Смъртта на светлината

3

Понесоха се отново над планините и този път Дърк се справи по-добре — изоставаше по-малко, отколкото преди, — но подобрението не повдигна настроението му. През по-голямата част летяха в мълчание, Гуен на няколко метра пред него. Бяха с гръб към накъсаното, гаснещо Колело на огъня, а Гуен беше като фигура на вещица, смътно очертана на небето и винаги недостижима. Меланхолията на умиращите гори на Ворлорн се бе просмукала в Дърк и той виждаше Гуен през размътени очи, отпусната кукла в костюм, избелял като отчаяние, черната ѝ коса — мазна от червена светлина. Мислите прииждаха в цветен хаос, докато вятърът пищеше покрай него, и една — по-често от другите. Тя не беше неговата Джени. Не беше и никога не беше била.

Два пъти по време на полета им Дърк видя — или си помисли, че вижда — проблясването на нефрит и сребро, мъчително, както беше и в гората. Всеки път насила откъсваше погледа си и се заглеждаше в черните облаци, дълги и рехави, забързани по голото пусто небе.

Сивата въздушна кола манта и маслиненозелената бойна машина ги нямаше на площадката на покрива. Само жълтата капка сълза на Руарк не беше помръднала. Кацнаха наблизо — кацането на Дърк си беше все такова непохватно залитане като преди, само че този път не изглеждаше смешно, а само глупаво — и оставиха небесните скутери и полетните ботуши там, където ги свалиха. При асансьорите си размениха няколко думи, но Дърк ги забрави още след като ги каза. След това Гуен го остави.

Аркин Руарк чакаше търпеливо в квартирата му в основата на кулата. Дърк намери удобно кресло между пастелните стени, скулптури и саксии с кимдиска зеленина. Отпусна се с намерението да отдъхне и да не мисли, но Руарк се подсмихна и поклати глава така, че бяло-русата му коса затанцува във въздуха, и тикна в ръката му висока зелена чаша. Дърк я пое и се надигна. Чашата бе от фин кристал, проста и без украса, освен бързо топящия се скреж. Отпи. Виното беше много зелено и студено, тамян и дарчин в гърлото му.

— Крайно уморен изглеждаш, Дърк — каза кимдисът, след като си взе пиене и се тръшна в плетения стол под сянката на клюмнало черно растение. Оформените му като върхове на копия листа хвърляха ивици мрак по пълното му усмихнато лице. Отпи, млясна доволно и за миг Дърк изпита неприязън към него.

— Дълъг ден — отвърна той небрежно.

— Истина е — съгласи се Руарк. — Един ден с кавалари винаги е дълъг. Милата Гуен и Джаантъни, и Гарси за капак, стигат денят да ти се стори вечен. Какво ще кажеш?

Дърк не каза нищо.

— Но вече си го видял — каза Руарк с усмивка. — Това исках, да го видиш. Преди да ти кажа. Но се бях заклел да ти кажа, да, заклех се на себе си. Гуен, тя ми го каза. Говорим си, нали разбираш, като приятели, а и я познавам, както и Джаан, от Авалон. Но тук се сближихме повече. Тя не може да говори лесно за това, никак, но с мен говори, или поне говореше, и аз мога да ти кажа. Без да е злоупотреба с доверие. Ти всъщност би трябвало да го знаеш.

Питието плъзна с ледени пръсти в гърдите му и Дърк усети как умората го напусна. Все едно допреди миг беше полузаспал, все едно Руарк бе говорил от дълго време, а той бе пропуснал всичко.

— За какво говориш? Какво да знам?

— Защо Гуен има нужда от теб — каза Руарк. — Защо ти изпрати… онова нещо. Червената сълза. Знаеш. Аз знам. Тя ми каза.

Изведнъж Дърк се почувства съвсем буден, заинтригуван и озадачен.

— Казала ти е… — почна той и млъкна. Гуен го беше помолила да изчака и обещанието, което бе дал преди толкова време… но се връзваше. Може би трябваше да изслуша Руарк, може би просто за нея беше трудно да му го каже. Руарк щеше да знае. Нали беше нейният приятел, беше казала тя в горите, единственият, с когото можеше да говори. — Какво?

— Трябва да ѝ помогнеш, Дърк т’Лариен. Някак. Не знам.

— Как да ѝ помогна? За какво?

— Да се освободи. Да избяга.

Дърк остави питието си и се почеса по главата.

— От кого?

— От тях. От каваларите.

Дърк се намръщи.

— Имаш предвид от Джаан? Запознах се тази сутрин и с него, и с Янацек. Тя обича Джаан. Не разбирам.

Руарк се изсмя. Отпи, изсмя се отново. Беше с костюм с жилетка, всичко на кафяви и зелени карета, като шут, седеше и ръсеше безсмислици. Дърк се зачуди дали ниският еколог наистина е глупак.

— Обича го, да, така ли каза тя? — каза Руарк. — Сигурен си в това, а?

Дърк се поколеба, мъчеше се да си спомни думите ѝ, когато си говориха край неподвижното зелено езеро.

— Не съм сигурен. Но нещо в този смисъл. Тя е… какво беше?

— Бетейн? — предложи Руарк.

Дърк кимна.

— Да, бетейн. Съпруга.

Руарк се изкиска.

