Смъртта на светлината

9

— Успяхме — каза сухо Гуен, след като подминаха портата. — Но са след нас.

— Видяха ли ни?

— Сигурно. Светлината ни, когато минахме покрай портала. Не може да са я пропуснали.

Гъстият мрак връхлиташе срещу тях, листата продължаваха да шумолят над главите им.

— Бягаме ли? — попита Дърк.

— Колата им сигурно има действащи лазери, а нашата няма. Външното платно е единственият път, отворен за нас. Въздушната кола на Брайт ще ни подгони нагоре, а някъде над нас ловците ще чакат. Убихме само двама, може би трима. Ще има още. Заклещени сме.

Дърк помисли.

— Можем да завъртим по кръга още веднъж и да излезем през портата, след като те влязат.

— Да, би било очевиден ход. Твърде очевиден обаче. Отвън сигурно ще има друга кола, която да ни чака. Имам по-добра идея.

Докато говореше, забави мантата и я спря. Точно пред тях пътят се раздвояваше. Отляво транспортният кръг обръщаше и се затваряше, отдясно беше външното платно, започващо двукилометровото си изкачване.

Гуен угаси светлините и мракът ги погълна. Когато Дърк отвори уста да проговори, тя го спря с рязко:

— Шшт!

Светът бе съвсем черен. Дърк все едно беше ослепял. Гуен, въздушната кола, Предизвикателство — всичко беше изчезнало. Чуваше шумолене на листа и му се стори, че чува другата кола, на Брайт, да идва към тях, но сигурно само му се причуваше, нали първо би трябвало да види светлините им.

Последва леко разтърсване, все едно че седеше в малка лодка. Нещо кораво докосна ръката му и Дърк се сепна, после други неща одраскаха лицето му.

Листа.

Издигаха се, право нагоре в ниско надвисналия гъст листак на огромното емерелско дърво.

Клон, избутан надолу и след това освободен, го шибна болезнено по бузата и я одра. Листа го притискаха отвсякъде. Последва тихо изтупване — крилата на мантата се удариха в грамаден клон. Не можеха да се издигат повече. Останаха да висят, слепи и обгърнати от мрак и невидима зеленина.

Много скоро след това под тях блесна светлина, изви надясно и нагоре по платното. Веднага щом се понесе нагоре, се появи друга — отляво, зави рязко и последва първата. Дърк беше безкрайно благодарен, че Гуен беше пренебрегнала предложението му.

Висяха безкрайно сред листата и клоните. Други коли не се появиха. Накрая Гуен отново смъкна мантата на пътя и каза:

— Това няма да ни измъкне окончателно. Когато капанът им се затвори и не сме вътре, ще започнат да се чудят.

Дърк попиваше кръвта на бузата си с пеша на ризата. Все още не виждаше нищо.

— Значи ще ни гонят. Това е добре. Докато се мъчат да отгатнат къде сме, няма да избиват емерели. А и Джаан и Гарс би трябвало да дойдат скоро. Сега е моментът да се крием според мен.

— Крием се или бягаме — дойде отговорът ѝ от тъмното. Все още не беше включила фаровете.

— Имам идея — каза Дърк. Опипа отново бузата си. После, удовлетворен, затъкна ризата в панталоните си. — Когато зави по кръга, забелязах нещо. Рампа, със знак. Просто я зърнах в светлината на фаровете и се сетих. Ворлорн има метро, нали? Междуградско?

— Да — каза Гуен. — Обаче е спряно.

— Знам, че влаковете не вървят, но тунелите? Запълнили ли са ги?

— Не знам. Едва ли. — Изведнъж фаровете на въздушната кола оживяха и Дърк примига на ярката светлина. — Покажи ми този знак — каза Гуен и отново закръжиха около дървото.

Наистина се оказа вход на метро. Надолу в тъмното водеше полегата рампа. Гуен спря във въздуха на няколко метра от нея и каза:

— Това ще означава да оставим колата. Единственото ни оръжие.

— Да — отвърна Дърк. Входът беше твърде тесен за сивата манта. Явно строителите на метрото не бяха предвидили, че някой ще иска да лети в тунелите. — Но това може да се окаже добре. Не можем да напуснем Предизвикателство, а в града колата ограничава подвижността ни. Нали? — След като Гуен не отговори веднага, той се потърка уморено по челото. — На мен ми звучи добре, но е възможно да не разсъждавам много трезво. Уморен съм до смърт и сигурно ще се уплаша, ако престана да мисля за това.

— Добре. Метрото може би си заслужава риска — каза Гуен. — Можем да се отдалечим на няколко километра от Предизвикателство и да поспим. Не мисля, че Брайт ще се сетят да ни търсят в тунелите.

Гуен приземи въздушната кола до подземната рампа и взе сака със сензорите и полевото продоволствие от задната седалка. Взеха и небесните скутери, преобуха се в полетните ботуши и захвърлиха своите. Сред окачените на вътрешната страна на гюрука на банши инструменти имаше и фенерче.

Когато бяха готови, Гуен отново ги напръска със спрея за нулева миризма, после накара Дърк да изчака при входа на метрото, а тя прелетя с въздушната кола около големия кръг и я остави близо до един от най-големите коридори на първото ниво: нека Брайт си помислят, че са влезли във вътрешните лабиринти на Предизвикателство; щеше да ги очаква едно хубаво дълго търсене.

