Смърт заради смъртта

Девета глава

В нощния бар беше сумрачно, задушно и шумно. Тук се въртяха проститутки не от категорията на най-евтините, но не и много скъпи, и криминални типове не от най-дребните риби, но не и акули. Средната класа на маргиналната среда. Една част от посетителите бяха млади търсачи на силни усещания, желаещи да се приобщят към тайнствения нощен живот. Барът не беше сред елитните, подът се нуждаеше от едно измиване, а чашите можеха да бъдат и по-чисти, макар че когато дизайнерът го бе създавал, се предполагаше той да бъде прилично тихо заведение, в което прилични солидни хора да разговарят полугласно за бизнес, а влюбени двойки на чаша шампанско да си бъбрят за своите сърдечни преживявания. Както става обикновено напоследък, и тук нещата се промениха. Първият собственик на бара, който го бе замислил като елегантно прилично заведение, изчезна неизвестно къде, след което помещението заедно с мебелите на няколко пъти минава от ръка на ръка, докато не се срина до това средно криминално ниво. Тук не ставаха сбивания и никой досега не бе пострадал, но духът на юначната, разпасана агресия отдавна витаеше из въздуха, заплашвайки всеки момент да прерасне в напълно осезаемо насилие.

Юля седеше на любимата си маса в ъгъла и пиеше бананов ликьор от малка чашка. До нея се бе разположила новата й приятелка Оксана, по прякор Кобрата. Висока стройна брюнетка с гладка прическа, тя имаше странния навик дълго и втренчено да гледа събеседника си със своите раздалечени тъмни, немигащи очи, с което именно си бе спечелила този прякор. Погледът й наистина беше тежък и някак омагьосващ. Това възбуждаше клиентите. Кобрата беше постоянна посетителка на бара, всички тук я познаваха. Когато Юля преди няколко седмици дойде тук за пръв път, Кобрата заподозря в нея нахална конкурентка, дошла да попасе тревица от чужда ливада, и доста рязко и без заобикалки се зае да си изясни отношенията с нея. Но се оказа, че хубавичката Юля не е, както се казва, по тази част и не претендира за вниманието на потенциални клиенти. Нещо повече — на Кобрата й хареса, че Юля изобщо беше равнодушна към мъжете. Не че била фригидна или, да речем, лесбийка, просто мъжете й били досадни. Момичетата бързо се сприятелиха.

Днес те крояха планове за пътуване до морето. Инициатор на пътешествието беше Юля, на която много й се искаше да се попече на средиземноморски плаж, но я беше страх да тръгне сама.

— Вземи си някое котаче — посъветва я Кобрата. — Хем ще си с мъж, хем няма да ти е скучно.

— А, не! — изкриви устни Юля. — Да ми развали цялото удоволствие. Защо ти не дойдеш с мен?

— Какво приказваш ти бе? — смая се Кобрата. — Нямам излишни пари, сега си обзавеждам апартамента, всяка копейка ми е скъпа.

— Егати проблема! — махна с ръка Юля. — Аз ще имам пари.

— Аз не вземам назаем — предупреди я Кобрата.

— Не ти ги давам назаем, просто те каня да дойдеш с мен. Нали знаеш как е прието в приличното общество? Който кани, той плаща.

Кобрата погледна момичето с любопитство. Юля никак не й приличаше на човек, който знае какво е прилично общество.

— Да не си случайно… — Кобрата впери в нея тежкия си, немигащ поглед. Само това й липсваше — да тръгне на курорт с лесбийка.

— Не, не — успокои я Юля. — Нормална съм. Не се хвърлям на женски. Но и от мъжете ми е писнало. Представяш ли си да ида там с постоянен кавалер — ами че аз няма да мога да се измъкна от кревата. Ами ако той ми омръзне след два дена? Крачка надясно, крачка наляво — смята се за бягство. Нали така?

— То зависи на какъв ще попаднеш — съгласи се Кобрата. — Има някои, дето не можеш да им избягаш.

— Нали това говоря! А ако си хвана някого там — никакви задължения и никакви проблеми. Забавляваш се ден-два и — хайде чао! Само че ме е страх да тръгна сама. Никога не съм ходила в чужбина, не знам езика и изобщо… Хайде ела, а?

Предложението беше примамливо, но прекалено необичайно. Да тръгне с почти непозната, макар и наглед симпатична мадама, че и с нейните пари? Току-виж, натресла се в някаква бъркотия, после да се чуди какво да прави.

— А откъде имаш пари? — заразпитва предпазливата и мнителна Кобра.

— Не бой се, не са крадени — цинично се усмихна Юля. — Мамчето ще даде.

— О-о, имаме си богато мамче? — учудено провлече Оксана.

Вулгарната Юлечка никак не приличаше на дъщеря на богато мамче. Да, капризна беше, глезена, но детството, прекарано в нищета, не може да се скрие, то проличава дори през скъпата рокля и баровските маниери, а Кобрата имаше набито око.

Но независимо от всичко, тя се съгласи да тръгне с Юля за Средиземно море. Момичетата заплануваха заминаването си през май. Вярно, морето ще бъде още хладничко, но слънцето ще е точно по мярка, ще направят страхотен тен, а да поплуват могат и в басейна.

