Смъртта на светлината

11

Дърк мина през стаята.

Лазерната пушка беше опряна на стената. Той я взе и отново усети леко мазната повърхност на хлъзгавата черна пластмаса. Забърса с палец вълчата глава. Вдигна пушката до рамото си, прицели се, стреля.

Линията светлина гря във въздуха поне секунда. Той измести леко пушката и тънкият като молив лъч се измести с нея. Когато угасна и остатъчният образ напусна ретината му, видя, че е прогорил дупка в прозореца. Вятърът свиреше през нея в странен дисонанс с музиката на Ламия-Байлис.

Гуен се надигна колебливо.

— Какво? Дърк?

Той сви рамене и свали оръжието.

— Какво? — повтори тя. — Какво правиш?

— Исках да се уверя, че знам как работи — обясни той. — Аз… Излизам.

Тя се намръщи.

— Чакай. Ей сега ще се обуя.

Той поклати глава.

— И ти ли? — Лицето ѝ беше смръщено, грозно. — Нямам нужда да ме защитават, по дяволите!

— Не е това — отвърна той.

— Ако е някой идиотски опит, който да те направи герой в очите ми, няма да стане — отсече тя сърдито.

Той се усмихна.

— Това, Гуен, е идиотски опит да се направя герой в моите очи. Твоите… твоите вече не са важни.

— Защо тогава?

Той надигна неуверено пушката.

— Не знам. Може би защото харесвам Джаан и съм му длъжник, след като избягах, макар че той ми повярва и ме нарече кет.

— Дърк… — почна тя.

Той ѝ махна да замълчи.

— Знам… но това не е всичко. Може би е защото просто искам да хвана Руарк. Може би е защото в Крайн Ламия има повече самоубийци, отколкото във всеки друг фестивален град и аз съм един от тях. Можеш да си избереш сама мотива, Гуен. Или всички изброени. — Смътна усмивка пробяга по лицето му. — Може би е защото има само дванайсет звезди, знаеш ли? Тъй че е без никакво значение, нали?

— Какво изобщо би могъл да постигнеш?

— Кой знае? И има ли значение? Интересува ли те, Гуен? Наистина ли? — Поклати глава и косата му се смъкна на челото, тъй че трябваше да спре и да я забърше с ръка назад. — Все ми е едно дали те интересува. Ти каза, или намекна, че бях егоист в Предизвикателство. Е, може би бях. И може би съм и сега. Ще ти кажа нещо обаче. Каквото и да направя, не моля първо да погледна ръцете ти, Гуен. Знаеш какво имам предвид, нали?

Беше чудесна фраза за напускане, но при вратата той омекна, поколеба се, обърна се.

— Стой тук, Гуен. Просто стой тук. Все още си зле. Ако се наложи да бягаш, Джаан спомена за някаква пещера. Знаеш ли нещо за пещера? — Тя кимна. — Е, отиди там, ако се наложи. Иначе стой тук. — Махна ѝ непохватно за сбогом с пушката, после се завъртя и излезе много бързо.

Долу в хангара стените бяха просто стени — никакви призраци, никакви фрески, никакви светлини. Въздушната кола не беше продукт на Висок Кавалаан. Беше тесен двуместен съд, черно-сребриста сълза от пластмаса и лек метал. Никаква броня, разбира се, и никакви оръжия.

Беше само малко по-малко мъртва от останалото на Ворлорн, но това малко бе достатъчно. Когато включи енергията, колата се събуди и контролните уреди осветиха кабината с бледо сияние. Той изяде набързо блокче протеин и огледа данните. Енергийното ниво беше ниско, много ниско, но трябваше да стигне. Нямаше да използва фаровете — можеше да лети на оскъдната звездна светлина. А и отоплението можеше да се спести — коженото яке щеше да го пази от студа.

Дърк тръшна вратата и включи гравитационната решетка. Въздушната кола се повдигна, разклати се малко нестабилно, но се вдигна. Той стисна лоста и я тласна напред, а след това беше навън и във въздуха.

Страхът го жегна само за миг. Знаеше, че ако решетката не издържи, няма да има никакъв полет, само падане към удавената в мъх земя долу и после грохот. Въздушната кола потрепери и се наклони притеснително, щом излетя над ръба на площадката, но само за част от секундата: решетката я задържа и Дърк се понесе в пеещите ветрове; единственото, което се преобърна, беше стомахът му.

