Смърт в Лимсток

1.

Когато се върнах у дома, заварих госпожа Дейн Калтроп да разговаря с Джоана. Изглеждаше мрачна и болна.

— Ужасен шок, господин Бъртън — каза тя. — Бедната, о, бедната!

— Да. Ужасно е да се помисли дори, че някой може да бъде доведен до самоубийство.

— А, вие имате предвид госпожа Симингтън?

— А вие кого имахте предвид?

Госпожа Дейн Калтроп поклати глава.

— Разбира се, че съжалявам за нея, но това щеше да се случи рано или късно, не е ли така?

— Не ви разбирам — каза Джоана сухо.

Госпожата се обърна към нея:

— Ще се опитам да ви обясня, скъпа. Ако някой си мисли, че самоубийството е изход от всичките му беди, то няма значение какъв ще бъде поводът. Тя щеше да постъпи по същия начин при първата по-сериозна неприятност. Защото в края на краищата е такъв тип жена. Не че можеше да се предположи. Тя винаги ми изглеждаше по-скоро егоцентрична, отколкото глупава жена и се радваше на живота. Не я мислех за толкова слабохарактерна, но това само доказва колко слабо познавам хората.

— Аз все още съм любопитен кого нарекохте „бедната“ — попитах.

Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се, жената, която пише тези писма.

Отбелязах сухо:

— Аз не бих си хабил състраданието за подобен изрод.

Госпожа Дейн Калтроп се наведе напред и сложи ръка върху коляното ми. Освен че имаше хубави очи, допирът на ръката й беше много нежен.

— Но нима не разбирате — не чувствате ли? Използвайте въображението си. Помислете само колко отчаяна и нещастна трябва да е жената, седнала да пише тези ужасии. Колко самотна, колко откъсната от човешкия род! Пропита с отрова до мозъка на костите си и тази черна отрова е намерила откъде да блика. Ето защо обвинявам себе се. Някой в този град се измъчва от ужасна мъка, а аз не зная. Длъжна съм да знам. Човек няма право да се меси в живота на другите. Аз никога не го правя. Но тази тъмна, дълбоко скрита мъка — ако можеше подобно на черен и гангренясал крайник да бъде отсечена, за да може отровата да изтече, без да причини вреда никому. Да, бедната душа, бедната душа.

Тя се изправи, готова, да си тръгне.

Не можех да се съглася с нея. Невъзможно ми бе да изпитвам състрадание към нашето Отровно перо (това име измисли Джоана). Но, измъчван от любопитство, попитах:

— Имате ли някаква представа, госпожо Дейн Калтроп, коя може да бъде тази жена?

Тя ме погледна със своя странен поглед.

— Да, мисля, че се досещам. — После добави: — Но мога и да греша, нали?

Излезе през вратата и мигновено се върна, за да ме попита:

— Я ми кажете защо не сте се оженили досега, господин Бъртън?

Който и друг да беше проявил такова нахалство, щях да се възмутя и да не отговоря, но от нейната уста въпросът прозвуча толкова естествено и мило, че не можех да не отговоря.

— Да речем — рекох замислено, — че не съм срещнал все още подходяща жена.

— Да речем, че мога да приема отговора ви, но не ми се струва много добър, защото почти всички мъже очевидно са женени за неподходящи жени.

След тази декларация тя наистина си отиде. Джоана се обади:

— Знаеш ли, аз си мисля, че тя е луда. Но я харесвам. Хората от селото се страхуват от нея.

— И аз малко се страхувам.

— Защото никога не знаеш какво ще каже?

— Да. И поразителната точност на всички нейни умозаключения.

Сестра ми попита замислено:

— Смяташ ли, че нашият анонимен автор е много нещастна личност?

— Не зная какво мисли тази проклета вещица. И не ме интересува. Ако съжалявам някого, това са жертвите й. — Тук се досетих да разкажа на Джоана за полицията и заключенията, до които бяха достигнали. Обсъдихме всички възможности и отново се върнахме към думите на съпругата на викария.

Сега ми изглежда странно, че в своите разсъждения за чувствата на тази отровна персона ние изпуснахме може би най-очевидното. Грифит си я представяше ликуваща. Аз — съжаляваща, ужасена от извършеното. За госпожа Дейн Калтроп тя страдаше.

И все пак никой от нас (по-точно аз самият) не подозираше най-естествената реакция. Тази реакция се наричаше страх. Защото след смъртта на госпожа Симингтън анонимните писма преминаха в нова категория. Не зная точно как се разглеждаше това от гледна точка на закона — адвокатът Симингтън вероятно знаеше много добре — но бе очевидно, че след като имаше причинена смърт, положението на автора бе станало много сериозно. И дума не можеше да става, ако бъде открит виновникът, всичко да се вземе на шега. Полицията се бе заела със случая, на помощ бе извикан експерт от Скотланд Ярд. За неизвестния извършител бе въпрос на живот и смърт да не бъде заловен.