На тръгване за вкъщи Ина Литвинова с ужас се зачуди как ще обяснява на Юлечка, че морският курорт се отлага. Току-що й бяха съобщили, че се налага работата върху „черната“ поръчка да спре. Заради този идиотски пожар, в който изгоряло делото на Гриша Войтович, в Института постоянно се мотаеха милиционери. Бяха се запънали да разберат кой е ходатайствал Гриша да бъде пуснат от ареста — уж за да завърши работата си върху важен проект! Никой в Института, освен самата Ина, не знаеше какво е било това ходатайство и какъв беше този проект и сега милиционерите поискаха да видят плановете за научноизследователската работа, за да разберат върху какъв проект е работил Войтович напоследък. Това вече беше опасно. Но само двама души в целия Институт знаеха, че това е опасно. Едната от тях беше Ина Фьодоровна Литвинова.

По пътя от Института към къщи тя се отбиваше в разни магазини, за да потърси нещо изискано за Юлечка. Може би някаква вкусна необичайна храна ще я смекчи, когато се наложи Ина да подхване разговора за морския курорт. Вече досами входа тя погледна часовника си и се опита да прецени къде може да се намира в момента нейното белокожо червенокосо съкровище. Ако си е вкъщи, тя едва ли щеше да успее да се обади, а трябваше да се обади. Те да й помогнат. Ина решително влезе в една телефонна кабина.

— Работата върху прибора е спряна — съобщи тя, когато оттатък вдигнаха слушалката.

— Защо?

— Заради милицията. Искат да разберат защо Войтович е бил пуснат от ареста и кой е ходатайствал за него.

— Надявам се, не сте им казали, че ние го направихме?

— Естествено — не. Но те ще се мотаят из Института, докато не получат отговорите на своите въпроси. През цялото това време работата няма да помръдне и приключването й се отлага за неопределен срок. Слушайте, в Института наистина никой не знае каква е работата и милицията има още дълго да търси. Това значи, че ние още дълго няма да се върнем към работата си върху проекта. Трябва да предприемете нещо.

— Защо това ви безпокои толкова, Ина Фьодоровна? Проблеми ли имате?

— Трябват ми пари. Спешно. И много. Не мога да чакам, докато историята с Войтович се размине от само себе си.

— Кой от служителите на милицията е най-опасен според вас?

— Трима са. Двама мъже и една жена. На мен лично най-опасен ми се вижда Юрий Викторович Коротков. Но днес ми подсказаха, че най-много трябва да се пазим от жената. Казва се Каменская. Не й знам малкото име, нито веднъж не съм разговаряла с нея.

— А на вас лично тази Каменская не ви се вижда опасна, така ли?

— Нали ви казах, нито веднъж не съм разговаряла с нея, затова нямам мнение. Но тя не идва в Института, поне напоследък не съм я виждала. А двамата мъже идват постоянно.

— Добре, Ина Фьодоровна, не се тревожете. Ще видим какво можем да направим. Благодаря, че ни предупредихте.

Ина излезе от телефонната кабина и се потътри към къщи. За пръв път, откак си имаше Юля, се прибираше неохотно.

Юля си беше вкъщи и както обикновено, се излежаваше.

— Нали не си забравила, че обеща да ме пратиш на море? — бяха първите й думи, след като Ина влезе. — Тръгвам през май. Вече разузнах всичко в туристическата агенция. До две седмици в посолството трябва да се представят анкетата и паспортът, а не по-късно от средата на март да се внесат парите за картата и билетите. Всичко ще струва две хиляди и осемстотин долара. И може да се носят още петстотин за джобни. Ще ми дадеш ли?

— Толкова много! — слиса се Ина. — Аз си мислех, че целият курорт ще струва максимум хиляда и петстотин. Какво място си избрала, защо е толкова скъпо?

— Хубаво е мястото — рязко отвърна Юля. — Ако ти се свидят парите, кажи си. Защото само ме мотаеш, аз се надявам, правя си планове, а ти…

Тя едва не се разплака от яд.

— Ама моля ти се, какво говориш! — уплаши се Ина. — Никакви пари не ми се свидят за тебе. Но разбираш ли, котенце, не съм сигурна, че ще мога да получа тези пари до средата на март. Появиха се едни усложнения…

— Но нали ми обеща! — Юля се разплака.

— Юлечка, мила, не всичко става така, както ни се иска. Чуй ме, момичето ми, ще има пари, непременно ще има, но може би малко по-късно. През есента е още по-хубаво, морето е топло като току-що издоено мляко…

Но Юля не я слушаше. Тя се тресеше в горчив плач и удряше с юмручета по одеялото.

— Ти обеща! Аз толкова се надявах! Планирах! Нарочно ми правиш този номер, просто не искаш да замина. Правиш ми всичко напук, напук, напук!

