Смърт заради смъртта

Десета глава

Като почти всеки човек, и Вадим Бойцов имаше своята дълбоко скрита тайна. Но за разлика от повечето хора, тази тайна постоянно му напомняше за себе си, нещо повече — постоянно заплашваше да се разкрие в най-неподходящ момент и да блесне пред очите на всички. Тази тайна беше, че Бойцов имаше страх от жени. Страх панически, стигащ до едва сдържана истерия. И този страх го докара в крайна сметка до онова явление, което лекарите наричат психогенна импотенция. Най-странното беше, че Вадим беше абсолютно здрав физически и извънредно издръжлив като сексуален партньор.

Още от детинство жените за него бяха обвити в булото на тайната и той не можеше дори да мечтае да повдигне това було. Майка му беше театрален критик и това, кой знае защо, много силно се бе отразило на начина на живот в семейството им. Вадик беше напълно лишен от всички онези дреболии, образуващи за него понятията „дом“ и „семейство“. Майка му ходеше на театър всяка вечер и затова баща му го слагаше да спи — и вечерната приказка, и целувката за лека нощ бяха от баща му. Майка му се прибираше късно след полунощ, а сутрин спеше до десет-единайсет часа, затова и сутрин го будеше баща му и пак той в началото водеше малчугана на училище.

За сметка на това, когато Вадик се прибираше от училище, майка му обикновено си беше вкъщи. Но това далеч не означаваше, че като хилядите други майки с деца ученици се втурваше към него с въпроси за уроците и оценките и го слагаше да обядва. Нищо подобно. Тя седеше в кухнята и нещо бързо печаташе на машината, без да вади от устата си цигарата, а на своя прибрал се от училище син гледаше като на досадна пречка за творческия й процес. И през ум не й минаваше да прекрати работата си, за да освободи кухненската маса и да нахрани детето. Не, защо? Момчето е израснало съвсем самостоятелно, то може тихичко, без да пречи на майка си, да си стопли яденето и да го занесе в своята стая, после да се върне и стъпвайки на пръсти, да измие чинията и да я сложи на мястото й.

Оценките на сина й също не я интересуваха. Има ли значение какво са му писали в бележника? Само да е здрав и да не се шляе из входовете с лоши приятели. Някъде докъм трети клас Вадик наивно се опитваше да обсъжда с майка си своите училищни проблеми и впечатления, показваше й бележника си с отличните оценки, хвалеше се с успехите си в часовете по рисуване и трудово обучение. Наистина имаше златни ръце и изработените от Вадик Бойцов забавни играчки и украшения година след година заемаха централно място в училищните изложби и печелеха награди. Но майка му, кой знае защо, не обръщаше внимание и на това.

Вадик изобщо не можеше да я разбере и затова тя си остана за него загадъчна като омагьосана принцеса, превърната от злата магьосница в нервна и странна истеричка. Веднъж Вадик се събуди през нощта и чу отчаяни ридания откъм банята. Той уплашено изтича в стаята на родителите си. Баща му лежеше и пушеше, без да пали лампата.

— Татко, какво се е случило? — попита момчето.

— Нищо, синко, всичко е наред — спокойно отговори баща му, сякаш не се бе случило нищо особено.

— Защо мама плаче? Скарахте ли се?

— Не, синко, какво говориш? Нали знаеш, че с майка ти никога не се караме. Просто нещо й е домъчняло и отиде в банята да си поплаче. Нищо страшно, това често се случва с жените.

Баща му каза истината, те с майка му никога не се караха. В реалния живот всичко ставаше така: майка му правеше истерични сцени, като явно провокираше баща му да отвърне с нападки, които биха могли да раздухат скандал и тогава вече тя на воля да покрещи, да поплаче, дори, ако има късмет, да строши две-три чинии, да си изпусне парата, да отхвърли напрежението. Но баща му нито веднъж, доколкото си спомняше Вадим, не се поддаде на провокациите й. Това изкарваше майка му от кожата й, но колкото и да е странно, тя самата не го разбираше. Ситуацията се разиграваше всеки път по един и същ класически сценарий.

— Ще полудея! — заявяваше тя още с нахлуването си вкъщи, запокитваше чантата си на пода и се тръшваше на дивана, както си беше с палтото. — Вече не съм в състояние да търпя това. Те искат да ме унищожат заради тази рецензия. Всички смятат Лебедев за светило и цар на сцената, гледат го в устата, готови са да му ближат задника, а аз, видите ли, имах дързостта да напиша, че мизансценът във второ действие на „Еснафи“ е изграден несполучливо. Не, аз нищо не казвам, Лебедев е велик режисьор, но това не означава, че не може да му се случат недоглеждания и грешки. Нали затова съм критик — да ги забелязвам. Но да беше чул само как ми крещя днес завеждащият редакцията! Просто ме сравни със земята. Не ми се живее.

