Смъртта на светлината

14

Никакъв звук нямаше в пустошта освен тежкия дъх на Вайкъри и смътното шумолене на дърводуховете горе.

Дърк отиде до Янацек и го обърна. Парчета мъх бяха полепнали по тялото и попиваха кръвта като гъби. Дърводуховете бяха разкъсали гърлото му, тъй че главата на Гарс се люшна грозно, когато Дърк го отмести. Тежкото му облекло не се беше оказало никаква защита — бяха го изпохапали навсякъде и хамелеоновият плат бе станал на кървави мокри дрипи. Краката му, все още стегнати един до друг от безполезния метален квадрат на небесния скутер, се бяха счупили при падането; от прасците стърчаха парчета кост. Почти еднакви счупвания. Най-зле беше лицето… оглозгано. Дясното око го нямаше. Очната кухина се беше издула от кръв, която бавно се стичаше по бузата му на земята.

Нищо не можеше да се направи. Дърк гледаше безпомощно. Пъхна мълчаливо ръка в джоба на разкъсаното яке на Янацек, извади жар-камъка, изправи се и се обърна към Вайкъри.

— Ти каза, че…

— Че никога не бих могъл да стрелям по него — довърши Вайкъри. — Знам какво казах, Дърк т’Лариен. И знам какво направих. — Говореше много бавно; всяка дума капеше от устните му с тежестта на олово. — Не исках това. Изобщо. Смятах само да го спра, да избия небесния скутер. Той падна в гнездо на дърводухове. Гнездо на дърводухове.

Дърк мълчеше. Юмрукът му се беше стегнал здраво около жар-камъка.

Вайкъри тръсна глава. В тона му прозвуча отчаяние.

— Той ме гонеше. Аркин Руарк ме предупреди, когато му се обадих по видеоекрана в Лартейн. Каза, че Гарс е тръгнал с Брайт, заклел се е да ме убие. Не повярвах. — Потрепери. — Не го повярвах! Но беше истина. Той тръгна след мен, тръгна на лов за мен, с тях, точно както каза Руарк. Руарк… Руарк не е с мен… ние никога… вместо него дойдоха Брайт. Не знам той… Руарк… може би са го убили. Не знам.

Беше уморен и объркан.

— Трябваше да спра Гарс, т’Лариен. Той знаеше за пещерата. Да мисля и за Гуен също. Руарк каза, че Гарс в своята лудост е обещал да я предаде на Лоримаар, и аз го нарекох лъжец, докато не видях Гарс зад себе си. Гуен е моя бетейн, а ти си корариел. Моя отговорност. Трябваше да живея. Разбираш ли? Изобщо не исках да направя това. Отидох до него, пробих си път с огън… новоизлюпените бяха върху него, бели дребосъци, възрастните също… горих ги, горих ги, измъкнах го.

Тялото на Вайкъри се разтърси от сухи хлипове, но сълзи нямаше. Нямаше да го позволи.

— Виж. Той носеше празно желязо. Дойде да ме убие. Аз го обичах, а той дойде да ме убие!

Жар-камъкът беше корава бучка от нерешителност в юмрука на Дърк. Той погледна отново надолу към Гарс Янацек, чиито дрехи бяха избелели до цветовете на стара кръв и гниещ мъх, а после нагоре, към Джаан Вайкъри, който стоеше с пребледняло лице и широките му рамене потръпваха. „Дай на нещо име“, помисли Дърк. Сега трябваше да даде име на Джаантъни висш-Айрънджейд.

Пъхна юмрука си в мрака на джоба си.

— Трябваше да го направиш — излъга. — Той щеше да те убие, и Гуен след това. Така каза. Радвам се, че Аркин е успял да те предупреди.

Думите сякаш укрепиха Вайкъри и той кимна мълчаливо.

— Дойдох да те търся — продължи Дърк, — след като не се върна навреме. Гуен беше притеснена. Щях да ти помогна. Гарс ме хвана и ме обезоръжи, и ме предаде на Лоримаар и Пир. Каза, че съм кръвен дар.

— Кръвен дар — повтори Вайкъри. — Сигурно е полудял, т’Лариен. Гарс Айрънджейд Янацек не беше такъв. Не беше Брайт, не даваше кръвни дарове. Повярвай ми.

— Да — каза Дърк. — Беше обезумял. Прав си. Разбрах го от начина, по който говореше. Да. — Беше много близо до сълзите и се зачуди дали си личи. Все едно беше поел всичкия страх и всичката болка на Джаан в себе си; Айрънджейд изглеждаше по-силен и по-решителен с всяка секунда, докато скръбта напираше неканена в очите на Дърк.

Вайкъри погледна застиналото тяло.

— Бих искал да скърбя за него, за нещата, които беше, и нещата, които имахме, но няма време. Ловците идват след нас с хрътките си. Трябва да бързаме. — Коленичи за миг до Янацек и хвана отпуснатата му кървава ръка. После целуна каквото бе останало от устните му, а с другата ръка си погали сплъстената коса.

Но когато се изправи, стискаше в ръката си черна желязна гривна и Дърк видя, че ръката на Янацек е оголена, и го жегна внезапна болка. Вайкъри прибра празното желязо в джоба си. Дърк задържа сълзите и езика си.