Ина мълчаливо седеше на края на леглото, прегърбена и обхванала с ръце главата си. На всичко е съгласна, само да не чува как ридае Юлечка. Трябва да намери тези пари, на всяка цена. Ако трябва да убие някого, и на това е готова. Само Юля да не й се сърди. Само Юля да не я зареже. Инак — отново дълги години самота. Инак — отново унизителното чувство на неудовлетвореност, от което се събуждаш нощем и се отвращаваш от себе си. И отново случайни познати, които е толкова трудно да намериш и които често оставят у Ина чувство на омерзение, защото не разбират и не усещат цялата прелест на женската любов, а просто се преструват, за да спечелят малко пари. А на нея, на Ина, й е нужна постоянна жена, която не само да споделя с нея леглото, а и за която тя да може да се грижи като за близък, роден човек. Като за Юлечка…

След като си поговори по телефона с Ина Литвинова, Игор Супрун замислено се облегна във фотьойла. На Литвинова спешно й трябват пари — това е неин проблем. Но на тях им трябва приборът. Също спешно. И на всяка цена — без да се вдига шум. Войниците не искат да се бият, патриотичното чувство отдавна е смачкано и изхвърлено като ненужна хартийка. Те не разбират за какво трябва да проливат кръвта си. И държавата няма пари, за да плаща на младите хора за участието им в бойни действия. Да им плаща толкова, колкото трябва, за да се пробуди у тях интерес към войната. Няма интерес. Няма патриотизъм. Нищо няма.

Ето затова им трябва приборът.

А някакви си досадни ченгета пречат.

Супрун вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Да дойде Бойцов.

В очакване на извикания подчинен Супрун по навик се загледа в картината. Екзотичните цветя с дълги стебла във високата стъклена ваза. Какво се крие в тази простичка картина? Защо тя толкова го успокоява?

Вадим Бойцов влезе почти безшумно. Беше среден на ръст строен мъж на трийсетина години, с умно, интелигентно лице и студени сиви очи. Изпълнителен и жесток. Образован и хладнокръвен. Супрун разчиташе на него повече, отколкото на всички останали.

— Интересуват ме двама души. Работят в криминалната милиция, на „Петровка“. Коротков и Каменская. Искам да знам всичко за тях. И колкото може по-бързо.

В стола на Института беше горещо и шумно, специалният малък салон за ръководството беше временно затворен за ремонт и директорът беше принуден да обядва в общия салон. От застоялата столска миризма му се гадеше и той едва сдържаше раздразнението си, докато безуспешно се мъчеше да разреже жилавото месо с тъпия нож.

До него на масата седеше Вячеслав Егорович Гусев, научният секретар на Института. По принцип той никога не се хранеше в службата, но напоследък слизането до стола се превърна в една от малкото възможности да си поговори с директора насаме. Алхименко имаше странния навик да не държи хората в приемната, ето защо секретарката безропотно пускаше всички, които отиваха при него, освен, разбира се, външните посетители, тъй че опашката се струпваше в самия кабинет и при всеки разговор неизменно присъстваха двама-трима души.

— Николай Николаевич — подзе Гусев, — още не сме утвърдили плана за научноизследователската работа за текущата година.

— Откъде идва това забавяне? — вдигна глава Алхименко.

— При нас постъпиха няколко официални молби в плана да се включат конкретни разработки. Разпратил съм копия до всички лаборатории с указание да представят предложенията си до 1 февруари. До днес не съм получил нито един отговор. Лабораториите не искат да поемат допълнително натоварване, и без това за тази година са планирали много неща. И честно казано, разбирам ги. Ако зависеше от мен, нямаше да удовлетворявам тези молби. Ние година след година се наемаме да включваме в плана на НИР поръчани теми, а в крайна сметка собствените ни фундаментални разработки умират неродени. Исках да обсъдим това с вас. Като научен секретар аз се безпокоя, че Институтът губи научния си облик. Погледнете какво става! Лисаков още не може да завърши докторската си дисертация, прехвърляме я от година в година, а той просто няма време да поседи и да помисли. На два пъти ни е молил да му дадем отпуск, за да завърши работата си по дисертацията, и ние на два пъти сме му отказвали, защото беше плътно зает с поръчаната тематика, срещу която Институтът получава много пари. Аз разбирам, Николай Николаевич, бедни сме и тези пари много ни облекчават, с тях купуваме оборудване и изплащаме премиални, но накрая ще се сепнем, че сме останали без нито един доктор на науките. Миналата година се пенсионираха четирима доктори, тази година се канят да ни напуснат още трима, а младите учени не могат да защитят дисертации, защото фактически мъкнат на гърба си целия бюджет на Института. Както е тръгнало, скоро ще останем и без кандидати на науките. Всички се бъхтят като волове, за дисертации дори не мечтаят.

— Доста пламенна излезе речта ви — сухо отговори Алхименко. — Можете да смятате, че сте ме убедили в бедственото положение на Института. Конкретни предложения ли имате или мога да приема изказването ви просто като плач на директорско рамо?

— Николай Николаевич, Институтът може да се обърне към Министерството на науката с молба за увеличаване на щата. Ако ни дадат допълнителни бройки, ще съберем умни младежи, завършили вузовете, и поне малко ще разтоварим онези, които не могат да си завършат дисертациите.

— Сигурен ли сте, че ще можем да намерим хора при нашите смешни заплати?

— Дори да не намерим, ще дадем на онези, които вече работят при нас, по още половин бройка. Хората трябва да се стимулират, Николай Николаевич! Инак никога няма да се измъкнем от дупката, в която сме хлътнали. Работата все повече ще се увеличава, а научните работници ще намаляват.

— Министерството няма да се съгласи — отсече Алхименко и изпи до дъно чая си, в който плуваше прозрачно парченце лимон.

— Но защо? — възрази Гусев. — Николай Адамович Томилин според мен има прекрасно отношение към нашия Институт, а и лично към вас. Той е наш наблюдаващ и именно на него ще възложат да реши въпроса. Сигурен съм, непременно ще ни помогне.

