Смърт заради смъртта

Тринайсета глава

За разлика от Настя Каменская, следователят Олшански обичаше почивните дни. В почивен ден го събуждаха вкусните аромати откъм кухнята и дрънченето на съдове. Струваше му се, че на света няма нищо по-чудесно от тези звуци и аромати, които неизменно съпровождаха деня, прекаран с жена му и децата. В делник той ставаше преди Нина, защото тя работеше в една болница съвсем близо до дома им, а той трябваше да пътува до градската прокуратура повече от час.

Константин Михайлович сладко се протегна, премести главата си върху възглавницата на жена си и вдиша едва доловимата позната миризма на косата й. Не му се ставаше.

— Татко! — В спалнята надникна по-малката му дъщеря, беше по бархетна небесносиня пижамка на цветчета. — Мама каза да ставаш, защото тиганиците ще изстинат.

— По какъв случай имаме тиганици? — сънено попита Олшански и се надигна в леглото.

— Ами днес е Сирни Заговезни, последният ден от празниците, забравил ли си? — възмути се момичето. — Мама казва, че днес трябва да се хапне здраво, защото после започват Велики пости, чак до Великден.

Константин Михайлович се разсмя от сърце. Колко радостно и същевременно забавно е да наблюдаваш поколението, израснало, освободено от войнстващия атеизъм. Вярно, неговите дъщери не бяха религиозни, а библейските сказания бяха изучавали не от първоизточника, а по книгите на Зенон Косидовски, но за сметка на това познаваха православните празници и се отнасяха към тях напълно сериозно. Докато хората от неговото поколение никога не знаеха със сигурност на коя дата тази година се пада Великден, не спазваха постите, а за Сирница изобщо не се сещаха.

— Да не си решила да постиш? — много сериозно я попита той. — Имай предвид, че е трудно, особено когато човек не е свикнал. Ще трябва да забравиш за любимите си пасти. Ще издържиш ли?

— Но нали в пастите няма месо! — възрази детето. — Мама каза, че не бива да се яде само това, които произлиза от живи организми. Месо и риба не може, а всичко останало — да.

— Интересно! Ами кремът в пастите от какво мислиш, че е направен? От мляко и масло, а тях ни ги дава кравата, един дори много жив организъм.

— Стига, тате — засмя се тя, — нарочно ме объркваш. Ставай, че мама ще се кара. Знаеш ли колко хубави са станали тиганиците? Да им се не нагледаш. И вкусни — ще си оближеш пръстите.

Тя изтича в кухнята, а Константин Михайлович бавно отметна одеялото и занавлича домашния си анцуг. За закуска излезе чисто избръснат, усмихнат. Без очилата и тяхната счупена и набързо залепена старомодна рамка лицето му изглеждаше учудващо красиво.

— Какви са плановете за днес? — попита съпругата му, наля на мъжа си прясно запарен чай и побутна към него огромната купа с тиганици, буркан сметана и чинийки с три вида сладко.

— Каквито даде господ — уклончиво отвърна Олшански.

Дългогодишният му опит в следователската работа му подсказваше, че дори в почивни дни е най-добре нищо да не планираш предварително, инак непременно ще се случи някоя неприятност, изискваща да зарежеш домашните си планове и да хукнеш за работата си.

— Рано сутринта те търси Гордеев, казах му, че още спиш. Помоли да му се обадиш, когато станеш — съобщи му Нина.

— Вкъщи ли?

— В службата. Господ май вече си е казал думата. Ляня — обърна се тя към по-голямата си дъщеря, — донеси на баща си телефона.

Константин Михайлович погледна жена си с благодарност. Нито веднъж през двайсетгодишния им съпружески живот тя не бе изразила недоволство, задето работата отнема на мъжа й прекалено много време и той почти не принадлежи на семейството си. И то не защото Нина Олшанская беше сдържана и добре възпитана лейди, а защото смяташе, че това е естествено. Когато се омъжваше за младия стажант-следовател, тя добре си представяше всички трудности, които я очакваха, и ги прие с отворени очи. Нейните родители бяха хирурзи и тя беше свикнала от дете с ненормирания им работен ден и внезапните повиквания в почивни и празнични дни. Също от детинство у нея бяха залегнали понятията „любима професия“ и „професионален дълг“.

