Смърт в Лимсток

1.

Следващата седмица бе според мен най-странната, която бях преживял в Лимсток. Беше като сън, нищо не изглеждаше реално.

Съдебното следствие за смъртта на Агнес Потер бе проведено и почти цял Лимсток присъстваше в залата. Не бяха открити нови факти и единствената възможна присъда беше: „Убийство, причинено от един или повече извършители“.

Така малката Агнес Потер бе скромно погребана в тихия църковен двор и животът в Лимсток продължи както обикновено. Не, последното не беше вярно — в очите на всеки можеше да се види страх. Съседите се следяха. Поне едно нещо бе установено със сигурност по време на следствието — убиецът на Агнес Потер не беше външен човек. Нито скитници, нито някакви непознати бяха забелязани в района по това време. С една дума между жителите на Лимсток бродеше луд убиец, пробол с остър шиш мозъка на беззащитно момиче, почти дете. И никой не можеше да каже кой е той.

Както казах, дните минаваха като в сън. Гледах на всеки срещнат като на убиец. Не беше приятно усещане.

Вечер зад спуснатите завеси на прозорците дълго разговаряхме с Джоана за всички възможни извършители, говорехме и спорехме, повтаряхме всичко отначало, измисляхме различни драматични ситуации и версии, но всички изглеждаха фантастични и невероятни.

Сестра ми твърдо държеше на теорията си за господин Пай. Аз след известно колебание се върнах към първоначалното си подозрение — госпожица Гинч. Но отново и отново обсъждахме всички имена.

Господин Пай?

Госпожица Гинч?

Госпожа Дейн Калтроп?

Еме Грифит?

Емили Бартън?

Партридж?

И през цялото време очаквахме да се случи нещо.

Но нищо не се случи. Доколкото знам, никой не получи анонимно писмо. Неш правеше периодични посещения из града, но нямах понятие с каква цел, нито дали полицията бе напреднала в разследването. Грейвс си беше отишъл.

Емили Бартън дойде на чай. Меган дойде на обяд. Оуен Грифит се занимаваше с практиката си. Ходихме веднъж у господин Пай на чашка шери. Бяхме поканени на чай от викария.

Останах доволен, че госпожа Дейн Калтроп не показа нищо от войнствената напористост, която бе демонстрирала при последната ни среща. Сякаш бе забравила за всичко това. Сега бе погълната от унищожаването на белите пеперуди, които бяха нападнали зелето и калиите й.

Следобедът във викарството бе един от най-спокойните и приятни, които бяхме прекарали напоследък. Къщата на преподобния Калеб Дейн Калтроп бе стара, но добре поддържана и уютна, мебелите в голямата трапезария бяха тапицирани с избелял розов крепон.

Калтропови имаха гостенка, приятна възрастна дама, която през цялото време плетеше нещо от бяла вълна. Пихме ароматен чай с вкусни курабийки. Викарият се присъедини към нас ведро усмихнат и проведохме обичайния високоинтелектуален разговор. Беше много приятно.

Но накрая разговорът все пак стигна до най-голямата местна новина — убийството в Лимсток.

Госпожица Марпъл — така се казваше гостенката, естествено беше много заинтересована от случилото се.

— За толкова малко неща можем да си говорим в провинцията — каза тя, сякаш искаше да се извини за любопитството си.

Изглежда си беше внушила, че убитото момиче е приличало много на нейната прислужница Едит.

— Толкова е симпатична и добра и с такова желание изпълнява всичко, но понякога бавно схваща нещата — беше описанието за Едит.

Освен това се оказа, че госпожица Марпъл имала братовчедка, чиято племенница имала много неприятности с някакви анонимни писма, така че писмата също много заинтересуваха добродушната възрастна дама.

— Кажи ми, скъпа — обърна се тя към госпожа Дейн Калтроп, — какво говорят хората от селото, извинявай, исках да кажа градчето? Какво мислят те?

— Предполагам, че все още подозират госпожа Клийт — намеси се Джоана.

— О, не — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — вече не!

Госпожица Марпъл попита коя е госпожа Клийт.

Джоана отвърна, че това е местната магьосница.

— Правилно — подкрепи я съпругата на викария.

Преподобният Калеб промърмори някаква латинска сентенция, предполагам за дяволската сила на вещиците. Ние го изгледахме с уважително, неразбиращо мълчание.

— Тя е много глупава жена — добави госпожа Дейн Калтроп. — Обича да се изтъква. Ходи да събира билки при пълнолуние, като предварително си прави труда всички да знаят.