— Не, съвсем погрешно. Слушах в колата. Гуен го каза погрешно. Е, не съвсем, но ти остана с погрешното впечатление. Бетейн не е съпруга. Полуистината е най-голямата лъжа, нали? Какво мислиш, че е тейн?

Думата го сепна. Тейн. Беше я чул сто пъти на Ворлорн.

— Приятел? — предположи Дърк. Не знаеше какво точно означава.

— Бетейн е повече съпруга, отколкото тейн е приятел — каза Руарк. — Научи външно планетните думи по-добре, Дърк. Не. На стар каваларски бетейн е дума за жена на мъж, за държанка, обвързана с нефрит и сребро. Е, може да има много привързаност в нефрита и среброто, много любов, да. Макар че, знаеш ли, думата, използвана за това, стандартната теранска дума… няма такава дума в стария каваларски. Интересно, а? Могат ли да обичат без дума за това, т’Лариен, приятелю!

Дърк не отвърна. Руарк сви рамене и продължи:

— Е, все едно, но помисли за това. Говорих за нефрита и среброто, и да, често каваларите имат любов в тази връзка, любов от бетейн към висшеобвързания, от него към бетейн понякога. Или харесване, или любов. Но невинаги и не непременно! Разбираш ли?

Дърк поклати глава.

— Каваларските връзки са обичай и задължение — каза Руарк и се наведе напред много напрегнато. — Любовта идва по-късно и е несъществена. Свиреп народ, казах ти. Чети история, чети легенди. Гуен срещна Джаан на Авалон, знаеш, и не чете. Не достатъчно. Той беше Джаан Вайкъри от Висок Кавалаан, а какво е това, някаква планета? Тя така и не разбра. Истината. Тъй че тяхното харесване се разрасна — наречи го любов може би, — идва сексът и той ѝ предлага нефрита и среброто и тя изведнъж се оказва негова бетейн, без все още да го разбира напълно. Хваната в капан.

— В капан ли? Как така?

— Чети история! Насилието на Висок Кавалаан е отдавнашно, културата е непроменена. Гуен е бетейн за Джаан Вайкъри, бетейн държанка, негова съпруга, да, любовница и още. Собственост и робиня, и това също, и подарък. Тя е подарък за Събранието Айрънджейд, с нея той купи своите висши имена, да. Трябва да има деца, ако той заповяда, независимо дали го желае, или не. Трябва да приема и Гарс като любовник също, независимо дали желае, или не. Ако Джаан загине в дуел с мъж от друга крепост, а не от Айрънджейд, Брайт или Редстийл, Гуен преминава към мъжа като багаж, имущество… за да стане негова бетейн или просто ейнкети, ако победителят вече носи нефрита и среброто. Ако Джаан умре от естествена смърт или в дуел с друг Айрънджейд, Гуен отива при Гарс. Волята ѝ по въпроса е без значение. Кой го интересува, че тя го мрази? Не и каваларите. А когато Гарс умре, а? Ами, когато дойде времето, тя става ейн-кети, раждаща на крепостта, пропаднала завинаги, достъпна за всеки кети. Кети означава братя по крепост общо взето, мъжете от фамилията. Събранието Айрънджейд са огромна фамилия, хиляди и хиляди, и всеки може да я има. Как нарече тя Джаан, съпруг? Не, тъмничар. Това е той, и той, и Гарс, обичащи тъмничари може би, ако мислиш, че такива могат да обичат искрено, както бихме обичали ти или аз. Джаантъни почита нашата Гуен и би трябвало, защото той вече е висш-Айрънджейд, тя е неговата бетейн-дар и ако тя умре или го напусне, той е фре-Айрънджейд, старец, поруган, с празни ръце, без глас в съвета. Но той я заробва, не я обича, а вече са минали много години след Авалон и тя е по-стара и по-мъдра, и вече знае.

Руарк избълва последното с ярост и без да си поеме дъх, стиснал устни.

Дърк се поколеба.

— Нея обича значи?

— Както ти обичаш имуществото си, така един висшеобвързан — своята бетейн. Връзката е здрава, нефрит и сребро, ненарушима, но е връзка на задължение и притежание. Няма любов. Това е другаде, ако каваларите го притежават изобщо, намира се в избрания брат, щит и душевен събрат, и любовник, и воин близнак, вечно верния носител на удоволствие и отбиващ удари, и облекчител на болка, пожизнения силнообвързан.

— Тейн — каза Дърк малко сковано, докато умът му препускаше бясно напред.

— Тейн! — Руарк кимна. — Каваларите, колкото и свирепи да са, имат велика поезия. Много от нея възпява тейн, връзката на желязо и жар-камък, нищо за нефрита и среброто.

Нещата плавно се наместиха.

— Казваш — почна Дърк, — че тя и Джаан не се обичат, че Гуен е просто робиня. И все пак не напуска?

Топчестото лице на Руарк се беше изчервило.

— Да напусне? Пълна глупост! Ще я принудят да се върне. Един висшеобвързан трябва да пази и да защитава своята бетейн. И да убие онзи, който се опита да я открадне.

— И тя ми праща камъка…

— Гуен разговаря с мен, да. Каква друга надежда има? Каваларите? Джаантъни е убивал два пъти в дуели. Никой кавалар не би я докоснал, а и да го направят, каква полза? Аз? — Меките му ръце се плъзнаха по тялото му и той ги отпусна с презрение. — Ти, т’Лариен, ти си надеждата на Гуен. Ти, който ѝ дължиш. Ти, който си я обичал.