На това място майка му обикновено си поемаше дъх и се оглеждаше наоколо. И като във всяка нормална къща, освен ако в нея не живее маниакална чистница, пред очите й попадаше нещо „не наред“. Понякога това беше нещо „сериозно“, например прах по полираните мебели, а понякога дреболия, да речем, взета от рафта и захвърлена на дивана книга. Мащабът на „нередността“ нямаше значение, важен беше поводът, началният тласък за прехвърлянето на яда от липсващия тук завеждащ редакция върху наличния в момента контингент.

— Господи! — започваше да стене тя. — Колко нерви хабя на тази моя проклета работа и накрая не мога да се отпусна дори вкъщи. Принудена съм да вземам парцала и да чистя подир вас. Двама големи мъже — и не можете да поддържате елементарен ред. Защо все аз трябва да върша всичко, защо сте стоварили всичката домакинска работа на моите рамене — и да готвя, и да пера, и да чистя, и между другото — да ви печеля и пари!

— Успокой се, мила — отговаряше обикновено баща му, — легни да си починеш, уморена си, сега ние с Вадик ще разтребим, ще оправим всичко, не се ядосвай.

Вадик винаги се чудеше защо баща му не крясва на майка му, не й казва, че между другото и той работи, и то не по-малко от нея, и печели много повече пари, а в апартамента е достатъчно чисто, защото буквално вчера двамата са минали по всяко ъгълче с прахосмукачката.

Майка му се развилняваше все повече, намираше нови и нови кусури на мъжа си и сина си. Щом се убедеше, че опитите й да предизвика съответната реакция са безполезни, започваше да ридае, после отиваше в кухнята, заключваше се и изобщо не желаеше да разговаря с тях. След известно време отново ставаше весела и мила, сякаш нищо не се е случило.

— Татко, защо не кажеш на мама, че и ти работиш и носиш заплатата си вкъщи? — питаше момчето.

— Защото, синко, е безсмислено и ненужно — мъгляво му обясняваше баща му. — Мислиш ли, че майка ти не го знае? Разбира се, тя прекрасно знае, че работя, че работата ми е тежка и опасна, затова и заплатата ми е по-голяма.

— Тогава защо ти натяква? Нали всичко знае? — недоумяваше Вадик.

— Сложно е за обяснение, но ще се постарая, нали вече си достатъчно голям, за да разбереш. Тя не натяква на мен, синко, вбесена е от своя началник и от враговете си, но понеже се страхува от тях и не може да им крещи, крещи на нас с тебе. Така е, защото ни обича, има ни доверие и не се страхува от нас. А на враговете си няма доверие, страх я е, ето защо не може да им покаже открито яда си. Разбираш ли?

— Излиза, че ни прави сцени, защото ни обича?

— Разбира се.

— А ти защо никога не ми крещиш? Не ме ли обичаш?

— Ох, синко, какви ги говориш! — усмихваше се баща му. — Ти си ми най-любимият човек в целия свят. Но аз съм мъж, а майка ти е жена. Жените не са като мъжете, те са устроени по-различно — и мислят, и чувстват по друг начин. Никога не се опитвай да разбереш жените, синко, безполезно е. На нас, мъжете, не ни е дадено да ги разберем. Към тях просто трябва да се приспособим — ето, както аз към майка ти.

Някъде към петнайсетата му година у Вадик Бойцов се затвърди убеждението, че баща му е бил прав. Жените са устроени различно от мъжете и това не е само въпрос на физиология. С тях е невъзможно да си имаш работа, защото са непредсказуеми, непрогнозируеми, алогични, постоянно нарушават правилата на играта, и то точно правилата, които самите те въвеждат. Казват: „Не забравяй, точно в осем“ — и не идват изобщо или закъсняват с два часа. Казват, че искат да гледат филм с Ален Делон, а занесеш ли им билетите, хвърлят ги в лицето ти и просъскват: „Притрябвал ми е този стар педераст!“ Никога не ти дават да препишеш, но постоянно се оплакват, че не могат да решат еди-коя си задача и те молят да им помогнеш (тоест да им дадеш да препишат).

Вадик стигна до извода, че трябва да гледа да си няма работа с жени. С изключение на един, но необходим момент. Той дълго не можа да реши за себе си как да съчетае нежеланието да си има работа с дамите и желанието за близост с тях. Докато мъчително обмисляше своята схема за уреждане на живота, всичко се реши от само себе си.

