Смърт в Лимсток

1.

На следващия ден полудях. Като мисля за всичко, случило се тогава, това е единственото обяснение, което мога да си дам.

Трябваше да отида на месечния си преглед при Маркус Кент… Отидох с влака. За голяма моя изненада Джоана предпочете да си остане вкъщи. Като правило обикновено тя беше много развълнувана, преди да тръгна, и обикновено оставахме по няколко дни в Лондон.

Този път дори й предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но за моя голяма изненада дори това не промени решението й. Каза ми само тайнствено, че има много работа и че няма намерение да прекара часове в мрачния и претъпкан влак, когато наоколо е такъв хубав ден.

Това беше истина, но не звучеше като истинската Джоана.

Каза, че не иска и колата, така че аз отидох с нея до гарата и я оставих там до завръщането си.

Гарата на Лимсток е разположена на половин час път от самия град по причини, знайни само от железопътната компания. По средата на пътя срещнах Меган.

— Здрасти, какво правиш?

— Просто се разхождам.

— Но не си излязла на кратка разходка, както се казва, нали? Мотаеш се наоколо като излязъл от равновесие бръмбар.

— Е, всъщност не отивам никъде определено.

— Тогава по-добре ела и ме изпрати до гарата — отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— До Лондон. Трябва да се видя с лекаря си.

— Не чувстваш гърба си по-зле, нали?

— Не. Всъщност сега се чувствам изключително добре. Очаквам и лекарят ми да се зарадва.

Тя кимна.

Стигнахме до гарата. Спрях колата и отидох да си купя билет. На перона имаше много малко хора — не познавах никого.

— Няма да ми откажеш да ми заемеш едно пени, нали? — обади се Меган. — Искам да си купя шоколад.

— Ето — подадох й монета. — Сигурна ли си, че не искаш и малко дъвка или бонбони?

— Най-много обичам шоколад — каза Меган, без да усети сарказма в думите ми. Тя отиде към машината за шоколад. Загледах се след нея с все по-голямо раздразнение.

Носеше разкривени, стари обувки, груби, грозни чорапи и безформени сако и пола. Не зная защо, но наистина бях ядосан.

Когато се върна, ядосано попитах:

— Защо си обула тези отвратителни чорапи?

Меган ме погледна с изненада:

— Какво им има?

— Как какво? Те са отвратителни. И защо обличаш пуловер с цвят на разложено зеле?

— Той е хубав, нали? Имам го от години.

— Така си и мислех. И защо ти…

В този момент влакът дойде и прекъсна гневната ми реч.

Влязох в едно празно купе първа класа, свалих прозореца и се наведох, за да продължа разговора ни.

Меган стоеше под мен, лицето й беше вдигнато нагоре. Попита ме защо се ядосвам така.

— Не е вярно — излъгах. — Искам да те видя добре облечена. Искам да те заведа до Лондон и да ти купя нови дрехи и обувки.

— Бих искала да можеш — отвърна тя.

Влакът бавно потегли. Погледнах към повдигнатото към мен, изпълнено с желание лице на Меган. И тогава, както казах, ме обзе лудост. Изтичах до края на вагона, отворих вратата, сграбчих с една ръка Меган и почти я хвърлих във вагона.

Чух гласа на началник-гарата, но единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори отново вратата на вагона. Вдигнах Меган от пода.

— Защо, за Бога, направи това? — попита тя, докато си търкаше коляното.

— Замълчи — рекох. — Ще дойдеш с мен в Лондон и когато привършим с теб, няма да се познаеш. Ще ти покажа как можеш да изглеждаш, ако поискаш. Действително ми омръзна да те гледам да се шляеш с тези противни токове.

— О! — рече тя.

Дойде кондукторът и аз купих билет на Меган. Тя седна в ъгъла на купето и ме загледа с почтително уважение.

— Бих казала, че си много импулсивен, нали? — отбеляза.

— Много — отвърнах аз. — Предава се по наследство в семейството ни.

Как да обясня на Меган импулса, който ме завладя? Приличаше ми на нещастно, изоставено и самотно кученце. И сега на лицето й се четеше невероятното удоволствие на куче, което въпреки всичко е изведено на разходка.

— Предполагам, че не познаваш много добре Лондон?

— Познавам го — отвърна тя. — Винаги преминавах през него, когато ходех на училище. Била съм на зъболекар там, а също и на пантомима.

— Това — прекъснах я мрачно, — ще бъде един друг и различен Лондон.

Пристигнахме близо половин час преди уговорения ми час на Харли Стрийт.

Взех такси и отидохме направо при Миротен, шивачката на Джоана. Миротен всъщност е една необикновена, жизнерадостна четирийсет и пет годишна жена. Името й е Мери Грей. Умна жена и много добра компаньонка. Винаги съм я харесвал.

— Ти си ми братовчедка — казах на Меган.

— Защо?

— Не спори, моля те!

Мери Грей беше заета с една пълна дама. Увещаваше я да не купува пепелявосиня рокля, прилепнала по тялото й, която дамата гледаше с копнеж. Успях да я освободя от клиентката и я дръпнах настрани.

