Смърт заради смъртта

Единайсета глава

Бойцов следваше Анастасия Каменская още от сградата на Градското управление на „Петровка“. Беше петък, 3 март. Тя пак се прибираше от работа късно и пак й предстоеше да мине покрай оня паркинг, където неотдавна се бяха опитали да я нападнат.

От метрото до автобусната спирка вече им оставаше съвсем малко път, когато Бойцов видя пред себе си познатата кола. Беше същият сааб, чийто номер преди два дена бе записала старицата пред блока, където живееше Каменская.

Когато останаха само няколко метра между Настя и колата, тя бавно потегли насреща й с угасени фарове. Вадим успя да забележи как задното стъкло заслиза надолу. За вземане на решение не му оставаше и десета от секундата. Той се втурна напред, разблъсквайки минувачите, с невероятен дълъг скок настигна крачещата пред него жена с небесносиньо яке и падна заедно с нея на калния мокър тротоар. Саабът рязко набра скорост и изчезна.

Каменская лежеше неподвижно и той се уплаши, като помисли, че си е ударила главата и е изгубила съзнание.

— За бога, извинете — подзе Вадим, докато ставаше. — Позволете да ви помогна.

Наведе се над Настя и срещна погледа й — ядосан и искрящ от бликналите сълзи. Тя мълчаливо му подаде ръка и той внимателно я вдигна от земята. Яркосиньото яке бе станало сиво-кафяво, а дънките бяха буквално подгизнали.

— Господи, какво направих! Мило момиче, толкова съм виновен, че дори не знам какво да сторя сега. Нека ви откарам с такси.

— Не е нужно — процеди тя през зъби. — Живея съвсем наблизо. Закъде се бяхте втурнали така?

— За автобуса. — Вадим се усмихна виновно. — Моля ви, позволете ми някак да изкупя вината си. Какво мога да направя за вас? Искате ли да ви купя ново яке?

— Искам — неочаквано се усмихна тя. — Обаче веднага. Нали трябва с нещо да си стигна до вкъщи, а в такъв вид ще ме прибере милицията, ще си помислят, че съм някаква клошарка. Да знаете случайно някое химчи наблизо? Впрочем сигурно вече всичко е затворено.

— Има — зарадва се Бойцов. — Наблизо има един хотел, където химическото чистене работи денонощно, на самообслужване е. Хайде, ще ви заведа.

— В хотела? — недоверчиво попита Настя. — „Сапфир“ ли имате предвид? Та там всичко е с чужда валута.

— Има и обменно бюро. Хайде.

— Не — поклати глава тя. — Пак ще излезе много скъпо. Нямам у себе си толкова пари.

Тя опипа мокрото си яке и вдигна длан до очите си. Дланта й беше почти черна от калта.

— По дяволите, как можахте! — възкликна, вбесена. — С какво ще отида на работа утре?

— Точно затова сега трябва да отидем при химчито — отвърна Бойцов. — Щом нямате пари, ще ви дам. Но наистина, толкова ми е неудобно, непременно трябва да направя нещо за вас. Моля ви, позволете ми поне да платя за почистването. Хайде, мила госпожице, много ви моля.

— Добре, да вървим — уморено въздъхна тя. — Само че ми оставете телефона си, утре ще ви се обадя и ще ви върна парите.

— Само така ли ще ги вземете? — дяволито се усмихна Бойцов.

— Само така — твърдо отговори Настя.

Тя решително тръгна към хотел „Сапфир“ и веднага със стон се хвана за кръста.

— Ох, дявол да го вземе, май пак съм си ударила гърба. Само това ми липсваше!

— Защо? — сериозно се разтревожи Бойцов. — Болен гръб ли имате?

— Ужасни болки… вече от няколко години. Пак така лошо паднах и ето на… — Тя смутено разпери ръце. — Сега ще трябва да ми носите сака.

— Разбира се, разбира се — сепна се той. — Дайте, ще го нося. А какво казват лекарите за гърба ви? Как трябва да се лекува?

— Ами аз не ходя по лекари, нямам време.

— А, това не е хубаво. С гърба шега не бива, отнася се най-вече за жените. Знаете ли, при раждане това винаги се отразява. Имате ли деца?

— Не.

— Значи ще имате — авторитетно предрече Вадим. — Затова непременно се погрижете за гърба си.

