Смъртта на светлината

8

Стояха в сумрачния коридор като парализирани. Гуен беше смътен син силует, очите ѝ — като черни дупки. Устата ѝ потръпваше и напомняше ужасно на Дърк за Бретан и неговия тик.

— Намериха ни — каза тя.

— Да — отвърна Дърк.

Шепнеха от страх, че Бретан Брайт — като премахнатия Глас на Предизвикателство — ще ги чуе, ако говорят високо. Дърк ясно си даваше сметка, че са обкръжени от говорители и уши също така, и може би от очи — всичко това невидимо зад покритите с плътни килими стени.

— Как? — прошепна Гуен. — Не би трябвало да могат. Невъзможно е.

— Направили са го. Значи е възможно. Но какво правим сега? Отивам ли при тях? Какво има долу на петдесет и второто подземно ниво между другото?

Гуен се намръщи.

— Не знам. Не съм изследвала Предизвикателство. Знам обаче, че подземните нива не са жилищни.

— Машини — предположи Дърк. — Енергия. Животоподдържащите системи.

— Компютри — добави Гуен с глух шепот.

Дърк остави чантите на пода. Изглеждаше глупаво да се вкопчи човек толкова здраво в облекло и лични вещи в такъв момент. После каза:

— Те са убили Гласа.

— Може би. Ако може да бъде убит. Мислех, че е цяла мрежа от компютри, разпръснати из цялата кула. Не знам. Може да е било само една голяма инсталация.

— Тъй или иначе, докопали са се до централния мозък, до нервния център, каквото е там. Край на приятелските съвети от стените. А Бретан вероятно може да ни види в момента.

— Не — отвърна Гуен.

— Защо не? Гласът можеше.

— Да, може би, макар че сетивните устройства на Гласа едва ли е трябвало да включват непременно и визуални сензори. Искам да кажа — защо са му? Неговите сетива са други, неща, които ние хората нямаме. Това е идеята. Гласът е всъщност свръхкомпютър, изграден да се справя с милиарди битове информация едновременно. Бретан не може да прави това. Никой човек не може. Освен това входящите данни не са предназначени да са понятни за него, или за теб или мен. Само за Гласа. Дори Бретан да е на място, където да има достъп до всички данни, получавани от Гласа, това за него ще са общо взето безсмислени глупости или ще текат толкова бързо, че ще са безполезни. Може би някой добре обучен кибернетик би измъкнал нещо от тях, въпреки че се съмнявам. Не и Бретан обаче. Освен ако не знае някоя тайна, която ние не знаем.

— Но е знаел как да ни намери — каза Дърк. — И къде е мозъкът на Предизвикателство, и как да го изключи.

— Не знам как ни е намерил — отвърна Гуен, — но не е кой знае колко голям трик да стигне до Гласа. Най-ниското подземно ниво, Дърк! Било е само предположение от негова страна, така трябва да е. Каваларите строят своите крепости дълбоко в камъка, а най-ниското ниво винаги е най-безопасното, най-сигурното. Там настаняват жените и други крепостни съкровища.

— Чакай малко. Той не може да знае точно къде сме. Иначе защо ще се опитва да ни привлече в подземието, защо да заплашва, че ще ни подгони?

Гуен кимна.

— Но ако е в компютърен център, трябва да сме внимателни — продължи Дърк. — Сигурно би могъл да ни намери.

— Някои от компютрите би трябвало все още да функционират — каза Гуен и хвърли поглед към смътно синия глобус на няколко метра от тях. — Градът все още е жив, повече или по-малко.

— Може ли да попита Гласа къде сме? Ако го съживи отново?

— Може би. Но Гласът дали ще му го каже? Не мисля. Ние сме законни обитатели, невъоръжени, а той е опасен натрапник, нарушаващ всички норми на см-Емерел.

— Той? Имаш предвид те. Чел е с него. Може би и други също.

— Група натрапници тогава.

— Но не може да са повече от… колко? Двайсет? По-малко? Как биха могли да завземат толкова голям град?

— См-Емерел е свят без насилие, Дърк. А това е Фестивален свят. Едва ли Предизвикателство има много защити. Стражите…

Дърк се сепна и се огледа.

— Да, стражите. Гласът спомена за тях. Че идват.

Нищо. Сенки и кобалтови глобуси, и синя тишина.

— Не можем просто да стоим тук — каза Гуен. Беше престанала да шепне. Той също. И двамата бяха осъзнали, че ако Бретан Брайт и приятелите му могат да чуят всяка дума, която изрекат, то със сигурност могат да ги засекат и по други начини. В такъв случай положението им беше безнадеждно. Шепненето беше безсмислено.

— Въздушната кола е само на две нива оттук — каза Гуен.

— Брайт също може да са на две нива оттук — отвърна Дърк. — Дори и да не са, не бива да използваме въздушната кола. Те сто на сто знаят, че имаме кола, и ще очакват да затичаме към нея. Може би затова Бретан се обади, за да ни подгони във въздуха, където ще сме лесна плячка. Крепостните му братя вероятно са отвън и чакат да ни свалят с лазери. — Замълча. — Но не можем и да стоим тук.

— Не и близо до квартирата ни. Гласът знаеше къде сме и Бретан Брайт би могъл да ни намери. Но трябва да останем в града. Прав си за това.