А щом се приемеше, че основната реакция е страх, следваха куп опасности. Бях сляп за тях, сляп за очевидното.

2.

На следващата сутрин ние с Джоана закъсняхме малко за закуска. По-точно закъсняхме по представите на Лимсток. Беше девет и половина. По това време в Лондон Джоана може би току-що щеше да се е събудила, а аз все още щях да спя дълбоко. Но когато Партридж обявяваше „Закуска в осем и трийсет“ или „Закуска в девет“, нито аз, нито Джоана смеехме да възразим.

За мое неудоволствие заварихме Еме Грифит да разговаря с Меган на входа.

С обичайната за нея простодушна сърдечност още с появяването ни тя ни приветства с:

— Хайде, мързеливци. Аз вече преполових деня.

Това, разбира се, си беше нейна работа. Несъмнено един лекар трябва да бъде на крак рано сутринта и неговата грижовна сестра би трябвало да стане, за да приготви кафе или чай. Но няма никакво извинение, когато тази сестра тръгне по къщите да безпокои по-сънливите си съседи. Девет и половина бе изключително неподходящ час за посещение.

Меган светкавично влезе в къщата и оттам в трапезарията. Очевидно Еме бе прекъснала закуската й.

— Заявих, че няма да влизам — заобяснява госпожица Грифит, — въпреки че аз самата не разбирам каква е разликата дали ще разговаряш с хората на входа или вътре в къщата им. Както и да е, дойдох да попитам госпожица Бъртън дали може да участва с някои зеленчуци от градината ви в благотворителната разпродажба за „Червения кръст“, която организираме на главната улица. Ако има възможност, ще се обадя на Оуен да дойде да ги вземе с колата.

— Много рано сте тръгнали — обадих се аз.

— Ранно пиле рано пее — бодро отговори тя. — По това време всички са си у дома. Оттук отивам у господин Пай. А на обяд ще ходя в Брентън с „Водачките“.

— Вашата енергия ме кара да се чувствам ужасно уморен.

В този момент телефонът иззвъня и аз се отправих към дъното на хола, оставяйки Джоана смутено да изрежда имена на зеленчуци, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на градината.

— Да? — казах в телефонната слушалка.

От другия край на линията чувах дълбоко дишане, след това колеблив женски глас възкликна:

— О!

— Да? — повторих окуражително.

— О! Това ли… Това ли… Искам да кажа, това ли е „Литъл Фърз“? — попита тя разтревожено.

— Това е „Литъл Фърз“.

— О! — Очевидно жената започваше така всяка своя мисъл. Тя запита предпазливо: — Ще мога ли да разговарям за малко с Партридж?

— Разбира се. За кого да съобщя?

— О! Кажете й, че се обажда Агнес. Агнес Пате.

— Агнес Пате?

— Точно така.

Едва се въздържах да не обявя: „Аз пък съм Доналд Патока.“ Оставих слушалката и извиках към стълбищата, където чувах, че тропа грижовната ни прислужница:

— Партридж. Партридж.

Тя се появи с метла в ръката, физиономията й ясно казваше: „Какво пък си решил да искаш точно сега?“, но попита с уважение:

— Да, сър?

— Агнес Пате желае да разговаря с теб по телефона.

— Извинете, сър?

Повиших глас:

— Агнес Пате.

Повторих името както го бях чул. Но тя го произнесе правилно:

— Агнес Потер? Какво ли пък иска?

Очевидно притеснена, Партридж остави внимателно метлата до стената и запристъпва надолу по стъпалата. Колосаната й престилка на цветя шумолеше разтревожено при всяка стъпка.

Незабелязано от Еме се шмугнах в трапезарията, където Меган похапваше пържени бъбреци и бекон. За разлика от Еме тя не излъчваше „бодро утринно настроение“. Отговори троснато на поздрава ми и продължи да се храни мълчаливо.

Разтворих сутрешния вестник. След малко влезе Джоана. Изглеждаше малко разстроена.

— Уф! — строполи се тя на стола си. — Толкова рано и вече съм уморена. Отгоре на всичко мисля, че ужасно се изложих. Оказа се, че изобщо не познавам градината и какво кога расте. По това време няма ли зелен боб?

— Август — обади се Меган.

— Добре де, но в Лондон можеш да си купиш по всяко време — оправда се сестра ми.

