Смърт в Лимсток

1.

Виждам, че съм направил пропуск в разказа си. Досега почти не съм споменавал за госпожа Дейн Калтроп и нейния съпруг, преподобния Калеб Дейн Калтроп.

А викарият и неговата съпруга бяха сред най-знатните личности. Самият Дейн Калтроп беше може би по-далеч от реалността от всеки друг човек. Неговият личен живот бе в книгите му, между четирите стени на кабинета му и в интимното познаване на ранната история на църквата. За разлика от него госпожа Дейн Калтроп бе винаги ужасяващо осведомена. Може би съзнателно съм избягвал да я спомена досега, защото от самото начало изпитвах страх от нея. Тя бе забележителна жена и знаеше тайни, които могат да бъдат известни само на древногръцка богиня, която не пропуска от Олимп и най-незначителния детайл от живота на простосмъртните. Изобщо не бе типичната съпруга на викарий — разбира се, тук трябва да се запитам какво знам лично аз за съпругите на уважаемите викарий?

Тази, която помня, бе плахо, невзрачно същество, изцяло посветено на своя едър и силен съпруг, който притежаваше таланта да проповядва с магнетична сила. Тя общуваше с такава трудност и притеснение, че бе почти невъзможно да проведеш нормален разговор.

Друг тип, често срещан в литературата, е карикатура на жена, която си вре носа навсякъде и във всичко и си служи единствено със стандартни, безсмислени фрази. Вероятно в реалната действителност този тип липсва.

Госпожа Дейн Калтроп никога не си пъхаше носа, където и да било, но въпреки това притежаваше магическата способност да знае абсолютно всичко, което се случва на всеки в градчето. Много скоро установих, че почти всичките му обитатели изпитват страх от нея. Тя не предлагаше съвети и никога не се намесваше, но беше олицетворение на божествената сила за всяка гузна съвест.

Никога не бях срещал жена, която да е толкова безразлична към заобикалящата я среда. Виждал съм я в горещи дни с дебело вълнено палто и отново, когато вали дъжд, примесен със сняг, да крачи по главната улица облечена само в лека памучна рокля, вперила разсеян поглед далеч пред себе си. Имаше дълго, слабо, интелигентно лице, което наподобяваше муцуната на ловджийска хрътка. Говореше винаги открито и прямо, думите й улучваха целта си с поразяваща точност.

На следващия ден след посещението на Меган за обяд тя ме спря на главната улица. Бях изненадан, защото обикновено се движеше с поглед, зареян в хоризонта, сякаш истинската й цел се намираше на километри напред.

— О — възкликна тя, — господин Бъртън. В гласа й усетих триумф, като че ли в момента бе успяла да се справи с особено сложен ребус.

Признах, че аз действително съм господин Бъртън на нейните услуги и съпругата на викария спря да се взира напред и се опита да фокусира погледа си върху моята персона.

— Чакай да видя — каза тя. — За какво исках да разговарям с вас?

Не можех да й помогна в изпълнението на тази сложна задача. Тя стоеше пред мен намръщена и озадачена.

— Нещо доста неприятно — бе първата констатация.

— Съжалявам, ако е така — отговорих стреснат.

— А! — възкликна госпожа Дейн Калтроп. — Мразя тази своя привързаност към буквата „А“. Анонимни писма! Каква е тази история с анонимни писма, която ни навлякохте?

— Аз не съм я навлякъл — възразих. — Тя вече си беше тук.

— Нима? Никой не получаваше анонимни писма, преди да се появите вие.

В гласа й се усещаше обвинение.

— Не е вярно, госпожо Дейн Калтроп. Когато пристигнахме тук със сестра ми, неприятностите с писмата вече бяха започнали.

— Боже мой! — възкликна тя. — Това никак не ми харесва. — Продължаваше да стои пред мен, но очите й отново разсеяно гледаха в далечината. Заговори: — Чувствам, че тук има нещо изключително нередно. Ние в Лимсток не сме такива. Завист, разбира се, злоба и дребни грехове — но не мислех, че някой е способен на подобни постъпки — никога не съм предполагала. А това силно ме тревожи, защото, разбирате ли, аз би трябвало да знам.