Дърк чу собствения си глас, някак отдалече.

— Все още я обичам.

— Добре. Мисля, знаеш ли, че Гуен… въпреки че тя никога не би го казала, все пак мисля… тя също те обича все още. Както преди. Както никога не е обичала Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри.

Виното, странното зелено вино, му бе подействало. Само една чаша, една-едничка висока чаша, и стаята тъй странно затича около него и Дърк т’Лариен се задържа изправен с усилие, и чу невъзможни неща, и започна да се чуди. Руарк говореше безсмислици, но в същото време думите му бяха съвсем смислени. Обясняваше всичко всъщност и всичко бе толкова блестящо ясно, и ясно беше също така какво трябва да направи самият той. А дали? Стаята потрепери, потъмня и стана светла отново, тъмна и после светла, и Дърк в един миг бе много сигурен, а в следващия — не беше сигурен изобщо. Какво трябваше да направи? Нещо, нещо за Гуен. Трябваше да открие истината за нещата и тогава…

Вдигна ръка към челото си. Под увисналите кичури на сиво-кафявата му коса на челото му бяха избили капки пот. Руарк изведнъж стана и по лицето му пробяга тревога.

— О — каза кимдисът, — прилоша ти от виното! Голям глупак съм! Външнопланетно вино и авалонски стомах, да. Храна ще помогне, знаеш ли. Храна! — Заситни бързо навън, забърса растението в саксията по пътя си и черните копия се разлюляха и заиграха във въздуха зад него.

Дърк седеше съвсем неподвижно. Чу някъде отдалече тракане на чинии и тигани, но не обърна внимание. Още потно, челото му се беше набръчкало от мисли, мисли, които течаха някак странно трудно. Логиката като че ли му се изплъзваше и най-ясните неща сякаш помръкваха още щом посегнеше към тях. Потръпваше, докато мъртви сънища се будеха за нов живот, докато горите с удушвачи вехнеха в ума му, а Колелото пламтеше горещо и огнено над новоцъфтящите обедни лесове на Ворлорн. Можеше да направи така, че да се случи, да го наложи, да го събуди, да сложи край на дългия залез и да има Джени, своята Гуенивир, завинаги до себе си. Да. Да!

Когато Руарк се върна с вилици и купи с меко сирене, червени грудки и горещо месо, Дърк беше по-спокоен, хладнокръвен отново. Взе купите и яде в полутранс, докато домакинът му продължаваше да дърдори. Утре, обеща си Дърк. Щеше да ги види на закуска, да говори с тях, да научи каквато истина можеше. След това можеше да действа. Утре.

— Без да се обиждаш — говореше Вайкъри. — Не си глупак, Лоримаар, но в това мисля, че действаш глупаво.

Дърк замръзна на прага и тежката дървена врата, която бе отворил, без да помисли, се люшна пред него. Всички се обърнаха и го изгледаха, четири чифта очи, Вайкъри последен и едва след като бе довършил фразата си. Гуен му беше казала да се качи горе на закуска, когато се бяха разделили предната вечер (само на него, тъй като Руарк и каваларите предпочитаха да се избягват при всяка възможност), и това беше подходящото време, малко след разсъмване. Но сцената не беше тази, която бе очаквал да види.

Бяха четирима в сумрачната дневна. Гуен, с несресана коса и очи, пълни със сън, седеше на ръба на нисък диван от дърво и кожа, който се изпъваше пред камината с чудовищните ѝ каменни стражи. Гарс Янацек стоеше точно зад нея, скръстил ръце и с намръщено лице, а Вайкъри и един непознат стояха един срещу друг до полицата. Тримата мъже бяха облечени официално и въоръжени. Янацек носеше гамаши и риза в меко въгленосиво, с висока яка и двоен ред черни железни копчета до гърдите. Десният ръкав на ризата му беше изрязан, за да се вижда тежката гривна от желязо и смътно блещукащите жар-камъни. Вайкъри също беше изцяло в сиво, но без копчета — ризата му беше разтворена почти до колана и над тъмните косми на гърдите му висеше нефритен медальон на желязна верига.

Новодошлият, непознатият, първи се обърна към Дърк. Беше с гръб към вратата, но се обърна, когато другите вдигнаха очи, и се намръщи. По-висок с цяла глава от Вайкъри и Янацек, мъжът се извисяваше над Дърк дори от разстояние няколко метра. Кожата му беше кафява, много тъмна на фона на млечнобелия костюм, който носеше под гънките на виолетова полупелерина. Сива коса, прошарена с бяло, падаше до широките му рамене, а очите му — късчета обсидиан, набити в кафяво лице със сто бръчки и бръчици — не бяха дружелюбни. Нито гласът му. Изгледа бързо Дърк и след това каза тихо и ясно:

— Излез.

— Какво?

Не можеше да има по-глупав отговор от този, помисли Дърк още докато го казваше, но нищо друго не му дойде наум.

— Казах: излез — повтори великанът в бялото. Също като на Вайкъри, двете му ръце под лактите бяха голи, за да се виждат гривните, почти близначни, от нефрит и сребро на лявата му ръка и желязо и огън на дясната. Но фигурите и инкрустациите на непознатия бяха много различни. Единственото, което бе съвсем същото, беше пистолетът на бедрото му.

Вайкъри скръсти ръце, също като Янацек.

