Смърт заради смъртта

Шестнайсета глава

Докато се качваше с асансьора към апартамента на Шитова, той отново си преговори двата варианта: ако тя си е вкъщи и ако я няма. Първият вариант беше за предпочитане. Той влиза, дава й парите, които уж дължи на Галактионов, намеква за кафе… По-нататък е ясно. След няколко минути Шитова умира, той оставя сгънатото на четири писмо, подписано от Лисаков, и си тръгва. Ако я няма, отключва вратата, сипва малко цианид в чайничето за запарка или в кутията с нескафе. Може в хладилника й да има тенджера със супа. С една дума ще намери къде да сипе отровата. Най-важното е да не е в захар, гликозата неутрализира цианидите. Оставя писмото и си тръгва.

И в единия, и в другия случай се връща при Лисаков. Работният ден е свършил, утре е празник, милицията със сигурност няма да дойде — и те са живи хора, иска им се да си починат. Отравя Лисаков и си тръгва, като оставя на видно място второто писмо — въпрос на минути. За целта е нужно точно толкова време, колкото е нужно на Лисаков, за да кипне чайника и да поднесе чая.

Милицията ще намери отровената Шитова и написаното от Лисаков (без никакво съмнение от Лисаков: хартията, отпечатъците от пръсти, принтерът, подписът — всичко е негово) писмо, с което той я предупреждава за посещението си. А после ще намерят мъртвия Лисаков, който не е издържал товара от извършените злодеяния и се е простил с живота. Е, и естествено писмото, с което си признава убийствата на Галактионов и Шитова. Отпечатъците от пръсти, хартията, принтерът, подписът — за всичко бе помислил.

Най-важното е самоубилият се Лисаков да не бъде намерен, преди Шитова да умре. Вярно, такова нещо може да се случи, ако сега не я намери вкъщи и се върне при Гена, за да го убие, а трупът му бъде открит, преди Шитова да се прибере и да изпие отровения чай. От гледна точка на вероятността такова нещо може да се случи, но животът е друго нещо. Утре е празник, милицията няма да работи, от Лисаков може да започнат да се интересуват не по-рано от четвъртък сутринта. Разбира се, не го подозират в нещо сериозно, това е напълно очевидно. Ако го подозираха в убийството на Галактионов и имаха улики, по никакъв начин не биха го оставили вкъщи, въпреки че килиите сега са препълнени и нямат къде да държат хората. Разправят, че адвокатът на Лисаков е намерил отнякъде и е внесъл за него колосална гаранция. Толкова пари, че Генадий не би посмял да мръдне, защото ако избяга, сумата ще влезе в държавната хазна, тъй че онези, които са я дали, ще открият беглеца и под земята. Виж ти, умен човек е измислил гаранциите. Не е нужно да пазиш престъпника и да харчиш за това държавни пари, а избяга ли — този, който е дал парите, ще си го намери, без никакво съмнение.

И тъй, милицията спи спокойно и не се интересува от Лисаков чак до четвъртък. През това време Шитова трябва да умре. Трябва. Трябва.

Той звънна и с облекчение чу отвътре забързани стъпки.

— Кой е? — попита Шитова.

— Казвам се Лисаков — много високо, дори по-високо, отколкото трябваше, каза той с надеждата някой от съседите да го чуе. — Генадий Иванович Лисаков. Бях у вас заедно с Александър Владимирович точно когато ви откараха в болницата. Помните ли ме?

— Какво искате? — попита Шитова, без да отваря вратата.

— Разбирате ли, взех от Александър Владимирович пари назаем, за три месеца. И сега не знам на кого да ги върна. Съпругата му, меко казано, не ме обича, та си помислих, че може би ще е по-добре да ги дам на вас. Бяхте много близки…

Вратата широко се отвори, но вместо ефектната брюнетка Шитова, на прага застана слабичката, невзрачна блондинка, която той вече неведнъж бе виждал и в Института, и на „Петровка“.

— Влезте, Павел Николаевич — гостоприемно се усмихна тя. — Очаквахме ви.

Той се втурна назад, към стълбището, но яките ръце на неколцина кой знае откъде взели се мъже веднага го сграбчиха.

