Смърт заради смъртта

Дванайсета глава

Настя Каменская седеше пред полковник Гордеев, нещастна и разстроена.

— Не разбирам! — вилнееше Колобок и като скоклива топчица сновеше из кабинета, заобикаляйки дългата маса за съвещания. — Как можа да направиш такава глупост! Та ти си умно момиче, най-малкото — аз мислех, че си умна. Поне способна ли си да съпоставиш мащаба на проблемите? Било й неудобно да ме събуди, представете си! Ами ако тая гадост беше избухнала? Можеш ли да правиш разлика между неудобството и гибелта? И вместо да се обадиш на кой да е експерт да дойде да погледне вратата ти, ти се обаждаш на този Вадим и се навираш право в устата на лъва. Имаш ли изобщо мозък, питам те?

— Много се уплаших, Виктор Алексеевич — виновно смотолеви Настя. — Знаете ли колко страшно беше! Сама вкъщи, късна нощ, малко преди това замалко да ме застрелят от кола, че на всичко отгоре и тази врата… Едва не обезумях от страх.

— Не едва, ами направо си останала без капчица ум в главата — изръмжа Гордеев, но вече поукротен.

Той престана да снове и седна зад бюрото си. Преплете ръце, подпря брадичката си на тях и се втренчи в Настя, сякаш очакваше сега тя да каже нещо необикновено умно.

— Провери ли този Вадим по номера на телефона му? — най-сетне попита той.

— Проверих го. Не дават справки.

— Естествено — изхъмка Гордеев. — Все пак е наш колега. Дай номера, ще пусна проверката през министерството. Хайде де, защо мълчиш, Настася? По очите ти виждам, че имаш идеи. Казвай, казвай, не ми мълчи! Всичко, което мисля за тебе, вече го казах, тъй че не се бой, по-лошо няма да те сполети.

— Разбирате ли, Виктор Алексеевич, всичко се завъртя след нашето посещение в Министерството на науката. Не съм ви казвала, но излезе, че Томилин ни е излъгал.

— Тоест как така ни е излъгал?! — отново подскочи Колобок. — Защо си мълчала досега? Не, явно не съм ти казал всичко, малко ти беше…

— Чакайте, Виктор Алексеевич, не викайте, инак ей сега ще се разплача, и без това ми е криво. Веднага след министерството попитах Льошка за онези работи с обратния ефект и за Майерщранц, а той каза, че това били неграмотни дрънканици и пълни глупости. Тогава сметнах, че Томилин се е държал така не поради зъл умисъл, а поради незнание. Льоша каза, че ако Томилин бил разбирал от физика, щял да се занимава с наука, а не с ръководство. Изобщо помислих, че…

— Ясно ми е какво си помислила — нетърпеливо я прекъсна Гордеев. — И после какво?

— Ами после се опитаха да ме нападнат точно пред къщи късно вечерта, но за щастие ми се размина. Някой стреля, после писна алармата на една кола и нападателите се разбягаха, а буквално след минута довтаса един милиционерски патрул. Тогава си помислих, че просто съм имала късмет, а вече след вчерашната история се сетих, че някой ме е спасил. Защо не опитаме да тръгнем оттук?

— Може — замислено отвърна полковникът. — Хората ни са малко, пък и сега всички се занимават с телевизионния журналист. Но да опитаме, може да излезе нещо. Нека Доценко поогледа Томилин в научното министерство, а Коротков ще го пратим да провери алибито на всичките петима заподозрени от Института. Лош момент е обаче, днес е събота, утре е неделя, остава понеделник и половината вторник.

— Защо половината? — учуди се Настя.

— Вторник е 7 март, предпразничен ден. Да не си забравила случайно?

— Забравила съм — призна тя. — Не мога да понасям празниците. Пречат ми на работата.

— А престъпниците не ти ли пречат? — ехидно попита Гордеев. — Глупости ми бъбриш, драга. Между другото разузнаването ми докладва, че най-сетне ще се омъжваш за Чистяков. Вярно ли е?

— Вярно е — кимна тя. — И вие ли ще се кодошите с мен?

— Защо пък да се кодоша? Ще те похваля. Браво, дойде ти умът в главата, заприличваш на човек.

— Ами ето на, нали ви казах, че ще се кодошите! Какво сте ме подбрали всички с тази сватба? Какво толкова ви пречи, че не съм омъжена? По-зле ли работя, като не съм омъжена?

— Не разбираш бе, момиче! — разсмя се Гордеев. — Не пречиш, ами караш всички тука да ти завиждат. Вижте ме, нали, колко хубаво си живея без семейство и без деца, че и работя най-добре от всички. А те те гледат и си мислят: На нас ни е толкова тежко, имаме толкова проблеми, парите не ни стигат, с жилищата сме зле, стъпваме си един на друг по главите, в службата нищо не успяваме да свършим — може би причината е, че живеем неправилно? А на кого му е приятно да си признае, че живее неправилно? Сама помисли с умната си главица — кой ще иска да признае, че цял живот е вършил всичко неправилно? Обаче като се омъжиш и ти, всички наоколо ще въздъхнат с облекчение: Не, добре сме правили, човек трябва да живее в семейство, ето, и нашата Каменская, колкото и да се опъваше, колкото и да се правеше на еманципирана феминистка, накрая се пречупи, призна, че ние сме били правите.

След разговора с началника Настя се поободри. Прав беше, като я наруга, заслужаваше си го, няма спор. Но все пак подкрепи предложението й и обеща да помогне. Трябва бързо да намери Коротков и Доценко, макар че едва ли ще може да се предприеме нещо преди понеделник. Господи, защо ли хората са измислили почивните дни!

Олег Зубов, един вечно мрачен и недоволен от живота криминалист, се наведе над дупката в тапицерията на вратата, после се изправи, отвори куфарчето си и извади мощна лампа със статив.

— Включи я в контакта — помоли той Настя и размота шнура, който беше поне десет метра. — И дай едно ненужно вестниче, да си постеля под коленете. Стар съм вече, трудно ми е да клеча.

