Смърт заради смъртта

Четвърта глава

Той обичаше жена му да ходи в командировки. Вярно, от всички представители на човешкия род тя го дразнеше най-малко, сигурно именно затова се беше оженил за нея. Но когато я нямаше наоколо, се чувстваше по-добре. Сам в празния апартамент — какво по-прекрасно от това? Единствено самотата в собствена голяма къща дълбоко в някой затънтен лес. Да не вижда никого. Никого да не чува. С никого да не контактува.

Детството му премина в барака, сред дървеници, хлебарки, мишки, сред застоялата отвратителна миризма на немити тела и вкисната храна, без топла вода и с дървен нужник на двора. В мъничката деветметрова стаичка живееха петима: дядо му — бащата на майка му, родителите му и той със сестричката си. В детството му имаше твърде много хора наоколо и твърде малко възможности за уединение. Още тогава хората започнаха много да го дразнят.

Когато порасна, започна да дели хората на такива, които би могъл да изтърпи, и такива, които изобщо не може да понася. Дори не се досещаше, че е възможно и да обича някого. Не, естествено беше чел за това в книгите, беше гледал филми за това, но гледаше на обичта като на явление, описвано със средствата на художественото творчество — и толкоз. В края на краищата нали се пише и за бог, за чудеса, за космоса и за живота на Марс, хем се пише увлекателно, понякога дори изпитваш удоволствие, като четеш. И за любовта се пише, и тя е от същата категория явления. Ала едно е да четеш и съвсем друго — да градиш живота си в съответствие с прочетеното. Не, когато решаваше конкретни проблеми от живота си, той дори не се сещаше за обичта. Пък и какво означаваше тя? Глупост някаква. Измислици. Щом можеш да съществуваш съвместно с някого — това е достатъчно.

Когато му се роди дъщеря, той нито за миг не изпита топли бащински чувства. Съпружеските двойки трябва да имат деца. Това е правилно и разумно. Но защо при това трябва непременно да се разнежваш и да гукаш? Децата причиняват шум, безсънни нощи, грижи, тревоги, с една дума — всичко, което пречи на нормалния плодотворен живот на един научен работник. Веднага щом дъщеря му навърши осемнайсет години, той я омъжи, само и само да не живее в един апартамент с него. И въздъхна облекчено. Дъщеря му не беше особено умна и нейното присъствие го нервираше, както постоянно включеното радио нервира някои хора. Уж няма вреда от него, не бъбри твърде високо и през дългите години свикваш да не го забелязваш, но замлъкне ли внезапно, разбираш колко по-хубаво е да живееш сред тишина.

Наблюденията му върху познати съпружески двойки затвърждаваха неговата увереност, че любовта е мит, приказка за глупци. Никаква любов не съществува, има само търпимост на хората един към друг. Изборът се осъществява не според принципа „който повече ми харесва“, а според принципа „кой по-малко ме дразни“.

Той не бе изневерявал на жена си нито веднъж, но не защото смяташе това за неправилно, а защото не се намери друга жена, която да му хареса. Всички му изглеждаха посредствени, примитивни, прекалено бъбриви и шантави. Само една прецени като достойна за него. Жената на Гриша Войтович.

Гриша я доведе на банкета по случай защитата на докторската дисертация на един от заместник-директорите на техния институт. Красива млада жена, мълчалива и усмихната, във всяка произнесена от нея дума проличаваше необикновен ум и силен характер. Хареса му. Много му хареса.

Веднага щом Войтович замина в командировка за планови изпитания, той й се обади по телефона вкъщи.

— Искам да се видим — заяви без много-много предисловия.

— Защо? — кратко попита тя. Сякаш изобщо не се изненада от позвъняването му, сякаш го бе очаквала. И това го въодушеви.

— Мисля, че трябва да си поговорим.

— За какво? — все така кратко попита Женя Войтович.

— За двама ни.

— Няма смисъл. Постарайте се да разберете.

— Какво трябва да разбера? — внезапно се ядоса той.

— Че обичам мъжа си — все така лаконично му отговори Женя и затвори телефона.

Той остана като гръмнат. Абе тя да не е сляпа? Дребничкият, смотан Гриша Войтович изобщо не можеше да се сравнява с него, уверения в себе си, перспективен учен. Той не беше в състояние да разбере как някой може да търпи Гриша повече от двайсет минути край себе си. И реши, че Женя просто се прави на три и половина и си вдига цената.

На другия ден й се обади отново.

— Престанете да се преструвате — заяви й той. — Кажете кога и къде ще се срещнем.

Този път в гласа й прозвуча умора.

— Престанете да ми се обаждате, не искам да ме намразите.

— Защо смятате, че ще ви намразя? — учуди се той.

— Защото така или иначе ще ви откажа. Колкото повече ми се обаждате, толкова по-унизен ще се чувствате после. Спестете си това унижение, не утежнявайте и моя живот с него.

— Глупостта не може да унижи, защото е глупост — студено произнесе той. — Човек може да бъде унизен само от оскърбление, нанесено от достоен противник. А вашият отказ е най-елементарна глупост. Какво целите? Защото вие не се изненадахте, когато ви се обадих, значи сте го очаквали, значи още тогава, в ресторанта, сте разбрали, че трябва да бъдем заедно.