Беше вече почти седем вечерта, когато Вадим Бойцов изведнъж разбра, че е глупак. Просто така, неочаквано, буквално за миг го разбра. Така и не бе пораснал, откак за пръв път си бе помислил, че момичетата сами измислят правилата и пак те ги нарушават, ето защо е невъзможно да си имаш работа с тях. Основната му грешка, която го преследва още от онези юношески години, е била опитът му да обобщи всички представителки на женския пол, да намери някаква единна характеристика, която да му дава ключ към всяка от тях, да му позволява да ги разбира и да контактува с тях. Ако навреме бе срещнал някой мъдър човек, той щеше да обясни на Вадим, че всички момичета наистина са почти еднакви (но само почти), защото всички горе-долу по един и същ начин (но само горе-долу) изживяват процеса на порастване и социализация. Децата и юношите по много неща (но не във всичко) си приличат, но възрастните хора са абсолютно различни. Не можем да ги обобщаваме, като се стараем да намерим единна характеристика и да изведем единна закономерност. Към всеки възрастен трябва да се намери отделен ключ. Индивидуален.

Грешката на Вадим Бойцов беше, че той се бе опитвал да разбере жените изобщо и като не бе успял, бе започнал да се страхува от тях, защото бе решил, че по природа е неспособен да ги разбере. Когато животът го срещна с Анастасия Каменская, той неочаквано разбра, че жените не си приличат помежду си — също както и мъжете. А днес той се запозна с едно чудесно момиче и започна като глупак да го вписва в игрите, които бяха си играли с него зрелите, опитни кокетки. Да, какъв глупак излезе! Не я попита дори за името й.

Пред очите му отново застана отдалечаващата се стройна фигурка с дълго синьо-зелено палто, той си припомни нейното леко чипо носле с двете златисти лунички, късата й лъскава коса, ярките устни без никакво червило, гъстите й ресници, нейния звъннал от сълзи глас, когато му разказваше как хулиганите биели шестгодишното й братче, прелестната й усмивка, когато отказваше помощта му, защото бил уморен и трябвало да си почине. Толкова млада, толкова искрена, толкова… Истинска. Той най-сетне намери определението, което изцяло покриваше впечатлението му от онова момиче.

Да, той е глупак. Но трябва да я намери.

Форсира колата и полетя към Източния район. Естествено в училището вече нямаше никого, освен чистачката и портиерката. Вадим се мъчи почти час, докато убеди чистачката да му даде телефонния номер на директора. Директорът, напротив, се оказа много сговорчива дама, която лесно повярва на съчинената история как той седял на една пейка край училището и се запознал с едно момиче, как после момичето си тръгнало, без да забележи, че от книгата му изпаднали някакви изписани листове с текст очевидно от личен характер. Той би искал да ги върне, но не знае името й, знае само, че брат й се казва Павлик, учи в първи клас и на два пъти е бил бит от момчетата от съседното ПТУ.

— Да, знам за кого говорите — каза директорката, — но не съм сигурна мога ли да ви дам адреса им. Откъде да знам кой сте и какъв сте!

— А защо един адрес трябва да се превръща в строго пазена тайна? — Вадим се престори на много учуден. — Представете си, че съм някой престъпник, видял съм момичето и съм го проследил до дома му. Никой не ми е давал адреса, но щом съм замислил злото, пак съм го направил.

— Прав сте, общо взето — засмя се в слушалката директорката. — В думите ви има логика. Дайте слушалката на леля Зоя.

Портиерката леля Зоя внимателно изслуша указанията на директорката.

— Хайде! — изкомандва тя, след като затвори телефона.

Качиха се на втория етаж и тя отключи учителската стая. Свали от един рафт дневника на първи „б“ клас, отвори го на последната страница, където бяха вписани адресите и телефоните на всички ученици от класа.

— Ето, Павел Веденеев, запиши си адреса. А сестра му се казва Люба, и тя учеше в нашето училище, добре си я спомням.

Вадим бързо си записа улицата, номера и номера на апартамента.

— Ще си запишеш ли и телефонния номер? — попита леля Зоя.

— Непременно. Не е хубаво да цъфнеш в една къща, без да си се обадил предварително, за да поискаш разрешение. Лельо Зоя, може ли да се обадя оттук?

