Смърт заради смъртта

Четиринайсета глава

В понеделник сутринта, както си вървеше по дългия мрачен коридор в зданието на „Петровка“ към своя кабинет, Настя Каменская се сблъска с един служител от щаба на Градското управление, който изхвърча като попарен от кабинета на полковник Гордеев.

— Ама и твоят началник е един, Каменская… — промърмори щабистът, притичвайки покрай Настя. — Съчувствам ти.

Едва бе успяла да си свали якето и ботушите в своя кабинет, когато звънна вътрешният телефон. Викаше я Колобок.

В разрез с очакванията й, Виктор Алексеевич изобщо не изглеждаше разгневен. Напротив, той сякаш предварително се стесняваше от онова, което се канеше да каже на Настя.

— Още от сутринта щабът ме тормози — започна той, криейки очите си. — Искат да им дам трима души за бригадата, която разследва убийството на телевизионния журналист.

— Защо толкова много? — учуди се Настя. — Никой няма да остане за работата тук, ако им дадем трима души. Какво, из цяла Москва не са могли да намерят трима детективи ли?

— И аз това им казах — смутено въздъхна полковникът. — А те ми предложиха компромисно решение.

— Какво? — с внезапно пресипнал глас попита тя, предчувствайки, че сега ще чуе неприятна новина.

— Готови са да вземат не трима, а само един. Но този един да си ти.

— Не.

Тя отговори моментално и толкова ужасено, сякаш я караха да изяде сурова жаба.

— Ама защо, Стасенка?

— Прекрасно знаете защо, Виктор Алексеевич. Мене ме чакат няколко дела и аз не мога да ги зарежа просто така, само защото на някой си началник му хрумнало да се сдобие със собствен аналитик.

— Настася, ти даваш ли си сметка какво приказваш? — Гласът на Гордеев стана сух и строг. — Убит е най-известният човек в нашата страна, за разкриването на това престъпление са хвърлени най-добрите сили на милицията и прокуратурата, създаден е специален щаб за координация на действията и ръководството на разследването и на тебе, сополанка такава, ти предлагат да поемеш аналитичната работа в този щаб. Трябва да се гордееш, че ти се оказва такова доверие. Това означава, че най-сетне са те забелязали и оценили, това означава, че най-сетне са разбрали колко бях прав, като те взех на работа в отдела. Това означава, че ние с тебе все пак победихме! И сега е настъпил отговорният момент, когато ти ще можеш да убедиш в нашата правота не само „Петровка“, но и цялата ни милиционерска общественост. Ще работиш в този специален щаб и на всички — чуваш ли? — на всички, от редовия оперативен работник до министъра, ще докажеш колко е важно и нужно да се води аналитична работа не само за ръководството на ниво град, но и за разкриване на конкретни престъпления, ще им покажеш колко забележително умееш да го правиш. И още нещо. Не забравяй, че в нашия отдел изобщо не ни достигат сътрудници. Хората напускат, а нови, кой знае защо, не идват. Тоест идват, разбира се, но аз не ги вземам, защото виждам, че в тях го няма онова, което аз търся в добрия детектив. Та значи, ако ти успееш да се изявиш, ако покажеш себе си и своята работа, така ще представиш успешно и мен, и нашия отдел. Разбираш ли? Хората ще започнат да си мислят: „Какъв е този Гордеев бе, та се е сетил да вземе в отдела човек специално за аналитична работа? Какъв е този отдел, където аналитик помага за разкриването на престъпления?“ Отначало ще им станем интересни, а после ще започнат да ни наобикалят, хем не като досега разни изхвърлени, а по-свестни хора. Така че не ми се лигави, драга, а започвай работа в бригадата.

— Не мога — упорито повтори Настя, кой знае защо — загледана не в началника, а в полираната повърхност на дългата съвещателна маса.

— Защо?

— Трябва да приключа с Института. Трябва да изясня каква антена стърчи на покрива им, да ги накарам да я свалят и да подведа под отговорност виновниците за това. И няма да се спра, докато не го сторя.

— Но ти ми връзваш ръцете! — отчаяно възкликна Колобок. — Ако оставя тебе, ще трябва да им дам трима души. Трима! И то при този недостиг на хора! Около теб се създава някаква неразбираема ситуация и докато не видим, че тази опасност е отминала, трябва да те охраняваме от дома ти до службата и обратно. Това значи, че от работа ще бъде откъснат поне два пъти дневно още един човек. Ще се разстрои работата на целия отдел — и това само заради твоето упорство. Имай предвид, водя с тебе тази светска беседа само защото имам добри чувства към теб, инак мога просто да ти заповядам — и толкоз. И ще ти заповядам, ако сама не си събереш ума.

