Смърт заради смъртта

Пета глава

В живота на Анастасия Каменская определено бе започнал отвратителен за настроението й период. Ядосана още от събота, когато разбра, че ще трябва да си погуби целия неделен ден по майчиния си приятел, в понеделник тя отиде на работа доста оклюмана. И тук я очакваше нова неприятност.

Както се качваше по стълбището в зданието на Градското управление на вътрешните работи, се сблъска с Катя от счетоводството.

— Каменская, защо не идваш да си вземеш премиалните? Лична покана ли чакаш?

— Ха, какви премиални? — радостно се изненада Настя.

— Годишни. Всички вече си ги взеха, само заради тебе ведомостта още е в касата.

— О, ами аз не знаех, че и на мене са дали. Непременно ще прескоча.

— Хайде де, не била знаела! — ядно изпухтя Катя. — Че то кога е било на тебе да не ти дадат! Нали си ни любимата жена на полковник Гордеев…

След като пусна отровната стрела, Катерина продължи пътя си нагоре, по своите си работи. Настя почувства как бузите й пламнаха. Отдавна не беше чувала по свой адрес мръсни намеци за връзка с началника й. „Изгубила съм форма — помисли си тя. — По-рано не можеха да ме стъписат с подобни гадости. Дори да не намирах какво да отговоря, поне не се изчервявах и не губех дар слово.“

Прегърбена и едва влачейки крака, тя се добра до кабинета си, хвърли якето на един стол и включи бързовара. Докога ще продължава това? Още когато започна работа на „Петровка“, тя често улавяше недоумяващи и откровено недоброжелателни погледи, чуваше злобно и мръсно шепнене зад гърба си — че нали, как можа Гордеев да довлече от районното управление тази сополанка, дето нищо не върши, а само седи по цели дни в кабинета си (самостоятелен кабинет! Помислете си само: какво кощунство! И то когато детективи с двайсетгодишен стаж се тъпчат по трима в една стая!) и се прави, че мисли. Нужно беше да мине доста време, та основната маса зложелатели да поутихне, защото оперативните работници от отдела по борба с тежките престъпления спрямо личността сами започнаха да им запушват устата, след като разбраха, че доведената от Колобок хлапачка умее да върши маса необходими и полезни неща. Да, не я бива да тича и да стреля, тя не мръзне по засади и не се трепе в обиколки по жилища, не ходи на местопроизшествия и не се бори с гаденето при вида на разкъсани, а понякога и полуразложени трупове. Но за сметка на това умее да мисли, да анализира, да обобщава, има богата и нескована от нищо фантазия, съчетана с дисциплинираната работа на хладнокръвен ум, и феноменална памет, която й позволява да удържа в главата си едновременно най-разнообразни и разпилени във времето факти, обстоятелства, имена, дати и адреси. И за нея няма нищо по-важно и интересно от работата, която върши. И ето ти сега, пак…

Опитвайки се да надвие внезапната обида, Настя автоматично свари кафето, машинално хвърли в чашката две бучки захар и седна зад бюрото. По дяволите, каза си, дано Катерина се задави със злобата си, а ти не бива да допускаш нечий мръсен език да ти пречи да работиш нормално.

Гаврътна парещото кафе и тръгна към Миша Доценко.

— Ето — подаде й той огромния списък от повиквания на „Бърза помощ“ от септември до Нова година. Шитова е била настанена в болницата на 22 декември. — Отбелязал съм всички излизания на линейки, където е посочено „подозрение за извънматочна бременност“.

Настя кимна одобрително. Само преди две години доверчивият, интелигентен Миша със сигурност щеше да поиска сведенията само за интересуващите го повиквания на „Бърза помощ“, списъкът щеше да бъде много по-кратък, но тогава Настя щеше постоянно да се тормози от съмнението дали хората, които са съставяли този списък, не са допуснали грешка. Хората не са машини, те винаги се уморяват и грешат, особено когато трябва от масата сведения да избират някакви определени. Те може да пропуснат нещо, нещо да не догледат, в края на краищата просто да претупат работата. Миша дълго не можеше да свикне с изискванията на Настя, понеже смяташе, че тя абсолютно несправедливо предварително подозира хората в недобросъвестност, и едва след като се опари на няколко пъти, призна, че е права. Ето защо този път взе сведения за всички повиквания, за да направи подбора лично и после Настя отново да го провери.