— Трябва да тръгваме.

— Ще го оставим тук просто така? — попита Дърк.

— Да го оставим? — Вайкъри се намръщи. — А, разбирам. Погребването не е каваларски обичай, т’Лариен.

Ние изоставяме мъртвите си в гората, традиционно, и ако зверовете изядат каквото сме оставили, не изпитваме срам. Животът трябва да подхранва живот. Не е ли по-уместно силната му плът да даде сила на някой бърз и чист хищник, отколкото на гмеж от гадни личинки и гробни червеи?

Тъй че го оставиха там, където Вайкъри беше пуснал тялото, малко открито пространство сред безкрайната жълто-кафява гора, и поеха през тъмните храсти към Крайн Ламия. Дърк носеше небесния си скутер и се мъчеше да издържи на бързия ход на Вайкъри. Само след минута стигнаха до висока полегата черна скала.

Когато Дърк стигна до нея, Джаан вече беше на средата ѝ. Кръвта на Янацек беше засъхнала на кафява кора по дрехите му, които бяха станали черни. Изкачваше се пъргаво, пушката му бе метната през гърба, силните му ръце се местеха с увереност от една издатина на друга.

Дърк изпъна сребристата тъкан на небесния си скутер и излетя.

Тъкмо се беше издигнал над най-високите клони на удушвачите, когато чу късия вик на банши, някъде наблизо. Извърна глава и очите му затърсиха огромния хищник.

Малката поляна, на която бяха оставили Янацек, се виждаше лесно отгоре, петно сумрачна светлина, почти на ръка разстояние. Но Дърк не можеше да види тялото — центърът на поляната представляваше гъмжило от боричкащи се жълти телца. Пред погледа му други малки фигурки прелитаха да се включат в разгарящия се пир.

Банши се появи сякаш отникъде, увисна неподвижно над битката и нададе ужасно дългия си вопъл, но дърводуховете продължиха безумната си свада, без да обръщат внимание на шума, писукаха и се деряха с нокти. Банши се спусна надолу. Сянката ѝ ги покри, големите ѝ криле затрептяха и се сгънаха и тя кацна. А след това беше сама, духове и труп загърнати в кръвожадната ѝ хватка. Дърк се почувства странно окуражен.

Но само за миг. Докато банши лежеше долу, изведнъж прозвуча остър писък и Дърк видя как бързо малко тъмно петно се стрелна надолу и кацна отгоре ѝ. Последва го друго. И друго. И десетки, всички наведнъж. Докато мигне, духовете сякаш се бяха удвоили. Банши разгъна отново огромните си триъгълни криле и те запърхаха вяло, лениво, но не се вдигнаха. Дребните хищници я бяха затрупали, хапеха, деряха с нокти, затискаха я с тежестта си и я разкъсваха. Притисната към земята, тя не можеше дори да нададе болезнения си вик. Умря мълчаливо, с храната ѝ все още под нея.

Докато Дърк са откачи от небесния си скутер на върха на хребета, поляната отново представляваше кипнала жълта маса, също както я беше видял преди малко, и нямаше и най-малък знак, че банши изобщо е била там. Гората беше затихнала. Дърк изчака Джаан Вайкъри да стигне до него. Поеха отново в мълчание.

Пещерата беше студена и тъмна, и безкрайно тиха. Часове изминаха под земята, докато Дърк вървеше след малката трепкаща светлина на ръчния фенер на Джаан Вайкъри. Светлината го водеше през извиващи се подземни галерии, през ехтящи зали, където мракът продължаваше вечно, през клаустрофобно тесни проходи, където се провираха на ръце и колене. Светлината беше неговата вселена; Дърк загуби всякакъв усет за време и пространство. Нямаха нищо, което да си кажат с Джаан, тъй че не си казваха нищо; единствените звуци бяха стърженето на ботушите им по прашния камък и рядкото бумтящо ехо. Вайкъри познаваше пещерата си добре. Никога не се колебаеше, нито губеше пътя. Тътреха се и пълзяха през тайната душа на Ворлорн.

И излязоха на полегат склон, сред удушвачи и в нощ, пълна с огън и музика. Крайн Ламия гореше. Костените кули крещяха накъсана песен за болка.

Пламъци бушуваха навсякъде в белия некропол, ярки стражи, закрачили по улиците. Градът тръпнеше като някаква странна илюзия сред вълни от зной и светлина; приличаше на безплътен оранжев призрак. Пред очите им един от тънките вити мостове се свлече и рухна; почернелият му център се разпадна първи, останалото от каменната дъга го последва. Огънят го погълна и се издигна още по-нависоко, запращя ненаситно. Едно здание наблизо изхрущя глухо, взриви се навън и пропадна сред огромен облак от пушек и пламък.

На триста метра от хълма, на който стояха, извисена над горите удушвачи, тебеширенобяла ръка-кула оставаше все още недокосната от огнената стихия. Но очертана от ужасно ярката светлина, тя сякаш се движеше като нещо живо, гърчеше се и трепереше от болка.