Родителите на самия Олшански бяха съвсем други хора, детството му бе преминало в атмосфера на постоянни караници, взаимни упреци и скандали. И през последните двайсет години не минаваше и ден Константин Михайлович по един или друг повод да не благодари на съдбата, задето толкова му бе провървяло със съпругата му. Освен това Нина беше прекрасна домакиня, обичаше гости, постоянно канеше вкъщи приятели и колеги на мъжа си и той изпитваше особено, с нищо несравнимо удоволствие, когато слушаше откровено завистливите комплименти по адрес на жена му.

— Много време ли ще отнеме? — Само това попита Нина, когато Константин Михайлович затвори телефона.

— Надявам се, че не. Сътрудничката на Гордеев имала някакви усложнения, трябва да се съберем да обсъдим нещата.

— Само да се съберете и да ги обсъдите?

— Да. Защо?

— Ако не ме лъжеш, Олшански, покани ги у нас. Ще седнете в хола и ще обсъждате колкото ви душа иска, ние с момичетата няма да ви пречим. А после заедно ще изпратим Сирница, за днес имам голяма кулинарна програма, язък, ако толкова нещо не се изяде.

— Мислиш ли? — колебливо попита той.

— Разбира се. Обади се на Гордеев и му предложи този вариант. Хайде, Костик! — умолително каза Нина.

— Ще опитам — въздъхна той и отново набра номера. — Виктор Алексеевич, пак съм аз. Защо не се съберем у нас? Съпругата ми обещава нещо съвършено необикновено за обяд. Защо да е неудобно? Тя самата го предложи. Отдавна не сме имали гости, а тя като истински професионалист не можела да си позволи престой, губела си навиците. — Той захлупи микрофона с длан и се обърна към жена си: — Неговата сътрудничка не смеела да излезе сама от къщи. Явно има нещо сериозно.

— Олшански, тебе и дете може да те разиграва, както си иска — упрекна го Нина. — Върви и я доведи, щом я е страх, а твоят шантав Гордеев не може сам да се сети. Ще си изгубиш два часа за път, но поне после цял ден ще си бъдеш вкъщи.

— Виктор Алексеевич, аз мога да отида да я взема. Разбрахме ли се? Сега ще й се обадя.

След като закуси, Константин Михайлович започна да се облича, за да отиде за Настя Каменская.

— Аз пък не знаех, че в криминалната милиция работят и жени — каза Нина и подаде на мъжа си шала, а после му оправи яката на палтото.

— Изключително рядко — отвърна следователят. — Ако зависеше от мен, щях да комплектувам цялото Московско градско управление от такива като Каменская и да оставя само двама-трима мъже за силови мероприятия.

— И какво толкова необикновено има в нея? — ревниво се заинтересува Нина.

— Нищо. Съвсем обикновена е. Ще я видиш — обеща Константин Михайлович и отвори вратата.

Съвещаваха се вече два часа, окупирали хола в апартамента на Олшански. Нина и момичетата не влизаха при тях, а Константин Михайлович беше помолил да го викат на телефона само ако го търсят Коротков или Доценко.

— Тези петима служители от Института са направо като омагьосани — приплака Настя. — Три покушения и за всичките три случая всеки от тях има алиби. При което ако за вечерта на 24 февруари бихме могли да имаме някакви незначителни съмнения, то на първи и трети март всички те са присъствали на Научен съвет и на банкет, видели са ги десетки хора, така че алибито на всеки е безупречно. Представяте ли си какъв лош късмет — ни да идентифицираш някого, ни да го уличиш.

— А какво е изяснил Доценко в Министерството на науката? — попита Олшански.

