Смърт в Лимсток

1.

Няма да се преструвам, че полученото анонимно писмо не остави горчив вкус в устата ми. Напротив. В същото време съвсем скоро забравих за него. Просто в този момент не го взех насериозно. Спомням си, мисля, че реших да не обръщам внимание на случката, защото вероятно подобни неща често се случват в затънтените села. Сигурно на дъното на тази история се криеше някоя жена с вкус към драматизиране. Пък и писмата, ако съдя по това, което получих, звучаха толкова детински и абсурдно, че бе изключено да причинят голяма беда.

Следващият инцидент, ако мога да го нарека така, възникна около седмица по-късно, когато Партридж с присвити устни ме уведоми, че Беатрис — нашата дневна помощница — няма да дойде този ден.

— Разбрах, сър — съобщи Партридж, — че момичето е неразположено.

Не бях много сигурен какво искаше да каже, но реших (погрешно), че се отнася за стомашни болки, които тя деликатно не желаеше да назове с по-точно име. Отговорих, че съжалявам и се надявам тя скоро да бъде по-добре.

— Момичето е напълно здраво, сър — каза Партридж. — Тя е неразположена заради чувствата си.

— О! — възкликнах, без все още да успея да проумея каквото и да е.

— Дължи се — продължи тя — на едно писмо, което е получила. В него, разбирам, се правят неприлични намеци.

Мрачността в очите на Партридж в комбинация с очевидното натъртване върху „намеци“ ме накараха да изпитам опасения, че намеците засягат моя милост. И тъй като едва ли бях в състояние да позная Беатрис, ако случайно я срещна на главната улица, до такава степен не бях й обръщал внимание, изпитах естествено раздразнение. Инвалид, който едва куцука на два бастуна, едва ли е подходящ за ролята на прелъстител на бедни селски момичета. Възмутено казах:

— Каква глупост!

— Повтаряте думите ми, сър. Същото казах на майката на момичето. Казах й, че такива работи няма да се случат в тази къща, докато аз съм тук. А за Беатрис й казах, че тези дни момичетата не са същите, и ако такива работи се вършат на друго място аз не мога да знам. Но истината е, сър — добави тя, — че приятелят на Беатрис, дето работи в гаража, е получил едно такова писмо и не ще и да чуе, че трябва да се държи разумно.

— Не съм чувал по-глупаво и абсурдно нещо през целия си живот.

Бях наистина разгневен.

— Моето мнение, сър — обобщи тя, — е, че ще бъде най-добре да се отървем от момичето. Искам да кажа, че нямаше да реагира така, ако нямаше нещо, което иска да скрие. Няма дим без огън, не съм първата, която го казва.

Не можех да си представя колко ужасяващо уморен щях да се почувствам от многократното повторение на тази фраза.

2.

През тази сутрин се бях решил на малка авантюра. Щях да вървя пеша сам до селото (с Джоана винаги го наричахме село, което технически не беше правилно, по-скоро беше градче и ако хората от Лимсток ни чуеха, щяха доста да се подразнят).

Слънцето грееше, въздухът бе хладен и свеж, чувстваше се вече сладостта на пролетта. Взех си бастуните и се приготвих да вървя. Твърдо отказах на Джоана да ме придружи:

— Не! Отказвам се от ангел-хранител, който ще кръжи около мен и ще ме окуражава с нежно чуруликане. Най-бързо стига този, който пътува сам, ако не си забравила поговорката. Трябва да уредя много неща. Първо ще посетя „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, за да подпиша прехвърлянето на акциите, после ще отида в хлебарницата, за да се оплача за сухия хляб със стафиди, после ще върна онази книга в библиотеката. Да не забравя, че трябва да посетя и банката. Пускай ме да вървя, жено, защото сутринта е много кратка.

Договорихме се Джоана да дойде да ме вземе с колата от главната улица, така че за обяд да съм си вкъщи.

— Ще имаш време да се видиш с целия Лимсток — отбеляза тя.

— Не се съмнявам. До обяд, искам или не, ще съм разговарял с всеки, който е нещо в Лимсток — съгласих се аз.

Защото сутринта беше времето, когато всички излизаха на главната улица да пазаруват и да разменят клюки.

Случи се така, че не отидох до градчето без компания. Не бях изминал и двеста метра, когато зад гърба си чух звънец на велосипед, после изскърцаха спирачки и накрая в краката ми буквално се строполи от колелото си Меган Хънтър.