Вадик беше красиво момче. Дори много красиво. Природата, сякаш като подигравка, го бе надарила с умението да гледа така нежно и проникновено, че момичетата си губеха ума само от един негов поглед. Точно така нежно и проникновено умееше той и да докосва женските ръце, коси, рамене. Без да иска, ги подлудяваше. А като добавим към това и чистите очи, красиво очертаните скули, правите вежди и брадичката с дупчица, получаваше се твърде впечатляваща картина. По-голямата сестра на негов съученик, която беше тогава на цели двайсет и три години, много хареса седемнайсетгодишния десетокласник. По всичко личеше, че не й липсват партньори, но тя пожела Вадик. И го получи.

Процесът на съблазняване на малолетния ученик мина бързо и без особени затруднения. Отначало момчето просто не разбра какво иска Ана от него и прецени неприкрития й интерес като обикновена любезност и доброжелателност. Най-сетне Ана се досети, че самият Вадик никога не е ухажвал момичетата, няма практически навици в такава изтънчена работа като флирта и затова не може да различи искреното дружелюбие от сексуалния интерес. Направи го без заобикалки, след като умишлено създаде подходяща ситуация, в която всеки нормален мъж би трябвало да се възбуди. Е, и Вадик Бойцов естествено се възбуди.

Това беше първият му опит и за това какво и как трябва да се прави той знаеше само от разкази на приятели и от мръсните вицове. Лошото беше, че и разказите на приятелите също не бяха изградени върху реалната почва на практиката, а бяха преразкази на дочути с крайчеца на ухото истории, подправени с плодовете на юношеските еротични фантазии. Момчешкият сексуален фолклор бе култивирал у Вадик сила и издръжливост. Затова когато успя да „отработи“ върху партньорката си цели петнайсет минути, той беше страшно горд и доволен от себе си. Особено като имаше наум предупрежденията от приятелите, че първия път се свършва срамно бързо и обикновено жените остават неудовлетворени. С него това не се случи, той не се опозори.

— Е, как беше? — самодоволно попита той Ана на шестнайсетата минута. — Добър ли съм?

Това, което стана после, беше абсолютна изненада за него. Ана го отхвърли от себе си, наметна се с одеялото, за да скрие голотата си, и закрещя:

— Махай се оттука, идиот такъв! Да не съм те видяла повече! Господи, глупачка, каква глупачка съм била, мислех, че си човек, а ти… Изрод! Кретен! Вън оттук!

Около седмица по-късно, след безсънни нощи и напрегнати размисли Бойцов схвана, че не се е държал правилно. Не е направил нещо важно, което Ана е очаквала от него. Но какво е било то — така и не се досети. Нещо повече — остана напълно убеден, че тъй като жените постоянно нарушават правилата на играта, които самите те въвеждат, човек никога не може да бъде докрай сигурен, че се държи правилно с тях. Можеш да направиш всичко, както те го искат, и накрая да получиш храчка в душата и ритник отзад.

През следващите три години Вадик на няколко пъти се опита да се сближи с момичета, които му харесваха, но резултатът всеки път беше плачевен. Толкова нежен и привлекателен в общуването (макар че само господ знаеше какво му струва това!), той се оказваше пълна нула, когато се стигнеше до интимност. Ана беше, която само за няколко секунди и с двайсетина думи създаде непреодолима пропаст между понятията „секс“ и „човешки отношения“. Толкова му беше трудно да общува с жените, че необходимостта да влиза в някакви емоционални отношения с тях го ужасяваше. Същевременно случаят с Ана му бе показал, че без такива отношения или поне илюзия за тях няма да получи никакъв секс, както детето не получава посещение на зоологическата градина без три отлични оценки по география. Младият организъм си искаше своето и Вадик стигна до извода, че трябва да търси жена, която да му предоставя тялото си, без да иска в замяна душата му. Отговорът беше прост, както впрочем е просто решението на почти всички сложни задачи: трябваше му проститутка.

Към трийсетата му година животът на Бойцов се подреди. Като добър професионалист, той се научи дълго време да общува и с жени, и със старци, и с деца, можеше да спечели доверието и на директор на търговска банка, и на бездомник. Но продължаваше да ляга само с проститутки, защото с абсолютна сигурност знаеше, че с тях не е необходимо мъчително да изтръгва от себе си думи и да се нагажда към измислени от тях правила на играта. Плащаш и получаваш своето. И не дължиш нищо друго. През последните две години имаше постоянна партньорка, мълчаливо спокойно момиче, което не вземаше скъпо, а обслужваше добре. С нея не беше нужно да се напряга и това напълно задоволяваше Вадим. Живееше с любимото си куче, симпатичен млад ризеншнауцер, дори не помисляше за женитба, продължаваше да не разбира жените, макар че това изобщо не се отразяваше на професионалната му дейност.