Над рева на огъня Дърк чуваше смътната музика на Ламия-Байлис. Симфонията на Даркдаун беше накъсана и преобразена: кули бяха паднали, ноти липсваха, тъй че песента бе изпълнена със злокобни мълчания и пращенето на пламъците, кънтящ контрапункт към воплите, риданията и стоновете. Ветровете на дарклингите, които идваха неспирно от планините, за да карат Града на Сирената да пее, същите тези ветрове разнасяха пламъците, които ядяха Крайн Ламия, които затъмняваха смъртната ѝ маска с пепел и сажди и най-сетне щяха да накарат града да замълчи.

Джаан Вайкъри смъкна лазерната си пушка. Лицето му беше безизразно и отчуждено, окъпано от отраженията на огромния пожар.

— Как…?

— Вълчата кола — каза Гуен.

Стоеше на няколко метра от тях, малко по-надолу на склона. Погледнаха я без изненада. Зад нея, под сянката на унил син вдовец в подножието на хълма, Дърк зърна малката жълта въздушна кола на Руарк.

— Бретан Брайт — каза Вайкъри.

Качи се до тях при входа на пещерата и продължи:

— Да. Колата мина няколко пъти над града и стреляше с лазерите.

— Чел е мъртъв — каза Вайкъри.

— Но вие сте живи — отвърна Гуен. — Започвах да се чудя.

— Живи сме. — Джаан остави пушката си да се изплъзне от отпуснатите му пръсти. — Гуен… Аз убих моя тейн.

— Гарс? — Тя се намръщи.

— Той ме предаде на Брайт — каза бързо Дърк. Очите му се взряха в нейните. — И гонеше Джаан, преметна се на страната на Лоримаар. Трябваше да умре.

Гуен извърна очи от Дърк към Джаан.

— Това ли е истината? Аркин ми каза нещо такова. Не му повярвах.

— Истината е — каза Вайкъри.

— Аркин тук ли е? — попита Дърк.

Гуен кимна.

— В колата. Долетя от Лартейн. Сигурно сте му казали къде съм. Пробва няколко нови лъжи. Свалих го. Сега е безпомощен.

— Гуен, лошо прецених Аркин — каза Дърк. Гърлото му беше задръстено от горчивина. — Не разбираш ли, Гуен? Аркин предупреди Джаан, че Гарс ще го предаде. Без това предупреждение Джаан изобщо нямаше да разбере. Можеше да се довери на Янацек, можеше да не го застреля. И щяха да го пленят, да го убият. — Гласът му беше груб и настойчив. — Не разбираш ли? Аркин…

Огънят хвърляше студени отражения в очите на Гуен.

— Разбирам — отвърна тя с напрегнат, леко треперещ глас. Обърна се към Вайкъри. — О, Джаан. — Протегна ръце към него.

А той пристъпи към нея и отпусна глава на рамото ѝ, и я прегърна.

И се разплака.

Дърк ги остави и тръгна надолу към въздушната кола.

Аркин Руарк беше вързан здраво за една от седалките. Беше облечен в дебели полеви дрехи и главата му беше отпусната. Когато Дърк влезе, вдигна очи с усилие. Цялата дясна страна на лицето му беше подпухнала и посиняла.

— Дърк — каза той вяло.

Дърк смъкна неудобната раница и я пусна на пода. Наведе се над контролния панел.

— Аркин — отвърна му равнодушно.

— Помогни ми — каза Руарк.

— Янацек е мъртъв — каза Дърк. — Джаан го простреля с лазер и той падна в гнездо на дърводухове.

— Гарси — отрони Руарк с усилие. Устните му бяха подути и кръвясали, а гласът му трепереше. — Щеше да ви убие всичките. Честно. Предупредих Джаан, да, предупредих го. Повярвай ми, Дърк.

— О, вярвам ти — каза Дърк.

— Опитах се да помогна, да. Гуен… Гуен подивя. Видях как Брайт хванаха Джаан, тъкмо бях дошъл да се присъединя към него, изпревариха ме. Уплаших се за нея, да. Дойдох да помогна. Тя ме преби, каза, че съм лъжец, върза ме и ни докара тук. Подивяла е, Дърк, приятелю Дърк, съвсем е подивяла, каваларски подивяла. Като Гарс е почти, изобщо не е милата Гуен. Мисля, че е решила да ме убие. Теб също може би, не знам. Ще се върне при Джаан, знам го. Помогни ми, трябва да ми помогнеш. Спри я. — Захленчи.

— Няма да убие никого — каза Дърк. — Джаан вече е тук, и аз също. В безопасност си, Аркин, не се тревожи. Ще поправим нещата. Имаме да ти благодарим за много неща, нали? Джаан особено. Без твоето предупреждение не се знае какво можеше да се случи.

— Да — каза Руарк. Усмихна се. — Да, така е, точно така.

Гуен се появи внезапно, очертана в рамката на вратата, и каза, без да обръща внимание на Руарк:

— Дърк.

Той се обърна към нея.

— Да?

— Накарах Джаан да полежи малко. Много е уморен. Ела да поговорим.

— Почакай — изхленчи Руарк. — Развържи ме първо, а? Ръцете ми, Дърк, ръцете ми…

Дърк излезе. Джаан лежеше наблизо, подпрял глава на едно дърво и вперил празен поглед в далечния пожар. Отдалечиха се от него в тъмното сред удушвачите. Най-сетне Гуен спря и се обърна рязко към него.