После заедно тръгнаха надолу по рампата към изоставената метростанция. Спускането се оказа дълго — и слязоха поне две нива под повърхността, светлината на фенерчето осветяваше безлични пастелносини стени. Дърк си помисли за Бретан Брайт, на петдесетина нива под тях, и за кратко го споходи безумната надежда, че тунелите може още да са захранени с енергия, след като (в края на краищата) бяха нещо извън кулата — град на Емерел, и с това — извън обхвата на Бретан.

Но системата на метрото беше изключена, разбира се, много преди Бретан и другите Брайт изобщо да бяха дошли на Ворлорн. Стигнаха до просторна отекваща платформа и извиващи се като червеи тунели, които продължаваха в безкрайността. Безкрайността изглеждаше много близка в непрогледната тъмнина. Терминалът беше затихнал и тишината сякаш бе пропита със смърт, много повече от тихите коридори на Предизвикателство. Беше все едно да вървиш през гробница. Навсякъде имаше прах. Гласът не беше допуснал никаква прах в Предизвикателство, осъзна Дърк, но подземните линии не бяха Предизвикателство, не бяха изобщо работа на см-Емерел.

Стъпките им отекваха ужасно силно.

Преди да навлязат в тунелите Гуен много внимателно огледа една карта на системата.

— Има две линии. — Говореше шепнешком, неизвестно защо. — Едната свързва всички фестивални градове в голяма мрежа. Влаковете, изглежда, са вървели по нея в двете посоки. Другата линия е пряка, совалка, свързваща Предизвикателство с космодрума. Всеки град си има своя совалка за космодрума. Та по кой път тръгваме?

Дърк беше уморен и раздразнителен.

— Все ми е едно. Какво значение има? Бездруго не можем да стигнем до следващия град. Дори с небесните скутери разстоянието е твърде голямо.

Гуен кимна замислено, без да откъсва очи от картата.

— Двеста и трийсет километра до Есвоч в една посока, триста и осемдесет до Крайн Ламия, ако тръгнем в другата. Повече от това до космодрума. Май си прав. — Сви рамене, обърна се и избра случайна посока. — Натам.

Трябваше да покрият скорост и разстояние. Седнали на ръба на платформата над коловоза, заключиха ботушите си в платформите от тъкан и метал на небесните си скутери и поеха бавно в посоката, указана от Гуен. Тя тръгна първа, като се задържа едва на четвърт метър от пода — лявата ѝ ръка опипваше леко стената на тунела. В дясната държеше фенерчето. Дърк се задържа зад нея — летеше малко по-високо, за да може да вижда над рамото ѝ. Тунелът, който бяха избрали, представляваше огромна полегата крива линия, която възвиваше съвсем леко наляво. Нямаше нищо за гледане, нищо забележимо. В един момент Дърк изгуби напълно усещането за движение, толкова равен и еднообразен беше полетът им.

Имаше чувството, че се носят през някакво извънвременно преддверие на ада.

Когато се отдалечиха на около три километра от града, спряха. Дотогава никой от двамата не бе казал нищо. Гуен подпря фенерчето на грубо издяланата каменна стена, докато седяха в прахта и сваляха ботушите си. Мълчаливо изхлузи ремъците на торбата с продоволствие и си я подложи за възглавница. Миг след това вече беше заспала, отишла си беше от него.

На Дърк обаче му беше трудно да заспи. Седеше в края на малкия кръг бледа светлина — Гуен беше оставила фенерчето включено — и я гледаше, гледаше я как спи, гледаше сенките, как танцуваха по страните ѝ и в косата ѝ, щом помръднеше неспокойно в съня си. Започна да осъзнава колко далече лежи от него и си спомни, че не се бяха докоснали, нито говорили през целия път от Предизвикателство. Не мислеше за това: умът му бе твърде замъглен от страх, от умора и мрачни мисли. Но го усети, като тежест на гърдите си, а мракът тежеше над него в дългата прашна кухина под света.

Накрая изключи фенерчето и цялата гледка с неговата Джени и се опита и той да поспи. Сънят дойде. Но с него дойдоха кошмари. Сънуваше, че е с Гуен, целуваше я, държеше я притисната до себе си. Но когато устните му срещнаха нейните, изобщо не бяха на Гуен — целуваше Бретан Брайт, Бретан, чиито устни бяха корави, чието око от жар-камък грееше плашещо близо в черния мрак.

А след това бягаше отново, бягаше надолу по някакъв безкраен тунел, бягаше наникъде. Но зад гърба си чуваше плясък на вода и когато погледна през рамо, му се стори, че зърна самотен лодкар, който тласкаше с весло малка баржа. Лодкарят плаваше по мазно черно течение, а Дърк бягаше по сух камък, но в съня това някак си беше без значение. Бягаше и бягаше, но лодкарят винаги го достигаше и накрая той видя, че лодкарят няма лице, изобщо няма лице.

След това дойде тишината и до края на дългата нощ Дърк не сънува.

Грееше светлина там, където светлина не трябваше да има.

Достигна го дори през затворените клепачи и дрямката: колебливо жълто петно, близо и след това отдръпнало се. Дърк го усети съвсем смътно първия път, когато нахлу в трудно спечеления му сън. Промърмори и се обърна на другата страна. Наблизо се чуха гласове и някой се изсмя — къс, рязък смях. Дърк го пренебрегна.

После го изритаха, доста силно — в лицето.

Главата му се отметна и веригите на съня се разпаднаха в мъгла от болка. Объркан, без да знае къде е, той се помъчи да се надигне. Слепоочието му пулсираше. Всичко беше прекалено ярко. Вдигна ръка пред очите си, за да затули светлината и да се защити от нови ритници. Последва нов смях.

Светът бавно придоби очертания.

Бяха Брайт, разбира се.