Беше му интересно да изпълнява поръчението, свързано с Анастасия Каменская. И донякъде страшничко. Като четеше информацията за нея, събрана през дългите години наблюдения над годеника й Чистяков, Бойцов виждаше, че нещо тук не е наред. Толкова години заедно, толкова години любовници — и се женят чак сега. Много странно. Според наличните данни Чистяков неведнъж й е правил предложение, но тя винаги е отказвала. Защо? Каква е тази жена, която отказва да се омъжи за човек, с когото и без това живее? Логиката на Вадим беше проста: щом не искаш да се омъжиш, тъй като той не ти харесва, тогава недей да живееш с него. А ако живееш с него, защото той ти харесва, защо не искаш да се омъжиш?

Когато за пръв път видя Каменская „на живо“, той се изненада от нейната невзрачност. И в първия момент си помисли, че май разбира защо тя продължава да живее с Чистяков дори ако той не й харесва. Защото просто може вече да не си намери друг мъж. А така все има някакъв. Но в следващия момент си помисли, че Чистяков, кой знае защо, иска да се ожени за нея. Интересно, какво толкова има в тази жена?

Супрун бързо изчисли хората, наети от Мерханов да го „отърват“ от Каменская. Сред представляващите интересите на Мерханов само един беше „лице от неславянска националност“, другите бяха московчани. Хората на Супрун ги следяха постоянно и при най-малкия признак за опасност се свързваха с Бойцов, който лично отговаряше за безопасността на Анастасия Каменская. Разбира се, тази безопасност беше относителна и Бойцов отговаряше за нея само докато не му се стореше, че покушението срещу нея е организирано достатъчно добре и шансовете за разкриване на убийството са минимални.

В 15,10 на 1 март Вадим получи сигнал, че колата с наемниците се движи към Шчолковското шосе, където живее Каменская. Той добре познаваше градските магистрали, а и колата му беше достатъчно мощна, затова пристигна до дома на Каменская само няколко минути след убийците. Знаеше, че тя не си е вкъщи. След като получи сигнала, първо набра номера на служебния й телефон и щом чу в слушалката женски глас, затвори. Беше запомнил гласа й, защото специално за това няколко пъти й се бе обаждал вкъщи, бе мълчал и слушал нейното нетърпеливо „ало, не ви чувам, наберете отново“.

Сега седеше в колата си и чакаше убийците да излязат и да си заминат. След това щеше да се качи в апартамента на Каменская, от който вече имаше ключове, и да види какви са ги свършили там онези. Да оправи нещо, ако не е добре.

— Пак са паркирали тук! — чу се истеричен бабешки глас. — Това е единственото място, откъдето човек може да мине, без да затъне — и пак на него са паркирали! Безобразие, докога ще говорим…

Вадим погледна откъде идва гласът и видя едра, подпираща се на бастун старица, която се опитваше да влезе във входа откъм специалната преграда за паркиране на коли, наричана в бита просто „джоб“. Преградата не беше планирана твърде сполучливо, защото се намираше точно срещу трамвайната спирка и слизащите от трамвая хора, които искаха да влязат в блока, трябваше или да заобикалят калната тревна площ, което беше доста път, или да се промушват между плътно паркираните коли, рискувайки да изцапат палтата или шлиферите си. Тревната площ, заобикаляща преградата, приличаше на черно мътно блато и само някой камикадзе с безупречно зрение и непромокаеми обуща можеше да си позволи да мине през него. Само на едно място някоя добра душа бе прехвърлила дълги дъски, по които можеше относително безопасно да се пресече калта, без тревната площ да се заобикаля. Наемниците бяха паркирали своя сааб точно върху тези дъски…

— Вече ми иде да извикам милиция! — продължи да се възмущава старицата. Тя наистина се придвижваше трудно и заобикалянето на тревната площ се превръщаше в проблем за нея.

— Много си права — подкрепиха я други две бабички, седнали на пейката пред входа. — Карат си колите, оставят ги, където им е удобно, а за хората не мислят. Нали те са млади и здрави, какво ги интересуваме ние, старите! Надойдоха тука от провинцията, препълниха Москва, човек не може да се размине от тях… лоши хора, ей.

Размяната на мнения бързо обхвана кмета на Москва, Държавната дума и лично президента. Бабите се оказаха съмишленички и още известно време оживено бъбриха, току подхвърляйки нелицеприятни оценки за дейността на органите на властта и управлението достатъчно силно, за да може да ги чуе тяхната едра приятелка, която бе поела на трудно пътешествие около тревната площ. Ситуацията, която известно време забавлява Вадим, завърши съвсем неочаквано.