— Значи се крием — каза Дърк. — Къде?

Гуен сви рамене.

— Където можем. Това е голям град, и Бретан Брайт го каза.

Гуен клекна и зарови в чантата си. Изхвърли повечето облекло, но задържа пакета с полево продоволствие и сензорите. Дърк облече тежкото палто, което му беше дал Руарк, и изостави всичко друго. Тръгнаха към външната алея. Не искаха да рискуват с асансьорите.

Светлините над широкия булевард грееха ярки и бели, подвижните тротоари жужаха равномерно. Извиващият се като тирбушон път, изглежда, разполагаше с независимо енергийно захранване.

— Нагоре или надолу? — попита Дърк.

Гуен, изглежда, не чу. Вслушваше се в нещо друго.

— Тихо — каза му. Устната ѝ потръпна. Над постоянното тихо бръмчене на подвижните тротоари Дърк чу другия шум, смътен, но безпогрешен. Вой.

Дойде от коридора зад тях. Дърк беше убеден в това. Дойде като леден дъх откъм топлата синя тишина и сякаш увисна във въздуха много по-дълго, отколкото трябваше. Последваха го далечни викове.

А после — тишина. Гуен и Дърк се спогледаха и се вслушаха. Воят дойде отново, по-силен, по-различим и леко отекващ този път. Беше свиреп и пронизителен, протяжен и висок.

— Хрътките на Брайт — каза Гуен с много по-спокоен глас, отколкото би трябвало да се очаква.

Дърк си спомни звяра, който бе видял, докато вървеше по улиците на Лартейн — кучето с големина на кон, което бе изръмжало при приближаването му, съществото с голото плъше лице и малки червени очи. Погледна по коридора зад тях със страх, но нищо не се движеше в кобалтовите сенки.

Звуците ставаха все по-силни, по-близки.

— Надолу — каза Гуен. — Бързо.

Нямаше нужда да го убеждава. Забързаха към средната ивица на платното, напряко през смълчания булевард, и се добраха до първия и най-бавен от спускащите се тротоари. След това започнаха да се местят навътре, като скачаха от лента на лента, докато не се озоваха на най-бързата от спускащите се. Гуен развърза пакета с продоволствие и зарови в съдържанието му, докато Дърк стоеше над нея, с едната ръка на рамото ѝ, и наблюдаваше хлъзгащите се покрай тях номера на нивата, черни стражи над сумрачната паст на входовете към вътрешните коридори на Предизвикателство. Числата пробягваха на равни интервали и намаляваха.

Тъкмо бяха подминали 490-о ниво, когато Гуен се изправи. Стискаше някаква къса пръчка.

— Свали си дрехите.

— Какво? — възкликна той.

— Свали си дрехите — повтори тя и когато той я погледна, поклати нетърпеливо глава и го потупа по гърдите с пръчката. — Това нулира миризмата. С Аркин го използваме в джунглата. Напръскваме се преди да излезем. Убива телесната миризма за около четири часа и да се надяваме, че ще отклони хрътките от дирята.

Дърк кимна и започна да се съблича. Когато остана гол, Гуен го накара да застане с широко разтворени крака и ръце, вдигнати над главата. Натисна нещо и от върха на металната пръчка заизлиза тънка сива мъгла: мекият ѝ допир погъделичка голата кожа на Дърк. Чувстваше се глупаво и уязвим, докато Гуен го пръскаше отпред и отзад, от главата до пръстите на краката. След това тя клекна и напръска и дрехите му, отвътре и отвън, всичко освен тежкото палто, което му беше дал Аркин — него отдели грижливо настрани. Когато свърши, Дърк се облече — дрехите му бяха сухи и поръсени с пепелявата прах, — а Гуен на свой ред се съблече и го остави да я напръска.

— А палтото? — попита той, след като тя се облече. Беше третирала всичко — сака със сензорите, полевото продоволствие, гривната си от нефрит и сребро — всичко освен шареното палто на Аркин.

Гуен го вдигна и го метна през защитното перило на бързо движещата се нагоре лента.

— Не ти трябва — каза Гуен, след като палтото изчезна. — Може би ще отведе глутницата в грешна посока. Сигурни са, че са ни проследили до алеята.

Дърк не беше убеден.

— Може би — отвърна и хвърли поглед към вътрешната стена. Ниво 472 мина и отмина. — Мисля, че трябва да слизаме — каза той изведнъж. — Махаме се от алеята.

Гуен го погледна питащо.

— Ти самата го каза. Който е зад нас, ще стигне поне до алеята. Ако вече са тръгнали надолу, палтото ми няма да ги заблуди много. Ще видят, че минава покрай тях, и само ще се изсмеят.

Тя се усмихна.

— Съгласна. Но си струваше да се опита.

— Значи допускаме, че слизат надолу след нас.

— Набрали сме добра преднина до този момент — прекъсна го тя.

— Алеята не е безопасна, Гуен. Виж, Бретан не може да е горе, той е долу в подземните нива. Вероятно и Чел не е горе, нали?

— Не е. Един кавалар винаги ловува със своя тейн. Не се разделят.

— Това го разбрах. Значи имаме една двойка, която си играе с енергийното захранване под нас, и друга двойка зад гърба ни. Колко други ни преследват? Можеш ли да отговориш на това?