Това беше малкото хоби на Зубов: той постоянно се оплакваше от възрастта си и от разни болести, макар да нямаше и четирийсет години, а здравето му далеч не беше за ожалване. Всички знаеха това, но с умен вид се съгласяваха с експерта, защото в противен случай може да чакат експертното заключение три пъти по-дълго, отколкото е редно. На онези, които вярваха в неизлечимите му болести, Зубов казваше, че има главоболие и ретината му е започнала да се отлепва, затова лекарите му забранили да си напряга очите и му капели в тях някакво лекарство, тъй че експертизата скоро няма да бъде готова. Или измисляше друга сърцераздирателна причина. Защо го правеше — това никой не можеше да разбере, но тъй като Олег беше експерт, дето се казва, надарен от господ, всички търпяха неговите странности и хронично лошото му настроение.

Настя му донесе сгънатото няколко пъти старо одеяло, което обикновено постилаше на пода, когато я болеше гърбът и не можеше да лежи на мекия диван.

— О, прекрасно! — зарадва се Олег. — Седнал ще е още по-добре.

Намести се удобно, нагласи лампата така, че светлината й да пада върху долната част на вратата и прага, и извади инструментите си.

— Отдръпни се! — изкомандва той.

— Защо? Преча ли ти? — учуди се Настя. — Интересно ми е.

— Интересно й било! — измуча Зубов, без да вдига глава. — Ами ако тая машинка се задейства?

— Та там няма нищо.

— Откъде знаеш? Всичко може да са ти казали. Ами ако са те излъгали? Хайде, хайде, махай се оттук, иди да сложиш чайника на печката.

Настя покорно отиде в кухнята, като с примряло сърце се вслушваше в звуците, долитащи откъм външната врата. Ами ако Вадим наистина я е излъгал? И тая гадост ей сега се взриви… Не й се щеше да си представя какво би станало, толкова неприятна беше тази мисъл.

Тя кипна вода, направи силен чай, приготви сандвичи с шунка и кашкавал, нареди ги в голяма плоска чиния. После реши, че не би било зле да ги украси с нещо. Замислено огледа съдържанието на хладилника, извади оттам две яйца, сложи ги в тенджерка с вода на печката. Извади буркан мариновани краставички, наряза няколко на тънки къдрави кръгчета. В камерата откри отдавна забравен пакет със замразени боровинки. Чудесно, и те щяха да влязат в работа.

Когато яйцата се свариха, Настя ги охлади в студена вода, обели ги и ги наряза на симпатични жълто-бели кръгчета. Сложи върху всеки сандвич по две кръгчета, отгоре нареди зелените краставички и завърши сложната украса с по няколко яркочервени плодчета. Стана много красиво, дори пред гости не би се посрамила.

Сложи на масата чашки и чинийки, захарницата, чайничето със запарката и кутията с нескафе, а накрая нагласи в центъра чинията със сандвичите и търпеливо зачака. Ще избухне ли или няма да избухне? Ще изядат ли двамата със Зубов тези забележително красиви сандвичи или сега всичко ще хвръкне във въздуха? Напрежението беше толкова силно, че тя би запищяла, ако беше прилично.

— Настася! — чу гласа на Олег. — Изключи лампата, свърших.

Той нахлу в кухнята като огромен тромав мечок и тежко се пльосна на една табуретка.

— Ау, каква красота! — подсвирна възхитено и веднага грабна един сандвич от чинията. — Веднага си личи, че домакинята ще се омъжва, подготвя се за семейния живот.

— Още една дума — и ще те замеря с чайника с врялата вода — предупреди го Настя.

— Ти какво така бе, Каменская? Да не откачи? — попита той с пълна уста. — Защо така побесня? Човек не може дума да ти каже.

— Извинявай. Просто всички вече ме изтормозиха с това омъжване. Направо ми иде да отменя сватбата. Намери ли нещо?

— Аха. Наистина е имало нещо. Виж, парченце жица. И още едно. Онзи, който е изваждал устройството, е знаел как се работи, но явно е разполагал с малко време. Или не си е носел нужните инструменти.

— А може ли да се определи кога са ми го сложили?

— Кога са го сложили — не. Но кога са го вадили — това може. Оголените жици се окисляват от въздуха, тъй че времето, когато са били прерязани, може да се установи доста точно. Спешно ли ти трябва?

— Олеженка… — Настя направи умоляваща физиономия. — Колкото по-рано науча, толкова ще е по-добре за собствената ми безопасност. Преди да разговарям с човека, който ми каза за взривното устройство, искам да знам лъже ли ме или не. А трябва да разговарям с него колкото може по-скоро.

— Разбирам, намекваш, че вместо сега да се прибера вкъщи, трябва да се върна в службата? Ей, много си хитра бе! Подмами ме да съм дойдел само за пет минути да съм видел някаква дупчица във вратата ти — и ей го на!

— Хайде, Олеженка!

— Добре, не мрънкай, ще го направя. Щото ако се случи нещо с тебе, после аз ще съм виновен. Може ли още един сандвич? Много са вкусни. Налей ми и от горещия чаец. — Той подаде чашата си на Настя.

— Яж, Олежек, да ти е сладко, ще ти завия останалите сандвичи, да не скучаеш в службата — тъжно се пошегува Настя. — Само по-бързо ми дай отговор.

Изпрати Зубов, върна се в кухнята и започна да разтребва масата. Внезапно ръцете й омекнаха, пръстите й сами се разтвориха и чашките и чинийките, които бе понесла към мивката, издрънчаха на пода. Отначало тя дори не разбра какво се е случило и се наведе, за да събере парчетата. Натрошеният порцелан сякаш оживя и се разбяга във всички посоки от ръцете й — дразнеше я със своята близост и достъпност, изплъзваше се от пръстите й, които изведнъж бяха станали някак несръчни и сковани. Зави й се свят, принуди се да седне на стола. Започна да я тресе.