Красивите й очи се върнаха от хоризонта и се впериха в моите. В тях се четяха тревога и искрено удивление.

— Но как бихте могла да знаете?

— Обикновено знам. Винаги съм чувствала, че това е мое задължение. Калеб проповядва добре и съвестно и съблюдава свещенодействията. Това е дълг на всеки свещеник, но дългът на неговата съпруга, ако приемем, че му е съпруга, защото той е женен първо за църквата, е да знае какво чувстват и мислят хората от паството дори и да не може по някакъв начин да им повлияе. Нямам ни най-малка представа чия идея е… — Тя прекъсна мисълта си и разсеяно добави:

— А тези писма са толкова глупави.

— Вие, ъ-ъ, получихте ли също анонимно писмо?

Въпросът ми беше поставен много плахо, просто се изплъзна от устата ми и веднага съжалих, но госпожа Дейн Калтроп отговори спокойно, като съвсем леко разшири очи:

— О, да, две, не, три. Не помня точно за какво пишеше. Нещо много глупаво за Калеб и директорката на училището, мисля. Пълен абсурд, защото Калеб няма вкус към прелюбодействието. Никога е нямал голям късмет, защото е свещеник.

— Разбира се — съгласих се. — О, разбира се.

— Калеб щеше да е светец — продължи, — ако не беше прекален интелектуалец.

Не се чувствах достоен да отговоря на тази критика, освен това съпругата на викария по доста странен начин продължи, прескачайки от разсъжденията за съпруга си към проблема с анонимните писма:

— Има толкова много неща, които могат да се кажат, а писмата изобщо не ги засягат. Ето, това е много любопитно.

— Не мисля, че са особено сдържани — възразих горчиво.

— Но авторът им като че ли не пише нищо. Нищо от истински неприятните неща.

— Например?

Хубавите й очи се впериха в моите.

— Ами, разбира се. Тук има много изневери и всичко останало. Невъобразим брой срамни тайни. Защо не ги използва авторът? — Тя замълча и след това внезапно попита: — Какво пишеше във вашето анонимно писмо?

От всеки друг въпросът би прозвучал нахално, но не и от нейните уста.

— Твърдеше се, че Джоана не ми е сестра.

— А тя е?

Госпожа Дейн Калтроп зададе този въпрос с открит приятелски интерес.

— Разбира се. Джоана е моя сестра.

Тя кимна.

— Ето пример за това, което искам да кажа. Смея да твърдя, че има други неща…

Очите й ме гледаха замислено, без всякакъв видим интерес и аз изведнъж разбрах защо цял Лимсток се страхува от съпругата на викария.

В живота на всеки от нас има неща, които бихме искали да забравим. Имах чувството, че госпожа Дейн Калтроп ги знае всичките.

За пръв път в живота си изпаднах във възторг от появяването на Еме Грифит. Сърдечният й глас прогърмя:

— Здравей, Мод. Толкова се радвам, че успях да те срещна. Искам да предложа да променим датата за благотворителната разпродажба. Добро утро, господин Бъртън. — Тя продължи: — Само ще прескоча до бакалията да оставя списъка с поръчките си и ще те придружа до института, ако не възразяваш?

Еме влезе в супермаркета, а госпожа Калтроп каза:

— Горката!

Бях озадачен. Защо ще съжалява Еме? Но тя продължи:

— Знаете ли, господин Бъртън, страхувам се…

— За писмата ли?

— Да, виждате ли, това значи — това трябва да значи… — Тя спря замислена, веждите й се свиха. После продължи бавно, като човек, който решава задача на глас: — Сляпа омраза… да, сляпа омраза. Но дори и слепец може да прободе сърцето, ако случайността го насочи… И какво ще се случи тогава, господин Бъртън?

Щяхме да узнаем само след ден.

2.

Първа ни съобщи за трагедията Партридж. Тя обича трагичните ситуации. Когато трябва да съобщи каквато и да е неприятна новина, носът й започва да потръпва в екстаз.