— Не, Вера Исаковна, аз все пак ще се обадя на милицията, да го глобят тоя шофьор. Вижте, номерът му не е московски, нали ви казах, всичките ни неприятности идват от провинциалистите. Сега ще си запиша номера…

Старицата извади листче и молив и старателно си записа номера на колата. И така спаси живота на своята съседка Настя Каменская.

След известно време наемниците излязоха от входа, качиха се в сааба и заминаха. Беше 16,30.

След още няколко минути Вадим се качи на деветия етаж, където живееше Анастасия, внимателно огледа вратата на апартамента й и забеляза, че най-долу черната тапицерия от изкуствена кожа е леко резната. Приклекна и огледа подозрителното място. После леко го докосна с пръсти — точно така, цепнатината беше покрита отгоре с тиксо, та пълнежът да не се подаде изпод кожата и да не привлече вниманието. Вадим извади от джоба си малък кожен калъф с инструменти и се захвана за работа. След минута на дланта му лежеше вече съвсем безобидното малко взривно устройство, което трябваше да се задейства, когато Каменская отвореше вратата на апартамента си. Тънка жица свързваше вратата с дървения праг. При отварянето на вратата жицата се скъсва и протича процес, аналогичен на изваждането на щифта от граната лимонка. Вратата и нейната стопанка щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Бойцов си пое дъх и прибра опасната играчка в джоба си. Инак — добра работа, ако не беше гневната старица, която си записа номера на колата, докарала убийците. Бабичките край входовете са първите, които служителите на милицията разпитват, когато в блока се случи нещо — било то обир или убийство. Ако не беше станало това, още днес можеше да е приключено с Каменская и утре щеше да се възобнови работата върху прибора, който е толкова необходим на Супрун.

Той се прибра и отново звънна на Каменская в службата й. Тя пак си беше на мястото. Часовникът показваше 17,42.

Огромната зала за съвещания в Института беше пълна с хора едва наполовина. Защитата на дисертация отдавна бе престанала да буди интерес у научната общественост. Освен членовете на съвета, на заседания идваха само онези, чиито въпроси се решаваха на тези заседания, а също и „феновете“ на кандидатстващите за научни степени: техни колеги, приятели, роднини (то се знае, ако темата беше открита, а не засекретена).

Самите членове на Научния съвет се държаха като на прием, разговаряха помежду си тихо, на групички от по двама-трима души, обменяха впечатления с хора, с които отдавна не бяха се виждали, ставаха и се местеха, излизаха от залата и отново се връщаха. Никой не слушаше горкия дисертант, той си мънкаше нещо под носа, дори без да се опитва да надвика постоянния умерен шум от бъбрене в залата. Когато дойде редът на официалните опоненти, шумът постихна: опонентите бяха хора уважавани и макар че никой не възнамеряваше да ги слуша, все пак трябваше да се прояви учтивост.

— Има думата официалният опонент, докторът на техническите науки професор Лозовски — тържествено възвести председателят на съвета Алхименко, направи строга физиономия и хвърли към членовете на съвета унищожителен поглед.

— Уважаеми колеги! — започна Лозовски, след като тромаво се покатери до трибуната и я прегърна, сякаш някой искаше да му я отнеме. — Пред себе си виждаме плода на дългогодишен труд, който сам по себе си заслужава голямо уважение. Разбира се, имам предвид труда, а не плода. Нашият дисертант, Валерий Йосифович Харламов, ни е представил несъмнено интересна работа, която напълно ясно ни дава отговора на главния въпрос: може ли един кандидат за научна степен да извършва самостоятелна научна работа, има ли той достатъчен потенциал за това. Целият смисъл на написването на една кандидатска дисертация се състои именно в това, ако не ме лъже паметта и ако разбирам правилно изискванията на Висшата атестационна комисия.

След като произнесе тази тирада, Лозовски млъкна и извърна глава към Вячеслав Егорович Гусев, който като научен секретар трябваше да знае всички правила и изисквания на ВАК. Вячеслав Егорович изразително кимна, като се постара да не се разсмее. Тази сцена се разиграваше всеки път, когато Лозовски опонираше при защита. Той беше единственият учен, който твърдеше, че при защита на дисертация се обсъжда не същината на написаното, а нивото и качеството му. „Ако обсъждахме същината, Айнщайн никога не би успял при защита пред нашия съвет, защото всички ние в един глас щяхме да кажем, че не е прав. Дисертантът не се и нуждае всички ние дружно да смятаме, че е прав, защото ако ние давахме научни степени само на онези, с чиито позиции сме съгласни, науката не би могла да се развива. Не би се появила нито една нова научна школа. Никой не би могъл да каже нова дума в науката, защото новото е опровержение на старото. По време на защитата на една дисертация ние трябва да отговорим само на един въпрос: достатъчна ли е научната култура на кандидата, добросъвестен ли е той при анализа на резултатите от своите експерименти, логичен ли е в разсъжденията си, способен ли е да измисли нещо оригинално. Или още по-просто казано, при защитата ние трябва да решим има ли той мозък в главата си или няма. Това е то. И аз в своето изказване в качеството си на официален опонент ще говоря само за това. Ако не ви харесва, не ме канете да опонирам“ — категорично заявяваше професор Лозовски.

