Смърт в Лимсток

1.

Тази нощ спах зле. Мисля, че даже и насън загадките се въртяха в ума ми. Сигурен бях, че ако бях оставил мозъка си да се справи с това, бих могъл да открия всичко. Иначе защо тези фрагменти толкова настоятелно се въртяха в главата ми.

Колко много знаем? Много повече, отколкото си мислим, че знаем. Но само да можем да проникнем до това потискано знание. То е там, но не можем да го достигнем.

Легнах си, въртях се, опитвайки се да заспя, но загадката измъчваше уморения ми ум.

Имаше пътека, по която бих могъл да достигна, само да можех да я намеря. Трябваше да разбера кой пише тези проклети писма. Някъде имаше следа, само да можех да се добера до нея…

Докато заспивах, думи и фрази изплуваха в дремещия ми мозък. „Няма дим без огън“, „Няма дим без огън“. Дим… Дим… Димна завеса, не това беше от войната, фраза от войната. Война. Парче хартия… Само парче хартия. Белгия, Германия…

Заспах и сънувах, че водя госпожа Дейн Калтроп, която се бе превърнала в хрътка, на разходка, вързана с нашийник и синджир.

2.

Телефонът ме събуди. Звънеше непрекъснато. Седнах в леглото и погледнах часовника си. Беше седем и половина. Телефонът звънеше в хола на долния етаж.

Станах от леглото, облякох халата си и се затичах надолу по стълбите. Успях да изпреваря Партридж, която идваше от задната врата на кухнята с частица от секундата и вдигнах слушалката.

— Ало?

— О! — беше изхлипване от облекчение — Ти ли си? — Гласът на Меган, изпълнен с безнадеждност и уплаха. — О, моля те, ела, ела! Моля те! Нали ще дойдеш?

— Идвам веднага! — извиках в слушалката. — Извини ме!

— Веднага!

Изкачих стълбите по две наведнъж и се втурнах в стаята на Джоана.

— Отивам веднага при Симингтън! — Сестра ми повдигна къдравата си руса глава от възглавницата и разтърка очи като малко дете.

— Защо? Какво се е случило?

— Не знам. Беше детето — Меган. Звучеше страшно изплашена!

— От какво мислиш, че е изплашена?

— Ако не се лъжа много, мисля, че е свързано с онова момиче, Агнес.

Докато отивах към вратата, Джоана извика след мен:

— Чакай. Ще стана и ще те закарам дотам.

— Няма нужда. Сам ще карам.

— Не можеш да караш още колата.

— И още как!

Наистина можех. Болеше ме, но не прекалено много. Избръснах се, измих се, облякох се, изкарах колата и пристигнах пред къщата на Симингтън след около половин час. Съвсем прилично постижение!

Меган сигурно ме бе чакала. Тя изтича от къщата и се притисна към мен. Малкото й личице беше бледо, устните й трепереха.

— О, ти дойде, ти дойде!

— Почакай малко, красавице. Да, дойдох. Кажи сега, какво се е случило?

Тя започна да трепери и аз я прегърнах.

— Аз, аз я намерих.

— Намери Агнес? Къде?

Треперенето й се засили.

— Под стълбите. Там има един бюфет. В него държим стари снимки, ракети за тенис, бухалки за крикет и други такива неща.

Кимнах, такива бюфети имаше навсякъде. Меган продължи:

— Тя беше там сгъната на две — и — студена, ужасно студена. Беше… беше мъртва!

— Какво те накара да погледнеш в този бюфет? — попитах с любопитство.

— Аз… аз не знам. Ти телефонира снощи и всички започнахме да се чудим къде може да е Агнес. Почакахме известно време, но тя не се върна и си легнахме. Не спах добре и станах рано. Само Роуз — готвачката, беше станала. Тя много се тревожеше за Агнес. Каза, че на предната й работа едно момиче по същия начин изчезнало и никой никога не го намерил. Хапнах малко хляб, масло и мляко в кухнята и изведнъж дойде Роуз, но изглеждаше много особено. Каза, че всички дрехи за излизане на Агнес били в стаята й. Също и най-хубавите й официални дрехи. Тогава аз също започнах да се чудя как е излязла и започнах да оглеждам навсякъде в къщата. И когато надникнах в бюфета под стълбите, тя беше там.