— Здравейте — поздрави тя задъхано, докато се изправяше на крака и се изтупваше от прахта.

Меган ми бе доста симпатична. Изпитвах към нея необяснимо съжаление.

Тя бе доведена дъщеря на адвоката Симингтън. Дъщеря на госпожа Симингтън от първия й брак. Никой не говореше охотно за господин (капитан) Хънтър. Предположих, че бяха решили името му да бъде забравено. Споменаваха, че се е отнасял много лошо с госпожа Симингтън. Развела се с него една или две години след сватбата. Самата тя била богата. Заселила се в Лимсток с малката си дъщеричка, „за да забрави“, и след време се омъжила за най-личния ерген в градчето, Ричард Симингтън. От втория си брак имаше две момчета, които се радваха на дълбоката привързаност на родителите си. Имах чувството, че Меган понякога се чувства излишна в семейството си. Тя положително не приличаше на майка си — дребна, анемична жена с повехнала хубост, която говореше с тънък, меланхоличен глас за трудностите с прислугата и за здравето си.

Меган бе високо момиче, приличаше на шестнайсетгодишна ученичка, въпреки че беше почти на двайсет години. Кестенявата й коса обикновено бе несресана, имаше момчешки перчем, зеленикавокафяви очи, тясно лице и неочаквано очарователна усмивка. Дрехите й бяха тъмни и раздърпани. Рипсените й памучни чорапи винаги бяха с дупки на коленете и петите.

Като я гледах тази сутрин, реших, че прилича повече на кон, отколкото на човешко същество. Наистина, малко грижи, и от нея щеше да излезе един много хубав кон.

Както обикновено, тя заговори бързо и задъхано:

— Бях горе, до фермата — нали знаете, на Лешър — да видя дали имат патешки яйца. Родили са им се много сладки малки прасенца. Сладурчета! Вие харесвате ли прасетата? Аз много. Даже и миризмата ми харесва.

— Прасетата не миришат, ако за тях се грижат добре — отговорих.

— Така ли? Тук миришат. До града ли отивате? Видях, че сте сам, и реших да повървя с вас, само че спрях много бързо.

— Скъсала си си чорапа — забелязах аз.

— Да. Обаче той вече има дупки на две места, така че не е много важно, нали?

— Ти не си ли кърпиш чорапите, Меган?

— Разбира се. Когато мама ме хване. Но тя не забелязва много-много какво правя — това е голям късмет, нали?

— Ти самата май не забелязваш, че си пораснала?

— Искате да кажете да бъда като сестра ви? Като кукла?

Това определение за Джоана не ми се понрави.

— Тя изглежда чиста, спретната и е приятно да я гледаш — опитах се да обясня.

— Тя е страшно хубава — каза Меган. — И никак не прилича на вас. Защо?

— Братята и сестрите невинаги си приличат.

— Вярно. Разбира се. Аз също изобщо не приличам на Брайън и Колин. А и те не си приличат. — Тя помълча и след това попита: — Много е странно, нали?

— Кое?

Отговорът й беше много кратък:

— Семействата.

Казах замислено:

— Мисля, че имаш право.

Чудех се какво точно става в ума й. Известно време вървяхме, без да разговаряме, после Меган свенливо ме попита:

— Вие летите със самолети, нали?

— Да.

— И така ли пострадахте?

— Да, разбих се в земята заедно със самолета си.

Тя рече:

— Тук наоколо никой друг не лети.

— Да, мисля, че никой. А ти искаш ли да летиш със самолет, Меган?

— Аз? — Изглеждаше изненадана. — Боже мой, не! Сигурно ще ми стане лошо. На мен ми прилошава дори във влака. — Отново замълча и после ме попита прямо, както само едно дете може да го направи: — Ще се излекувате ли напълно и ще летите ли отново със самолет? Или ще останете сакат за цял живот?

Въпросът бе изключително личен, но тя го зададе толкова простодушно, че не можех да не отговоря, макар по възможно най-кратък начин:

— Моят лекар твърди, че ще се оправя напълно.

— Да, но той да не би да е от онези доктори, които само лъжат?

— Не мисля, че е такъв. Даже трябва да кажа, че го уважавам много и му имам пълно доверие.

— Тогава всичко е наред. Обаче много хора обичат да лъжат.