Подобна позиция импонираше на дисертантите и те винаги молеха Лозовски да им бъде назначен за официален опонент. Но имаше няколко случая, които също добре се помнеха, когато упоритият професор, след като бе прочел грамотна и солидно изработена дисертация, бе казал при защитата:

— Не мога да опровергая нито една дума от тази дисертация. Всичко в нея е правилно. Всичко — от първата главна буква до последната точка. И от това на мен ми доскучава. Тази дисертация е една добра студентска курсова работа — но не повече. Не виждам тук работа и мисъл. Не долавям и пиетет към експеримента. Мнението ми е следното: кандидатът не е готов за самостоятелна научна дейност, рано е да му се присъжда научното звание кандидат на науките.

Някои хора идваха да чуят Лозовски, както се ходи на цирк. Научаваха на коя защита, първа или втора поред, опонира той, идваха в залата на Съвета и си тръгваха, когато Михаил Соломонович слезете от трибуната.

— Изпитвам дълбоко уважение към научния ръководител на нашия кандидат, професор Бороздин — продължи да говори Лозовски. — И тъй като добре познавам научния стил на Павел Николаевич, аз особено внимателно се задълбочих в текста на представената дисертация в старанието си да доловя влиянието на научния ръководител и може би липсата на научна самостоятелност у Валерий Йосифович Харламов. Ала не! — При тези думи Лозовски вирна изкривения си от подагра показалец. — В тази работа аз не съзрях и най-малка следа от присъствието на Павел Николаевич. Създава се впечатление, че професор Бороздин просто е ограбил нашата държава, като е получил пари за научно ръководство на човек, който изобщо не се е нуждаел от такова ръководство, тъй като е напълно зрял учен.

Залата се оживи. Всички разбираха, че Михаил Соломонович се шегува и че всъщност с тези думи той изказва най-висока похвала за дисертанта. Но и друг път се беше случвало нещо подобно… А тогава се свърши с това, че ученият, който бе смятан за научен ръководител на дисертанта, бе лишен от професорско звание, защото след точно такова изказване на Лозовски се разбра, че той изобщо не е осъществявал научно ръководство спрямо нито един кандидат, защото много отдавна е изостанал от науката и от дълги години вече нищо не е разбирал от нея. Получаваните от аспиранти и кандидати глави и абзаци е предавал на сина си, талантлив млад физик, който е правил забележки по страниците и е обяснявал на баща си същината на въпросите си. После татенцето с умен вид е преразказвало всичко това на кандидатите. Много му се е искало да запази името си в науката, много му е харесвало да бъде професор и грижливо е пазел тайната си — тайната, че отдавна е престанал да бъде професор. Скандалът беше много шумен и оттогава хората започнаха да идват в залата на съвета „на Лозовски“, както навремето хората са ходили на цирк да гледат акробатите, работещи без обезопасяване, ходели са всеки ден, все с надеждата, че ето, днес най-сетне нещо ще се случи.

— Надявам се в своето изказване научният ръководител да ни поясни кого все пак е ръководил през всичките тези години и в какво се е състояло това ръководство — продължи да се майтапи Лозовски.

— Непременно, Михаил Соломонович — обади се от мястото си Бороздин.

Членовете на съвета се закискаха. Те разбраха, че точно преди заседанието някой е почерпил стареца Лозовски с чашчица две коняк.

Вратата тихичко се отвори, влезе Лисаков и като гледаше да не привлича вниманието, седна на най-близкото до Литвинова свободно място.

— Е, какво става тук? — шепнешком попита той.

— Лозовски се кодоши, както винаги — също шепнешком отговори Ина Фьодоровна. — Ами ти защо дойде? Да послушаш нашия Соломонич ли?

— Именно. Жалко, закъснях, нещо не си пресметнах добре времето. Как е Харламов? Притеснява ли се?

— Има си хас да не се притеснява. Виж го, седи — бял като тебешир.

— Че защо толкова се е панирал? Да не е получил лоши отзиви?

— Май че не. Гусев веднъж подхвърли, че всички отзиви за автореферата му са положителни, а във водещата организация Валерий отиде лично, за да си няма разправии с пощата.