— Слушайте. Дойдох с една моя братовчедка. Тя е много млада. Джоана щеше да я доведе, но беше възпрепятствана. Каза ми, че мога да оставя всичко на вас. Вижте как изглежда момичето сега?

— Господи, виждам! — възкликна Миротен.

— Добре, бих искал да я преобразите. Давам ви картбланш — чорапи, обувки, бельо, всичко! Между другото, човекът, който прави прическите на Джоана, е близо до вас, нали?

— Антоан? Точно зад ъгъла. Ще се погрижа и за това.

— Жени като вас са една на хиляда.

— О, за мен ще е удоволствие не само заради парите, които ще получа. А в наши дни и това не е за изпускане — половината от моите клиентки не си плащат сметките. Но както ви казах, ще ми достави удоволствие.

Тя хвърли бърз професионален поглед към Меган, която бе застанала встрани.

— Има хубаво тяло.

— Явно имате рентгенови очи — отвърнах. — На мен ми се вижда абсолютно безформена.

Мери Грей се засмя:

— Виновни са тези училища! Изглежда, там изпитват гордост да втълпяват на момичетата ни да не изглеждат добре. Наричат го да бъдеш мила и естествена. Понякога е необходимо цял век момичето да дойде на себе си и да се почувства нормално човешко същество. Не се притеснявайте, оставете всичко на мен.

— Правилно — рекох. — Ще се върна да я взема към шест часа.

2.

Маркус Кент беше доволен от състоянието ми. Каза, че подобрението е надминало и най-големите му очаквания.

— Имаш конструкция на слон — засмя се, — за да се възстановиш така добре. Виждаш ли какво правят селският въздух, ранното лягане и липсата на напрежение за организма, когато спазваш съветите на лекарите.

— За първите две ти гарантирам — отвърнах. — Но не мисля, че в провинцията липсват вълнения. При нас поне те са повече от достатъчни.

— Какво имаш предвид?

— Убийство.

Маркус тихо подсвирна:

— Някоя пасторална любовна трагедия? Фермер е убил момичето си?

— Съвсем не, ловък, решен на всичко убиец.

— Не съм чел нищо за това, но всъщност много рядко чета вестници. Кога го заловиха?

— Не са заловили още убиеца и не е той, а тя!

— О, не съм сигурен, че Лимсток е точното място за теб, приятелю.

Отвърнах твърдо:

— Напротив, мястото си е много хубаво. И няма да ме принудиш да го напусна.

Маркус Кент имаше перверзно мислене. Отвърна ми веднага:

— А, значи е това! Намерил си някоя русокоса красавица?

— Съвсем не! — В главата ми се въртяха виновни мисли за Елзи Холанд. — Просто психологията на убиеца ме интересува много.

— Е, добре. Засега със сигурност това не би се отразило зле, но, моля те, увери се, че вашият убиец-лунатик няма предвид следващата жертва да бъдеш ти.

— Затова няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Можеш да ми разкажеш всичко за това убийство.

— Съжалявам. Вече имам ангажимент.

— Среща с някоя дама, а? Да, ти наистина си увлечен по някоя хубавица.

— Предполагам, че можеш да го наречеш и така. — Бях доста развеселен от идеята за Меган в тази роля.

Пристигнах при Миротен точно в шест часа. Салонът беше затворен, но ме пуснаха веднага. Мери Грей излезе да ме посрещне на стълбите, водещи към залата за представяне на модните й колекции.

— Ще се шокираш! Ако мога да се изразя така, успях да направя точно това, което исках.

Влязох в голямата зала. Меган стоеше пред голямото огледало. Давам ви честната си дума, че едва я разпознах. За момент дъхът ми спря. Висока и слаба като топола, от нея се излъчваше благородство и изисканост. Имаше тънка талия и малък, добре оформен бюст. Беше с копринени чорапи и модерни обувки. Но голямата промяна беше в лицето й. Лъскавата й кестенява коса беше подстригана в модерна прическа. Нямаше грим или пък ако имаше, беше толкова светъл и деликатен, че не се забелязваше. Устните й не се нуждаеха от червило.

И най-важното — в нея имаше нещо, което не бях виждал преди — невинна гордост в начина, по който бе изправила главата си. Тя ме погледна сериозно и с едва доловима срамежлива усмивка рече:

— Изглеждам доста добре, нали?

— Добре! — отвърнах. — Добре не е точната дума! Ела да отидем да вечеряме и ако всеки втори мъж не се обърне след теб, ще си изям шапката. Ти си в състояние да накараш всяка срещната жена да се чувства грозна.

Меган не беше красавица, но беше необикновена и имаше страхотно излъчване, което я правеше прекрасна. Влезе в ресторанта пред мен. И когато сервитьорът се засили към нас, почувствах тръпката на истинската гордост, която мъжът изпитва винаги, когато е с някоя необикновена и красива жена.