— Миша е намерил една чудна жена от секретариата. Правилно е съобразил, че секретариат означава хора, за които няма нищо секретно. Всички документи минават през тях, и то не само онези, които идват от външни организации, но и онези, които се движат из министерството от кабинет в кабинет. От резолюциите на тези документи веднага проличава кой на кого какво възлага и как после се движат нещата. Дори за очаквани кадрови промени секретариатът научава пръв, много преди въпросът да се реши. Представете си например че някой въпрос винаги се възлага за придвижване на определен служител, който е смятан за най-компетентен и отдавна се занимава с подобни проблеми. И не щеш ли, този въпрос изведнъж е възложен на съвсем друг ръководител, макар че онзи, който се е занимавал с това преди, не е нито болен, нито е в отпуск. Какво следва от това? Правилно, този човек е изпаднал в немилост и вече не му поверяват да решава този въпрос. Или той се е наканил да напуска и вече поставят в течение на нещата кандидата за неговото място. С една дума — Миша Доценко е предвидил всичко това и се е запознал с една служителка от секретариата, която си умира да си пъха носа във всички документи и всичко да научава първа. Нали знаете, има си такива любопитни особи, които от всичко се интересуват. Та точно тя му казала, че преди около два месеца в министерството се получило анонимно писмо, в което се споменавал Институтът, Миша, разбира се, впрегнал цялото си обаяние и майсторлък, в резултат на което любознателната жена си спомнила, че в писмото е ставало дума за фалшифициране на резултатите от изпитанията и за прикриване на вредното въздействие на един от приборите, разработвани от Института. Там е пишело и за обратния ефект. Това писмо било изпратено за проверка на същия онзи Николай Адамович Томилин, който с пяна на устата ме уверяваше, че съм неграмотна идиотка и никакъв обратен ефект не съществува. Ето защо в момента Юра Коротков проверява кой от петимата заподозрени има връзка с Томилин и се радва на неговото благоразположение. Ако успеем по този признак да откроим един от петимата, ще можем да смятаме, че именно по негова инициатива на анонимното писмо не е обърнато никакво внимание. С други думи точно този е човекът, който е заинтересован от прикриването на истинските резултати от работата и който е придумал Войтович да не ги обнародва. Но ме е страх, че усилията ни пак ще бъдат напразни.

— Защо? — попита Гордеев и изпи до дъно поредната чаша минерална вода.

Пред него на масата имаше вече три празни бутилки от водата и той посегна да отвори четвъртата. Напоследък той, и без това заоблен и пухкав, започна много да пълнее и му бяха препоръчали някаква немислима диета, изискваща употребата на голямо количество минерална вода.

— Защото и петимата със сигурност са добри познати с Томилин. Директорът на Института, научният секретар, началникът на лабораторията — това е сигурно, нали Институтът е под научното наблюдение на Томилин. Лисаков и Харламов, макар да не са ръководители, също могат да се впишат в този кръг, защото работят в Института отдавна, а Томилин навремето често се е появявал там, когато е работил върху кандидатската си дисертация. Ах, ако знаех защо този неизвестен деятел е криел резултатите от изпитанията! Причината трябва да е била много солидна, погледнете само колко усилия е положил. Намерил е с какво да запуши устата на Войтович, заблудил е Томилин, наел е Галактионов да открадне наказателното дело, а после го е изпратил на оня свят. Човек не върши такива неща заради едната научна слава.

— Ами, не върши! — обади се Олшански. — Забрави ли за Ирина Филатова? Ако не ме лъже паметта, убили са я именно заради дисертацията, която тя е написала вместо убиеца, а той не й е платил.

— Не, Константин Михайлович, там работата беше друга. Тоест поводът, разбира се, беше дисертацията, но убиецът се е страхувал от скандал не заради научната слава, а защото по принцип не е можел да допусне никакъв скандал около името си. Там имаше нещо свързано с един много крупен мафиот, но ние не успяхме нищо да докажем — обясни Колобок Гордеев. — Слушай, Константин Михайлович, сега ще получа инфаркт, гарниран с инсулт, от тези миризми. С какво ще ни гощава стопанката ти? Колкото и да си напрягам носа, не мога да определя. Уж е риба, обаче май не е…

Олшански се позасмя и отвори вратата.

— Нина! — извика той. — Ела за малко, ако обичаш.

От кухнята дотича зачервената Нина с бродирана платнена престилка, протегнала напред набрашнените си ръце.

— Ниночка, моля те, обясни на другаря полковник на какво толкова вкусно му мирише, защото място не си намира от любопитство.

— От любопитство или от глад? — усмихна се Нина.

— Засега от любопитство, но скоро и гладът ще го стисне за гърлото с костеливата си ръка.

— На грила се пече есетра, а във фурната — прасенце с елда. Сигурно миризмите се смесват и ви объркват — делово обясни домакинята. — След половин час менюто ще бъде готово.