Тя влязла в спалнята на Джоана, големият й нос потръпвал с двойна бързина, очите й блестели, а устата й била присвита в престорено тъжна гримаса.

— Ужасни новини, госпожице — казала, докато дърпала завесите.

Вярна на своите лондонски навици, Джоана се нуждае от минута-две, преди да се събуди напълно сутрин. Тя промърморила нещо нечленоразделно и се обърнала на другата страна.

Партридж оставила подноса с чая на масичката до леглото и започнала отново:

— Ужасна новина, шокираща. Не можах да повярвам, когато научих.

— Какво е ужасно? — попитала Джоана, все още в борба със съня.

— Бедната госпожа Симингтън. — Партридж направила драматична пауза. — Мъртва!

— Мъртва! — Джоана се изправила в леглото вече напълно будна.

— Да, госпожице, вчера следобед и което е по-лошо, сама е посегнала на живота си.

— О, не, Партридж!

Сестра ми била потресена — трудно бе да се свърже госпожа Симингтън с някаква трагедия.

— Да, госпожице, това е самата истина. Направила го нарочно. Но не, без да бъде подтикната, бедната.

— Подтикната? — Тогава сестра ми започнала да се досеща. — Да не…

Погледнала Партридж и тя потвърдила съмненията:

— Точно така, госпожице. Едно от онези писма!

— Но какво пишело в него?

За голямо съжаление на Партридж съдържанието на писмото все още не й било известно.

— Това са отвратителни писма — казала Джоана, — но не виждам защо трябва да се самоубива човек заради глупостите, които се пишат в тях.

Партридж подсмръкнала и изрекла с чувство:

— Няма нужда, ако не е вярно, госпожице.

— О! — възкликнала Джоана.

След като напуснала стаята, тя изпила чая си, облякла халата си и дойде в моята стая, за да ми съобщи новината.

Спомних си думите на Оуен Грифит. Рано или късно изстрелът в тъмнината щеше да улучи целта си. Така бе станало с госпожа Симингтън. Тя най-малко вероятно от всички жени в Лимсток, бе имала срамна тайна. Размисляйки, си казах, че наистина при всичкия си ум и прозорливост тя не беше силна личност. Беше се пречупила при най-слабия натиск.

Джоана ме попита за какво съм се замислил толкова дълбоко.

Повторих думите на Оуен.

— Разбира се! — възкликна тя заядливо. — Той знае. Този човек си мисли, че знае всичко.

— Той е умен — възразих.

— Той е самоуверен — отсече сестра ми. — Той е отвратително самоуверен.

След около минута тя се обади:

— Какъв ужас за мъжа й и за момичето. Как мислиш ще реагира Меган?

Нямах ни най-малка идея и й казах. Никога не можеше да се предвиди какво ще почувства или помисли Меган.

Джоана кимна:

— Никой не знае какво си мислят децата-елфи.

След още минута мълчание тя отново се обади:

— Мислиш ли… Би ли желал… Чудя се дали би се съгласила да дойде у нас за ден-два. За момиче на нейната възраст смъртта на майка му сигурно е голям шок.

Съгласих се и предложих:

— Да отидем да я попитаме.

— За децата няма защо да се притесняваме, те си имат гувернантка. Но тя май е точно от типа, който може да докара Меган до полуда.

Помислих си, че вероятно Джоана е абсолютно права. Можех да си представя Елзи Холанд как реди клише след клише и предлага чай след чай. Мило същество, но най-неподходящо, щом ставаше дума за чувствително момиче, каквото бе Меган.

Аз сам се бях замислил да отдалечим Меган от това място и се зарадвах, че сестра ми се усети сама, без напомняне от моя страна.

След закуска се качихме в колата и отидохме в къщата на Симингтън.

И двамата бяхме малко нервни. Появяването ни можеше да се възприеме като груба форма на любопитство. За щастие срещнахме Оуен Грифит на входната врата. Той изглеждаше разтревожен и потънал в мисли. Все пак ме поздрави доста сърдечно:

— О, здравей, Бъртън. Радвам се да те видя. Както ти казах, това, от което се боях, се случи. Ужасна история!