— Добре, непременно ще се погрижа, когато ми остане време — с половин уста обеща Настя.

— И кога ще ви остане време?

— Когато се наканя да се пенсионирам — разсмя се тя. — Между другото сигурен ли сте, че ще ни пуснат в този валутен рай? Моят вид е направо…

— Все някак ще се промъкнем — безгрижно отвърна Бойцов. — Най-важното е да направиш нахална физиономия и — напред!

Портиерът ги пусна безропотно, с което безкрайно изненада Настя.

— Представете си — бъбреше тя, докато смъкваше от себе си мокрото кално яке, — излиза, че за да влезеш във валутен хотел, трябва да изглеждаш колкото може по-зле, така минаваш за чуждестранен турист. Всъщност това е много логично, отдавна съм забелязала, че туристите са облечени много просто и удобно. И колко ще ми струва удоволствието да възкреся това яке?

— Дванайсет долара — отговори Вадим, който изучаваше обявите на гишето, зад което седеше служителката от химическото чистене.

— Охо, петдесет и пет хиляди рубли, дори повече! Скъпо ще ми струва вашият автобус — каза тя, докато пъхаше якето в барабана и го затваряше. — Човек се ядосва, когато прави напразни жертви.

— Не ви разбрах? — въпросително я погледна Бойцов.

— Какво искате да кажете с това „напразни жертви“?

— Ами това, което казвам, благодетелю. Щом така спокойно стоите тук с мен и чакате, докато якето ми се почисти, значи не сте бързали чак толкова. Защо е трябвало да гоните автобуса презглава? Заради какво?

„Заради живота ти, Анастасия Каменская, ето заради какво — мислено й отговори той. — Когато стъклото на колата започна да се отваря, разбрах, че сега ще стрелят по тебе. Без никакво съмнение щяха да те уцелят, защото ти вървеше бавно, а те тъкмо се бяха задвижили. В такива условия само кон няма да уцели. Но стрелба от кола не е вариантът на убийство, който ми е удобен. Стрелбата от кола е сериозна работа, тя винаги показва желание да бъде отстранен конкретен човек и не прилича на спонтанно убийство, при което жертва може да стане всеки срещнат. Виж, тогава, до паркинга, всичко беше замислено както трябва. Ако не беше милиционерският патрул, който се намираше само на две крачки, всичко щеше да свърши още тогава. Дори бомбата, която завчера бяха заложили под вратата ти, можеше да мине за хулиганска или екстремистка постъпка, особено ако ние бяхме взели съответните мерки и бяхме подхвърлили на нужните хора нужната информация, че това е било акция, насочена срещу милиционерите изобщо. Можеше да се измисли нещо, ако не беше твоята досадна куцокрака съседка, дето си записа номера на колата. А пък днешният опит беше под всякаква критика. Типично поръчково убийство. А ние не искаме такова. Е, добре, щом така и така се наложи да се запозная с теб, нека опитам да разбера колко знаеш, хем и да науча защо така спешно си решила да се омъжиш.“

— Наистина не бързах заникъде — заоправдава се той. — Просто автобусите се движат нарядко и ако го бях изпуснал, кой знае колко трябваше да чакам следващия.

— Жалко, че и дънките ми са кални! — въздъхна тя. — Можехме да влезем в бара да пием кафе, и без това трябва да чакаме двайсет минути.

— Кафе ли искате? Аз ще ви донеса.

— Какво, тук ли?

— Защо не? Извинете, не ви зная името…

— Анастасия.

— Вадим — представи се и той. — Така е, Анастасия, на валутните хотели това им е хубавото — в тях и порядките са валутни. Вие ходили ли сте в чужбина?

— Случвало ми се е.

— Тогава сигурно знаете, че след като си платите сметката на бара, можете да си отнесете чашата или халбата където си искате, ако ще и на края на света, разбира се, не и навън от хотела, и никой дума няма да ви каже. Смята се за напълно нормално човек да иска да изпие кафето си там, където му харесва, например на чист въздух, на стълбището, ако ще — и под стълбището. Ще искате ли и нещо друго, освен кафе?

— Не, благодаря, нищо друго. Само кафе.

— Паста, да речем? Ядки? Сок? Някакъв алкохол?