— Аз пък не съм сигурен.

— И все пак трябва да опитаме — продължи да настоява научният секретар. — Не бива да седим със скръстени ръце и да гледаме как се руши научният потенциал на Института. Ще подготвя писмото до министерството, съгласен ли сте?

— Не! — рязко отвърна Алхименко. — Не искам с нищо да бъда задължен на Томилин. Няма да пращаме ни каква молба до министерството. Споделям вашата тревога и ще помисля какво може да се направи. Но не и чрез Томилин.

Директорът скочи от мястото си и тръгна към изхода дори без да пожелае на Гусев приятен обяд. Впрочем учтивостта едва ли би помогнала в случая: след неприятния разговор с директора научният секретар напълно загуби апетита си.

Константин Михайлович Олшански се втурна в кабинета си и яростно затръшна вратата. Не можеше да понася да разговарят с него като с хлапак. Минаха времената, когато всички размахвахме гласността като байрак и си позволявахме да настояваме на всички въпроси да ни се дават точни и ясни отговори. Всичко се връща в старото русло, отново се появиха тайни, многозначителни премълчавания, приказки за политическата недалновидност и за необходимостта да се дава подкрепа на легитимната власт.

Допреди малко той беше при градския прокурор, беше се опитал да изтръгне от него отговора: защо все пак Григорий Войтович е бил освободен от ареста. Следователят Бакланов не можеше да обясни нищо разбираемо, защото напоследък мозъкът му беше зает изключително с проблемите на жилищното законодателство: в свободното от спане и ядене време припечелваше като консултант в някаква фирма, която се занимаваше с преразпределение на комунални квартири, както и с покупка и продажба на жилища. Дотолкова пренебрегваше служебните си задължения, че дори не обръщаше внимание на разни глупости, като например странните и неочаквани разпореждания от страна на ръководството. Спомняше си само, че бяха пуснали Войтович, преди официално да му бъде определена мярката за неотклонение задържане под стража. До онзи момент той беше просто задържан и можеше да остане в килията три денонощия, докато не бъде взето решение: да го арестуват ли или да го пуснат. Беше взето решение да го пуснат. И какво толкова? Ръководството може да си има какви ли не свои съображения за това.

— Абе какво общо има ръководството? — беснееше Олшански. — Та вие сте следовател, разполагате с процесуална самостоятелност, това трябваше да бъде ваше решение, а не решение на ръководството. То само го потвърждава или не го потвърждава. Ами защо вие взехте такова решение?

— Ами… — Бакланов сви рамене, — намекнаха ми и аз приех. Кой не би направил така, сякаш не знаете.

— Кой ви намекна?

— Районният прокурор.

— А той на кого се позова? На него кой му е намекнал?

— Градският.

И ето че сега градският прокурор, изтънко усмихнат и засуквайки нищо неозначаващи фрази, обясни на Олшански, че има неща, които не е прието да се обсъждат, най-малко пък със следователи. А основания за решението имало, и то много солидни! „Можете да ми повярвате, Константин Михайлович, имаше основания.“ Нищо повече не успя да получи, освен няколко мъгляви намека за интересите на страната и за устна молба от заинтересовани органи. Какви интереси на страната? Кои заинтересовани органи? Мълчание…

Олшански седна зад бюрото, без да съблича палтото си и без да пали лампата. В края на мрачния зимен ден в кабинета беше почти тъмно. Той си мислеше, че може да се справи с прокурора, но трябва ли? Има лостове, под чието въздействие той ще даде отговор за анонимните ходатаи, но въпросът е дали трябва да ги задейства.

Пак без да пали лампата, той протегна ръка към телефона и като се взираше напрегнато в цифрите и бутоните, набра номера на Каменская.

— Странно е, че молба е имало, а в Института не знаят за нея, не намирате ли? — попита тя.

— Намирам — съгласи се следователят. — И това не ми харесва. Или институтските дейци крият нещо, или пак сме се натресли в някакви лайнени истории и с тебе има да патим. Та какво мислиш, Каменская, ще рискуваме ли или ще залегнем в тресавището?

— В тресавището, в тресавището — засмя се Настя. — Точно там ни е мястото с вас. Най-важното е, че никой няма да вижда с какво се занимаваме там.

— Ама да не се удавим?

— Ще си вземем дихателни тръбички, за да не се удавим. Аз изобщо не съм привърженичка на вземанията със сила. Щом вашият скъпоценен прокурор не иска да ни каже нищо, няма да го принуждаваме. Златен принцип, формулиран от Булгаков, спомняте ли си? Никога за нищо не молете хора, по-силни от вас. Сами ще ви го предложат, хем и ще ви молят да го вземете.

— Златни са думите ти, Каменская — усмихна се следователят. — Разсъждаваш точ в точ като мене. И да ни пита човек защо толкова време се карахме, след като всъщност толкова си приличаме? Ти знаеш ли?

— Може би се карахме именно защото си приличаме — засмя се тя в отговор. — Просто аз се обиждах, защото се държахте грубо.

— Е, прощавай тогава. Но имай предвид, че и в бъдеще ще се държа грубо, такъв ми е характерът, не може да се промени вече. Но не е задължително да търпиш това, можеш да ми го връщаш. Аз не съм обидчив, не бой се.