— Не.

— Бих допуснал, че са поне няколко. А дори да не е така, по-добре е да допуснем най-лошото. Ако из града има други Брайт и ако са в контакт с преследвачите зад нас, тези над нас ще кажат на другите да обкръжат алеята.

Очите ѝ се присвиха.

— Може би не. Ловните групи рядко действат заедно. Всяка двойка иска да убие за нея си. Проклятие, защо нямам оръжие!?

Дърк пренебрегна думите ѝ.

— Не бива да рискуваме.

Още докато го казваше, ярките светлини над тях започнаха да мигат, после изведнъж угаснаха и едновременно с това лентата под тях започна да забавя. Гуен залитна и Дърк я улови, за да не падне. Най-бавната лента спря първа, после другата до нея и най-сетне тази, на която се возеха.

Гуен потрепери и го погледна, а Дърк я прегърна по-здраво: извличаше отчаяно нужната му увереност от топлата близост на тялото ѝ.

Под тях — Дърк бе готов да се закълне, че звукът дойде под тях, от посоката, накъдето ги беше отвеждала лентата — прокънтя за кратко пронизителен писък. Не беше много далече.

Гуен се отдръпна от него. Не говореха. Местеха се от лента на лента през загърнатите в сенки пътни платна към прохода, който отвеждаше от опасния булевард и отново в коридорите. Дърк погледна нагоре към цифрите, докато преминаваха от сивия сумрак в синьото: ниво 468. Килимите отново погълнаха стъпките им, когато затичаха по първия дълъг коридор, после завиха, и още веднъж, и още, ту надясно, ту наляво, избираха посоките случайно. Бягаха, докато не останаха без дъх, и тогава спряха под светлината на сумрачно синкав глобус.

— Какво беше това? — попита той, когато успя да си поеме дъх.

Гуен все още едва дишаше. Най-сетне се съвзе. Вадички сълзи се стичаха по лицето ѝ в синкавата светлина.

— Какво мислиш, че беше? — каза накрая изнервено. — Писъци на лъжечовек, това беше.

Дърк отвори устата си и усети вкуса на сол. Опипа мокрото по бузите си и се зачуди от колко време ли плаче.

— Още Брайт значи.

— Под нас — каза тя. — И са намерили жертва. Проклятие, проклятие, проклятие! Ние ги доведохме тук, ние сме виновни. Как можахме да сме толкова глупави? Джаан винаги се боеше, че ще започнат да ловуват в градовете.

— Започнаха вчера — каза Дърк. — С желатиновите деца от Блеквайн. Беше само въпрос на време, докато дойдат тук. Не взимай всичко…

Тя извърна лицето си към него, изопнато от гняв, по бузите ѝ още се стичаха сълзи.

— Какво? Мислиш, че не сме виновни ли? Кой друг тогава? Бретан Брайт те проследи, Дърк. Защо дойдохме тук? Можеше да отидем в Дванайсети сън или до Мускел, до Есвоч. Празни градове. Никой нямаше да пострада. Сега емерелите ще бъдат… Колко обитатели каза Гласът, че са останали?

— Не помня. Около четиристотин. Нещо такова.

Понечи да я прегърне през раменете и да я придърпа към себе си, но тя се отдръпна и го изгледа с гняв.

— Наша е вината! Трябва да направим нещо.

— Можем само да се опитаме да останем живи — отвърна той. — Те гонят нас, забрави ли? Не можем да се грижим за другите.

Гуен го гледаше, на лицето ѝ бе изписано… какво? Може би презрение, помисли Дърк. Това го стъписа.

— Не вярвам на това, което казваш. Не можеш ли да помислиш за някой друг освен за себе си? Проклятие, Дърк, ние поне имаме нулевата миризма, ако не друго. А емерелите нямат нищичко. Никакви оръжия, никаква защита. Те са лъжечовеци, дивеч, нищо повече. Трябва да направим нещо.

— Какво? Самоубийство? Това ли? Не искаше да отида срещу Бретан тази сутрин, на дуела, а сега…

— Да! Сега сме длъжни. Нямаше да говориш така на Авалон — каза тя и гласът ѝ се извиси почти до вик. — Друг беше тогава. Джаан не би…

Спря, дала си изведнъж сметка за думите си, и извърна очи. После се разхлипа. Дърк седеше съвсем неподвижен.

— Това е значи — отрони след малко. Гласът му беше много тих. — Джаан нямаше да мисли за себе си, нали? Джаан щеше да играе героя.

Гуен го погледна отново.

— Щеше, знаеш го.

Той кимна.

— Да. Щеше. Може би и аз щях, някога. Може би си права. Може би съм се променил. Вече нищо не знам.

И изведнъж се почувства зле, уморен, победен и много засрамен. Мислите му кръжаха, и кръжаха. И двамата бяха прави. Бяха довели Брайт тук в Предизвикателство, при стотици невинни жертви. Вината беше тяхна. Гуен беше права. И все пак той също беше прав. Нищо не можеха да направят, нищо. Дори да беше егоистично, беше не по-малко вярно.