— Не, само кафе, ако обичате.

Вадим тръгна към бара да донесе две чаши кафе. Странна е някак, не прилича на другите, помисли си той. Когато падна, почти плачеше от болка, но не се разкрещя, не вдигна скандал. Съгласи се да вземе пари само при условие че ще ги върне, не обича да остава длъжна. Отказа да се качи с него в такси, значи е предпазлива. На темата за болния гръб и бъдещите деца не реагира — изглежда, не е тръгнала да се омъжва, защото е бременна. Не иска да го охарчва, поиска си само кафе.

Всичко това толкова не му приличаше на другите жени, с които Вадим си налагаше да общува… Той с изненада почувства, че не изпитва дискомфорта, който вече бе свикнал да го сковава в женска компания. Да, Каменская не приличаше на другите, но той, кой знае защо, не се напрягаше в очакване на някакви хитри номера от нейна страна. Изглеждаше му обикновена и разбираема, сякаш не криеше у себе си опасни дълбини и неочаквани водовъртежи. Странно. Може би е така, защото е толкова грозничка и невзрачна и той не я възприема като жена, с която може да флиртува, която може да ухажва и с която може да легне в кревата.

Той взе от бара две чашки кафе и внимателно, като се стараеше да не ги разплиска, ги занесе в помещението на химическото чистене. Каменская седеше в същата поза, в която я беше оставил, потънала в дълбок размисъл. Сякаш дори не бе забелязала отсъствието му.

— Заповядайте, молим. — Той тържествено постави чашките на ниската масичка до нейния фотьойл.

Тя мълчаливо пое чашката и отпи няколко малки глътки. Вадим гледаше ръката й, хванала чашката, и се любуваше на красивите очертания на дланта и пръстите й. Ръцете й бяха изящни, с нежна кожа, само дето дългите бадемовидни нокти не бяха лакирани. Тя сякаш знаеше колко красиви ръце има, но не искаше да привлича вниманието на околните към тях.

— А може ли да се пуши тук?

— Тук може всичко — засмя се той. — Нали ви обясних? Сега ще донеса пепелник от вестибюла.

Вадим донесе пепелник и докато Настя пушеше, все така замислено мълчалива, крадешком заразглежда новата си позната. Странно лице има, със строги и правилни черти, прав нос, високи скули, красиво очертани устни. Но кой знае защо, всичко заедно създава впечатление за неизразителност и безцветност. Може би защото има светли вежди и ресници — по лицето й няма нито едно ярко петно? Ако си сложи грим, сигурно ще се превърне в красавица. Нима не знае това? А ако го знае, защо пренебрегва възможността да бъде привлекателна? Не, тя определено не прилича на никоя друга жена.

След няколко минути барабанът спря. Вадим скочи, извади якето, по което не бе останало нито петънце, и го намести на окачалка, за да се проветри.

— Защо? — учуди се Настя.

— Да се проветри от миризмата. Тези почистващи препарати са много зловонни — обясни й той. — И без това имате още кафе, допийте си го.

— Дайте да си запиша телефонния ви номер — каза тя и извади от чантата си химикалка и бележник. — По кое време е удобно да ви се обадя?

Той й продиктува номера.

— Това е домашният ми телефон, така че можете да се обадите по всяко време, от шест сутринта нататък.

— Толкова рано ли ставате? — изуми се тя.

— Понякога и по-рано. Но в шест винаги съм на бойна нога. Ще ми се да си поспивам повечко, но кучето не ми позволява. Точно в шест пристига и започва да ми ближе носа, а направя ли се, че спя — да ми смъква одеялото със зъби. Така че можете да се обадите и рано сутринта, и късно вечерта, не бойте се, никого няма да събудите. Живея сам.

Настя го погледна от упор, но нищо не каза. Този поглед накара Вадим да потръпне. Тя какво така?… Не му вярва ли? Или той нещо е преиграл, прекалил е с нещо?

— Благодаря ви, Вадим — каза и облече чистото си яке, което още миришеше на химикали. — Утре ще се свържа с вас по телефона и ще ви върна парите.

Тя със замах преметна през рамо дългия ремък на големия спортен сак и лицето й се изкриви от болка.

— Много ли ви боли? — съчувствено попита Бойцов.

— Много. Нищо, ще докретам някак.