— Това е моето място, Лоримаар висш-Брайт. Нямате право да сте груб с тези, които идват по моя покана.

— Покана, каквато вие самият нямате, Брайт — добави Янацек със злъчна усмивка.

Вайкъри погледна своя тейн и кимна, рязко и енергично. Не. Но за какво, учуди се Дърк.

— Дойдох при вас с най-висш повод за недоволство, Джаантъни висш-Айрънджейд, с най-сериозна тема за разговор — изръмжа каваларът с белия костюм. — Трябва ли да преговаряме пред един другоземец? — Погледна отново Дърк, все така намръщен. — Лъжечовек, доколкото знам.

Гласът на Вайкъри беше сдържан, но непреклонен:

— Приключихме с преговорите, приятелю. Казах ти отговора си. Моята бетейн има моята закрила, и кимдисът, и този мъж също. — Посочи Дърк с махване с ръка, после отново скръсти ръце. — И ако вземеш някого от тези, то приготви се да вземеш мен.

Янацек се усмихна.

— И не е лъжечовек при това — каза мършавият червенобрад кавалар. — Това е Дърк т’Лариен, корариел на Айрънджейд, все едно дали ти харесва, или не. — Янацек се извърна съвсем леко към Дърк и посочи непознатия в бяло. — Т’Лариен, това е Лоримаар Релн Уинтърфокс висш-Брайт Аркелор.

— Наш съсед — проговори за първи път Гуен от дивана. — Той също живее в Лартейн.

— Далече от вас, Айрънджейд — каза другият кавалар. Мръщенето бе набраздило дълбоко лицето му, а черните му очи се местеха от един към друг, пълни със студена ярост, преди да се спрат на Вайкъри. — Ти си по-млад от мен, Джаантъни висш-Айрънджейд, и твоят тейн е още по-млад, и драгововолно не бих се изправил срещу теб и твоите в дуел. Но все пак кодексът има своите изисквания и ти го знаеш, и аз, и никой от двама ни не би трябвало да прекрачва границата. Вие младите висшеобвързани често пренапрягате тази черта, чувствам, а висшеобвързаните от Айрънджейд най-много от всички и…

— И аз най-много от висшеобвързаните на Айрънджейд — довърши вместо него Вайкъри.

Аркелор поклати глава.

— Някога, когато бях едва току-що отбито от кърма дете в крепостите на Брайт, беше дуел само за прекъсване на друг, както ти направи с мен. Свършиха старите дни, наистина. Мъжете на Висок Кавалаан омекват пред очите ми.

— Мислиш, че сме меки ли? — попито кротко Вайкъри.

— Да, и не, висш-Айрънджейд. Ти си странен. Имаш твърдост, която никой не може да отрече, и това е добре, но Авалон ти е придал вонята на лъжечовек, докоснал те е със слабото и глупавото. Не ми харесва твоята бетейн-кучка и не ми харесват твоите „приятели“. Де да бях по-млад. Щях да дойда при тебе в гняв и да те науча отново на старите мъдрости на крепостта, нещата, които забравяш така лесно.

— Призоваваш ли ни на дуел? — попита Янацек. — Говориш силно.

Вайкъри вдигна ръце и махна небрежно.

— Не, Гарс. Лоримаар висш-Брайт не ни призовава на дуел. Нали, приятелю висшеобвързан?

Аркелор изчака няколко мига, преди да отговори.

— Не. Не, Джаантъни висш-Айрънджейд, нямах намерение да обидя.

— И не сме обидени — отвърна с усмивка Вайкъри.

Висшеобвързаният Брайт не се усмихна.

— Добра сполука — рече той с неохота. Тръгна към вратата с дълги крачки, спря се едва колкото да позволи на Дърк да отстъпи бързо встрани, след това продължи навън и към стълбите за покрива. Вратата се затвори зад него.

Дърк тръгна към другите, но сцената бързо се разпадаше. Янацек, намръщен, поклати глава, обърна се и бързо излезе. Гуен стана, пребледняла и потресена, а Вайкъри пристъпи към него.

— Не беше добре да станеш свидетел на това — каза каваларът. — Но може би ще е поучително за теб. Все пак съжалявам за присъствието ти. Не бих искал да мислиш за Висок Кавалаан като кимдиса.

— Не разбирам — каза Дърк. Вайкъри сложи ръка на рамото му и го поведе към трапезарията, Гуен вървеше на стъпка зад тях. — За какво говореше той?

— А, за много неща. Ще обясня. Но трябва да изкажа и второто си съжаление: че обещаната ти закуска не е приготвена и поднесена за теб. — Вайкъри се усмихна.

— Мога да почакам. — Влязоха в трапезарията и седнаха, Гуен все още мълчеше и изглеждаше притеснена. — Какво ме нарече Гарс? — попита Дърк. — Кора… нещо… какво означава това?

Вайкъри сякаш се поколеба.

— Корариел. Дума на стар каваларски. Значението ѝ се е променило през столетията. Днес, тук, на това място, използвана от Гарс или мен, означава „защитен“. Защитен от нас, защитен от Айрънджейд.

— Ти би искал да означава това, Джаан. — Гласът на Гуен бе язвителен и гневен. — Кажи му истинското значение!

Дърк зачака. Вайкъри скръсти ръце и очите му пробягаха от него към нея.

