Смърт заради смъртта

Петнайсета глава

Всичко наоколо напомняше, че днес е кратък предпразничен ден. През цялата година в Москва имаше много цветя, но беше трудно да се предположи, че може да са ТОЛКОВА! Почти всички мъже отиваха на работа с букети, които купуваха край близките станции на метрото, а след няколко часа жените щяха да понесат същите тези цветя от работата си към къщи. В подлезите, сякаш изпод земята, бяха изникнали нови сергии с парфюмерия, козметика, галантерия и чорапогащници, любовните романи с ярки корици буквално се разграбваха, а бързащите за работа жени изглеждаха, сякаш отиват в скъп ресторант, но по някакво досадно недоразумение са се разминали с лимузините си.

Рано сутринта Вадим Бойцов получи изработените по отпечатъците ключове от апартамента на главния разработчик. Литвинова му каза, че стопанинът на апартамента след работа заминава на вилата си, тъй като жена му е поканила за празника дъщеря им и зет им, както и неговите родители. За съжаление в жилището има куче, затова не бива да влиза там, докато стопаните са на работа. Трябва да почака те да откарат кучето на вилата.

Посещението на жилището на разработчика се отлагаше за следобед и Вадим реши да осъществи замисленото — да отиде до Източния район, та с очите си да се убеди в това, което му бе разказала Каменская.

Паркира колата си близо до метрото, повървя пеша няколко пресечки и се озова пред сградата на Института. На това място примките на картата се пресичаха. Повъртя глава, за да се ориентира за посоката, която му трябваше, и бързо закрачи към красив многоетажен хотел. Вадим разбираше, че е избрал за експериментите си не твърде подходящо време — сутринта на предпразничен ден. Дори ефектът, за който говореше Анастасия, да съществува, сега най-трудно ще го забележи. Злобата и агресията се пробуждат вечер, когато човек е уморен и раздразнен след работа или след като е пийнал. Но Бойцов нямаше търпение поне да започне да проучва нещата. Дори не бе очаквал, че разказът за „обратната примка“ ще го развълнува толкова.

Реши да започне от магазините за хранителни стоки. И продавачите, и купувачите обикновено живеят наблизо и са напълно подходящи за обекти на наблюдение. Още в първия магазин остана поразен от явната несъразмерност между дребните поводи и пораждащите се около тях конфликти. Въпреки че купувачите бяха съвсем малко и пред нито един щанд нямаше опашка, продавачките успяваха да докарат до сълзи възрастните жени, дошли да пазаруват, а други придирчиви възрастни жени, на свой ред, докарваха продавачките почти до истерия.

— Защо нямате твърд кашкавал, а само топено сирене? — строго попита една купувачка.

— Не знам — сви рамене продавачката. — Каквото ни докарат, това продаваме.

Последва изпъстрена с оскърбителни намеци лекция за безкрайните приказки около приватизацията, а всичко както си било, така си и останало, продавачите крадели, никой сега не следял цените, сигурно и тях завишавали, я какви тлъсти муцуни били направили продавачките, а от бедните пенсионери отнемали и последния залък. Продавачката отначало отвръщаше вяло, после избухна, разкрещя се на старицата и запокити парчето салам на щанда с такава злоба, сякаш те не бяха салам и щанд, а граната и самата омразна купувачка.

В друг магазин Вадим видя как млада майка, хванала за ръка дете на пет-шест годинки, вдига скандал на продавачката, задето щандът със сладолед бил направен от стъкло.

— Детето вижда всичко, разплаква се и иска сладолед, а не бива да яде сладолед! Какво да правя сега, а?

Детето наистина ревеше, та се късаше и задавяйки се в сълзи и сополи, искаше сладолед „Баунти“.

— Вас ви интересува само да продадете повече — продължи да беснее майката, — а хич не ви интересува, че детето не разбира. И на всичко отгоре лепите по стъклото зайчета и мечоци, та горкото непременно да забележи вашата гадост. Имате ли съвест, кажете ми!

— Всички деца могат да ядат сладолед, а това не можело! — не остана длъжна продавачката, чийто глас беше толкова мощен, че без усилие заглуши и негодуващата майка, и нейната писнала рожба. — Сладоледът се прави точно за деца, а щом твоето дете не бива да яде, защо го влачиш в магазина, да те чака навън. Народили болни деца, после имат претенции към нас! Да не сме ги измислили ние тези щандове? Каквито ни дадат, на такива продаваме! Целият свят търгува на такива, само на тебе, като гледам, не ти харесва. Щом детето ти е болно, лекувай го, вместо да търсиш виновни.

— Ами точно такива като тебе са виновни я! — авторитетно заяви майката.