— Защо тогава се притеснява толкова? Разбирам да беше зелен аспирант, дето всичко това му е непознато. А Харламов е присъствал на толкова защити в живота си, че трябва да знае наизуст целия сценарий.

— Е, ама и ти си един, Гена! — ядоса се Литвинова. — Лесно е да се приказва отстрани. Спомни си как ти си защитавал кандидатската си дисертация. Сигурно си бил потен от страх.

— Ама че сравнение! — тихичко се засмя Лисаков. — Тогава аз бях на двайсет и шест и ме беше страх изобщо от всичко, а видех ли Соломонич, припадах, нали в института бях учил по неговите учебници, за мене той беше нещо като монумент в чест на биофизиката, а ей го на — жив и топъл, лично той. А Харламов между другото е двайсет години по-голям, отколкото бях аз тогава. Така че неговото е друга работа.

Лозовски завърши изказването си и бавно слезе от трибуната. Започна да говори вторият официален опонент. Генадий Иванович погледна часовника си.

— Часовникът ми май е спрял? — намръщи се той, взрян в циферблата. — Колко е часът?

— Четири без петнайсет — отговори Литвинова.

— А моят показва три и десет. Затова значи закъснях за Лозовски, а уж добре си бях направил сметката. Слушай, да знаеш случайно дали Соломонич ще опонира и при втората защита?

— Разбира се. Тази дисертация е много спорна, самият научен ръководител е нарочил дисертанта, че нали, не го слушал и си правел каквото си иска, тъй че той, ръководителят, не поемал отговорност за научната страна на въпроса. А Лозовски си умира за такива работи. Голям спектакъл ще стане. Току-виж, се сбили. За втората защита ще се събере целият Институт.

— Чудесно! — потри ръце Лисаков. — В такъв случай имам едно предложение. Да идем сега в моя кабинет, ще ти покажа нещо от последните резултати, да ги обсъдим набързо, хем ще пийнем и чаец, а за втората защита ще се върнем тук. Става ли?

— Какво приказваш, Гена? Ум имаш ли? Ами че аз съм дошла да окажа морална подкрепа на Валерий. Как ще си тръгна и ще го зарежа? Не, не мога. Виж, освен мене, няма никого от нашата лаборатория, човекът ще се обиди.

— Как да няма? Ами Бороздин?

— Той не се брои. Той му е научен ръководител и член на съвета. Представяш ли си Харламов да погледне към залата и да не види никого, да няма кой да му се усмихне за кураж. А най-страшният момент е, когато членовете на съвета се оттеглят за гласуване. Много добре си спомням този ужас. Стоиш в коридора сам-самичък и си мислиш, че ето зад тази врата се решава съдбата ти, в тази стая са се събрали учени мъже, дето изобщо не ги е еня за живия човек, дето и да се блъснат в тебе, няма да те видят и изобщо не щат да те знаят. Много по-интересно им е да изпушат по цигара, да пийнат чай, да си побъбрят, да звъннат на някого по телефона. Защото попълването на бюлетината и пускането й в урната отнема половин минута. А те се мотаят половин час, защото не им се връща в залата, пръсват се по целия Институт, отбиват се при приятели, решават някакви свои си проблеми. И ти през цялото това време клюмаш в коридора между залата и стаята за гласуване и умираш. И не си потрябвал на никого. И твоята дисертация, над която си се мъчил по цели нощи, на никого не е потрябвала. Не е хубаво в такъв момент да няма никого до Валерий. По себе си знам колко е тежко това.

— Ама ти да не си била сама тогава?

— Сама бях. За този половин час преживях нещо, дето и на врага си не го пожелавам. Защото аз бях на трийсет и шест, когато защитавах, а това е съвсем различно от твоите двайсет и шест.

— Но защо, кажи, интересно ми е.

— Ами защото колкото си по-стар, толкова повече неща си принуден да пожертваш, за да напишеш тази проклета дисертация. Когато я пишеш като аспирант, както е било с тебе, ти я започваш на двайсет и три, завършваш я на двайсет и шест и нищо не си загубил дори да не я защитиш успешно или изобщо да не я защитиш. Както всичко е било пред тебе, така си и остава. А когато се занимаваш с дисертация не по време на аспирантура, а без откъсване от работното място, и я пишеш не три, а десет години, и тези десет години се падат през твоята трийсет и четвърта или дори по-късно, тогава твърде често ти се налага да избираш кое да предпочетеш. Науката или семейството. Науката или детето. Науката или здравето. Науката или престарелите ти родители. От всички страни те притиска моралният дълг по отношение на някого или по отношение на тебе самия. И ти правиш избора си, като си спечелваш бели коси и белези от рани по съвестта. Та така, Геночка, докато стоиш в коридора и чакаш резултатите от гласуването, ти мислиш само за едно. Спомняш си всички жертви, които си принесъл на олтара на своята, ще прощаваш, дрислива дисертация, и се чудиш дали те не са били напразни и струвала ли си е дисертацията всичките тези жертви. И разбираш, че ако ей сега членовете на съвета се съберат в залата и председателят на преброителната комисия обяви, че за тебе са пуснати повече черни топки, ще излезе, че всичките тези жертви са били напразни. Ще си спомниш жената, може би най-прекрасната в твоя живот, от чиято любов си се отказал. Ще си спомниш колко тежко са боледували родителите ти, а ти не си бил до тях. Много неща ще си спомниш. И когато научиш, че са те бламирали на защитата, ще разбереш, че си живял неправилно, че не си заложил на добрия кон и в крайна сметка си загубил всичко, след като си принесъл толкова много жертви.