— Защо все пак не вземем такси? Аз ще го платя.

— Не — категорична беше тя. — Ще си ида с автобуса. Ако искате, можете да ме изпратите, ще ми носите сака.

Те излязоха от хотела и бавно тръгнаха към автобусната спирка.

— Сакът ви е доста тежичък за такава хубава жена — пошегува се той. — Какво носите в него? Продукти ли?

— Не обичам грубите ласкателства, изобщо не съм хубава. А в сака нося какви ли не глупости.

— Нещо служебно?

— И така може да се каже — усмихна се тя.

— А какво работите?

— Знаете ли, Вадим, има професии, към които е опасно да си признаеш, че принадлежиш. Например ако кажеш, че си лекар, събеседникът ти веднага започва да се оплаква от разни болежки и да иска да му поставиш диагноза и да му назначиш лечение. Или пък ако кажеш, че си телевизионен техник, веднага те помолват да погледнеш нечий апарат. Хем не ти се занимава, хем е неудобно да откажеш.

— Значи сте лекарка?

— Не. Аз съм телевизионен техник.

— Моля, сериозно ли?

— Абсолютно. И ако сега ме помолите да ви поправя телевизора, ще си взема сака и ще продължа сама. Нека ви мъчи съвестта, задето една нещастна жена с болен гръб страда заради вашето упорито любопитство.

Той прихна да се смее.

— Знаете ли, вие сте абсолютно необикновена жена. Не стига, че не ми зашлевихте шамар, когато ви съборих в калта и ви повредих гърба, якето и дънките, не стига, че ми отказахте да ви помогна безвъзмездно — не искате да вземете от мен пари и да ви откарам с такси, не стига, че имате удивително сговорчив характер, ами на всичко отгоре сте и телевизионен техник. Това не може да бъде!

— Защо да не може? Ето ме тук, можете да ме пипнете, истинска съм. Нашият автобус, качваме се.

В автобуса Вадим, като нещо съвсем естествено, извади от портфейла си две билетчета и ги продупчи.

„Освен това си и много добре тренирана, Каменская. Та ти имаш право на безплатно пътуване като служител на милицията. Защо не ме спря, когато извадих двата билета? Поддържаш легендата, че си телевизионен техник, нали? Добре, тъй да бъде.“

Пропътуваха четири спирки и слязоха. Настя го поведе през тъмния пущинак, където той беше идвал преди няколко дена.

— Какво неприятно място! — каза Вадим. — Не ви ли е страх да минавате оттук сама?

— Страх ме е, но какво да се прави? Другият път е с десет минути по-дълъг и между другото — не е много по-свестен. И там е тъмно и безлюдно.

Бойцов си помисли, че сега тя ще му разкаже как замалко не са я ограбили точно на това място. Но тя, кой знае защо, не го направи.

— Помолете някого да ви посреща, щом се прибирате толкова късно.

— Какво сега, вечер на безплатните съвети ли имаме? — засмя се Настя. — Ту ми казвате да си лекувам гърба, ту ми препоръчвате как да се прибирам вкъщи…

— Извинете — смути се Вадим. — Не исках да изглеждам натрапчив. Вие май сте много независима жена?

— Да, аз съм много независима жена. Е, стигнахме, Вадим, благодаря ви. Живея в този блок. Дайте ми сака.

Той неохотно й подаде тежкия сак и с изненада почувства, че не иска да се разделя с нея. Нима му харесва? Не, определено не, като жена тя не представлява за него никакъв интерес. И същевременно му е интересна именно като жена, защото не прилича на другите жени. За пръв път в живота си той разговаря с жена напълно свободно, без скованост и притеснения, разговаря като с мъж. Излиза, че с тях може да се общува ето така — просто, леко, изпитвайки удоволствие, без да мислиш с ужас какво ще стане, когато работата стигне до главното. Защото с тази жена главното е съвсем друго. С нея не може да се хитрува, не можеш да я мамиш. Тя е твърде… Той дори не можеше да намери думата, за да формулира мисълта си. Умна? Праволинейна? Потайна? Дявол знае каква е тази жена, но ако той иска да получи нещо от нея, единственият му ключ трябва да бъде абсолютната откритост. Прямотата.