Тя взе списъка, върна се в кабинета си и заключи вратата. Нищо не трябва да пречи на работата, която изисква внимание и съсредоточеност. До началото на оперативката оставаше почти половин час и тя се надяваше да прегледа поне част от списъка. Много й се искаше да се опита да открие тайнствения гостенин, когото Галактионов е завел в дома на своята любовница, когато тя със сигурност не е трябвало да си е вкъщи. Според разказите на свидетелите това не е било характерно за него, значи гостенинът е бил специален, особен. А два дена след тази среща Галактионов е умрял, отровен с цианид… Няма никакви основания да подозираме самоубийство. Отворената ампула с отровния прашец е била намерена там, на местопроизшествието. Чашката със засъхналите остатъци от кафе и слаби следи от цианида е била на масата в хола, а във фотьойла до масата е изстинал моментално починалият Галактионов. И на ампулата е имало само негови отпечатъци. Но експертите, изследвали всеки сантиметър от апартамента, са казали съвсем определено, че част от предметите са били избърсани. Именно онези предмети, на които непременно остават следи от хора, влизали в жилището. Странно би било да се предположи, че Галактионов, след като е решил да се самоубие, предварително грижливо е почистил, още повече че джезвето, в което е сварил кафето, си е останало неизмито на котлона. От самото начало никой не се съмняваше, че това е било убийство. Само ампулата…

Ако на Шитова не й се е присънило и ако тайнственият гостенин не е излъгал, в списъка с повикванията на „Бърза помощ“ трябваше да фигурира онова, което е постъпило от неговата месторабота. Но кое от тях е търсеното? И после, какво означава в неговите представи думата „наскоро“? Миналата седмица? Миналия месец? Тя реши като начало да се ограничи до четири месеца, но разбираше, че най-вероятно ще трябва да копне по-надълбоко. И по какъв признак ще трябва да избере от всички повиквания онзи, единствения?

След съвещанието тя отново се зае със списъка. И след един час намери каквото търсеше. Оказа се толкова просто, че отначало тя не повярва в късмета си.

Като гледаше дебелия, задъхващ се човек, седнал зад огромното писалище в просторния кабинет, той едва надвиваше отвращението си.

— Страхувам се, че имате неприятности — зловещо произнесе дебеланкото и извади от папката си някакъв документ. — В министерството се получи анонимно писмо срещу вашия институт. Хак ви е.

— За какво става дума? — сдържано попита той, макар че сърцето му подскочи.

— За вашето устройство. Кажете ми, проследявате ли неговото въздействие или как е монтирано — сигурно сте забравили?

— Постоянно го проследяваме, без това не може, нали провеждаме експеримент.

— И не откривате никакви странични явления?

— Никакви — уверено отговори той, усещайки как дланите му започват да се изпотяват.

— Тогава как да разбирам ето това?

Дебеланкото размаха във въздуха извадения от папката лист, лицето му изразяваше крайно негодувание. Той захвърли листа обратно на писалището, извади от чекмеджето аерозолна опаковка, каквато използват астматиците, и няколко пъти натисна бутончето, насочвайки струята към устата си. Дишането му стана по-леко.

— Тук пише, че вашето устройство дава ефекта „обратна примка“. Анонимното писмо е минало вече по всички инстанции, кацало е на всички бюра и ето че стигна и до мен като ваш ръководител с резолюция да разбера какъв е проблемът и да подготвя заключение. И какво трябва да напиша в това заключение, а?

— С чиста съвест можете да напишете, че представените ви научни материали говорят, че няма и следа от някакъв негативен ефект от нашето устройство — твърдо заяви той. Усети неприятна сухота в устата си. Тоя кучи син Войтович все пак е писал до министерството, макар да не се е подписал!

— Засега не виждам никакви научни материали — продължи да беснее дебеланкото. Отново задиша с подсвирване, тлъстото му лице с тройна брадичка постепенно придобиваше червеникав оттенък. — За сметка на това определено си спомням как вие уверявахте мен и всички членове на комисията, че вашата антена не оказва негативно въздействие върху средата. Именно затова ви разрешихме да я монтирате в град, а не на полигон, какъвто е редът. И аз, като председател на тази комисия, нося лична отговорност за взетото решение, а сега излиза, че сте ме измамили? Така ли е или не е така, вас питам?