От момента, когато разбра, че са се опитали да я убият, бяха минали осемнайсет часа. През цялото това време тя се бе държала като нормален човек със здрав ум и стабилна памет, успя да се разбере с началника си, да намери Коротков и Доценко и детайлно да им обясни същината на новата задача, докара вкъщи Олег Зубов, измайстори чудни сандвичи. През цялото това време психиката й мъжествено бе пропъждала от съзнанието й мисълта, че цяла седмица се бе движила по ръба на пропаст и само по чудо не бе паднала в нея. През тази седмица на три пъти е можела да умре. На три пъти смъртта е била толкова близо, та на Настя й се струваше, че сега познава миризмата й. Смъртта имаше аромат на ягодова дъвка и тежка, горчива миризма на скъпа тоалетна вода. Тази горчива миризма само леко бе докоснала обонянието й там, край паркинга, но вчера, когато непознатият мъж я събори и рухна върху нея, тази топла пелинова горчивина, в която бяха примесени миризмите на парфюмерия и гореща кожа, буквално я блъсна в носа. През последните осемнайсет часа Настя успяваше да действа що-годе разумно и съзнателно, но сега силите й я напуснаха, механизмът на психическата защита се повреди и престана да действа — и страшната мисъл за смъртта я прониза с непоносима болка.

Отначало започнаха да се тресат ръцете й, после зъбите й затракаха като от студ. Настя се защура из апартамента, без сама да знае какво търси, безсмислено сновеше от хола до кухнята и обратно. Периодически се улавяше, че озовала се в хола, търси с поглед печката и хладилника, а щом влезе в кухнята, се плаши, понеже не вижда компютъра. Губеше контрол върху мислите си, не забелязваше, че снове от едното помещение до другото. Поглеждаше часовника, виждаше колко е часът и след няколко секунди забравяше колко е било и отново търсеше с очи циферблата. Струваше й се, че ако може да закрещи, дори тихичко, ще й олекне, но сякаш конвулсия бе стегнала гърлото й и тя не успяваше да изтръгне нито звук от себе си.

Състоянието й бързо се влошаваше, към зъзненето и треперенето се прибави и главоболие, после започна да я пробожда сърцето, лявата й ръка започна да изтръпва. Понечи да се обади на Льоша и да го помоли да дойде, но кой знае защо, все не можеше правилно да набере номера му. Това приличаше на лош сън, в който много ти се налага да се обадиш по телефона, но на циферблата липсват цифрите, които ти трябват, или изобщо телефонът е устроен някак неразбираемо и ти не можеш и не можеш да се ориентираш в странната му механика. Настя на няколко пъти бърка номера и отчаяно се отказа от безплодните си опити да се свърже с Чистяков. Стори й се, че просто е забравила телефонния му номер, и това още повече я разстрои. Паметта й винаги е била нейно безотказно оръдие и щом не може да си спомни телефонен номер, който е набирала дълги години, значи наистина нещо лошо става с главата й.

Настя загуби контрол не само над мислите си, но и над времето. Когато й се обади Зубов, тя имаше чувството, че той си е отишъл току-що, макар че всъщност оттогава бяха минали най-малко три часа.

— Всичко е точно — съобщи й той. — Жиците са прекъснати приблизително преди седемдесет и пет — седемдесет и осем часа. Излиза, че това е станало в сряда, между петнайсет и осемнайсет часа.

След обаждането на експерта тя се почувства малко по-добре. Застави себе си да мисли за убийството на Галактионов, самоубийството на Войтович и трите покушения над нейния живот не като за смърт, която носи на хората болка от загубата, а като за събития, от които трябва да се подреди цялостна картина. По-малко емоции, по-малко морални, оценки, сега трябва да борави само със сухите факти, за да успокои мозъка си с обичайната за нея аналитична работа, с логични умозаключения, да не остави страха да я надвие и да я лиши от работоспособност. В края на краищата трябва да се овладее и да се обади на Вадим. Той беше обещал днес да й обясни нещо деликатно. Вярно, щеше да е по-добре да разговаря с него, след като е получила информация от Коротков и Доценко, но не можеше да отлага обаждането си.

След като набра номера от първия опит, тя въздъхна облекчено и едва забележимо се усмихна. Май успяваше да надвие себе си.

— Е, получихте ли указания? — попита тя, без да сметне за нужно дори да поздрави. — Мога ли най-сетне да чуя вашите обяснения?

— Да — твърдо отговори Вадим. — Къде можем да се срещнем?

Настя погледна часовника. Девет и половина вечерта. Късно е за срещи с почти непознат мъж, на когото отгоре на всичко нямаш доверие.

— Не може ли по телефона? — попита тя.

— Не ми се иска. Не е разговор за телефон.

— Поставяте ме в сложно положение, Вадим. Нали разбирате, че след вашия вчерашен спектакъл със случайното запознанство и автобуса, който се движел рядко, не мога да ви имам доверие? И макар да разбирам, че в известен смисъл сте мой колега и сте действали като професионалист, лъжата ви ме кара да се замисля. Ако бях някоя случайна лелка от улицата, озовала се в орбитата на криминална ситуация, вашето поведение щеше да се нарича оперативна комбинация, а приказките ви за автобуса — легенда. Но тъй като аз не съм случайна лелка от улицата, а се занимавам с криминалната ситуация по служба, преценявам всички ваши професионални похвати по отношение на мен като измама. Грубо казано, като лъжа, а меко казано — като мръсна игра, която мои колеги, не знам наистина от кое ведомство, са подхванали с мен и срещу моите интереси в дадената криминална ситуация. Ясна ли бях? И сега вие искате да се срещна с вас късно вечерта? Къде? На улицата? У вас? У дома? Трябва да си давате сметка, че за мен тези варианти са неприемливи. Нямам ви доверие и ме е страх от вас.

— Дори не знам какво да ви предложа — объркано каза Вадим. — Съгласен съм на всяко ваше условие, освен разговор по телефона.