— И глупавите млади момичета ходят при нея за съвети, предполагам? — попита госпожица Марпъл.

Забелязах, че викарият се готви да ни залее с нов поток от латински мъдрости, и бързо попитах:

— Но защо вече не я подозират в убийство? Всички бяха уверени, че анонимните писма са нейно дело.

— О, да, но момичето е било намушкано с шиш за скара, ако не се лъжа — отговори госпожица Марпъл. — Естествено, това веднага сваля всяко подозрение от госпожа Клийт. Защото, нали разбирате, тя е вещица и може да убие посредством някакво заклинание, без да докосва момичето.

— Странно как старинните суеверия продължават да се тачат, без да губят сила — намеси се викарият. — В ранните християнски времена местните суеверия са били включени в християнската доктрина, като впоследствие най-неприятните постепенно са били елиминирани.

— Тук няма суеверия, с които трябва да се справяме, а факти — рече госпожица Марпъл.

— Много неприятни факти — добавих аз.

— Колко сте прав, господин Бъртън — обърна се към мен възрастната жена. — Но вие, извинете, че навлизам в лични неща, вие сте чужденец за това място и имате широки познания за света в най-различните негови аспекти. Струва ми се, че сте в състояние да намерите решение на този ужасен проблем.

— Най-доброто решение, което успях да открия, беше по време на сън — усмихнах се аз. — В съня ми всичко си бе на мястото и бе абсолютно логично. За нещастие, когато се събудих, не можех да си спомня нищо от великото си откритие.

— Това е много интересно. Бихте ли ми разказали малко по-подробно за този ваш сън?

— О, май всичко започна с глупавата фраза „Няма дим без огън“. Тук я повтарят толкова често, че вече ме дразни, щом я чуя. После смесих това с военни термини — димни завеси, изрезки от вестници, телефонни съобщения — не, това май беше друг сън.

— И какъв беше той?

Възрастната дама бе толкова нетърпелива и напориста с въпросите си, бях сигурен, че имам пред себе си страстен поклонник на Наполеоновата „Книга на сънищата“, която бе настолната книга на старата ми бавачка.

— О, нищо. Елзи Холанд, гувернантката на децата на адвоката Симингтън, се омъжваше за доктор Грифит, а нашият любезен домакин четеше службата на латински („Много подходящо, скъпи“, обърна се госпожа Дейн Калтроп към съпруга си) и тогава госпожа Дейн Калтроп се изправи и каза, че на това трябва да се сложи край.

— Но тази част — продължих с усмивка — бе самата истина. Събудих се точно когато вие произнасяхте тези думи, изправена пред мен.

— И бях напълно права — каза съпругата на викария, — но трябва да призная, че бях много развълнувана.

— Не казахте нищо за телефонните съобщения — изведнъж се обади госпожица Марпъл.

— Страхувам се, че излезе доста глупаво. Не беше в съня ми, а точно преди да се унеса. Когато влязох в хола, забелязах, че Джоана е написала бележка какво да кажем, ако някой се обади.

Госпожица Марпъл се наведе към мен. На бузите й се бяха появили две алени петна.

— Ще ме помислите ли за много груба и невъзпитана, ако попитам какво пишеше в бележката? — Тя погледна Джоана. — Нали ще ме извините, скъпа?

Сестра ми бе силно увлечена от разговора.

— О, няма никакво значение — каза. — Аз сама не мога да си спомня какво бях написала в тази бележка, сигурно е било нещо маловажно. Но може би Джери помни.

Повторих съобщението, доколкото можех да си го спомня, като се забавлявах на значението, което възрастната госпожица му отдаваше.

Мислех, че прозаичното му съдържание ще я разочарова, но тя изглежда беше романтична натура, защото кимна доволно и каза:

— Виждам. Точно това очаквах.

Госпожа Дейн Калтроп веднага полюбопитства:

— Какво, Джейн?

— Нещо съвсем обикновено — отговори тя.

Тя ме гледа известно време и изведнъж заяви:

— Вие сте много умен млад човек, но не сте достатъчно сигурен в себе си. Трябва да преодолеете това чувство за несигурност.

Джоана въздъхна:

— За Бога, не го окуражавайте. Той и без това има прекалено високо мнение за себе си.

— Замълчи, Джоана — скарах й се аз. — Госпожица Марпъл ме е разбрала много добре.

Възрастната дама отново се бе захванала с плетивото си.

— Знаете ли — каза тя замислено. — Да извършиш успешно убийство е все едно да извършиш ловък фокус.