— Ами обади се — съгласи се портиерката. Щом директорката не й се скара, значи тя, леля Зоя, бе постъпила правилно, а щом е така, защо да се опъва? Нека момчето се обади, наистина в чужда къща не се ходи направо от улицата.

— Добър вечер — учтиво поздрави той, когато у Веденееви вдигнаха слушалката. — Може ли да се обади Люба?

— На телефона.

— Казвам се Вадим, днес седяхме с вас на пейката и чакахме Павлик.

— Познах ви. Как ме открихте?

Беше сигурен, че Люба се усмихна.

— Ще ви кажа. Люба, може ли да се видим?

— Може — с лекота се съгласи тя.

— Кога?

— Може още сега. Искате ли?

— Искам — отвърна той и почувства как сърцето му заблъска в гърдите.

— Къде се намирате? Далече ли?

— Не, в училището, където учи Павлик. Накъде да тръгна?

— Тръгнете покрай ПТУ-то, в посоката, в която тръгнах аз, спомняте ли си?

— Спомням си.

— След сградата на ПТУ-то ще видите градинка, после аптека, обущарско ателие, кръстовище, после висок дванайсететажен блок и после автобусна спирка. Точно на тази автобусна спирка ще се срещнем. След десет минути. Става ли?

— Вече тичам! — извика Вадим и затвори телефона.

След четири минути той стоеше на автобусната спирка. След още три минути от входа отсреща изскочи фигурка в дълго синьо-зелено палто и са затича през улицата към него.

— Радвам се, че ме намерихте — заяви тя без предисловия и погледна Вадим с грейнали очи.

— Наистина ли се радвате? — Той не можеше да повярва в щастието си.

— Честна дума. Много ме беше яд, задето не дойдохте да ни изпратите.

— Мен пък много ме беше яд, задето ми отказахте да ви изпратя — призна той. — Слушай — внезапно премина той на „ти“, — може ли да те целуна?

Те стояха на автобусната спирка и се целуваха. Дойде автобусът, слезлите от него пътници внимателно ги заобиколиха и се пръснаха по домовете си. После дойде още един автобус. И още един…

— Да вървим! — Той дръпна Люба настрани, по-далеч от спирката.

— Къде?

— Никъде. Просто да се поразходим. А ако искаш, да се разходим с колата. Оставих я наблизо, до твоето училище.

— А може ли да отидем до метрото и ти да ми купиш цветя? Много, много цветя. Може ли?

— Разбира се.

Те вървяха прегърнати, от време на време спираха и се целуваха. Вадим си помисли, че такова нещо му се случва за пръв път. Никога не се бе целувал вечер на улицата. Беше му се случвало винаги по апартаменти или в хотелски стаи и всичко бе пресметнато и предвидено предварително.

— Ей! — чу се някъде отстрани пиянски вик. — Любаха! Къде си тръгнала така?

— Да вървим по-бързо! — прошепна Люба и ускори крачка.

— Защо, какво има?

— Този ми е съсед от блока. Някога бяхме в един клас.

— И какво от това? — не разбра Вадим.

— Ами някога бяхме приятели с него, още в девети клас. Преди сто години. Но той, кой знае защо, смята, че има някакви права над мен. Голяма работа, целували сме се, но то кога беше… А сега съвсем е откачил, станал е алкохолик, все търси да се бие с някого.

— Любаня! — не млъкваше злобният пиянски глас. — Какво, ново гадже ли си хванала? Чакай бе, къде хукна, запознай ме, може да ударим по чаша с него, да обменим впечатления къде са ти най-сладките места, къде са най-меките…

Вадим рязко спря.

— Добре, ела бе, ела, копеле, сега ще обменим впечатления! — спокойно каза той и се обърна към посоката, откъдето идваше гласът.

От мрака изникна грамаден тип с тъпа пиянска физиономия. Вадим разбра, че боят няма да бъде сериозен. Онзи беше висок и як, но без тренинг, а от постоянното пиене реакциите и скоростта му отдавна се бяха изпарили.

— Вадим, недей! — чу той зад гърба си треперещото гласче на Люба. — Не се занимавай с него. Нали виждаш, пиян е, не знае какво говори.