Един от тях, длъгнест кокалест мъж с къдрава черна коса, държеше Гуен с лявата си ръка и лазерен пистолет в дясната. Друг лазер, пушка, беше преметнат през рамото му на ремък. Ръцете на Гуен бяха вързани зад гърба и тя стоеше смълчана, с наведени очи.

Брайтът, който стоеше над Дарк, не беше извадил лазер, но в лявата му ръка имаше мощен ръчен фенер, който изпълваше тунела на метрото с жълта светлина. От блясъка беше трудно да се различат чертите му, но беше висок и доста тежък, и като че ли бе плешив като яйце.

— Най-после спечелихме вниманието ти — каза мъжът с фенера. Другият се изсмя — същият смях, който Дърк беше чул преди малко.

Дърк се надигна и отстъпи назад. Подпря се на стената и се помъчи да се изправи, но черепът му изкрещя и гледката се размъти. Ярката светлина се вряза болезнено в очите му.

— Наранил си плячката, Пир — подхвърли мъжът с лазера от другата страна на тунела.

— Не много, надявам се — отвърна едрият Брайт.

— Ще ме убиете ли? — попита Дърк. Думите излязоха със забележителна лекота, предвид смисъла им. Най-после започваше да се съвзема от ритника.

Гуен вдигна глава и го погледна.

— Накрая ще те убият — каза отчаяно. — Няма да е лесен край. Съжалявам, Дърк.

— Тихо, бетейн-кучко — сопна се едрият мъж, когото другият бе нарекъл Пир. Дърк смътно осъзна, че е чувал това име.

— Какво има предвид тя? — попита нервно Дърк.

Притискаше се силно в камъка и се опитваше незабележимо да стегне мускулите си. Пир стоеше на по-малко от метър от него. Изглеждаше самонадеян и нехаен, но Дърк не беше сигурен колко вярно може да е това впечатление. Мъжът държеше фенера високо в лявата си ръка, а с дясната стискаше нещо друго — палка, около метър дълга, от някакво тъмно дърво, с кръгъл топуз в единия край и късо острие в другия. Държеше я почти по средата на дръжката и потупваше ритмично крака си с нея.

— Предложи ни оживена гонитба, лъжечовеко — каза Пир. — Не го казвам току-така. Малцина са ми равни в стария висш лов. Никой не е по-добър. Дори Лоримаар висш-Брайт Аркелор има по-малко трофеи от моите. Тъй че като казвам, че този лов беше необикновен, знай, че казвам истината. Въодушевен съм, че не е свършил.

— Какво? Не е свършил ли?

Мъжът беше толкова близо… Дърк се зачуди дали би могъл да го изблъска между себе си и другия мъж, онзи с лазера, и може би да избие палката с острието от ръката му. Може би дори да се докопа до оръжието на Пир в кобура на кръста му.

— Няма нищо забавно в убиването на спящ лъжечовек, нито има чест. Ще бягаш отново, Дърк т’Лариен.

— Ще те направи свой личен корариел — възкликна Гуен гневно и изгледа двамата Брайт с непокорство. — Никой няма да може да те убие освен него и неговия тейн.

Пир отново се извърна към нея.

— Тишина, казах!

Тя му се изсмя. И продължи:

— Доколкото познавам Пир, ловът ще е чиста традиция. Ще те пуснат в горите, вероятно гол. Тези двамата ще приберат лазерите и въздушните си коли и ще те подгонят пеш, с ножове и хрътки. След като ме предадат на господарите ми, разбира се.

Пир се мръщеше. Другият Брайт вдигна пистолета си и я удари рязко през устата.

Дърк се напрегна, поколеба се за миг… и скочи.

Дори един метър се оказа твърде много — палката се вдигна с плашеща бързина и топузът удари Дърк право в корема. Той се олюля, преви се на две и се помъчи някак да продължи напред. Пир отстъпи ловко назад и натресе палката в слабините на Дърк. Светът потъна в червена мъгла.

Дърк смътно съзнаваше, че Пир стои над него. Помъчи се да се изправи. Брайтът го удари за трети път, почти небрежен удар отстрани по главата — и след това нямаше нищо.

Болеше. Това бе първото, което осъзна. Това бе всичко, което знаеше. Болеше. Главата му кръжеше и пулсираше, и трепереше в някакъв странен ритъм; стомахът също го болеше, а под него се чувстваше изтръпнал. Болка и шемет бяха границите на света му. За безкрайно дълго време това беше всичко.

Но постепенно някакво мътно осъзнаване започна да се връща в него. Започна да забелязва неща. Болката първо… идваше и си отиваше на вълни. Нагоре и надолу, нагоре и надолу. Той също вървеше нагоре и надолу, най-сетне осъзна, друсаше се и подскачаше. Лежеше на нещо. Влачеха го или го носеха. Раздвижи ръцете си, или поне се опита. Беше трудно. Болката като че ли заличаваше всякакво нормално усещане. Устата му беше пълна с кръв. Ушите му кънтяха, бръмчаха, пареха.

Носеха го, да. Имаше гласове; чуваше гласове, говореха и бръмчаха. Думите не бяха ясни. Някъде напред подскачаше треперлива светлина; всичко останало бе сива мъгла.

Малко по малко бръмченето заглъхна. Накрая думите заприиждаха.

— … ще е недоволен — каза непознат глас. Поне не мислеше, че го познава. Трудно беше да се определи. Всичко беше толкова ужасно далечно, а той подскачаше и болката идваше и си отиваше, идваше и си отиваше.

— Да — отвърна друг глас, тежък, стегнат, уверен.

Ново бръмчене… няколко гласа наведнъж. Дърк не разбра нищо.