— Виктор Алексеевич — изрече Настя бавно, през зъби, сякаш с усилие изтръгваше думите от себе си. — Не искам да работя в тази бригада, защото намирам това безнравствено. Може да се създават специални щабове и бригади за залавянето на опасен престъпник, който, оставайки на свобода, е способен да извърши още не едно тежко престъпление. Така поставен, аз разбирам въпроса. Но да се създават такива щабове и бригади, за да се разкрие едно убийство — това е връх на цинизма, това е простащина и свинщина, това е все едно да заплюеш цялото население, всички нас. И аз не искам, не мога и няма да участвам в такива оргии.

— Какво приказваш, Стасенка? Нещо не те разбрах — озадачено произнесе Гордеев, който от изумление вече бе успял да забрави как току-що й бе забранил да се лигави и се бе заканил да премине от приятелско придумване към административни заповеди.

— Само погледнете какво става. Убиват един човек, да, известен, да, популярен и обичан от много хора, но това е убийство като почти всички останали, които се извършват в нашата страна. Виктор Алексеевич, само в живота хората са различни, в смъртта всички те са равни. Защото всеки убит има близки и приятели, които ще го оплакват, чиито души още дълго ще ги болят заради неговата загуба. Няма по-достойни и по-малко достойни потърпевши, няма потърпевши, чиито убийства трябва да се разкрият на всяка цена, и потърпевши, престъпленията спрямо които може и да не се разкриват. Няма такова нещо, разбирате ли? Няма и не може да има. Днес нашата прекрасна страна е заприличала на робовладелския древен Рим, когато убийството на един патриций се е смятало за убийство, а убийството на чуждия роб — за повреда на чуждото имущество. На чуждото, забележете, защото убийството на собствен роб дори не е било обект на правно регулиране. Ние приравняваме убития телевизионен журналист с патриций, за разкриването на чието убийство страната хвърля най-добрите си сили. Уволняват началника на Градското управление на вътрешните работи в Москва и прокурора на града. Поставят въпроса за компетентността на министъра на вътрешните работи и на генералния прокурор. А представяте ли си какво изпитват, когато слушат това, майките на деца, убити от неизвестни престъпници, или съпругите и съпрузите, изгубили любимите си съпрузи, или децата, останали без родители? Запитвали ли сте се поне веднъж какво изпитват те, като слушат всичко това? За тях човекът, когото са изгубили, е бил и ще си остане център, около който са съсредоточени тяхната болка, страдания, сълзи. И какво? Заради техния близък никой не е създавал никаква бригада. Когато са убили техния близък, никой никого не е уволнил и дори никой не е получил мъмрене. Значи моето дете е по-лошо? Моето дете, моят съпруг, моят брат — те не са ли достойни убиецът им да бъде издирен? Защо? Защото са бедни? Защото не работят в телевизията и затова нямат достъп до най-популярния канал за масова информация? Защото не са били избрани в Думата? Защо? Защо? Ами моето дете, моят съпруг и моят брат? Виктор Алексеевич, това, което се върши сега, е подигравка с хората, чиито близки са загинали. И аз не желая да участвам в тази подигравка!

Тя сама не беше забелязала как гласът й се бе превърнал във вик. Нейде от дълбините на душата й се надигаше болка, която караше гласните й струни да вибрират и накрая се изля в поток от сълзи. Настя се разрида. Колобок веднага скочи от началническото си място и дотича при нея.

— Е, хайде, момичето ми, недей, мила — забърбори той, като я галеше нежно по главата. — Не бива да приемаш нещата толкова трагично. Ние с тебе си имаме работа и трябва да я вършим добре, това е той, целият ни мироглед. И убийството на телевизионния журналист е убийство като всички останали, и то трябва да бъде разкрито. Нали не можем да откажем да го разкриваме само защото държавата ни върши свинщини, нали така? Да, властите постъпват неправилно, но нашата работа си остава наша и все пак ние трябва да я вършим, дори да не сме съгласни с властите. И убитият телевизионен журналист не е виновен, че около неговата гибел се прави цял карнавал. Неговите близки също имат право да разчитат, че убиецът ще бъде заловен и наказан. Затова избърши сълзите си, детко, успокой се и дай да помислим как най-добре да постъпим. Колко време ти трябва за проблема с Института?