— Кой не знае? Кой е пиян? — ревна бабанката.

В същата секунда той замахна, стиснал в ръка кой знае откъде взело се паве, а в следващия миг рухна на колене и изскимтя от болка.

— Да вървим! — изкомандва Вадим и отново прегърна Люба през раменете. — Как пък си могла да се занимаваш с такъв идиот?

— Ами кой да знае, че ще стане такъв! — въздъхна Люба. — В училище беше добро момче, отличник и между другото — шампион на района по кънки. После, разбира се, започнаха щуротиите, както става с всички на седемнайсет-осемнайсет години. После уж започна да му минава, вярно, попийваше, но не повече от другите. А през последната половин година направо се разбесня, не можеш да го познаеш, като че стана друг човек. Малко да пийне — и тръгва да търси на кого да разбие муцуната. Вечно ми досажда, нали живеем в един блок, нали ти казах, след осем вечерта гледам да не излизам.

— Заради него ли не излизаш?

— Не само, но и заради него. Ето, виж какво става.

Люба посочи някъде настрани. Вадим се вгледа и видя през клоните на гъстия храсталак мяркащи се сенки. След миг разбра, че трима или четирима младежи настървено ритат друг, паднал на земята.

— Около нас всяка вечер можеш да видиш такова нещо. Ту на една улица, ту на друга.

На Вадим му се стори, че агресията има мирис — тръпчив, остър, пронизващ цялото тяло мирис, излъчван от хора, понесли у себе си разруха и смърт. Той усещаше този мирис и към гърлото му се надигаше отвратително гадене. Сега всичко беше различно от сутринта. Пред очите му се редяха снимките, които му показа Каменская. Единият от разкъсаните трупове май е бил намерен точно в тази градинка. Господи, как живеят тези хора тук? Какви деца отглеждат? Ами че детската психика е нестабилна, именно на децата първо влияе това устройство, което са монтирали на покрива на Института и са скрили от всички страшния му ефект. Скрили са го, за да имат възможност да изработят прибор за повишаване боеспособността на армията. И са платили за това такава цена…

— Къде наблизо има телефон? — попита той. — Трябва да се обадя.

Те разпитваха Бороздин вече почти два часа. Бяха намерили твърде много улики, за да има смисъл да крои някаква сложна лъжа. Затова той просто мълчеше и само от време на време подхвърляше нищо незначещи реплики.

Настя се умори. Чувстваше, че започва да мисли по-бавно. От петък вечер, когато разбра, че на три пъти едва не са я убили, до този момент, вторник вечерта, бяха минали приблизително деветдесет часа. Деветдесет часа невероятно напрежение, страх, безсъние. Организмът й отказваше да съществува и да функционира нормално при този режим, той искаше чувство за безопасност, храна и сън.

— Повтарям въпроса си — монотонно каза тя. — Защо дойдохте у Надежда Андреевна Шитова?

Мълчание.

— Следващ въпрос: защо й казахте, че сте Генадий Иванович Лисаков?

Мълчание.

— Как ще обясните факта, че в куфарчето ви бяха намерени писма, подписани от Лисаков?… Откъде имате ампулата с калиевия цианид?… Кой документ за министерството разпечатахте на принтера на Лисаков?

Мълчание. Мълчание. Мълчание.

Тя разбираше, че утре всичко ще бъде различно. Утре пред нея ще седи не затвореният в гордото си мълчание доктор на науките, а човек, прекарал нощта в препълнена килия, където четирийсет души дишат, ходят по нужда, говорят, карат се, бият се, влизат в сексуални контакти, тормозят слабите и немощните. Утре той ще е забравил своята гордост и надменност. Но ако му позволят да мълчи до утре, ако го пратят в килията, без да изтръгнат от него най-важното, тя, Настя, ще полудее. Тя трябва да научи кой и защо се опитваше да я убие, няма да издържи още една безсънна нощ, прекарана в страх и напрежение. Затова упорстваше, задаваше му въпроси. Тактиката й беше проста: ще задава едни и същи въпроси, отнасящи се само за днешния ден, ще ги задава монотонно, еднообразно. А когато Бороздин притъпи вниманието си, когато научи всички въпроси наизуст и се отпусне, разбрал, че тя няма да го попита нищо друго, ще стовари върху него нещо неочаквано. Трябва само да измисли какво.