Дърк заиздига малката кола колкото може по-нависоко. Планинската стена беше напред и трябваше да я преодолее. Освен това не искаше да се натъкне на други нощни летци. Високо отгоре, с невключените светлини, можеше да види всички други въздушни коли, ако минеха под него, но имаше добри шансове те да не го забележат.

Не погледна назад към Крайн Ламия, но усещаше града зад себе си, как го тласка напред и отмива страховете му. Страхът беше толкова глупаво нещо. Нищо нямаше значение, смъртта — по-малко от всичко. Дори когато Градът на Сирената и неговите бели и сиви светлини изчезнаха, музиката се задържа, заглъхваше и ставаше все по-слаба, но беше с него, все така властна. Една нота, тънък колеблив звук, надживя останалите. На трийсетина километра от града той все още я чуваше, смесена с по-дълбокия свисък на вятъра. Накрая осъзна, че звукът идва от собствените му устни.

Спря да свири и се постара да се съсредоточи върху летенето.

След около час планинската стена се надигна пред него, или по-скоро под него, защото вече бе достатъчно високо и се чувстваше по-близо до звездите и точиците галактики горе, отколкото до горите далече долу. Вятърът, който проникваше през тънките като косъм цепнатини в спойката на вратата, беше станал пронизителен и гневен, но Дърк го пренебрегваше.

Там, където планините се срещаха с дивата пустош, видя светлина.

Наклони въздушната кола, направи кръг и започна да се спуска. Никакви светлини не трябваше да греят от тази страна на планините. Каквото и да беше това долу, трябваше да се проучи.

Закръжи на спирала надолу, докато се озова точно над светлината, увисна за кратко на място и постепенно намали гравитационната решетка. Започна да се спуска леко, безкрайно бавно.

Под него имаше няколко светлини. Главният източник беше огън. Дърк виждаше как светлината потръпва и мига, докато вятърът разнася пламъците. Но имаше и други, по-малки светлини — неподвижни и изкуствени, кръг в нощната чернилка, встрани от огъня. Може би на километър, прецени той, или по-малко.

Миришеше на пушек: черни пълни със сажди облаци се надигаха от огъня и скриваха гледката. Намръщен, Дърк измести колата встрани и продължи да се спуска.

Пламъците се надигнаха да го посрещнат, дълги оранжеви езици, много ярки на фона на валмата дим. Видя и искри също така, или бяха въглени, или нещо от този род. Изригваха от огъня на горещи ярки пръски, изстрелваха се в нощта и след това чезнеха. Щом се спусна още надолу, го посрещна нова ярка гледка: свирепо пращене на синкавобял пламък, който се появи с рязката миризма на озон и след това изчезна отново.

Дърк задържа въздушната кола във въздуха. Имаше други хора наоколо — кръга от неподвижни изкуствени светлини — и не държеше да го видят. Черно-сребристата му въздушна кола, неподвижна в черното небе, не беше лесна за забелязване, но щеше да е съвсем друга работа, ако се оставеше пламъците да го откроят. Въпреки че имаше безпрепятствена гледка тук отгоре, все още не можеше да различи какво гори — центърът на огъня представляваше безформено тъмно петно, от което периодично изригваха искри. Наоколо можеше да се види гъстата плетеница от дървета удушвачи, чиито восъчни клони лъщяха яркожълти в отразения блясък. Няколко бяха попаднали в ядрото на пожара и допринасяха най-много за черния дим, докато се свиваха и разпадаха на пепел. Но останалите, останалото, извиващата се ограда, която обкръжаваше черното горящо петно, отказваше да пламне. Вместо да се разпростре, огънят видимо загасваше.

Когато пламъците се смалиха и искрите престанаха да изригват, но преди огънят да заглъхне напълно и да се превърне в мазен дим, Дърк за миг забеляза нещо — крило, смътно наподобяващо прилеп, извито под нелеп ъгъл и щръкнало към небето, с пелена от пламък, лумнала зад него. Това бе достатъчно. Не беше нито една от колите, които вече знаеше, макар явно да беше каваларско производство.

Плъзна се като тъмен призрак над леса, настрани от гаснещия пожар към кръга изкуствени светлини. Този път се задържа на по-голямо разстояние. Нямаше нужда да се доближава. Светлините бяха достатъчни да очертаят подробности.