— Добро утро, доктор Грифит — каза Джоана с гласа, който използваше за разговори с глухите ни лели.

Грифит се сепна и се изчерви.

— О, о, добро утро, госпожице Бъртън.

— Помислих, че може да не сте ме забелязали.

Оуен Грифит съвсем почервеня. Неговата свенливост го обгърна сякаш с мантия.

— Аз… Аз се извинявам… замислен, не ви забелязах.

Тя продължи безмилостно:

— Аз все пак съм в нормален човешки размер.

— Обикновено котенце — забелязах сурово и се обърнах към Грифит: — Със сестра ми си мислим дали няма да е добра идея да поканим момичето да живее с нас няколко дни. Ти как мислиш? Не желая да изглежда, че се натрапвам, но сигурно на бедното дете му е много тежко. Как мислиш ще го възприеме Симингтън?

Грифит се замисли, след това каза:

— Мисля, че това е великолепна идея. Тя е странно момиче, цялата е кълбо от нерви и би било добре да се отдалечи от това място за известно време. Госпожица Холанд върши чудеса — носи отлична глава на раменете си, но двете деца, а и самият Симингтън, са прекалено много за нея. Той е рухнал, не е на себе си.

— Наистина ли беше… — поколебах се — самоубийство?

Грифит кимна утвърдително.

— О, да, несъмнено. И дума не може да става за нещастен случай. Тя написала на лист хартия „Не мога повече“. Писмото трябва да е пристигнало с вчерашната следобедна поща. Пликът лежеше на пода до краката й, а писмото бе смачкано на топка и захвърлено в камината.

— И какво… — Спрях се на средата на въпроса, ужасен от себе си, и добавих: — Моля да ме извините.

Грифит се усмихна мрачно.

— Не се притеснявай. Това писмо така или иначе ще бъде прочетено на официалното разследване в съда. Няма как да се премълчи и това е за съжаление. Беше в същия стил — неприлични думи и тъй нататък. Конкретното обвинение бе, че по-малкото й дете, Колин, не е от Симингтън.

— Мислиш ли, че е вярно? — не можах да се въздържа да не запитам.

Грифит сви рамене:

— Не мога да реша сам. Тук съм само от пет години. Това, което съм видял с очите си, е, че Симингтънови бяха спокойно, щастливо семейство, привързани към децата си. Вярно е, че момчето очевидно не прилича на родителите си — силно червенокосо и така нататък, но всички знаем, че децата много често приличат много повече на бабите и дядовците, отколкото на родителите си.

— Може би именно липсата на прилика е предизвикала това обвинение. Подло и неуместно използване на случайността.

— Вероятно. Почти сигурно е така. Във всички писма липсват точни факти, има само отровни, необуздани, злобни обиди.

— Да, но в случая писмото я е улучило точно в сърцето — намеси се Джоана. — В противен случай тя не би се самоубила, не е ли така?

Грифит изрече колебливо:

— Не съм много сигурен. От доста време здравето й не беше добро, беше невротизирана, истерична понякога. Лекувах я. Предполагам, че шокът от получаването на писмо с подобно съдържание е предизвикал чувство на паника и покруса, под влиянието на които тя е решила да сложи край на живота си. Може би сама си е внушила, че съпругът й няма да й повярва, а срамът и отвращението са замъглили за миг нейното съзнание и способността да разсъждава трезво.

— Самоубийство в състояние на силен афект — обобщи Джоана. — Нали това е правилната формулировка, доктор Грифит?

— Точно така. Смятам, че имам всички основания да предложа такава теза на следствието.

— Разбирам — каза сестра ми.

Нещо в гласа й накара Оуен да добави с гневен тон:

— Абсолютно всички основания! Вие не сте ли съгласна, госпожице Бъртън?

— О, да — отвърна тя. — На ваше място щях да постъпя по същия начин.