Отначало изпихме по един коктейл, след това вечеряхме, а по-късно танцувахме. Меган искаше много да танцува, а аз не желаех да я разочаровам, макар че по някаква неизвестна и за самия мен причина бях решил, че тя не може да танцува добре. Но не беше така! Беше лека като перце в ръцете ми, тялото и краката й следваха чудесно ритъма на музиката.

— По дяволите! Ти можеш и да танцуваш!

Тя ме погледна с изненада.

— Разбира се, че мога. В училище всяка седмица имахме час по танци.

— Не само уроци по танци са необходими, за да си добър танцьор — отбелязах, докато се връщахме към масата.

— Храната е прекрасна! — възкликна Меган. — А и всичко останало.

— Наистина е добра — отговорих, — но най-прекрасното нещо е, че ти си тук. Обзалагам се, че в момента съм човекът, на когото най-много завиждат в тази зала.

— О, недей да говориш така. — Свенливата усмивка отново се появи на устните й.

Наистина прекарахме една невероятна вечер. Лудостта все още не ме бе напуснала, но Меган ме върна към действителността, като попита притеснено:

— Не трябва ли да се прибираме вече у дома?

Останах с отворена уста. Да, наистина бях полудял. Бях се самозабравил. Бях се потопил в свят, коренно различен от действителността, в него съществувахме само аз и Меган.

— Велики Боже! — възкликнах.

Осъзнах, че сме изпуснали и последния влак за Лимсток.

— Почакай тук — казах на Меган. — Ще отида да се обадя по телефона.

Позвъних на агенцията за луксозни таксита „Луелин“ и поръчах най-голямата и бърза кола, с която разполагаха, да дойде да ни вземе веднага.

Върнах се и казах на Меган:

— Изтървахме последния влак. Затова ще се приберем с кола.

— Наистина ли? Чудесно!

Какво дете беше. Толкова доволна и от най-дребните радости на живота, не задаваше въпроси, беше готова да приеме всички мои предложения.

Колата дойде, бе широка и бърза, но въпреки това пристигнахме в Лимсток много късно.

— Сигурно те търсят навсякъде?

Но Меган не бе ни най-малко притеснена.

— О, не мисля така. Аз много често не се прибирам за обяд.

— Но, мило момиче, ти не си изтървала само обяда — нямало те е за чая и за вечерята.

Въпреки всичко, изглежда, този ден минаваше под щастливата звезда на Меган. Къщата бе тъмна и тиха. Следвайки съвета, заобиколихме и хвърлихме камъчета по прозореца на готвачката Роуз.

След десетина опита готвачката се появи на прозореца и с възклицания и упреци слезе да ни отвори.

— Хубава работа, а аз казах, че си в леглото. Господарят и госпожица Холанд (тук в гласа й се почувства раздразнение) вечеряха рано и отидоха на разходка с кола. Аз наглеждах момчетата. Когато се качих горе, за да успокоя Колин, чух шум и помислих, че си ти, но като слязох долу, не те видях и реших, че вече си легнала да спиш. Това и казах на господаря, когато попита за теб, след като се върнаха.

Сложих край на разговора, като заявих, че Меган трябва да си ляга.

— Лека нощ — пожела ми тя — и ужасно благодаря. Това бе най-хубавият ден в живота ми.

Прибрах се в приповдигнато настроение. Дадох щедър бакшиш на шофьора и му предложих да преспи у дома, но той предпочиташе да шофира през нощта и веднага си тръгна.

По време на краткия ни разговор входната врата се открехна, а веднага щом останах сам, се отвори широко и Джоана застана на прага.

— А, ето те най-сетне и теб.

— Тук съм. Тревожи ли се за мен? — попитах, докато влизахме в къщата.

Джоана отиде в трапезарията и аз я последвах. Тя си направи кафе, а аз си налях малко уиски и го разредих със сода.

— Защо да се тревожа? — попита Джоана. — Мислех, че си решил да останеш да се забавляваш една вечер в града.

— Наистина се забавлявах, но не както ти мислиш.

Започнах да се смея с глас. Тя ме попита дали не съм попрекалил с пиенето и тогава й разказах всичко.

— Но, Джери, ти си полудял!

— Аз съм на същото мнение.

— Но, скъпи, не може да правиш такива неща — не и в село като това. Утре цял Лимсток ще говори за подвизите ти.

— Предполагам. Но всъщност Меган е само едно дете.

— Какво дете, тя е на двайсет години. Не можеш да заведеш момиче на двайсет години в Лондон и да му купуваш дрехи, без да стане ужасен скандал. Боже Господи! Джери, може дори да се наложи да се ожениш за нея.

Сестра ми беше напълно сериозна, но в очите и на устните й напираше смях. В този момент взех едно много важно решение.

— По дяволите всичко! — извиках. — Щом трябва, ще го направя. Всъщност, дори и да не съм принуден, искам да се оженя за Меган!

Странно изражение се изписа на лицето на сестра ми. Тя стана и тръгна към вратата, отбелязвайки хладно:

— Да, знаех това от известно време…

Останах сам с чаша в ръка, поразен от решението си.