— Три дена — изхлипа Настя и избърса очите си с огромната небесносиня носна кърпа, която й подаде Колобок. — Ако пак не успея, това ще стане очевидно до три дена. А друго и без това не мога да измисля.

— Добре — кимна Виктор Алексеевич. — За три дена ще им дам трима души. За понеделник, вторник и сряда. И ще им обещая, че от четвъртък вместо тях, започваш работа ти. Става ли?

— Ами ако през тези дни измисля как да разкрия убийството на Галактионов? Тогава няма да ме дадете, нали? — с плаха надежда попита тя, жално вперила поглед в очите на началника си.

— Стига пазарлъци, хайде! — промърмори Колобок. — Работи, както се разбрахме. Успееш ли — браво! Не успееш ли — жалко, но аз няма да те упреквам, и без това е направено всичко, което е по човешките сили. И в единия, и в другия случай от четвъртък започваш работа в бригадата. А ако дотогава нещо се промени, пак ще решаваме как да постъпим. Трудностите трябва да се преодоляват, когато се появят, а не предварително. Съгласувала ли си всичко с Доценко?

— Да, той трябва да започне още от днес сутринта. Сигурно вече е започнал. Добре че Шитова е нормална жива жена. Нашият Мишаня май ужасно й харесва, затова на драго сърце се съгласи отново да поработи върху паметта си. Горкият Миша, при всеки такъв задълбочен сеанс губи по два килограма от теглото си.

— Сериозно? — Полковникът свали очилата си и захапа рамката, което означаваше съсредоточеност и готовност за обмисляне на нова информация. — Интересно, благодарение на какво? Защо ли не опитам и аз? Скоро вече няма да се побирам в това кресло.

— Я стига, Виктор Алексеевич! — усмихна се Настя, която вече се бе овладяла и почти се бе успокоила. — Ние ще ви обичаме и слушаме и дебел.

Надежда Андреевна Шитова послушно изпълняваше всички указания на Миша Доценко. Сложи си същия костюм, с който бе ходила на работа на 22 декември, в деня, когато влезе в болницата, а на закачалката в антрето подреди наскоро прибраните в специални пакети зимни дрехи — дебело яке, късо светло кожухче, скъпо палто от норки, леко копринено палто, подплатено с кожа. Горе, на дървената полица, Миша я помоли да сложи зимните шапки, топлите шалове и кърпи — с една дума всичко, което се бе намирало там на 22 декември.

После се заеха със спалнята. Шитова дълго мисли, сетне донесе отнякъде няколко предмета, които явно по-рано бяха принадлежали на убития Галактионов: будилник с гравиран надпис „На татенцето от Катюша“, масивен пепелник и настолна запалка, малък изящен магнетофон и купчинка касети — Александър Владимирович обичал да слуша музика в леглото. След като подреди предметите така, както били подредени, когато Саша е бил жив, тя се отдръпна и критично огледа крайния резултат. После се приближи, направи няколко неуловими движения и доволно се усмихна.

— Сега всичко е, както си беше.

— Влизахте ли в кухнята? — попита Доценко.

— Не. Беше ми много лошо и веднага от антрето отидох в спалнята, преоблякох се и легнах. После сякаш ми поолекна и реших да пийна чай. И точно в момента, когато станах от леглото, тръбата ми се е спукала и е започнал вътрешният кръвоизлив. Така че не стигнах до кухнята.

— Много добре, значи няма да се занимаваме с кухнята. Готова ли сте?

— А какво ще правим? — попита Шитова.

Беше я яд, че симпатичният черноок оперативен работник я накара да облече строгия делови костюм, с който бе ходила на работа. Надежда би предпочела да разговаря с него, облечена с нещо по-интересно, например по трико с разкопчани горни копчета или с дългата домашна пола с четирите високи цепки. Впрочем Михаил я беше помолил да приготви пеньоара, който бе облякла тогава, така че… може би…

— Сега с вас ще се заемем с нещо като хипноза — сериозно й обясни Доценко. — Отначало ще ви помогна да се отпуснете, да се абстрахирате от всичко, което се е случвало през последните седмици. После ще повторим от самото начало, стъпка по стъпка, целия ви път от момента на прибирането ви вкъщи в онзи ден до момента, когато сте отворили очи и сте видели гостенина на Александър Владимирович, който го е съветвал веднага да извика „Бърза помощ“. А после ще ви покажа снимките. Не мислете, че е много лесно. Това ще изисква от вас огромни усилия и съсредоточеност.