На Вадим не му се слушаше повече, от виковете го заболя главата. Изскочи на улицата и няколко пъти вдиша дълбоко и с наслада повечко свеж, прохладен въздух. „Сякаш нещо не са в ред“ — помисли си, като си спомни изкривените от ярост лица на крещящите жени. Тръгна през градинката към следващия магазин и внезапно видя хлапе на около десетина години, което, приклекнало край огромно дърво, с упоение измъчваше една котка. Котката врещеше с всички сили и се дърпаше от малките, вкопчени в нея ръчички, а по съсредоточеното лице на хлапето играеше странна усмивка, сякаш то се занимаваше с хобито си, което изисква изключително внимание, но за сметка на това носи незабравима наслада.

— Я престани! — тихо му нареди Бойцов. — Пусни котката, не бива да я измъчваш.

Момчето бързо вдигна глава и от изненада разхлаби пръсти. Нещастната котка моментално се изтръгна и избяга, накуцвайки и все още мяучейки от болка — изглежда, младият коткоубиец й беше чупил лапите една по една.

— Защо правиш това? — съвсем миролюбиво попита Вадим.

Но момчето го погледна с такава омраза, че Бойцов се слиса. Без да продума, хлапакът побягна.

Вадим продължи пътя си, като се вглеждаше в лицата на минувачите, и му се струваше, че на нито едно от тях не вижда белег за онова, което му бяха разказали. Хора като хора, най-обикновени. Ще трябва да отиде до училището, когато часовете свършат, да погледне учениците.

Разхождаше се бавно, запомняше блокове, улици, дворове, запомняше ги по навик, за всеки случай, без изобщо да мисли, че някой ден това може да му потрябва. Към един часа приближи до училището и потърси с поглед място, откъдето ще може да наблюдава децата. Сред дърветата и храстите видя пейка. Вадим тръгна към нея и забеляза, че там седи младо момиче на около двайсет години с книга в ръка. Понечи да се върне, но момичето внезапно вдигна глава и му се усмихна.

— И вие ли ще посрещате дете? Седнете, има място.

Вадим приседна до нея. Момичето беше много симпатично, с къса момчешка прическа, възчипо носле и кръгли сини очи.

— А вие кого посрещате?

— Брат си. Тук наблизо е ПТУ-то, трябва да минем покрай него, за да стигнем до вкъщи.

— Е, и какво от това? — не разбра Бойцов, но веднага си спомни какво му бе разказала Каменская за това ПТУ.

— Вече на няколко пъти го биха, сега не го пускаме сам. Непременно някой го посреща — или родителите ни, или аз.

— На колко години е брат ви?

— На шест. Първокласник е.

— На шест? — изтръпна Бойцов. — Те какво, и шестгодишни деца ли бият? А оплаквали ли сте се в милицията?

— Разбира се — охотно отговори момичето. — И не само ние. Поне трийсет души станахме, но полза никаква. Нали не могат да тикнат зад решетките всички ученици от ПТУ-то, още повече че хлапетата не си спомнят точно кой ги е бил. Те си затварят очичките от страх. — В гласа й звъннаха сълзи. — Спомнят си само, че е станало край ПТУ-то, нищо повече не могат да кажат. Кого да приберат?

— И за какво ги бият — толкова малки деца?

— Ами за нищо. Трябва да си изкарат нервите на някого. Зверове! — Тя изхлипа, но бързо се овладя. — Първия път набили Павлуша, за да им дадял пари, а той казал, че няма пари. Втория път му казали да си свали якето и да им го даде, щели да си пият бутилката в храстите, а земята била студена, та решили да вземат нечие яке и да си го постелят. Пак си дойде насинен и разкървавен. Няма кой да излезе наглава с тях. Кажете ми вие — какво поколение расте сега, а? Същински изроди. Дали защото още от малки ги хранят с химия, а не с естествени продукти, или пък нацията започна да се изражда заради дългогодишното пиянство?

— Недейте да прехвърляте върху цялата нация дефектите, които виждате у момчетата от ПТУ-то — каза Вадим.

— Въпросът не е само в ПТУ-то — разпалено възрази момичето. — Нали гледам и децата от училището на Павлик. И от неговия клас, и по-големите. Съвсем различни са, не каквито бяхме ние на тяхната възраст, разбирате ли? За нищо и никакво се сбиват, грабват камък и гледат да ударят. А какви думи приказват, ако можехте да ги чуете! „Да пукнеш дано! Дано те сгази кола!“ и тем подобни…

— Може би е от липса на възпитание — предположи Вадим. — Като пораснат, ще се укротят.