Той я погледна недоверчиво. След това се разделихме. Двамата с Джоана влязохме в къщата. Входната врата бе широко отворена и изглеждаше по-лесно да влезем направо, без да натискаме звънеца, особено след като чухме гласа на Елзи Холанд. Тя говореше на Ричард Симингтън. Той се бе свил в един стол и изглеждаше напълно зашеметен.

— Не, господин Симингтън, наистина, вие трябва да хапнете нещо. Днес нищо не закусихте, поне нищо, което аз наричам нормална закуска, снощи не вечеряхте и като прибавим шока, можете сериозно да се разболеете, а сега ще са ви необходими сили. Докторът каза същото, преди да си тръгне.

Симингтън каза с отпаднал глас:

— Много сте любезна, госпожице Холанд, но…

— Една чаша горещ, хубав чай — прекъсна го твърдо тя, докато натикваше напитката в ръцете му.

На нейно място щях да предложа на нещастника чаша силно уиски със сода. Видът му показваше, че точно от това се нуждае. Все пак той прие чашата и погледна момичето с благодарност.

— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте и продължавате да правите, госпожице Холанд. Вие сте великолепна.

Тя се изчерви, изглежда й стана приятно.

— Много мило от ваша страна, господин Симингтън. Трябва да ми позволите да направя всичко възможно, за да помогна. Не се тревожете за децата — аз се грижа за тях, успях също да успокоя прислугата. Ако има още нещо, което трябва да се направи — да се пишат писма, да се телефонира, моля, не се колебайте да ме помолите.

— Много сте любезна — повтори Симингтън.

Елзи Холанд се обърна, забеляза ни и бързо дойде при нас.

— Не е ли ужасно? — сподели тя с приглушен глас.

Докато я гледах, помислих, че тя е много добра.

Внимателна, компетентна, делова в тази кризисна ситуация. Великолепните й очи бяха зачервени, което показваше, че е с меко сърце и е проляла сълзи за трагедията на работодателката си.

— Къде можем да поговорим за малко — помоли Джоана. — Не желаем да безпокоим господин Симингтън.

Елзи Холанд кимна разбиращо и ни поведе към трапезарията в другия край на къщата.

— Ужасно — каза. — Такъв удар за него. Кой да помисли, че подобно нещо може да се случи? В интерес на истината от известно време тя се държеше доста странно. Беше много нервна и все плачеше. Аз си мисля, че се дължеше на влошеното й здраве. Доктор Грифит винаги казваше, че в действителност й няма нищо. Но тя бе станала толкова раздразнителна, караше се за най-малкото и дори имаше дни, когато се заяждаше за най-дребните неща. Беше невъзможно да й се угоди.

— Ние в действителност сме тук — започна Джоана, — за да предложим да вземем Меган при нас за няколко дни — разбира се, ако е съгласна.

Младата жена изглеждаше доста изненадана, но бързо прецени, че предложението е доста удобно.

— Меган? — каза тя колебливо. — Не зная. Искам да кажа, много любезно от ваша страна, но тя е толкова странно момиче. Никога не можеш да си сигурен какво мисли или какво ще каже.

Джоана не се притесни. И продължи:

— Мислим, че по този начин ще можем да помогнем.

— О! Да, виждам, че наистина това ще бъде голяма помощ. Трябва да се грижа за момчетата (те са с готвачката в този момент), а и бедният господин Симингтън — той се нуждае от грижи повече от всеки друг, пък и толкова много неща има да се свършат. Честно да ви кажа, не съм имала време да се погрижа за Меган. Мисля, че е в старата детска стая. Тя като че ли иска да избяга от всички. Не зная дали…

Почти незабележимото кимване на Джоана беше достатъчно за мен. Веднага напуснах стаята и поех нагоре по стълбите.

Старата детска стая беше на тавана. Отворих вратата и влязох. Трапезарията на долния етаж гледаше към градината зад къщата и капаците на прозорците бяха отворени. Тази стая гледаше към улицата и светлината се процеждаше едва-едва през плътно притворените капаци и плътните завеси.