— Джаан изобщо не трябва да разбере. — Забърса с дясната си ръка кичура коса, паднал на челото ѝ.

Дърк зяпна.

— Ръката ти. — Около дясната си ръка Гуен носеше желязо, черно и празно. При думите му ръката ѝ замръзна.

— Да — отвърна му. — Жар-камъните ще дойдат по-късно.

— Разбирам. Тейн и бетейн, и двете.

Гуен кимна. Пресегна се и хвана ръцете му. Дланите ѝ бяха хладни и сухи.

— Бъди щастлив за мен, Дърк — каза тихо, с тъга. — Моля те.

Той стисна ръцете ѝ в опит да я успокои.

— Щастлив съм — отвърна, без много увереност.

Дълго мълчание натежа помежду им. И голяма горчивина.

— Изглеждаш адски — каза накрая Гуен и се усмихна насила. — Целият изподраскан. И как държиш ръката си. И как вървиш. Добре ли си?

Той сви рамене.

— Брайт не са любезни противници в играта. Ще оцелея. — Пусна ръцете ѝ и бръкна в джоба си. — Гуен, имам нещо за теб.

В юмрука му — два скъпоценни камъка. Жар-камъкът, объл и с груби ръбове, смътно огрян отвътре, тлеещ в шепата му. И шепнещият камък, по-малък, по-тъмен. И мъртъв и студен.

Гуен ги взе мълчаливо. Повъртя ги в ръката си за миг, намръщена. После прибра жар-камъка в джоба си и върна шепнещия камък на Дърк.

Той го взе.

— Последното, което имам от Джени. — Ръката му се затвори около ледената капка спомен и тя отново изчезна в джоба.

— Знам — каза тя. — Благодаря ти за дара. Но честно казано, той вече не ми говори. Предполагам, че съм се променила твърде много. Не съм чувала шепот от години.

— Подозирах нещо такова. Но трябваше да ти го предложа — него и обещанието. Обещанието все още е твое, Гуен, ако изобщо ти потрябва някога. Наречи го моето желязо-и-огън. Не искаш да ме превърнеш в лъжечовек, нали?

— Не — отвърна тя. — Другият…

— Гарс го опази, когато захвърли другите. Помислих, че може би ще поискаш да го вгнездят отново, с новите. Джаан никога няма да разбере разликата.

Гуен въздъхна.

— Добре. — И добави: — Откривам, че съжалявам за Гарс в края на краищата. Не е ли любопитно? През всичките години, които прекарахме заедно, едва ли имаше ден, в който да не се стиснем за гърлата с горкия Джаан, заклещен между двама ни, обичащ и двама ни. Имаше времена, когато бях почти сигурна, че единственото, което стои между мен и щастието, е Гарс Айрънджейд Янацек. Само че него вече го няма и откривам, че ми е много трудно да повярвам. Продължавам да очаквам, че ще се появи във въздушната си кола, въоръжен до зъби и ухилен, готов да ми се сопне и да ме постави на място. Може би когато наистина проумея, че е истина, тогава може би ще плача. Не мислиш ли, че това е любопитно?

— Не — каза Дърк. — Не.

— Бих могла почти да плача и за Аркин — каза тя. — Знаеш ли какво каза той? Когато дойде при мен в Крайн Ламия? След като го нарекох лъжец и го ударих, и го пребих… знаеш ли какво каза?

Дърк поклати глава и изчака.

— Каза, че ме обича. — Гуен се усмихна криво. — Каза, че винаги ме е обичал, от мига, в който се срещнахме на Авалон. Не мога да се закълна, че каза истината. Гарс винаги казваше, че манипулаторите са умни, и нямаше нужда Аркин да е гений, за да види как ми въздейства разкритието му. За малко щях да го пусна, когато ми го каза. Изглеждаше толкова малък и жалък, и хлипаше. Но вместо това… Видя ли лицето му? — Тя се поколеба.

— Видях го — каза Дърк. — Грозно.

— Аз му направих това — каза Гуен. — Но мисля, че вече му вярвам. По някакъв гаден начин той наистина ме обича. И е виждал какво си причинявах; и е знаел, че сама за себе си никога не бих оставила Джаан, тъй че е решил да използва теб — да използва всички неща, които му казах, с които му се доверих — и така да ме отдалечи от Джаан. Очаквал е, предполагам, че ние отново ще се отдалечим, както на Авалон, и тогава аз ще се обърна към него. Или може би е бил по-разумен, не знам. Твърдеше, че мислел само за мен, за моето щастие, че не можел да търпи да ме гледа в нефрита и среброто. Че изобщо не мислел за себе си. Казва, че е мой приятел. — Въздъхна безнадеждно. — Мой приятел.

— Не съжалявай толкова много за него, Гуен — предупреди я Дърк. — Той ме прати на смърт, и Джаан също, без миг колебание. Гарс Янацек е мъртъв, и няколко от Брайт, и невинни емерели в Предизвикателство… всичко това можеш да припишеш на приятеля Аркин. Нали?

— Сега ти започваш да говориш като Гарс — каза Гуен. — Какво ми каза? Че имам нефритени очи? Погледни своите, Дърк! Но предполагам, че си прав.

— Какво ще правим с него?