— Добре, Гуен, щом така искаш. — Обърна се към Дърк. — Пълното, по-старо значение е „защитена собственост“. Мога само да се надявам, че няма да го приемеш като обида. Няма обида. Корариел е дума за хора, които не са от крепостта, но въпреки това са закриляни и ценени.

Дърк си спомни нещата, които Руарк му беше казал предната нощ, смътно доловените думи през мъглата на зеленото вино. Усети как гневът пропълзява нагоре по гърлото му като червен прилив и го потисна с усилие.

— Не съм навикнал да бъда собственост — рече той хапливо. — Колкото и високо да съм ценен. И от кого се очаква да ме пазите?

— От Лоримаар и неговия тейн Саанел — каза Вайкъри. Наведе се над масата и стисна здраво Дърк за ръката. — Гарс използва думата може би твърде припряно, т’Лариен, и все пак за него несъмнено изглеждаше подходяща в момента, стара дума за старо понятие. Погрешно… да, мога да осъзная грешката — погрешно е в това, че ти си човешко същество, личност, не си ничия собственост. И все пак беше уместно да се използва към такъв като Лоримаар висш-Брайт, който разбира от такива неща и нищо друго. Ако толкова много те притеснява, както знам, че притеснява Гуен, тогава съжалявам дълбоко, че моят тейн я използва.

— Е — отвърна Дърк, стараеше се да е благоразумен, — благодаря ти за извинението, но не е достатъчно. Все още не знам какво става. Кой е Лоримаар? Какво иска? И защо трябва да бъда защитен от него?

Вайкъри въздъхна и пусна ръката му.

— Няма да е просто да отговоря на въпросите ти. Трябва да ти разкажа историята на моя народ, малкото, което знам, и многото, за което съм се досетил. — Обърна се към Гуен. — Можем да ядем, докато разговаряме, ако никой не възразява. Ще донесеш ли храна?

Тя кимна, излезе и след минута се върна с голям поднос, отрупан с черен хляб, три вида сирене, твърдо сварени яйца и светлосини раковини. И бира, разбира се. Вайкъри се наведе напред, опря лакти на масата и заговори, докато те ядяха.

— Висок Кавалаан бил бурен свят — започна той. — Той е най-старият външен свят — освен Забравената колония — и всичките негови дълги истории са истории на борба. За жалост, тези истории също така са главно измислици и легенди, пълни с етноцентрични лъжи. Но на тези приказки се вярвало чак до момента, в който звездолетите се върнали след междуцарствието.

— В крепостите на Съюза на желязото и нефрита Айрънджейд например момчетата били учени, че вселената има само трийсет звезди и Висок Кавалаан е нейният център. Че човечеството е възникнало там, когато Кей Айрън-Смит, Железния ковач, и неговият тейн Роланд Уолф-Джейд, Нефритения вълк, се родили от съешаването на вулкан и дъждовна буря. Излезли димящи от устието на вулкана и навлезли в свят, пълен с демони и чудовища, и дълги години странствали и преживели всевъзможни приключения. Накрая се натъкнали на дълбока пещера под една планина и вътре намерили дванайсет жени, първите жени на света. Жените били уплашени от демоните и не искали да излязат навън. Тъй че Кей и Роланд останали, обладали грубо жените и ги направили ейн-кети. Пещерата станала тяхната твърдина, жените им родили много синове и така започнала каваларската цивилизация. — Замълча за момент. — По-нататък става сложно. Всички момчета, родени от ейн-кети, били от семето на Кей и Роланд, с буен нрав, опасни и със силна воля. Имало много свади. Един син, жилавият и зъл Джон Коул-Блек, Черния въглен, постоянно убивал свои кети, свои братя от твърдината, от завист, защото не можел да ловува толкова добре като тях. След това, с надеждата да придобие умението и силата им, пропаднал дотам, че започнал да яде труповете им. Роланд го намерил увлечен в такъв пир един ден и го подгонил през хълмовете, като го биел с огромно млатило. След това Джон не се върнал при Айрънджейд, а основал своя твърдина — крепост в една въглена мина — и взел за тейн демон. Такъв бил произходът на канибал ските висшеобвързани на Дълбоките Въглени обиталища.

Дърк мълчеше и слушаше.

— Други крепости били основани по подобен начин, макар че историите на Айрънджейд отдават на другите бунтовници много по-голямо уважение, отколкото на Черния Джон. Роланд и Кей били строги господари, не било лесно да се живее с тях. Шан Фехтовача например бил добро, силно момче, което напуснало със своите тейн и бетейн след свирепа битка с Кей, който отказал да уважи неговата нефрит и сребро. Шан бил основателят на крепостта Шанагейт. Айрънджейд признават неговата родословна линия за напълно човешка открай време. Така било с повечето велики твърдини. Онези, които са отмрели, като Дълбоките Въглени обиталища, не са представени в легендите толкова добре… Легендите са много и са много поучителни. Например приказката за непокорните кети. Първите Айрънджейд знаели, че единственият подходящ за човека дом е дълбоко под скалата, крепост в камък, пещера или мина. Но по-късно родените не го вярвали. Равнините изглеждали открити и примамливи за наивните им очи. Тъй че излезли навън, ейн-кети и деца, и построили високи градове. Това било тяхното безразсъдство. От небесата падали огньове, стапяли и огъвали кулите, изгаряли хората в градовете, гонели в ужас оцелелите под земята, където пламъците не можели да ги стигнат. А когато техните ейн-кети им родили, децата били демони, нищо човешко нямало в тях. Понякога прояждали пътя си навън от утробата.