— В консерви, мило глупаче — поправих я аз. — Или замразен. Носят го с кораби от топлите страни.

— Като слоновата кост, маймуните и пауните? — попита сестра ми.

— Съвсем вярно.

— Аз бих си поискала паун — каза Джоана замечтано.

— А аз искам да си имам маймунка — намеси се Меган.

Докато замислено белеше един портокал, Джоана рече:

— Чудя се какво ли би било да съм на мястото на Еме Грифит? Винаги заредена с енергия, пращяща от здраве и доволна от живота. Как мислиш, дали понякога се чувства уморена, потисната, копнееща?

Казах, че съм сигурен, че Еме Грифит е неспособна да копнее, за каквото и да е, и през отворения френски прозорец последвах Меган на верандата.

Докато пълнех лулата, в трапезарията влезе Партридж. Чух я да пита:

— Ще може ли да поговоря с вас, госпожице?

„Боже мой — помислих. — Надявам се, че Партридж не възнамерява да си подаде оставката. Ако го направи, Емили Бартън никога няма да ни прости.“ Прислужницата продължи:

— Трябва да се извиня, госпожице, за това, че ми позвъниха по телефона. Искам да кажа, младото момиче, което ми се обади, би трябвало да знае, че това не е редно. Аз никога не съм си позволявала да използвам телефона или да разрешавам на познатите си да ми се обаждат и много съжалявам, че подобно нещо се случи, да не говорим за неудобството, което бе причинено на господина да се обажда, да се налага да ме вика и тъй нататък.

— Но, Партридж, аз не виждам никаква причина за притеснение. — Сестра ми се опитваше да я успокои. — Защо да не се обаждат твоите приятелки? Телефонът е именно за това.

Можех да си представя киселата физиономия на Партридж, докато слушах безстрастния й отговор:

— Такива постъпки са недопустими в този дом, госпожице. Госпожица Емили никога нямаше да позволи такова своеволие. Аз също, и затова се извинявам, че допуснах да се случи, но Агнес Потер, момичето, което си позволи да ме търси, е ужасно младо и освен това е ужасно разтревожено и не знае какво е подобаващо за една уважавана къща.

„Ето ти един малък урок, Джоана“ — казах си злорадо.

— Тази Агнес, която ми се обади, госпожице — продължаваше Партридж, — работеше тук под мое ръководство. Беше едва на шестнайсет години и я бяхме взели направо от сиропиталището. И, разбирате ли, тъй като си няма майка или други роднини, които да я съветват, е свикнала да търси моя съвет за всички свои проблеми. Аз съм я научила на много неща, ако не звучи самохвално.

— Да? — каза Джоана и зачака. Очевидно следваше още нещо.

— Затова си позволявам волността да ви помоля, госпожице, да позволите Агнес да ме посети за чай днес следобед. Ще я поканя в кухнята. Днес тя има свободен ден и е ужасно разтревожена. Иска да се посъветва с мен. Във всеки друг случай не бих си позволила да отправям към вас такава молба.

Сестра ми попита озадачено:

— Но какво пречи някой да те посещава?

Партридж се наежи и гордо заяви:

— Това никога не е било позволено в този дом, госпожице. Старата госпожа Бартън никога не допускаше гости в кухнята. Изключение бяха почивните дни, тогава можеха да ни посещават, вместо да излизаме. Госпожица Емили също се придържа към старите порядки.

Джоана се държи много добре с прислужниците и те я обичат. Но с Партридж никога не успя да разчупи леда.

Когато прислужницата излезе от стаята и Джоана дойде при мен, й казах:

— Безсмислено е, моето момиче. Твоята проява на добри чувства е непонятна за Партридж. Тя държи на традицията и на всичко, което подобава за дома на един истински джентълмен, какъвто съм аз.

— Не съм и помисляла, че подобна тирания все още намира почва в тази страна! — Джоана беше възмутена. — Третират ги като роби, Джери, а на тях им харесва.

— Това е очевидно. Поне на Партридж й харесва.

— Не мога да разбера защо не ме понася? Повечето хора ме намират симпатична.

— Вероятно те презира, защото не спазваш закона господар — роб, не се държиш както подобава. Ти никога не прокарваш пръст по скритите места, за да провериш дали е бърсан прахът. Никога не проверяваш дали под килимите има боклук. Никога не питаш какво е станало с останалите сладкиши и нито веднъж не си я накарала да ни приготви красива торта.

— Ужасно! — възкликна Джоана.

След като бях споменал случайно красивата торта, идеята ми изглеждаше въодушевяваща, но тя тъжно продължи:

— Днес се провалих във всичко. Еме Грифит ме презира, защото не познавам царството на зеленчуците, Партридж ме гледа високомерно, защото съм нормално човешко същество. Ще отида в градината и ще ям червеи.