— Ами! — Момичето тъжно махна с ръка. — Какво общо има тук възпитанието? В очите им се чете такава ярост, лицата им пламтят, гласовете звънтят от злоба! Гледаш ги и разбираш, че наистина желаят смъртта на онзи, с когото са влезли в конфликт. Или смърт, или осакатяване. Разбирате ли, те искат да унищожат оногова, който е застанал на пътя им и им пречи да изпълнят желанието си, няма значение какво е то — дали да покарат чуждия велосипед, или да пият алкохол, седнали върху нечие чуждо яке. А пък за желанието на онези, които са над шестнайсет, да преспят с жена, дори не говоря. След осем вечерта ние гледаме изобщо да не излизаме, за да не ни изнасилят. Ама какво ли ви разказвам, сякаш вие не го знаете.

— Не — призна Бойцов. — Това, което ми разказвате, е ново за мен. Някак не бях забелязал, че днешното поколение расте толкова агресивно.

— Но как е възможно да не забелязвате това? — учуди се момичето и устреми поглед към вратата на училището, откъдето на тълпи започнаха да се изсипват децата, подскачайки и размахвайки чанти и ранички. — Вашето в кой клас е?

— Как в кой клас? — не разбра Вадим.

— Ами детето ви, в кой клас учи? Нали посрещате дете?

— Не, честно казано, просто днес се уморих, наложи ми се много да обикалям, та търсех място да поседна.

— А-а — проточи момичето, все така източило тънкото си вратле и внимателно загледано в тълпящите се пред училището деца. — Помислих, че посрещате сина си или дъщеря си.

— Аз нямам деца — кой знае защо, каза Бойцов и вече съвсем неочаквано за себе си добави: — Изобщо не съм женен.

— Така ли?

У момичето внезапно се пробуди интерес. То престана да търси с поглед братчето си край училищните врати и премести погледа си към непознатия. Хубавец! Наистина. Твърда брадичка, мъжествено ясно очертано лице, сиви очи. Наистина ли не е женен? Сигурно лъже. Но ако лъже, значи я е харесал, иска да се запознае с нея. Защо пък не? Интересно, на колко ли е години? Наглед е на трийсетина, може би малко повече. И възрастта му е добра.

— Излиза, че сте стар ерген? — разсмя се тя. — Или сте разведен?

— Не, именно стар, добре го казахте. Никога не съм бил женен.

— Но защо? Не ми се вярва да е нямало желаещи да се омъжат за вас.

— Знаете ли, някак си не съм имал време да разбера има ли такива желаещи или не. Работата ми отнема много сили и време, тъй че не ми е до ухажване.

Тази игра й беше позната — ако не от собствения й опит, то от книги, филми и разкази на приятелки. Когато един мъж иска да те увери, че е свободен, най-често си измисля сложна и напрегната работа, която уж не му дава възможност да ухажва жените. По този начин той сякаш същевременно те предупреждава, че ето, сега му е паднало малко свободно време — затова сте заедно, но за бъдещи срещи и по-нататъшно развитие в отношенията няма никакви гаранции.

— Значи и сега сте на работа? — разбиращо каза момичето и скри усмивката си.

— Ето, братчето ви тича насам — каза Вадим вместо отговор.

Към тях презглава тичаше шестгодишно хлапе с червено якенце с качулка и раничка в защитен цвят на гърба.

— Как се досетихте? — учуди се тя.

— Много си приличате.

Момичето стана от скамейката и започна да оправя шала на момчето и вълнената шапчица, която се подаваше изпод качулката. Явно чакаше непознатият да поиска разрешение да ги изпрати, но на него и през ум не му минаваше да стане — остана да седи на пейката, удобно облегнат на ствола на стария дъб.

— Е, ние ще тръгваме — нерешително каза тя, като се чудеше какво още може да оправи по дрехите на брат си, за да отложи тръгването. — Приятна почивка.

— Благодаря — отвърна Вадим. — А на вас приятен път до вкъщи, да няма произшествия. Може би искате да ви изпратя? Или денем не ви е страх?

Неумението и нежеланието да играе по правилата, установявани от жените, бяха накарали Вадим да си изработи свои собствени похвати при изграждането на отношенията му с прекрасния пол. В момента прехвърляше отговорността за решението на това синеоко чипоносо момиче, защото според неговите мъжки разбирания взетото от теб решение те задължава за определени стъпки, а ако друг е взел решението, ти вече нищо не дължиш. Ако беше казал: „Нека ви изпратя, щом районът ви е толкова опасен“, така би признал, че това момиче не му е безразлично и затова неговата безопасност го вълнува. А такова признание е мощно оръжие, попадне ли в недобросъвестни ръце. Докато така, изкусно изграждайки фразата, той с лек пас предаде инициативата на момичето. Ако й е харесал и тя иска да я изпрати, сега ще трябва да каже: „Да, и денем ме е страх, изпратете ме, моля.“ Какво пък, в такава ситуация той ще влезе в ролята на истински джентълмен, изпращащ дамата ПО НЕЙНА МОЛБА и нищо повече. Нищо не й дължи.