Гуен плачеше. Той посегна отново и този път тя се остави да я прегърне и да се опита да я утеши. Но през цялото време, докато галеше дългата ѝ черна коса и се мъчеше да задържи собствените си сълзи, той знаеше, че няма полза, че това не променя нищо. Брайт бяха тръгнали на лов, убиваха… и той не можеше да ги спре. Едва ли можеше да спаси и себе си. Не беше старият Дърк в края на краищата, Дърк от Авалон, не. И жената в ръцете му не беше Джени. Двамата бяха само плячка.

А после изведнъж го осени и той каза високо:

— Да!

Гуен го погледна, а Дърк се надигна колебливо и я вдигна да стане.

— Дърк?

— Можем да направим нещо — каза той и я поведе към вратата на най-близкото жилище.

Отвори се лесно. Дърк отиде до видеоекрана до леглото. Всички светлини в стаята бяха угаснали, единственото осветление беше дългият правоъгълник бледосиньо, който падаше от отворената врата. Гуен стоеше в рамката неуверена — унил тъмен силует.

Дърк включи екрана е надежда (нищо друго не му оставаше) и той светна. Дърк задиша по-леко. Обърна се към Гуен.

— Какво ще направиш? — попита тя.

— Кажи ми домашния си номер за повикване.

Тя разбра. Бавно кимна и му каза цифрите, а той ги набра, една по една, и зачака. Пулсиращият сигнал за повикване огря стаята. Когато се разпадна, точиците светлина се преподредиха и очертаха суровото лице на Джаан Вайкъри.

Никой не проговори. Гуен пристъпи и застана зад Дърк, с една ръка на рамото му. Вайкъри ги гледаше мълчаливо и в дълго проточилата се пауза Дърк се уплаши, че ще угаси екрана и ще ги остави на съдбата им.

Не го направи. Каза му:

— Ти беше мой крепостен брат. Повярвах ти. — След това очите му се изместиха към Гуен. — А теб те обичах.

— Джаан — проговори тя, бързо и тихо, толкова близо до шепота, че Вайкъри едва ли можеше да я чуе. Замълча, обърна се и бързо излезе.

Все пак Вайкъри не прекъсна връзката.

— В Предизвикателство сте, виждам. Защо се обади, т’Лариен? Знаеш какво трябва да направим, двамата с моя тейн, нали?

— Знам — отвърна Дърк. — Рискувам. Трябваше да ти го кажа. Брайт са ни проследили. По някакъв начин, не знам как, изобщо не мислехме, че ще бъдем проследени. Но те са тук. Бретан Брайт Лантри е изключил градския компютър и изглежда контролира повечето останала енергия. Другите… имат ловни глутници тук. Из коридорите са.

— Разбирам — каза Вайкъри. Чувство — неразгадаемо, странно — пробяга по лицето му. — Обитателите.

Дърк кимна.

— Ще дойдете ли?

Вайкъри се усмихна. Никаква радост нямаше в усмивката му.

— Молиш за помощта ми, Дърк т’Лариен? — Поклати глава. — Не, не би трябвало да се подигравам, не молиш за себе си. Разбирам това. За другите, земерелите, да, с Гарс ще дойдем. Ще донесем сигналните си светлини и тези от тях, които намерим преди ловците, ще направим корариел на Айрънджейд. Но все пак ще отнеме време, сигурно много време. Мнозина ще умрат. Вчера, в града в Беззвездното езеро, едно същество, наречено Майка, умря от внезапна смърт. Желатиновите деца… Знаеш ли за желатиновите деца на Блеквайн, т’Лариен?

— Да. Знам достатъчно.

— Изригнаха от своята Майка, за да си потърсят друга, но не намериха. През десетилетията, докато са живели в недрата на огромния си приемник, други от техния свят са уловили съществото, докарали са го на Ворлорн от Света на Океана Блеквайн и са го изоставили. Няма много обич между желатиновите деца и другите блеквайнери, не от техния култ. Тъй че се изнизаха навън, стотина или повече, нахлуха в своя град и го изпълниха с внезапен живот, без изобщо да знаят къде са или защо. Повечето бяха стари, доста стари. В паниката си започнаха да пробуждат мъртвия град, тъй че Росеф висш-Брайт ги намери. Направих каквото можах, защитих някои. Брайт намериха много други, защото отне време. Същото ще е в Предизвикателство. Тези, които побягнат по коридорите, ще бъдат изловени и избити много преди двамата с моя тейн да можем да помогнем. Разбираш ли?

Дърк кимна.

— Не е достатъчно да ме повикаш — каза Вайкъри. — Трябва да действаш и ти самият. Бретан Брайт Лантри те иска на всяка цена, теб и никой друг. Би могъл дори да позволи да се дуелираш. Другите искат само да те хванат, като лъжечовек, но дори те те ценят много над другата плячка. Излез на открито, т’Лариен, и те ще дойдат след теб. За емерелите, които се крият около теб, времето ще е важно.

— Разбирам — каза Дърк. — Искаш с Гуен да…

Лицето на Вайкъри видимо потръпна.

— Не, не Гуен.

— Значи само аз. Искаш да привлека вниманието им към себе си. Без оръжие?

— Имаш оръжие — каза Вайкъри. — Сам го открадна, с което нанесе обида на Айрънджейд. Дали избираш да го използваш, или не, е решение, което само ти можеш да вземеш. Няма да ти се доверя, че ще направиш правилния избор. Доверих ти се веднъж. Просто ти казвам. Още нещо, т’Лариен. Каквото и да направиш, или да не направиш, то не променя нищо между нас. Това обаждане не променя нищо. Знаеш какво трябва да направим.