— Предполагам, че някой се е обадил в полицията.

— Да, те вече са тук. Вторият ми баща им се обади веднага и тогава аз почувствах, че не мога сама да понеса всичко това, и реших да ти се обадя. Не се сърдиш, нали?

— Разбира се, че не се сърдя.

Погледнах я с любопитство.

— Даде ли ти някой малко бренди, кафе или чай, след като си я намерила?

Меган поклати глава.

Прокълнах цялото Симингтъново домакинство. Това нищожество Симингтън не беше се погрижил за нищо друго, освен за полицията. Нито Елзи Холанд, нито готвачката бяха помислили как ще се отрази ужасяващото откритие върху това чувствително момиче.

— Хайде, момичето ми. Отиваме в кухнята.

Заобиколихме къщата и влязохме през задната врата в кухнята. Роуз, пълна жена, с кръгло лице, към четирийсетте, пиеше силен чай, седнала до кухненския огън. Поздрави ме с поток от думи, държейки ръка на сърцето си. Какво силно стягане само чувствала в областта на сърцето си. Но помислете си само, можела да бъде тя, всички можели да бъдат убити в леглата си, докато спят.

— Налей голяма чаша от този чай на госпожица Меган — наредих й аз. — Знаете ли, че е преживяла шок? Спомнете си, че именно тя е намерила трупа.

Самото споменаване за тялото почти накара Роуз да започне речта си отново, но аз я погледнах твърдо и тя отиде да налее чаша горещ чай.

— Ето, млада госпожице — казах на Меган. — Изпий го до дъно. Предполагам, че имате и бренди, Роуз.

Жената каза със съмнение в гласа, че може би е останала някоя глътка от брендито, което била използвала за коледния пудинг.

— Ще свърши работа — рекох и налях малко в чашата на Меган. С крайчеца на окото си забелязах, че Роуз възприе това като добра идея.

— И аз ще си сложа малко бренди. Още треперя при мисълта…

— Стой при Роуз, Меган — прекъснах я аз. — Роуз, надявам се, че мога да ти имам доверие и да ти поверя госпожица Меган?

— О, да, напълно, сър — отвърна готвачката.

Влязох в къщата. Познавах добре Роуз и жените от нейния вид — скоро щеше да открие, че е необходимо да подкрепи силите си с малко храна и това щеше да е добре и за Меган. Искаше ми се да наругая тези хора! Защо, по дяволите, не можеха да се погрижат за младото момиче?

Все още вбесен от случилото се, попаднах на Елзи Холанд в хола. Тя не изглеждаше изненадана, че ме вижда. Предполагам, че чувството на ужас кара хората да не обръщат внимание на по-дребните неща, като например кой влиза и излиза от къщата. Полицаят Бърт Рандъл стоеше до предната врата.

Елзи Холанд каза с въздишка:

— О, господин Бъртън, нали е ужасно! Кой би могъл да направи такова отвратително нещо?

— Значи е било убийство.

— О, да. Била е ударена по главата. Всичко е само кръв и коси. О, ужасно е, и после набутана в този бюфет! Кой би могъл да направи такова порочно нещо и защо! Горката Агнес, сигурна съм, че никога не е причинила никому нищо лошо.

— Не — отвърнах, — но някой се е погрижил за това.

Тя втренчи очи в мен. Имаше здрави нерви. Бе леко пребледняла от вълнението и аз си позволих да пофантазирам, че по някакъв порочен начин въпреки доброто си сърце тя изпитва удоволствие да наблюдава разигралата се драма.

— Трябва да отида при момчетата — каза Елзи. В гласа й се долавяше нотка на извинение. — Господин Симингтън е толкова разтревожен, да не би да изживеят шок. Нареди ми да стоя с тях в стаята през цялото време.

— Чух, че Меган е открила трупа. Надявам се, че някой ще се погрижи и за нея.

За чест на Елзи Холанд съвестта й заговори:

— О, Боже! — извика. — Съвсем забравих за нея. Дано да е наред. Цялата тази суматоха, а и полицията — просто се обърках, но това не ме оправдава. Веднага ще отида да се погрижа за нея.

— Тя се успокои. Роуз се грижи за нея. Вие се погрижете за децата.