Вайкъри замълча и отпи от халбата си. Дърк, почти приключил със закуската си, побутна няколкото трошици сирене в чинията си и се намръщи.

— Всичко това е очарователно, но се боя, че не разбирам връзката.

Вайкъри отпи отново и отхапа от сиренето.

— Имай търпение.

— Дърк — каза Гуен сухо, — историите на четирите оцелели крепости-коалиции се различават в много отношения, но има две велики събития, за които са единодушни. Те са жалоните на каваларския мит. Всички имат версия на тази последна история — изгарянето на градовете. Нарича се Времето на огън и демони. Една по-късна приказка, Злочестата чума, също е еднаква буквално дума по дума във всяка твърдина.

— Истина е — каза Вайкъри. — Тези сказания… бяха единствените описания на древните времена, с които ми беше дадено да работя. По времето на моето раждане никой разумен кавалар не вярваше в тях.

Гуен се покашля учтиво.

Вайкъри я погледна, усмихна се и каза:

— Да, Гуен ме поправя. Малцина разумни кавалари вярват в тези неща. И все пак съмняващите се нямат нищо друго, в което да вярват, никаква алтернативна истина, към която да се придържат. Повечето от тях не ги интересува особено. Когато междузвездното пътуване се подновило и обитателите на Волфхайм и Тобер, а по-късно и кимдисите, дошли на Висок Кавалаан, открили, че сме жадни да учим изгубените умения в технологията, и на това ни учили в замяна на нашите скъпоценни камъни и тежки метали. Скоро вече сме имали звездолети, но все още сме нямали история. — Вайкъри се усмихна. — Аз открих истината, с която вече разполагаме, по време на изследванията ми на Авалон. Съвсем малка, но достатъчна. Намерих в огромните бази данни на Академията записи за първоначалното колонизиране на Висок Кавалаан.

— Било е към края на Двойната война — обясни той. — Група заселници напуснали Тара в търсене на свят отвъд Булото на Изкусителя, където се надявали да намерят безопасност от хранганите и хранганските робски раси. Компютрите показват, че за известно време намерили. Открили сурова и странна планета, но богата. Бързо изградили колония от високо ниво, основана на рудни разработки. Има записи за търговски обмен между Тара и колонията за около двайсет години, след това планетата отвъд Булото изведнъж изчезнала от човешката история. На Тара едва ли забелязали. Това били най-жестоките години на войната.

— И ти смяташ, че планетата е била Висок Кавалаан? — попита Дърк.

— Знае се със сигурност — отвърна Вайкъри. — Координатите съвпадат, както и други интересни късове информация. Колонията била наречена Каванау например. И нещо още по-интригуващо: водачът на първата експедиция била капитан Кей Смит. Жена.

Гуен се усмихна.

— И още нещо открих — продължи Вайкъри. — Съвсем случайно. Знаете, че повечето външни светове изобщо не са били въвлечени в Двойната война, нали? Цивилизациите на Предела са рожби на Колапса, дори на постколапса. Никой кавалар никога не е виждал хранган, още по-малко някого от робските раси. Аз не бях, докато не отидох на Авалон и не се заинтересувах от по-широките аспекти на човешката история. След това, в едно описание на конфликта в Пущинаците, попаднах на илюстрации на различни полуразумни роби, които хранганите използвали като ударни войски на светове, за които смятали, че не заслужават непосредственото им внимание. Като човек от Пущинаците, ти несъмнено познаваш тези чужди раси, Дърк. Нощните хрууни, воини от планета с тежка гравитация, невъобразимо силни и свирепи, които виждат добре в инфрачервеното. Крилати дактилоиди, получили името — си от някакво случайно подобие на звяр от човешката праистория. И най-лошото, гитянките, душесмучещите с ужасните им псионични сили.

Дърк кимаше.

— Виждал съм по някой и друг хруун по време на пътуванията ми. Другите раси общо взето са изчезнали, нали?

— Може би — каза Вайкъри. — Дълго гледах илюстрациите, които намерих, и многократно се връщах към тях. В тях имаше нещо, което ме безпокоеше. Най-сетне отгатнах истината. Хрууните, дактилоидите, гитянките… всички те смътно наподобяваха водоливниците, които клечат над входа на всяка каваларска твърдина. Бяха демоните от нашите митологични цикли, Дърк!

Вайкъри стана и закрачи бавно напред-назад из стаята. Продължи с равен и сдържан тон, възбудата му се издаваше само в краченето:

— Когато с Гуен се върнахме в Айрънджейд, изложих теорията си, основана на старите легенди, цикъла „Демонска песен“ на големия поет и авантюрист Джеймис-Лайън Таал, и на базите данни на Академията. Прецени верността ѝ: колонията Каванау стои, с нейните градове по равнините и разпръснатите надалече минни разработки. Хранганите изравняват градовете със земята с ядрена бомбардировка. Оцелели живеят само в дълбоките убежища и навън в дивата пустош, в мините. За да завладеят планетата, хранганите стоварват контингенти от своите робски раси. След това си заминават. Мините стават първите крепости, други са построени по-късно, издълбани дълбоко в камъка. След като градовете им са унищожени, миньорите се връщат към по-примитивно ниво на технология и скоро установяват сурова, ориентирана към оцеляване култура. В продължение на безброй поколения воюват срещу робските раси и помежду си. Същевременно под радиоактивните развалини на градовете започват да възникват човешки мутации…

Дърк също се изправи.