— Аз пък, на свой ред, не мога да ви предложа нищо друго, освен разговор по телефона. И как ще излезем от създалата се ситуация?

— Не знам. Искате ли да дойда на работното ви място? Ще приемете ли това предложение?

— Бих го приела от гледна точка на безопасността, но не и от гледна точка на времето. Не мога да чакам до утре, искам да чуя обясненията ви днес. И най-добре — незабавно.

— Е, тогава не знам! — раздразнено възкликна Вадим. — Вие сама не разбирате какво искате от мен. Казах ви: съгласен съм на всичко, само не на телефонен разговор. Когато измислите вариант, който да ви задоволява, обадете ми се.

Настя чу късите сигнали и впери недоумяващ поглед в телефонната слушалка. Интересно! Снощи само дето на колене не й падаше и не му се искаше, видите ли, да се разделя с нея, и от смърт я е спасявал, рискувайки собствения си живот, и я гледаше нежно… А днес разговаря, сякаш тя го моли за милостиня. Съвършено ясно е, че той няма да каже нищо по телефона. И за това може да има само две причини: или това, което смята да каже, наистина е невероятно важна държавна тайна, а той има основания да мисли, че телефонът се подслушва; или търсен повод да се срещне с нея, необходимо му е на всяка цена да се срещне с нея. Добре, но защо? И причините пак могат да бъдат няколко. Иска да я убие. От снощи насам нещо се е променило и докато снощи е попречил на опита да я убият, днес смята, че моментът вече е дошъл. Или иска да я покаже на някого. Може би на други убийци, които ще й видят сметката по-късно, на друго място и по друго време. Или иска да запише на магнетофон гласа й и да направи някакъв монтаж. Или да я снима и после да направи фотомонтаж. От всяко положение е ясно, че крайно се нуждае от среща — може би не спешно, но това е задължително заради някаква поредна комбинация. Няма изход, ще трябва да го покани вкъщи, поне ще бъде сигурна, че тук няма да я снимат и няма да я покажат на никого.

Тя отново набра номера му.

— Можете да дойдете у дома — каза сухо на Вадим. — Но при условие да изпълнявате всички мои изисквания. И имайте предвид, че ако се уговорим така, аз веднага ще съобщя това на моя началник. Той ще ми се обажда на всеки десет минути, докато си тръгнете. Ако не вдигна слушалката, на моя и на вашия адрес ще бъдат изпратени оперативни групи. Фамилното ви име е Бойцов, нали?

— Да.

— Живеете на булевард „Ореховий“ номер седемнайсет, апартамент петстотин трийсет и две?

— Точно така.

— Виждате, че не блъфирам. Е, Вадим, при тези условия ще дойдете ли при мен?

— Тръгвам — кратко отговори той.

Той паркира колата на същото място, където бе стоял преди три дена в очакване убийците да излязат от блока. Включи алармената система, заключи я и по навик провери вратите. Докато се качваше с асансьора към деветия етаж, усещаше как глухо блъска сърцето му. Тази жена е непредсказуема. Главната й хитрост е липсата на хитрост, а той не е свикнал с това. Цял живот бе тренирал майсторството си за разгадаване на сложни ходове и невероятни загадки — чувстваше се уверен в такива ситуации. Оказа се, че простотата и прямотата също изискват да имаш навици. Недомлъвките, намеците, увъртанията и взаимното надиграване са едно, а да ти кажат: веднъж ти вече ме излъга, сега не ти вярвам и ме е страх от теб — е съвсем друго. Изпадаш в идиотска ситуация, принуден си да се кълнеш и да доказваш, че не лъжеш, при което разбираш, че първо, все пак лъжеш, и второ — въпреки всичко не ти вярват.

Вадим се приближи до вече познатата врата, от която преди три дена бе извадил взривно устройство, и натисна копчето на звънеца.

— Отворено е! — чу се отвътре. — Влизайте!

Той предпазливо отвори вратата и влезе в осветеното антре.

— Анастасия — извика я тихо.

— Тук съм — чу в отговор, — в кухнята. Събличайте се, сега идвам.

Бойцов съблече лекото си кожено яке — не обичаше да се облича топло, когато пътува с колата. Окачи го на закачалката и се погледна в огледалото. Жените го намираха красив, а мъжете го наричаха „качествен“, казваха, че у него няма нищо „бонбонено“, но пък си личи добрата порода.

— Да се събуя ли? — попита високо.

— Непременно. Ако сте с пуловер или сако, съблечете и тях.

— Защо? — учуди се той, събу тежките си обуща и ги постави на килимчето така, че мократа кал да не остави следи по паркета.

— Казах: съблечете ги — чу в отговор студения глас на Каменская. — Нали се разбрахме: ще спазвате всички мои изисквания. А те ще бъдат доста строги, като се има предвид степента на недоверието ми към вас. Тъй че пригответе се.

Бойцов съблече пуловера си и го хвърли на стола в антрето.

— Сега може ли да вляза в кухнята?

— Може, но бавно. Застанете на прага така, че да ви виждам.

Вадим направи две крачки към кухнята и застана на прага. Каменская стоеше точно пред него. В едната си ръка държеше анцуг и някаква трикотажна фланелка, в другата стискаше пистолет, насочен право към корема на Бойцов.

— Вземете. — Тя му подаде анцуга и фланелката. — Преоблечете се.

— Къде? — тъпо попита Вадим.

— Тук, тъй че да ви виждам.

— Но защо?

— Нима не разбирате? Искам да бъда сигурна, че нямате нищо в джобовете си и че на тялото ви не е залепено нещо, което не би ми харесало. Не смятам да ви претърсвам, по-лесно ми е да ви преоблека. И през ум да не ви минава да ми разправяте колко се стеснявате от мен, не ставайте смешен.

Бойцов мълчаливо разхлаби възела на вратовръзката си и с рязко движение я свали през главата си, разкопча ризата, свали я и я запокити на стола, където вече беше пуловерът му. Навлече фланелката и нерешително се залови с колана на панталоните.