— Ама моля ви се, не се тревожете — учтиво отговори момичето. — Нали сам казахте, че сте уморен, че искате да си починете.

„Ах ти, малката! — възхитено си помисли Бойцов. — Добро езиче имаш. Виж я ти как извъртя нещата: ако сега я поставя над своята умора, това ще бъде равносилно на въпросното признание. Ако тръгна да я изпращам, въпреки че съм уморен и искам да си почина, значи тя ми харесва. Тя наистина ми харесва, но инициативата трябва да излезе от нея, само така ще мога да опазя свободата си да маневрирам и ръцете ми да бъдат развързани.“

— Предлагам компромис — усмихна се той. — Наистина съм много уморен, от шест часа сутринта съм на крак, едва тук най-сетне поседнах. Ако почакате още двайсет-трийсет минути, окончателно ще възстановя силите си и ще мога да ви изпратя. Вие ще поседите, ще си почетете книжката, а Павлик ще поиграе с децата край училището.

„Е, как е, хитрушо? — злорадо си помисли той. — Май имаш костелив орех насреща си? Ако искаш да те изпратя — седни и чакай, докато си почина. Направиш ли тази отстъпка, значи принасяш жертва, макар и мъничка, която говори за интереса ти към мен. Вярно, ти ми харесваш, защото си приятно, добро и далеч не глупаво момиче. Но твоята заявка трябва да дойде първа.“

— Не, не е нужно, не се безпокойте — отвърна момичето, все така спокойно усмихнато. — Вие сте интересен събеседник и аз, разбира се, с удоволствие бих си побъбрила с вас по пътя за вкъщи. Но първо, вие сте уморен и не мога да искам от вас такива страшни жертви. — Тя изразително окръгли очи и шеговито сниши глас: — А второ, денем не ме е страх. Денем при нас се активизират най-вече децата и юношите, за възрастните това не е опасно. А виж, вечер, когато навън изпълзи по-възрастният контингент — тогава да, наистина става страшно. Така че благодаря ви за загрижеността и всичко хубаво.

Тя весело му помаха с ръка, хвана Павлик за краищата на дългия бял шал и тръгна към близкото здание на ПТУ-то. Бойцов се загледа подир отдалечаващата се стройна фигурка със синьо-зелено кожено палто и неочаквано за себе си усети тъга. Изведнъж разбра, че момичето не се е състезавало с него, че цялата сложна конструкция, която бе градил, се е оказала ненужна, глупава и смешна. Тя бе взела думите му за чиста монета, дори не бе разбрала, че му харесва. Или, което е още по-лошо, уплашила се е, че той иска да се запознае с нея и после да й досажда, затова така леко и учтиво се отърва от него. Глупаво девойче! Такава няма да го завлече в леглото още първата вечер, такава ще чака търпеливо той сам да събере кураж и колкото по-дълго не я закача, толкова повече ще го харесва. Виж ти, а той си беше мислил, че такива момичета вече няма…

Вадим погледна часовника си. Беше време да тръгва за дома на разработчика. Неохотно се надигна от пейката и тръгна към станцията на метрото, където беше оставил колата си.

Той излезе от Института, качи се на колата и тръгна за Кунцево, където работеше жена му. Заедно обиколиха няколко големи магазина, отбиха се и до пазара, купиха зеленчуци и прясно месо, после поеха към къщи.

Тук жена му се засили да се преоблича и да опакова в голям пакет празничната си рокля, с която утре на вилата щеше да посреща гостите си.

— Каква риза да взема за тебе? — извика от спалнята. — Какво ще облечеш утре? Костюма ли?

— Хайде де — промърмори той под носа си.

— Не те чувам! Костюма или джемпъра?

— Джемпъра! — раздразнено отвърна той.

— Тогава ще взема за тебе бледосивата риза, искаш ли?

— Абе вземай каквото щеш и ме остави на мира — промърмори той отново под носа си, после повиши глас и отговори съвсем миролюбиво: — Добре, нека бъде бледосивата.

Нервите му бяха напрегнати до такава степен, че за пръв път се почувства на ръба на срива. Когато убиваше Галактионов, беше много по-спокоен. Може би защото тогава убиваше за пръв път и още не знаеше колко е страшно това. А сега знае и мисълта, че днес отново ще трябва да го стори, го ужасяваше. В момента, когато отчупи крайчеца на ампулата и сипа в чашката кафе няколко кристалчета, той знаеше, че все още е отсам чертата. И докато Галактионов бавно разбъркваше с лъжичката захарта в кафето си, още беше отсам. И дори когато Александър остави лъжичката и вдигна чашката към устните си, той все още беше отсам чертата, защото все още можеше да спре всичко, да бутне чашката от ръцете му, уж от несръчност. И едва когато Галактионов отпи една глътка, чертата, която допреди малко беше пред него, изведнъж се оказа зад гърба му. Беше станал убиец. Онези няколко секунди тогава му се сториха часове, часове на мъчителна и изтънчена инквизиция, а днес му предстоеше да изпита това още веднъж.