Миша настани Шитова в хола и започна работа. Днес тя вървеше много по-лесно от обикновено, защото Надежда наистина се стараеше. Явно много искаше Миша Доценко да я хареса, а за целта трябваше да му помогне. В края на краищата нали той не я измъчва самоцелно, той иска да разкрие убийството на нейния любовник, на нейния приятел. В момента, когато Миша сметна, че могат да започнат, той беше плувнал в пот и се чувстваше толкова уморен, сякаш бе разтоварил цял вагон въглища.

Помоли Шитова да не отваря очи, изведе я в антрето, помогна й да облече палтото от норки, щракна ключалката и отвори входната врата.

— Ето, Надежда Андреевна, започваме. Влизате вкъщи… Моля, не забравяйте, уговорихме се да мислите на глас.

— Да, отворих вратата, влязох, запалих лампата, погледнах закачалката и веднага видях якето на Саша, а до него нечие чуждо палто, и си помислих, че не е Гоша Саркисов, не е и Стасик…

Шитова бавно се съблече, събу зимните си ботуши, поприказва с Галактионов, който й обясни, че имал важна среща и я помоли да не влиза при тях и да не ги безпокои. Тя си помисли, че Саша явно не е имал намерение да отпразнува заедно с нея рождения й ден, а също, че се чувства много зле и ако до утре не се оправи, ще трябва да повика лекар. Докато се преобличаше в красивия топъл пеньоар, тя си помисли за прането, което бе планирала за утре вечер, но което вероятно ще трябва да отложи, ако още не се чувства добре. Изпитваше такава страшна слабост, че дори се уплаши и докато лягаше върху прохладните чисти чаршафи, си помисли, че отдавна вече не е онова младо момиче, но никога не е предполагала, че болестите и изобщо здравните проблеми ще започнат толкова рано. Дали Саша няма да я зареже, ако й има нещо сериозно? И ако я зареже, дали това няма да доведе до някакви съществени промени в живота й, или всичко ще мине сравнително безболезнено? В просъница тя прехвърляше в паметта си какви блага и удобства бе донесъл в живота й Александър Галактионов и се чудеше дали ще се лиши от тях, ако Саша я изостави. Мисълта за скъсването я спохождаше за пръв път и тя се изненада от собствената си самоувереност: трябваше да се разболее, за да се сети за това.

Миша стоеше до леглото и внимателно слушаше отпусналата се в него жена. Тя явно се стараеше с всички сили и той й беше благодарен за това. Доценко не провеждаше подобен експеримент за пръв път, но обикновено бе принуден дълго да се мъчи със свидетелите. Младите момичета глупаво хихикаха и все не можеха да се настроят за работа. По-възрастните жени се стесняваха и се опитваха сами да решат кое има значение и кое не, внезапно излизаха от образа и с нетърпящ възражение тон казваха:

— Това ще го пропуснем, тук нямаше нищо интересно.

В такива случаи на Миша му струваше големи усилия да се сдържи и да не им се развика. Винаги се стараеше да бъде спокоен и коректен, за да не „подплаши“ свидетеля, да не изкриви посоката на спомените му. Но той много добре си спомняше един случай, когато свидетелката точно така авторитетно бе заявила, че „ще пропуснем това“, защото не виждала нищо достойно за внимание в обстоятелството, че излязла от входа и тръгнала към метрото, тананикайки си. Отначало Миша се ядоса от нейния безапелационен тон, но после я попита коя мелодия си е тананикала. Оказа се, че била от репертоара на Жо Дасен — „Ако те нямаше, защо трябваше и аз да живея?“. Защо точно тази мелодия? Нали певецът е починал отдавна, популярността му отмина преди много години, днес почти не го чуваме нито по радиото, нито по телевизията и далеч не във всеки дом се пазят неговите плочи и касети. Миша се вкопчи като кърлеж в горката свидетелка, в резултат на което се разбра, че на излизане от асансьора тя се сблъскала с човек, който много приличал на певеца: буйна къдрава светлокестенява коса, семитски тип лице с голям нос и чувствени, ясно очертани устни. Този словесен портрет помогна тогава ясно да откроят един човек от огромния кръг потенциални заподозрени. След този случай Доценко си каза, че в работата с паметта е важен всеки миг, защото мярналата се в този миг мисъл може да се окаже ключова.

Ето защо сега, докато слушаше отпуснатото бърборене на легналата под одеялото жена, той запечатваше в ума си всяка дума, всяка въздишка, всяка пауза.