Приех мълчаливо тази констатация.

Тя изрече с особен, като че незаинтересован тон, но в думите й се криеше учудваща способност за задълбочена преценка:

— Радвам се. Страхувах се, че сте с лош нрав, защото знаете, че сте сакат за цял живот. Но щом не е така, естествено има разлика.

— Аз не съм с лош нрав — отговорих хладно.

— Е, добре, но сте раздразнителен.

— Раздразнителен съм, защото бързам да се възстановя напълно, а с това не бива да се бърза, както каза моят лекар.

— Че защо тогава се притеснявате?

Засмях се на простодушното удивление, което прозвуча в думите й.

— Мило момиче, не си ли попадала в ситуация, когато искаш нещо да се случи много бързо?

Меган се замисли.

— Не. Защо да ми се иска? Няма за какво да бързам. И без това нищо не се случва.

Стана ми мъчно за нея, защото усетих отчаянието в думите й. Попитах меко:

— Ти как прекарваш времето си тук?

Тя сви рамене.

— Няма какво да се прави.

— Нямаш ли някакво хоби? Не играеш ли на разни игри? Имаш ли приятели?

— Никак не ме бива в игрите. Пък и не ги обичам много. Тук няма момичета на моя възраст, а и тези, които ги има, не ми харесват. Мислят, че съм ужасна.

— Глупости. От къде на къде?

Меган поклати глава.

— Ходила ли си на училище?

— Разбира се. Върнах се миналата година.

— Харесваше ли ти училището?

— Не беше лошо. Само че преподаваха ужасно глупаво.

— Какво значи „глупаво“?

— Ами оттук-оттам. Всичко накъсано и непрекъснато от едно нещо скачат на друго. Беше евтино училище и учителите не бяха много добри. Никога не можеха да отговорят както трябва на даден въпрос.

— Е, много малко учители могат — успокоих я.

— А защо? Те са длъжни.

Съгласих се.

— Разбира се, аз съм малко глупава — призна чистосърдечно тя. — И толкова много неща ми изглеждат пълна глупост. Например история. Ами че тя е различна във всяка книга.

— Точно това я прави по-интересна — изразих своето мнение.

— А граматиката? А глупавите съчинения? И всички глупости, които ни задължаваха да четем? Шели чурулика за някаква чучулига, Уърдсуърт се захласва по някакви… минзухари ли бяха или нарциси? И Шекспир!

— Какво му е лошото на Шекспир? — Разговорът ставаше интересен.

— Така го усуква и по такъв сложен начин казва всичко, че въобще не можеш да го разбереш. Обаче някои неща в Шекспир ми харесват.

— Сигурен съм, че ще му стане много приятно, ако те чуе — пошегувах се.

Тя не усети сарказма ми. Лицето й се оживи.

— Например много ми харесват Гонерил и Ригън.

— Защо точно те?

— О, не зная. Те са някак… истински. Как мислите, защо са станали такива?

— Станали какви?

— Такива, каквито са били. Искам да кажа, нещо трябва да ги е направило такива, нали?

За пръв път се замислих по този въпрос. Винаги приемах двете по-големи дъщери на крал Лир за две лоши жени и нищо повече. Но въпросът на Меган за причината да бъдат лоши ме заинтригува.

— Ще си помисля и ще ти кажа.

— О, няма чак такова голямо значение. Просто си мислех. В края на краищата това е само английска литература, нали?

— Да, да. А нямаше ли предмет, който наистина да ти харесва?

— Само математика.

— Математика? — изненадах се.

Лицето й светна.

— Обожавах математиката. Но и нея не я преподаваха както трябва. Бих искала да имам много добър учител по математика. Божествена е! Аз мисля, че в числата има нещо божествено. Вие какво ще кажете?

— Никога не съм го почувствал — отговорих честно.

Бяхме вече в началото на главната улица. Меган изведнъж изрече рязко:

— Ето я госпожица Грифит. Омразна жена.

— Не я ли харесваш?

— Мразя я с цялото си сърце. Непрекъснато ме преследва да се присъединя към нейните отвратителни „Момичета-водачки“. Мразя ги тези „Водачки“. Защо трябва да се киприш в униформа, да ходиш навсякъде под строй, да се кичиш със значки за неща, които в действителност не си се научила да вършиш както трябва? Мисля, че това са големи глупости.