— Ще го освободим — отвърна тя. — Засега. Джаан изобщо не бива да заподозре истината за това, което е направил. Тя ще го унищожи, Дърк. Тъй че Аркин Руарк трябва да е наш приятел отново. Разбираш ли?

— Да.

Ревът на огъня бе заглъхнал до леко пращене. Беше почти тихо. Дърк погледна към въздушната кола и видя, че огненият пъкъл загасва. Няколко разпръснати огъня все още мъждукаха вяло сред отломките и мятаха треперлива светлина над рухналия димящ град. Повечето от тънките кули бяха паднали, а тези, които оставаха, бяха напълно затихнали. Вятърът беше само вятър.

— Утрото скоро ще дойде — каза Гуен. — Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме? Къде?

— Обратно в Лартейн, ако Бретан не е унищожил и него.

— Начинът му да скърби е ужасен — съгласи се Дърк.

— Но Лартейн безопасен ли е?

— Времето за бягане и криене свърши — каза Гуен.

— Не съм в безсъзнание вече и не съм безпомощна бетейн, която се нуждае от защита. — Вдигна дясната си ръка. Далечните пламъци огряха тъмното желязо. — Аз съм тейн на Джаан Вайкъри, пуснала кръв при това, и имам своето оръжие. И ти… ти също си се променил, Дърк. Вече не си корариел, знаеш го. Ти си кет.

Погледна го в очите.

— Заедно сме, засега. Млади сме и сме силни, и знаем кои са враговете ни и как да ги намерим. И никой от нас не може да е Айрънджейд повече… аз съм жена, а Джаан е изгнаник, а ти си лъжечовек. Гарс беше последният Айрънджейд. Гарс е мъртъв. Правото и грешното на Висок Кавалаан и на Съюза на желязото и нефрита умряха с него, смятам, за този свят поне. Няма кодекси на Ворлорн, помниш ли? Никакви Брайт и никакви Айрънджейд, само животни, опитващи се да се избият помежду си.

— Какво по-точно ми казваш? — попита Дърк, макар да смяташе, че знае.

— Казвам, че ми омръзна да съм преследвана, гонена с хрътки и заплашвана — каза Гуен. Скритото ѝ в сянка лице беше черно желязо; очите ѝ грееха горещи и диви. — Казвам, че е време ние да станем ловците!

Дърк я гледа дълго. Беше много красива, красива по начина, по който беше красив Гарс Янацек. За миг му домъчня за неговата Джени, неговата Гуенивир, която никога не бе съществувала.

— Права си — отрони той тежко.

Тя пристъпи към него, прегърна го и го притисна към себе си с цялата си сила. Ръцете му се вдигнаха бавно; той също я прегърна и стояха така цели десет минути, притиснати един в друг, гладката кожа на бузата ѝ опряна на четината му. Когато най-сетне се откъсна от него, тя погледна нагоре с очакване да я целуне и той го направи. Затвори очи. Устните ѝ бяха сухи и корави.

Разсъмваше се и беше студено. Вятърът бушуваше и блъскаше, небето беше сиво и облачно.

На покрива на зданието имаше труп.

Джаан Вайкъри излезе предпазливо, с лазерната си пушка в ръка. Гуен и Дърк го прикриваха от сравнително безопасната въздушна кола. Руарк седеше мълчаливо на задната седалка, изплашен до смърт. Бяха го освободили преди да напуснат Крайн Ламия и през целия път той беше ту потиснат, ту възбуден, след като не знаеше какво да очаква.

Вайкъри огледа тялото, което лежеше проснато пред асансьорите, после се върна при колата.

— Росеф висш-Брайт Келцек.

— Висш-Лартейн — напомни му Дърк.

— Наистина — призна Джаан и се намръщи. — Висш-Лартейн. Мъртъв е от няколко часа. Едната му страна е почти отнесена от огнестрелно оръжие. Ръчното му оръжие е в кобура.

— Огнестрелно оръжие? — учуди се Дърк.

Вайкъри кимна.

— За Бретан Брайт Лантри се знае, че използва такова оръжие в дуел. Той е изтъкнат дуелист, но мисля, че е избирал огнестрелно оръжие само два пъти, редки случаи, когато не се е примирявал да спечели само с нараняване. Един дуелен лазер е чист и точен инструмент. Не е така с пистолета на Бретан Брайт. Такова оръжие е създадено да убива, дори с леко отклонение от целта. Дивашко оръжие, което гарантира кратки смъртоносни дуели.

Гуен гледаше съсредоточено Росеф. Облеклото му беше с мръсния прашен цвят на покрива.

— Това не е било дуел — каза тя.

— Да, не е било — съгласи се Вайкъри.

— Но защо? — попита Дърк. — Росеф не беше заплаха за Бретан Брайт, нали? Освен това кодексът на дуела… Бретан все още е Брайт, нали? Не е ли все още обвързан тогава?

— Бретан наистина все още е Брайт, което отговаря на твоето „защо“, Дърк т’Лариен — каза Вайкъри. — Не е било дуел. Това е висша война, Брайт срещу Лартейн. Много малко са правилата в една висша война; всеки възрастен мъж от врага е законна цел, докато не дойде мир.

— Бойна акция. — Гуен се изсмя късо. — Не е много в стила на Бретан, Джаан.