— Той попита дали не съм бременна. Саша каза, че съм била на лекар, но лекарят нищо не установи. Тогава той попита защо съм ходила на лекар, тоест имала ли съм причини да се усъмня. Казах, че имах, буквално до предишния ден, когато ми дойде мензисът — наистина след дълго прекъсване. Тогава той промърмори, че това не е мензис, а по-скоро кръвоизлив. В неговата служба имали подобен случай, жената се почувствала зле и лекарят от „Бърза помощ“ най-напред я попитал за това…

— Надежда Андреевна, спомняте ли си заданието, което трябва да изпълните? — попита Доценко и извади от джоба си плика.

— Да — тихо отговори тя, без да отваря очи.

— Тогава отворете очи и погледнете.

Той не добави нищо повече, не я предупреди колко е важно тя да не сбърка, не й напомни за повече от двумесечната сложна, изтощителна работа по издирването на убиеца на Галактионов и колко много сега зависи от правилната работа на нейната памет. Доценко не искаше да й пречи. Всичко трябваше да дойде естествено: на 22 декември в този момент тя бе отворила очи и бе видяла човека, който според техните подозрения два дена по-късно бе отровил Галактионов. Нека и сега тя отвори очи и види едно лице. Нищо повече не се иска от нея.

Шитова извърна лице към Миша и леко отвори очи. Доценко държеше пред нея пет снимки, две в едната ръка и три в другата.

— Ето този — решително каза Шитова и издърпа от ръката на Миша една от снимките.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Абсолютно — уверено отговори младата жена. — Стопроцентово.

— Благодаря ви — облекчено се усмихна Доценко. — Господи, ако знаете само колко съм уморен!

Надежда леко се надигна от леглото и с умишлено небрежен жест загърна пеньоара, който предвидливо се бе сетила да развърже, докато бе лежала под одеялото.

— Починете си, Михаил Александрович, а аз ще се грижа за вас. И тъй, и тъй си взех почивен ден от работата — нямам закъде да бързам.

— Да, но аз имам — възрази Миша, на когото от слабост вече му се виеше свят. Да можеше хубаво да похапне и после да поспи поне един час!

— Глупости, смятайте, че работата с мен се е оказала трудна и продължителна и сте били принуден да се занимавате с това два пъти по-дълго. Нали можеше да се случи? Можеше.

— По принцип, да — потвърди Доценко, на когото много му се искаше да се остави да го придумат. Първо, той наистина беше ужасно уморен. А второ, Шитова му харесваше. Тя беше весела, добра компаньонка и въпреки ярката си красота и високите си финансови претенции, изглеждаше добродушна и мила. Пък и, трето, наистина беше много красива.

— Виждате ли! Да идем в кухнята, там имам едно диванче, вие ще полегнете, а аз ще ви храня с разни вкусни неща.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се, разбира се. Телефонът е в кухнята, между другото — включете го.

— Защо, изключен ли е? — учуди се Миша.

— Разбира се. Нали с вас вършехме сериозна работа? Мислите ли, че щяхме да успеем, ако телефонът звънеше през петнайсет минути?

— Колко сте умна! — възхитено каза Доценко, включи телефона и набра номера.

— Много се старах — пленително се усмихна Шитова. — Исках да ви помогна.

— Аз съм — каза Миша по телефона. — Излезе Лисаков. Да, Генадий Иванович Лисаков. В пет ли? — Той погледна часовника. — Добре, Анастасия Павловна, в пет пред Института.

Той затвори телефона и виновно погледна Шитова.

— Надежда Андреевна, принуден съм да ви помоля за още една услуга. В пет трябва да отидем с вас пред едно учреждение. Ще бъдем там най-много един час и после ще ви докарам вкъщи. Ще можете ли?

— При едно условие. Сега отново да изключите телефона — отговори Шитова и започна да вади от хладилника безброй пакети и кутии.

— Защо? И друга сериозна работа ли ни предстои? — пошегува се Доценко, който прекрасно разбираше какво ще последва и точно толкова добре си даваше сметка, че няма нищо против.

— Сериозна, и още как. Да се грижиш за уморен детектив и да го храниш, е най-сериозната работа на света.

— А може ли процесът на храненето да се раздели на два етапа? — невинно запита той. Сега всичко ще се изясни. Той ще даде сигнал, външно напълно безобиден, и ако Шитова пожелае, ще отговори, а ако не пожелае — ще се престори, че нищо не е забелязала. — Първият етап да мине преди грижите, а вторият — след.

Надежда вдигна към него изразителните си тъмни очи, погледна го продължително и внимателно, после едва забележимо се усмихна.