В общи линии бях съгласен с Меган. Но госпожица Грифит ни нападна, преди да успея да изразя мислите си на глас.

Сестрата на лекаря, която се радваше на крайно неподходящото за нея име Еме, излъчваше огромна самоувереност, която толкова липсваше на брат й. Беше представителна жена, спортен тип, с дълбок, сърдечен глас.

— Здравейте, вие двамата — изрече тя. — Прекрасна сутрин. Меган, точно теб желаех да видя. Трябва да ми помогнеш да надписваме пликове за Асоциацията на консерваторите.

Меган промърмори нещо неразбираемо, опря колелото си в бордюра и демонстративно се шмугна в супермаркета.

— Невероятно дете — рече госпожица Грифит, докато гледаше след нея. — Толкова е мързелива. Прекарва си времето само в безцелно шляене насам-натам. Сигурно горката госпожа Симингтън много се мъчи с нея. Знам, че се опита на няколко пъти да я накара да се захване с нещо — курсове по стенография и машинопис, готварство, дори да отглежда ангорски зайци, но напразно. А й е нужен някакъв интерес в живота.

Тя може би беше права, но на мястото на Меган аз също щях твърдо да се противопоставям на коя да е от идеите на Еме Грифит, защото нейната агресивна натрапчивост беше наистина отблъскваща.

— Мразя безделието — продължаваше госпожица Грифит, — особено при младите хора. Поне Меган да беше красива, привлекателна или нещо от този род. Понякога си мисля, че е малоумна. Голямо разочарование за майката. Бащата, знаете ли — тук тя като че ли направи опит да понижи глас, — не беше добър човек. Страхувам се, че детето прилича на него. Болезнено за майка й. Но какво ли не можеш да видиш на този свят, тъй казвам аз!

— За щастие — отговорих.

Еме Грифит се засмя престорено.

— Прав сте, не можем всички да бъдем излети по един калъп. Но не ми се нрави да гледам как хората са неспособни да извлекат от живота всичко, което им се предлага. Аз се радвам на живота и искам всички да му се радват. Казвали са ми, че сигурно се отегчавам до смърт, като живея в това затънтено място. Нищо подобно, отговарям. Винаги съм заета, винаги щастлива! Времето ми е изцяло запълнено било с „Водачките“, било с Института на жените, да не говорим за разните комитети и комисии — да не говорим, че се грижа за Оуен.

В този момент госпожица Грифит забеляза една позната от другата страна на улицата, изкрещя й за поздрав и притича през пътя като безцеремонно ме остави сам и свободен да следвам набелязания курс.

Намирах госпожица Грифит за уморителна, от друга страна, не можех да не се възхищавам на нейната енергичност и жизнерадост, а и на фона на оплакванията на толкова много други жени бе приятно да се наблюдава нейното лъчезарно задоволство от определения й от съдбата жребий, което тя с готовност демонстрираше.

Свърших работата си в банката сравнително бързо и се отправих към кантората на господа „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“. Не зная дали все още имаше някой жив Гълбрайт — не видях адвокат с такова име. Въведоха ме в канцеларията на Ричард Симингтън в дъното на кантората, която със своя застоял въздух и мебелировка напълно отговаряше на представата за солидна адвокатска кантора с корени в миналото.

Огромни кутии с нотариални книжа, надписани надлежно — успях да прочета няколко имена — лейди Хоуп, сър Еверард Кар, Уилям Йейтсби-Хоърс, ескуайър, починал и тъй нататък — създаваха нужната атмосфера за уважавани клиенти и сериозен, дългогодишен бизнес.

Докато изучавах господин Симингтън, наведен над документите, които бях донесъл, си помислих, че ако госпожа Симингтън беше преживяла трагедия с първия си брак, с втория бе улучила десетка. Ричард Симингтън олицетворяваше спокойната солидност, мъж, който никога не би допуснал съпругата му да изпита дори най-малко притеснение. Имаше дълъг врат с изявена адамова ябълка, бледо лице с дълъг, тесен нос. Внимателен човек, несъмнено добър съпруг, но със сигурност не от тези, които карат кръвта да закипи лудо във вените.

В този момент той проговори. Говореше ясно и бавно, в думите му се долавяше дълго натрупван опит. Въпросът бе уреден и аз станах да си ходя, отбелязвайки:

— Слязох от хълма пеша с доведената ви дъщеря.