— Извинете, Анастасия, не искам да ви се сторя банален и нагъл, затова няма да намеквам за чаша чай във вашата кухня. Може да ме разберете неправилно. Но искам да знаете, че много ме е яд, задето пътят до вас се оказа толкова кратък. Честна дума, много ме е яд. Няма да ви питам за телефонния ви номер, но искрено се надявам вие да ми се обадите.

— Разбира се, че ще ви се обадя — сериозно отговори тя. — Не мога да понасям да дължа пари, а дванайсет долара за мен са голяма сума. Така че не се безпокойте, непременно ще ви се обадя. Лека нощ, Вадим.

Той погледа как тя се скри във входа и постоя още известно време замислен край нейния блок. После се обърна и бързо пое към автобусната спирка. Интересно, кога ли тя ще се обади?

Ситуацията неочаквано се усложни и обърка всичките му карти. Не беше искал да се запознава с нея, но днес можеше да я спаси само по този начин. Сега нейната охрана ще трябва да се повери на друг колега, върху когото ще легне и задължението да следи опитите да я убият. А той, Бойцов, ще трябва да се превъплъти в ролята на ухажор, който ще измъква информация от Каменская. Предчувстваше, че тази роля няма да му е по силите. Анастасия явно не възнамерява да афишира принадлежността си към криминалната милиция и интереса си към Института. За да я принуди да се разкрие, трябва да се сближи и сприятели с нея, а в ситуация, при която на нея й предстои да се омъжи, това едва ли ще бъде възможно. За тази цел ще трябва най-малкото да изиграе влюбване, бързо преминаващо в неуправляема страст. Ще може ли да я измами с това? Едва ли. И после, той не ще успее нищо да й докаже, защото няма да може да прави любов с нея. Не, за Каменская е нужно нещо друго. Нещо друго…

Настя угаси лампата, уви се в одеялото чак до брадичката и се сви на кравай. Знаеше, че няма да заспи скоро, приспивателното й се беше свършило, а все не успяваше да си купи нова опаковка. Ту лекарството, което й трябваше, го нямали, ту й искаха рецепта, за която трябваше да иде до поликлиниката, ту аптеката беше затворена, когато Настя, надвивайки феноменалния си мързел, все пак стигнеше до нея.

Опита се да подреди мислите си, защото нещо не й харесваше. Първо трябваше да разбере какво именно не й харесва. „Всичко — отговори си веднага. — Всичко не ми харесва. Не ми харесва този Вадим, макар че инак е симпатичен и приятен мъж. Защо не ми харесва — това искам да разбера. Не ми харесва и още нещо, но не мога и не мога да му хвана нишката. От тази сутрин имам някакво неприятно усещане. Да започнем от самото начало.“

Тя се събуди, както обикновено, трудно, едва си наложи да стане. Нищо ново — така е всеки ден. Стоя под душа, чака организмът й да се пробуди. За тренировка си припомня италианския, постави си за задача да изтръгне от паметта си минимум осем реда от „Божествена комедия“ на Данте. После пи кафе. Тука имаше нещо… Какво може да не й е харесало в чашата кафе, щом зърната бяха току-що смлени и тя го бе сварила, както й харесва? Глупости! После изпуши една цигара, после се облече. Сутринта не се случи нищо повече. Откъде тогава това неприятно усещане?

Стоп! Докато кафето се вареше на слаб огън, тя излезе на площадката да изхвърли боклука. Кофата, както винаги, беше пълна догоре и тя трябваше да я държи с едната ръка за пластмасовата дръжка, а с другата да крепи двете празни кутии от цигари най-отгоре, които постоянно се хлъзгаха и щяха да изпаднат. Точно пред вратата се наложи да пусне кутиите, за да отключи. Прекрачи прага и кутиите все пак се изтърсиха на земята. Наведе се да ги вдигне и точно тогава… Тогава. Какво тогава? Помислила си е нещо, нещо неприятно, което й е развалило настроението? Какво може да си е помислила, докато е вдигала от пода две празни цигарени кутии? Че е несръчна мърла? Но това изобщо не можеше да развали настроението й. Че я боли гърбът и й е трудно да се навежда? Но за толкова години тя бе свикнала с това и то вече не я дразнеше.