— Бързината на ръката заблуждава окото?

— Не само това. Трябва да накараш хората да гледат в неправилна посока, в нещо, което не е важно в момента — да съумееш да ги заблудиш.

— Добре забелязах. Засега всички гледат в погрешна посока, защото нашият луд убиец е все още на свобода.

— Аз самата съм по-склонна да търся някой умствено здрав — заяви госпожица Марпъл.

— Интересно, в общи линии същото смята и суперинтендант Неш — казах замислено. — Според него убиецът е уважаван член на нашето малко общество.

— Правилно. Много е важно да го имаме предвид.

Всички изразиха съгласие.

Обърнах се към госпожа Дейн Калтроп, която бе седнала зад възрастната дама:

— Неш твърди, че ще има още анонимни писма. Какво е вашето мнение?

— Може би ще има — отговори тя замислено.

— Щом това е мнението на полицията, несъмнено ще има — добави госпожица Марпъл.

— Все още ли съжалявате автора, госпожо?

Госпожа Дейн Калтроп се изчерви.

— Защо не?

— Не мисля, че мога да се съглася с теб, скъпа — каза госпожица Марпъл. — Не и в този случай.

— Тези писма докараха една нещастна жена до самоубийство, причиниха смъртта на едно невинно момиче и създадоха неизказано нещастие и мъка на толкова много хора — заявих разгорещено.

— И вие ли получихте такова писмо, госпожице Бъртън? — обърна се възрастната дама към сестра ми.

Джоана започна да се смее.

— Да, пълно с обиди, обвинения и цинични закани.

— Страхувам се — продължи госпожица Марпъл, — че всички млади и щастливи хора са най-подходяща цел на писача на анонимни писма.

— Точно затова се чудех защо госпожица Елзи Холанд не е получила нито едно писмо — намесих се аз.

Това силно развълнува госпожица Марпъл:

— Тя не е ли гувернантката на децата на господин Симингтън? Тази, която сте видели в съня си, господин Бъртън?

— Да.

— Може и да е получила, но да си мълчи — отбеляза Джоана.

— Не. Аз й вярвам. Също и суперинтендант Неш.

— Мили Боже! — възкликна госпожица Марпъл. — Това е най-интересното нещо, което научавам.

2.

Когато се прибрахме вкъщи, Джоана ми каза, че не е трябвало да споменавам, че Неш ми е казал, че писмата ще продължават да пристигат.

— Защо?

— Защото госпожа Калтроп може да е човекът, когото търсим.

— Наистина ли го вярваш?

— Не съм сигурна, но е много странна жена.

Продължихме разговора си, като отново изброихме всички възможни извършители.

Две нощи по-късно се връщах с колата от Икземптън. Вечерях там и докато се прибера до Лимсток, вече се беше стъмнило.

Фаровете на колата ми се повредиха и затова слязох да ги поправя. Загубих доста време, но накрая все пак успях да се справя.

Пътят беше съвсем пуст. Никой в Лимсток не излизаше, след като се стъмни. Първите къщи на градчето бяха точно пред мен, сред тях се виждаше грозната сграда на Женския институт. Тръгнах под бледата светлина на звездите и нещо ме накара да продължа напред и да разгледам сградата. Не зная с точност дали видях някого да минава през градинската врата — дори и да бях видял, беше толкова неясно, че надали това беше стигнало до съзнанието ми. Изведнъж изпитах непреодолимо любопитство да видя какво има в сградата.

Портата беше леко отворена, аз я бутнах и влязох вътре. Къса пътечка, завършваща с четири стъпала, водеше до вратата.

Застанах там за момент, изпълнен с колебание. Какво всъщност правех тук? Не знаех и в същия момент съвсем близо до мен долових тихо шумолене. Приличаше на женска рокля. Рязко се обърнах и отидох до ъгъла на сградата, откъдето се бе чул шумът.

Не видях никого. Продължих и завих след следващия ъгъл. Намирах се пред задната част на къщата и внезапно видях, само на две крачки от мен, отворен прозорец.

Приближих се приведен до него и се вслушах. Не чух нищо, но някак си знаех, че вътре има някой.

Гърбът ми все още не беше достатъчно стабилен за гимнастика, но успях да се вдигна на ръце и да се прехвърля през прозореца. Вътре цареше тишина. За жалост вдигнах много шум.

Стоях зад прозореца и се ослушвах. Тръгнах през стаята с протегнати ръце, за да не се ударя в нещо в тъмнината. Чух отново шумоленето вдясно от мен.