За миг се почудих, да не би да съм се объркал, защото Симингтън като че ли не помнеше да има доведена дъщеря. После се усмихна:

— А, да, разбира се, Меган. Тя, ъ-ъ, завърши гимназия неотдавна. Ние с майка й обсъждаме, че трябва да й намерим някакво занимание — да, занимание. Но тя е още много малка, разбира се. И е изоставаща за възрастта си, така казват, да, да, така казват.

Излязох. В предната канцелария един много възрастен човек, седнал на табуретка, пишеше бавно и старателно. Другите обитатели бяха момче на около тринайсет години с хитър поглед и жена на средна възраст със ситно накъдрена коса и пенсне, която пишеше със замах на машината пред нея.

Ако това наистина беше госпожица Гинч бях изцяло съгласен с Оуен Грифит, че изглеждаше невероятно между нея и шефа й да съществува каквато и да е размяна на нежности.

Влязох в хлебарницата и се оплаках за сухия хляб със стафиди. Отвърнаха ми с много възклицания и нежелание да повярват, което беше напълно в духа на ситуацията, след което бях компенсиран с нова франзела „преди минута я извадихме от пещта“ — топлината, която проникна до тялото ми през дрехите, потвърждаваше истината.

На улицата се заозъртах с надеждата да видя Джоана с колата. Продължителното ходене пеша ме бе изморило, а и придвижването с два бастуна и гореща франзела в ръце не бе никак лесно. Но сестра ми все още не се бе появила. Изведнъж разтворих широко очи приятно изненадан.

По тротоара срещу мен пристъпваше богиня. Няма други думи, с които да опиша това, което виждах.

Идеално лице, дълга, чуплива, руса коса, стройно тяло с великолепни пропорции! Движеше се без усилие, като че ли плуваше във въздуха, без да докосва земята. Блестящо, невероятно момиче, което кара дъха да секва!

Нещо трябваше да се случи насред огромната възбуда, която ме бе обзела. И се случи най-прозаичното — изтървах хляба. Изпуснах го от прегръдката си. Опитах се да го хвана, но изтървах бастуна си, който изтрака на паважа, а аз залитнах и едва не паднах.

Силната ръка на богинята ме подхвана и подкрепи.

Започнах да заеквам:

— Б-б-благодаря много. У-у-ужасно съжалявам.

Тя се наведе, взе хляба и бастуна и ми ги подаде.

После се усмихна любезно и весело каза:

— Не се притеснявайте. Няма нищо, уверявам ви.

Магията изчезна светкавично, както се бе появила, унищожена от гласа й.

Хубаво, здраво момиче с безупречна фигура и толкова. Нищо повече!

Представих си какво ли би се случило, ако боговете бяха дарили Елена от Троя с такъв безстрастен глас. Как става така, че едно момиче е в състояние да смути най-съкровеното в душата ти само докато мълчи, а в мига, в който проговори, блясъкът се стопява.

Познавах и друг случай — една дребна женица с маймунско личице, която никой не би се обърнал да погледне втори път. Но когато тя заговореше, магията започваше да действа, човек се чувстваше очарован и митът за Клеопатра отново се възраждаше.

Джоана бе спряла до мен, без да забележа кога е пристигнала. Тя попита какво се е случило.

— Нищо особено — отговорих, връщайки се към ежедневието. — Разсъждавах за Елена от Троя и странностите на божествената красота.

— Какво смешно място си избрал. Изглеждаше много странно, притиснал към гърдите си хляба, с широко отворена уста.

— Изживях шок — опитах се да обясня. — Пренесен бях в градината на Боговете и обратно за един миг. — Знаеш ли коя е тази? — добавих, като кимнах към грациозно отдалечаващата се жена.

Джоана се вгледа и каза, че това е гувернантката на децата на Симингтън.

— Тази ли беше причината за изненадата ти? Тя е много хубава, но доста посредствена.

— Зная — отвърнах. — Най-обикновено хубаво момиче. Но в първия момент помислих, че виждам живата Афродита.

Джоана отвори вратата на колата и аз се наместих вътре с известна трудност.

— Смешно е, нали? — каза тя. — Някои момичета са толкова красиви и чаровни, други са грозновати, но също са чаровни. А има и красиви, но скучни, тип „Армия на спасението“. Това момиче е точно от тях. Жалко.

Отговорих, че ако работи като гувернантка, може би така е най-добре.