— Меган е вече там.

В този момент момичето наистина бе застанало между две лехи. Приличаше ми на птичка, която очаква да бъде нахранена.

Но тя изведнъж тръгна към нас и каза рязко:

— Искам да ви благодаря много, че бяхте тъй добри към мен, май много ви дотегнах, но на мен ми беше ужасно приятно, само че сега трябва да се върна у дома. Защото все пак моят дом е там и аз не мога безкрайно да живея тук. С една дума, реших да си тръгна още тази сутрин.

— Какво? — възкликнах удивен.

— Трябва да си тръгна веднага.

Тя се бе изчервила от притеснение. С Джоана се опитахме да я накараме да промени решението си, но тя бе непреклонна.

Накрая сестра ми приготви колата, а Меган се качи горе и след малко слезе с куфара, в който бе прибрала всичките си принадлежности.

Единствената, която бе изключително доволна от така развилите се обстоятелства, бе Партридж. Мрачно й лице почти разцъфтя в усмивка, когато научи новината. Тя никога не бе харесвала Меган.

Когато Джоана се върна, стоях неподвижен в средата на градината. Тя ме попита, да не би да съм решил да ставам слънчев часовник.

— Защо?

— Ами, когато тръгвах, стоеше на същото място. Само че не мога да те нарека слънчев часовник, защото си мрачен като градоносен облак!

— Нямам настроение. Първо Еме Грифит, после Меган ни напусна. А възнамерявах да я помоля да отидем до онзи връх, Лег Тор.

— Щеше да я водиш за каишката ли? — попита Джоана.

— Какво?

Тя вече влизаше в къщата и почти извика:

— За каишка ли щеше да я водиш? Господарят си загубил кучето и чудо голямо!

3.

Трябва да призная, че бях ядосан. Меган ни беше изоставила най-внезапно. Може би в един миг бе решила, че сме й омръзнали.

Нашият живот надали бе много забавен за едно момиче. У дома щеше да се развлича с братята си и Елзи Холанд.

Чух стъпките на Джоана и побързах да направя няколко крачки встрани, за да избегна подигравките относно слънчевия часовник.

Около обяд дойде Оуен Грифит. Джоана се бе погрижила един градинар да го чака с необходимата зеленчукова реколта.

Докато старият Адамс товареше колата, поканих Оуен в къщата да се почерпим. Той бе отклонил поканата за обяд.

Когато влязох с чашите с шери, от пръв поглед разбрах, че Джоана се бе заела с работа.

Нямаше и най-малка следа от враждебност между двамата. Тя бе свила крака под себе си в един ъгъл на дивана и едва не мъркаше като доволно коте. Задаваше му въпроси за работата му, дали е доволен, не възнамерява ли да специализира. Според нея лекарската професия е една от най-благородните на света.

Каквото и да казвате, сестра ми може да бъде много добра слушателка. След като се бе наслушала на толкова много недооценени гении, Оуен бе най-лесната жертва. След третата чаша шери Грифит разпалено й разказваше за някакъв страшно сложен случай, използвайки думи, които само колега медик е в състояние да разбере, разбира се, и Джоана.

Тя гледаше умно и бе силно заинтересована от най-малките подробности.

В първия момент се разтревожих. Джоана не постъпваше правилно. Грифит бе чудесен човек и да го причислява към многобройните си завоевания, а след това да се прави на ни лук яла, ни лук мирисала, бе най-малко нечестно. Всички жени са превъплъщение на Сатаната.

После, докато гледах Грифит, вече не бях толкова сигурен, че Джоана ще успее с пъкления си план. Твърдата брадичка и присвитите устни говореха за мъжественост, срещу която тя не се бе изправяла до този момент. Освен това един истински мъж сам знае как да се справи в подобна ситуация. Рискът е изцяло негов, ако не успее да овладее събитията.

Изведнъж Джоана каза:

— Моля, не бъдете толкова твърд. Настоявам да останете с нас на обяд, доктор Грифит.

Той се поизчерви и каза, че не би възразил, но сестра му ще го очаква у дома.

— Ще й позвъним и мисля, че проблемът лесно ще бъде уреден. — Джоана мигновено изпълни намеренията си.

Грифит изглеждаше малко смутен. Мина ми през ума, че е много вероятно да се страхува от сестра си.

Джоана се върна и с усмивка обяви, че всичко е наред.

И Оуен остана да обядва с нас. По всичко личеше, че му е приятно. Говорехме за книги, театър, световна политика, след това за музика, рисуване и архитектура.