После един усмири другите.

— Стига — каза той. Този глас беше дори по-отдалечен от другите два. Идваше някъде отпред, от колебливата светлина. Пир? Пир. — Нямам никакъв страх от Бретан Брайт Лантри, Росеф. Забравяш кой съм. Взел съм три глави в Пущинаците, когато Бретан Брайт още сучеше от женски гърди. Лъжечовекът е мой по всички стари права.

— Вярно — отвърна първият непознат глас. — Ако го беше довършил в тунелите, никой нямаше да оспори правото ти. Но не го направи.

— Искам чист лов, от най-стария вид.

Някой каза нещо на стар каваларски. Последва смях.

— Много пъти сме ловували заедно в младостта си, Пир — каза непознатият глас. — Да беше изпитвал друго към жени, като нищо можеше да сме станали тейн-и-тейн, двамата. Не бих те лъгал. Бретан Брайт иска този мъж на всяка цена.

— Той не е мъж, той е лъжечовек. Ти сам отсъди така, Росеф. Исканията на Бретан Брайт не значат нищо за мен.

— Отсъдих, че е лъжечовек, и е такъв. За теб и мен той е само един от тях, един от многото. Имаме да ловим желатиновите деца, емерелите, и други също. Нямаш нужда от него, Пир. За Бретан Брайт е друго. Той отиде при карето на смъртта и го направиха на глупак, когато се оказа, че мъжът, когото предизвика, изобщо не е човек.

— Истина е, но не цялата. Т’Лариен е особен вид плячка. Двама от нашите кети са мъртви от неговите ръце, а Кораат издъхва с прекършен гръбнак. Никой друг лъжечовек не е бягал така преди. Аз ще го убия, както е правото ми. Аз го намерих, сам.

— Да — рече вторият нов глас, напрегнатият. — Това е самата истина, Пир. Как го откри?

Пир се зарадва на възможността да се похвали.

— Не се подведох от въздушната кола като теб и теб, и дори Лоримаар. Твърде умен беше този лъжечовек и бетейн-кучката, която бягаше с него. Нямаше да оставят колата да седи и да сочи като стрелка натам, където са заминали. Когато всички вие взехте хрътките си и се развърнахте по коридора, двамата с моя тейн започнахме да претърсваме кръга на светлината на фенера, да търсим диря. Знаех, че хрътките ще са безполезни. Нямаше нужда от тях. По-добър преследвач съм от всякаква хрътка или водач на хрътка. Проследявал съм лъжечовеци по голия камък на хълмовете Ламераан, през изгорените мъртви градове, дори в изоставените крепости на Таал и Бронзфист и планината Жар-камък. Тези двамата бяха лесни. Проверявахме всеки коридор на дълбочина няколко метра, след това се премествахме на следващия. Намерихме дирята. Драскотини на пода извън рампата на метрото, после истински следи от преминаване в прахта. Дирята изчезна, когато започнаха да използват хвърчащите си играчки, разбира се, но вече имахме само две възможни посоки, които да преценим. Опасявах се, че може да се опитат да прелетят чак до Есвоч или Крайн Ламия, но истината не беше такава. Отне ни по-голямата част от деня и беше дълго вървене, но ги хванахме.

Дърк вече бе почти буден, макар че тялото му все още бе загърнато в пелена от болка, и се съмняваше, че ще реагира ефикасно, ако се опита да се задвижи. Вече виждаше съвсем ясно. Пир Брайт вървеше отпред с ръчното фенерче и говореше на по-дребен мъж в бяло и пурпур, който трябваше да е Росеф, съдията на така и несъстоялите се дуели. Между тях беше Гуен — вървеше сама, с вързани ръце. Мълчеше. Дърк се зачуди дали са ѝ запушили устата, но беше невъзможно да се разбере, тъй като можеше да види само гърба ѝ.

Самият той лежеше на нещо като носилка и се подрусваше на всяка крачка. Друг Брайт в бяло и пурпур държеше предния край, големите му кокалести юмруци бяха стиснати около дървените пръти. Кокалестият, дето се смееше често, тейнът на Пир, значи беше зад него, на другия край на носилката. Все още бяха в тунела; подземният път сякаш продължаваше вечно, а Дърк нямаше никаква представа колко дълго е бил в безсъзнание. Вероятно доста дълго. Не беше имало никакъв Росеф и никаква носилка, когато се опита да се счепка с Пир, сигурен беше за това. Похитителите му вероятно бяха изчакали в тунела, след като бяха повикали крепостните си братя за помощ.

Никой като че ли не бе забелязал, че е отворил очи. А може би бяха забелязали, но им беше все едно. Не беше в състояние да направи нищо, освен може би да изкрещи за помощ.

Пир и Росеф продължаваха да говорят, а другите двама подхвърляха коментари от време на време. Дърк се опитваше да слуша, но болката му пречеше да се съсредоточи, а и това, което казваха, беше от малка полза за Гуен и него самия. Общо взето Росеф като че ли предупреждаваше Пир, че Бретан Брайт много ще се ядоса, ако Пир убие Дърк, тъй като самият Бретан Брайт искал да убие Дърк. На Пир му беше все едно; от думите му беше ясно, че не изпитва голямо уважение към Бретан, който беше с две поколения по-млад и следователно незначителен. В нито един момент в разговора никой от ловците не спомена Айрънджейд, което наведе Дърк на заключението, че или Джаан и Гарс все още не са стигнали до Предизвикателство, или тези четиримата още не знаят за това.