— Но е много в стила на Чел — отвърна Вайкъри. — Подозирам, че неговият тейн го е заклел да поеме по този курс, докато е издъхвал. Ако това е истина, Бретан убива под клетва, не просто от скръб. Няма да има много милост.

В задната седалка Аркин Руарк се беше навел към тях и жадно попиваше думите им.

— Но всичко това е само за добро! — възкликна той. — Да, чуйте ме, това е чудесно. Гуен, Дърк, Джаан, приятелю, слушайте. Бретан ще ги избие всички вместо нас, нали? Ще ги избие до един, да. Той е враг на нашите врагове, най-добрата ни надежда, чиста истина.

— Твоята кимдиска поговорка е подвеждаща в случая — каза Вайкъри. — Висшата война между Бретан Брайт и Лартейн не го прави наш приятел, освен по случайност. Кръв и виеше оскърбление не се забравят толкова лесно, Аркин.

— Да — добави Гуен. — Не Лоримаар търсеше той в Крайн Ламия, знаеш го. Изгори града в опит да хване нас.

— Предположение, само предположение — възрази Руарк. — Може да е имал други причини, негови си, кой може да знае? Може да е бил полудял, побъркан от скръб, да.

— Знаеш ли какво, Аркин — каза Дърк. — Ще те пуснем навън и ако Бретан дойде, можеш да го попиташ.

Кимдисът трепна и го изгледа странно.

— Не. Не. По-безопасно е да остана с вас, приятели, вие ще ме защитите.

— Ще те защитим — каза Джаан Вайкъри. — Както си ни защитил и ти.

Дърк и Гуен се спогледаха.

Издигнаха се и полетяха над сумрачните утринни улици на Лартейн.

— Къде отиваме? — попита Дърк.

— Росеф е мъртъв — отвърна Вайкъри. — Но той не беше единственият ловец. Ще направим преброяване, приятели, ще направим преброяване.

Зданието, което Росеф висш-Брайт Келцек бе обитавал със своя тейн, се намираше не много далече от резиденцията на Айрънджейд и много близо до подземните асансьори. Представляваше четвъртита сграда с куполен метален покрив и галерия, поддържана от черни железни колони. Кацнаха наблизо и подходиха крадешком.

Две брайтски хрътки бяха вързани с вериги за стълбовете пред къщата. И двете бяха мъртви. Вайкъри ги огледа и каза:

— Гърлата им са били обгорени с ловен лазер, стреляно е от голямо разстояние. Безопасно, тихо убийство.

Остана да пази отвън — Руарк остана с него, — а Гуен и Дърк влязоха да претърсят сградата.

Намериха многобройни празни помещения и малка стая за трофеи с четири глави в нея; три бяха стари и изсъхнали, кожата изпъната и набръчкана, чертите — почти животински. Четвъртата, както каза Гуен, беше на желатиново дете от Блеквайн, взета наскоро, ако се съдеше по вида ѝ. Дърк опипа подозрително кожените покривки на някои от мебелите, но Гуен поклати глава за „не“.

Друга стая беше пълна с миниатюрни статуетки: банши и вълчи глутници, войници, сражаващи се с нож и меч, мъже в странен двубой с гротескни чудовища. Всички сцени бяха изящно изпълнени от желязо, мед и бронз.

— Работа на Росеф — каза кратко Гуен, когато Дърк спря и вдигна една фигурка, за да я огледа. Подкани го с махване да продължат.

Тейнът на Росеф се беше хранил. Намериха го в трапезарията. Яденето му — гъста яхния с месо и зеленчуци в кървавочервен бульон, с късове черен хляб отстрани — беше изстинало отдавна. До чинията на дългата дървена маса имаше калаена халба, пълна с кафява бира. Тялото на кавалара беше почти на метър от нея, още в стола, но столът бе паднал на пода и на стената зад него имаше тъмно петно. Мъжът вече нямаше лице.

Гуен го огледа намръщено, после вдигна бирата, отпи глътка и я подаде на Дърк. Беше изветряла, пяната отдавна я нямаше.

— Лоримаар и Саанел? — попита Гуен, след като излязоха навън под железните пилони.

— Едва ли са се върнали от гората все още — каза Вайкъри. — Може би Бретан Брайт е някъде в Лартейн и ги чака. Несъмнено е видял Росеф и Чаалин да прелитат вчера. Може би дебне някъде наблизо, за да спипа враговете си един по един, докато се връщат в града. Но не мисля.

— Защо? — попита Дърк.

— Спомни си, т’Лариен, ние се върнахме заранта и в кола без броня. Той не нападна. Или е спал, или вече не е тук.

— Къде мислиш, че е?

— В джунглата, дебне нашите ловци — отвърна Вайкъри. — Само двама Лартейн остават живи срещу него, но Бретан Брайт няма как да го знае. Последното, което знае, е, че Пир и Арис, и дори старият Раймаар Едноръкия са живи и са сила, с която трябва да се съобрази. Бих предположил, че е излетял да ги нападне изненадващо, може би от страх, че иначе може да се върнат в града в група, ще открият, че техни кети са убити, и така ще бъдат предупредени за намеренията му.