След четирийсет минути всички седяха около празнично сервираната маса. Настя тъжно гледаше ароматните, вдигащи пара гозби и си мислеше, че едва ли ще може да преглътне дори малка хапка. Още не се беше съвзела от преживяния ужас, когато осъзна, че на три пъти едва не бе загинала. Нина грижовно й слагаше в чинията най-вкусното, Настя благодарно се усмихваше, но не можеше да яде. Нина току й хвърляше угрижени погледи, после не издържа и й направи знак да излязат от кухнята.

— Не се чувствате добре ли? — попита я тя и огледа гостенката с професионалното око на лекар-невропатолог. — Защо нищо не ядете? Боли ли ви нещо?

— Душата — опита да се усмихне Настя. — Две нощи не съм спала.

— Работили сте сигурно?

— Не толкова работих, колкото се притеснявах и умирах от страх. Вчера изпаднах в такова състояние, та ми се стори, че мозъкът ми се разпада. Всичко плува пред очите ми, мислите се разхвърчават насам-натам, ръцете ми се тресат, дори не можах да набера правилно един телефонен номер, бърках цифрите.

— Сигурно много са ви уплашили?

— Много. Впрочем може и да не са ме уплашили толкова много, просто аз съм си много страхлива.

— Взехте ли някакво успокоително?

— Ами като напук нямах нищо, всичките ми лекарства се бяха свършили.

— А какво вземате обикновено, когато сте нервна?

— Нещо от бензодиазепините. Феназепам, диазепам и така нататък.

— Ясно — кимна Нина. — Сега ще ви дам две таблетки валиум, сложете го под езика и полегнете. Хайде, ще ви настаня в стаята на момичетата, те няма да ви безпокоят. Ще полежите буквално половин час и ще ви олекне. Ще ви дам и две таблетки за вкъщи, едната ще вземете преди лягане, а другата си я запазете, ще я вземете, ако утре в службата се почувствате зле.

— А какво да правя вдругиден? — опита да се пошегува Настя.

— А вдругиден ще предам за вас по Костя цяла опаковка. Намерили сте за какво да се тревожите.

Нина Олшанская излезе права, след известно време Настя се почувства много по-добре и отново се присъедини към сътрапезниците.

— Обади се Коротков — веднага й съобщи Гордеев. — Лошо око имаш, Стасенка, като някоя циганка си. И петимата се познават с Томилин.

— Знаех си — отчаяно промърмори тя. — Остава последното средство, пазех го за в краен случай. Ако и то не подейства, ще трябва да се откажем и да се примирим. Нищо повече не мога да измисля.

Нина Олшанская отдавна бе разтребила масата и измила всички чинии, а те тримата още седяха в хола и крояха планове за реализирането на „последното средство“.

Неделната вечер се оказа тежка и за Игор Супрун. Той не обичаше да ходи в службата си в почивен ден, затова извика Бойцов и двамата разговаряха в колата му.

— Твоята Каменская, дето, видиш ли, не можело да я излъжеш, те води за носа като хлапак — заяви той още щом Вадим пристигна и се прехвърли в колата на началника си. — Делото на Войтович изобщо не е изгоряло, в зданието на милицията не е имало никакъв пожар. Обаче следователят, който е водил това дело, сега си има големи неприятности, защото от кабинета му са изчезнали четири папки с дела. И то точно по времето, когато уж избухнал този пожар. Схващаш ли? Защо нашите доблестни приятелчета от милицията заблуждават целия Институт и разправят за някакъв пожар, какъвто не е имало?

— Ами това е съвсем ясно — възрази Бойцов. — Защо трябва широката общественост да научава, че следователите им са немарливи? Пазят честта на мундира и аз не ги осъждам за това. Не виждам повод за безпокойство, Игор Константинович.

— Ах, той не бил виждал повод! Тогава ще ти кажа още нещо. Те са заявили в Института, че проверяват условията за съхраняване на отровни вещества, защото миналата година в Москва е имало серия от отравяния с цианид. Аз ще ти кажа, че това е лъжа. Миналата година е имало само един случай на убийство чрез отравяне с цианид. Само един, разбра ли? И какво, заради един случай те са тръгнали да проверяват всички градски предприятия, в които се работи с цианид? Можеш ли да повярваш в това?

— Защо не? — сви рамене Бойцов. — Какво незаконно има? Нормална работа по разкриването на убийство.

— Хайде де! — презрително изпухтя Супрун. — Такива проверки се правят, ако е убит някой много влиятелен човек, значима фигура. А този? Началник на кредитен отдел в банка — нищо повече. Институтът няма никакво отношение към този банкер, защо тогава лъжат за серията отравяния?