Видя широка поляна, обкръжена от електрически светлини, на края на някакъв воден басейн с неподвижна повърхност. Долу имаше три въздушни коли и той позна и трите: същата тройка, която беше под емерелското дърво във вътрешността на Предизвикателство, когато Мирик Брайт нападна Гуен. Едната, голямата куполна кола с тъмночервена броня, беше на Лоримаар висш-Брайт. Другите две бяха по-малки, почти еднакви, само дето вече не бяха еднакви, тъй като едната беше видимо повредена, виждаше се дори от това разстояние. Лежеше накриво, полузатънала във водата, и част от нея беше безформена и светеше. Бронираната ѝ врата зееше отворена.

Неясни фигури се движеха около развалината. Дърк трудно щеше да ги види изобщо, ако не беше движението им, толкова добре се сливаха с фона. Малко встрани някой извеждаше брайтски хрътки от колата на Лоримаар.

Намръщен, Дърк пипна бутона на решетката и подкара колата право нагоре, докато мъжете и въздушните коли не се изгубиха от погледа му и долу не остана нищо освен точка светлина сред гората. Две точки всъщност, но огънят беше вече като смътен оранжев въглен и видимо гаснеше.

Свит безопасно в черната утроба на небето, спря да помисли.

Повредената кола беше на Росеф, същата, която бяха откраднали в Предизвикателство, колата, с която Джаан Вайкъри бе отлетял до Лартейн тази сутрин. Брайт явно го бяха намерили, гонили го бяха до гората и го бяха свалили с лазер. Но едва ли беше мъртъв.

Иначе защо да извеждат хрътките? Лоримаар не взимаше глутницата си просто за разходка. По-вероятно изглеждаше Джаан да е оцелял и да е избягал, а Брайт се канеха да го убият.

За миг Дърк помисли да се опита да го спаси, но възможностите изглеждаха нищожни. Нямаше представа как да намери Джаан в загърнатата в мрак горска пустош. Брайт бяха по-добре екипирани за това от него.

Поднови курса си към планинската стена и Лартейн зад нея. В гората, с това въоръжение и както беше сам, не можеше да е от голяма полза на Джаан. В каваларския Огнефорт обаче можеше най-малкото да разчисти сметките на Айрънджейд с Аркин Руарк.

Планините се плъзнаха под него и Дърк се успокои, макар че ръката му не изпускаше лазерната пушка, която лежеше в скута му.

Полетът отне по-малко от час; Лартейн, червен и тлеещ, се надигна от планините. Изглеждаше много мъртъв, много празен, но Дърк знаеше, че това е лъжа. Без да губи време, се стрелна над ниските четвъртити покриви и площади от жар-камък към зданието, което бе споделял с Гуен Делвано, двамата Айрънджейд и кимдиския лъжец.

Само още една въздушна кола чакаше на пометения от вятъра покрив — здраво бронираната военна реликва. От малкото жълто бързоходно возило на Руарк нямаше и следа, сивата манта също липсваше. Дърк за миг се зачуди какво ли се е случило с нея, изоставена в Предизвикателство, но изтласка мисълта от ума си и подходи за кацане.

Измъкна се навън, стиснал здраво лазера. Светът беше затихнал и кървавочервен. Дърк закрачи бързо към асансьорите и се спусна до жилището на Руарк.

Беше празно.

Претърси стаите усърдно, местеше и обръщаше всичко, хвърляше и чупеше безразборно. Всички вещи на кимдиса си бяха на мястото, но Руарк го нямаше, нито имаше някаква следа къде е отишъл.

Собствените му вещи също си бяха тук, малкото неща, които бе оставил при бягството си с Гуен — всъщност само лекото облекло, което бе донесъл от Браке. Безполезно в студа на Ворлорн. Остави лазера, клекна и започна да рови из джобовете на зацапаните панталони. Чак когато го намери — натикано там, още увито в сребро и кадифе — всъщност разбра какво търси и защо се е върнал в Лартейн.

В спалнята на Руарк намери малък склад лични бижута в един сейф: пръстени, медальони, изящни гривни и коронки, обици с полускъпоценни камъни. Порови в кутията, докато намери тънка фина верижка със сребърна сова, замръзнала в кехлибар и окачена на халка. Халката изглеждаше подходящият размер. Откъсна кехлибара със совата и го смени с шепнещия камък.

