Смъртта на светлината

Пролог

Самотен и мрачен, безцелен скитник, изгнаник на сътворението. Този свят беше всички тези неща.

Неизброими столетия беше пропадал, сам, без посока, пропадал беше през студените и самотни места между слънцата. Поколения звезди се бяха изреждали във величествените си кръгове през неговите пусти небеса. Не принадлежеше на нито една от тях. Беше свят в себе си и на себе си, изцяло. В известен смисъл не беше дори част от галактиката. Хаотичният му път се врязваше през галактическата плоскост като гвоздей, пробил през повърхността на кръгла дървена маса. Не беше част от нищо.

А нищото бе на ръка разстояние. В зората на човешката история самотният свят прониза завеса от междузвездна прах, покрила нищожно малко петно близо до горния ръб на голямата леща на галактиката. Отвъд него лежаха шепа звезди — около трийсет някъде, наистина само шепа. След тях — пустота, нощ по-бездънна от всичко, което странстващият свят беше познал.

Там, докато пропадаше през загърнатата в сянка зона, срещна разбитите хора.

Земните империали1 го откриха първи, на върха на своята главозамайваща безумна експанзия, когато Федералната империя на Стара Земя все още се опитваше да управлява всички светове на човечеството през огромни, невъзможни бездни. Боен кораб, наречен „Мао Дзъдун“, осакатен по време на набег над хранганите, с екипажа му — измрял на позициите си, с двигателите му, които се превключват на пълна мощ и се изключват отново, стана първият кораб от пространството на човечеството, който премина на дрейф отвъд Булото на Изкусителя. „Мао“ беше запуснат, обезвъздушен и пълен с гротескно изкривени трупове, които се полюшваха из коридорите му и се забърсваха в люковете му веднъж на всяко столетие; но компютрите му все още функционираха, циклираха слепешком през ритуалите си, сканираха достатъчно добре, за да отбележат безименната самотна планета на картите си, когато призрачният кораб излезе на няколко светлинни минути от нея. Почти седем века по-късно търговски съд от Тобер се натъкна на „Мао Дзъдун“ и онова отбелязване.

Но това вече не беше новина. Светът бе открит наново.

Вторият откривател беше Силия Марсян. Нейният „Ловец на сянката“ обиколи тъмната планета за един стандартен ден, през поколението на междуцарствието, последвало Колапса. Но самотникът нямаше нищо за Силия, само скала, лед и вечна нощ, тъй че скоро тя си продължи по пътя. Но обичаше да дава имена и преди да напусне, даде име на света. Назова го Ворлорн. Така и не обясни защо, нито какво означава това, и той си остана Ворлорн. А Силия продължи към други светове и други истории.

Клерономас беше следващият посетител, в см-46. Проучвателният му кораб направи няколко кратки прехода и картира боклуците. Планетата разкри тайните си пред сензорите му. Беше по-голяма и по-богата от повечето светове, откри той, със замръзнали океани и замръзнала атмосфера, чакащи освобождението си.

Някои твърдят, че Томо и Валберг първи кацнали на Ворлорн, в см-97, в безумния си стремеж да прекосят галактиката. Истина ли е? Вероятно не. Всеки свят в човешкото пространство има история за Томо и Валберг, но „Сънуващата курва“ така и не се е завърнала, тъй че кой може да знае къде е кацнала?

По-късните наблюдения съдържаха повече факти и по-малко легенда. Беззвездна, безполезна и само бегло интересна, Ворлорн започна редовно да се отбелязва на звездните карти на Предела, рояка от рехаво населени светове между пушливо-тъмните газове на Булото на Изкусителя и самото Велико Черно море.

После, в см-446, един астроном на Волфхайм превърна Ворлорн в предмет на проучванията си и за първи път някой си направи труда да свърже всички координати. Точно тогава нещата се промениха. Астрономът волфман се казваше Инго Хаапала и той излезе от компютърната си зала неудържимо възбуден, както става често с волфманите. Защото Ворлорн щеше да има ден… дълъг ярък ден.

Съзвездието Колелото на огъня грееше на всяко небе на външните светове; чудото бе известно навътре чак до Стара Земя. Център на образуванието бе червеният супергигант Пъпа, Адското око, Дебелия Сатана — имаше много имена. В орбита около него, на еднакво разстояние една от друга, подредени изрядно като топчета за игра от жълт пламък, търкалящи се около единствената вдлъбнатина, бяха останалите: Троянските слънца, Децата на Сатаната, Адската корона. Имената бяха без значение. Важно беше самото Колело, шест жълти звезди със средна големина, отдаващи почит на своя огромен черен господар и едновременно най-невероятната и стабилна многозвездна система, откривана някога. Колелото беше тридневна сензация, нова загадка за човечеството, отегчено от старите загадки. На по-цивилизованите светове учените предлагаха теории, за да го обяснят; отвъд Булото на Изкусителя около него се разрасна култ и мъже и жени заговориха за изчезнала раса на звездни инженери, преместили цели слънца, за да си построят монумент. Научна спекулация и суеверен култ кипяха трескаво няколко десетилетия и след това започнаха да заглъхват. Много скоро проблемът беше забравен.

Волфманът Хаапала обяви, че Ворлорн ще мине веднъж около Колелото на огъня, в широка и бавна хипербола, без изобщо да навлезе в същинската система, но пък ще се доближи достатъчно. Петдесет стандартни години слънчева светлина; после отново навън, в мрака на Предела, покрай Сетните звезди и навътре във Великото Черно море на междугалактическата пустош.

Трескави бяха онези столетия, когато Висок Кавалаан и другите външни светове вкусваха първата си гордост и бяха жадни да намерят място в разбитите истории на човечеството. И всички знаят какво се случи. Колелото на огъня винаги е било славата на външните светове, но безпланетна слава. До този момент.

Последва столетие на бури, докато Ворлорн се приближаваше към светлината: години на топене на лед, на вулканична активност и земетресения. Замръзналата атмосфера малко по малко оживя и страховити ветрове завиха като чудовищни младенци. Срещу всичко това външнопланетните се изправиха и се бориха.

Тераформаторите дойдоха от Тобер в Булото, климатичните инженери от Даркдаун, а имаше и други екипи от Волфхайм и Кимдис, от см-Емерел и от Света на Океан Блеквайн. Хората на Висок Кавалаан надзираваха всичко това, тъй като Висок Кавалаан присвои самотника. Борбата отне повече от столетие и онези, които загинаха, все още са полулегендарни герои за децата на Предела. Но накрая Ворлорн беше опитомен. След това се извисиха градове, странни лесове избуяха под светлината на Колелото и животни се развъдиха на свобода, за да дадат на планетата живот.

В см-589 Фестивалът на Предела беше открит. Дебелия Сатана бе изпълнил четвърт от небето и децата му блестяха ярки наоколо. На онзи първи ден тоберианите оставиха своя стратощит да заблещука, тъй че облаците и слънчевата светлина лудуваха и се вихреха в калейдоскопни шарки. Още дни последваха и корабите дойдоха. От всички външни светове и от светове отвъд тях, от Тара и Дарони от другата страна на Булото, от Авалон и от Света на Джеймисън, от места толкова далечни като Нюхолм и Стар Посейдон, и дори от самата Стара Земя. За пет стандартни години Ворлорн се измести към перихелий; след още пет излезе. В см-599 Фестивалът беше закрит.

Ворлорн навлезе в здрача и запропада към непрогледната нощ.