— Получили са указание, затова лъжат. Мисля, че търсите под вола теле.

— Ами ти защо толкова ги защитаваш? — подозрително примижа Супрун. — Вече си се сприятелил с Каменская и защитаваш нейните интереси, а? Между другото как реагира тя на твоето признание за ходатайството?

— Повярва — равнодушно отвърна Бойцов. — Обаче не вярва, че не знам кой се опитва да я убие.

— Не вярва ли? Защо?

— Защото не е вярно, затова. — Той впери от упор в началника своите студени сиви очи. — Игор Константинович, вие знаехте ли за антената?

— За каква антена? — искрено се изуми Супрун.

— За антената, която стои на покрива на Института и отравя живота на хората в Източния район. Знаехте ли или не?

— За пръв път чувам — напълно искрено отговори Игор Константинович. — Каква е тази антена?

Бойцов бавно, като подбираше внимателно думите си, тъй че да не изглежда като сантиментален лигльо и същевременно да обясни на началника си целия кошмар, който му бе разкрила снощи непостижимата Каменская, разказа за Войтович и за антената.

След като изслуша Вадим, Супрун дълго мълча. Изпуши две цигари, преди да поднови разговора.

— Значи ето защо са се загнездили в Института — замислено каза той. — Имат нещо срещу нашия разработчик и искат да го пипнат. Най-вероятно подозират, че той е откраднал делото на Войтович, тогава е ясно защо лъжат за пожара. Не искат да го подплашат. Е, Вадим, ще трябва да се съобразим с „Петровка“, не можем да влизаме в конфликт с тях, те са в правото си. Схващаш ли?

— Още не.

— Трябва да им дадем разработчика, инак те няма да мирясат. Литвинова ще довърши прибора, вече говорих с нея, тя смята, че ще се справи. Нека даде прибора на Мерханов и си вземе парите. Разбира се, би било по-просто, ние да вземем прибора от нея и после да си нямаме работа с бандата на Мерханов, но тогава ще ни излезе много скъпо. Не можем да й платим прибора, не разполагаме с толкова пари. Заделиха ни валута само за заплащане на допълнителните й услуги и за операцията по отнемането на прибора от Мерханов. Тъй като тя ще получи цялата сума, а не трохите, които е смятал да й подхвърли нашият учен, ние ще можем да не й доплащаме нищо. Поне от това ще направим икономия. Ние с тебе трябва да помогнем на милиционерите, за да се махнат по-бързо от Института. В пикантна ситуация попаднахме, дума да няма. Те знаят за някакво престъпление, но не знаят кой го е извършил. А ние с тебе знаем кой е престъпникът, но не знаем в какво го подозират. Да се надяваме, че работата е само в открадването на делото. Значи нашата задача с тебе е да намерим улики и да ги подхвърлим на Каменская и Коротков. Стига да знаехме какви улики им трябват! Още днес ще се свържа с Литвинова и ще й възложа нещо, а после ще се включиш и ти. Ще опитаме да открием с какво можем да пипнем нашия гениален учен. Какво така се оклюма? Не си ли съгласен?

— Игор Константинович, аз смятам, че трябва да се откажем от прибора — тихо продума Бойцов.

— Че защо? — чак подскочи Супрун.

— Защото това е безнравствено. Войната е едно, а мирното население е съвсем друго. Ако бяхте видели снимките, които ми показа Каменская…

— Така, ясно-о… — Супрун извади поредната цигара и щракна със запалката. — Разнежи се значи? Показаха ти трупове на невинни младенци и ти веднага се разкекави? Лайно. Лигльо. От този прибор зависи престижът на страната, а ти ми дрънкаш разни глупости. Престижът на страната, разбираш ли това? Ако се допусне огласяване на историята с антената, те ще се докопат до прибора за нула време.

— Значи според вас да си стои там и всичко това да продължава?

— Слушай, Бойцов, не ме вбесявай! — заканително изрече Супрун. — Стига им и това — да им дадем разработчика, да си го правят, каквото щат. И това им е много. Между другото ти добре ли разбра, че точно това трябва да направим?

— Трябва да намерим улики, които ще позволят на милиционерите да подведат под отговорност главния разработчик на прибора — някак безстрастно издекламира Бойцов, загледан настрани.