— Хайде, Вадим, не протакайте, наближава единайсет. На приличните хора им е време за лягане, а вие ме размотавате с вашите деликатни тайни.

Той покорно разкопча колана и свали панталоните, като мислено благодари на съдбата, задето не бе нужно да се притеснява от тялото си, което беше мускулесто и стройно. Приготвеният от домакинята анцуг се оказа къс за него, но в дадената ситуация това нямаше никакво значение. Той стоеше на прага на кухнята по чорапи, възкъс анцуг и чужда тясна фланелка, а към корема му бе насочен пистолет, и то несъмнено зареден пистолет. И сега само това имаше значение.

— Влизайте и сядайте — каза Настя и му направи път да влезе. — Не, не тук, ако обичате, ей там, с гръб към прозореца.

Когато той седна, Каменская се настани насреща му, точно до вратата. „Грамотно — оцени я Бойцов. — Сега няма да мога да изляза оттук, ако тя не го поиска.“

Без да изпуска оръжието от ръцете си, тя вдигна слушалката на телефона, който беше на кухненската маса, и набра номер.

— Аз съм — каза. — Бойцов е тук. Добре, след пет минути.

— Казахте „през десет“ — забеляза Вадим, когато тя затвори телефона.

— Реших друго — невъзмутимо отговори Каменская. — И така, слушам ви.

— Научихме — започна той, — че възстановявате материалите от изгорялото по време на пожар наказателно дело на Григорий Войтович. И ви е заинтересувал въпросът по чия молба той е бил освободен от ареста. Упълномощен съм да ви съобщя, че ние ходатайствахме за неговото освобождаване. Естествено няма никакви документални следи. Но не бихме искали прокурорът, който ни помогна, да има някакви неприятности заради това. Уверявам ви, той не се съгласи веднага да изпълни молбата ни, но пред интересите на държавната сигурност всички останали съображения бледнеят. Съгласна ли сте?

— Все още не. Какви са тези интереси, свързани с държавната сигурност?

— Разбирате ли, Войтович изпълняваше една наша задача, участваше в разработката на свръхсекретен проект, а извърши убийството на жена си в най-отговорния момент от работата. Без него беше невъзможно да се продължи разработката, в този проект той генерираше идете, без него цялата работа щеше да спре. Естествено ние натиснахме всички лостове, тъй че Григорий Илич да бъде пуснат от ареста. Както разбирате, не ставаше дума той да бъде освободен от наказателна отговорност, защото бе извършил тежко престъпление и трябваше да бъде наказан. Ставаше дума само през периода на предварителното следствие и съдебното дирене Войтович да си е вкъщи под домашен арест, за да продължи научната си работа. Това е. Той нямаше намерение да бяга, беше признал вината си и по никакъв начин не би могъл, намирайки се на свобода, да попречи на следствените действия. Войтович беше заинтересован да довърши проекта, тъй като трябваше да получи за него солиден хонорар, който би позволил на майка му да отглежда малкото му дете без особени материални затруднения, докато той излежава присъдата за убийство. Така че нямаше никаква опасност да избяга — той беше човек съвестен и почтен.

— Такова съвестен, че е убил жена си? — уточни Каменская с нескрит сарказъм. — Мога ли да попитам за какъв проект става дума?

— Не. Категорично ни е забранено да обсъждаме този въпрос. Дори аз не знам. Знам само това, което ви казах.

— Някой в Института знаеше ли, че Войтович работи за вас?

— Никой. С него беше сключен трудов договор, едната страна по който беше той, а другата — една частна фирма.

— Коя?

— Не знам. Честна дума, не знам. Нямам отношение към стратегическите разработки, и аз съм оперативен работник като вас.

— Значи никой в Института не знае за това?

— Надявам се, че не. Освен ако самият Войтович е казал на някого. Но се надявам, че това не се е случило. Нашето ведомство не за пръв път бе прибягнало до услугите на Григорий Илич и ние знаехме, че той е много отговорен човек и гледа сериозно на разгласяването на тайната. Между другото за това говори и фактът, че вашите служители работят в Института цял месец, а така не са могли да изяснят кой е ходатайствал за Войтович. Ако той беше проговорил дори на една жива душа, фактът, че е работил за нас, отдавна щеше да е изплувал и вие щяхте да сте научили за това.

„Засега май всичко върви нормално. Това, което й разправям, достатъчно пълно отговаря на действителността. Наистина ходатайствахме за Войтович, защото бяхме заинтересовани той да работи върху проекта. Това е чиста истина. С едно малко изключение: Войтович не е сключвал с нас никакъв трудов договор и изобщо не знаеше, че работи за нас. Работеше за някакъв незнаен «граждански» възложител, на когото уж много му се налагало да си сложи антена, аналогична на онази, която неотдавна си е поставил Институтът. Дори научният ръководител на проекта не знае, че работи в крайна сметка за нас, сигурен е, че приборът му ще отиде в ръцете на Мерханов. И самият Мерханов е сигурен в това. Какво разочарование му предстои… Добре че между разработващите проекта се оказа Литвинова, пипнахме я бързо и лесно на тема сексуални проблеми и тяхното огласяване. Тя напълно успешно замести Войтович. Вярно, той беше невероятно талантлив, но докато работеше върху проекта, го използвахме «на тъмно», без да му казваме какво е истинското предназначение на антената. Неговият ръководител беше достатъчно предпазлив и с никого не сподели своя чудовищен замисъл. Той определено разбираше, че ако знаеше истината, Войтович щеше да проектира прибора само за две седмици. Ала истината не можеше да му се каже, ето затова се разтакават вече почти три месеца. Наложи се да отворим очите на Литвинова. Нея далеч не я бива колкото Войтович, той беше десет пъти по-талантлив от нея, но като знае истинското предназначение на прибора и има на разположение всички разработки на Войтович, и тя се справя напълно успешно. А човекът, под чието ръководство тя изпълнява «черната» поръчка, дори не се досеща, че Ина Фьодоровна знае всичко. Слава богу, в нашата страна сексуалните малцинства все още са смятани за нещо като непълноценни изроди.“

— Всъщност това е всичко, което трябваше да ви кажа.