— Не умея да си връщам с грубост — въздъхна Настя. — По-добре вие се постарайте да бъдете учтив с мен.

— Тогава утре доларът ще поевтинее тройно. Каменская, не искай от мене невъзможното. Понамали активността в Института, сведи я до нивото на скучни банални мероприятия, и то от време на време. Нека не забравят, че ни има, но засега не давай поводи за ответни действия. Трябва да се превърнем за тях в нахална муха: уж няма вреда от нея, нали не хапе, но и не те оставя на мира, защото бръмчи точно до ухото ти и периодически се мъчи да ти кацне на носа — не от лошотия, а изключително поради глупост. Разбра ли?

— Ъхъ — измуча Настя.

— И още един въпрос. Деликатен е, тъй че можеш да не отговаряш. Знаеш ли, че обединиха делото на Красникови и делото на Галактионов и ги предадоха на мен?

— Знам.

— А че Лепьошкин е почти в нервна криза поради това, също ли знаеш?

— Досещам се.

— И кой уреди всичко това? Гордеев ли?

Настя не отговори. Изобщо не бе възнамерявала да говори на Олшански за папчицата от сейфа на Колобок.

— Разбрах — все така невъзмутимо каза Константин Михайлович. — Не жена, а желязо.

— Пак ли почнахте?

— Добре, добре, няма вече.

След като си поговориха със следователя, Настя се зае с другите текущи дела, които доста се бяха натрупали. Към края на работното време се свърза с Коротков и Доценко и те заедно на бърза ръка написаха сценарий на „живот в тресавище“. Получи се мижава картина, без впечатляващи ефекти, но за сметка на това — спокойна.

Човекът на Мерханов чак подскочи от негодувание, когато чу, че работата върху прибора ще трябва да се спре, и то за неопределено време.

— Не можем да чакаме толкова! — възмути се той.

— Ще трябва да почакате, инак може изобщо нищо да не получите. Как не разбирате — милицията проявява интерес към нашите разработки.

— Трябва да предприемете нещо — настояваше човекът на Мерханов.

— Аз? — учуди се събеседникът му. — Аз не ви дължа нищо, освен прибора. И не мога нищо да предприемам, аз съм научен работник, а не ръководител от Министерството на вътрешните работи.

— А ако махнем от пътя ви хората, които ви пречат, ще възобновите ли работата?

— Естествено. Само че внимавайте да не стане по-лошо.

— Какво искате да кажете? Защо трябва да стане по-лошо?

— Защото когато е премахнат милиционер, занимаващ се с конкретно дело, всички разбират, че той е бил премахнат именно заради това дело. И тогава всички буквално наскачват. Това исках да кажа.

— Не усложнявайте. Ние ще се заемем с това, за да можете вие спокойно да работите върху прибора.

— В такъв случай имам едно условие.

— Какво условие?

— Аз трябва да имам абсолютно неоспоримо алиби. Ако смятате да предприемате нещо, правете го само по време, когато съм пред очите на хора, които да могат да потвърдят къде и с кого съм бил в този момент.

— Добре.

— Сега ще погледна разписанието си. Така, на първи март, сряда, в Института имаме заседание на Научния съвет, начало: петнайсет часът. Две защити на кандидатски дисертации и няколко текущи въпроса, това ще отнеме приблизително три часа и половина. По-нататък. На трети март, петък, честваме академик Минаев, навършва шейсет години. Първо, тържествено заседание, после — банкет за всички научни сътрудници от Института. Начало: шестнайсет часът, явно до късно през нощта.

— А да имате в разписанието си нещо по-рано?

— По-рано — само утре, но в много ограничени рамки, от девет до десет вечерта.

— Добре, ще опитаме.

Вадим Бойцов се справи със задачата изненадващо бързо. Впрочем това си имаше обяснението: наложи му се да събира пълни сведения само за майор Коротков. А сведенията за Анастасия Каменская, дето се казва, сами му дойдоха в ръцете.

— Тя ще се омъжва — съобщи той с тънка усмивка на началника си Супрун. — И знаете ли кой е младоженецът?

— Кой?

— Професор Чистяков от НИИ-34.

— Стига бе! — изненада се Супрун. — Оня същият?

— Именно. Отдавна е наблюдаван от нашите служби, още откак е бил перспективен млад аспирант, още тогава са започнали да му съставят досие. Нашата Каменская фигурира постоянно в това досие. Оказва се, че се познават от 1976-а година. Съученици. Според оперативните материали тя постоянно се води негова любовница.

— Много интересно — замислено провлече Супрун. — И какво, Чистяков никога ли досега не се е женил?

— Не, стоял си е ерген.

— Ами Каменская? И тя ли не се е омъжвала?

— Не.

— Виж ги ти, толкова време заедно, а се женят чак сега. Какво ли може да означава това, как мислиш? За какво им е да сключват брак, щом толкова години прекрасно са си живели и без това?

— Трудно е да се каже, Игор Константинович. Може да е бременна или пък нещо друго.

— Именно, именно, нещо друго. Поогледай ги по-внимателно, може точно в това „нещо“ да намерим разрешението. С това и ще я пипнем, та да не ни се мотае в краката.