Бяха в кабинета на Гордеев. Самият Виктор Алексеевич седеше царствено зад бюрото си и внимателно наблюдаваше как Анастасия ритмично повтаря едно и също. Периодично я сменяше Юра Коротков и тогава Настя отиваше в своя кабинет, за да изпие набързо чашка кафе, да изпуши една цигара и да поседи няколко минути със затворени очи. А самият Гордеев не проронваше и дума.

— Откъде ви е известен адресът на Шитова? — за пореден път се включи в разпита Коротков и Настя с въздишка на облекчение излезе от кабинета на началника.

Още когато приближаваше към вратата на кабинета си, чу телефона да звъни. „Няма да вдигна“ — помисли си тя. Самата мисъл, че трябва да разговаря с някого, й се струваше непоносима. Пък и кой може да я търси в десет часа вечерта на 7 март в службата? Никой, от когото може да очаква нещо свястно.

Телефонът замлъкна и след минута зазвъня отново. Тя преброи петнайсет сигнала, преди настоятелният абонат да прекъсне връзката. Не можеше да е Льоша, защото Льоша сега си беше вкъщи и готвеше утрешния празничен обяд. Когато дойдоха тук след задържането, Настя веднага предупреди Чистяков, че ще бъде заета още дълго, а когато се освободи, тя ще му се обади.

Телефонът отново зазвъня. Тя търпеливо го изчака да млъкне и бързо набра домашния си телефон.

— Льошик, търсил ли ме е някой?

— Преди малко те търси Бойцов. Каза, че не можел да те намери в службата, имал някакво спешно съобщение за теб. Между другото в службата ли си или не си?

— Да, сега съм в моя кабинет. Льошик, ако Бойцов се обади пак, дай му номера на Гордеев.

Тя се стараеше да говори спокойно, но й идеше да крещи като луда, да си скубе косата и да троши чинии. „Глупачка! Идиотка! Защо не вдигнах слушалката?! Защо съм такава кретенка?! Ами ако той не се обади повече?“

— Е, какво има? — съчувствено попита Люба. — Не можеш да се свържеш ли?

— Дава свободно.

— Защо не опиташ отново след малко? Толкова ли е спешно?

— Много е спешно, Любаша. И много важно. Един ден ще ти разкажа всичко, а сега да не говорим за работа, бива ли? Нали бяхме тръгнали да ти купуваме цветя, да вървим тогава.

Те отново се зацелуваха в телефонната кабина. След известно време момичето си пое дъх и каза:

— Хайде, опитай още веднъж. Сега трябва вече, да ти провърви.

Вадим покорно пусна жетон в цепнатината и набра номера на служебния телефон на Каменская. Тя вдигна слушалката веднага, още преди да отзвучи първото позвъняване.

— Вадим?

— Да, аз съм. Един момент. — Той захлупи микрофона с длан и се обърна към Люба: — Излез, ако обичаш. Сега ще трябва да употребя някои нецензурни изрази и не ми се ще ти да ги слушаш.

Люба му се усмихна нежно и послушно излезе от кабината.

— Исках да ви кажа две неща — забързано и полугласно започна той. — Бороздин разработваше прибор за повишаване на агресивността в армията. Мерханов искаше да купи този прибор. Когато е научил, че работата върху прибора е спряна заради вашата намеса, Мерханов е дал команда да ви убият. Първата група наемници вече е излязла от строя, но не е изключено той да наеме други. Второ. В дома на Бороздин има вграден сейф, в който се намира делото на Войтович. Видях го с очите си преди няколко часа и го фотографирах. В сейфа е монтирано устройство, което автоматично ще унищожи цялото му съдържание, ако не се натисне един специален бутон. Имайте това предвид, когато ще правите обиска. Не оставяйте Бороздин сам да отваря сейфа, по-добре поканете специалист.

— Благодаря ви. Щом ми казахте това, значи сте в тежко положение. Какво мога да направя за вас?

— Можете ли да ми помогнете да се скрия?