Нито веднъж не споменахме Лимсток, анонимните писма или самоубийството на госпожа Симингтън.

Всичко това сякаш бе забравено и мисля, че Оуен бе щастлив. Тъмното му лице се оживи, оказа се, че е високоерудиран и приятен събеседник.

Когато си тръгна, казах на сестра си:

— Този човек е прекалено добър за ловките ти трикове.

Тя възрази:

— Това са твои думи! Всички мъже са еднакви!

— Защо си се захванала с него, Джоана? Наранена гордост?

Сестра ми ме изгледа с любопитство.

— Може би.

4.

През този следобед щяхме да ходим на чай у госпожица Емили Бартън, в стаите, които беше взела под наем.

Отидохме до селото пеша, защото вече се чувствах достатъчно силен да изкачвам хълма.

Изглежда не бяхме преценили добре времето, за което щяхме да изминем пътя, и пристигнахме рано. Вратата ни отвори висока жена с грубовато лице и свиреп поглед, която ни заяви, че госпожица Бартън все още не се е прибрала.

— Но знам, че сте поканени, затова, моля, влезте да я почакате.

Това явно беше вярната Флорънс.

Последвахме я по стълбите, тя отвори вратата и ни покани в доста уютна и приятна трапезария. Стаята може би имаше малко повече мебели от необходимото, предположих, че някои от нещата бяха дошли тук от „Литъл Фърз“. Високата жена явно бе горда от стаята си.

— Красиво е, нали? — попита.

— Много красиво — отговори Джоана. Гласът й звучеше сърдечно.

— Направих я колкото можех по-удобна. И то с огромно желание, защото тя наистина заслужава. Тя би трябвало да бъде в прекрасната си къща, а не в стаи под наем.

Флорънс като разгневен дракон поглеждаше ту единия, ту другия от нас, готова да ни изпепели с поглед. Разбрах, че днес не е щастливият ни ден. Меган си отиде, Джоана трябваше да търпи огорчения от Еме Грифит и Партридж, а сега двамата бяхме принудени да слушаме укорите на дракона Флорънс.

— Петнайсет години бях прислужница там — добави домакинята.

Джоана не търпеше да бъде жертва на несправедливост:

— Добре, но госпожица Бартън сама искаше да даде къщата под наем. Иначе нямаше да я предлагат от агенцията за недвижими имоти.

— Беше принудена — отвърна Флорънс. — А живееше толкова скромно и пестеливо. Но дори проклетото правителство не я оставя на мира. Лешоядите искат колкото се може повече да печелят.

Поклатих тъжно глава.

— По времето на старата господарка имаше толкова много пари — продължи Флорънс. — И след това всички измряха една след друга, бедните. А госпожица Емили се грижеше за тях. Беше търпелива, никога не се оплакваше. Понасяше всичко с такова благородство, горката. Но това й се отразяваше, на всичкото отгоре сега има неприятности с пари! Би трябвало да се срамуват от себе си. Да грабят от такава дама като нея, която нищо не разбира от сметки и не може да схване триковете им.

— Такива са времената, практически всеки от нас е получил подобен удар — намесих се аз, но Флорънс беше безмилостна.

— За някои, които могат да се грижат за себе си, може да не е такава беда, но не и за нея. Тя се нуждае от някого, който да се грижи за нея, и докато е с мен, ще се постарая никой да не я притеснява и мами. Бих направила всичко за госпожица Емили. — И след като ни огледа още веднъж с изгарящ поглед, за да се увери, че сме разбрали какво иска да каже, желязната Флорънс напусна стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Чувстваш ли се като кръвопиец, Джери? — попита Джоана. — Защото аз се чувствам. Какво става?

— Изглежда не ни приемат добре — отговорих. — Меган се умори от нас, Партридж те презира, а вярната Флорънс явно не ни харесва.

Джоана промърмори:

— Чудя се защо Меган ни напусна.

— Отегчи се от нас.

— Изобщо не мисля, че се е отегчила. Чудя се… Джери, мислиш ли, че може да има връзка с разговора й с Еме Грифит?

— Имаш предвид тази сутрин, преди да слезем за закуска?

— Да, не бяха говорили дълго, но…

Аз довърших изречението:

— Но тази жена не се спира пред нищо, може да те сгази като слон. Сигурно…

Вратата се отвори и госпожица Емили влезе. Бузите й бяха порозовели, беше задъхана и изглеждаше възбудена. Ясносините й очи блестяха.