— Не. Тогава, в ресторанта, разбрах, че вие сте решили, че трябва да бъдем заедно. Вие сте решили. Не и аз. Всичко хубаво.

Той не й се обади повече.

В събота сутринта вторият баща на Настя й се обади по телефона и окончателно развали настроението й.

— Детко, звънни на майка си, има една молба към тебе.

Майката на Настя, професор Каменская, беше известен учен, разработващ компютърни програми за обучение по чужди езици. Вече повече от три години живееше в чужбина и работеше по договор в един от големите университети в Швеция, идваше си два пъти на годината в отпуск и очевидно не й беше много мъчно за мъжа й и дъщеря й. По едно време Настя много се тормозеше, защото подозираше, че и вторият й баща, и майка й са си намерили други близки хора, и имаше чувството, че семейството се разпада. После Леонид Петрович, който от най-ранно детство й бе заменил бащата и когото тя наричаше татко, популярно обясни на дъщеря си, че дългогодишното приятелство крепи семейството много по-стабилно от влюбеността и секса, а тъй като те с майка й са живели почти трийсет години в приятелство и съгласие, нито нейната, нито неговата връзка вече могат да променят нещо. Дори в случай че майка й реши да се разведе с него и да се омъжи за своя шведски любим, всички те — Настя, майка й и той — пак ще си останат близки, тъй като ги свързват твърде много неща и изпитват нежност, доверие и топлота един към друг.

Аргументите на Леонид Петрович се видяха на Настя убедителни, особено след като тя се запозна първо с неговата приятелка, а после и с поклонника на майка й. Преди една година извади късмет да я пратят в командировка в Рим и майка й веднага долетя да се видят, като взе със себе си за компания и своя приятел. Ами да, нека си живеят заедно, щом се чувстват добре така, а и не причиняват болка никому.

— Утре сутринта в Москва пристига един колега на майка ти — продължи Леонид Петрович — и тя те моли да го посрещнеш на летището в Шереметиево, да го закараш до хотела и да го ориентираш в обстановката. Да му покажеш къде може да се храни, откъде да си купи най-необходимото, как да се оправя с нашите изумителни нрави, как да плаща и тъй нататък.

— Но няма ли си той домакини в Москва? — учуди се Настя. — Самотен турист ли е?

— Не, поканили са го на симпозиум, но участниците пристигат в сряда, тъй че домакините ще го поемат чак тогава. А този господин специално е пожелал да пристигне по-рано и да удовлетвори естественото си любопитство за своя сметка. Твоята помощ ще му бъде нужна само утре, а после той сам ще си обикаля града и ще наблюдава как живеем.

— И как трябва да го посрещна? — недоволно попита Настя. — Мама изпратила ли е цветния му портрет в цял ръст? Или трябва да си окача на гърдите обява с огромни букви?

— Не се ядосвай, детко, майка ти рядко ни моли за нещо — укори я Леонид Петрович. — Дала е телефона ти на колегата си и той довечера ще ти се обади, за да се уговорите за всичко. Утре сутринта ще се отбиеш при мен и ще вземеш колата.

— Не е ли по-добре ти да го посрещнеш, а? — плахо попита тя. — Хем и за колата ще си спокоен, представи си, че я ударя?

— А как ще разговарям с него? С пръсти ли? Майка ти те направи полиглот, сега ще й се отблагодаряваш за усилията.

— Добре де — обречено въздъхна тя. — Какво мога да направя сега, щом тя предварително е решила всичко. Татко, имам една новина за тебе, само гледай да не паднеш.

— Чакай да седна по-удобно. Така, казвай сега.

— Реших да се омъжа за Чистяков.

— Слава тебе, Господи! — радостно възкликна Леонид Петрович. — Най-сетне започваш да поумняваш. Моите поздравления.

— На кого, на мене ли?

— На Чистяков. Колко години чака човекът? Дванайсет май?

— Четиринайсет. Татко, ако започнеш да ми четеш морал, ще се откажа.

— Шантажистка. Дребна отвратителна шантажистка — разсмя се Леонид Петрович. — Кога ще е сватбата?

— Още не знам. Най-важното беше да реша въпроса по принцип, останалото е подробности.

— Как ще са подробности! — възмути се баща й. — Ами майка ти? Тя ще иска да дойде и трябва да й се каже предварително, това не ти е като да довтаса от Петербург в Москва.

— Ами… някъде през пролетта, може би през май.

— Добре, детко, прави си плановете, но съобщи и на майка си. Браво на тебе, че най-сетне се реши.

Вечерта телефонът иззвъня.

— Мога ли да разговарям с мадмоазел Анастасия? — заговориха на френски отсреща.

— Аз съм — отговори Настя. — Очаквах да ми се обадите.

— На френски ли предпочитате да говорим или на испански? — учтиво попита колегата на професор Каменская.

— По-добре на френски, ако това не ви затруднява. Кога каца самолетът ви?

— Утре в 9,50 сутринта. Полет от Мадрид. Как ще ви позная?