— Правилно. И какво друго?

— Какво друго? — все така без интерес попита Вадим.

— Трябва да бъдем сигурни, че този човек няма да каже нищо на никого. Затова какво?

Бойцов не отговори. Страните му изведнъж хлътнаха, скулите се откроиха още повече, устните му се свиха в тясна ивичка.

— Не ми се прави на невинен младенец! — грубо каза Супрун. — Уликите трябва да бъдат живи, истински, солидни. А престъпникът — мъртъв. Върви и помисли как да стане това. Аз ще помоля Литвинова да вземе отпечатъци от ключовете му, а останалото е твоя грижа. И само да си посмял да провалиш нещо — главичката ти откъсвам, да знаеш.

Бойцов мълчаливо слезе от колата и с всичка сила затръшна вратата.

— Лигльо! — процеди през зъби Игор Константинович. — Хлапак. Да се чудиш как ги вземат на работа такива.

Той ядно завъртя ключа на запалването, даде газ и колата рязко потегли.

След разговора със Супрун Ина Фьодоровна Литвинова определено се развесели. Тя не се съмняваше, че ще съумее да проведе всички контролни изпитания и да довърши прибора самостоятелно. Колко е хубаво, че може вече да не се съобразява с досадните милиционери, заради които работата беше спряна за неопределено време. Съвсем скоро ще може да я възобнови, да я довърши и най-сетне да си получи парите. Вярно, Супрун каза, че тя ще трябва да даде прибора не на него, а на някакви други хора, от които именна ще получи обещаното заплащане. Когато приборът бъде готов, той ще й каже как да се свърже с тях. Ина разбираше, че тук се крие някаква измама. Но не й се мислеше за това. Утре трябваше да стори всичко възможно и невъзможно, за да вземе ключовете и да направи отпечатъци, пък каквото ще да става. Най-важното е Юлечка. Сега ще може да плати курорта й на Средиземно море.

Ина излетя като с крила до спалнята, където Юлечка, както обикновено, се излежаваше с книжка в леглото.

— Котенце, всичко е наред, ще има пари за твоя курорт, можеш да се готвиш — радостно й съобщи тя.

— Ама вярно? — зарадва се червенокосата красавица. — Да не ме лъжеш? Иночка, лястовичке моя, колко те обичам! — зачурулика тя, захвърли встрани любовния роман и привлече Литвинова към себе си. — Ти си ми най-добрата на света! Знаех си, че няма да ме подведеш, Инусечката ми сладка, умничката ми, добричката ми.

Ина свря лице в бялата копринена гръд на Юля и щастливо въздъхна. Ето заради това беше готова на всичко. Само Юлечка да я обича, само да не я напусне. Когато почувства как ръката на Юля започва нежно да я гали по гръбнака, като спира многообещаващо върху яките й мускулести бедра, Ина си каза, че няма на света сила, която би могла да я спре в работата й над прибора и получаването на парите. Тя ще получи тези проклети пари, каквото и да й струва това.

— Много изгуби, като не дойде с мен на вилата — заяви жена му, докато се събличаше в антрето. — Толкова е хубаво там! Въздух, топличко, пролетта е дошла. А ти седиш като бухал в кабинета си, никак не се грижиш за себе си.

Той със съжаление си помисли колко бързо бяха отлетели съботата и неделята. Естествено че не отиде с жена си на вилата. Гледаше никога да не ходи заедно с нея — отиваше или сам, или с Елмаз, или пък си оставаше вкъщи, когато тя решеше да тръгне. Двата дни, прекарани в самота, му позволяваха да събере сили преди работната седмица, преди петте дни непрекъснато общуване с хора и постоянна борба с бушуващите у него раздразнение и омраза.

— За Осми март поканих на вилата децата и родителите на Саша, така че ние с тебе ще тръгнем за там следобед на седми. Не закъснявай след работа, ще трябва да се отбием да купим продукти.

Той погледна с омраза простодушното лице на жена си. Само това му липсваше — цял ден да общува с тези глупаци, родителите на зет му, че и самият зет не му харесваше особено. И защо жена му прави това сборище? Толкова е мъчително да поддържаш разговора, да се правиш на гостоприемен домакин, да гледаш тъпите им муцуни. Те си въобразяват, че са невероятно умни и със сериозни физиономии разсъждават за политика, за възможната оставка на кмета на Москва и за уволнените ръководители на правоохранителните органи във връзка с убийството на известния телевизионен журналист. Сега всички приказват за това, сякаш на света няма по-интересни и важни неща. А за него е важно само едно — вътрешният му покой, неговата свобода, неговото усамотяване.