— Може. Ако нямате нищо против, ще направим първия етап максимално облекчен, за да не заспите по време на грижите.

Миша внезапно забрави за глада и умората си, мислеше си единствено за това, че пред него в леко загърнат пеньоар е застанала чудесна млада жена с невероятни крака и огромни тъмни очи, която явно го харесва и която харесва и на него, и колко рядко се случва двама души да са толкова предразположени един към друг, а до пет часа има още толкова много време…

Той посегна, извади от ръката й ножа, с който тя се бе приготвила да реже нещо, и нежно стисна топлите тънки пръсти.

— Няма да имам нищо против изобщо да пропуснем първия етап — прошепна той.

Вадим Бойцов си помисли, че от вчера насам не може да гледа в очите началника си Игор Супрун. На пръв поглед уж нищо не се бе променило, Игор Константинович и по-рано му бе трил сол на главата, а и той и друг път не бе крил несъгласието си с позицията на началството, но никога след такива случаи атмосферата на дружелюбие между началник и подчинен, която караше Супрун да уважава Бойцов и да му се доверява, не бе страдала. А след вчерашния им разговор в колата всичко се промени. Бойцов дори не си даваше сметка за причините за тази промяна, но ги усещаше — като животно, което предчувства земетресението и побягва към някое безопасно място, без да знае защо бяга.

— Слушам ви, Игор Константинович — каза той, загледан през прозореца, зад който скучно бе увиснал мъгливият пролетен ден.

— Хората на Мерханов известно време няма да закачат Каменская, така че ако смяташ още да работиш с нея, имай го предвид. Наемниците, които си видял, снощи са били закарани в института „Склифософски“ с остро хранително отравяне. Естествено и четиримата са починали. Ако Мерханов не миряса, ще му трябва време да намери други изпълнители, а на тях ще им потрябва време първо да наблюдават Каменская. Мисля, че през идущата седмица тя ще бъде в безопасност. Съобщавам ти го за всеки случай, може да е полезно да го знаеш.

— Ще го имам предвид — с безцветен глас отговори Бойцов, все така без да поглежда началника си.

— Сега друго. Днес ще се срещнеш с Литвинова, ще вземеш от нея отпечатъците от ключовете. Тя трябва да ти каже какви планове има нашият разработчик за празника. Трябва да огледаме апартамента му за улики, които можем да предоставим, уж случайно, на хората от „Петровка“. Имаш ли въпроси?

— Не.

— Тръгвай тогава.

Бойцов излезе от кабинета на началника си, мрачно замислен — съзнанието му не можеше да се освободи от всичко разказано от Каменская. Супрун е прав, престижът на страната е толкова важен, че в сравнение с него всичко бледнее. Но и Каменская е права: страна, на която не й пука за страданията на живеещите в нея хора, не е достойна да се борим за престижа й. Но ако престижът не се поддържа, страната ще изгуби авторитета си пред световната общественост, няма да получи кредити, а значи икономиката няма да стъпи на краката си, животът ще става все по-тежък и живеещите в страната хора ще страдат все повече. А ако в конкретния случай поставим интересите на престижа над другите, ще страда само малка част от населението — онези хора, които имат лошия късмет да живеят в Източния район на столицата. И дори не в целия район, а само на известна част от територията му. Тъй че при такава постановка на въпроса е прав Супрун. Но ако си спомним, че тази малка част от населението плаща за поддържането на престижа на страната със своето здраве и дори с живота си, излиза, че все пак е права Анастасия. Ами ако тя го лъже? Ами ако снимките, които му показа, нямат никакво отношение към злополучната „обратна примка“?

Той ще отиде в Източния район и лично ще види какво става там. Ще пообиколи улиците довечера, ще влезе в някои барове и дискотеки, ще наблюдава пияните, ще си поприказва със старци, които винаги се радват на всеки събеседник. Ще отиде там и ще погледа със собствените си очи. И ако се окаже, че Каменская му е казала истината, той ще трябва да вземе решение — сигурно най-трудното в живота му, но и най-важното решение.

Пристигнаха при Института почти едновременно — Коротков с бялата със синя ивица служебна кола и Доценко и Шитова — с нейната. Поговориха си няколко минути, влязоха в зданието и тръгнаха право към кабинета на директора на Института Николай Николаевич Алхименко. Коротков влезе при директора, а Шитова и Доценко останаха да седят мълчаливо в приемната срещу секретарката, която непрекъснато говореше по телефона.

Светна лампичката на интеркома, секретарката натисна копчето.