— Ами аз… как да ви кажа… — смути се Настя. — Аз съм блондинка, висока съм…

Вече искаше да опише себе си с дънки и яке и изведнъж се сети, че ще бъде крайно трудно да я познаят по външни белези. Възможно ли е да различиш сред тълпата посрещани непозната жена без нито една ярка черта във външността й? Лице? Никакво. Нормално. Очи? Безцветни. Коса? Мижав рус цвят. Яке — с такива ходи половината Москва. Да е грозна? Не, нищо особено. Красива? Красива определено не е.

— Ало! Анастасия! — извика мъжът.

— Да, да — побърза да отговори тя. — Светлоруса, дълга къдрава коса, кестеняви очи, изумруденозелена полушубка и червен шал. Ще ме откриете ли?

— Аз бих намерил блондинка с кестеняви очи дори в тъмнина и при вавилонско стълпотворение — галантно се пошегува той. — Заради срещата с нея съм готов да тичам пред самолета.

„На всичко отгоре е и веселяк — раздразнено си помисли Настя. — Не стига, че ще си загубя с него цял ден, който бих могла да употребя за работа, ами и ще трябва да понасям опитите му да ме забавлява, за да не изглеждам невъзпитана.“

И веднага се сети, че не бе помислила как ще стигне утре сутринта до Шереметиево. За да бъде на летището в 9,50, ще трябва да стане в шест и половина и още в седем и половина да излезе от къщи. Каква радост по случай неделята!

Намръщи се от яд. Ранното ставане сутрин винаги беше мъчение за нея, налагаше се да събере цялата си воля, за да се освободи от сънливостта. Дълго стоене под душа, съчетано с изпълнение на „гимнастика за ума“, като умножаване на трицифрени числа и повтаряне на чужди думи, после леден портокалов сок, след него — две чаши силно кафе и цигара. Чак след всичко това Анастасия Каменская можеше да тръгне за работа. Но паднеше ли й свободен ден, спеше почти до единайсет часа. Същевременно би било трудно да я нарекат сънливка: заспиваше трудно и често прибягваше до приспивателно. Просто организмът й по природа бе предназначен за функциониране през втората половина на денонощието, а през първата предпочиташе да почива.

За да отговаря на описания по телефона облик, Настя трябваше да свърши поне три неща. Първо, трябваше да зашие откъсналите се още миналата година закопчалки на зелената полушубка. Не би било зле и да си спомни къде е дянала въпросните закопчалки. Второ, трябваше да прерови гардероба и да намери червения копринен шал, който някога й бе подарил Льошка и който тя нито веднъж не беше си слагала. И трето, трябваше да си боядиса косата с лесно измиваема боя и да я накъдри на едри вълни, а цветните контактни лещи щеше да си сложи утре сутринта, преди да излезе от къщи. Но защо трябваше да се занимава с всичко това, вместо да седне пред компютъра и да се захване за работа!

След като намести на коленете си тежката заешка полушубка и започна старателно да пришива кожените лентички с кукичките и петлиците, Настя се замисли за информацията, която бе успяла да събере за самоубийството на Григорий Войтович.

Майка му бе извикала милиция, когато се бе прибрала вкъщи и бе заварила ужасната гледка: синът й Григорий седял в състояние на ступор на един стол, а на пода лежал окървавеният труп на снаха й, Евгения Войтович. До нея се търкалял ловджийският нож, който обикновено висял в калъф на стената. Григорий не си падал по лова, подарили му този нож в едно от сибирските академични градчета, където веднъж ходил като опонент при защита на някаква дисертация.

Милиционерите прибрали Войтович и веднага го вкарали в килия. Като отговор на въпросите той отначало недоумяващо клател глава и повтарял:

— Нима аз съм го сторил? Не може да бъде! Не е възможно да съм го направил. Не е възможно да съм убил Женя, та аз я обичах!

След като прекарал едно денонощие в килията, той започнал да дава по-свързани показания и разказал, че убил Евгения с ловджийския нож, след като се скарали. Дълбоко и искрено се разкайвал, самообвинявал се, ужасявал се от стореното и накрая изпаднал в депресия. Междувременно следователят получил писмо от ръководството на института, в който Войтович работел от дълги години, с молба той да бъде освободен от ареста и да му се приложи мярка за неотклонение, различна от задържане под стража. Следователят Бакланов само хъмкал в отговор: къде се е чуло и видяло убиец, фактически заловен на местопрестъплението, да бъде освободен от ареста! Но още същия ден по телефона му се обадил районният прокурор и казал, че се е получил „сигнал“ от градската прокуратура, при което „градските“ се позовавали на прозрачни намеци от страна на Генералната прокуратура. Най-общо казано, намеците говорели, че Войтович е един от авторите на необикновено важен и секретен научен проект от областта на отбраната, този проект бил в завършителен стадий, но Войтович бил генераторът на идеите и без него нямало да могат да завършат проекта. За приключване на работата и провеждане на необходимите изпитания били нужни още две-три седмици, а после — молим, нека уважаемият Григорий Илич се върне в килията. Ръководството на института изобщо не настоявало Войтович да продължава да ходи на работа. Той можел да работи и вкъщи, като дава всички необходими указания по телефона — тъй че дали не можело задържането под стража да се замени с нещо като домашен арест.