— Джаан.

Вайкъри спря да крачи, обърна се и го изгледа намръщено.

— Бях адски търпелив — каза Дърк. — Разбирам, че всичко това е изключително важно за теб. Това е работата ти. Но искам няколко отговора и ги искам веднага. — Вдигна ръка и отброи въпросите на пръстите си. — Кой е Лоримаар? Какво иска той? Защо трябва да бъда защитен от него?

Гуен също се изправи.

— Дърк. Джаан само ти дава основата, който ти трябва, за да разбереш. Не бъди толкова…

— Не! — прекъсна я Вайкъри. — Не, т’Лариен е прав, твърде много се разпалвам, когато заговоря за тези неща. — Обърна се към Дърк. — Добре, ще ти отговоря пряко. Лоримаар е много традиционен кавалар, толкова традиционен, че е неуместен дори на самия Висок Кавалаан. Той е същество от друг век. Помниш ли вчера сутринта, когато ти дадох да носиш иглата ми и двамата с Гарс изразихме загриженост за безопасността ти след стъмване?

Дърк кимна. Ръката му се вдигна и опипа забодената на яката му игла.

— Да.

— Лоримаар висш-Брайт и други като него бяха причината за нашата загриженост, т’Лариен. Основанията не е лесно да се обяснят.

— Позволи ми — намеси се Гуен. — Дърк, слушай. Висшеобвързаните кавалари, хората на твърдините, винаги са се уважавали взаимно през столетията… Били са се и са воювали толкова много, че двайсетина крепости и коалиции били напълно унищожени и останали само четирите велики крепости, оцелели до днешни времена. Все пак са се признавали взаимно като човешки същества, подчинени на правилата на войната и на каваларския кодекс на дуела. Но е имало и други, виждаш ли… самотници в планините, хора, които преживявали под разрушените градове, земеделци. Това са само предположения — мои и на Джаан, — но идеята е, че такива хора все пак са съществували, оцелели извън минните лагери, които се превърнали в твърдини… И висшеобвързаните не признават тези оцелели за мъже и жени. Джаан пропусна нещо от цялата история, виждаш ли… О, недей да нервничиш толкова. Знам, че беше дълго, но беше важно да ти се разкаже. Помниш за робските раси на хранганите, съответстващи на трите демона от каваларския мит, нали? Е, единственият проблем с това е, че има три робски раси, но четири вида демони. Най-лошите и най-злите демони от всички са лъжечовеците.

Дърк се намръщи.

— Лъжечовеци? Лоримаар ме нарече „лъжечовек“. Мислех, че е нещо като не-човек, повече или по-малко.

— Не — каза Гуен. — Не-човек е общ термин, лъжечовек е уникално за Висок Кавалаан. Превъплъщенци според легендите, върколаци и лъжци. Могат да се превъплътят във всякаква форма, но най-често като мъже, и искат да се внедрят в твърдините. Вътре, предрешени като човешки същества, могат тайно да нанасят удари и да убиват. Та тъкмо тези други оцелели — селяците, планинските фамилии, мутантите и нещастниците — те били лъжечовеците, таласъмите, призраците. Не им било позволено да се предадат, спрямо тях правилата на висшата война не се прилагали. Те били чужди същества. След столетия останалите били избивани за забавление. Мъжете на крепостите излизали на лов по двойки, тейн-и-тейн, тъй че когато се върнат всеки да може да се закълне, че другият е човек.

Дърк беше изумен.

— Това продължава ли все още?

Гуен сви рамене.

— Рядко. Съвременните кавалари признават греховете в историята си. Още преди да дойдат звездните кораби Съюзът Айрънджейд и Редстийл, най-прогресивните коалиции, забранили лова на лъжечовеци, но обичаят останал. Лъжечовеците били пленявани като лична плячка, наричали ги „корариел“ и никой друг нямал право да ги пипне, под страх от дуел. Айрънджейд и Редстийл кети изловили всички лъжечовеци, които могли, настанили ги в села и се опитали да ги върнат към цивилизацията от дивачеството, в което били изпаднали. Имало кратка висша война около това, Айрънджейд срещу Шанагейт. Айрънджейд спечелили и думата „корариел“ придобила ново значение: защитена собственост.

— А Лоримаар? — настоя Дърк. — Той как се вписва в това?

Тя се усмихна злобно и за миг му напомни за Янацек.

— Във всяка култура остават по малко твърдоглави фундаменталисти. Брайт е най-консервативната коалиция и около една десета от тях — според Джаан — все още вярва в лъжечовеците. Главно ловци, които искат да вярват, и почти всички са от Брайт. Лоримаар и неговият тейн, и шепа от неговите кети, са тук на лов. Дивечът е по-разнообразен, отколкото на Висок Кавалан, и никой не налага закони в играта. Всъщност няма никакви закони. Мирните споразумения около Фестивала са приключили отдавна. Лоримаар може да убие всичко, което поиска.

— Включително хора — каза Дърк.