Тя ми се усмихна, блестящите й бели зъби ми заприличаха на бордюра от камъчета, с които старите моми в селото ограждаха лехите си с цветя, после се затича нагоре по стълбите. Всъщност нейната работа бяха момчетата. Никой не я бе наемал, за да се грижи за Меган. Симингтън й плащаше да наглежда сополивите му деца. Никой не можеше да я обвини, че не върши съвестно задълженията си.

Докато завиваше покрай ъгъла на стълбите, затаих дъх. За пореден път ми се стори, че виждам крилатата Нике, безсмъртна и необикновено красива, а не обикновената съзнателна и изпълнителна гувернантка.

Вратата се отвори. В хола влезе суперинтендант Неш, следваше го Симингтън.

— О, господин Бъртън — произнесе Неш, — тъкмо се канех да ви телефонирам и се радвам, че ви намирам тук.

Дори не ме попита защо съм дошъл. Обърна глава към Симингтън:

— Ще използвам тази стая, ако може.

Стаята беше малка, с изглед към улицата. Разгледах Симингтън — беше запазил присъствие на духа, но изглеждаше безкрайно уморен.

Неш се обърна към адвоката:

— На ваше място бих закусил добре, господин Симингтън. Вие, госпожица Холанд и госпожица Меган ще се почувствате много по-добре след чаша горещо кафе, придружена от солидна порция яйца с бекон. Убийството е гадно нещо, особено на празен стомах.

Говореше тихо и спокойно с авторитета на семеен лекар. Невъзможно бе да се каже дали се шегува, или е абсолютно сериозен.

Симингтън направи слаб опит да се усмихне:

— Благодаря, мисля, че ще приема съвета ви.

Последвах Неш в малката стая и той затвори вратата след нас. Обърна се към мен, изгледа ме внимателно и каза:

— Дошли сте много бързо тук? Как разбрахте?

Обясних, че Меган ми се е обадила. Изпитвах силна симпатия към Неш, поне не беше забравил, че Меган има нужда също и от закуска.

— Чух, че сте телефонирали предната вечер, господин Бъртън, за да питате за момичето. Защо?

Разказах му за телефонното обаждане на Агнес и за неявяването на момичето. Предполагам, че звучеше наистина странно.

Той замислено заговори, като потъркваше брадата си:

— Виждам, виждам… — След това повдигна рязко глава. — Е, добре. Сега вече имаме убийство — директно физическо насилие. Въпросът е какво е знаело момичето. Дали е казало нещо на тази Партридж? Нещо конкретно?

— Не мисля, но можете да я попитате.

— Да, ще дойда да я разпитам, когато свърша тук.

— Какво точно се е случило — попитах аз — или все още не знаете?

— Достатъчно. Бил е свободният ден на прислужниците…

— И на двете?

— Да, изглежда, преди тук са били прислужници две сестри и госпожа Симингтън ги е уредила така. Когато са дошли новите две прислужници, тя не е променила деня. През този ден са хапнали студена вечеря, сервирана в столовата, а госпожица Елзи е направила чая.

— Разбирам.

— Дотук всичко е напълно ясно. Готвачката Роуз е от Недър Микфорд и в свободните си дни ходи там, като взема автобуса в два часа и трийсет минути, така че винаги Агнес остава да измие съдовете от обяда. Роуз пък измива съдовете след вечеря и така всички са доволни. Това се е случило и вчера. Роуз е отишла да хване автобуса в два и двайсет и пет минути. Адвокатът е излязъл за кантората си в три без двайсет и пет, а Меган е излязла с колелото си пет минути по-късно. Елзи и малките са излезли в три без петнайсет. Агнес е останала сама в къщата. Доколкото можах да разбера, тя излизала обикновено между три и три и половина.

— Къщата празна ли е оставала?

— О, никой не се тревожи за тези неща. Тук много малко хора заключват къщите си. Но тя явно не е напускала къщата, защото, когато са открили тялото й, все още е била в униформа.

— Предполагам, че сте установили и часа на смъртта?

— Засега приблизителната оценка на доктор Грифит е между два и четири и трийсет.

— Как е била убита?

— Отначало е била зашеметена от удар в тила, а след това с обикновен кухненски шиш убиецът я е пробол в основата на черепа й. Смъртта е настъпила мигновено.

Запалих цигара. Описанието на Неш не беше приятно.

— Много хладнокръвно, нали?

— О, да, да, това се набива на очи от пръв поглед.