— Изслушайте ме, Николай Адамович — спокойно отговори той. Вече беше овладял страха си и сега се чувстваше по-уверен. — На комисията бяха предоставени всички научни отчети по тази тема, не само вие сте ги чели. В отчетите пише черно на бяло, че ефектът, за който ви е информирало анонимното лице, не съществува. Не съществува, разбирате ли? Това първо. Сега второ. Кой ви изпрати анонимното писмо с резолюцията „да разберете какъв е проблемът“?

— Заместник-министърът Якубов. Това има ли значение?

— Разбира се, Николай Адамович. Всички знаят, че Якубов скоро ще се пенсионира. За неговото място днес има двама реални претенденти: Старостин и вие. Старостин е старо приятелче на Якубов. Като ви изпраща анонимното писмо, Якубов създава илюзия за обективност, а всъщност просто раздухва скандала, не го оставя да утихне. Та нали е можел да изхвърли писмото? Можел е. Вече много отдавна съществува правило учрежденията да не се занимават с анонимни сигнали и никой не би го упрекнал. Той би могъл да ви извика и да ви попита възможно ли е написаното да е истина. И вие бихте му казали, че не е възможно. И толкоз, Николай Адамович, край на разговора. Но — в случай че той ви имаше доверие и изпитваше добри чувства към вас. Вместо това обаче той ви изпраща писмото със своята резолюция чрез секретариата, та още пет чифта очи да го прочетат и запомнят, тъй че след два дена цялото министерство да научи, че в наблюдавания от вас институт се е заформило някакво скандалче. И още нещо си помислих, Николай Адамович. Дали именно Старостин не е организирал това анонимно писмо?

— Възможно е — изхриптя дебеланкото и отново извади флакона с аерозола. — Този гад на всичко е способен. От него добро не чакай. Може и да сте прав. Но все пак ми кажете веднъж завинаги: съществува ли тази „обратна примка“ или не?

— Не. Не, не и пак не. Изхвърлете това от главата си.

На излизане от началническия кабинет той си помисли: „Има ефект, има. И то какъв! Но ти, дебел неграмотен кариерист такъв, не е нужно да го знаеш. Ще ти навреди на съня.“

— И тая си я биваше! — подсвирна Юра Коротков, когато Настя му показа списъка на повикванията на „Бърза помощ“. — Излиза, че линейка е вдигнала жена с подозрения за извънматочна бременност именно от института, където е работил самоубилият се Григорий Войтович. Интересна картинка се очертава.

— И още как — мрачно промърмори Настя, която още не беше се успокоила окончателно след сутрешния сблъсък с госпожицата от счетоводството. — Сега ме чуй, Юрик, аз ще ти разкажа как ми изглеждат нещата, а ти ще ми възразяваш. Иди да повикаш Миша, той да ни бъде арбитър.

Тримата седнаха в кабинета на Настя, тя — зад бюрото си, Коротков — зад съседното, което нямаше постоянен стопанин, а Доценко се намести на един стол, който сложи до прозореца.

— Започваме — кимна Настя, сякаш сама си даде сигнал за старт. — На 7 декември старши научният сътрудник Григорий Войтович е задържан до трупа на жена му. На 10 декември го пускат, за да може в дома си да завърши важна научна разработка. На 13 декември Войтович се самоубива. На 21 декември наказателното дело срещу Войтович е откраднато. Заедно с него крадците вземат за прикритие още три дела, едното от тях — дело по обвинението срещу Дима Красников за кражба на дънки, в което се съдържат сведения за неговото осиновяване. На другия ден, 22 декември сутринта, някой си Галактионов откарва колата си в автосервиз и в разговор съобщава тези сведения на един от познатите си майстори. И същия ден следобед в дома на Надежда Шитова се среща с човек, който изглежда, работи в същия институт, където е работил и Войтович. Дотук всичко точно ли беше?

— Дотук — да — потвърди Коротков. — Но при условие че приемаме показанията на Ликов, майстора от автосервиза, за верни.

— Поправката се приема — съгласи се Настя, — но ние нямаме друг изход, освен да вярваме на Ликов. По-нататък. След още два дена Галактионов отново отива в жилището на Шитова и там умира от цианид, сипан в чашката му с кафе. Това са фактите. Сега започва полетът на фантазията. Момчета, оттук нататък започвам да дрънкам абсолютни глупости, но вие не ми се смейте, ако обичате, а ме поправяйте, когато нещо не се връзва. Разбрахме ли се?

Коротков и Доценко кимнаха и се наместиха по-удобно на столовете си.