Излезе от кабинета и свали от кукичката в антрето каишката и нашийника.

— Елмаз, разходка! — извика той.

С радостно скимтене черният дългокосмест сетер седна пред стопанина си и с готовност подложи шия, та по-удобно да му сложат нашийника.

— Ще те чакаме долу — каза той на жена си и излезе.

Жена му не се бави дълго и буквално след няколко минути излезе от блока. Умението й да се приготвя бързо, без да забравя нищо, беше едно от качествата й, които той ценеше.

Настани жена си и кучето в колата и ги подкара към вилата.

След като се убеди, че стопаните заминаха, като взеха със себе си и Елмаз, Бойцов изчака, както му беше редът, двайсет минути и се качи на етажа, където беше апартаментът на разработчика. Ключалката поддаде от първия опит, явно при вземането на отпечатъците Литвинова бе работила грижливо и внимателно.

Вадим влезе в апартамента и затвори тихо, постара се ключалката да не щракне и успя. Едва когато се озова в заключения апартамент, най-сетне си пое дъх. Не правеше такова нещо за пръв път, но винаги когато го правеше, ужасно се вълнуваше.

Навън беше мокро и кално, не можеше да влезе в стаите с обуща — щеше да остави явни следи. Не биваше и да се събува — знаеш ли какво може да се случи, бос не можеш да избягаш далече, а да се обуваш означава да губиш ценни секунди, които може да ти струват живота. Бойцов извади от джоба си специалните торбички, които приличаха на пластмасовите ботуши, дето се надяват на краката и се завързват под коленете, пъхна в тях краката си с мокрите обуща и бавно започна обиколката на апартамента. Впрочем само ако го гледаше отстрани, човек би помислил, че той работи бавно. Всъщност всяко негово движение беше тренирано, а цялата система на огледа — крайно икономична: нито една излишна крачка, нито една напразно похабена секунда. Сега имаше две задачи пред себе си. Първата: да разбере характера на този човек, стопанина на жилището, главния разработчик на прибора, и в зависимост от неговия характер да прецени дали в жилището могат да се намерят улики, доказателство за неговото престъпление. Втората: да прецени какви може да са тези улики и къде може да се намират.

В апартамента имаше три стаи — хол, спалня, кабинет. Естествено трябваше да започне от спалнята. Спалнята ще му разкаже всичко за живота на тези съпрузи.

Широко легло, от двете му страни — нощни шкафчета. На всяко шкафче — по един будилник. Стрелката за събуждане на единия е поставена на седем часа, на другия — на седем и петнайсет. Някак си не е рационално, помисли си Бойцов. Ако единият съпруг трябва да става в седем, а другият може да се поизлежава още петнайсет минути, за какво им е нужен втори будилник? Онзи, който е станал по-рано, може да събуди другия след четвърт час. Сигурно точно в седем става съпругът и излиза да разхожда кучето, затова в седем и петнайсет просто не е вкъщи. Но защо съпрузите да не се събуждат заедно? Той ще разходи кучето, тя ще приготви закуската…

Вадим отвори големия гардероб. Всички дрехи бяха на окачалки или подредени по рафтовете не просто грижливо. В този гардероб държаха дрехите си не любящи, живели заедно двайсет години съпрузи, а случайни съседи по хотелска стая. Нито на един рафт нямаше смесени и мъжко; и женско бельо. Нито на една окачалка не висяха заедно дамска блузка и мъжка риза, дамска пола и мъжко сако. Всичко беше отделено, обособено. Отчуждено. Кутиите с дамските обувки — отдясно, с мъжките — отляво.

Съдържанието на нощните шкафчета още повече учуди Бойцов. И в двете имаше лекарства, повечето едни и същи. Излизаше, че когато някой от съпрузите боледува, той пие таблетки „от своето шкафче“, а не от обща семейна аптечка. Работата беше ясна: мирно съвместно съществуване на съпруг и съпруга в един апартамент, всеки живее за себе си, със своите проблеми и тайни. Не се заяждат един с друг, грижливо пазят тайните си един от друг, между тях няма приятелство и истинска близост. Сега е моментът да надникне в кабинета. Ако в този апартамент има нещо за криене, то е в кабинета.