Всмукнах дълбоко от цигарата.

— Кой го е направил — попитах — и защо? Защо, за Бога?

— Не съм сигурен, че някога ще узнаем точно защо — отговори бавно той, — но можем да предположим.

— Знаела е нещо?

— Да, знаела е нещо.

— Но никой не се е досещал, че тя може би знае?

— Доколкото знам, не. Била е угрижена и неспокойна още от смъртта на госпожа Симингтън, така поне казва готвачката, и пак според нея е ставала все по-неспокойна и непрекъснато повтаряла, че не знае какво да прави. — Неш раздразнено поклати глава. — Винаги става така. Не искат да идват при нас. Всички таят дълбоко в себе си този предразсъдък и не желаят да си имат работа с полицията. Ако беше дошла навреме и ни беше казала какво я тревожи, щеше да е жива и здрава.

— Не е ли казала нещо на другата прислужница?

— Не, или поне така казва Роуз, и аз съм склонен да й вярвам, защото ако го е направила, тя щеше веднага да го разнесе из цялото градче. Украсено с много допълнителни неща, измислени от самата нея, разбира се.

— Влудяващо е да не знаеш — отбелязах.

— Все пак можем да опитаме да правим предположения, господин Бъртън. За начало не смятам, че това, което я е тревожило, е било нещо точно определено. Било е нещо, за което се е досетила по-късно и колкото повече време минавало, толкова по-неспокойна ставала. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да.

— Всъщност мисля, че знам за какво става дума.

Погледнах го с уважение.

— Ето, това е добра работа.

— Да, виждате ли, господин Бъртън, аз знам нещо, което вие не знаете. В следобеда, когато госпожа Симингтън се е самоубила, и двете прислужници би трябвало да са навън. Бил е свободният им ден. Но всъщност Агнес се е върнала много по-рано вкъщи.

— Сигурен ли сте?

— Да. Агнес има приятел, младия Рендел от магазина за риба. В петък затварят рано и той идвал да се срещне с Агнес. Излизали са да се поразходят или са ходели на кино, ако е валяло. Този петък се скарали почти веднага след като се срещнали. Поводът е бил отново едно от онези писма. Нашият писмописец е бил доста активен, намеквайки, че Агнес си има и друг приятел, а младият Рендел го е приел прекалено дълбоко. Скарали се и тя си тръгнала за вкъщи, като казала, че няма да излезе, докато приятелят й не дойде да й каже, че съжалява.

— Е, и?

— Господин Бъртън, кухнята е в задната част на къщата, но има и един много малък прозорец, който гледа към улицата, както и стаята, където се намираме сега. Има само една врата за влизане. Влизаш оттам и продължаваш към външната врата или по пътеката към задната врата на къщата. — Той замълча. — Сега ще ви кажа нещо. Това писмо, което е било адресирано до госпожа Симингтън, не е дошло по пощата. Върху плика беше залепена стара марка и печатът беше подправен, за да се създаде впечатлението, че е било оставено от пощальона заедно с останалата следобедна поща. Но всъщност не е дошло с пощата. Разбирате ли какво може да означава това?

— Означава, че е донесено от някого — разсъждавах на глас — и пуснато в кутията, преди да е пристигнала следобедната поща. Целта е била да се смеси с останалите писма.

— Точно така, следобедната поща идва около четири без петнайсет. Теорията ни е, че момичето е било в къщата, гледало е през прозореца (той е закрит с храсти, но през него се вижда много добре) и е очаквало младият мъж да се върне и да се извини.

— И така е видяла кой е пуснал това писмо? — казах аз.

— Това са моите предположения, господин Бъртън, но естествено може и да греша.

— Не, не мисля така. Обяснението е просто и убедително и то ни дава да разберем, че Агнес е знаела кой е авторът на анонимното писмо.

— Да.

— Но тогава, защо не е… — Замълчах замислено.

Неш бързо продължи:

— Както го виждам аз, момичето не е разбрало какво вижда. Не в началото. Някой оставил писмо в кутията, да, но този някой е бил човек, за когото тя не би си помислила, че може да има каквато и да е връзка с това писмо. Бил е човек, който от нейна гледна точка е бил извън подозрение. Но колкото повече е мислела за това, толкова по-несигурна се е чувствала. Може би е било най-добре да го сподели с някого? В уплахата и смущението си се е сетила за госпожица Партридж, която, доколкото разбрах, е властна натура. Агнес е имала пълно доверие на думите и преценките й. И тя е решила да попита Партридж как трябва да постъпи.