— Ама ти нищо ли не си ял тези два дена? — чу гласа на жена си откъм кухнята. — Нищо не е пипнато, толкова храна ти приготвих, когато тръгвах. Или не си бил вкъщи?

— Абе бях си, не се тревожи.

— Защо тогава не си ял?

— Не бях гладен. Освен това — ядох. Пих чай със сандвичи, пържих си яйца.

— Ето така правиш винаги — упрекна го жена му. — Аз готвя ли, готвя, а ти ядеш сандвичи и пържени яйца. Кажи ми: защо не се грижиш за себе си? Като нищо ще си спечелиш някоя язва. Слушаш ли ме?

— Не — грубо отвърна той. — Всичко това вече съм го чувал.

— Не бъди груб, ако обичаш — спокойно каза жена му. Едно от нейните несъмнени достойнства в неговите очи беше, че тя не беше обидчива.

Отново отиде в кабинета си и се зае с изчисленията. Но мислите му постоянно се връщаха към един и същ проблем. Мерханов нещо пак не е сполучил, но може и да е за добро. Грехота е да се мисли така, но този журналист го убиха точно навреме. Сега цялата милиция се е захванала с това убийство, а с изгорялото наказателно дело няма да се заемат скоро, ако изобщо се заемат. Опасността от ден на ден намалява. Вярно, милиционерите са подушили нещо, нали неслучайно им проверяваха алибитата. Но нищо не намериха, той има желязно, бронирано, безупречно алиби. Хлапачката вече не идва в Института, а майорът прескача от дъжд на вятър, свършва по нещо на бърза ръка и се маха. А сега няма да има време и за това. Ето, по телевизията разправят, че за разкриването на убийството на телевизионния журналист бил създаден цял щаб, сега няма да се занимават с нищо друго, докато не хванат убийците. Ама мигар могат да ги хванат?

Нямаше да има никакви грижи, ако не беше Гриша Войтович. Как се развилня тогава, след като откри рязкото повишаване на агресивността у опитните зайци и мишки! Как искаше веднага да хукне да докладва на всички наред! С големи усилия той успя да успокои Григорий, да го придума поне засега да премълчи. Защото бързо схвана как може да използва този ефект, за да получи за него много пари. Именно с тези пари съблазни Войтович. Има млада жена, малко дете, ох, колко пари му трябват само! Една млада хубавица не може да бъде удържана с друго, освен с комфортен живот, екскурзии в чужбина, хубави дрешки — как се прави това без пари? Той преднамерено подклаждаше ревността у Гриша, умишлено я превръщаше почти в патология. Измисляше клюки, които уж му били подшушнати от познати служители в телевизията — как ту един, ту друг известен актьор, режисьор, журналист ухажвал Евгения. С всички сили натискаше двата лоста, които му изглеждаха най-мощни — любовта и парите. Дълго време успяваше.

Обеща много пари на Войтович за работата върху прибора, като го уверяваше, че устройството, точно като онова, което бяха монтирали в Института, е нужно на някаква гражданска организация за приемане и излъчване на вълни във високопланински условия. Бяха само петима: освен него, Войтович и Литвинова, върху поръчката работеха един научен сътрудник и един техник. Но освен тях с Гриша, никой не знаеше, че това устройство дава странични ефекти — както в обсега на прякото си действие, така и в обсега на „обратната примка“. А за истинското предназначение на разработката знаеше само той. Единствено той. То се знае, съвестният Войтович му висеше като камък на шията, периодично избухваше и започваше да морализира, да дърдори за нравственост и човешки дълг. От една страна, добре е, че вече го няма. Не пречи, не се мотае в краката му, не хленчи. Но, от друга страна, написа това проклето предсмъртно писмо и така го принуди да предприеме трудни и рисковани стъпки. Ето че сега той си плаща за тези стъпки, притиснат е временно да се стаи, а получаването на дългоочакваните, въжделени пари се отлага. Парите, които ще му дадат свобода и независимост. Парите, които ще му дадат сладката самота…