Настя отново се върна с мислите си при проклетата кофа за боклук. Ето, отива до вратата, отключва, излиза на площадката, промърморва нещо ядосано, оставя кофата и се навежда да вдигне кутиите. И вижда дупка в кожената тапицерия на вратата. Какво си помисли тогава? Че има две леви ръце и няма да може да закърпи дупката? Че ще трябва да помоли Льошка и изобщо не е хубаво да нямаш мъж вкъщи. Апартаментът отдавна се нуждае от ремонт, всички контакти са повредени и искрят, изпод балконската врата вечно духа и тапетите в антрето се разлепят, защото у съседа от горния етаж неотдавна стана наводнение. Нима в душата й се е стаила отвратителната мисъл, че се омъжва не за любимия мъж и верния приятел, а за „мъжка ръка вкъщи“? Може би именно тази мисъл е развалила настроението й. Да, именно, така си беше.

Разкъсаната тапицерия на вратата в един миг се обедини с колата, която бе тръгнала към нея с угасени фарове. Тя видя тази кола, но в онзи момент, преди няколко часа, не я свърза с внезапното блъсване и своето падане на тротоара. Колата беше едно, а забързаният за автобуса мъж — друго.

Настя почувства как сърцето й спря за миг, тя се разтрепера от студ. Още по-плътно се уви в одеялото, после решително измъкна ръката си и запали лампата. Часовникът показваше дванайсет и нещо. По това време няма как и да се обадиш на някого. Освен на Вадим… Но сега той не може да й бъде помощник, трябва й експертът Олег Зубов, без неговата консултация тя не смееше да рискува и да провери дупката в тапицерията на вратата. Ами ако в нея има взривно устройство? И докато тя трепери от страх в леглото, целият апартамент изведнъж хвръкне във въздуха? Какво да прави? Да се обади на Олег? Не е удобно, той има малки деца, с позвъняването си тя ще събуди цялото семейство. Льошка? И той не живее сам, родителите му са вкъщи. Коротков? Съпруга, две деца и парализирана тъща. Доценко? Той живее с майка си. Остава само Вадим.

Тя стана от леглото, донесе от антрето сака и извади бележника си с номера на неговия телефон.

Когато почти в дванайсет и половина през нощта се разнесе телефонният звън, Бойцов още не беше си легнал. След като се прибра вкъщи, първо се обади на началника си Супрун и му разказа за поредното покушение над Каменская и че двамата вече се познават. Супрун му нареди да отиде при него утре по-рано сутринта, към осем, за да обсъдят новите обстоятелства, попита го за адреса на Каменская и обеща да изпрати друг човек да я охранява.

След това излезе да разходи ризеншнауцера Бил, после вечеря набързо, включи видеото и се загледа в един от любимите си стари филми — американския „Звуците на музиката“. Обичаше филми, в които любовта между героите се поражда не по зова на плътта, а като чувство на нежна привързаност и взаимна необходимост, затова с удоволствие за кой ли път вече гледаше историята за сложните отношения между възрастния многодетен вдовец и младата гувернантка. В момента, когато героинята и нейните възпитаници изпълняваха онази чудна песничка, разучавайки гамата, Вадим със съжаление спря видеото и вдигна слушалката.

— Анастасия е — чу той. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — усмихна се широко Бойцов. — Радвам се, че ми се обаждате. Какво искахте да ме попитате?

— Исках да ви попитам: защо го направихте?

— Не ви разбрах добре — предпазливо отвърна той, изстинал вътрешно. Ето моля, сюрпризите започнаха. А тя му се бе видяла обикновена и разбираема…

— Защо ме спасихте? Вадим, не искам да си играя с вас на котка и мишка, да ви принуждавам да ме лъжете, а после да ви уличавам в лъжа, затова нека си изясним всичко веднага. Преди няколко дена вие попречихте на четиримата мъже да ме нападнат. Няма да ви лъжа, не видях лицето ви, когато минахте покрай мен, но запомних аромата на вашата тоалетна вода. Днес отново попречихте да ме убият. Мисля, че не е нужно да ви казвам, че съм ви благодарна за това. Но искам да зная защо го направихте. И ако ми отговорите, ще ви задам още един въпрос.

Езикът на Бойцов се беше вдървил. Той на няколко пъти трескаво преглътна, докато обмисляше панически какво да прави и как да й отговори.

— Чувате ли ме, Вадим? Чакам вашия отговор.