— Трябва да бягаме, преди да се е върнал — намеси се Аркин Руарк. — Да идем някъде на безопасно, далече от тази каваларска лудост. Дванайсети сън, да, в Дванайсети сън. Или Мускел, или Предизвикателство, където и да е. Скоро ще има кораб, тогава ще сме в безопасност. Какво ще кажете?

— Възразявам — отвърна Дърк. — Бретан ще ни намери. Помните ли почти свръхестествения начин, по който намери Гуен и мен в Предизвикателство? — Погледна многозначително Руарк. Кимдисът запази удивително самообладание, трябваше да му се признае.

— Ще останем в Лартейн — заяви решително Вайкъри. — Бретан Брайт Лантри е сам. Ние сме четирима и трима от нас сме въоръжени. Ако стоим заедно, сме в безопасност. Ще поставим охрана. Ще сме в готовност.

Гуен кимна и хвана Джаан за ръката.

— Съгласна съм. Бретан може дори да не надживее Лоримаар.

— Не — каза каваларът. — Не, Гуен. Мисля, че грешиш. Бретан Брайт ще надживее Лоримаар. В това поне съм убеден.

По настояване на Вайкъри претърсиха големия подземен гараж, преди да напуснат района с жилището на Росеф. Предположението му се потвърди. След като собствената им въздушна кола в Предизвикателство беше открадната и след това унищожена, Росеф и неговият тейн бяха взели бързоходната машина на Пир, за да се върнат от лова. Беше паркирана долу. Джаан я присвои. Макар да не можеше изобщо да се сравни с масивната маслиненозелена военна реликва на Янацек, все пак беше доста по-внушителна от малката кола на Руарк.

След това се настаниха. Покрай градските стени на Лартейн, над стръмния скален хребет, гледащ навъсено към далечната Обща мера, имаше низ от стражеви кули с амбразури за стражеви постове горе и жилищни помещения долу, в самите стени. Кулите, всяка с огромен каменен водоливник, кацнал на върха, бяха строго орнаментални, пищен детайл, който да придаде повече каваларски вид на фестивалния град. Но бяха лесно защитими и предлагаха чудесен изглед над града. Гуен избра една напосоки и се настаниха в нея, като прибраха от бившето си жилище лични вещи, храна и записите от почти забравените (поне от Дърк) екологични проучвания, които тя и Руарк бяха водили в горите на Ворлорн. После зачакаха.

Беше, както реши по-късно Дърк, най-лошото, което можеше да направят. Под натиска на бездействието всички пукнатини започнаха да се показват.

Установиха режим на застъпващи се смени, тъй че двама души винаги бяха горе в стражевата кула, въоръжени с лазери и полевия бинокъл на Гуен. Лартейн беше сив, празен и запустял. За часовите нямаше много за правене, освен да гледат бавния отлив и прилив на светлината по улиците от жар-камък и да говорят. Предимно говореха.

Аркин Руарк даваше своите смени редом с останалите и прие лазерната пушка, която Вайкъри натика в ръцете му, макар и с известна неохота. Упорито настояваше, че е непригоден за насилие, че никога не би могъл да използва лазера, каквото и да стане. Но отстъпи да го държи, защото Джаан Вайкъри го помоли за това. Отношенията му с всички се бяха променили коренно. Стоеше близо до Джаан колкото може по-често, осъзнал, че сега истинският му защитник е каваларът. Държеше се сърдечно с Гуен. Тя го беше помолила да ѝ прости за Крайн Ламия, като твърдеше, че страхът и болката временно я били вкарали в параноя. Но вече не беше „милата Гуен“ за Руарк. С всеки ден горчивината между тях все повече излизаше на повърхността. Спрямо Дърк кимдисът оставаше нервен и подозрителен, като ту се държеше дружелюбно, ту се отдръпваше и ставаше хладно официален, щом станеше ясно, че Дърк е неотзивчив. Коментарите на Руарк по време на първия пост, който изкараха заедно, показа на Дърк, че трътлестият еколог очаква совалката на Предела „Терик неДалир“, която трябваше да кацне следващата седмица, с отчаяно нетърпение. Като че ли не искаше нищо друго освен да остане на скрито и невредим и да се махне от този свят колкото се може по-скоро.

Гуен Делвано чакаше за нещо съвсем друго, смяташе Дърк. Докато Руарк оглеждаше хоризонта с нетърпелива надежда, Гуен беше настръхнала и в готовност. Спомни си думите, които беше изрекла, докато си говореха в сенките на раздирания от огъня Крайн Ламия. „Време е ние да станем ловците“, беше казала. Все още го мислеше сериозно. Когато двамата с Дърк пазеха заедно, Гуен вършеше цялата работа. Седеше до високия тесен прозорец с почти безгранично търпение, с бинокъла увиснал на гърдите ѝ, ръцете ѝ отпуснати на перваза, нефрит и сребро до празно желязо. Говореше на Дърк, без изобщо да го поглежда: цялото ѝ внимание беше насочено навън. Освен за да иде до тоалетната, отказваше да напусне прозореца. От време на време вдигаше бинокъла и оглеждаше някое далечно здание, където бе зърнала движение, а по-рядко молеше Дърк за гребен и започваше да сресва дългата си черна коса, постоянно разрошена от вятъра.

