да обръща ни най-малко внимание на забележката, сестра ми продължи:

— Затова ми олекна, като видях, че не си изгубил интереса си към красивите жени. А тя наистина е красива. Но интересно, ако около нея не витаеше този дух на активистка от „Армията на спасението“, щеше да е направо очарователна. Не е ли много странно, Джери? Кое е това, което едни жени притежават, а други не? Кое прави някоя жена толкова привлекателна, че стига да каже „лошо време“, всеки мъж, който е достатъчно близо, за да я чуе, е готов надълго и нашироко да беседва с нея за времето? Предполагам, че понякога провидението допуска грешки в разпределението на благата. Лице и форми на Афродита и никакъв темперамент. И в същия момент нещо от темперамента на Афродита попада у някоя най-обикновена, да не кажа грозна жена и какво се получава — всички жени около нея побесняват и питат: „Какво толкова виждат в нея мъжете? Че тя дори не е симпатична!“

— Свърши ли с теориите си, Джоана.

— Да, кажи, моля те, че си съгласен.

Засмях се.

— Признавам разочарованието си.

— Обаче не виждам друга подходяща за теб. Ще трябва да се ориентираш към Еме Грифит.

— Боже опази!

— Тя съвсем не е грозна, длъжна съм да ти възразя.

— Прекалено амазонски тип за мен.

— Тя като че ли се радва да живее. И пращи от здраве, нали? Няма да се учудя, ако всяка сутрин взема леденостуден душ.

— А какво ще правим с теб? — реших да пренеса битката в нейната територия.

— С мен?

— Да. Ти също се нуждаеш от известно любовно разведряване, нали?

— Кой говори неприлично сега? Освен това забравяш Пол. — Джоана въздъхна не особено убедително.

— Аз няма да го забравя толкова бързо, колкото теб. Само след десет дни ще питаш: „Пол? Кой Пол? Никога не съм познавала Пол.“

— Ти мислиш, че съм изключително непостоянна — укори ме Джоана.

— Когато става дума за хора като Пол, дори настоявам да си непостоянна.

— Ти никога не си го харесвал. Но той наистина е нещо като гений.

— Възможно е, въпреки че дълбоко се съмнявам. Освен това съм чел и чувал, че повечето гении са изключително омразни хора. И трябва да те предупредя, че тук няма да откриеш гении.

Сестра ми ме слушаше, наклонила глава на една страна.

— Страхувам се, че си прав — изрече със съжаление.

— Ще трябва да се задоволиш с Оуен Грифит — опитах се да й върна за Еме. — Той е единственият симпатичен мъж в околността. Ако не броим стария полковник Епълтън. Той те дебнеше като гладна хрътка през целия следобед.

Джоана се засмя:

— Наистина. Страшно притеснително беше.

— Не се преструвай! Ти никога не се притесняваш.

Тя мълча, докато минавахме през входната врата и паркирахме колата в гаража. Паркирахме, защото без моите ценни указания, сестра ми е голяма трагедия в маневрите. Преди да излезем от колата, тя каза:

— Може би идеята ти не е чак толкова лоша.

— Коя идея?

Не отговори направо:

— Не разбирам защо един мъж преднамерено ще бяга от другата страна на улицата, щом ме види? Останалото настрана, но е грубо.

— Разбирам. Решила си да го преследваш най-хладнокръвно, докато падне в капана ти.

— Не обичам да ме пренебрегват.

Бавно и внимателно се измъкнах от колата и се подпрях на бастуните си. След това дадох следния съвет на сестра си:

— Тогава позволи ми да ти кажа следното. Оуен Грифит не прилича на нито един от твоите питомни, хленчещи, артистични приятели. Ако не внимаваш, той е в състояние да разбуди цяло гнездо оси между ушите ти. Този мъж може да е опасен.

— О, така ли мислиш? — В тона й се долавяше удоволствието, което тази перспектива обещаваше.

— Остави човека на мира — казах строго.

— Как смее да прекосява улицата, щом ме види!

— Всички жени сте еднакви, когато си навиете нещо на пръста. Не забравяй за сестра Еме, която ще се брани с извадени пищови, ако не греша.

— Тя и без това вече не ме харесва — говореше замислено, но в гласа й усетих известно злорадство.

Казах колкото може по-строго:

— Дошли сме тук, за да сме на спокойствие, и възнамерявам да ги получа.

Но спокойствието беше последното, което ни очакваше.