После разкопча якето си и дебелата риза и окачи верижката около врата си, тъй че студената червена сълза се опря на голата му кожа и зашепна шепотите си, заобещава лъжите си. Лекото ледено жегване беше болезнено, но нищо — нали беше Джени. Солени сълзи се затъркаляха по бузите му. Не забеляза. Качи се горе.

В работната стая, която Руарк бе споделял с Гуен, цареше същият безпорядък, както Дърк я помнеше, но кимдиса го нямаше. Нямаше го и в изоставения апартамент над нея, където Дърк му се беше обадил от Предизвикателство. Оставаше само още едно място за претърсване.

Бързо се качи до върха на кулата. Вратата беше отворена. Поколеба се, после влезе, стиснал лазера в готовност.

В голямата дневна цареше хаос и разруха.

Видеоекранът беше разбит или се беше взривил; парчета стъкло се бяха пръснали навсякъде. Стените бяха нашарени от лазерен огън. Диванът беше преобърнат и разпран на десетина места, подплънката изтръгната с шепи и разхвърляна. Част от нея беше хвърлена в огъня, където вдигаше мазна пушилка, задавила камината. Една от каменните фигури, без глава и прекатурена, лежеше подпряна в основата на лавицата. Главата ѝ, с очите от жар-камък и всичко, беше хвърлена в лепкавата пепел в огнището. Въздухът вонеше на вино и повръщано.

Гарс Янацек спеше на пода, лениво отпуснат, червената му брада още по-червена от накапалото вино, със зяпнала накриво уста. Вонеше като стаята. Хъркаше силно, но лазерният пистолет все още беше стиснат в едната му ръка. Дърк видя, че ризата му е смачкана на кълбо и лежи в локва повръщано — Янацек вероятно се бе опитал да го избърше.

Заобиколи внимателно и взе лазера от отпуснатите му пръсти. Тейнът на Вайкъри съвсем не беше железният кавалар, какъвто си го представяше Джаан.

Дясната ръка на Янацек все още беше стегната от желязо и жар-камъни. Няколко от червено-черните скъпоценни камъни бяха изтръгнати от гнездата им; празните дупки изглеждаха скверно. Дълги драскотини загрозяваха самата гривна. Ръката на Янацек до лакътя, над гривната, също беше наранена. Драскотините бяха дълбоки и често се сливаха с надраните по черното желязо. Ръка и гривна бяха покрити със спечена кръв.

До ботуша на Янацек Дърк видя дълъг зацапан с кръв нож. Можеше да си представи останалото. Пиян, несъмнено, лявата му ръка непохватна заради старата рана, опитва се да изтръгне жар-камъните, губи търпение и мушка дивашки, изтървава оръжието в болката и гнева си.

Дърк отстъпи леко назад, заобиколи мръсната риза, спря в рамката на вратата, наведе пушката и извика:

— Гарс!

Янацек не помръдна. Дърк повтори вика си. Този път хъркането доловимо заглъхна. Окуражен, Дърк се наведе, вдигна най-близкото нещо, което му попадна под ръка — жар-камък — и го метна към кавалара. Улучи Янацек по бузата.

Той се надигна бавно и примига. Видя Дърк и се намръщи.

— Ставай — подкани го Дърк и размаха лазера.

Янацек се надигна с мъка и се огледа за оръжието си.

— Няма да го намериш — каза Дърк. — Прибрах го.

Очите на Янацек бяха замъглени и уморени, но опиянението му беше минало от спането.

— Защо си тук, т’Лариен? — каза той бавно, с глас, пропит с повече умора, отколкото вино. — Дошъл си да ми се подиграваш ли?

Дърк поклати глава.

— Не. Съжалявам те.

Янацек го изгледа с гняв.

— Съжаляваш ме?

— Не мислиш ли, че заслужаваш съжаление? Огледай наоколо!

— Внимавай — каза му Янацек. — Прекалиш ли с подигравките си, т’Лариен, ще видя дали имаш толкова стомана в себе си да стреляш с този лазер, който държиш така непохватно.

— Недей, Гарс — каза Дърк. — Моля те. Имам нужда от помощта ти.

Янацек се изсмя. Отметна глава и се разсмя като луд.

Когато спря, Дърк му разказа всичко, което се беше случило, след като Вайкъри беше убил Мирик Брайт в Предизвикателство. Янацек стоеше сковано и слушаше, скръстил ръце над голите си раздрани гърди. Изсмя се още един път — когато Дърк му каза заключенията си за Руарк.