След няколко минути Вадим намери вградения сейф и след още една, облян в студена пот, разбра, че замалко не е провалил цялото начинание. За Бойцов не представляваше никаква трудност да отключи сейфа, беше тренирал на къде по-сложни заключващи устройства. Но в мига, когато посегна да дръпне тежката вратичка, забеляза на предния панел едва забележима издутина. В сейфа беше монтирано устройство, което мигновено би възпламенило цялото му съдържание, ако той не беше отключен по определения начин. А в момента той беше отключен именно не по определения начин.

Вадим постоя няколко секунди замислен пред сейфа, после решително натисна издутината на предния панел и отвори вратичката. Беглият оглед на съдържанието показа, че усилията му не са били напразни. Ето го делото за убийството на Евгения Войтович и самоубийството на мъжа й, Григорий Войтович. Ето го и предсмъртното писмо на Войтович, в което е казано всичко за проклетия прибор. Само дето не всеки може да вникне в тези думи. За човек, който разбира за какво се говори, всяка фраза от това писмо е изпълнена с дълбок смисъл. А на онзи, който не разбира, то му изглежда като несвързано бълнуване на обезумял самоубиец.

Той свали от рамото си сака, извади от него фотоапарат със светкавица и направи няколко снимки. Стаята, бюрото и до него — отвореният сейф. По-едър план — бюрото и сейфът. Отделно — сейфът с папката с делото вътре. За да се вижда добре надписът на папката, той се принуди да нагласи на една полица запалено електрическо фенерче. Разбира се, за следствието и съда тези снимки не вършеха работа, нямаха доказателствена сила, тъй като бяха направени, не от официално лице и без присъствието на поемни лица. Но за да се окаже психологическо въздействие на разработчика в случай на необходимост, те бяха напълно достатъчни.

Изщрака още петнайсетина кадъра, преснима отделни документи от делото, включително писмото на Войтович. Монтираното в сейфа устройство красноречиво говореше, че ако поставят натясно стопанина на жилището и го накарат да отвори сейфа, делото незабавно ще бъде унищожено. И тогава вече никой не ще може да докаже, че именно делото за убийството на съпругата на Войтович се е намирало в този огнеупорен шкаф. Имало е нещо, но какво? Ами порнографски списания, криел ги е от жена си. Любовни писма. Дневници. Всичко, каквото му хрумне, върви после, че доказвай истината. И ако папката с делото бъде унищожена, никой вече не ще прочете предсмъртното писмо на Григорий Войтович.

На излизане от апартамента Вадим Бойцов погледна часовника си и със задоволство си отбеляза, че се е справил за седемнайсет минути и половина. Добър резултат.

Както винаги, не беше трудно да провокира кавга, макар че жена му беше учудващо сговорчив и безконфликтен човек. Но на него дори не му беше нужно тя да се разсърди, достатъчно беше да се разсърди самият той.

Още по пътя към вилното селище започна да се заяжда. За кой ли път за обект му послужиха родителите на зет им, според него хора претенциозни и посредствени. В. момента, когато вкараха колата в гаража и започнаха да разтоварват в кухнята купените за празничния обяд продукти, неговото негодувание достигна апогея си.

— Защо дори на празник не мога да си почина на тишина и спокойствие! — развика се той. — Щом ме принуждаваш утре цял ден да общувам с тези простаци, аз веднага тръгвам за езерото. Нужни са ми спокойствие и усамотяване, инак не мога да работя, от двайсет години ти го повтарям, а ти постоянно ми пробутваш, разни дегенерати, с които трябва да разговарям. Остави ме на мира поне днес! Елмаз, тръгваме за езерото!

Той изхвръкна от къщи, тръшна вратата, изкара колата от гаража и я форсира. Докато караше по Минското шосе, за пореден път подреждаше в паметта си последователността на предстоящите му действия. На задната седалка беше дипломатическото му куфарче с дискетата и малката кутийка с увитата в памук ампула. Май беше предвидил всичко, нищо друго няма да му трябва. Да, замалко щеше да забрави. Ключовете. Ключовете от жилището на Шитова. Ще му потрябват, в случай че я няма вкъщи. Беше премислил всичко, бе пресметнал всички варианти. Ако си е вкъщи — един сценарий, ако я няма — друг, но резултатът ще бъде един и същ: Надежда Шитова ще умре от цианид, преди да е разбрала, че е сбъркала при идентифицирането. И за смъртта й ще обвинят Гена Лисаков, ще има предостатъчно улики. Такива, от каквито измъкване няма. Добре че след като уби Галактионов, взе неговия комплект ключове, сред които бяха и тези от жилището на Шитова. Той веднага ги занесе в „Металоремонт“ и направи дубликати, буквално за четирийсет минути му ги изработиха. Същата вечер тихичко отключи вратата на жилището и сложи ключовете на Галактионов на мястото им — на масичката в антрето, откъдето ги беше взел няколко часа преди това. Трябваше непременно да върне ключовете — в случай че има нечуван късмет и смъртта на Александър бъде сметната за самоубийство. В такъв случай липсата на ключовете можеше да попречи на подходящото развитие на събитията. Не взе и ампулата с неизползвания цианид, остави я до покойника, след като я избърса и няколко пъти я притисна до още топлите пръсти на мъртвеца. Ще се намери свидетел, който ще каже, че Галактионов го е помолил да му намери цианид. Той е помолил, той се е отровил. Ето я отровата, на масичката е, никъде не се е дянала. Ето ги и ключовете. Можеше да стане картинка за чудо и приказ. Явно нещо не се е вързало, макар че всичко беше добре замислено. Интересно, какво ли е пропуснал, забравил, какво не е предвидил, та ченгетата са се сетили, че Галактионов е бил убит?