— Мога. Вадим, за вас ще направя всичко, дори само защото на три пъти ме спасихте от смърт. Какви са условията ви? Готова съм да ги приема, каквито и да са те.

— Нямам условия. Просто ме спасете. Моите началници няма да ми простят, задето ви казах всичко това.

— Ами ако успея да ви спася така, че да не е необходимо да се криете?

— Все ми е едно. Анастасия, малко се познаваме с вас, но все пак ще ви кажа… Срещнах едно момиче и започнах истински да се страхувам от смъртта. Сигурно говоря неразбрано, но ще ви обясня всичко, когато се видим. Трябва да знаете колко много направихте за мен. Колко много означавате сега за мен. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се. Ще направя за вас всичко, което трябва. Изобщо не се съмнявайте. Къде сте сега? Вкъщи ли?

— Не, на улицата.

— Можете ли да дойдете при мен, на „Петровка“?

— Кога?

— Веднага.

— Ще се постарая. След четирийсет и пет минути — кратко отговори той и затвори телефона.

Настя влезе в кабинета на Гордеев, като гледаше да владее лицето си и с нищо да не издава вълнението си. Юра Коротков продължаваше търпеливо да задава въпроси, а Павел Николаевич Бороздин продължаваше високомерно да мълчи.

— Виктор Алексеевич — обърна се Настя към Колобок, без да повишава, но и без да снишава гласа си. — Омръзна ми, уморих се и ми се спи. Къде е дежурният следовател?

— Как къде? В стаята на дежурната група.

— Нека вземе един експерт и поемни лица и да отиде в дома на Павел Николаевич, да извърши обиск.

— Настоявам обискът в жилището ми да се извърши в мое присъствие — неочаквано се обади Бороздин.

— Защо? — учудено попита Настя. — Вие изобщо не ни трябвате там. Не дай си боже да забравите да натиснете бутончето и тогава делото на Войтович ще изгори, както си е в сейфа. Много ще ме е яд. А вас?

Бороздин седеше с гръб към нея и Настя трябваше да се вглежда в лицата на Коротков и Гордеев, за да разбере улучил ли е целта нанесеният от нея удар. По капчиците пот, избили по слепоочията и плешивото теме на Колобок, тя разбра, че Бороздин е прекършен. Сега можеше да се махне. Не е хубаво един доктор на науките да се унижава в присъствието на жена, за бъдещите взаимоотношения с подследствения това не е много полезно. Не бива човекът да се лишава от чувството на собствено достойнство, в противен случай с него трудно се намира общ език, може да се постигне само робското послушание на бито куче.

Тя се върна в кабинета си и погледна часовника. Почти десет и половина. До идването на Вадим Бойцов оставаха още трийсет и пет минути.

Вадим излезе от телефонната кабина и се огледа. Люба стоеше на двайсетина метра от него и с любопитство изучаваше един театрален афиш.

— Обичаш ли театъра? — попита той, приближи и отново я прегърна.

— Обичам го — кимна тя. — Особено любовни пиеси. Е де, защо се смееш? Разбираш ли, Вадим, театърът е много типичен жанр за представяне на любовни истории. На кино може да се представи смела еротика и дори порно, защото актьорът е толкова отдалечен от зрителя, че у него дори не припламва чувството за срам. За литературата пък да не говорим, там героите са от хартия. А в театъра героят е съвсем близо, от първия ред можеш дори да го докоснеш, да почувстваш дъха му върху лицето си. В театъра еротика трудно се постига. Съгласен ли си? Ето защо театърът говори за любовта по съвсем особен начин. И винаги ми е ужасно интересно: а как ще го направят този път? Какво ново ще измислят в тази пиеса?

— Любаша, мила, трябва да тръгвам. Хайде да те изпратя до вкъщи и ще поемам по моите работи. А утре ще ти се обадя още сутринта. Или ти ми се обади, ще ми бъде приятно. Запиши си телефона ми.

Тя не се възпротиви, явно сметна, че е съвсем нормално, дето в първия ден от запознанството си те просто се разхождаха и прегръщаха около два часа.

Завиха зад ъгъла и отново се озоваха пред онази градинка. Вадим не успя да се опомни, когато пред него израсна внушителна група младежи, настроени твърде решително.