Юрий Коротков разсеяно прелистваше внушителния по размери план за научноизследователската работа на Института за 1994-а година. Трудно се ориентираше в него, защото повечето термини и формулировки бяха абсолютно неразбираеми за Юра. В плана го интересуваха само темите, в чието разработване бе участвал Григорий Войтович. Заради коя от тях неизвестният благодетел е стигнал до прокурорското началство, за да пуснат Войтович? Ако разбереше коя е била разработката, би могъл да се опита да намери и хората, заинтересовани от нея, с други думи — онези анонимни ходатаи.

Началникът на лабораторията, Бороздин, търпеливо чакаше прекалено усърдният детектив да удовлетвори научното си любопитство.

— През декември Войтович е работил по шест теми. Едната е била поръчана от Министерството на селското стопанство, още една — от Министерството на здравеопазването, две — от Всерусийската телерадиокомпания, една — от Физико-енергетичния институт. Шестата тема е била изследователска, а не по поръчка.

— Какво означава „изследователска тема“? — попита Коротков.

— Това означава, че на учения му е хрумнала някаква: идея, която може да се окаже перспективна. А може и да не се окаже. За да се разбере това, трябва ученият да се вглъби в проблема, да проведе редица експерименти. С една дума — да я изпробва. За тази цел в плана се включват подобни идеи. Техният срок обикновено е шест, по-рядко девет месеца. После се съставя научен отчет, който се предлага за обсъждане на заседание на Научния съвет на Института. След обсъждането се взема решение: да се закрие темата или обратното — да се препоръча за включване в основните планове за научноизследователска работа.

— Излиза, че през декември Войтович не е водил никакви свръхсекретни разработки?

— Така излиза — потвърди Бороздин.

— Кой тогава може да е ходатайствал за него?

— Нямам представа. Просто нямам — искрено отговори началникът. — Не е имало абсолютно никакви основания за подобно ходатайство, мога да гарантирам това. Знаете ли, Юрий Викторович, аз много ви съчувствам. Не стига, че се занимавате с неблагодарна работа, като възстановявате материалите от едно изгоряло дело, ами сте принуден и да се ровите в материя, която е толкова далеч от вас. Сигурно умирате от скука, докато четете нашия план. Прав ли съм?

— Прав сте — усмихна се Коротков. — И като напук ми отнеха и Анастасия. Все пак тя е добра помощничка, изпълнителна, умна. Щях да прехвърля половината работа на нея. А така нося тежкия си кръст сам.

— Отнели са помощничката ви? Защо?

— Трябва да помагаме и на другите, на всекиго трябват две ръце в повече. Не се сърдете, Павел Николаевич, но за нас делото на Войтович е само едно от десетките. Разбирам, историята е трагична и става дума за ваш колега, когото сте познавали от дълги години, но… В Москва всеки ден стават десетина убийства, престъпниците са на свобода и ние на първо място се занимаваме с тези престъпления. А Войтович си е отишъл от живота доброволно, виновни няма, тъй че с възстановяването на документите ние се занимаваме само когато ни падне свободна минутка. Разбирате ли ме?

— Да, да, естествено. Принуден съм да се съглася с вас, колкото и да е печално. И без нашия Войтович си имате достатъчно проблеми. Между другото, Юрий Викторович, все забравям да ви питам: защо вашата помощничка проверяваше в нашия Институт условията за съхраняване на цианида? Има ли това някаква връзка с Войтович?

— Никаква. Работата е там, че миналата година в Москва имаше няколко случая на умишлено отравяне с цианид и Следствената комисия ни изпрати на „Петровка“ ужасяваща справка, доказваща, че бъркотията в това отношение е пълна и никъде не се спазват правилата за работа с отровни и отравящи вещества. Е, и вие сам можете да се досетите как реагира началството на такива документи. Дай сега да проверяваме поголовно всички, да откриваме нарушения и да сечем глави. И при нас е същата бюрокрация като навсякъде. — Коротков си погледна часовника. — Леле, работното време отдавна е свършило, а аз ви бавя. Извинявайте, Павел Николаевич.

— Нищо, нищо — добродушно се разсмя Бороздин. — Нямам закъде да бързам, не ме чакат гладни деца. Хайде, ще ви изпратя до асансьора, че и аз трябва да прескоча до лабораторната сграда.

След като се раздели с Коротков, Павел Николаевич отиде по остъклената галерия в лабораторната сграда. Дългите коридори бяха ярко осветени, но почти всички врати в тях бяха заключени и запечатани. Бороздин мина покрай дългата дъска за обяви, на която ежедневно се окачваха графици за работата на лабораториите върху различни устройства, зави и бутна една незаключена врата. В голямото помещение, пълно с разнообразни апарати, работеше само един човек — Генадий Иванович Лисаков. Щом чу стъпките, той извърна към Бороздин измъченото си лице със зачервени очи.

— Добър вечер, Павел Николаевич.

— Добър вечер, добър вечер. Защо сте останали до толкова късно? Погледнете се: приличате на смъртник. Прекратете това безобразие и вървете да си почивате.

— Не мога. Трябва да довърша едно нещо. Ще постоя поне до девет, ще поработя — мрачно отговори Лисаков.

— Недейте така, Генадий Иванович! — ядоса се Бороздин. — Искате ли да си поприказвам с вашия началник — да ви поразтоварят малко? Наистина изглеждате много зле. Да вървим, да вървим, слагайте кепенците тука, ще ви хвърля с колата до вас. Хайде!