— А вместо да го направите, ме следвахте по петите цяла седмица — ядно отвърна Каменская. — Защо не ми казахте всичко това от самото начало? И защо именно на мен, а не на Коротков, който постоянно работи в Института, или пък на моя началник?

— Трябваше сам да реша на кого от вас да кажа това. Нали разбирате, информацията наистина е доста деликатна, не на всекиго може да се повери. Не знаех нищо нито за вас, нито за Коротков, нито за полковник Гордеев и трябваше предварително да проуча всекиго, за да реша с кого най-напред да разговарям. Давах си сметка, че тази информация трябва да бъде поднесена в някакъв… официален вид, така да го кажа. Тоест следователят, възстановяващ делото, трябва да има в ръцете си стабилен довод за освобождаването на Войтович и за липсата на какъвто и да било документ за това, освен самото постановление за това освобождаване. Затова беше много важно правилно да избера именно първия, на когото ще го кажа, за да намеря с него общ език, да стигнем до взаимно разбиране и заедно да изработим линията, към която трябва да се придържаме и в бъдеще, за да не разгласим държавна тайна и да не поставим в неудобно положение други хора.

— Значи вие сте ме проучвали, а през това време някой се е опитвал да ме убие? Така ли?

— Да — потвърди той, като я гледаше с изразителните си сиви очи и се стараеше погледът му да изглежда колкото може по-топъл и нежен. Но под дулото на пистолета трудно успяваше. Каменская седеше насреща му с безстрастна студена физиономия, по устните й не личеше и намек за усмивка, нейните много светли очи изглеждаха остри и пронизващи, макар Вадим да разбираше, че светлите очи почти винаги създават такова впечатление, когато човекът е ядосан, дори ако този човек не притежава никаква особена проницателност.

— И кой се опитваше да ме убие? — продължи тя своя разпит.

— Не знам. — Бойцов се постара да изглежда абсолютно искрен. — И аз се чудя.

— Не ви вярвам — спокойно каза Каменская, загледана в някаква точка, видима само за нея и разположена някъде между веждите на Бойцов.

— Но аз наистина не знам! — възкликна той и с ужас усети, че вътре у него не припламва онова пламъче на театралността, което винаги му бе помагало бързо да се вживее в ролята и да бъде много убедителен. Днес се усещаше скован и явно не играеше ролята си успешно. Дали бе набрал много нерви, или тази жена му действаше така? Изкуството да печелиш доверие изисква да играеш ролята на човек, който е най-приятен на събеседника ти. Той не знаеше какви хора будят симпатия у Каменская. Интуицията не му помагаше, защото тя не приличаше на жените, които той бе познавал преди, бе успял мислено да ги раздели на типологически групи и да състави примерни портрети на мъжете, за които е най-лесно да се сближат с представителките на всеки отделен тип. Тази жена не се вписваше в нито един познат му тип — нито женски, нито мъжки — и Вадим все не можеше да си изгради линия на поведение, за да постигне нужния резултат. А може би му пречеха редовните позвънявания на телефона — през всеки пет минути.

— Не ви вярвам — уморено повтори тя. — И няма да излезете оттук, докато с вас не си изясним този въпрос. Или ще ми представите убедителни доказателства, че наистина не знаете, или ще ми кажете кой е. Tertium non datur, както биха казали древните римляни. Искате ли чай или кафе?

— Искам — благодарно отговори той, като успя да прикрие изненадата си от внезапната промяна в настроението на домакинята. Демонстрира абсолютно недоверие и същевременно предлага чай. Невъзможна е!

— Тогава станете, запалете газта и сложете чайника. Не мога да рискувам, трябва да ви държа на прицел.

— Но аз нямам оръжие — отвърна Бойцов, докато поставяше чайника на печката. — От какво ви е страх?

— Вие сте силен и трениран, аз не умея да се бия, не владея бойни изкуства и не мога да се защитя. Ако не ви държа на прицел, ще се справите с мен само с лявата ръка.

— Но защо сте си втълпили, че смятам да ви нападам, Анастасия! Ако исках да ви причиня зло, нямаше на три пъти да ви спасявам. Не е ли очевидно?

— Не-е. — Тя поклати глава и изведнъж се усмихна дяволито. — Точно това най-много ме интересува. Е, какво, Вадим Бойцов, роден през 1962 година, образование виеше, неженен, няма деца, неосъждан, не е подвеждан, пътувал е в чужбина два пъти… ще ми кажете ли кой ме преследва или не?

Тя слушаше как Бойцов разпалено я уверява, че не знае кой толкова упорито се е опитвал да я убие. Той предлагаше различни версии, говореше нещо за безумни екстремисти, които чрез убийствата на милиционери искат да убедят населението, че на правоохранителните органи не може да се разчита, и така да постигнат смяна на редица ръководители от правоохранителната система. Предлагаше й да си спомни дали напоследък не се е занимавала с някакви опасни престъпления — може да й отмъщават, задето ги е разкрила. Питаше я да не би да има ревнив любовник или някой длъжник, който не иска да й върне парите, дадени му назаем. Много се стараеше.