В джоба си имах фенерче, извадих го и го включих. В същия момент чух тих, дрезгав глас:

— Загаси го веднага!

Подчиних се моментално, тъй като веднага бях познал гласа на суперинтендант Неш.

Той сграбчи ръката ми, последвах го през някаква врата в един коридор. Тук нямаше прозорец, който да издаде присъствието ни. Неш запали лампата и ме изгледа. В погледа му се четеше повече съжаление, отколкото яд.

— Точно сега ли трябваше да се намесвате, господин Бъртън?

— Извинете — започнах да се оправдавам — но някакъв вътрешен подтик ме накара да го направя. Усещах, че съм на вярна следа.

— Най-вероятно сте били! Видяхте ли някого?

— Не съм сигурен — отвърнах след кратко мълчание. — Имам чувството, че някой се прокрадна през градинската врата, но всъщност не видях нищо. След това чух шум около къщата.

Неш кимна:

— Прав сте. Някой дойде в къщата преди вас. Поколеба се пред отворения прозорец и после бързо изчезна — предполагам, че това именно е бил шумът, който сте чули.

Отново се извиних за неприятностите, които несъзнателно бях създал.

— И каква е целта на всичко това? — попитах.

Той обясни:

— Залагам на факта, че един автор на анонимни писма не може да спре. Със сигурност знае, че е опасно, но трябва да го направи. Също както става с алкохолиците и наркоманите.

Съгласих се.

— Сега виждате ли, господин Бъртън. Мисля си, че авторът ще иска да запази колкото се може повече писмата да си приличат едно с друго. Тя вече има буквите, които взема от изрязаните страници на книгата, но пликовете са трудна работа. Би искала да ги надпише на същата машина. Не би желала да рискува и да ги напечата на друга машина или да ги адресира със собствения си почерк.

— Мислите ли наистина, че тя ще продължи с играта си? — попитах, изпълнен със съмнение.

— Да, със сигурност. И мога да се обзаложа с вас, на каквото желаете, че тя е напълно сигурна в себе си. Тези хора са винаги толкова самоуверени! Е, добре, тогава аз предположих, че който и да е нашият автор, то той непременно би дошъл в института, когато се стъмни, за да се добере до пишещата машина.

— Госпожица Гинч? — казах.

— Може би.

— Все още не знаете?

— Не знам.

— Но подозирате някого?

— Да. Но извършителят е много коварен човек, някой, който знае всички подробности на тази игра.

Можех да си представя каква мрежа от разследвания е създал Неш в градчето. Не се и съмнявах, че всяко писмо, написано от някой заподозрян или пуснато на ръка в някоя кутия, е било внимателно проучено. Рано или късно престъпникът щеше да се разкрие, щеше да стане прекалено самонадеян.

За трети път се извиних за моето нежелано присъствие.

— Е, нищо — отвърна философски Неш. — Нищо вече не може да се направи. Дано другия път имаме повече късмет.

Излязох от сградата. Някой стоеше до колата ми. За мое учудване познах Меган.

— Здравей — каза тя, — мислех, че е твоята кола. Какво правиш тук?

— Мисля, че по-важно е да знам ти какво правиш тук? — отвърнах.

— Излязох да се поразходя. Обичам да се разхождам нощем. Никой не те спира и не ти говори глупави неща. Обичам звездите, всичко мирише така хубаво и ежедневните неща изглеждат толкова тайнствени.

— За всичко това съм съгласен с теб. Но само котките и магьосниците се разхождат нощем. Вашите ще се безпокоят за теб!

— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм и какво правя.

— Как се справят вкъщи? — попитах.

— Мисля, че добре.

— Госпожица Холанд грижи ли се за теб?

— Елзи е наред. Горката, няма никаква вина, че е абсолютна глупачка.

— Не си много мила, но може би си права. Скачай вътре и ще те закарам до вас.

Не беше напълно вярно, че никой не обръщаше внимание на Меган.

Симингтън стоеше на стълбите при вратата, когато пристигнахме. Той впери очи в нас.

— Здрасти, там ли е Меган?

— Да — отвърнах аз. — Доведох я.

— Не бива да излизаш навън, без да ни предупредиш, Меган — гласът му беше остър. — Госпожица Холанд много се тревожеше за теб.

Тя промърмори нещо, мина покрай него и влезе в къщата. Симингтън въздъхна.

— Едно пораснало момиче е голяма отговорност, особено сега, когато е без майка, която да се грижи за нея. — Той ме погледна с подозрение. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?

Помислих, че е най-добре да оставя нещата така.