След малко престана да се напряга да разбере и се остави отново да потъне в полусън. Гласовете отново се сляха в мъгла и така продължи дълго. Най-сетне спряха обаче. Единият край на носилката се спусна грубо и Дърк се сепна. Силни ръце го хванаха под мишниците и го повдигнаха.

Бяха стигнали до станцията под Предизвикателство и тейнът на Пир го вдигаше на платформата. Дърк дори не се опита да помогне. Крачеше колкото може по-отпуснато и се остави почти да го влачат.

След това отново беше в носилката и го носеха нагоре по рампата към същинския град. Пастелносини стени се нижеха покрай него и му напомниха за спускането им надолу по рампата предната нощ. По някаква причина криенето в метрото им се беше сторило ужасно добра идея тогава.

Стените изчезнаха и отново бяха в Предизвикателство. Видя гигантското емерелско дърво, този път в цялото му великолепие. Беше чворест великан, син и черен, клоните му надвисваха ниско над видимата извивка на пътния кръг, а най-високите се търкаха в тънещия в сенки таван. Денят бе дошъл, осъзна Дърк. Порталът бе останал отворен и през арката му успя да зърне Дебелия Сатана и една самотна жълта звезда, увиснала на хоризонта. Твърде объркан и уморен беше, за да знае дали се издигат, или залязват.

Две тежки каваларски въздушни коли клечаха на пътя близо до рампата на метрото. Пир спря до тях и двамата пуснаха носилката. Дърк се помъчи да се надигне, но безуспешно. Болката се върна и той легна отново.

— Призовете другите — каза Пир. — Тези неща трябва да се решат тук и сега, за да може моят корариел да е готов за лова.

Стоеше над Дърк. Всички всъщност се бяха струпали около носилката, дори Гуен. Но само тя гледаше надолу и очите им се срещнаха. Беше със запушена уста. И уморена. И безнадеждна.

Отне повече от час, докато се съберат другите Брайт. За Дърк — един час на гаснеща светлина и възвръщаща се сила. Беше залез, скоро осъзна той. Отвъд портала Дебелия Сатана бавно потъваше и се скриваше от поглед. Тъмнината се изду около тях, все по-гъста и по-плътна, и каваларите включиха фаровете на въздушните си коли. Дотогава замайването му почти бе минало. Пир нареди да му вържат ръцете зад гърба и да го сложат да седне до една от колите. Сложиха Гуен до него, но без да махат превръзката от устата ѝ.

Макар да не беше със запушена уста, Дърк не се опита да заговори. Седеше облегнат на студения метал и чакаше, наблюдаваше и слушаше. От време на време поглеждаше Гуен, но тя беше навела глава и не отвръщаше на погледа му.

Дойдоха по един и по двама. Кетите на Брайт. Ловците на Ворлорн. Дойдоха от сенките и тъмните места. Дойдоха като бели призраци. Шум и смътна фигура отначало, преди да влязат в малкия кръг светлина и да се превърнат отново в мъже. Дори тогава бяха повече и по-малко хора.

Първият, който дойде, водеше четири хрътки с плъши лица и Дърк го позна от дивото сиво гмуркане надолу по външното платно. Мъжът върза хрътките си за задницата на въздушната кола на Росеф, поздрави късо Пир, Росеф и техните тейни, после седна с кръстосани крака на няколко метра от пленниците. Мълчеше. Очите му бяха впити в Гуен и не се откъсваха от нея, и не се движеше изобщо. Дърк чуваше ръмженето на хрътките в сенките, железните им вериги дрънчаха.

После дойдоха другите. Лоримаар висш-Брайт Аркелор, смугъл великан с катраненочерен костюм от хамелеонов плат, стегнат с копчета от бяла кост, пристигна с голяма куполна въздушна кола в тъмночервено. Отвътре Дърк чу лая на цяла глутница брайтски хрътки. С Лоримаар беше още един мъж, с бледо свинско лице. След тях, сам и пеш, дойде старец, крехък на вид, плешив и сбръчкан, и почти без зъби, с една ръка от плът и кост, а другата — трипръст птичи крак от тъмен метал. На колана си старецът носеше детска глава от която още течеше кръв, единият крачол на белите му панталони беше целият в кафяви съсиреци.

Накрая пристигна Чел, висок като Лоримаар, белокос и мустакат, и много уморен, водеше огромна брайтска хрътка. Излезе на светло, спря и примига.

— Къде е твоят тейн? — попита Пир настойчиво.

— Тук. — Стържещ глас от тъмното. На няколко метра от тях смътно проблесна жар-камък. Бретан Брайт излезе напред и застана до Чел.

— Всички са се събрали — каза Росеф висш-Брайт на Пир.

— Не — възрази някой. — Още го няма Кораат.

Мълчаливият ловец, който бе дошъл пръв, проговори:

— Вече го няма. Помоли за край. Дадох му го. Всъщност беше смъртно ранен. Беше вторият кет, когото видях да умира днес. Първият беше моят тейн, Тераан Брайт Наларис. — Докато говореше, очите му не се откъсваха от Гуен. Завърши с дълга, изречена без дъх фраза на стар каваларски.

— Трима от нас свършиха — каза старецът.

— Ще трябва да помълчим за тях — заяви Пир. Още държеше палката с топуза в единия край и късото острие в другия и потупваше нервно по крака си, докато говореше, също като в тунелите.

Гуен понечи да изкрещи през превръзката. Тейнът на Пир, длъгнестият кавалар с рошавата черна коса, пристъпи и застрашително застана над нея.

Но Дърк, чиято уста не беше запушена, беше схванал идеята.