— Разбирате ли — смотолеви той. — Трябваше да говоря с вас, да ви обясня нещо доста деликатно. Но отначало исках да се опитам да ви разбера — каква сте, разбирате ли? И докато ви наблюдавах, всичко това взе, че се случи.

— Какво трябваше да ми обясните?

— Моля ви, Анастасия — жално й се примоли той. — Нека да поговорим утре. Нищо не отричам, права сте за всичко, но разберете ме, аз не разполагам със себе си, и аз имам началство, не съм частен детектив.

— Трябва да получите указания, така ли? — позасмя се тя.

— Ами… нещо такова. Кълна ви се, не съм искал да ви се случи нещо лошо. Ще ви обясня всичко утре, съгласна ли сте?

— Не съм съгласна — ядосано отговори тя. — Но нямам избор. Тогава поне ми отговорете на втория въпрос. Откъде се появи тази дупка на външната ми врата? Бяха сложили нещо ли?

— Да. Завчера там бяха сложили взривно устройство.

— И още ли е там?

— Не, аз го извадих.

— Кога?

— Още същия ден.

— Значи мога да спя спокойно и да бъда сигурна, че нищо няма да избухне?

— Да.

— Сигурен ли сте? — отново попита тя.

— Абсолютно сигурен. След всичко, което се случи, не мога да ви моля да ми вярвате, но ви давам честната си дума, че взривното устройство вече не е там.

— Добре. Лека нощ — рязко каза тя и тресна слушалката.

Бойцов внимателно си пое дъх. Майчице, в какво се натресе! Не можеше да отрече твърденията й, защото само щеше да стане по-лошо. Щом е успяла да се досети, щом е могла да съпостави едното с другото и безпогрешно да си очертае цялата картина, тя щеше да го улови в лъжа и да се затвори окончателно. Не стига, че в нарушение на първоначално съгласувания със Супрун план не успя да проконтролира покушенията срещу Каменская, оставайки невидим, и се принуди да влезе в контакт с нея, ами накрая можеше да стане така, че да не успее и да укрепи този контакт. За професионалист подобни грешки са абсолютно непростими. Съществува едно желязно правило: макар че всичко е гладко само на хартия, от всяко положение трябва да излизаш победител. От всяка непредвидена спънка, от всяка грешка трябва да умееш да извличаш максимална изгода, за да ги превърнеш, от спънки и грешки — в свои помощници.

Каменская го притисна до стената със своята праволинейност. И го уплаши с бързината и остротата на мисленето си. Озадачи го със странната си постъпка. Да, да, именно странна постъпка, как другояче да нарече това, което тя направи. Да разбереш, че с теб си играят игрички и да не опиташ да се включиш в играта, като наложиш на противника своите правила — истинските оперативници не постъпват така. Да се втурнеш незабавно да си изясняваш кой и защо те мами, като задаваш въпросите направо и тропаш на всички врати поред — това е непрофесионално. Сега у него, у Бойцов, се поражда насрещен въпрос, същият, който току-що му зададе самата Каменская: Защо го е направила? От глупост? Или това беше ответен ход в някаква още по-заплетена игра?

Не му остава много време, за да разнищи този въпрос. Вече е един през нощта, а в осем сутринта трябва да бъде при Супрун.

— Ама и ти си ги свършил едни… — мрачно промърмори Игор Константинович Супрун, загледан в седналия насреща му Бойцов. — Едно е ясно: тези момчета на Мерханов няма да успеят да премахнат Каменская така, както му е редът. Първият опит не беше лош, приличен беше, жалко, че се провали. А по-нататък всичко тръгна от зле по-зле. Ясно е, времето ги притиска, не им е достатъчно, за да се подготвят внимателно и да обмислят всички подробности. Не биваше да разчитаме на тях, не струват. Ще трябва да променим цялата стратегия. Имаш ли някакви съображения?

— Предлагам да кажем на Каменская истината. Безсмислено е да я лъжем, можем само да си навредим.

— Ти да не откачи! — засъска насреща му Супрун. — Какво да й кажем? Че се каним да чопнем прибора, който в Института се подготвя за Мерханов?