— Войтович е в килия в ареста, задето е убил жена си. Неизвестно лице никак не иска той да се намира там, организират се телефонни обаждания и молби той да бъде пуснат вкъщи поне за няколко дена, уж за завършване на важна научна разработка от стратегическо значение. Войтович работи в научно учреждение, което се занимава с изучаване на разпространяването на електромагнитни вълни в различни среди, така че всичко звучи съвсем правдоподобно. Но аз не вярвам в това. Имам чувството, че някой наистина страшно не е искал Войтович да остане в ареста. Защо? Не знам. Това е въпрос, на който искам да получа отговор. В момента на задържането Войтович е бил в… меко казано, странно психическо състояние, което при престоя му в килията постепенно е отминавало, той е започнал да дава по-точни и подробни показания, напълно съвпадащи с намереното на местопрестъплението. Лекарите не са открили у него и най-малки признаци на психическо заболяване и остава неясно каква е била природата на тази амнезия и под влияние на какво тя изведнъж му е минала. След като напълно осъзнава случилото се, Войтович се обесва. И оставя предсмъртно писмо, което, естествено, се озовава в папката с неговото дело. И отново някой проявява нездрав интерес към това дело. Папката изчезва от кабинета на следователя, когато той излиза някъде и по навик оставя отворен не само кабинета си, но и касата, където се намират делата. Изглежда, някой от служителите на Института е наел за тази кражба Галактионов. Това е или негов много стар познат, с когото Галактионов не се е виждал от дълги години, или обратното — случаен познат. Но запознанството им трябва да е станало при обстоятелства, при които човекът от Института е разбрал, че може да се обърне към Галактионов с подобна молба. И тъй, човекът от Института моли Галактионов да му намери делото на Войтович. Името на следователя и местоработата му не са били тайна за никого в Института, защото много от служителите са били викани в качеството на свидетели по делото за убийството на съпругата на Войтович. Става ли?

— Горе-долу — обади се Коротков.

— А вие, Миша, какво ще кажете?

— Не съм сигурен, че Галактионов би приел такова поръчение — произнесе със съмнение Доценко. — Той е хазартен мошеник, авантюрист, но едва ли е крадец. Това все пак е малко по-различна работа.

— Приема се! За да разберем дали Галактионов е можел да приеме такова поръчение, трябва да се постараем да вникнем в характера му. Какво знаем за него? Че на младини е извършил поне една кражба. Собствената му жена разказва как откраднал кожуха и пръстените й. И този факт ни говори, че тогава е бил същинска отрепка. Но това е станало преди много години, оттогава може и да се е променил. Ето защо вторият въпрос, на който трябва да намерим отговор, е, дали на четирийсет и три години той е останал същата отрепка, каквато е бил на двайсет и три. Тук има още две допълнителни обстоятелства. Първо, според негови приятели, късметът му обърнал гръб и той с всички сили се мъчел отново да го улови за опашката. Дали не е възможно той да е възприел рискованата, сполучлива и абсолютно авантюристична кражба от кабинета на следователя като потвърждение, че късметът му се е върнал?

— По принцип е възможно — замислено се съгласи Доценко. — Когато си на зор, всички средства са приемливи.

— И второ, излиза, че след като е откраднал делата, първата му работа е била да ги прочете. От едно от тях е извлякъл и запомнил, а може и да си е записал сведения, срещу които при удобен случай би могъл да получи пари. Имам предвид делото на Красников. Шантажът чрез разгласяване тайната на едно осиновяване е мерзост. Но Галактионов очевидно не мисли така. И с лекота ги дава на първия срещнат познат, който му иска пари назаем. Не е много красиво, съгласете се.

— Но, Анастасия Павловна, не можем да бъдем сигурни в това — възрази Миша. — Ами ако Ликов лъже?