— Каза го — отвърна Дърк.

— Казвам го за втори път. Искам да го запомниш.

— Вайкъри се намръщи. — А сега ще тръгна. Дълъг е полетът до Предизвикателство, дълъг студен полет.

Екранът помръкна преди Дърк да успее да измисли отговор.

Гуен го чакаше зад вратата, скрила лице в шепите си.

— Идват ли?

— Да — отвърна Дърк.

— Съжалявам, че… излязох. Не можех да издържа пред него.

— Няма значение.

— Има.

— Няма — каза той рязко. Стомахът го заболя. Непрекъснато си представяше далечни писъци. — Няма. Ти го показа ясно — как се чувстваш.

— Нима? — Тя се изсмя. — Ако знаеш как се чувствам, значи знаеш повече от самата мен, Дърк.

— Гуен, аз не… Не, слушай, няма значение. Ти беше права. Трябва да… Джаан каза, че имаме оръжие.

Тя се намръщи.

— Така ли? Да не мисли, че съм взела пушката със стреличките?

— Не, едва ли. Каза само, че имаме оръжие, че сме го откраднали и че с това сме обидили Айрънджейд.

Тя затвори очи.

— Какво? О, разбира се. — Отвори очи. — Въздушната кола. Въоръжена е с лазерни оръдия. Това трябва да е имал предвид. Те не са заредени. Не мисля дори, че са свързани. Това е въздушната кола, която използвах повечето пъти и Гарс…

— Разбирам. Но смяташ, че лазерите може да се оправят? Да проработят?

— Може би. Не знам. Но какво друго може да е имал предвид Джаан?

— Брайт може да са намерили колата, разбира се — каза Дърк. Гласът му беше студен и спокоен. — Ще трябва да поемем този риск. Криенето… не можем да се скрием, ще ни намерят. Бретан може вече да идва насам, ако съобщението ми до Лартейн е засечено някъде долу. Не, бягаме към въздушната кола. Те няма да очакват това, ако знаят, че сме тръгнали надолу по алеята.

— Въздушната кола е на петдесет и две нива над нас — изтъкна Гуен. — Как да стигнем до нея? Ако Бретан има контрол над енергията, със сигурност ще е изключил асансьорите. Спря подвижните тротоари, нали?

— Защото знаеше, че използваме лентите — каза Дърк.

— Или поне че сме на булеварда. Тези, които са по дирята ни, са му казали. Те са свързани, Гуен. Брайт. Трябва да са — лентите спряха твърде удобно. Но това ни улеснява.

— Улеснява ни? Как?

— Да привлечем вниманието им към себе си — отвърна той. — Да тръгнат след нас, да спасим проклетите емерели. Това иска Джаан от нас. Не иска ли това от нас? — Гласът му беше рязък.

Гуен пребледня.

— Е… да.

— Тогава печелим. Ще го направим.

Тя се замисли, после каза:

— Асансьорите? Ако все още работят?

— Не можем да разчитаме на асансьорите. Дори да работят. Бретан може да ги спре, докато още сме вътре.

— Не знам за никакви стълбища — каза тя. — И не бихме могли изобщо да ги намерим без Гласа, дори да съществуват. Можем да тръгнем нагоре по алеята, но…

— Знаем, че поне две ловни групи на Брайт я претърсват. Вероятно са повече. Не.

— Какво тогава?

— Какво остана? — Той се намръщи. — Централната шахта.

Дърк се надвеси над желязното перило, погледна нагоре и надолу и се замая. Централната шахта като че ли продължаваше безкрайно в двете посоки. Знаеше, че са само два километра от дъното до върха, но всичко в шахтата създаваше усещането за почти безкрайно разстояние. Издигащите се течения топъл въздух изпълваха шахтата със сиво-бяла мъгла, а терасите около периферията — етаж след етаж, след етаж — бяха съвсем еднакви и създаваха илюзията за безкрайно повторение.

Гуен беше взела нещо от сака със сензорите, някакъв сребрист метален инструмент. Застана до Дърк и го метна в шахтата. Двамата се загледаха как се отдалечава, кръжеше и кръжеше, и им намигаше с отразена светлина. Отплува до средата по диаметъра на огромния цилиндър, преди да започне да пада, леко, наполовина поддържан от издигащия се въздух, прашинка метална прах, затанцувала в изкуствената слънчева светлина. Наблюдаваха го цяла вечност, преди да изчезне в сивото течение под тях.

— Е — каза Гуен, след като сребристото нещо се изгуби от погледа им, — гравитационната решетка все още е включена.

— Да. Бретан не познава града. Не достатъчно добре. — Дърк отново погледна нагоре. — Май е време за старт. Кой е пръв?

— След теб — каза тя.

Дърк отвори портата на терасата и се отдръпна до стената. Забърса нервно кичур коса от очите си, сви рамене и затича напред, отскочи колкото можа по-силно от ръба.