— Манипулаторите на Кимдис — промърмори Янацек. Дърк го остави да помърмори, после довърши разказа си.

— Е? — попита намръщено Янацек, след като Дърк приключи. — Защо смяташ, че всичко това има някакво значение за мен?

— Не мислех, че би позволил на Брайт да подгонят Джаан като животно — каза Дърк.

— Той сам се направи на животно.

— Според Брайт, предполагам — отвърна Дърк. — Ти Брайт ли си?

— Аз съм кавалар.

— Всички ли кавалари сте еднакви вече? — Махна към каменната глава, паднала в огнището. — Виждам, че и трофеи взимаш вече, също като Лоримаар.

Янацек мълчеше. Погледът му беше много твърд.

— Може би сгреших — каза Дърк. — Но когато влязох тук и видях всичко това, то ме накара да си помисля. Накара ме да си помисля, че може би все пак имаш някакво човешко чувство към мъжа, който беше твоят тейн. Напомни ми как веднъж ми каза, че двамата с Джаан сте имали по-силна връзка от всичко, което съм познавал аз. Предполагам обаче, че това беше лъжа.

— Истина беше. Джаан Вайкъри разби тази връзка.

— Гуен разби всички връзки помежду ни преди години — каза Дърк. — Но аз дойдох, когато тя имаше нужда от мен. О, оказа се, че тя всъщност не се нуждаела от мен и съм дошъл поради куп егоистични причини. Но дойдох. Не можеш да ми отнемеш това, Гарс. Аз спазих обещанието си. — Помълча. — И не бих позволил на никого да я нарани, ако мога да ги спра. Изглежда, сме свързани с нещо много по-силно, отколкото вашето каваларско желязо и огън.

— Говори каквото си щеш, т’Лариен. Думите ти не променят нищо. Идеята, че спазваш обещанията си, е нелепа. А обещанията ти към Джаан и мен?

— Измених им — отвърна бързо Дърк. — Знам. Тъй че двамата с теб сме квит, Гарс.

— Аз не съм изменил на никого.

— Изоставяш онези, които стояха най-близо до теб. Гуен, която беше твоя кро-бетейн, която спеше с теб и те обичаше и мразеше едновременно. И Джаан. Твоя скъп тейн.

— Никога не съм ги предавал — каза Янацек разгорещено. — Гуен предаде и мен, и нефрита и среброто, което носеше от деня, в който се присъедини към нас. Джаан изостави всякакво приличие с начина, по който уби Мирик. Той ме пренебрегна, пренебрегна задълженията на желязото и огъня. Нищо не дължа на никого от тях.

— Не дължиш, така ли? — Под ризата си Дърк чувстваше шепнещия камък плътно на кожата си, заливаше го с думи и спомени, с усета за човека, който беше някога. Беше много ядосан. — И това казва всичко, така ли? Не им дължиш, тъй че на кого му пука? Всичките ви проклети каваларски връзки са в края на краищата дълг и задължение. Традиции, старата крепостна мъдрост, като кодекса на дуела и лова на лъжечовеци. Не мисли за тях, просто ги следвай. Руарк беше прав за едно — няма любов в никого от вас, освен може би у Джаан, а и за него не съм сигурен. Какво по дяволите щеше да направи той, ако Гуен не носеше гривната му?

— Същото!

— Нима? А ти? Щеше ли да си предизвикал Мирик на дуел само защото нарани Гуен? Или беше защото той повреди вашето „нефрит и сребро“? — Дърк изсумтя. — Може би Джаан щеше да направи същото, но не и ти, Янацек. Ти си кавалар като самия Лоримаар, твърд като Чел или Бретан. Джаан иска да направи народа си по-добър, но предполагам, че ти си с него само заради разходката и не вярваш в това нито за минута. Дръпна пистолета на Янацек от колана си и го хвърли през стаята. — Дръж — извика му и наведе пушката си. — Хайде, убий един лъжечовек!

Сепнат, Янацек улови оръжието във въздуха почти по рефлекс. Задържа го непохватно и се намръщи.

— Бих могъл да те убия веднага, т’Лариен.

— Направи го или не прави нищо — каза Дърк. — Все едно е. Ако наистина обичаш Джаан…

— Аз не обичам Джаан — сопна се Янацек и се изчерви. — Той е моят тейн!