— Ако Ликов лъже, ако Ликов лъже — замислено повтори тя. — Ето затова трябва да разберем какво е представлявал Галактионов. Мишенка, спомняте ли си показанията на неговата колежка от банката как помагал при организирането на лечение в чужбина? Как без да жали личното си време, возел със собствената си кола болни деца на консултации? Още днес идете там и се поровете в тази работа. Никой, освен тази жена, не посочи у него особена доброта и безкористност. Може би тя го е познавала по-добре от другите? Може би Галактионов е бил таен благотворител като Юрий Деточкин, изигравал е едрите акули на бизнеса и тихомълком е превеждал пари за детски домове и болници. Трябва добре да проучим характера му и на тази основа да изградим версията си, а засега ще работим с това, което имаме. Да продължим. С човека от Института Галактионов се среща в жилището на своята приятелка, когато нея я няма вкъщи, тоест през деня. Вероятно първата им среща се е състояла някъде между 15 и 19 декември, тоест известно време след самоубийството на Войтович и няколко дена преди кражбата на делата. Ако Галактионов се е наел да помогне, трябвало му е време за подготовка. Да огледа обстановката и така нататък. На 21 декември той успешно осъществява намерението си и на 22 декември се среща с човека, от Института пак в жилището на Шитова, очевидно за да му предаде делата и да получи уговореното възнаграждение. Или не, не за да го получи. Най-вероятно е трябвало да получи хонорара в друг ден. За съжаление Шитова се е почувствала зле и се е прибрала от работа рано. Галактионов я моли да не влиза при тях и да не им пречи, защото имат сериозен разговор. Как са се развили събитията по-нататък знаем от разказа на Шитова. А след два дена Галактионов отново се среща със своя познат. Този път му е бил последният. Човекът от Института е отровил Галактионов, унищожил е своите следи из жилището и си е отишъл. Ако не беше се изтървал случайно за служителката, която била откарана от работа с „Бърза помощ“, ние бихме могли само да му помахаме с ръчица и да се простим с надеждата някога да го открием. На практика Шитова не си го спомня и не може да го опише. Естествено — тя е била почти в безсъзнание. Тоест сега разбираме, че цялата работа е свързана с Войтович, а ние трябва да търсим убиеца на Галактионов в Института.

— Общо взето, добре — критично прецени Юра. — Но връзката на Галактионов с откраднатите дела е малко хилава в описанието ти. А иначе — нормално.

— Ето това трябва да си изясним — можел ли е Галактионов да постъпи така, както предполагам, че е постъпил. Миша, това е задача за вас. А ние с Юра ще се заемем с Института. Ще търсим в него човек без особени белези.

— И без особености в говора — подсказа Коротков.

Компютърът постоянно се „скапваше“ и Ина започна да се ядосва. Днес вече на два пъти вика техниците, но след тяхното тръгване капризната машина работеше най-много половин час, а после на екрана отново се появяваше омразният зелен квадрат. Тя раздразнено изключи компютъра и тръгна към началника на лабораторията да го попита кога най-сетне в разпределянето на техниката ще бъде въведен поне елементарен ред.

Литвинова нахлу като фурия в кабинета на началника, дори без да обърне внимание на външните хора.

— Павел Николаевич! — възмутено подзе тя. — Вече сили не ми останаха да работя на „Истра“, тази машина е по-стара от мене. Всички знаят, че в склада има шест нови, защо не ги разпределят по лаборатории?

— Запознайте се — хладно произнесе Бороздин. — Нашата старша научна сътрудничка Ина Фьодоровна Литвинова. А тези другари са от милицията. По повод Войтович.

— По… как… — слиса се Литвинова. — Но нали той умря!

Едва сега тя забеляза гостите на началника си. Главен явно беше едрият, широкоплещест четирийсетинагодишен мъж с открито лице и засмени очи. До него седеше млада жена, същинска хлапачка, с дънки и пуловер, с дълга коса, прибрана на опашка на тила. Безцветна, невзрачна, слабичка, май висока, без грим на лицето. Някак не съвременна, мина през ума на Ина, която веднага се сети за своята Юлечка, която си правеше прическите при скъпи фризьорки и прекарваше по четирийсет минути пред огледалото, докато се гримираше.

— Разбирате ли, Ина Фьодоровна — обърна се към нея мъжът от милицията, — при нас се случи нещо непредвидено. В зданието на районното управление на вътрешните работи стана пожар, вярно, само на един етаж и го изгасихме бързо, но кабинетът на следователя Бакланов пострада доста. Изгоряха няколко папки с наказателни дела, сред които беше и делото на вашия покоен колега Григорий Войтович. Сега се опитваме да възстановим материалите по делото, затова се наложи отново да безпокоим вашия Институт. Не ни се сърдете, разбирам, че ви откъсваме от работата ви, но такива са обстоятелствата… — Той се усмихна обезоръжаващо и разпери ръце. — Форсмажорни обстоятелства.

— Да, ясно — закима тя. — Разбирам. Иска ли се нещо от мен?

— Само да отговорите на въпросите ни. Надявам се да не ви отнемем много време, още повече че май компютърът ви не е в ред. — Мъжът отново се усмихна, този път дяволито. — Докато го поправят, нека си поговорим, ако нямате нищо против.