Скокът го отнесе навън и нагоре, и нагоре. В един безумен миг беше като пропадане и стомахът му се сви, но после той погледна нагоре и видя, и усети, и изобщо не беше като падане, беше летене, реене. Засмя се, изведнъж замаян, изпъна ръце пред себе си и след това замаха назад с мощни удари, и заплува нагоре още по-бързо. Редовете празни тераси полетяха покрай него: едно ниво, две, пет. Рано или късно щеше да започне да спира, бавно извиващо се пропадане в загърнатата в сиво далечина, но едва ли щеше да има време да пропадне много. Другата страна на централната шахта беше само на трийсет метра от него, лесен отскок от тънките гравитационни решетки.

Най-после извиващата се стена се приближи и той се блъсна в едно желязно перило, завъртя се и се затъркаля нелепо нагоре, преди да се вкопчи в пилон на терасата точно над тази, в която се беше ударил. Беше прелетял чисто през централната шахта, единайсет нива нагоре. Усмихнат и странно възбуден, Дърк седна и засъбира сили за втория скок, докато гледаше идващата след него Гуен. Тя летеше като някаква изящна невероятна птица, черната ѝ коса блещукаше зад нея, докато се рееше във въздуха. Освен това го надскочи с две нива.

Докато стигнат 520-о ниво, Дърк беше натъртен на пет-шест места, където се беше удрял в железните парапети, но иначе се чувстваше добре. В края на шестия си зашеметяващ скок през шахтата почти изпитваше неохота да се издърпа на балкона и да се върне към нормална гравитация. Но го направи. Гуен вече го чакаше, пакетът със сензори и полевото продоволствие бяха стегнати на гърба ѝ. Подаде му ръка и му помогна да прехвърли перилото.

Влязоха в широк коридор, който обикаляше около централната шахта, и във вече познатите сини сенки.

Глобуси светеха смътно от двете им страни — дълги прави проходи отвеждаха от ядрото на града като спици на някакво огромно колело. Избраха един напосоки и тръгнаха бързо към периметъра. Вървенето се оказа по-дълго, отколкото Дърк си бе мислил, покрай многобройни други пресечки (загуби броя им на четирийсет), всяка една като другите, покрай черни врати, които се различаваха само по номерата си. Никой от двамата не проговаряше. Хубавото усещане, до което се бе докоснал за кратко, радостта от безкрилия полет, се смъкна от него толкова внезапно, колкото бе дошло, и на негово място се появи смътна нотка страх. Ушите му сътворяваха призраци, които да го тревожат, далечен вой и меките стъпки на преследвачи; очите му превръщаха по-далечните светлинни глобуси в нещо чуждо и ужасно и откриваха фигури в кобалтовите ъгли, където се таеше само мрак. Но не се натъкнаха на нищо и на никого; само умът му му играеше номера.

И все пак Брайт бяха минавали тук. Близо до периметъра на Предизвикателство, където пресечният коридор се събираше с външната алея, намериха едно от возилата с издутите като балони гуми, с които Гласът превозваше гостите. Беше празно и преобърнато, лежеше наполовина върху синия килим и наполовина на чистата студена пластмаса, която покриваше същинската алея. Когато стигнаха до него, спряха и Гуен го погледна многозначително. Колите с балонните гуми, спомни си Дърк, нямаха уреди за управление — Гласът ги управляваше пряко. А тук лежеше една, обърната на една страна, без енергия и обездвижена. Забеляза и още нещо. До едно от задните колела синият килим беше влажен и вмирисан.

— Хайде — прошепна Гуен и тръгнаха по тихия булевард. Надяваха се, че Брайт, които са били тук, вече са далече и няма да ги чуят. Въздушният хангар и колата им вече бяха много близо; щеше да е жестока ирония, ако не стигнеха до тях. Но Дърк имаше чувството, че стъпките им отекват ужасно силно по незастлания булевард. Със сигурност цялото здание можеше да ги чуе, дори Бретан Брайт в дълбоките подземия на километри долу. Когато стигнаха до пешеходната пътека, която пресичаше средната ивица вече спрели ленти, затичаха. Дърк не беше сигурен кой пръв — Гуен или той. В един момент крачеха един до друг, опитвайки се да се движат колкото може по-бързо с колкото може по-малко шум; след това изведнъж затичаха.

Отвъд алеята… гол коридор, два завоя, широка врата, която сякаш не искаше да се отвори. Накрая Дърк блъсна натъртеното си рамо в нея и двамата с вратата изпъшкаха, но тя все пак поддаде и отново се озоваха във въздушния хангар на 520-о ниво на Предизвикателство.

Нощта бе студена и тъмна. Чуваха вечния вятър на Ворлорн, виещ срещу кулата на Емерел, една-единствена ярка звезда грееше в дългия нисък правоъгълник, който обграждаше чуждото небе. Самият хангар беше също толкова черен.

Никакви светлини не светнаха.

Но въздушната кола си беше там, свита в тъмното като живо същество, като банши, каквато трябваше да наподобява, и никакви Брайт не я охраняваха.

Тръгнаха към нея. Гуен смъкна сака със сензорите и пакета с хранителни припаси и ги сложи на задната седалка, където все още лежаха небесните скутери. Дърк стоеше и я гледаше разтреперан. Връхното палто на Руарк го нямаше, а въздухът тази нощ беше леден.

Гуен докосна един клавиш на плота за управление и в центъра на гюрука на мантата се отвори тъмна цепнатина. Назад и нагоре се люшнаха метални плочи и недрата на каваларската машина се разтвориха пред тях. Гуен заобиколи и включи лампа, вградена на вътрешната страна на една от покривните плочи. Другата, видя Дърк, беше покрита с инструменти в метални скоби.