Дърк остави думите му дълго да висят във въздуха. Почеса се замислено по брадичката.

— Е? Искаше да кажеш, че Джаан беше твоят тейн, нали?

Лицето на Янацек избледня толкова бързо, колкото беше почервеняло. Под брадата му единият ъгъл на устата потрепери и напомни на Дърк за Бретан. Очите му се изместиха плахо и някак виновно към желязната гривна, която все още висеше около окървавената му ръка.

— Така и не махна всички жар-камъни, нали? — попита кротко Дърк.

— Да. — Гласът му беше странно омекнал. — Да, не ги махнах. Не означава много, разбира се. Физическото желязо е нищо, когато другото желязо си е отишло.

— Но не си е отишло, Гарс — каза Дърк. — Джаан говори за теб, когато бяхме заедно в Крайн Ламия. Знам. Може би се чувства желязно обвързан и с Гуен и може би това е грешно. Не ме питай. Знам само, че за Джаан другото желязо все още го има. Той носеше своето желязо и огън в Крайн Ламия. Смятам, че ще го носи и когато хрътките на Брайт го разкъсат.

Янацек поклати глава.

— Т’Лариен, майка ти е от Кимдис, бих се заклел. Въпреки това не мога да ти устоя. Манипулираш прекалено добре. — Ухили се. Беше същата стара усмивка, като онази сутрин, когато бе насочил лазера си срещу Дърк и го попита дали го притеснява. — Джаан Вайкъри е моят тейн. Какво искаш да направя?

Макар и неохотно, обръщането на Янацек беше съвсем искрено. Каваларът пое нещата в ръцете си почти мигновено. Дърк смяташе, че трябва да тръгнат веднага и да обсъдят плановете си в движение, но Янацек настоя първо да вземат душ и да се преоблекат.

— Ако Джаан все още е жив, ще е в безопасност до разсъмване. Хрътките имат слабо нощно зрение и Брайт няма да бързат да го гонят слепешката в тъмните гори. Не, т’Лариен, ще останат на бивак и ще изчакат. Сам човек не може да стигне далече пеша. Тъй че имаме достатъчно време да ги посрещнем като Айрънджейд.

Когато бяха готови за тръгване, Янацек беше махнал от себе си всякакви следи от пиянския си бяс. Беше строен и безукорен, в костюм от обшит с кожа хамелеонов плат, брадата му почистена и подрязана, тъмночервената му коса — грижливо сресана назад от очите. Само дясната му ръка — почистена и грижливо превързана, но все пак набиваща се на очи — оставаше като улика против него. Но драскотините като че ли не му бяха навредили много: изглеждаше гъвкав и ловък, когато зареди и провери лазера си, преди да го пъхне в колана си. Освен пистолета Янацек носеше и дълъг двуостър нож, и пушка като на Дърк. Ухили се ликуващо, когато я вдигна.

Дърк също се беше измил и обръснал и също така се бе възползвал за първи път от няколко дни да се нахрани до насита. Чувстваше се изпълнен с енергия.

Вътрешността на огромната четвъртита въздушна кола на Янацек бе точно толкова тясна, колкото и малкото зарязано возило, с което Дърк беше прелетял от Крайн Ламия, въпреки че машината на Янацек все пак имаше четири малки седалки вместо само две.

— Бронята — каза Гарс, когато Дърк подхвърли за ограниченото пространство. Стегна го в грубо и неудобно кресло със здравата бойна сбруя, направи същото със себе си и бързо се издигнаха в небето.

Кабината беше смътно осветена и напълно затворена, с датчици и уреди навсякъде, дори над вратите. Нямаше прозорци: панел с осем малки видеоекрана предлагаше на пилота осем различни външни гледки. Декорът беше гол, в убити сивкави цветове.