— Да — рекох замислено. — Всичко се връзва добре. И някак си господин Отровно перо е разбрал за това. Как го е разбрал, суперинтендант?

— Не сте свикнали да живеете в провинцията, господин Бъртън. Направо е чудо как всичко се научава веднага. Първо имаме телефонното обаждане. Кой отговори от вашата къща?

Помислих за миг:

— Аз отговорих. След това извиках Партридж да се обади.

— Споменахте ли името на момичето?

— Да, споменах го.

— Кой друг ви е чул?

— Може би сестра ми или госпожица Грифит.

— А, госпожица Грифит. Какво е правила при вас?

Обясних му.

— Каза, че след нас ще посети господин Пай.

Суперинтендант Неш кимна.

— Значи има два пътя, по които новината се е разпространила.

Погледнах го скептично.

— В тези места всичко е новина. Ще бъдете изненадан, но ако на майката на шивачката й излезе ечемик на окото, цялото градче научава мигновено! А може и да се е получило така — госпожица Холанд или Роуз са чули какво е казала Агнес. Освен това да не забравяме Фред Рендел — от него може да е тръгнала новината, че тя се е върнала в къщата през този следобед.

Потреперих. Гледах през прозореца. Виждах моравата пред къщата, алеята и ниската входна врата.

Някой бе отворил вратата, беше се приближил спокойно до входа и бе пуснал писмо в пощенската кутия. Виждах неясните очертания на жената — лицето със сигурност трябваше да ми е познато.

Неш продължаваше:

— Така или иначе, това стеснява значително кръга на заподозрените. Винаги е така и винаги залавяме виновника. А в този случай заподозрените няма да са чак толкова много.

— Искате да кажете…

— Отпадат от подозрение всички чиновнички, които през този следобед са били на работа. Също и учителките. И медицинската сестра. Знам къде е била вчера. Не че някога съм подозирал някоя от изброените, но поне сега съм сигурен. Вижте, господин Бъртън, сега вече разполагаме с два точно определени интервала от време и ще се концентрираме върху тях — вчера следобед и същия следобед точно преди една седмица. В деня на смъртта на госпожа Симингтън това е било да речем между три и петнайсет (възможно най-ранното време, когато Агнес е могла да се прибере след скарването си с Рендел) и четири часа, когато пристига следобедната поща (това време мога да уточня с пощальона). А вчера следобед — от три без десет (когато госпожица Меган е напуснала къщата) до три и половина, по-вероятно три и четвърт, защото Агнес все още не се е била преоблякла.

— Какво мислите, че се е случило вчера?

Той направи гримаса:

— Какво мисля? Мисля, че някоя дама се е приближила небрежно до входната врата и е извършила престъплението спокойно, с усмивка на уста. Може да е носила пакет или нещо друго за Меган или госпожица Холанд и когато Агнес се е обърнала с гръб към нея, я е ударила по главата.

— С какво?

Неш тъжно се усмихна.

— Тук жените предпочитат да носят доста по-големи чанти, отколкото в Лондон. Никой не може да каже какво е носила в чантата си.

— И след това я пробожда в шията и я набутва в бюфета под стълбите? Не е ли това доста тежка работа за жена?

Неш ме погледна с доста странна физиономия, но все пак отговори:

— Жената, която търсим не е нормална, а такива хора често демонстрират забележителна сила. А Агнес не беше много едро момиче. — Той мълча известно време, а след това попита: — Какво е накарало госпожица Меган да погледне в този бюфет?

— Някакъв инстинкт — отговорих. — Но защо е било необходимо да се скрива трупът в бюфета? Какъв е смисълът на подобно действие?

— Колкото по-късно се намери тялото, толкова по-трудно ще бъде да се определи часът на смъртта. Ако госпожица Холанд например го бе намерила веднага след като се е върнала, за лекаря нямаше да е проблем да определи часа на смъртта с точност до десет минути, а това не би се понравило на нашата дама.

Аз помислих за момент и попитах:

— Но ако Агнес е подозирала тази жена?