Гуен стоеше под жълтата светлина и оглеждаше сложната машинария. Дърк отиде до нея. Тя поклати глава и каза уморено:

— Не. Няма да стане.

— Можем да извлечем енергия от гравитационната решетка — предложи Дърк. — Имаш инструменти. — И ги посочи.

— Не знам достатъчно — каза тя. — Надявах се, че ще мога да измисля нещо… Не мога обаче. Не е само въпрос на енергия. Лазерите на крилата дори не са свързани. Като нищо може да са просто орнамент, никаква полза от тях. — Погледна го. — Не мисля, че ти…

— Не.

Тя кимна.

— Значи нямаме оръжия.

Дърк се изправи и погледна над мантата към празното небе на Ворлорн.

— Можем да излетим оттук.

Гуен се пресегна, хвана плочите, дръпна ги надолу и ги събра — и тъмната банши отново стана цяла и страховита.

— Не. Спомни си какво каза. Брайт са отвън. Колите им са въоръжени. Просто нямаме шанс. Никакъв. — Заобиколи го и се качи във въздушната кола.

Той я последва. Седна и загледа самотната звезда в студеното нощно небе. Беше страшно уморен и знаеше, че не е само физическа умора. Откакто бе дошъл в Предизвикателство, чувствата го бяха заливали като вълни на пясъчен бряг, една след друга, но изведнъж океанът сякаш бе изчезнал. Никакви вълни не бяха останали.

— Предполагам, че беше права преди, в коридора — каза той замислено. Не я гледаше.

— Права ли? За какво?

— За това, че съм егоист. За… знаеш… за това, че не съм рицар на бял кон.

— Рицар на бял кон?

— Като Джаан. Не съм рицар на бял кон, но на Авалон често си мислех, че съм. Вярвах в разни неща. Вече трудно мога да си спомня дори какви бяха. Освен за теб, Джени. Теб помнех. Точно затова… е, разбираш. През последните седем години бях направил разни неща, нищо ужасно, нали разбираш, но все пак неща, които можеше да не съм направил на Авалон.

Цинични неща, егоистични неща. Но досега никога не съм причинявал убийството на някого.

— Не се самобичувай, Дърк — каза тя. Гласът ѝ също беше уморен. — Не е привлекателно.

— Искам да направя нещо. Трябва. Не мога просто да… разбираш. Беше права.

— Не можем да направим нищо освен да бягаме и да умрем, а това изобщо няма да помогне. Нямаме никакво оръжие.

Дърк се изсмя горчиво.

— Значи чакаме Джаан и Гарс да дойдат и да ни спасят, а след това… Събирането ни беше ужасно краткотрайно, нали?

Тя се наведе напред, без да отвърне, и отпусна глава на лакътя си над контролния панел. Дърк я погледна, а после отново се загледа навън. Беше му студено в тънкото облекло, но това някак си не изглеждаше важно.

Седяха притихнали в мантата.

А после Дърк се обърна и сложи ръка на рамото ѝ.

— Оръжието — каза той със странно оживен глас. — Джаан каза, че имаме оръжие.

— Лазерите на въздушната кола. Но…

— Не — прекъсна я Дърк и изведнъж се ухили. — Не, не, не!

— Какво друго може да е имал предвид?

В отговор Дърк се пресегна и включи повдиганите на въздушната кола. Сивата метална банши оживя, размърда се и леко се надигна от подовите плочи.

— Колата — каза той. — Самата кола.

— Брайт имат коли — каза тя. — Въоръжени коли навън.

— Да. Но с Джаан не говорехме за Брайт отвън. Говорехме за ловните групи вътре. Тия, дето вилнеят около булеварда и убиват хора!

Разбирането озари лицето ѝ като слънчева светлина.

— Да! — Тя се ухили свирепо и посегна към уредите, а мантата изръмжа и някъде под корпуса ѝ ярки стълбове бяла светлина блеснаха и подгониха тъмнината пред тях.

Докато Гуен задържаше колата на половин метър от пода, Дърк се метна през крилото, отиде до разбитата врата и със също толкова разбитото си рамо изби втори панел — направи достатъчно широк отвор за въздушната кола. Гуен придвижи мантата до него и той се качи отново.

Скоро след това вече бяха в алеята, носеха се над широкия булевард близо до обърнатата кола с балонните гуми. Ярките лъчи на фаровете се люшнаха над застиналите подвижни платформи и отдавна запустелите магазини и се насочиха право напред, надолу по платното, което щеше да ги отведе около и около високата кула на Предизвикателство, докато накрая не стигнеха до земята.

— Разбираш — каза Гуен, — че сме в горното платно. Спускащият се трафик би трябвало да остава от другата страна на средната линия. И посочи.

— Което несъмнено е забранено от нормите на см-Емерел. — Дърк се усмихна. — Но не мисля, че Гласът ще възрази.

Гуен му отвърна с усмивка, докосна уредите и мантата скочи устремно напред и набра скорост. Понесоха се във вихъра на насрещния вятър през сивия сумрак, все по-бързо и по-бързо. Гуен беше пребледняла над пулта, а Дърк наблюдаваше номерата на нивата, докато коридор след коридор проблясваха покрай тях.