В тази ситуация следователят Бакланов сметнал, че не бива да се опъва много. Той поначало не бил особено принципиален и не се вкопчвал в своята гледна точка, за да я отстоява пред ръководството. Мнението на началството било за него много по-важно от собственото му мнение за каквото и да било. Само след три часа пуснали Войтович да се прибере вкъщи. А след още няколко той се обесил, като оставил предсмъртна бележка със заплетени думи за вина и възмездие.

След като събра в едно откъслечните спомени на служителите на милицията и следователя, Настя откри една странна подробност. Войтович не е бил психически болен, за кратък период от време на два пъти го преглеждал лекар и не намерил ни най-малки признаци за отклонения в психиката. Същевременно веднага след извършването на престъплението той изобщо не си спомнял защо е убил жена си, спомените му се връщали постепенно и с времето картината на престъплението се очертавала все по-ясно. При извършване на убийство в състояние на афект това не се случва. Човекът не осъзнава какво върши, но после не си спомня подробности. В паметта му се образува бяло петно. Случилото се с Войтович не приличаше на нито една известна на медицината клинична картина. За сметка на това то много приличаше на чудовищната ситуация, когато човекът не е извършил престъплението, но после много подробно са му разказали как е станало всичко и точно това той добросъвестно е обяснил на следователя. Но защо? Защо е трябвало да поеме чужда вина? И ако е така, кой може да му е разказал всичко това в килията? Би било любопитно да се види какво е написал Войтович в предсмъртното си писмо. Жалко, то е изчезнало заедно с цялото наказателно дело…

Най-сетне всички закопчалки бяха пришити и Настя неохотно се зае с търсенето на червения копринен шал. Докато ровеше из гардероба, тя откри много необходими й неща, които или бе смятала за отдавна изгубени, или ги бе забравила още на другия ден след покупката. Оказа се например че има поне пет чифта нови чорапогащници, две опаковки китайски носни кърпички, чудесни топли гети, които отдавна се бе отказала да търси и които щяха да й вършат чудесна работа, когато вкъщи станеше студено. Откри и купените преди две години топли кожени пантофи — стояха си в неотваряната найлонова опаковка. Настя си спомни как ги купи през лятото и ги прибра за зимата в един куфар; С това трудовата биография на чудесните пухкави люлякови пантофи безславно бе приключила. На тях се зарадва най-много, защото краката й постоянно бяха ледени, а вкъщи вечно беше студено. В края на краищата се намери и шалът. Оставаше й да се заеме с косата, след което можеше с чиста съвест да си легне.

Самолетът от Мадрид закъсняваше с четирийсет и пет минути. Настя се помота из летището, после не издържа и се обади на Юра Коротков.

— Аска! — зарадва се той. — Къде се губиш от ранни зори? От осем часа ти звъня, а тебе те няма. Исках да ти се обадя още снощи, но се прибрах късно, не исках да те будя.

— Защо, новини ли има?

— Ами-и… ти ще кажеш. Знаеш ли кой е бил злостният хулиган, чието дело са задигнали от Бакланов?

— Не. Знам името, но то нищо не ми говори. Кой е?

— Имиджмейкърът на Владимир Тарсуков.

— Сериозно?! На самия Тарсуков?!

— Ами нали това ти говоря! Не мога да си представя какво писмо може да е пратил тоя глупак Бакланов до апарата на президента, но подозирам, че изобщо не е пращал. Не му стиска на такъв да праща писма до Тарсуков. Но дори и да е пратил, самият Владимир Игнатиевич, предполагам, е разпоредил никой, освен него да не чете това писмо. Представяш ли си какъв скандал щеше да се вдигне, ако излезеше, че Тарсуков, гордостта на руската икономическа политика, е формирал публичния си образ, ползвайки консултациите на долен хулиган? Нашите родни домакини го обожават — и не щеш ли, такъв удар!

— Да, Юрасик, озадачи ме ти мене — проточи Настя, тайно зарадвана: ще има с какво да ангажира мозъка си, докато към Москва приближава разкошният въздушен лайнер с мадридския шегаджия на борда.

— Какви са плановете ти за днес? — попита Коротков.

— Неясни. Сега съм в Шереметиево, посрещам някакъв мамин приятел от Мадрид, после го закарвам в хотела, после — каквото двете страни решат. А ти имаш ли предложения?

— Хайде да се срещнем на ВДНХ — предложи той. — Доведи там своя страстен испанец, покажи му нашия народен панаир с песните и танците, а ние с тебе междувременно ще обсъдим нещо.

Настя разбра, че Юра е насред поредния домашен скандал и търси къде да избяга. Обикновено в такива случаи отиваше на работа. Всъщност и сега се канеше да направи същото.

— Сега за службата ли тръгваш? — попита го.

— Как позна? — мрачно отвърна той. — За службата, закъде другаде.

— Хайде да се срещнем в четири часа при онзи павилион, където през лятото ядохме шишчета. Спомняш ли си?

— Спомням си — зарадва се той. — Благодаря ти, Аска, винаги ме спасяваш. Ще се опитам да намеря Люся по телефона, представи си, че и тя успее да се измъкне. Ще забавлява твоя Ескамилио, докато ние си шушукаме.