— Да вървим — каза Ина, отвори вратата и излезе от кабинета на Бороздин.

— Казвам се Коротков — представи се служителят от милицията, когато Ина го заведе в своята стая и го настани до масата. — Юрий Викторович. И тъй, започваме ли?

— Добре. — Лицето на Литвинова вече изразяваше внимание и готовност за работа.

— Добре ли познавахте Григорий Войтович?

— Много добре — уверено отговори тя. — Дълги години сме работили заедно, заедно бяхме и аспиранти.

— Тогава разкажете ми за семейния му живот. Как се е оженил, как е живял с жена си, дали не са имали конфликти и така нататък.

— Имаха — веднага започна Литвинова. — Имаха конфликти, и то жестоки. Гриша не говореше за това пред никого, може би само пред мен, защото отдавна бяхме приятели. Общо взето, не беше твърде общителен, в службата не споделяше личните си проблеми с никого. Но с мен споделяше.

— Каква е била причината за конфликтите?

— Трудно е да се каже, причините са много. — Тя се замисли. — Женечка беше много по-млада, вероятно знаете, че Гриша беше застаряващ ерген, дълго търси своята принцеса. Когато срещна Женя, влюби се безумно, а след като толкова дълго бе чакал и избирал, и изискванията му за бъдещата му съпруга бяха високи. Много беше потиснат, когато му се стореше, че Женя не отговаря на „идеалния стандарт“. Но това се случваше рядко, тя беше чудесно момиче. И много красиво.

— Обичаше ли съпруга си, как мислите?

— Безумно! — разпалено възкликна Ина, но веднага се сепна. — Впрочем нали знаете, човек не може да надникне в чуждата душа…

— Продължете, моля — окуражи я Коротков.

Ина се запъна. „Глупачка — скастри се мислено. — Никой не те дърпа за езика. Щом Гриша я е убил, значи е имало нещо. И това нещо трябва да е напълно осезаемо, конкретно, за да звучи убедително на един милиционер. Ревност, пари — каквото и да е, но да звучи убедително.“

— Разбирате ли, Женя беше истинска красавица и работеше в телевизията, снимаше се в реклами. Естествено около нея се въртяха много мъже, ухажваха я. Имаше много поклонници, а нали беше млада, обичаше приятните неща, флиртовете, кокетирането. Това е разбираемо и аз по никакъв начин не я осъждах, дори се опитвах да убедя Гриша, че не бива да реагира толкова болезнено. Но той не ме слушаше.

— Значи смятате, че поводът за убийството може да е бил ревност?

— Мисля, че да.

— Кажете ми, Ина Фьодоровна, забелязвали ли сте напоследък някакви промени в характера на Войтович? Да се е оплаквал от проблеми с паметта, да е бил разсеян, раздразнителен?

— Да, да, абсолютно сте прав. Гриша наистина стана по-… агресивен, бих казала.

— И как се проявяваше това? Влизаше ли в конфликти с колегите си?

— Не, струва ми се, че само аз го забелязвах.

— Какво по-точно сте забелязвали?

— Забелязвах го, когато той говореше за Женечка. В очите му пламваше някаква омраза, гласът му се разтреперваше от ярост, ръцете му се тресяха. Аз просто губех ума и дума. А с колегите винаги беше любезен и коректен, никога на никого не е повишавал тон.

— А да се е оплаквал, че забравя, да сте забелязвали, че е разсеян?

— Не, не съм забелязвала, определено.

— И още един въпрос, Ина Фьодоровна. Казахте ли всичко това на следователя Бакланов?

— На Олег Николаевич ли? Не, не съм.

— Може ли да ви попитам — защо?

Литвинова пак се запъна. „Защо, защо! — ядно си помисли тя. — Защото Гриша тогава беше още жив и веднага щеше да каже, че не е вярно. А сега вече не може да каже.“

— Разбирате ли… Едва сега, когато Гриша се самоуби, вече вярвам, че е убил Женечка. А тогава не вярвах. Познавах го от толкова години, бяхме приятели… Исках да го защитя. Признавам, че не бях права, и моля да ми простите.

— Е, Бакланов трябва да помолите за това, а не мен. Не е хубаво да се дават лъжливи показания. Подсъдно е. Знаете ли това?

Литвинова виновно въздъхна.

— Но аз на никого не съм навредила, нали? Ако заради моите показания бяха осъдили невинен човек или бяха оправдали престъпник — тогава да, разбира се, трябва да ме съдят. А така… Гриша сам си произнесе присъдата.