— Наистина не мога, Павел Николаевич. Имам зайци в процедура, трябва още… — погледна големия електронен часовник, — … час и петнайсет минути да чакам, после да видя резултата, да го запиша в дневника. Поне два часа общо. Вървете, не ме чакайте.

— Е, както искате — махна с ръка Бороздин. — Поне за себе си ли работите или пак за външна поръчка?

— За себе си. За дисертацията.

— Добре тогава. Не тормозете зайците и мишките, не им давайте отрова. Всичко хубаво.

— Между другото за отровата — оживи се изведнъж Лисаков. — Да знаете случайно защо милиционерите проверяваха цианида във всички лаборатории? Нали Войтович се обеси, не се е тровил.

— Оказа се, че правят тотална проверка във всички предприятия в града. Този оперативен работник от „Петровка“ тъкмо днес ми каза, че в Москва се случили няколко убийства с цианид, тъй че решили да въведат ред при отровите. Нали знаете как става в нашата страна: въвеждаме ред не когато все още нещо може да се предотврати, а когато то вече се е случило и някой трябва да опере пешкира. Е, за последен път ви питам: тръгвате ли с мен?

— Не, Павел Николаевич, благодаря за поканата, но ще остана да поработя.

— Както искате. Сам ли сте тук или още някой се трепе по нощите?

— Мисля, че и вашата Ина още работи. И тя имала нещо спешно.

— Че какво спешно може да има пък тя! — отвърна Бороздин и отвори вратата. — Стара мома, не й се прибира вкъщи, затова стои. Ще ида поне нея да изгоня, щом вас не успях.

Той излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Старши научният сътрудник Генадий Иванович Лисаков дълго се вслушва в неговите отдалечаващи се стъпки, после премести поглед към ръката си, стиснала флумастера. Ръката трепереше толкова силно, та му се стори, че не би могъл да начертае с нея права линия. По дяволите, наистина ли толкова се е преуморил, че е на ръба на нервна криза?

Настя уморено се тътреше от автобусната спирка към къщи. Беше вече съвсем късно, наоколо почти нямаше хора и тя, както обикновено, се чувстваше ужасно неуютно насред тъмната улица. Открай време си беше малко боязлива, а тъмните пусти улички й навяваха страх, затова винаги гледаше да избира по-светли места, хем и да са по-близо до оживени магистрали, дори това да удължаваше пътя й.

Зави зад ъгъла и бавно тръгна покрай стобора, ограждащ платения паркинг. Мястото беше затънтено и неприятно. Веднъж тя от любопитство потропа на будката на пазача, попита го нещо без никакво значение, просто така, да го разговори, и разбра, че в случай на неприятност не би могла да разчита на него. Паркингът се охраняваше поред от двама заядливи старци, които предпочитаха да пият, да спят и да „забраняват което не е редно“, а за всичко останало изобщо не ги, беше еня.

Сърцето я присви, преди още да осъзнае, че вижда точно пред себе си силуетите на няколко мъже. „Така си и знаех, че рано или късно това ще се случи“ — обречено си помисли тя и вкопчи пръсти в дръжката на големия спортен сак. В сака бяха служебното й удостоверение и ключовете от апартамента й и от кабинета на „Петровка“. В портмонето нямаше много пари и не й беше жал за тях, защото сравнени с перспективата да загуби удостоверението и неприятностите от това, всякакви суми направо бледнееха.

Тя моментално прецени, че освен сака, няма какво друго да й вземат. Не носи пръстени и обици, якето й е най-обикновено, така че ако тези мъже са решили да я ограбят, определено ще вземат сака. Просветна й слабата надежда, че може да й се размине… Но по начина, по който силуетите внезапно се прегрупираха и тръгнаха към нея, разбра, че няма надежда. В тъмното Настя не виждаше лицата им, но определено почувства вълната от злоба и агресия, която излъчваха. „По дяволите сака, поне да не ме убият!“ — само това успя да си помисли, вече примижавайки от ужас. Единият от мъжете беше съвсем близо, тя дори усети дъха му върху лицето си — лъхаше на ягодова дъвка.

И в този момент някъде съвсем наблизо гръмна изстрел.

След миг запищя някаква автомобилна аларма.

Наобиколилите Настя сенки замряха. Най-поразителното за нея беше, че мъжете не издадоха нито звук, не си размениха нито една дума. В следващата секунда хукнаха в различни посоки. Дори за миг й се стори, че нищо подобно не се бе случило, че всичко й се е привидяло. Алармената инсталация продължаваше да пищи на пресекулки, после премина на тихо, гадно врещене. Настя се огледа и забеляза, че към нея се движи милиционерска патрулна кола. Колата се движеше със средна скорост, подмина я и се скри зад завоя. Сигурно отиваше към мястото, откъдето току-що бяха стреляли.

Настя стоеше като вкаменена. След преживяния страх краката едва я държаха, трескаво вкопчената в сака ръка беше изтръпнала, по гърба й се стичаха капки пот. Зад себе си чу нечии стъпки и отново се сгърчи от уплаха. Но мъжът, който мина покрай нея, дори не се извърна, просто продължи пътя си. Тя се овладя и тръгна след него. В тъмното не можеше да разбере дали е млад или стар, но ако се съдеше по походката и осанката му, на него можеше да се разчита, ако пак се случеше нещо непредвидено.