— Тази таратайка е по-стара от нас двамата — каза Янацек, след като ги издигна. Изглеждаше жаден за разговор и дружелюбен, по неговия грубоват начин. — И е видяла повече светове и от теб. Историята ѝ е удивителна. Точно този модел датира отпреди около четиристотин стандартни години. Построена е от Мъдростите на Дам Тълиан, много навътре в Булото на Изкусителя, и е използвана във войните им срещу Ерикан и Надеждата на Измамника. След стотина години била обездвижена и изоставена. Ериканерите я спасили от унищожаване по време на някакъв мир и я продали на Стоманените ангели на Бастион. Те я използвали в многобройни кампании, докато накрая била пленена от прометеаните. Един кимдиски търговец я взел на Прометей и я продаде на мен, а аз я приспособих към кодекса на дуела. Оттогава никой не ме е предизвиквал на въздушен двубой. Гледай. — Ръката му се пресегна и натисна светещ бутон, и изведнъж последва ускорение, което притисна Дърк към седалката. — Спомагателни пулсационни тръби за спешна скорост — каза с широка усмивка Янацек. — Ще стигнем там за по-малко от половината време, отколкото е отнело на теб, т’Лариен.

— Добре. — Нещо го глождеше. — Каза, че си я взел от кимдиски търговец?

— Самата истина — отвърна Янацек. — Мирните кимдиси са големи оръжейни търговци. Знаеш, че не понасям манипулаторите, но няма да се откажа да се възползвам от една добра сделка, когато ми е предложена.

— Аркин много се постара да покаже колко не обича насилието — каза Дърк. — Предполагам, че всичко това е преструвка.

— Не. — Янацек го погледна и се усмихна. — Изненадан ли си, т’Лариен? Истината може би е по-странна. Не наричаме кимдисите манипулатори без причина. Изучавал си история на Авалон, предполагам?

— Малко — отвърна Дърк. — История на Старата Земя, Федералната империя, Двойната война, експанзията.

— Но не и история на външните светове. — Янацек цъкна с език. — Е, може да се очаква. Толкова много светове и култури в човешката зона, толкова много истории. Дори имената е твърде много да се научат. Слушай, аз ще те просветя. Когато кацна на Ворлорн, забеляза ли кръга от знамена?

Дърк го погледна объркано.

— Не.

— Може би вече ги няма. По-рано обаче, по време на самия Фестивал, на площада извън космодрума се веели четиринайсет знамена. Нелепо тоберианско хрумване, но минало, въпреки че планетарните флагове в десет от четиринайсетте случая не изобразявали нищо. Светове като Ешелин и Забравената колония дори не знаели какво е знаме, докато в другата крайност емерелите имали различно знаме за всяка от стоте си градски кули. Дарклингите се изсмели на всички и развели плат от наситено черно. — Изглеждаше много развеселен от това. — Колкото до Висок Кавалаан, нямали сме знаме за целия ни свят. Но сме намерили едно. Взето от историята. Правоъгълник, разделен на четири по-малки с различни цветове: зелена банши на черно поле за Айрънджейд, сребърният ловен прилеп на Шанагейт на жълто, кръстосани мечове на пурпурно за Редстийл, а за Брайт бял вълк на морав фон. Старото знаме на Лигата на висшеобвързаните.

— Лигата била създадена някъде по времето, когато междузвездните кораби за първи път се върнали на Висок Кавалаан — продължи той. — Имало един мъж, велик водач, Вайкър висш-Редстийл Корбен. Властвал над съвета на висшеобвързаните на Редстийл едно поколение, а когато дошли външнопланетните, бил убеден, че всички кавалари трябва да се съюзят, за да споделят знание и просперитет на равна нога. Така учредил Лигата на висшеобвързаните, чието знаме ти описах. Съюзът, за жалост, бил краткотраен. Кимдиски търговци, уплашени от силата на един обединен Висок Кавалаан, се договорили да осигурят модерно въоръжение изключително за Брайт. Висшеобвързаните на Брайт се включили в Съюза само от страх; всъщност искали да избегнат звездите, за които заявили, че всички са пълни с лъжечовеци. Но не отказали да вземат лъжечовешки лазери.