— Слушам ви, Николай Николаевич.

— Поканете при мен Лисаков, ако обичате — чу се гласът на Алхименко.

— Един момент. — Тя веднага вдигна слушалката на един от многобройните телефони. — Георгий Петровия, здравейте, Николай Николаевич моли Лисаков спешно да дойде при него.

Доценко почувства как се напрегнаха ръцете на седналата до него Шитова.

— Отпусни се — прошепна той съвсем тихичко. — Какво така се уплаши? Човекът ще влезе, ще мине покрай нас, ще го огледаш в движение — и толкоз. Секретарката ще го попита нещо, той ще отговори, ще чуеш и гласа му. Трябва да бъда сигурен, че не си сбъркала.

— Със сигурност знам, че не съм сбъркала — също тъй тихо прошепна Надежда. — Ужасно се притеснявам.

— Изобщо няма от какво да се притесняваш — безгрижно сви рамене Михаил, макар че вътре в себе си усещаше неприятен студ. Вече бяха започнали да действат, изхождайки от предположението, че Лисаков е техният човек. Ами ако Надежда беше сбъркала?

Тя се премести още по-близо до Миша и дори през плътното си сако той усети топлината й.

— Миша, ами ако се окаже, че съм сбъркала, ще имаш ли неприятности?

— Разбира се — промърмори той почти без да отваря устни.

На мекия диван в тази топла стая сънят започваше да го оборва. Процесът на грижите в дома на Шитова толкова се проточи, че вторият етап на храненето се получи твърде интензивен и максимално кратък. За десет минути Надежда успя да натъпче Миша с такова количество храна, за чието поглъщане при нормални условия би му потрябвал най-малко един час. После те тичаха по стълбището към колата, а Надежда надуваше газта като бясна, за да стигнат до Института в пет часа. Напрежението от автомобилното препускане отмина и сега Миша Доценко се чувстваше, както е нормално да се чувства крайно уморен мъж, обилно и вкусно нахранен преди двайсет минути. Едва се сдържаше да не рухне в бездънната пропаст на дълбокия сън.

Вратата от коридора към приемната се отвори, влезе Генадий Лисаков. Надежда извъртя очи към него, като гледаше да не помръдва главата си.

— Танечка, викали са ме? — обърна се Лисаков към секретарката, без да обръща внимание на седналата на дивана двойка. Шитова седеше така, че за човека, влязъл в приемната, лицето й беше почти скрито зад мъжествения профил на Миша Доценко.

— Чакайте малко, при него има посетител — строго отговори Танечка и отново прещрака копчетата на интеркома. — Николай Николаевич, Лисаков е тук. Добре. Влезте — кимна тя на Генадий Иванович.

Миша силно стисна ръката на жената до себе си.

— Е?

— Абсолютно съм сигурна — твърдо отговори Надежда.

— Добре, да тръгваме.

Те излязоха от приемната и тръгнаха по дългите коридори, подминаваха врата след врата на отделни кабинети, общи стаи, пушални и зали за научни съвещания.

— Надюша, сега ще влезем в няколко кабинета, трябва да направя едно официално съобщение за служителите. Ако обичаш, не разговаряй с никого, нали? Всичко засега е много несигурно, не бива да казваш нищо на никого. Каквото трябва, ще го кажа аз. Влизаме тук.

Той отвори вратата, на която висеше табелка „Научен секретар: В. Е. Гусев“.

Той стигна с колата си до своя блок, но не намираше сили да слезе и да се качи в апартамента. Жена му сигурно си е вкъщи, ще трябва да разговаря с нея и насила да се тъпче с приготвената от нея вечеря. При мисълта за ядене му се догади. Не, ще поседи още малко в колата и ще удължи приятната самота. Трябва да обмисли много неща.

И тъй, любовницата на Галактионов, кой знае защо, е идентифицирала Лисаков. Вярно, в онзи момент тя беше почти в безсъзнание, не беше на себе си и почти нищо не видя. Тогава, пред сградата на „Петровка“, не го позна, плъзна поглед по лицето му, нито за миг не спря очи. А днес е идентифицирала Гена. Трудно е да се повярва в този късмет, но фактът си е факт. Той видя с очите си как изведоха Лисаков от Института и го вкараха в колата си. А преди това видя в Института Шитова заедно със служител от милицията. Наистина Генадий се възмущаваше, размахваше ръце и викаше, че това било безобразие и беззаконие. Всички така казват, когато ги арестуват, дори престъпниците, хванати на местопрестъплението, така че пламенните му протести едва ли са притеснили някого. Късмет, невероятен късмет!