— Няма да мълча — извика той. Или поне се опита. Гласът му не беше много за викане. — Те бяха убийци, всичките. Заслужаваха да умрат.

Всички Брайт се обърнаха към него.

— Запушете му устата и спрете крясъците му — каза Пир и когато неговият тейн изпълни нареждането, Пир заговори отново: — Ще имаш достатъчно време да крещиш, Дърк т’Лариен, когато затичаш гол през горите и чуеш лая на хрътките ми зад теб.

Главата и раменете на Бретан се извърнаха тромаво. Светлината лъсна по сбръчканата кожа на белега му.

— Не — каза той. — Първото право е мое.

Пир се обърна към него.

— Аз проследих лъжечовека. Аз го хванах.

Бретан потръпна. Чел, който все още държеше грамадната хрътка на верига, увита около яката му китка, отпусна другата си ръка на рамото на Бретан.

— Това е без значение за мен — каза друг глас. Брайтът, който седеше. Присвил очи. Неподвижен. — А кучката?

Другите извърнаха погледи към него.

— Тя не може да е проблем, Мирик — каза Лоримаар висш-Брайт. — Тя е на Айрънджейд.

Устните на мъжа се изпънаха рязко назад. За миг спокойното му лице ужасно се разкриви, лице на озъбен звяр. После това премина. Лицето му стана отново бледо и безизразно, обуздано.

— Ще убия тази жена — каза той. — Тераан беше моят тейн. Тя изпрати призрака му да странства над един бездушен свят.

— Тя? — Гласът на Лоримаар бе изпълнен с неверие. — Истина ли е това?

— Видях — отвърна Мирик. — Стрелях по нея, когато връхлетя върху нас и остави Тераан да издъхне. Това е истината, Лоримаар висш-Брайт.

Дърк понечи да се изправи, но длъгнестият кавалар го бутна отново долу, силно, и блъсна главата му в металната страна на въздушната кола за повече убедителност.

Тогава заговори хилавият старец — онзи, който носеше детската глава.

— Вземи я като своя лична плячка — рече той с глас, тънък и остър като острието на ножа за дране, който висеше на колана му. — Мъдростта на крепостите е стара и сигурна, братя мои. Тя вече не е истинска жена, ако изобщо е била, нито държанка или ейн-кети. Кой тук би гарантирал за нея? Изоставила е закрилата на своя висшеобвързан, за да избяга с лъжечовек! И да е била плът от човешка плът някога, вече не е. Знаете нравите на лъжечовеците, лъжците, превъплъщенците, големите измамници. Сам с нея в тъмното, този лъжечовек Дърк със сигурност е могъл да я убие и да постави на нейно място демон като самия себе си, въплътен в нейния образ.

Чел кимна в съгласие и каза нещо на стар каваларски. Другите Брайт не изглеждаха толкова сигурни.

Лоримаар се спогледа навъсено със своя тейн, набития дебел мъж. Грозното лице на Бретан беше неразгадаемо, половината — маска от зараснала тъкан, другата — безизразна невинност. Пир се намръщи и продължи да потупва нервно с палката си.

Отговори Росеф.

— Отсъдих, че Гуен Делвано е човек, когато бях съдия в карето на смъртта — рече той предпазливо.

— Това е истина — каза Пир.

— Може би е била човек тогава — каза старият. — Но е вкусила кръв и е спала с лъжечовек, и кой ще я нарече човек сега?

Хрътките започнаха да вият.

Четирите, които Мирик беше вързал за въздушната кола, започнаха врявата, а тя бе подета от глутницата, затворена в куполното возило на Лоримаар. Грамадният пес на Чел заръмжа и задърпа веригата си, докато старият Брайт не го дръпна ядосано назад; съществото клекна и се включи във воя.

Повечето ловци се озърнаха към безмълвния мрак отвъд малкия светъл кръг (Мирик, със замръзнало лице и неподвижен, беше единственото изключение — очите му така и не се откъснаха от Гуен Делвано) и не един от тях докосна ръчното си оръжие.

На края на кръга, отвъд въздушните коли и петното светлина, двамата Айрънджейд стояха един до друг, загърнати в сянка.

Болката на Дърк — главата му бумтеше — изведнъж му се стори несъществена. Тялото му потрепери и се разтърси. Погледна Гуен; тя гледаше нагоре, към тях. Най-вече към Джаан.

И тогава той излезе на светлото и Дърк видя, че се взира в Гуен почти също толкова напрегнато, колкото и Мирик. Движеше се сякаш много бавно, като фигура от някой сън, като спящ. Гарс Янацек беше жив и ярък до него.

Вайкъри беше облечен в пъстра униформа от хамелеонов плат, всички оттенъци на черно и по-черно, когато влезе в кръга на враговете си. Докато хрътките млъкнат, вече носеше прашно сиво. Ръкавите на ризата му свършваха малко над лакътя; желязо и жар-камък загръщаше дясната му ръка, нефрит и сребро — лявата. В един безкраен миг сякаш се извиси над всички. Чел и Лоримаар бяха с една глава по-високи от него, но някак си Вайкъри сякаш надвишаваше всички. Мина плавно покрай тях, крачещ призрак — наистина бе сякаш нереален, — който вървеше през Брайт все едно не ги виждаше, и спря близо до Гуен и Дърк.

Но всичко това бе илюзия. Шумът заглъхна и Брайт започнаха да говорят, и Джаан Вайкъри отново беше просто човек, по-висок от повечето, но по-нисък от някои.

— Злоупотребявате, Айрънджейд — заяви Лоримаар с твърд и гневен тон. — Не сте повикани тук. Нямате право да сте тук.