— Дръпни се! — успя само да каже на Люба и пъхна ръка в пазвата си, където в кобура беше пистолетът му. Но не успя да извади оръжието: скочилите отзад двама юначаги здраво го хванаха за ръцете.

— С нашите момичета се разкарваш значи! — заканително провлече вече познатият му бабанка — бившият съученик на Люба.

— Жора, престани! — извика Люба. — Как не те е срам! Спри се!

— Млък, уличнице, не сме ти давали думата. Ей сега ще откъсна яйцата на гаджето ти като листенца на маргаритка, а после ще ти разреша да си отвориш устата — гадно се разцвили той. След него на гадната му шега се разкикотиха и неговите приятелчета.

Хвърлиха Вадим на земята и някой силно го ритна в корема. Той успя да се извърти, за да намали силата на удара, после бързо скочи на крака. Но боят срещу десетина пияни разярени мъже никак не приличаше на класическата тренировка в спортната зала. В мрака, на малката полянка, заобиколена от дървета и храсти, Вадим нямаше възможност да маневрира. При поредния си скок надясно той болезнено удари рамото си и изстена. Някой от нападателите изгуби равновесие и рухна в краката му, повлече го подире си към земята. След това падане той не стана повече. Само със сетни сили успя да се свие така, че да защити жизненоважните органи. Дори не почувства последния удар, нанесен с масивен камък по незащитения му тил. Просто току-що беше жив, чуваше как отчаяно и страшно пищи Люба и изпитваше ужасна болка. А в следващата секунда вече нищо не чуваше и не изпитваше болка. Той умря.

Настъпи полунощ. Вадим трябваше да е пристигнал преди час. Защо го нямаше още? Отказал ли се е? Или му се е случило нещо?

Но колко уморена се чувстваше! Струваше й се, че тялото й навеки е залепнало за стола и няма сила, която ще може да я повдигне и накара да тръгне нанякъде. Толкова беше уморена, че нямаше сили дори да заспи. Нима остаряваше? Виж се само, героиня-любовница, накани се да ставаш булка на стари години.

Ами Миша Доценко — колко сили хвърли само, за да размърда паметта на Шитова, с какви усилия най-сетне я накара да му посочи със сигурност един от петимата заподозрени, който определено „не е онзи“. После, след мнимото арестуване на Лисаков, седя тихо като мишка в дома му да го пази. Когато си разпределяха работата — кой къде да стои в засада, кой да иде при Лисаков и кой — при Шитова, той дори не продума, нито с жест, нито с поглед не даде да се разбере, че би предпочел да охранява Шитова, а не Генадий Иванович. И то далеч не защото се бе влюбил до уши и не можеше да живее и минута без ненагледната си Надюша, а защото в такива ситуации човек винаги се надява повече на себе си, отколкото на другите. Когато един човек не ти е безразличен, започва да ти се струва, че никой, освен теб самия, не ще може да го защити и опази от нещастие. А стане ли така, че все пак го поверяват на друг и ти, знаейки, че скъпият ти човек е заплашен от опасност, си принуден да бъдеш на разстояние от него, именно тогава започват адските мъки, които не всеки има сили да понесе. Всяка минута, всяка секунда въображението ти рисува картини, коя от коя по-страшни, и ти обезумяваш от неизвестността, от невъзможността веднага, незабавно да разбереш всичко ли е наред, не е ли нужна твоята помощ. Но Миша издържа, силите му стигнаха да седи цяло денонощие в жилището на Лисаков и нито веднъж да не се обади на Шитова, защото такова бе нареждането на Гордеев. Кой знае колко ли бели косми се появиха през това денонощие в гъстата му черна коса? Ала веднага след като задържаха Бороздин, той благодари на Лисаков за помощта и гостоприемството и се завтече към Надежда. Откъде ли се вземат толкова сили у човека? Но — двайсет и седем години, младост…

Иззвъня вътрешният телефон и прекъсна размислите й.

— Другарко майор, бяхте помолили да ви се обадя, когато пристигне Вадим Сергеевич Бойцов.

— Да, да — зарадва се Настя. Най-сетне! — Той пристигна ли?