— Не я е подозирала. Не е стигнала чак дотам. Само е мислела, че това е странно. Смятам, че е била не особено съобразително момиче и е имала само смътно подозрение и чувство, че нещо не е наред. Със сигурност не е подозирала, че жената пред нея е способна да извърши убийство.

— Подозирахте ли нещо такова? — попитах.

Неш поклати глава. Отговори ми с глас, изпълнен с гняв:

— Трябваше да се досетя. Това самоубийство е изплашило Отровното перо. Тя се е объркала. Страхът, господин Бъртън, не е чувство, което може да бъде пресметнато.

— Да, страх. Това беше нещото, което трябваше да предвидим. Страх — в един болен мозък…

— Виждате ли — отговори суперинтендантът Неш и някак си думите му направиха цялата история да изглежда ужасна. — Ние сме изправени срещу жена, която е уважавана, с добро социално положение и в чиято добродетелност никой не се съмнява.

3.

След това Неш каза, че иска да разпита отново Роуз, а аз го попитах малко стеснително дали мога да присъствам. За моя изненада той се съгласи доста охотно:

— Много се радвам на помощта ви, господин Бъртън, ако мога така да се изразя.

— Звучи малко подозрително — отговорих. — В книгите, когато детективът покани някого да му помага, обикновено този човек е самият убиец.

Неш се разсмя.

— Вие не сте човекът, който е писал анонимните писма, господин Бъртън. Наистина можете да ми бъдете от полза — добави.

— Благодаря ви, но не виждам защо?

— Защото тук сте чужденец. Нямате никаква предубеденост за хората наоколо, но в същото време имате възможността да научавате различни неща, както бих се изразил, по социален път.

— Убиецът е с добро социално положение — промърморих.

— Точно така.

— Аз ще бъда шпионин в крепостта?

— Имате ли някакви възражения?

Помислих за момент:

— Не, нямам. Ако наоколо обикаля опасен психопат, който кара беззащитни жени да се самоубиват и разбива главите на млади прислужници, то тогава не съм против да свърша малко мръсна работа, за да го вкараме зад решетките.

— Имате чувство за отговорност, сър. И нека ви предупредя, че човекът, когото търсим, е опасен. Той е опасен като гърмяща змия, кобра и черна мамба, взети заедно.

Потръпнах и казах:

— Всъщност трябва да бързаме.

— Наистина. Но не мислете, че ние не правим нищо — в полицията работим по няколко направления.

Неш ми обясни, че иска да чуе историята на Роуз отново, защото досега му била разказала две различни версии. И колкото повече версии можеше да изтръгне от нея, толкова по-вероятно беше да се открие поне частица от истината.

Открихме Роуз да мие съдовете след закуската. Като ни видя, тя спря веднага, постави ръка на сърцето си, започна да върти очи и да ни обяснява колко тежко й се е отразило намирането на трупа и как все още сърцето и нервите й не са се успокоили.

Неш беше внимателен, но твърд с нея. Каза ми, че при първия разпит главно я утешавал, при втория се е държал доста строго. Сега използваше и двата подхода в зависимост от случая.

Роуз все повече разширяваше показанията си, правейки го с явно удоволствие. Детайлите от случилото се предишната седмица ставаха все повече, тя си спомни как Агнес е изпитвала смъртен страх и как е потреперила, когато я е попитала какво става.

— Сигурно и аз щях да съм мъртва, ако ми беше казала — завърши готвачката, въртейки щастливо очи.

Дали Агнес й беше казала нещо за това, което я беше разтревожило? Не, освен че е била смъртно уплашена.

Неш кимна и изостави темата, като се съсредоточи върху точните описания на действията на Роуз през изминалия следобед. Най-общо казано, тя бе хванала автобуса в два и трийсет и бе прекарала следобеда и вечерта със семейството си. Беше се върнала от Недър Микфорд с автобуса в осем и четирийсет вечерта. Всичко казано бе утежнено от нейните сложни обяснения за необикновеното й чувство, че нещо лошо ще се случи, какво казала сестра й по въпроса и как не била в състояние да опита от любимия си кейк, приготвен специално за нея.

От кухнята отидохме да потърсим Елзи Холанд, която преподаваше урок на децата. Както винаги тя беше делова и готова да бъде от полза.

— Сега, Колин и ти, Брайън, ще решите тези три задачки и когато се върна, ще ми покажете отговорите.