Когато влезе в града, по най-краткия път пое към улицата, на която живееше Генадий Лисаков. Спря колата близо до входа, няколко минути поседя вътре, за да събере мислите си, отново и отново разигра замислената комбинация, припомни си нужните думи и действия. Най-сетне решително слезе от колата. Елмаз, на когото беше обещано „на езерото“, почувства, че са го измамили, закарали са го обратно в града, а не на езерото. Тук миризмите бяха съвсем различни, и звуците бяха други, не като на езерото. През целия път той лежа на задната седалка, не беше нужно дори да повдига глава и да наднича през прозореца, за да разбере, че стопанинът му го е измамил. Кучето обидено сумтеше, свряло муцуна в лапите си, и дори не направи опит да слезе от колата след любимия си стопанин.

Той се качи до апартамента на Лисаков и решително натисна копчето на звънеца. Вратата се отвори почти веднага.

— Здравейте! — слисано го поздрави Генадий Иванович.

Не изглеждаше добре. Въпреки гладко избръснатите бузи, изгладените панталони и чистата риза (явно бе очаквал, че всеки момент може да го извикат при следователя или прокурора), той изглеждаше отслабнал, измъчен, смазан. Изглеждаше точно както трябва да изглежда човек, който не разбира какво става и в какво го обвиняват, но който вече е разбрал, че е безполезно да доказва невинността си и му остава да се надява само на чудо.

— Здравейте, Генадий Иванович. — Той се постара да вложи в думите си колкото може повече приветливост и радушие. — Обадих се на „Петровка“, казаха ми, че мога да ви посетя, не било забранено.

— Влизайте, моля — смотолеви Лисаков. — Много ми е приятно, че вие… че вие…

Гласът му трепна и той се запъна.

— Генадий Иванович, сигурен съм, че е станало някакво чудовищно недоразумение, но се надявам, че в най-близко време всичко ще се оправи и милиционерите ще ви се извиняват. А засега хайде да не засягаме тази неприятна тема. Дойдох при вас по работа, сякаш че сте в болнични или в отпуск, а институтските работи не търпят отлагане. Съгласен ли сте?

— Разбира се, разбира се — закима Лисаков с явно облекчение.

Той въведе гостенина в големия светъл хол, обзаведен с удобна мека мебел. В ъгъла до прозореца имаше бюро с компютър и принтер.

— С какво да ви почерпя? — попита Лисаков. — Чай, кафе? Искате ли да пийнете нещо по-силно?

— Бих пийнал с удоволствие — кимна той. — Но само ако вие ми правите компания.

— Аз не мога. Това е едно от условията, при които ме оставиха вкъщи, а не ме тикнаха зад решетките.

— Разбирам — много сериозно отговори той. — Тогава кафе. Сложете го и докато се вари, ние с вас ще решим някои производствени въпроси.

Лисаков отиде в кухнята, а през това време гостенинът извади от дипломатическото си куфарче тънка пластмасова папка с документи и дискетата. Сложи папката пред себе си, а дискетата — в джоба.

— Генадий Иванович, вие сте член на комисията по унищожаване на секретни документи — подзе той, когато Лисаков се върна в хола. — Тъкмо вчера изписахме поредното количество, а когато започнахме да подписваме протокола, вас вече ви нямаше. Ето, донесох протокола, всички членове на комисията са подписали, оставате само вие.

Лисаков мълчаливо положи подписа си дори без да чете протокола.

— Другото. Тази година закъсняхме със заповедта за награди на всички наши жени по случай 8 март. Едва днес сутринта започнахме да изготвяме заповедта, а тя трябва да бъде подписана от всички профгрупорзи. Без вашия подпис финансистите няма да приемат заповедта, нали още никой не е избран на ваше място. Впрочем надявам се, че няма и да е необходимо — добави той. — Ето, подпишете, моля.