— Тъй че сме имали последната си висша война. Айрънджейд, Редстийл и Шанагейт заедно подчинили Брайт въпреки кимдиските оръжия, но самият Вайкър висш-Редстийл бил убит и цената в човешки живот била ужасна. Лигата на висшеобвързаните надживяла своя основател само с няколко години. Брайт, тежко разбити, се вкопчили във вярата, че са били изиграни и употребени от кимдиските лъжечовеци, и така укрепили старите традиции още по-твърдо отпреди. За да окървави мира и да го направи траен, Съюзът — вече доминиран от висшеобвързаните на Шанагейт — пленил всички кимдиски търговци на Висок Кавалаан и един кораб тобериани също така — и ги пуснал из равнините, за да ги подгонят като лъжечовеци. Банши избили много от тях, други измрели от глад, но ловците хванали повечето и отнесли главите им у дома като трофеи. Казват, че висшеобвързаните на Брайт с особена радост драли кожите на тези, които ги въоръжили и съветвали. — Той се позасмя. — Днес не се гордеем особено с този лов, но все пак можем да го разберем. Войната била по-дълга и по-кървава от всичко в историята ни от Времето на огън и демони насам. Било време на големи скърби и трупащи се омрази и унищожило Съюза на висшеобвързаните. Съюз Айрънджейд се оттеглил, вместо да оправдае лова, като заявил, че кимдисите са човешки същества. Редстийл скоро ни последвали. Всички убийци на лъжечовеците били Брайт и Шанагейт, и оттогава крепост Шанагейт не се съюзява с никой друг. Знамето на Вайкър скоро било изоставено и забравено, докато Фестивалът не ни накарал да си го спомним. — Янацек погледна Дърк. — Сега схващаш ли истината, т’Лариен?

— Мога да разбера защо каваларите и кимдисите не се обичат много — призна Дърк.

Янацек се засмя.

— Надхвърля границите на нашата история. Кимдис никога не са водили войни, но ръцете на света им са кървави. Когато Тобер-в-Булото нападнал Волфхайм, манипулаторите снабдявали и двете страни. Когато пламнала гражданска война на см-Емерел между урбанитите, чиято вселена представлява едно-единствено здание, и недоволните звездотърсачи, които копнеели за по-широк хоризонт, Кимдис давали на урбанитите средствата да спечелят решително. — Замълча ухилен. — Всъщност, т’Лариен, има дори приказки за кимдиски заговори в Булото на Изкусителя. Казват, че кимдиски агенти са настроили Стоманените ангели и Преобразените хора на Прометей едни против други, че те са свалили четвъртия кучулайн на Тара, защото отказал да търгува с тях, че те са се намесили на Браке, за да задържат технологията мъртвородена под бремето на бракийските жреци. Знаеш ли каква е древната религия на Кимдис?

— Не.

— Би я одобрил — каза Янацек. — Мирно и цивилизовано верую, изключително сложно. С нейна помощ можеш да оправдаеш всичко — освен лично насилие. И все пак техният велик пророк, Синът на Сънуващия — приет за митологическа фигура, но продължават да го почитат — казал веднъж: „Помни, твоят враг има враг“. Наистина. Това е сърцевината на кимдиската мъдрост.

Дърк помръдна неловко в седалката.

— И казваш, че Руарк…

— Нищо не казвам — прекъсна го Янацек. — Сам си вади заключенията. Не си длъжен да приемаш моите. Казах всичко това на Гуен Делвано веднъж, защото ми беше кро-бетейн и бях притеснен. Много я досмеша. Каза ми, че историята не означавала нищо. Аркин Руарк си бил сам за себе си, не някакъв архетип на външнопланетна история. Така ме осведоми. Също така ѝ бил приятел, ми се каза, и тази връзка, това приятелство… — тонът му беше кисел, докато изричаше думата — някак надмогваше факта, че беше лъжец и кимдис. Гуен ми каза да погледна собствената си история. Ако Аркин Руарк бил манипулатор поради простия факт, че е родом от Кимдис, то аз съм бил събирач на глави на лъжечовеци поради простия факт, че съм кавалар.

Дърк помисли и после каза тихо:

— Права е била, знаеш ли.

— О? Нима?

— Аргументът ѝ е бил правилен — каза Дърк. — Изглежда, че е сбъркала в преценката си за Руарк, но като цяло…

— Като цяло е по-добре да не вярваш на всички кимдиси — заяви твърдо Янацек. — Ти беше измамен и използван, т’Лариен, но ето, че не се учиш. Много приличаш на Гуен. Стига за това.

Потупа с пръст един от видеоекраните.

— Планините вече са близо. Скоро ще е.

Дърк стискаше лазерната си пушка много здраво. Избърса потните си длани в панталоните.

— Имаш ли план?

— Да — каза Янацек ухилен. Наведе се към него и плавно издърпа лазера от скута му. — Много прост план всъщност — продължи той, след като остави грижливо оръжието настрани, далече от ръката му. — Ще те предам на Лоримаар.