След това ни заведе в стаята на децата.

— Предполагам, че тук ще е удобно? Мисля, че е по-добре да не говорим за тези неща пред малките.

— Благодаря ви, госпожице Холанд. Само ми кажете още един път дали сте съвсем сигурна, че Агнес не е споменавала пред вас, че нещо я тревожи? Особено след смъртта на госпожа Симингтън?

— Не, нищо не ми е споменавала. Тя беше много тихо момиче, рядко говореше.

— А някаква промяна в другата прислужница?

— Да, Роуз говори много, дори изключително много. Понякога трябва да й напомняме да не бъде толкова нахална.

— Бихте ли ми казали какво точно се е случило вчера следобед? Всичко, което можете да си спомните.

— Добре, както обикновено обядвахме. В един часа — малко поизбързахме. Не позволявам на децата да се застояват на масата. След това… нека помисля. Господин Симингтън отиде в кантората си, а аз помогнах на Агнес с масата — момчетата отидоха да играят в градината, докато се подготвя да ги изведа.

— Къде ходихте?

— Към Комбиейкър, по пътечката през полето. Момчетата искаха да отидем на риболов. Забравих стръвта им и трябваше да се върна да я взема.

— По кое време беше това?

— Нека да си помисля. Тръгнахме към три без двайсет или малко след това. Меган също щеше да идва с нас, но се отказа и излезе с колелото. Тя е направо луда по карането на велосипед.

— Искам да зная по кое време се върнахте за стръвта? Влизахте ли в къщата?

— Не, бях я оставила в оранжерията, отзад. Не знам в колко часа беше. Предполагам около три без десет.

— Видяхте ли Меган или Агнес?

— Мисля, че Меган вече бе тръгнала, а Агнес не видях. По-точно не видях никого.

— И след това отидохте да ловите риба?

— Да, тръгнахме нагоре по потока. Нищо не можахме да уловим. Всъщност винаги е така, но момчетата страшно се забавляват. Брайън доста се поизмокри и когато се върнахме, се наложи да му сменя дрехите.

— Вие ли приготвяте чая в сряда?

— Да. Всичко е приготвено и сервирано във всекидневната. Когато господин Симингтън се върне, аз само кипвам чая и го сервирам. Момчетата и аз, разбира се, и Меган, пихме чай в детската стая. Аз държа в бюфета всичко необходимо и не се налага да безпокоим някого, когато пием чай с децата.

— В колко часа се прибрахте?

— Беше пет без десет. Качих децата горе и се заех да приготвям чая за тях. Господин Симингтън се прибра точно в пет и аз веднага слязох, за да му сервирам, но той предпочете да дойде при нас в детската стая. Момчетата бяха толкова доволни. След това всички играхме на сляпа баба. Сега изглежда толкова ужасно — през цялото време бедното момиче е стояло напъхано в бюфета.

— Някой използва ли този бюфет?

— Не, там държим само непотребни вехтории. Може би никой не е надничал в него от месеци.

— Разбирам. А когато се върнахте, не забелязахте ли нещо необичайно?

Ясните сини очи на Елзи се разтвориха широко.

— О, не, господин суперинтендант, съвсем нищо. Всичко си беше както обикновено. И това именно го прави толкова ужасно!

— А предната седмица?

— Имате предвид деня, в който госпожа Симингтън… — Тя деликатно не продължи.

— Да.

— О, това беше ужасно, ужасно!

— Да, да, знам. И тогава ли ви нямаше цял следобед?

— Да, аз винаги извеждам момчетата, щом времето позволява. Сутрин учим уроците. През този ден ходихме до блатото. Спомням си, че беше дълга разходка. Изплаших се, че съм закъсняла, защото, когато бяхме на входната врата, видях господин Симингтън да се прибира, а аз още не бях сложила водата за чая да завира. Беше точно пет без десет.

— Защо не се качихте горе при госпожа Симингтън?

— Никога не го правя, по-точно правех. Тя обикновено си почиваше следобед. Имаше невралгия, обикновено се чувстваше зле след ядене. Доктор Грифит й беше предписал нещо против главоболие. Следобед тя винаги си лягаше и се опитваше да спи.

Неш попита небрежно:

— Значи никой не й вземаше пощата следобед?