Гласът й прозвуча като гукане на гълъб:

— О, Боже! Толкова съжалявам, че закъснях. Направих някои покупки в града, кейковете в „Синята роза“ не ми се видяха достатъчно пресни, та отидох до магазина на госпожа Логан. Обичам пресни кейкове и затова винаги се стремя да ги купувам последни от всички покупки — така човек е сигурен, че ще вземе току-що извадени от пещта, а не останали от предишния ден. Но съм толкова отчаяна, че ви накарах да чакате, наистина непростимо от моя страна.

Джоана я прекъсна:

— Грешката е наша, госпожице Бартън, ние подранихме. Слязохме пеша, а Джери върви вече толкова бързо, че навсякъде пристигаме прекалено рано.

— Не прекалено, мила. Не казвай това. Нищо хубаво не може да е прекалено. — И старата дама потупа сърдечно Джоана по рамото.

Лицето на сестра ми засия, най-после изглежда беше постигнала успех. Емили Бартън се усмихна широко, обръщайки се към мен. В усмивката й имаше нещо свенливо, както ако на абсолютно невинен човек позволят да се доближи до тигър-човекоядец, когато е сигурно, че няма да го нападне.

— Много мило от ваша страна да удостоите с присъствието си такова женско забавление като пиене на чай, господин Бъртън.

Помислих си, че вероятно представата й за мен беше като за същество, наливащо се през цялото време с уиски и сода, пушещо дебели пури и от време на време забавляващо се с прелъстяване на селски девойки, в по-радикален случай, имащо връзка с омъжена жена.

Когато по-късно казах на Джоана за мислите си, тя отговори, че може би това е бил подсъзнателният идеал на Емили Бартън за мъж, но уви, не го е намерила.

Госпожица Емили се защура из стаята, подреждайки около мен и Джоана малки масички, на които внимателно и тържествено постави по един пепелник. Минута по-късно вратата се отвори и Флорънс влезе с поднос, на който бяха наредени няколко великолепни чаши за чай „Краун Дарби“. Предполагам, че Емили ги бе взела със себе си от „Литъл Фърз“. Чаят бе великолепно приготвен, китайски и много ароматен. Имаше чинии със сандвичи и няколко вида пресен кейк.

Вярната Флорънс сега сияеше, поглеждайки към госпожица Емили с майчинска загриженост, като към любимо дете, което организира чай за своите кукли.

С Джоана изядохме много повече, отколкото бе учтиво или колкото бихме искали. Нямаше начин да се устои на непрекъснатите подканяния на любезната ни домакиня. Емили очевидно страшно много се забавляваше, почувствах, че със сестра ми сме за нея част от голямото приключение — двама души от тайнствения свят на Лондон.

Съвсем естествено много скоро разговорът се пренесе към местните новини и личности. Госпожица Бартън говори с топлота за доктор Грифит, особено за добротата и способностите му като лекар. Господин Симингтън също бил умен адвокат и помогнал на госпожица Бартън да си прибере част от парите от доходите по рентата, нещо, което тя никога не е знаела и не би се сетила да направи. Той бил толкова мил с децата си, направо отдаден на тях, както и на жена си.

Тук госпожица Бартън прекъсна за момент и продължи:

— Бедната госпожа Симингтън, толкова е тежко с тези малки деца, останали без майка. Тя не беше много силна жена, а напоследък и здравето й се беше влошило. Нещо като мозъчна буря, спомням си, че четох нещо такова по вестниците. При такива обстоятелства хората наистина не знаят какво правят. И тя също. Бедната душа не е знаела какво прави, иначе щеше да помисли за господин Симингтън и децата.

— Тези анонимни писма сигурно са я поразили много дълбоко — попита Джоана.

Госпожица Бартън се изчерви. След това с нотка на отвращение каза:

— Това не е особено приятна тема за дискутиране, нали така? Знам, че е имало наистина писма, но няма да говорим за тях. Гадни неща. Мисля, че е по-добре да не им обръщаме внимание. Е, може би за господин Бъртън би било възможно да не им обръща внимание, но за някои хора това не беше лесно.

Въпреки това аз покорно насочих разговора към Еме Грифит.

— Прекрасно, наистина прекрасно — изчурулика госпожица Бартън. — Тя е толкова добра и способна във всичко. Тя наистина поддържа много добре това място и е абсолютно предана на брат си. Много е приятно да се види такава преданост между брат и сестра.

— Той не мисли ли, че понякога тя е прекалено предана? — попита Джоана.

Емили Бартън се вторачи в нея.

— Тя жертва много неща за неговия успех — отвърна Емили с нотка на извинително благородство.

Съзрях пламък в очите на сестра ми и побързах да насоча вниманието към господин Пай.