Останалия половин час до кацането Настя прекара в колата. Свали стъклото, облегна се назад, запали цигара и притвори очи. Три дела. Три дела. Кое от тях? Разбира се, делото за хулиганството изглежда съвсем другояче. Щом е за крадене — само то ще е. Прекалено много неща са били поставени на карта, особено като се има предвид политическата ситуация. Войната в Чечня определено повлия на разпределението на силите във висшите кръгове, Тарсуков беше в отбора на президента и един камък в неговата градина би бил като бомба, подложена под законно избрания лидер. Папката с материали от наказателно дело, хвърлящи сянка върху един от приближените на президента, е била нужна в еднаква степен и на самия Тарсуков, и на неговите противници. На него — за да ги скрие, на тях — за да ги обнародват. И в единия, и в другия случай кражбата е напълно приемлив начин за решаване на задачката. На Тарсуков впрочем му е било по-лесно да действа по стария, изпитан начин: с пари и телефонни обаждания. Ако не стане — тогава естествено идва кражбата. Но с една уговорка: трябвало е добре да си представя характера на следователя Бакланов и да бъде сигурен, че той няма да вдигне дандания заради откраднатите папки. Трябвало е със сигурност да знае, че Олег Николаевич Бакланов е глупак и страхливец. Впрочем тези сведения едва ли са представлявали дълбока тайна. Човекът, който се е решил на кражба, е бил доста добър психолог и правилно е предвидил реакцията на следователя. Или се е споразумял с него, обещавайки му добри пари като компенсация за служебните му неприятности? Какви неприятности обаче! Наказателно дело по обвинение в немарливост — това не е просто мъмрене, па било то и строго. Е, чак в затвора не би влязъл, обаче здравата ще го изтормозят. Не, нещо не се подрежда тази версия.

Ако пък кражбата е дело на противниците на Тарсуков, именно на тях окото им не би мигнало от шума, който можеше да вдигне следователят, за тях най-важното е било, за да не се потули делото; да имат в ръцете си оригиналните протоколи, в които пише колко грубо и недостойно се е държал гражданинът Свиридов, с какви засукани мръсни псувни е защитавал позициите си, как се е облекчавал пред очите на изумената публика и е коментирал този процес с пояснението, че по този начин изразява отношението си към политическата платформа на една от парламентарните фракции. По всичко личи, че документът е бил твърде пикантен. А пък обясненията на изтрезнелия Свиридов, доколкото можа да си ги припомни следователят, се отличавали с ярка образност и неприемлива в политическите кръгове прямота, съдържали контраобвинения по адрес на редица крупни политици и макар да не говорели за развития интелект на имиджмейкъра на Владимир Игнатиевич Тарсуков, също били доста интересни за някои хора и далеч не безопасни за други. Ако не знае кой е Свиридов, човек би могъл да приеме тези документи като плод на болното въображение на пациент на психиатрията, откачил на тема политическа активност. Такива сега с лопата да ги ринеш. Именно затова делото за хулиганството още от самото начало се бе сторило на Настя безперспективно, в смисъл на обект на кражба. Но като си помислиш, че всичко изречено по него може да се окаже не измислици, а истина, работата става съвсем друга.

Делото за злостно хулиганство, извършено от гражданина Свиридов, беше просто и разбираемо, но много привлекателно за заинтересовани читатели. Докато делото за самоубийството на Григорий Войтович беше абсолютно безинтересно, погледнато като обект на кражба. Но кой знае защо, нещо в него не харесваше на Настя. Освен това трябваше да мисли и за третото дело — за груповия опит за обир. Да се надяваме, че Коротков е научил за него достатъчно, за да могат да направят изводи.

Настя погледна часовника си й неохотно слезе от колата. Време беше да отиде в залата за пристигащи пътници.

Приятелката на Юра Коротков — Люся, иначе казано майорът от милицията Людмила Семьонова, беше научен сътрудник в едно от научноизследователските учреждения при Министерството на вътрешните работи, а преди това бе работила като следовател. Юра се бе запознал с нея преди две години и половина, по време на разследването на убийството на Ирина Филатова, колежка и приятелка на Люся. От този момент нататък влюбчивият Коротков престана да кръшка наляво и надясно и търпеливо зачака неговите и Люсините деца да пораснат, за да може да сключи нов брак. Колкото и да е странно, той успя да измъкне Люся в неделния ден за разходка в изложбения комплекс, който по стар навик всички още наричаха ВДНХ.

Те се разхождаха бавно из огромната територия на комплекса, хванати за ръце и наслаждавайки се на толкова рядката напоследък възможност да бъдат заедно и спокойно да си поприказват. Но кой знае защо, разговорът постоянно се изместваше от личните към служебните проблеми.

— Когато работеше като следовател, строго ли ви надзираваха за сроковете? — попита Коротков, след като разкъса обвивката на сладоледа и отхапа голямо парче със здравите си зъби.

— И още как! Минат ли два месеца — тичаш при прокурора да удължи срока, внимаваш да не закъснееш нито с ден. Отидеш ли за второ удължаване — той задължително взема делото, прочита го и дълго ти опява на тема: вие четири месеца сте си клатили краката, в делото няма никакви материали, къде сте се размотавали толкова време, а сега ми искате да ви удължавам срока… Приблизително така говореше. Защо питаш? И без това прекрасно го знаеш.