— Да, замалко да забравя — сепна се Коротков. — Да си спомняте върху какъв проект работеше Войтович, когато се случи всичко това?

Това беше удар под кръста. Коротков я гледаше със спокойни и ясни очи, а тя му говореше някакви учени думи, изреждаше точки от институтския план за работа и усещаше как всичко у нея се сковава от ужас.

Докато Коротков разпитваше служителите от лабораторията, в която бе работил Войтович, Настя Каменская седеше в отдел „Личен състав“ на Института и разглеждаше личните досиета на служителите. Първо отбра всички мъже, после отдели онези, които бяха между четирийсет и петдесет и пет годишни. Шитова беше определила, че тайнственият гостенин е бил между четирийсет и пет и петдесетгодишен, но Настя за всеки случай разшири рамките, като прибави по пет години към долната и към горната граница. Знае ли се как може да изглежда човек, ако добре се грижи за себе си, или обратното — боледува или води нездрав начин на живот. И после — на показанията на Шитова не можеше много да се разчита, като се имаше предвид в какво състояние е била тогава.

От хората между четирийсет и петдесет и пет годишна възраст направи подбор въз основа на снимките в личните досиета. Изключи тъмните брюнети и учените с побелели коси. Плешивите и онези, чиито лица не можеха да бъдат наречени „средноевропейски“ — също. В отделна купчинка подреди мъжете с мустаци или брада: снимките не бяха правени вчера, а сега тези хора като нищо можеха да бъдат гладко избръснати. В друга купчинка попаднаха хората, които не бяха родени и израснали в Централна Русия. При тези хора доста често се среща акцент, едно характерно „окане“ или „хъкане“, макар че този акцент през дългите години живот в Москва можеше и да е изчезнал. Тях, както и мустакатите и брадатите, също трябваше да ги провери. Накрая останаха онези, които Настя нарече условно „чисти типове“: средноруси, без ярки особени белези, кореняци московчани или петербургчани, без растителност по лицето.

Тя помоли началството да уреди някоя общителна лаборантка да я разведе из Института, като се спира при всеки срещнат и невинно бърбори с него на предварително „поръчани“ от Настя теми. Двете вървяха по дългите коридори и заплетените преходи между отделните сгради, слизаха в мазето, качиха се с асансьора до последния етаж, където се полюбуваха на плътните метални врати със солидни ключалки, затварящи входовете към стълбищата, от които би могло да се излезе на покрива. На покрива, както й обясни лаборантката, се намирали многобройни специални устройства „по профила на Института“, без които било невъзможно да се води научната работа.

В края на разходката краката на Настя я боляха, гърбът — също и тя мечтаеше единствено да полегне някъде. Но за сметка на това бе успяла да научи много полезни неща. От мъжете, които носеха мустаци, никой не бил променял външността си, но двама от предишните брадатковци се били обръснали. Единият от тях в началото на декември си счупил крака и още лежал гипсиран, а втория Настя веднага прехвърли в групата на „чистите типове“. От служителите, които можеха да имат, макар и незначителен акцент или особено произношение, което ухото на московчанин би забелязало, вниманието й бе привлечено от един роден в Орел и от един, роден в Рязан, а е прието да се смята, че хората от тези региони говорят много правилен руски. Предположението й се потвърди изцяло и тези двама души също бяха прехвърлени в групата на „чистите“. Накрая от онези, които бяха образували първоначално тази група, Настя зачеркна трима. Единият едва произнасяше звуците „р“ и „л“ и изобщо имаше затруднения с почти половината съгласни от азбуката. Другият доста забележимо заекваше. Третият бил прекарал целия декември на стаж в чужбина.

Настя се върна в „Личен състав“, премести няколко папки с лични досиета от една купчинка в друга и накрая огледа резултатите от разследването си. Кандидат-заподозрените бяха останали петима:

— директорът на Института Алхименко, доктор на техническите науки, професор;

— научният секретар на Института Гусев, кандидат на физико-математическите науки, доцент;

— началникът на лабораторията Бороздин, доктор на техническите науки, професор;

— старши научният сътрудник Лисаков, кандидат на медицинските науки;

— научният сътрудник Харламов, без научна степен.