— Не. Но в дежурната част току-що се получи съобщение, че е бил открит труп на мъж на около трийсет години. У него са намерени документи на името на Вадим Сергеевич Бойцов. Групата тръгва. Ще идете ли с тях?

— Да. Сега слизам.

Тя не помнеше как бе слязла долу и се бе качила в колата, как бе пътувала от центъра на Москва към покрайнините, до Източния район. Съвзе се едва когато видя обляната в светлините на подвижните прожектори градинка и в това петно мъртва изкуствена светлина — Вадим със строшен череп. Съдебномедицинският експерт Айрумян с усилие измъкна от колата огромното си тежко тяло и с пъшкане се наведе над трупа. Някъде в далечината — поне така се стори на Настя, — на много-много километри оттук, пищеше в истерия съвсем младо момиче с дълго синьо-зелено палто, около него се суетяха две по-възрастни жени. Точно до себе си тя видя участъковия, същия, с когото неотдавна бе разговаряла за криминалната ситуация в Източния район. И той я позна и приветливо й кимна.

— Виждате ли? — каза и направи изразителен жест с ръка. — Ето за това ви говорех. Какво ги е накарало? Защо са излели злобата си върху това момче? С какво им е попречило то? Поне да му бяха взели парите, часовника, чантата, знам ли! Тогава поне щеше да е ясно — убийство от користни подбуди. Мерзост, но разбираема мерзост. А това? Свидетелката, Люба Веденеева, каза, че подстрекателят бил един младеж, с когото тя някога учела в един клас. Каза му името. Само за половин час ги изловихме всичките, сега спят в килията. Мислите ли, че ще могат членоразделно да обяснят защо са убили този Бойцов? Не. Така и ще отидат в затвора, без да са разбрали и обяснили каквото и да било. Какво става с тези хора — не знам. Откъде у тях толкова злоба?

Настя се обърна и бавно, едва местейки крака, се потътри към микробуса. Качи се на задната седалка, преви се одве, сякаш я присви внезапна болка в корема, и свря лице в дланите си. Тресеше я. От умора. От нервното напрежение. От омраза към Бороздин и Томилин. От мъка. И от безумно, разкъсващо душата й съжаление към хората, които живееха в този ад и не знаеха какво става с децата им, с близките им и с тях самите.

Няма да чака четвъртък. Ще вземе със себе си Льоша, който разбира от физика, и утре, не, още днес сутринта ще отиде при тази тлъста отрепка Томилин. Ще отиде в дома му, ако той не пожелае да разговаря с нея на официално място. Ще го сграбчи с мъртва хватка и няма да го пусне, докато той не извика директора на Института и не свалят тази проклета антена. Много важно, че било празник! Много важно, че било Международният ден на жената! Тя ще ги накара да направят това.

А с Мерханов да се разправят контраразузнавачите. Това не е нейна работа. Нейната работа беше да разкрие убийството на Галактионов и кой е откраднал делата от следователя Бакланов. Тя разкри тези престъпления. Има и още една работа — да унищожи антената на покрива на Института. Да защити нещастните хора, които нямат никаква вина, а само лошия късмет да живеят в Източния район. Да си разчисти сметките с Томилин, този невеж и нагъл кариерист. Да открие всички, които — освен Бороздин и покойния Войтович — са работили върху прибора. Бойцов със сигурност е знаел някои от тях, но сега той вече няма да каже нищо. Какво пък, и сама ще се справи. Миша Доценко и Юра Коротков ще й помогнат. Само мъничко да си почине, да събере поне мъничко сили. Само да изчезне буцата в гърлото й, която й пречи да диша и гълта, само да й мине треската и да поспи поне няколко часа.

В четвъртък тя ще започне работа в групата по разкриването на убийството на телевизионния журналист. Има на разположение само утрешния ден, а после ще трябва да прехвърли цялата работа на Коротков и Доценко.

Настя с усилие се изправи, внимателно събра в белите си дробове повечко въздух, задържа го, после бавно го издиша. Сълзите, които бяха закапали от ъгълчетата на очите й, се отдръпнаха. Тя ще направи каквото трябва. Ще успее. Ще го направи, каквото и да й струва това!