— Люся, а възможно ли е едно дело да си лежи при следователя с месеци, без да му е удължен срокът?

— Сега може и да е възможно. В следствието е такава бъркотия — да се чудиш просто. Никой от нищо не се интересува. Никой никого не проверява и не контролира. Всичко е на честна дума, че и без нея може. Но ти не ми отговори — какъв е този твой интерес към проблемите на предварителното следствие?

— Разбираш ли, Люсенка, сблъскахме се с един случай, при който на следовател са му откраднали четири наказателни дела, а той мълчи като риба. Докато не го притиснахме до стената, не е казал на никого, че делата са му били откраднати. Та се мъча да разбера как е възможно това.

— Ами елементарно, Уотсън — пошегува се Людмила. — На кого могат да потрябват материалите от делата? На прокурора и на самия следовател. Никой друг няма право да иска да му ги покажат. Така е, нали?

— Е, така е — съгласи се Коротков.

— Прокурорът не ги иска, защото хич не го е еня. Самият следовател се преструва пред оперативните работници, че всичко е наред, те работят, той кима умно, възлага им задачи и тихомълком започва нова папчица, възстановява протоколите по памет, после вика под някой благовиден предлог основните свидетели и потърпевшия, разпитва ги, копира подписчетата им върху новите протоколчета — и готово. Ако в делото е имало снимки от местопроизшествието — тях ги имат и вещите лица, винаги може да ги помоли да му извадят нови копия, поводи всякакви. Да речем, следствен експеримент. Първите снимки, нали, са прошнуровани в папката, а тя е тежка, цялата ли да я мъкна! Разбира се, има документи, които е невъзможно да се дублират, но, Юра, уверявам те, един опитен следовател може да измисли цяла легенда за всяка открадната хартийка, за да получи дубликат. Още повече че сега и легенди не са твърде необходими, нали ти казвам, никой от нищо не се интересува, никой никого не проверява. А пък ако престъплението е разкрито и детективите вече не се въртят около него, можеш просто да го забравиш като снощен сън. Какви дела са били откраднати?

— Опит за кражба на дънки от магазин, хулиганство, битово убийство със самоубийство и опит за обир на банка. Май си права, жено…

— Разбира се, че съм права! — подзе Людмила. — При опита за кражба от магазина няма реален потърпевш, щетата е възстановена, кой ще тръгне да ръчка следователя да наказва виновния? Никой. При хулиганството имало ли е потърпевш?

— Не. Никого не са набили.

— Виждаш ли? Престъпник има, потърпевш няма, кой ще се оплаче? Самият хулиган, както разбираш, също няма да се втурне при следователя с викове: „Хайде, накажете ме по-скоро!“ След самоубийството делото за убийство се приключва поради смъртта на виновния. Остава опитът за обир. Какво е имало в това дело?

— Почти нищо. Делото е било съвсем прясно, било е възбудено само три дена преди кражбата. Детективите в момента работят, та пушек се вдига.

— Ами ето на, а следователят е дублирал плодовете от своя тридневен труд и спи спокойно. Коротков, стига си ял сладолед, студено ми е само като те гледам.

Той погледна часовника си.

— Време е за обед, не мислиш ли? Вече получавам спазми от глад. Да идем да хапнем по едно шишче.

Отидоха при капанчето, където през лятото Юра и Настя бяха яли вкусни сочни шишчета. Но там сега се бяха наредили някакви симпатични павилиончета, чиито надписи съобщаваха на гостите на изложбата, че това е индийски ресторант.

— Да рискуваме ли? — предложи Коротков.

— Страшничко е — колебливо отвърна тя. — Ами ако не става за ядене?

— Поне е интересно — настоя Юра. — Хайде.

Влязоха и седнаха на една маса. Веднага дотърча мургав келнер индус с менюто.

— Добре дошли — учтиво каза той на развален руски. — Какво ще желаете?

Оказа се трудно да изберат ястие, имената бяха непознати и изобщо не отговаряха на основния въпрос: от какво е направено това нещо? Най-сетне се спряха на ястие, наречено „спринг ролз“, и пиле с портокали.

Юра забеляза, че докато разговаряше с него, Людмила някак странно надничаше зад гърба му.

— Какво гледаш? — попита той, като улови погледа й.

— На онази маса зад гърба ти седи някаква двойка. Струва ми се, че познавам отнякъде жената, но не мога да си спомня коя е и къде съм я виждала.

— Как изглежда? — попита той, без да се обръща!

Блондинка със зелена шубка. Май е французойка.

— Това е нашата Аска — отговори Коротков, отряза си спретнато късче от хрускавата поничка със зеленчуков пълнеж и го лапна.

— Но тя говори на френски! — възмутено възрази Люда.

— Да бе, развежда някакъв испанец из Москва — невъзмутимо обясни той, старателно дъвчейки своето „спринг ролз“.

— Коротков, да ме подлудиш ли искаш? Тази блондинка да е Каменская? На френски — с испанец?

— Ами вгледай се по-внимателно — посъветва я той и отпи от пластмасовата чаша с бананов коктейл.

Людмила мълча известно време, като хвърляше бързи коси погледи към жената на съседната маса и нейния събеседник. После се втренчи в Юра.