„Да започнем с тях — реши Настя и извади своя миниатюрен фотоапарат. — Да ги покажем на Шитова, а ако тя не идентифицира никого, ще се заемем с останалите.“

Тя бързо изщрака десет кадъра — по два за всеки кандидат-заподозрян, после си записа едно друго за тях от досиетата, върна папките на служителя от „Личен състав“ и тръгна да търси Коротков.

Литвинова хукна презглава към къщи. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите, тя дори започна да се задъхва, макар че обикновено издържаше и по-бързо темпо, а на младини дълго и успешно бе спортувала. Втурна се вкъщи, убеди се, че Юля я няма, и грабна телефона.

— В Института е дошла милиция — съобщи, като едва си поемаше дъх след бързането.

— По какъв повод? — попитаха отсреща.

— Засега не по този, но може да се доберат и до това. Правя всичко, което е по силите ми, но…

— Кога ще приключите работата?

— До вчера можех да ви гарантирам, че след месец и половина всичко да бъде готово. Но сега — не знам. Не е изключено да се наложи да спра за неопределено време. Или изобщо да прекратя работата.

— Това не ни задоволява — беше отговорът. — Работата трябва да бъде завършена и възложителят трябва да получи прибора. Вашата работа е само да ни информирате веднага щом приборът излезе от Института. Останалото е наша грижа. Длъжна сте да направите всичко възможно и невъзможно, та милицията да не се докопа до него. Ще ви бъде заплатено по съответния начин.

— Колко? — веднага попита тя, след като постепенно успокои дишането си.

— Четирийсет процента от първоначалната сума.

— Не всичко зависи от мен. Но ще направя каквото мога — обеща Ина. Страшно й трябваха пари. Много, много пари.

Мъжът, който бе разговарял по телефона с Ина Литвинова, затвори и замислено погледна картината на стената. Тя представляваше букет от изящни екзотични цветя във висока тясна стъклена ваза. Обичаше да гледа тази картина, тя, кой знае защо, го успокояваше.

Колко прав е бил, когато настоя да не действат пряко чрез Института! Сякаш бе предусещал опасността. Имаше свои хора в обкръжението на Мерханов и точно те му съобщиха, че Мерханов очаква някакъв прибор. Всичко по-нататък беше въпрос на високопрофесионална шпионска техника: да се проучи какъв е този прибор и откъде смята да го получи Мерханов, дори колко е обещал да плати за него. Можеха да действат пряко: да получат тази поръчка, като обещаят още повече пари, или просто да наредят — и ще им я дадат, къде ще ходят. Но защо трябва да се плаща повече, след като може да се плати по-малко? Детински въпрос. Освен това не бива и да се издават.

Намериха му Ина, една от хората, които работели върху прибора. Нещастна в личния живот, тя много се нуждаела от пари, за да удържа до себе си приятелката си лесбийка, единствената радост в живота й. Оказа се, че тя дори не подозира какъв прибор изготвят. Предложиха й да извърши малка измама — да изработи от неподлежащи на отчет материали специално антенно-фидерно устройство и да го продаде срещу добри пари на възложителя — някаква фирма, която, кой знае защо, страшно се нуждае от такава антена. Е, щом толкова им трябва, ще направим, колко му е! Върху прибора работят четирима, делят си парите почти поравно. Почти — защото онзи, който е намерил възложителя и е разработил схемата според неговите желания, ще получи повече. Ина сметна, че това е справедливо.

Така беше в момента, когато ги свързаха с Литвинова. Обясниха й за какво ще се използва приборът и тя изпадна в ужас. Но само в първия момент. Когато чу колко пари ще получи за това, ужасът й някак много бързо се стопи. Нейната задача беше да ги информира за хода на работата над проекта и да им съобщи, когато той бъде завършен. После те проследяват хората на Мерханов, които ще вземат прибора. По-нататък всичко е просто. Малко усилие, наистина, с употреба на огнестрелно оръжие — и приборът ще се озове в ръцете им. Ина ще получи своя дял от парите на Мерханов и освен това — пари от тях. Ще им излезе по-евтино, отколкото ако купят прибора от производителите. Мерханов няма да хукне да се оплаква. Обран крадец…

Добре би било да се проучи защо милицията рови из Института. Може би, за да се презастрахова предварително?

Да не бързаме, реши той, бързането е полезно, когато ловиш бълхи, а не когато решаваш стратегически задачи. Не бива да се вземат прибързани решения. Нека проблемът „отлежи“.

Той гледаше като омагьосан изящните цветя с дълги стебла, които толкова красиво се мержелееха на светлосивия фон. Каква чудна картина, колко го успокоява…