— Защо пък това, Игор Константинович? Коротков ходи в Института само за да разбере кой е ходатайствал за Войтович. Докато не си изясни това, няма да ги остави на мира. А тъй като никога няма да си го изясни, работата върху прибора така и няма да бъде възобновена. Смятам, че можем да кажем на Каменская, че ние помолихме да пуснат Войтович. Тогава хората от „Петровка“ ще се успокоят.

— Да речем, че стане така — вече по-спокойно отговори Супрун. — А ти защо смяташ, че не можем да я излъжем? Да не би да има някакъв особен усет за лъжата?

— Не, не мисля — замислено каза Вадим. — Май няма никакъв особен усет. Но много добре разсъждава. Просто да се чудиш. Само че бавно. Не вижда лъжата отведнъж, обаче после, започне ли да обмисля нещата, прекрасно връзва всички нишки. Очевидно има прекрасна памет и силно логическо мислене. Макар и не веднага, непременно ще открие лъжата. И после, тя е недоверчива и предпазлива. Струва ми се, че за нея трябва да изберем следната тактика: да не й казваме нито една лъжлива дума, но да спестим от истината.

— Струвало му се! — проръмжа Супрун. — По-добре вчера да ти се беше сторило всичко, което трябва — нямаше да сгафиш толкова. И цялата ти оперативна информация не струва и пукнат грош, след като не си знаел всичко това. Добре, действай, сега вече няма накъде да отстъпваме, тя има телефонния ти номер, така че не можеш да се скриеш от нея, за нула време ще установи кой си и какъв си. По-добре й се разкрий пръв, докато сама не е научила всичко за теб. Между другото разпита ли я за предстоящата й женитба?

— Не успях. Мога да кажа само, че едва ли е бременна.

— Виж ти! — позасмя се Супрун. — Друго не си могъл, обаче такава деликатна подробност си научил. Но има ли поне някаква надежда да я разприказваш? Ще можеш ли да спечелиш доверието й?

— Ще се постарая. Но тя е много затворена, трудно ще бъде.

— Абе какво ме мотаеш! — избухна Игор Константинович. — Затворена, трудно! Тя ли ще е затворена? — Рязко измъкна от една папка снимката на Каменская и я хвърли на бюрото. — Ами че тя трябва да скача до небето от радост, че момче като тебе я ухажва. С нейната външност не е могла и да мечтае за такова нещо. Не, млъквай, не искам никакви оправдания. А ако си импотентен и имаш проблеми, направо си кажи, ще й намеря друг човек, някой жребец й трябва на тая грозница. Край, Бойцов, за днес свършихме. Върви да съставиш подробен отчет за наемниците, дето я преследват, ще го донесеш на мен. После тръгваш да търсиш Каменская, днес е събота, тъй че можеш да не ми се появяваш до понеделник. И не се изсилвай, разбра ли ме? Милицията сега се занимава само с убийството на този телевизионен журналист, няма сили за нищо друго, тъй че дай боже да ни се размине лесно. Върви.

След час и половина на бюрото на Игор Супрун легна отчетът на Бойцов за хората, които на три пъти се бяха опитали да убият Анастасия Каменская. Той вдигна телефонната слушалка и извика свой подчинен, по ранг равен на Бойцов, но ръководещ друга група.

— Виж им сметката на тези активисти — каза му Супрун, като му подаде отчета. — Обаче така, че информацията да не попадне в милицията. Автомобилна катастрофа, пожар, наводнение — каквото искаш, ти избери. Но снимките им не трябва да стигнат до отдела по борба с престъпленията срещу личността. Там могат да ги идентифицират. Ясен ли съм?

— Тъй вярно! — по военному кратко отговори подчиненият.

Останал сам, Игор Константинович по навик се облегна в креслото и впери поглед в картината с екзотичните цветя в тясната стъклена ваза. Защо внезапно ситуацията около прибора се усложни толкова много? Дълго време всичко вървеше тихо и спокойно, дори извършеното от Войтович убийство и последвалото негово самоубийство не предизвикаха такава вълна, каквато, не щеш ли, се надигна заради този глупашки пожар и изгорялото в него наказателно дело. Наистина ли цялата работа е в ходатайството? Или има нещо друго? Добре ще е да провери, за да му е по-спокойно. Хем междувременно да изясни нещата около цианидите. Литвинова твърди, че това е била извънпланова проверка заради зачестилите случаи на отравяния. Така ли е наистина?