— Надявам се Джаан да греши — каза тя веднъж, докато седеше и се решеше. — Бих предпочела Лоримаар и неговият тейн да се върнат, вместо Бретан. — Дърк измърмори нещо в съгласие, в смисъл, че Лоримаар — много по-стар и ранен при това — ще е много по-малко опасен от едноокия дуелист. Но когато го каза, Гуен само остави гребена и го изгледа с любопитство. После каза: — Не. Изобщо не е това причината.

Колкото до Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри, чакането като че ли го измъчваше най-тежко от всички. Докато беше в действие, докато от него се бяха изисквали какви ли не неща, беше оставал стария Джаан Вай къри — силен, решителен, водачът. Бездеен, беше съвсем различен човек. Нямаше роля, която да играе. Вместо това имаше безкрайно време за мрачен размисъл. Това не беше добре. Макар рядко да споменаваха Гарс Янацек, беше ясно, че Джаан е обсебен от призрака на своя червенобрад тейн. Беше постоянно намръщен и започна да изпада в унило мълчание, което понякога траеше часове.

Отначало настоя, че трябва да стоят вътре непрекъснато. Сега самият той започна да прави дълги обиколки призори и по здрач, когато не беше на пост. През часовете в стражевата кула повечето разговори с него бяха пълни с несвързани спомени за детството му в крепостите на Съюза Айрънджейд и приказки от историята, за герои мъченици като Вайкър висш-Редстийл и Арин висш-Жар-камък. Никога не говореше за бъдещето и само рядко — за сегашното им положение. Докато го гледаше, Дърк имаше чувството, че почти може да види вътрешния му смут. Само за няколко дни Вайкъри беше загубил всичко: своя тейн, своя роден свят и своя народ, дори кодекса, според който бе живял. Бореше се това — вече бе взел Гуен за тейн, приемайки я с пълнота и пълна отдаденост, каквато никога не бе показвал поотделно нито към нея, нито към Гарс. И на Дърк му се струваше, че Джаан се опитва да съхрани и своя нравствен кодекс също така, вкопчвайки се здраво в малкото късове каваларска чест, които му бяха останали. Гуен, а не Джаан беше тази, която говореше за ловене на ловците, за животни, които се избиват помежду си, сега, след като никакви кодекси вече не съществуваха. Тя обличаше нещата в думи все едно говореше не само от свое име, но и от името на своя тейн, но според Дърк не беше така. Вайкъри, когато заговореше за предстоящите сблъсъци, като че ли винаги намекваше, че ще се дуелира с Бретан Брайт. В дългите си разходки из града често се упражняваше с пушка и с пистолет. „Ако ще се изправям срещу Бретан, трябва да съм готов“, казваше и се залавяше като автомат с ежедневното упражнение, обикновено близо под кулата, тъй че се виждаше, и минаваше поред през всяка каваларска форма на дуел. Един ден бягаше през карето на смъртта и десетте крачки и пърлеше с лазера въображаемите си противници, а на следващия беше свободният стил и вървенето по линия, а след това — единичният изстрел и отново карето на смъртта. Тези, които бяха на пост горе, го прикриваха и се молеха някой враг да не види пулсиращата долу светлина. Дърк го беше страх. Джаан беше тяхната сила, а беше затънал във войнствената си самозаблуда, полуизреченото му допускане, че Бретан Брайт ще се върне и ще го удостои благосклонно с цивилизованите правила на кодекса. Въпреки всичкото прехвалено мъжество на Вайкъри в дуел, въпреки ежедневния му ритуал на упражнения, за Дърк изглеждаше все по-малко вероятно Айрънджейд да триумфира над Бретан в единичен двубой.

Сънят на самия Дърк беше изтерзан от натрапчиви кошмари за брайта с половината лице: Бретан, с неговия странен глас и блестящото му око, и гротескния му тик, Бретан, стройният, с гладката буза и невинен, Бретан — унищожителят на градове. Будеше се от тези сънища потен и изтощен, запомнил писъците на Гуен (високи пронизителни вопли като на кулите на Крайн Ламия) и начина, по който го гледаше Бретан. За да прогони тези видения, разполагаше само с Джаан, а около Джаан витаеше някакъв уморен фатализъм, въпреки че все още можеше да прави упражненията си.

Беше заради смъртта на Янацек, казваше си Дърк… нещо повече, обстоятелствата около тази смърт. Ако Гарс беше умрял по-нормално, Вайкъри щеше да е по-яростен, хладнокръвен и непобедим отмъстител от Мирик и Бретан взети заедно. Сега обаче Джаан беше убеден, че неговият тейн го е предал, че го е гонил като звяр или лъжечовек, и това убеждение го унищожаваше. Неведнъж, докато седеше с Айрънджейд в малката наблюдателница, Дърк изпитваше подтик да му каже истината, да скочи и да извика: „Не, не! Гарс беше невинен, Гарс те обичаше, Гарс бе готов да умре за теб!“ Но си мълчеше. Ако Вайкъри умираше така, погълнат от меланхолията си и усещането си за измяна, и пълната си загуба на вяра, то колко по-бързо щеше да го убие истината.

Тъй че дните отминаваха и пукнатините растяха, и Дърк наблюдаваше тримата си спътници с нарастващо предчувствие. Докато Руарк чакаше спасение, Гуен отмъщение, а Джаан Вайкъри — смърт.