В тъмно сивкавия полумрак различих Меган свита на кълбо на дивана до срещуположната стена. Приличаше на обхванато от ужас зверче, което се опитва да се скрие. Беше се вцепенила от страх.

— Меган — произнесох името й. Пристъпих напред. Несъзнателно възприех тона, който използваме, когато искаме да успокоим уплашено животно. Изпитвах желание да й протегна морков или бучка захар.

Тя ме гледаше, без да помръдне. Лицето й не показваше, че е забелязала моето присъствие.

— Меган! — казах отново. — С Джоана сме дошли да те попитаме дали би се съгласила да ни гостуваш за известно време.

Гласът й прозвуча глухо в полумрака:

— Да живея с вас? Във вашата къща?

— Да.

— Искате да кажете, че ще ме отведете оттук?

— Да, скъпа моя.

Изведнъж тя започна да трепери. Беше ужасяваща и покъртителна картина.

— О, моля ти се, отведи ме оттук! Много те моля! Толкова е страшно и отчайващо да бъда тук.

Приближих се и тя сграбчи ръкава на палтото ми.

— Аз съм голяма страхливка. Не знаех, че мога да изпитвам толкова голям страх.

— Всичко е наред, момичето ми. Тези неща са потресаващи за всички, това е нормално. Хайде да вървим.

— Можем ли да тръгнем още сега? Без да чакаме нито минута? Ужасно съм нетърпелива.

— Е, първо ще трябва да си вземеш някои най-необходими неща, предполагам.

— Какви неща? Защо?

— Мое скъпо момиче, можем да ти осигурим легло, баня и всичко останало, но нищо не може да ме накара да ти заема четката си за зъби.

Тя се засмя много тихо:

— Разбрах. Мисля, че днес съм много глупава. Не ми обръщай внимание. Веднага ще си приготвя багажа. Ти… ти няма да си отидеш, нали? Ще ме чакаш ли?

— Ще бъда на входа.

— Благодаря. О, много благодаря! Съжалявам, че съм толкова глупава. Обаче е ужасно, когато майка ти умре.

— Знам.

Потупах я приятелски по гърба, тя ми се усмихна признателно и изчезна в банята. Слязох долу.

— Намерих Меган — съобщих. — Тя ще дойде с нас. Сега се приготвя.

— О, добре, това е много хубаво — възкликна Елзи Холанд. — Ще може да се разсее. Знаете ли, тя е много чувствително момиче. И страшно трудна. За мен ще е голямо облекчение. Поне за нея ще бъда спокойна. Много сте внимателна, госпожице Бъртън. Надявам се, че няма да ви притеснява много. О, господи, телефонът звъни. Ще трябва аз да се обадя. Господин Симингтън не е в състояние да върши каквото и да е.

Тя изхвърча от стаята. Джоана каза:

— Изпратен от Бог ангел-хранител.

— Ти май се подиграваш. Тя е мило, добро момиче и очевидно умее да се справя с всякакви ситуации.

— Справя се отлично. И го знае!

— Това е недостойно от твоя страна, Джоана — скарах й се аз.

— Искаш да кажеш да не се отнасям иронично към нейната съвестност и компетентност?

— Разбрала си ме отлично.

— Не мога да понасям хора, които изглеждат предоволни от себе си — отбеляза Джоана. — Това предизвиква най-лошите ми инстинкти. Но ти ме разбираш толкова добре, че няма смисъл да ти обяснявам. Просто си доволен от себе си и се опитваш да ме дразниш. Как намери Меган?

— Беше се сгушила в една стая на тъмно и приличаше на ранена газела.

— Бедното дете. Наложи ли се да я убеждаваш?

— Ни най-малко. Беше възхитена, че може да дойде с нас.

Трополене по стълбите възвести слизането на Меган и нейния багаж. Излязох и взех куфара от ръцете й. Джоана ме следваше и каза нетърпеливо:

— Хайде да побързаме. Вече трети път отклонявам чаша хубав, силен чай.

Отидохме до колата. За мое неудоволствие Джоана натовари куфара в багажника. Вече ходех само с един бастун, но все още не бях готов за атлетични подвизи.