— Лъжечовеци — изсъска Чел. — Лъжекавалари.

Бретан Брайт издаде странния си звук.

— Твоята бетейн отстъпвам, Джаантъни висш-Айрънджейд — каза твърдо Пир, но палката му се движеше с нервна припряност. — Дисциплинирай я, както решиш, както трябва. Но лъжечовекът е моя плячка.

Гарс Янацек беше спрял няколко метра по-назад. Очите му се местеха от един говорещ на друг и на два пъти той като че ли понечи да се обади.

Но Джаан Вайкъри пренебрегна всички.

— Махнете превръзките от устата им — каза той и посочи пленниците.

Дългокракият тейн на Пир стоеше над Дърк и Гуен, с лице срещу висшеобвързания Айрънджейд. Поколеба се, след което се наведе и развърза кърпите.

— Благодаря — каза Дърк.

Гуен тръсна глава, за да махне кичура коса от очите си, и се изправи неуверено, ръцете ѝ все още бяха вързани зад гърба.

— Джаан — каза тя колебливо. — Чу ли?

— Чух — каза Джаан. И добави: — Освободете ръцете ѝ.

— Много си позволяваш, Айрънджейд — каза Лоримаар.

Пир обаче, изглежда, бе обзет от любопитство. Потупа дланта си с палката и каза:

— Развържи ѝ ръцете.

Неговият тейн завъртя грубо Гуен и сряза връзките на ръцете ѝ с ножа си.

— Покажи ми ръцете си — каза Вайкъри.

Тя се поколеба, след това протегна ръце напред, с дланите надолу. На лявата ѝ ръка блесна нефритът и среброто. Не го беше махнала.

Дърк гледаше, вързан и безпомощен, и смразен. Не го беше махнала!

Вайкъри изгледа отгоре Мирик, който все още седеше кръстосал крака, впил малките си очички в Гуен.

— Стани.

Мъжът се надигна и се обърна към Айрънджейд. Погледът му се откъсна от Гуен за първи път, откакто бе дошъл. Вайкъри понечи да заговори.

— Не — спря го Гуен.

Търкаше китките си. Сега спря и отпусна дясната си ръка на гривната. Гласът ѝ беше твърд.

— Не разбираш ли, Джаан? Не. Ако го предизвикаш, ако го убиеш, ще я махна. Наистина.

За първи път по лицето на Джаан пробяга чувство и това чувство беше болка.

— Ти си моя бетейн — рече той. — Ако не… Гуен…

— Не — повтори тя.

Някой се изсмя. Дърк видя дивашкия спазъм, пробягал по лицето на Мирик.

И да забеляза, Гуен не обърна внимание. Обърна се към Мирик и заяви:

— Аз убих твоя тейн. Аз. Не Джаан. Не горкият Дърк. Аз го убих и го признавам. Той ни гонеше да убие, както и ти. И избиваше емерелите също така.

Мирик не отвърна. Всички бяха затихнали.

— Тъй че, ако трябва да се дуелираш, ако наистина искаш смъртта ми, дуелирай се с мен! — продължи Гуен. — Аз го направих. Бий се с мен, ако отмъщението ти е толкова важно.

Пир се изсмя високо. След миг неговият тейн се присъедини към него, и Росеф също, после и други — дебелият, набитият приятел на Росеф с коравото лице, старецът с птичия крак за ръка. Всички се смееха.

Лицето на Мирик се наля с кръв, след това побеля, после потъмня отново.

— Бетейн-кучка — изръмжа той. Спазъмът отново премина по лицето му и този път всички видяха. — Подиграваш ми се. Един дуел… моят тейн… а ти си жена!

Завърши с крясък, който стъписа мъжете и накара хрътките да завият отново. После избухна.

Ръцете му се вдигнаха над главата, свиха се в юмруци и се отпуснаха, и той я удари през лицето, докато тя отстъпваше пред яростта му, и изведнъж се хвърли върху нея. Пръстите му се стиснаха около гърлото ѝ и той налетя, докато тя отстъпваше назад, а след това се търкаляха и търкаляха, и се блъснаха в страната на една от въздушните коли. Мирик беше отгоре, Гуен затисната под него, ръцете му стиснали гърлото ѝ. Той заблъска главата ѝ във въздушната кола, веднъж, и още веднъж, и още веднъж, и крещеше нещо на стар каваларски.

Дърк се надигна, но не можеше да направи нищо с вързани ръце. Гарс направи две стъпки напред. Джаан Вайкъри също най-сетне се задвижи. Но този, който първи стигна до тях, беше Бретан Брайт Лантри — задърпа Мирик от Гуен. Лоримаар също се притече и двамата с Бретан го задържаха.

Гуен лежеше отпусната, главата ѝ бе опряна на металната плоча на вратата, където Мирик я беше блъскал. Вайкъри клекна до нея и пъхна ръка под раменете ѝ. Тилът ѝ остави петно кръв по метала.

Янацек също клекна, бързо, и напипа пулса ѝ. Изправи се и се обърна към мъжете на Брайт, стиснал устни от гняв.

— Тя носеше нефрит и сребро, Мирик. Ти си мъртъв. Обявявам дуел.

Мирик беше спрял да крещи, макар че се беше задъхал. Една от хрътките нададе вой и затихна.

— Жива ли е? — попита Бретан със стържещия си глас.

Джаан Вайкъри вдигна очи към него, с толкова странно изопнато лице, колкото беше на Мирик допреди малко.

— Да.

— Късмет — каза Янацек. — Но не благодарение на теб, Мирик, нито ще промени нещо. Избирай!

— Освободете ме! — каза Дърк.