Но — временен. Ами ако Шитова се отрече от думите си? Ако погледне Лисаков по-внимателно и разбере, че е сгрешила? Разбира се, това далеч не означава, че след това ще идентифицира истинския престъпник, когото бе видяла като гостенин на Галактионов. Добре, ще пуснат Лисаков, но това още не е краят на света. Ще продължат да търсят. Лошото е, че ще продължат да се въртят из Института. От тази ситуация трябва да се извлече максимална полза, и то по-бързо, докато никой не се е сетил, че е станала грешка. Колко е хубаво, че утре ще работят само половин ден, а вдругиден е празник. Цялата работа ще спре, а за четвъртък той трябва да направи така, че никой да не се усъмни във виновността на Гена. Интересно, как са успели да свържат Шитова с Института? Това не биваше да става. Но как е станало? Къде е допуснал грешка? Сигурно идва от цианида. Да, разбира се, цялата работа е в цианида. Когато Галактионов му предаде ампулите, първата му работа беше да погледне маркировката — забеляза, че ампулите са произведени в същия завод, откъдето идват доставките за Института. Тогава това не му хареса, но нямаше избор. Явно, когато са работили върху убийството на Галактионов, милиционерите са видели в Института същите ампули и са решили, че трябва да търсят убиеца тук. Общо взето, правилно са решили, но не намериха точния човек.

А може да е станало и другояче. Нали се оказа, че Шитова е приятелка на онази белезникавата от милицията. А женорята са си женоря, дори детективките. Споделят си всичко. Онази мадама може да е казала на Шитова, че търси убиеца сред служителите на огромен институт и да й е показала цяла купчина снимки — ето, виж колко е трудно да се спрем на един от двеста души. А Шитова да е погледнала и да е разпознала Лисаков. Възможно ли е да е станало така? Малко е вероятно, но е възможно. Случват се какви ли не съвпадения, дори случаят с цианида е пример за това. Не е ли съвпадение и обстоятелството, че Шитова и детективката се оказаха приятелки? И още как. Ами дето Шитова се довлече вкъщи, когато той беше там с Галактионов, а не половин час по-късно — това не е ли съвпадение?

Добре, не е толкова важно защо арестуваха Лисаков. Важното е, че го арестуваха и това трябва да се използва. Служителите на милицията казаха под секрет, че Лисаков ще си остане вкъщи срещу подписка, защото килиите са препълнени, няма място за нови арестанти. Само преди седмица Генка непременно щеше да се озове зад решетките, но сега във връзка с интензивното издирване на убиеца на телевизионния журналист милиционерските наряди и патрули са подсилени, ловят всякакви престъпни боклуци и ги хвърлят в килиите. Претъпкали са ги. Всичко е закономерно: колкото повече милиция е задействана, толкова по-гъста става мрежата, а колкото по-гъста е мрежата, толкова и уловът е по-богат.

Трябва да определи крайната си цел, а после да обмисли как да я постигне. Трябва да направи така, че Шитова да не се сепне изведнъж, да не разбере, че е сбъркала, като е посочила Лисаков. За целта трябва тя да замлъкне завинаги. Освен това трябва да обвинят в това Лисаков, който, слава богу, си е вкъщи и може свободно да се движи из града. Подписката му забранява само да излиза извън града, а от апартамента — защо не, колкото си пожелае.

Има адреса и телефона на Шитова. У него е и втората ампула с цианид. Сякаш предусещаше нещо тогава, та помоли Галактионов да му намери две ампули. Така, това трябва да е достатъчно, за да осъществи замисъла си. Сега трябва да си разпредели времето. Утре до обяд е на работа. После обеща на жена си да пазаруват. След това може да откара жена си на вилата и да се върне в Москва. Ако подреди всичко правилно, утрешната вечер ще му бъде достатъчна, за да изпълни замисленото. И още същата вечер да се върне на вилата. Лисаков сега живее сам, жена му замина за друг град да види родителите си. Значи каквото и да се случи, никой няма да потвърди алибито му.

Погледна едрите си ръце върху волана и с удоволствие забеляза, че не треперят. Беше съсредоточен и спокоен, уверен в себе си и в точността на планираното. Ще се справи. Може да отклони опасността от себе си, да завърши прибора, да получи парите и чрез тях — свободата си. Именно в такава последователност и с такъв резултат.

Поседя още няколко минути, отпуснат и със затворени очи, после неохотно заключи колата и влезе във входа.