— Добре, добре, добре, предавам се — вдигна ръце Лисаков. — Убеди ме, че съм чудовищен егоист. В знак на солидарност ще седя с тебе до края, а после ще дойда да оказваме морална подкрепа на Валерий Йосифович, докато той страда в коридора. Само че ми кажи кога най-сетне ще се заемем с работата си, а? Тя си стои и нас чака, никой няма да ни я свърши.

— Гена, честна дума, още утре сутринта почваме. Между другото ти смяташ ли да си довършиш докторската или съвсем я заряза?

— Инка, остави ме. Бороздин вече ме изтормози с тази докторска, не започвай и ти сега.

— Добре, няма. Я сега да чуем какво ще отговори Бороздин на Лозовски.

Лисаков и Литвинова замълчаха, загледани как Бороздин бавно тръгва към трибуната.

Той гледаше сияещия, доволен от себе си Лозовски и чувстваше как у него кипва омразата. Стар палячо. Циркаджия. Откачен маразматик с отвратителен, скърцащ глас и редички бели косми по главата. О, колко мразеше всички насядали в тази зала, колко го дразнеха те със своята глупост, примитивност, бъбривост! Дано по-скоро всичко приключи, да довършат прибора и да получат парите за него. И никога повече да не вижда тези гадни мутри, да не чува тези гласове, дето надуто дрънкат какви ли не щуротии.

Първия път Мерханов нещо се издъни. Интересно, ще успее ли днес? За днес му отпусна времето от три до седем вечерта. Можеше да му даде и повече, ако знаеше предварително, че Лозовски ще бъде в такова бойно настроение. Обикновено защитата на една кандидатска дисертация продължава час и четвърт, най-много час и половина, и то заедно с гласуването и обявяването на резултатите. А днес защитата се проточи вече час и двайсет минути, хем още не са отишли да гласуват.

Каменская май се поукроти. След посещението при Томилин нито веднъж не се е появявала в Института, а и Коротков прескача само от време на време. Вярно, тогава моментът беше опасен: отнякъде се беше взела карта с ясно очертаната зона на действие на антената. И ако беше по-хитра, тази госпожица щеше здраво да захапе тази карта и да догризе въпроса до победен край, тоест до антената и до прибора. А тя отстъпи. Тъй че като нищо може да се окаже, че не са необходими никакви радикални мерки и те могат спокойно да продължат работата си върху прибора. Вярно, без Каменская щеше да е по-спокойно. Така или иначе, трябва да се изчака още седмица. Ако през тази седмица Мерханов я премахне — хак й е! А ако не успее, работата пак ще може да продължи.

Ина нещо е нервна напоследък. Когато й каза, че работата трябва да се спре, тя изпадна в паника, каза, че много е разчитала на парите, които й беше обещал за работата върху прибора. За какво ли са й пари на тази стара мома? Като я видиш как изглежда и как се облича, можеш да си помислиш, че живее от подаяния. Дори от нейната оскъдна заплата сигурно й остават пари. Да не би да е нелегална милионерка като Корейко? Да трупа пари и да ги събира в куфар? Че за какво са й? Живее сама, има си апартамент, какво повече й трябва? Господи, да можеше той да живее сам и никого да не вижда! Самотата — ето най-висшето щастие. Над него е само смъртта.

Тази вечер всичко беше, както обикновено. Настя пак се прибра късно от работа и пак я мързеше да си приготви вечеря, поради което се задоволи с чаша чай с поредния безвкусен сандвич. Поговори по телефона с втория си баща, после се обади на Льошка. Взе си душ. Погледа телевизия. Дълго лежа в тъмното със затворени очи и мисли. Най-сетне, към два часа през нощта, успя да заспи.

Днес отново бе се разминала на два милиметра разстояние със смъртта. И отново не бе забелязала това.