Настя вяло поддържаше разговора, посръбваше чай и търпеливо чакаше „клиентът да узрее“ и да се умори да лъже. На всеки пет минути й се обаждаше Гордеев, тя му избъбряше по няколко думи от рода на „още съм жива“ и продължаваше да слуша Бойцов. „Той знае — бръмчеше в главата й. — Знае кой искаше да ме убие. Защо ме спасяваше? Може би случайно съм се вплела в някаква игра, която те са играли помежду си? Може би Вадим играе срещу онези, които искат да ме убият, и затова ме пази? Знае ли се какво може да делят… И той им пречи, по някакви свои съображения проваля плановете им. Естествено няма да ми каже кои са, защото така ще си подпише смъртната присъда. Те няма да му простят дългия език. Ако пък моите убийци не са сред колегите му, но въпреки това той ги прикрива, тогава работата ми е лоша. Тогава излиза, че съм се натресла в ситуация, в която неговата организация има общи интереси с престъпниците. Тогава определено няма отърваване за мен. Къде ти аз ще изляза насреща им…“

— Но защо, защо не ми вярвате? — отчаяно възкликна Бойцов. — Наистина не знам кой искаше да ви премахне. Не знам, не знам! Разказах ви всичко, което знам.

— Добре — примирително кимна тя. — Сега аз ще ви кажа всичко, което знам, за да не се чувствате онеправдан. Искате ли? Слушайте тогава.

… Имало едно време в Москва един талантлив физик, Григорий Войтович. Много дълго не се оженил, избирал, избирал и накрая избрал младата ослепителна красавица Евгения. Вижте, ето снимка от времето, когато се запознали. Оженили се, родила им се дъщеря. Всички мъже завиждали на дребничкия плешив Гриша Войтович, който успял да извади такъв късмет. Евгения обичала мъжа си, била му вярна, семейството живеело мирно и сговорно.

Преди няколко месеца, докато работел върху изследователската си тема, Войтович забелязал, че устройството, което разработва, дава така наречения обратен ефект. Опитните животни реагирали на него твърде агресивно, стигали до взаимно изяждане, което изобщо не им е присъщо. Тъй като устройството било предназначено за използване в градска среда, Григорий Илич настоял резултатите от наблюденията над животните да бъдат представени в окончателния отчет по темата. Това несъмнено би довело до обнародване на факта, че антената, която имала напълно мирно предназначение, дава и обратен ефект, който се изразява в рязко повишаване на агресивността у живите същества, намиращи се в обсега на действие на обратната примка. На някого обаче тази идея не харесала. Този някой започнал да уговаря Войтович да се откаже от добросъвестното излагане на резултатите от експеримента. Не знам как го е уговорил, с какво го е убедил, не е изключено да си е послужил с пари, но е постигнал своето. Отчетът бил фалшифициран, в него нямало и дума за това, че в обсега на прякото действие на антената се наблюдава като страничен ефект намаляване на агресивността, за сметка на това обаче в обсега на обратното действие агресивността рязко се повишава. Разработващите антената скрили тези данни. Защо? Ето това искам да знам. Ако получа отговор на този въпрос, бих отговорила и на останалите. Вие, Вадим, не знаете ли случайно защо те са скрили данните и са подправили отчета? Не? Жалко, толкова се надявах на вас. Добре, ще продължа. Григорий Илич Войтович, неговата красива съпруга и чаровната им дъщеричка живеят близо до Института, точно на територията, обхваната от въпросната „обратна примка“. И след известно време Войтович започва да усеща действието на антената върху собствения си гръб. Красотата и младостта на съпругата му, които по-рано били за него обект на гордост и обожание, изведнъж се превърнали в постоянен източник на ревност. Ревността се задълбочавала, семейните кавги, каквито по-рано изобщо нямало, станали на практика ежедневни и все по-жестоки — с викове, чупене на съдове и закани. Войтович работел усилено, оставал в Института до късно, седял там и в почивните дни, и в празничните, всъщност не ходел никъде само вкъщи и в своята лаборатория. С други думи няколко месеца той се намирал под постоянното въздействие на антената. Той не можел да не разбира какво става с него и на няколко пъти споделял това с човека, с когото някога работили заедно върху антената, и го молел да обнародва истинските резултати от експериментите. И отново този човек успял да придума Войтович. Как? С какво? Не знам, но искам да науча. Накрая се случва най-страшното — Войтович убива своята толкова обичана съпруга. Антената действа на хората различно, в зависимост от продължителността на пребиваването им в обсега на въздействие и от индивидуалните особености на нервната система и психиката. Войтович нямал късмет, неговата психика откликнала на въздействието на обратния ефект твърде бурно, а в обсега на въздействие се намирал практически постоянно в продължение на шест месеца. Той дори не осъзнавал, че е убил жена си, не можел да повярва в това, в момента, когато дошла милицията, не бил на себе си. Прибрали го и го откарали в предварителния арест, доста далече от Института и от антената. И той започнал да се съвзема. Започнал да проумява какво се е случило, да си припомня как и защо е извършил убийството. И разбрал, че сам е виновен за всичко. Оставил се да го придумат, проявил слабост, отстъпил пред съблазънта… Вие, Вадим, не знаете ли пред каква съблазън е отстъпил? Не? Жалко. Та така, Войтович проумява, че само той е виновен за всичко. Вие молите да го пуснат вкъщи. След три дена той се самоубива, след като написва предсмъртно писмо с такива думи: „Корените на нашата вина се крият в безкрайността.“ Вие разбирате ли смисъла на тази фраза, Вадим? Отново не? Ами добре, сега аз ще ви го обясня. Като начало погледнете това. Отворете папката и погледнете. Отворете я, отворете, не се притеснявайте. Това са снимките на зверски закланата Евгения Войтович. А това са жертви на други престъпления, извършени на територията на въпросната „обратна примка“. Ето това момченце е било пребито до смърт от ученици, осмокласници. Знаете ли заради какво? То разхождало кучето си край площадката, където те играели футбол. Кучето видяло топката, дръпнало каишката от ръцете му и изтичало на площадката. Било младо и още необучено и много му се искало да поиграе. Младите футболисти били много недоволни от това, че кучето им се замотало в краката, и убили стопанина му, който бил на осем години. Погледнете в какво са го превърнали. Гледайте, Вадим, хубаво се вгледайте, ще бъде полезно за вас. А тези две момичета са ученички от шести клас, те са по на единайсет години. Те били изнасилени и убити от ученици от ПТУ четиринайсет момчета по на шестнайсет-седемнайсет години. А този мъж се озовал там случайно, прибирал се от гости, решил да запали цигара, но нямал кибрит и за свое нещастие помолил за огънче група младежи, които си приказвали нещо в градинката. Сторило им се, че минувачът не изрекъл достатъчно учтиво думите: „Момчета, имате ли огънче?“ Сметнали, че той първо е трябвало да каже „Добър вечер…“ В моргата дълго не могли да го идентифицират, защото като тръгвал на гости, не си взел документите, а лицето му било превърнато в къс окървавено месо. А това е една парализирана старица, убита от собствената си дъщеря. Старицата била напълно обездвижена, но можела да говори и като всеки болен човек, при това възрастен, била много досадна. Проявявала капризи, заяждала се, оплаквала се, не давала на дъщеря си възможност да има какъвто и да е личен живот. Но нима това е причина да убиеш? И то толкова жестоко. Погледнете, Вадим, внимателно гледайте, това е всичко, което можах да събера, но времето ми беше малко. Това е само малка част от кошмара, който е вилнял в Източния район на нашия град. Но и това е достатъчно, за да разберете каква е цената на обстоятелството, че някой е успял да придума Войтович да премълчи. Е, може би сега ще ми кажете в името на какво е мълчал? Заради какво е принудил хората да платят такава чудовищна цена? Пак ли не можете? Добре, дайте ми тук папката със снимките, а сега погледнете тази карта. Ето го Източния район, тук се намира Институтът. Виждате ли тази неправилна осморка? По-голямата примка съвпада с полето на прякото действие на антената и съответно с обсега на страничния ефект — намаляване на агресивността. Тук има много малко точки, а те обозначават местата, където са извършени убийства и изнасилвания. И дори точките, които съществуват, са с различни цветове, но сред тях почти няма черни и виолетови. Това означава, че и тук, разбира се, се извършват убийства, но предимно не от хулигански или битови подбуди, не в семейството, а поради корист, отмъщение, по поръчка, с цел прикриване на друго престъпление, например изнасилване. И изобщо убийствата тук са много по-малко, отколкото във всеки друг район на града. А ето тази, по-малката примка се състои почти плътно от виолетови и черни точки, с тях са обозначени битовите и хулиганските убийства. Знаете ли какво е убийство от хулигански подбуди? Това е да убиеш човек, към когото нямаш никакво отношение, с когото не те свързва нищо, убиваш го просто така, защото не ти е харесал цветът на косата му или защото преди да помоли за огънче, не ти е казал „Добър вечер“, или просто защото си в лошо настроение и ти се иска да убиеш някого. Защо ме гледате така, Вадим? Не знаете ли, че заради такива неща се убива? Ами да, разбира се, вашите интереси са държавни, какво ви засягат нашите дребни милиционерски грижи, вие и понятие си нямате защо обикновени хора убиват други обикновени хора, вас ви вълнуват само шпионски страсти…