— Коротков, гнусен и аморален измамник такъв! Определил си й среща тук, нали? Пак ще работите, така ли? За какво, по дяволите, ме измъкна от къщи? За прикритие ли?

Той се задави и се закашля.

— Ох, Люска… Може ли да стоварваш толкова въпроси едновременно върху човек, който се храни? Искаш да се задавя и да умра ли? Да, определих й среща тук. И си помислих, че след като имам възможност да се пооткъсна в неделя от дома и семейството, ще бъда пълен глупак, ако не опитам да те видя. Спомни си само къде и как се срещаме. За половин час за четирийсет минути, по чужди апартаменти, все бегом, все набързо. А си говорим само по телефона, защото когато се виждаме, нямаме време за приказки. Люся, та аз не съм сексуален бандит, иска ми се да си поговоря с тебе, да те погледам в очите, да се полюбувам на лицето ти, да подържа ръката ти. Не можеш ли да разбереш това? За това ли ме упрекваш?

— Извинявай — примирително се усмихна Людмила. — Но щеше да е по-добре да ми го кажеш предварително.

— Защо?

— Ами че ти почти ми се обясни в любов, от две години и половина такова нещо не ти се е случвало. А знаеш ли колко ми беше приятно да те слушам? След такива думи щях да съм в добро настроение вече от три часа.

— Защо бе, непременно ли трябва да ти се обяснявам?

— Непременно.

— Е де, Люся, и без това сме заедно, защо са ни нужни думи?

— Какъв си глупак, Коротков! — беззлобно се засмя тя. — Какво ще правим сега? Ще чакаме тя да ни познае, или ние ще й се обадим?

— Всъщност искаше ми се ти да я познаеш. Нали седя с гръб към нея, уж не я виждам. Дори не знам как е по-добре — зачуди се той. — Дали да не почакаме тя да ни се обади?

— Има да чакаме до утре — уверено каза Людмила. — Тя дори не ни поглежда, толкова се е заплеснала по своя испанец. Да не би да се е влюбила?

— Не — завъртя глава той, — решила е да се омъжи за Чистяков.

— Сериозно? Световна революция! Тогава да започваме с Божията помощ…

След няколко минути четиримата седяха на една маса и оживено разговаряха. Людмила ловко привличаше вниманието на задморския гостенин, като му задаваше безброй въпроси и въодушевено коментираше отговорите му. В края на краищата испанецът се посвети изцяло на новата позната, започна да й говори на лош английски, но за сметка на това без помощта на Настя, която до този момент им беше преводачка.

— Казвай сега — полугласно се обърна Настя към Юра, след като се убеди, че гостенинът се е увлякъл в разговора с Люда и няма да се почувства негостоприемно изоставен.

— Вече ти разказах за хулигана Свиридов. Колкото до опита за обир на банката, там е глухо като в танк. Сред материалите по делото е имало показания на свидетели, но не е било възможно да се направят словесни портрети на престъпниците: всичките са били с маски. От местопроизшествието са били иззети някакви следи, но всички образци, веществени доказателства и тем подобни са били в момента на кражбата у експертите, те тъкмо са подготвяли заключението си. Ако целта е била да се открадне точно това дело, кражбата излиза някак безсмислена. Там не е имало абсолютно нищо.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? — замислено изрече Настя. — Делото за опита за обир е прясно, към момента на кражбата е било на три дена. Делото за хулиганство е било при следователя само от седмица. Самоубийството на Войтович — също от шест-седем дена. Но делото на Дима Красников е било при Бакланов от 12 септември. Към момента на кражбата то е било в производство от три месеца и половина. И то, при положение че момчето е било заловено на местопрестъплението и не и имало нищо за разследване. Дори не разбирам защо Бакланов го е тикнал в ареста. От къде на къде, питам? И после, за да държи делото при себе си повече от два месеца, Бакланов е трябвало да отиде при прокурора и да помоли за удължаване срока на следствието. С какво е аргументирал молбата си? Защо прокурорът му е удължил срока?

— Вече питах Люска, все пак е бивш следовател, а и в своя институт се занимава с предварителното следствие. Тя ми обясни популярно всичко. Аска, не търси подводни камъни, това е най-обикновена, макар и едромащабна бъркотия. Повтарям по букви: Борис, Ърнест, Руслан, Клара, Олга, Таня, Иван, Ябълка. Бакланов е можел изобщо да не ходи при прокурора, никой нямаше да се сети, че делото кой знае откога се търкаля в касата му. А е можел и да отиде с фалшив документ и без да показва делото, да получи удължаване срещу честна дума. Можел е също така просто да звънне по телефона: Иван Иванич, трябва ми едно удължаване, но съм толкова заринат с работа, че все не мога да прескоча при вас. А онзи да му отговори: Добре де, когато имаш път насам, отбий се, ще решим между другото и тези въпроси. Но най-често следователите натирват делото в касата и то се вкисва там без каквото и да било прокурорско благоволение.

— Но защо? — учуди се Настя. — Защо не е приключил това нищо и никакво дело и не го е предал в съда? Защо е трябвало да го натирва в касата?