— Стига да могат да ги намерят — отвърна тя. — Лартейн има двайсет граждани, мисля… двайсет и един с теб. Ние и един поет, Кирак Рестийл Кавис, който живее в стара наблюдателна кула, и двойка легитимни ловци от Шанагейт. Останалите са Брайт. Лов на лъжечовеци и друг дивеч, когато не могат да намерят лъжечовеци. Почти всички са едно поколение по-стари от Джаан и са доста кръвожадни. Освен разказите, които са чули в твърдините си, и може би няколко незаконни човекоубийства из хълмовете Ламераан, не знаят за стария лов нищо освен легендите. Всички ще се пръснат от традиционализъм и неудовлетвореност. — Гуен се усмихна.

— И това продължава? И никой не прави нищо?

Джаан Вайкъри скръсти ръце и се намръщи:

— Трябва да направя едно признание, т’Лариен. Вчера те излъгахме, двамата с Гарс, когато ни попита защо сме тук. Всъщност аз излъгах. Гарс каза поне отчасти истината — трябва да защитим Гуен. Тя е външнопланетянка, не е каваларка, и Брайт с радост биха я убили като лъжечовек без щита на Айрънджейд. Същото е в сила за Аркин Руарк, който нищо не знае за това, не знае дори, че има нашата защита. Но я има. Той също е корариел на Айрънджейд.

— Причините да сме тук обаче отиват отвъд това — продължи той все така навъсено. — Беше жизненоважно да напусна Висок Кавалаан в момента, в който го направих. Когато получих своите висши имена и публикувах теориите си, станах едновременно много властен и уважаван в съвета на висшеобвързаните, и много мразен. Много религиозни хора приеха като лична обида твърдението ми, че Кей Айрън-Смит е била жена. Само по този повод бях предизвикан шест пъти. В последния дуел Гарс уби един мъж, а аз раних неговия тейн толкова лошо, че никога вече няма да може да ходи. Не исках да позволя това да продължи. Ворлорн изглеждаше празен от врагове. По мое настояване съветът на Айрънджейд изпрати Гуен на нейния екологичен проект.

— В същото време разбрах за дейността на Лоримаар тук. Вече беше взел първия си трофей и вестта за това бе стигнала до Брайт и се разпространи до нас. С Гарс обсъдихме проблема и решихме да го спрем. Ситуацията е изключително взривоопасна. Ако кимдисите научат, че каваларите отново избиват лъжечовеци, с охота ще разпространят вестта до всички външни светове. Кимдис и Висок Кавалаан не се обичат много, както може би знаеш. Не се боим от самите кимдиси, които са възприели толкова ненасилствена религия и философия, колкото и емерелите. Други светове на Предела са по-опасни. Волфманите са избухливи и капризни. Тоберианите могат да прекратят търговските си споразумения, ако научат, че каваларите избиват мудните им туристи. Може би Авалон ще се обърне срещу нас, ако новината стигне отвъд Булото, и ще ни бъде забранен достъпът до Академията. Тези рискове не може да се поемат. Лоримаар и хората му не ги интересува, а крепостните съвети не могат да направят нищо. Никаква власт нямат тук, а само Айрънджейд имаме макар и най-лекото притеснение за събития на светлинни години разстояние, при това на един умиращ свят. Така двамата с Гарс действаме сами срещу ловците на Брайт.

— Погледна Дърк в очите. — До този момент не се е стигало до открит конфликт. Пътуваме колкото можем по-надалече и претърсваме градовете за хора, останали на Ворлорн. Всеки, когото намерим, го правим корариел. Намерихме едно съвсем малко диво дете, изгубено по време на Фестивала, няколко задържали се волфмани в град Хаапала, ловец на железнорог от Тара. На всекиго давам своя знак за почит… — Вайкъри се усмихна.

— Малка черна игла, оформена като банши. Тя е знак за близост, да предупреди ловеца, който се приближи твърде много. Посегнат ли на някой, който носи такава игла, ще бъде предизвикателство за дуел. Лоримаар може да дърдори и да беснее, но няма да се дуелира с нас. Това би означавало неговата смърт.

— Разбирам — каза Дърк. Посегна към яката си, разкопча малката игла и я хвърли на масата. — Е, много мило, но може да си вземете игличката. Не съм ничия собственост. От доста време се грижа сам за себе си и мога да продължа да се пазя сам.

Вайкъри се намръщи.

— Гуен, не можеш ли да го убедиш, че ще е по-безопасно, ако…

— Не — заяви тя рязко. — Оценявам това, което се опитваш да направиш, Джаан, знаеш го. Но разбирам чувствата на Дърк. На мен също не ми харесва да бъда защитавана и отказвам да бъда собственост. — Гласът ѝ беше груб и решителен.

Вайкъри ги изгледа безпомощно.

— Добре тогава. — Вдигна иглата. — Трябва да ти кажа нещо, т’Лариен. В намирането на хора имахме повече късмет от Брайт просто защото претърсваме градовете, докато те ловуват в горите, понеже са безнадеждни роби на старите навици. Рядко намират някого в дивото. Досега изобщо не подозираха какво правим двамата с Гарс. Но тази сутрин Лоримаар висш-Брайт дойде при мен с оплакване, защото предния ден се натъкнал на възможна плячка, докато ловувал със своя тейн, и бил възпрепятстван да вземе дивеча.

— Плячката бил мъж на небесен скутер над планините. — Вайкъри вдигна високо иглата с форма на банши. — Без това щеше да бъдеш принуден да се спуснеш долу или да бъдеш свален с лазер от небето, да те подгонят в гората и накрая да те убият.

Пъхна иглата в джоба си, изгледа Дърк многозначително и излезе.