С едната ръка тя прибра картата, с другата продължаваше здраво да стиска пистолета. Лицето на Вадим почти не се бе променило, само бе станало по-строго и някак по-сухо, сивите му очи бяха престанали да излъчват топлина, бяха станали студени и остри. Той не бе прекъснал с нито една дума нейния тягостен разказ — дори когато в печалната повест с дразнеща точност нахълтваше телефонният звън.

— Е, какво, Вадим Бойцов, неженен и неосъждан, ще дадете ли някакъв отговор на моите въпроси? В името на какво е всичко това? Заради какво? На кого е била платена такава страшна цена? И кой е придумал Войтович да мълчи?

Той не отговори. Настя решително се изправи и изразително насочи пистолета нагоре.

— В такъв случай махайте се оттук! Преобличайте се и си тръгвайте. Не мога да разговарям за каквото и да било с човек, който няма какво да каже след всичко, което видя и чу тук. Благодаря ви за информацията за ходатайството. И ви благодаря, задето не позволихте да ме убият. Но моята благодарност не надделява над отвращението, което буди у мен вашето равнодушие. Интересува ви сигурността на нашата държава? А мен не ме интересува държава, на която не й пука за хората. И аз, на свой ред, плюя на сигурността на такава държава. Готова съм да се съглася такава държава изобщо да не съществува, защото на такава държава й пречи собственото й население, както на грубияна продавач му пречат купувачите, а на лошия лекар му пречат да си живее живота пациентите с техните глупави болести и досадни оплаквания. Щом вие, Бойцов, представлявате такава държава, аз мразя и нея, и вас, и всичките ви колеги. И ще правя всичко, което сметна за нужно, за да сложа край на кошмара, който вилнее в Източния район. На покрива на Института стоят петдесетина антени и аз не знам коя е виновната. Но ако не открия истината, ще взривя Института. Ще сложа бомба и ще го вдигна във въздуха, но ще сложа край на този ужас. И нека отида в затвора.

Бойцов слушаше нейния тих, монотонен глас и не вярваше на ушите си. Когато хората изричат такива думи, те се разпалват, вълнуват се — та нали говорят за основния принцип в живота си, за своето кредо, за нещо, извиращо право от сърцето. Беше чувал доста такива монолози и признания и знаеше как звучат обикновено. Но Каменская говореше, сякаш бе стигнала до последната точка на отчаянието, зад която няма нищо друго, дори страх за собствения й живот, дори присъщия на всеки психически здрав човек инстинкт за самосъхранение.

Той безмълвно се преоблече в своите дрехи, сложи си якето и без да каже и дума, излезе от апартамента. На прага замря, борейки се със силното желание да се обърне и да я погледне в очите. Но знаеше: дулото на пистолета като магнит ще привлече погледа му и няма да го пусне, той просто няма да намери в себе си сили да я погледне в лицето. Инстинктът за самосъхранение бе развит добре у Вадим Бойцов. Когато противникът до тебе държи в ръцете си оръжие, това се превръща в главен фактор и измества всичко останало.

Той излезе от апартамента на Анастасия Каменская така и без да се обърне.