Лисаков подписа и този документ, без да го чете. По физиономията му личеше, че почти не разбира какво му говори гостенинът, а и не се старае да разбере, не му е до това.

— Благодаря. Сега, Генадий Иванович, нека се заемем с рецензиите. При вас са дадени за рецензия две работи, нали?

— Да. Аз написах рецензиите, намират се на бюрото ми в кабинета, само не успях да ги дам да се отпечатат на машина. Мислех вчера, но…

— Не се тревожете, Генадий Иванович, намерихме рецензиите и вашата лаборантка Леночка вече ги отпечата, дори мислех да взема и тях, за да ги подпишете. Всъщност едната я донесох, но за втората се появи една спънка. Представете си, в последния момент се обажда авторът. Леночка, нали е добра душа, му прочита рецензията по телефона и той започва да я моли да поправи фразата на едно място. Сторило му се, видите ли, че някаква ваша забележка е формулирана в много остра форма. Леночка естествено не поела тази отговорност, казала, че сте болен и че ще поиска вашето разрешение да промени фразата. Ето, Генадий Иванович, това е вашата чернова, а тук, както виждате, Леночка е написала с молив това, което е искал авторът. Ако давате разрешението си, след празника тя веднага ще препечата рецензията.

Лисаков хвърли поглед върху своята чернова и равнодушно сви рамене.

— Да я препечата, какво толкова! — тихо каза той. — Нямам никакво вземане-даване с този автор.

— Добре, благодаря — въздъхна с облекчение гостенинът. — Тогава вдругиден ще пратим някого да ви донесе за подпис препечатаната рецензия. Ще си бъдете ли вкъщи? Впрочем какво ли питам — сепна се той. — В такава ситуация не можете да знаете със сигурност къде ще бъдете. Може да ви извикат в милицията или в прокуратурата, откъде да знаете… Уф, дявол да го вземе, лошо се получава, ние твърдо обещахме на автора, че в четвъртък към три часа може да дойде лично да си вземе рецензията. А и не можем да се свържем с него, ще тръгне от друг град, а сега в учрежденията вече няма никого, всички са се разотишли, утре пък е празничен ден… Какво да направим? Знаете ли какво, Генадий Иванович, хайде да направим така: подпишете се на един празен лист, а Леночка ще се постарае да разположи текста така, че подписът ви да се падне там, където трябва.

— Може — все така равнодушно сви рамене Лисаков. Разговорът сякаш с всяка минута го отегчаваше все повече.

— Имате ли чист лист? — попита гостенинът.

Генадий Иванович мълчаливо дръпна чекмеджето на бюрото си и извади няколко листа бяла хартия.

— Онази рецензия, доколкото си спомням, беше четири пълни страници и още около една трета. Значи подписът ви трябва да се намира горе-долу тук. — Той леко докосна чистия бял лист с острието на молива.

Лисаков придърпа листа и уверено се подписа.

— Хайде за всеки случай да приготвим още един лист с подпис — предложи гостенинът. — Представете си, че текстът не се побере или Леночка нещо сбърка…

Генадий Иванович взе още един лист и отново постави подписа си малко под горната третина от страницата.

— Е, да се надяваме, че сега всичко ще бъде наред — бодро каза гостенинът. — Ама ние с вас май забравихме за кафето?

— Ох, вярно, забравих го — сепна се Лисаков. — Нескафе ли обичате или мляно?

— Ако може, мляно — отговори гостенинът. — Между другото, Генадий Иванович, може ли да използвам вашия принтер? Моят нещо се повреди, а в четвъртък още рано сутринта трябва да ида в министерството с вече готов документ. Трябва да разпечатам буквално две странички.

— Разбира се, разпечатайте ги — отговори домакинът от кухнята.

Той се усмихна доволно, извади от джоба си дискетата, надяна на ръцете си тънки велурени ръкавици, включи компютъра. Бързо зареди принтера с току-що подписаните от Лисаков чисти листове и започна разпечатването. Само след няколко секунди в ръцете му бяха двете подписани от Генадий Лисаков писма. На двете имаше отпечатъци от пръстите само на Лисаков и собственоръчният му подпис. Ако щат, да правят експертизи до второто пришествие, това са негови истински подписи. Погледна разпечатката и си каза, че пак му провървя. Този принтер имаше твърде характерен дефект: печаташе главни всички малки букви „у“. Доколкото той знаеше, нито един принтер в Института нямаше такъв дефект. Прекрасно!

Пъхна листовете обратно в пластмасовата папка, изключи компютъра, свали от ръцете си тънките ръкавици, прибра папката и дискетата в дипломатическото куфарче. Сега можеше бързичко да си изпие кафето, за да не пробуди подозрения у домакина си, и да тръгне за Шитова. Дано си е вкъщи…