— Ох, Настася, направо си някаква идеалистка! Колко печели един следовател? Правилно, малко. А колко работа има да върши? Правилно, много. Иска ли му се да има много пари, а пък като това не става — поне свободното му време да е повече? Отново правилно, иска му се. Е, как мислиш, ще си троши ли той ценното време в службата, за да приключи едно, както ти се изрази, нищо и никакво дело? Правилно мислиш, Анастасия, няма да си го троши. Най-вероятно ще каже, че отива в прокуратурата, а всъщност ще се прибере вкъщи да си ремонтира апартамента. Ще съобщи, че е „на случай“, а всъщност ще хукне да консултира някоя фирма — срещу долари между другото. Или просто ще изчака юридически неграмотният престъпник или неговите също толкова невежи родители да му дадат подкуп, за да прекрати делото на някакво подходящо основание. Ами че те не знаят, че сега няма другарски съдилища, които назначават гаранти на престъпниците, комисиите за престъпления от страна на непълнолетни извършители също отдавна ритнаха камбаната. Ще вземе парите, а после ще каже, че е направил всичко възможно, но оня злобар прокурорът не е потвърдил постановлението. Не всички са като тебе. За тебе в живота няма нищо по-интересно от работата, ама за тебе. А за огромното болшинство наши колеги работата е бреме, което те гледат по-скоро да отхвърлят от раменете си и да се заемат с нещо по-полезно за джоба. Ясно ли ти е?

— Теоретически да, но практически — не — честно отговори Настя. — Не искам да ми става ясно, защото е оскърбително. Примерът за мене е Костя Олшански. Има вкъщи две момичета, на него пари не му ли трябват? Но той опъва като вол, и то не защото някой го притиска, просто има съвест. Трябва ли да гледам на него като на смешно изключение от отвратителното правило? Не искам и няма да го направя.

— Добре де, не кипвай сега, успокой се. Не всички следователи работят през куп за грош, повечето наистина работят нормално. Просто се опитвах да ти обясня защо Бакланов…

— Разбрах, благодаря ти. Случайно да знаеш дали Доценко е събрал сведенията за повикванията на „Бърза помощ“?

— Май още ги събира. Днес го видях в службата, ровеше се из някакви километрични списъци. Я слушай, тоя твой идалго да не ми отнеме Люся? Нещо много нежно я заглежда.

— Ами да я гледа, не се тръшкай. Ще я погледа малко и ще си замине за Испанщината, няма да я повреди я.

— Женен ли е? — попита Юра.

— Откъде да знам? — сви рамене Настя. — И през ум не ми е минало да го питам. Има ли значение?

— Просто се интересувам.

— Юрка, стига си откачал! Нека жената да пофлиртува с един красив богат мъж, това е полезно.

— За какво е полезно?

— За поддържане на формата. Жената трябва да има възможност да бъде жена поне половин час месечно. Ти даваш ли й такава възможност?

— Ами… аз… — стъписа се Коротков. — Старая се.

— Е, и той се старае. Недей се перчи.

Навън вече съвсем се беше мръкнало. Четиримата стигнаха до изхода и там се разделиха. Юра и Людмила тръгнаха към метрото, искаше им се още малко да бъдат, заедно, затова не приеха предложението на Настя да ги откара с колата.

— Имате много привлекателна приятелка — каза гостенинът, докато се качваше в колата. — Но ми се струва, че съпругът й е доста ревнив. Толкова злобно ме гледаше! Надявам се да не съм го оскърбил?

— По никакъв начин — успокои го Настя. — Особено като се има предвид, че не й е съпруг.

— О, тогава всичко ми е ясно! — плесна с ръце испанецът. — И на мен ми се стори странно, защото съпрузите рядко са толкова ревниви, колкото вашия Юрий. Задочно му поднасям извиненията си.

— Ще му ги предам — усмихна се Настя и зави към проспекта.

Ина Литвинова уморено хвърли торбите в кухнята и се огледа. На масата имаше две неизмити чашки и празна бутилка от джин, в една чиния засъхваха останки от сандвичи със салам и пресни краставици. Юля пак е довела някого тук, сигурно пак се е напила и е хукнала да си вее полите. Господи, само да се прибере! Ина беше готова да й прощава всичко, само момичето да не я изостави. Нека си води гости, нека излиза с тях, само да се връща!

Най-много от всичко Ина се страхуваше да не би Юля да се влюби в някой мъж. Юля беше равнодушна към женското тяло, не изпитваше към него нито влечение, нито отвращение, но след като по волята на съдбата се свърза с Ина Литвинова, реши да си уреди живота временно в ролята на нейна партньорка. Вземаше от Ина пари, използваше апартамента й, позволяваше й да я храни, пои и обслужва, но в замяна на това честно се стараеше в леглото, макар това да не й доставяше особена радост. Но — какво ли няма да направиш, когато шестчленното ти семейство живее в комунална квартира, баща ти е закоравял алкохолик, а един от братята ти страда от болестта на Даун. И това вечно безпаричие…

Ина знаеше това, както знаеше и че рано или късно Юля ще я напусне. Но дано остане колкото може повече! Трябват пари, много пари, та поне известно време да удържи при себе си тази белокожа рижава малка кучка с безсрамни светлозелени очи и толкова съблазнително тяло…