Никой не помръдна.

— Освободете ме! — извика той.

Някой сряза връзките на китките му.

Той отиде при Гуен и клекна до Вайкъри. За миг погледите им се срещнаха. Дърк огледа тила ѝ, където тъмната ѝ коса вече започваше да се слепва от кръвта.

— Сътресение най-малко. Може би счупен череп, може би по-лошо. Не знам. Има ли медицинско оборудване? — Огледа ги един по един. — Има ли?

Отговори Бретан:

— Нищо не функционира в Предизвикателство, т’Лариен. Гласът се би с мен. Градът няма да се отзове. Трябваше да го убия.

— Нея местете тогава — каза Дърк. — Може би е само сътресение. Трябва да лежи неподвижно.

Колкото и да не беше за вярване, Джаан Вайкъри я остави в ръцете му и се изправи. Махна на Лоримаар и Бретан, които държаха Мирик, и каза:

— Пуснете го.

— Да го пуснат?! — Янацек го погледна озадачено.

— Джаан — каза Дърк, — остави го. Гуен…

— Качи я в колата — каза Вайкъри.

— Не тя не бива да…

— Не е безопасно тук, т’Лариен. Качи я в колата.

Янацек се мръщеше.

— Мой тейн?

Вайкъри отново се обърна към Брайт.

— Казах ви да го пуснете. — Замълча. — Този лъжечовек, както го наричахте. Заслужи си името.

— Какво си Намислил, висш-Айрънджейд? — каза строго Лоримаар.

Дърк вдигна Гуен и я сложи внимателно отзад в най-близката въздушна кола. Беше отпусната, но дишането ѝ бе равномерно. След това се пъхна в седалката на водача и зачака, като разтриваше китките си, за да възстанови кръвообращението.

Всички като че ли бяха забравили за него. Лоримаар висш-Брайт все още говореше.

— Признаваме правото ти да се изправиш срещу Мирик, но трябва да е единичен, защото Тераан Брайт Наларис лежи мъртъв. Тъй като твоят тейн предизвика първи…

Джаан Вайкъри беше извадил лазерния си пистолет.

— Пуснете го и се отдръпнете.

Лоримаар, стъписан, пусна ръката на Мирик и бързо отстъпи встрани. Бретан се поколеба.

— Висш-Айрънджейд — изстърга гласът му, — заради твоята чест и неговата, заради твоята крепост и твоя тейн, прибери оръжието си.

Вайкъри се прицели в младежа с половин лице. Бретан потръпна, след това пусна Мирик и се отдръпна, като сви рамене.

— Какво става? — извика с пронизителен глас едноръкият старец. — Какво прави той?

Никой не му обърна внимание.

— Джаан — заговори с ужас Гарс Янацек. — Успокой се. Свали оръжието си, мой тейн. Аз предизвиках. Аз ще го убия заради теб.

Хвана Джаан за ръката.

А Джаан Вайкъри я издърпа и насочи пистолета си срещу Гарс.

— Не. Стой назад. Няма да се месиш, сега не. Това е заради нея.

Лицето на Янацек потъмня. Нямаше усмивки този път, помен нямаше от вечния му хумор. Дясната му ръка се стегна в юмрук и той бавно го вдигна пред лицето си. Желязо и жар-камък блеснаха между двамата Айрънджейд.

— Нашата връзка — каза Янацек. — Помисли, мой тейн. Моята чест, и твоята, и тази на нашата крепост. — Гласът му беше гробовен.

— А нейната чест? — каза Вайкъри. Махна нетърпеливо с лазера си, принуди Янацек да се отдръпне и отново се обърна срещу Мирик.

Сам и объркан, Мирик като че ли не разбираше какво се очаква от него. Гневът му го беше оставил, макар все още да дишаше с усилие. Вадичка слюнка, порозовяла от кръв, се стичаше от единия ъгъл на устата му. Той я избърса с опакото на ръката си и погледна колебливо Гарс Янацек.

— Първият от четирите избора — заговори. — Аз избирам формата.

— Не — каза Вайкъри. — Ти не избираш. Обърни се към мен, лъжечовеко.

Мирик запремества поглед от Вайкъри към Янацек и обратно.

— Изборът на форма — повтори сковано.

— Не — каза отново Вайкъри. — Ти не даде никакъв избор на Гуен Делвано. Тя поиска да се изправи срещу теб честно, в дуел.

Мирик го изгледа объркано.

— Тя? В дуел? Аз… тя беше жена, лъжечовек. — Кимна, сякаш с това беше решил всичко. — Тя беше жена, Айрънджейд. Полудял ли си? Тя ми се подигра. Жена не се дуелира.

— И ти не се дуелираш, Мирик. Разбираш ли? Ти…

Стреля и половинсекундов импулс светлина порази Мирик ниско, между краката, и той изкрещя…

— … не… — и стреля отново, и прогори Мирик в шията точно под брадичката, а после изчака, докато мъжът падаше, а лазерът му презареди…

— … се… — продължи Джаан петнайсет секунди по-късно и с думата изригна светлина, която опърли гърчещата се фигура в гърдите. Вайкъри вече отстъпваше назад, към въздушната кола…

— … дуелираш! — завърши той, наполовина вътре и наполовина извън колата, и с думата лумна четвърти взрив светлина, и Лоримаар висш-Брайт Аркелор вече падаше с полуизвадено оръжие.

После вратата се затръшна и Дърк шибна бутона на гравитационната решетка, изтласкаха се рязко напред и нагоре, и навън, и бяха до средата на арката на изхода, когато лазерният огън засъска и запердаши по бронята.