— Следобедната поща? Не, аз надзъртах в пощенската кутия и ако имаше нещо за нея, го оставях на масата в хола. Но госпожа Симингтън много често слизаше сама. Тя спеше обикновено до около четири часа.

— Не ви ли се стори необикновено онзи следобед, че още не е станала?

— О, не. Не съм мислила изобщо за това. Господин Симингтън си събличаше палтото в преддверието и аз му казах, че чаят не е още съвсем готов, но съм сложила вече водата да ври, той кимна и извика: „Мона, Мона!“, но никой не се обади и той се качи горе. Вероятно е изживял страхотен шок. Извика ме и ми каза да пазя децата, след това телефонира на доктор Грифит. Аз забравих чайника и дъното му прегоря. О, Боже, беше ужасно, а госпожа Симингтън бе толкова приветлива и весела на обяд.

Неш попита направо:

— Какво мислите за писмото, което е получила?

— О, мисля, че беше злобно — отвратително!

— Не това имам предвид. Вярно ли беше или не?

Елзи Холанд отговори твърдо:

— Не, не беше вярно. Госпожа Симингтън беше много чувствителна, наистина много чувствителна. Често се налагаше да взема разни успокоителни за нервите си. И беше много, как да кажа, особена. — Тя се изчерви. — Нещо от този род, искам да кажа нещо мръсно, би й причинило шок.

Неш стоя замислен известно време, после попита:

— Госпожице Холанд, вие самата получавали ли сте анонимно писмо?

— Не, не съм получавала.

— Сигурна ли сте? Моля ви — той повдигна предупредително ръка, — не бързайте с отговора. Знам, че това е много неприятна тема и понякога хората не желаят да се знае, че са били обект на подобен род нападки. Но в този случай е много важно да знаем дали сте получавали такова писмо. Съвсем сигурни сме, че написаното в тези писма е плод на болно въображение. Така че няма защо да се чувствате неудобно.

— Но аз не съм получавала нищо, господин суперинтендант. Действително нищо не съм получавала! — В гласа й се усещаше негодувание, почти бе готова да се разплаче. Отговорът й звучеше напълно правдиво.

Когато тя се върна при децата, Неш се изправи и се загледа през прозореца.

— Е — каза, — това е. Тя твърди, че не е получавала такова писмо. И по всичко личи, че казва истината.

— Съгласен съм с вас. Аз съм сигурен, че нищо подобно не е получила.

— Да! Тогава, дявол да го вземе, искам да знам защо не е получила!

Когато го погледнах с учудване, той продължи нетърпеливо:

— Тя е хубаво момиче, нали?

— Бих казал, много повече от хубаво.

— Точно така. Тя е необикновено красива и млада. Би трябвало да е точно това, за което един писач на мръсни анонимни писма може да мечтае. Тогава защо е оставена настрани?

Поклатих глава.

— Интересно. Трябва да обърна внимание на инспектор Грейвс. Между другото, той ме помоли да му кажа дали зная със сигурност някой, който не е получавал анонимни писма.

— Тя е втората — обадих се. — Не забравяте Емили Бартън, нали?

Неш се захили.

— Не бива безрезервно да вярвате на всичко, Бъртън. Госпожица Емили е получила писмо. И то не само едно.

— Откъде знаете?

— Нейният предан дракон, предишната й прислужница, при която живее сега, ми каза. Флорънс Елфорд кипеше от благородно негодуване. Искаше жестоко наказание за автора.

— Защо тогава госпожица Бартън ми каза, че не е получавала анонимно писмо?

— Деликатност. Езикът на писмата е груб, на места направо мръсен. Чувствителната стара мома до този момент е избягнала сблъскване с грубостта и простащината, които ни заобикалят.

— Какво пише в нейните писма?

— В нейния случай е доста гадно. Твърди се, че е отровила майка си и повечето от сестрите си!

Запитах недоверчиво:

— Искате да кажете, че наистина между нас броди опасно луда и ние не можем да разберем коя е тя?

— Ще я намерим — отговори той с мрачна увереност. — Все ще напише едно писмо, което не е трябвало да пише.

— Но, Боже мой, човече, та тя няма да напише нито едно писмо след всичко, което се случи.

Той ме погледна.

— О, ще напише. Защото, виждате ли, това е болезнена страст. Сега тя и да иска, не може да спре. Писмата ще продължат, бъдете сигурен.