Когато се прибра, се почувства като пребита. Вяло почовърка с лъжицата в кутията с консервирана царевица, изяде един сандвич и изпи чашка кафе. Полека-лека напрежението отстъпи и тя дори се поободри, като си спомни, че според военната статистика снарядите никога не улучват едно и също място. А ако според небесната статистика й е било отредено да стане жертва на грабеж, може да смята, че това вече се е случило и сега поне година-две ще се движи спокойно из тъмни улици. Утешена от своите математически изчисления, тя постоя под топлия душ, след което си легна.

Вадим Бойцов мина покрай Каменская и му беше необходимо известно усилие, за да не се извърне и да види лицето й. Имаше отлично зрение и беше видял отдалече слелите се с мрака мъже. Опитът и усетът му бяха подсказали, че ей сега жената, която наблюдава, може да бъде убита. В първия момент успя да си помисли, че това може би ще е най-добрият изход от положението. Поне да й се случи нещо и за известно време (ако не и завинаги) да излезе от играта и да престане да пречи на производителите на прибора. Но професионалистът у него веднага взе връх. На съседната улица бе видял милиционерска кола и ако Каменская започнеше да крещи или решеше да се възползва от милиционерската си свирка, всичко можеше да мине не толкова гладко, колкото би му се искало. А ако поне един от престъпниците беше задържан, бързо щяха да изровят истината. Нападението трябваше да се предотврати на всяка цена. Вадим не можеше да не признае, че то е било планирано много добре: тъмно, никакви свидетели, типично убийство с цел грабеж. Дори беше жалко да проваля такова мероприятие, но… Но нападателите със сигурност не бяха видели тази проклета милиционерска кола с включен двигател и трима патрулни. А тя щеше да дойде за миг.

Бойцов видя точно до себе си две заключени коли. В ъгъла на предното стъкло на едната гореше малка червена лампичка, която означаваше, че е с включена алармена инсталация. Извади газовия си пистолет, стреля във въздуха и същевременно с цялото си тяло блъсна колата. Алармата запищя и огласи цялата тъмна околност с дразнещите си пресекливи звуци.

Номерът подейства. Нападателите сякаш се изпариха в мрака, а Бойцов си пое дъх. Сега му предстоеше да избегне милицията.

Много му се искаше да приближи до Каменская и да я заговори. Интересно, дали се е уплашила? Носи ли оръжие и дали е смятала да се възползва от него? Разбрала ли е какво се е случило? Ако можеше да си поговори с нея сега, щеше да си изясни много неща. Ако можеше…

Но не биваше.

На другата сутрин Вадим Бойцов докладва на началника си за произшествието. Супрун изглеждаше много доволен.

— Чудесно! — каза той, като преплиташе и разплиташе пръстите на едрите си, добре гледани ръце. — Значи разработчикът на прибора вече е отърчал при Мерханов и се е оплакал от нашата птичка. А Мерханов, нали е човек кибритлия, естествено не иска да чака и е решил да я махне от пътя си съвсем кардинално. Ами да я маха. Твоята задача, Вадим, е да не допуснеш неговите хора да направят някоя глупост. Аз нямам нищо против да ми махнат тази Каменская от пътя, но това да стане така, че никой да не може да изрови истинските причини. Разбра ли ме? Снощи си постъпил абсолютно правилно, действай така и занапред. Следвай я по петите и гледай покушението да бъде идеално подготвено. Не бива да има засечки, инак никога няма да получим прибора. Ще премахнем Каменская с ръцете на Мерханов, ние няма да се цапаме. Съгласен ли си?

Бойцов мълчаливо кимна, вперил в лицето на Супрун студените си очи. Както обикновено, физиономията му не изразяваше нищо и Супрун не разбра дали подчиненият му подкрепя неговия план. Но това не безпокоеше твърде Игор Константинович. Той знаеше, че Вадим никога не своеволничи и не нарушава указанията на началството си. Той е човек изключително дисциплиниран. А какво мисли — това не вълнува никого. Пък и какво толкова може да мисли?

— Между другото, приятелю, направи ли това, за което те помолих? Разучи ли защо Каменская и Чистяков са решил и да се женят?

— Още не, Игор Константинович. Мисля, че на този въпрос може да отговори само Каменская. Според всички наши данни тя е потайна натура и с никого не споделя, най-малко пък такава… интимна информация.

— Ами тогава запознай се с нея и разбери. Да не си малък, по дяволите! — внезапно се разгневи Супрун. — Вечно ли трябва да ти подсказвам такива прости неща?

— Не ми се иска да се запознавам с нея. Това ще ми попречи да я следя, нали ще ме познава по физиономия!

Лицето на Супрун се вкамени. Абе какво си позволява този хлапак? Да не би да смята, че самият Супрун не се е сетил за това? Нищожество.

— Ти си старши на група. Напомням ти го, ако си забравил. И като ти казвам „направи“, това не означава, че трябва да хукваш да вършиш всичко сам. Ще го възложиш на някого. Ти отговаряш за изпълнението, за крайния резултат. А как ще изпълняваш моите поръчения си е твоя лична работа. И ако не разбираш това, излиза, че рано те издигам, че от тебе ръководител не става.

Бойцов мълчеше и не откъсваше поглед от очите на началника си. Този поглед разтревожи Супрун. Да, той безусловно вярваше на Вадим. Ценеше неговия професионализъм. Вярваше в неговата чисто човешка почтеност. Но никога не успяваше да го разбере.