— Влез — подканих Меган.

Тя се качи в колата, аз я последвах. Джоана запали машината и потеглихме.

Пристигнахме в „Литъл Фърз“ и през френския прозорец влязохме направо във всекидневната.

Меган се тръшна на един стол и избухна в сълзи. Плачеше като малко дете — като че ли ревеше бе по-подходящата дума. Напуснах стаята, за да потърся нещо, което може да я успокои. Джоана се бе изправила пред нея, според мен напълно безпомощна.

Чух Меган да казва със задавен глас:

— Извинявам се, че правя така. Толкова е идиотско от моя страна.

— Ни най-малко — успокои я сестра ми. — Вземи още една кърпичка.

Предполагам, че кърпичките бяха нейни. Върнах се в стаята с препълнена чаша и я подадох на Меган.

— Какво е това?

— Коктейл.

— Коктейл? Наистина? — Сълзите й внезапно пресекнаха. — Аз никога не съм пила коктейл.

— Всяко нещо си има начало.

Меган предпазливо отпи една глътка, след това лицето й грейна в усмивка. Тя наклони назад глава и пресуши цялата чаша на един дъх.

— Много е хубав — възкликна. — Ще мога ли да изпия още един?

— Не.

— Защо не?

— След десетина минути ще разбереш сама.

— О!

Меган насочи вниманието си към Джоана:

— Аз наистина искам да се извиня, че толкова глупаво се разревах. Не зная защо го направих. Съвсем нелогично е, защото толкова се радвам, че съм тук.

— Няма проблеми. Съвсем естествено е да си поплачеш, за да ти олекне. Сега всичко е наред. На нас също ни е приятно, че си ни на гости.

— Не може да ви е приятно. Просто сте учтиви. Но аз съм ви много благодарна.

— Няма нужда да се чувстваш благодарна — възрази сестра ми разтревожено. — Само ще се притесня. Когато казах, че ще се радваме, ако дойдеш с нас, говорех самата истина. Да знаеш само как сме си омръзнали с Джери. Вече няма за какво да си говорим, обсъдихме всички теми.

— А сега — намесих се аз — ще имаме възможност да водим най-интересни дискусии — например за Гонерил и Рийгън и други подобни.

Лицето на Меган светна.

— Аз си мислех по този въпрос и смятам, че вече знам отговора. Защото техният ужасен баща е държал толкова много на благопристойното им поведение. Когато те карат за най-малкото нещо да благодариш, да се правиш на вежлив и любезен, неизбежно започва да ти става противно, вътре в теб се заражда бунт, иска ти се поне веднъж да можеш да бъдеш лош и когато наистина ти се удаде такава възможност, много вероятно е да се главозамаеш и да стигнеш прекалено далеч. А старият Лир е бил доста лош с дъщерите си, не е ли така? Искам да кажа, напълно е заслужил пренебрежението от страна на Корделия.

— Виждам, че ни очакват преинтересни тълкувания на творчеството на Шекспир — казах.

— Ясно е, че вие двамата възнамерявате да се правите на големи интелектуалци — възкликна Джоана с шеговит ужас в гласа. — Аз лично винаги съм намирала Шекспир за страшно скучен. Всички тези протяжни сцени, когато всички са пияни и се предполага, че всичко, което става, е смешно, винаги са ме отблъсквали.

— Говорейки за пиене — обърнах се към Меган, — как се чувстваш?

— Много добре, благодаря.

— Не ти ли се вие свят? Или да виждаш две Джоани случайно?

— Не. Нищо подобно. Само много ми се приказва.

— Прекрасно. Значи може би имаш вродена дарба да издържаш на пиене. Ако това действително е бил първият ти коктейл.

— О, наистина беше първият.

— Здравата глава е безценно качество за всяко същество — обявих аз тържествено.

Джоана заведе Меган горе, за да разопаковат багажа.

Влезе Партридж и с кисела физиономия съобщи, че за обяд е приготвила само две чаши крем. Попита какво ще правим. Успокоих я, като изразих непоколебимата си увереност и доверие в импровизаторските й способности.