Емили Бартън имаше някои съмнения относно господин Пай. Всичко, което би могла да каже, и то с известна доза сигурност, беше, че той е много мил, да, много мил. Доста богат и доста щедър. Понякога го посещавали много странни хора, но, разбира се, това било естествено — господин Пай бе пътувал много. Съгласихме се, че пътуванията не само разширяват кръгозора, но често водят и до странни връзки и познанства.

— Често съм си мечтала да отида на такова пътуване — каза госпожица Бартън. — Човек чете за тях във вестниците и те изглеждат толкова привлекателни.

— Защо не отидете? — попита Джоана.

Превръщането на мечтата в реалност като че ли разтревожи госпожица Емили:

— О, не, това е просто невъзможно!

— Но защо? Те са доста евтини.

— О, не са само разходите. Не, не бих могла да пътувам сама. Да пътувам сама изглежда толкова странно, не мислите ли така?

— Не — отговори сестра ми.

Госпожица Емили я погледна със съмнение.

— Не знам как бих могла да се оправя с багажа си, а и да слизам на брега в непознати пристанища… и всички тези различия в парите…

Безбройни трудности като че ли започнаха да изникват пред дребничката дама и Джоана побърза да я успокои, като я заразпитва за предстоящото градинско увеселение и местната разпродажба. Това ни доведе съвсем естествено до госпожа Дейн Калтроп. Лек спазъм се появи за миг по лицето на госпожица Бартън.

— Знаеш ли, мила, тя наистина е много странна жена. Нещата, които понякога казва…

Попитах я какви неща има предвид.

— О, не знам точно. Толкова неочаквани неща, а и начинът, по който те гледа, като че ли не си ти там, а някой друг — струва ми се, че не се изразявам правилно, но е много трудно да обясня точното впечатление, което тя оставя у мен. И освен това тя не би се — как да кажа — не би се намесила в нищо. Има толкова много случаи, когато жената на викария може да даде съвет — и дори може би да даде утешение. Да повдигне духа на хората и да ги накара да следват пътя си. Хората биха я слушали. Сигурна съм в това, те изпитват страхопочитание към нея. Но тя не иска да се меси в тези неща и стои настрана. Има и този странен навик да проявява съжаление към най-недостойни хора.

— Това е интересно — казах аз. Разменихме погледи с Джоана.

— И въпреки това тя е жена от много добро семейство. Преди да се омъжи, беше госпожица Фероуей от Белпат, много добро семейство, но тези стари семейства понякога са много странни. Така ми се струва на мен може би. Но тя се е посветила на мъжа си, който е човек с много фин интелект. Понякога ми се струва, че само го похабява в такова малко градче като нашето. Добър човек и много честен е нашият викарий, въпреки че намирам навика му да цитира непрекъснато на латински за много объркващ.

— Точно така — пламенно я подкрепих аз.

— Джери получи скъпо образование в светско училище, така че трудно може да разбира латински, когато му се случи да го чуе — добави Джоана.

Споменаването на думата образование пренесе мислите на госпожица Бартън в съвсем нова посока.

— Учителката ни тук е една от най-неприятните млади жени, които съм срещала — каза тя. — Доста червена, страхувам се. — Тя понижи гласа си при споменаването на думата „червена“.

По-късно, когато се прибирахме вкъщи, Джоана ми каза:

— Много е сладка.

5.

По време на вечерята Джоана попита Партридж дали партито й е имало успех.

Лицето на Партридж почервеня и тя застана още по-изправена, ако изобщо би могла да го направи.

— Благодаря ви госпожице, но Агнес изобщо не се появи.

— О, съжалявам.

— За мен това няма значение — отвърна прислужницата. Беше толкова изпълнена с възмущение, че изрази недоволството си пред нас: — Не мислех да я каня! Самата тя се обади по телефона, каза, че имала нещо, което би могла да сподели с мен, и понеже днес бил свободният й ден, помоли да дойде и да си поприказваме. И аз се съгласих, тъй като получих позволение от вас. И след всичко това нито следа от нея? Нито дума за извинение, макар да си мисля, че утре сутринта ще получа пощенска картичка, в която ще се извини за случилото се. Днешните момичета не си знаят мястото, просто не знаят как да се държат.

Джоана се помъчи да смекчи наранените чувства на Партридж.

— Може би не се е чувствала добре. Не позвънихте ли да разберете?

Партридж отново изпъчи гърди.

— Не, госпожице, не го направих. Наистина не го направих. Ако Агнес иска да се държи невъзпитано, това си е нейна работа, но когато се видим, ще й обясня някои неща.

Партридж излезе от стаята все още зачервена от смущение. С Джоана избухнахме в смях.

— Най-вероятният случай от книгата „Съветите на леля Нанси“ — казах аз. — „Моят приятел е много студен към мен, какво би трябвало да направя?“ Биха могли да извикат Партридж за съвети. Всъщност, надявам се, че сега Агнес и приятелят й са една от тези безделни двойки, прикрили се в най-затънтените и тъмни места, на които внезапно налиташ. Карат те да се чувстваш ужасно неудобно, но те не ти обръщат никакво внимание.

Джоана също се засмя и каза, че се надява всичко да е така, както го казвам.

Започнахме да говорим за анонимните писма и да се чудим как се чувстват Неш и меланхоличният Грейвс.

— Днес се навършва точно една седмица — каза Джоана — от самоубийството на госпожа Симингтън. Мисля, че вече би трябвало да са се добрали до нещо.

Отговорих й нещо неясно. Някъде дълбоко в мен беше започнало да расте нещо несигурно и мъгляво. По някакъв начин то беше свързано с думите на Джоана „точно една седмица“. Чувствах, че трябва някак си да съпоставя нещата. Може би неслучайно в главата ми се беше загнездило съмнение.

Както и да е, всичко вече се бе задействало. Чувството за несигурност се бе засилило и беше преминало в нещо като страх.

Джоана внезапно забеляза, че не слушам остроумните й забележки за хората в селото.

— Какво става. Джери?

Не отговорих. Умът ми беше зает да подрежда парчетата от мозайката.

Самоубийството на госпожа Симингтън… Тя е била сама вкъщи този следобед… Сама, защото прислужницата е имала свободен ден… Точно преди седмица.

— Джери, какво…

Аз я прекъснах:

— Джоана, прислужниците имат само един свободен ден през седмицата, нали така?

— Да, и една събота всяка втора седмица. Но какво…

— Съботите нямат значение. Но всяка седмица са свободни в един и същи ден, нали?

— Да. Обикновено така се прави.

Тя ме гледаше с любопитство. Явно не схващаше посоката на разсъжденията ми. Прекосих стаята и позвъних на звънеца. Партридж влезе в стаята.

— Кажете ми — попитах я аз, — тази Агнес Потер, тя работи ли някъде?

— Да, сър. При госпожа Симингтън. Всъщност сега вече е при господин Симингтън след нещастното събитие.

Поех дълбоко въздух, погледнах към часовника — беше десет и половина.

— Дали вече се е прибрала, Партридж, как мислите?

Тя ме погледна подозрително.

— Да, сър. Там прислужниците трябва да се приберат в десет. Господин Симингтън е доста старомоден за тези неща.

— Ще се обадя по телефона — казах аз.

Отидох в хола, последван от Партридж и Джоана. Партридж изглеждаше разярена, а сестра ми — учудена.

— Какво ще правиш, Джери? — попита ме тя, докато избирах номера.

— Искам да се уверя, че момичето се е прибрало живо и здраво.

Прислужницата изсумтя — не каза нищо, просто изсумтя. Но аз пет пари не давах за това.

Елзи Холанд отговори на обаждането ми.

— Съжалявам, ако съм ви събудил — казах. — Обажда се Джери Бъртън. Прислужничката ви Агнес върна ли се вече?

Едва когато произнесох тези думи, се почувствах малко глупаво. А ако момичето се беше върнало и всичко беше наред, как, по дяволите, бих обяснил повода за обаждането си. Трябваше да накарам Джоана да попита, макар че и тогава щеше да има нужда от някакво малко обяснение. Вече виждах пред себе си нова вълна, обхванала Лимсток, като на прицел този път щяхме да бъдем аз и непознатата за мен Агнес Потер. Гласът на Елзи Холанд естествено звучеше много изненадано:

— Агнес? О, тя сигурно вече е тук…

Почувствах се като глупак, но не престанах да упорствам:

— Имате ли нещо против просто да проверите дали се е прибрала, госпожице Холанд?

Едно нещо може със сигурност да се признае на гувернантките — свикнали са да изпълняват нещата, които им се казват. И без да задават въпроса защо! Елзи Холанд постави телефонната слушалка до телефона и послушно отиде да провери.

След две минути отново чух гласа й:

— Още ли сте на линията господин Бъртън?

— Да.

— Всъщност, Агнес още не се е върнала.

От другия край на линията чувах гласове и след момент се обади господин Симингтън:

— Ало, Бъртън, какво има?

— Прислужницата ви Агнес още ли не се е прибрала?

— Да, така е. Госпожица Холанд току-що провери. Какво има? Да не би да се е случил някакъв инцидент с нея?

— Не е имало инцидент — отговорих аз.

— Искате да кажете, че имате основание да вярвате, че нещо се е случило на момичето?

— Няма да се учудя — отговорих мрачно.