Чуха ловците на Брайт много преди да ги видят — воя и дивия пронизителен лай, в които нямаше нищо кучешко. Дърк се пресегна и угаси фаровете на въздушната кола.

Гуен го изгледа озадачено.

— Не вдигаме почти никакъв шум — каза той. — Изобщо няма да ни чуят от воя и собствените си викове. Но биха могли да видят светлините. Нали?

— Да.

Нищо повече. Тя се съсредоточи върху управлението. Дърк я загледа в бледосивата светлина. Очите ѝ отново бяха нефрит, сух и лъскав, толкова гневни, колкото очите на Гарс Янацек понякога. Най-после имаше своето оръжие, а каваларските ловци бяха някъде напред.

Близо до ниво 497 подминаха зона, осеяна с парчета накъсан плат, който изпърха и се размърда, пометен от спускането им. Едно парче, по-голямо от другите, остана да лежи почти неподвижно в средата на булеварда. Останки от шарено палто, раздрано на дрипи.

Воят напред стана по-силен и по-висок.

По устните на Гуен за миг пробяга усмивка. Дърк я видя и се зачуди, и си спомни за своята нежна Джени на Авалон.

А после ги видяха — малки черни очертания на сенчестото платно, очертания, които бързо се издуха и се превърнаха в мъже и кучета. Пет от големите хрътки тичаха по булеварда свободно по петите на шеста, по-голяма от всички останали, която се напъваше в краищата на две тежки черни вериги. Двама мъже държаха краищата на веригите и залитаха зад глутницата, докато едрият водач ги теглеше напред.

Нарастваха. Колко бързо нарастваха!

Хрътките първи чуха идващата въздушна кола. Водачът се помъчи да се обърне и една от веригите се изтръгна от ръцете на човека, който я държеше. Три от тичащите свободно хрътки се завъртяха с ръмжене, а четвърта затича по платното право към спускащата се кола. Мъжете за миг се объркаха. Единият се беше оплел във веригата, която държеше, когато кучето водач се обърна. Другият, с празни ръце, започна да посяга за нещо на бедрото си…

Гуен включи фаровете. В полумрака очите на мантата бяха заслепяващи.

Въздушната кола връхлетя.

Образи връхлетяха Дърк един след друг. Протяжен вой внезапно се превърна в болезнено скимтене; сблъсъкът накара мантата да потрепери. Дивашки червени очи, блеснали ужасяващо близо, плъше лице и жълти зъби, мокри и лигави, после нов сблъсък, ново разтърсване, трясък. Още удари, болезнено глухо изтупване на плът, един, два, три пъти. Писък, много човешки писък, след това се появи мъж, очертан в светлините на фаровете. Цял час сякаш им отне докато стигнат до него. Беше едър и широкоплещест, с дебели панталони и яке от хамелеонов плат, който сякаш промени цвета си, докато се приближаваха. Ръцете му бяха вдигнати пред очите, едната стиснала безполезен лазер за дуелиране, и Дърк успя да види лъскавия метал, показал се изпод ръкава на мъжа. Бяла коса падаше до раменете му.

След това изведнъж, след цяла вечност замръзнало движение, мъжът изчезна. Мантата потрепери още веднъж. Дърк също.

Напред беше сивата празнота на дългия извиващ се булевард.

Отзад — Дърк се обърна да погледне — след тях тичаше хрътка, повлякла две тракащи и дрънчащи вериги. Но се смали и се стопи. Тъмни фигури бяха осеяли студената пластмасова улица. Изчезнаха още щом започна да ги брои. Някъде горе за миг запулсира светлина, но изобщо не стигна до тях.

Скоро отново бяха сами и нямаше никакъв звук освен тихия съсък от спускането им. Лицето на Гуен беше много спокойно. Ръцете ѝ бяха неподвижни. Неговите трепереха.

— Мисля, че го убихме — каза той.

— Да — отвърна тя. — Някои от хрътките също. — Помълча, после добави: — Името му, доколкото помня, беше Тераан Брайт, нещо такова.

Двамата се смълчаха. Гуен отново изключи фаровете.

— Какво правиш? — попита Дърк.

— Има още пред нас — каза тя. — Спомни си писъците, които чухме.

— Да. — Той помисли малко. — Може ли колата да понесе още сблъсъци?

— Каваларският кодекс на дуела има няколко въздушни форми. Въздушни коли често се избират за оръжия. Правят се здрави. Тази кола е конструирана да издържа на лазерен огън. Бронята… нужно ли е да продължавам?

— Не. — Той помълча. — Гуен?

— Да?

— Не убивай повече от тях.

Тя му хвърли кос поглед.

— Те избиват емерелите и който още е имал нещастието да остане в Предизвикателство. С радост биха ни убили.

— Въпреки това. Можем просто да ги забавим, да спечелим малко време за другите. Джаан скоро ще е тук. Няма нужда да убиваме никого.

Тя въздъхна. Ръцете ѝ се раздвижиха и колата забави.

— Дърк — почна Гуен, но после видя нещо и почти спря, тъй че увиснаха във въздуха и се плъзнаха много бавно напред. — Ето — каза му. — Виж.

Светлината бе толкова смътна, трудно беше да се различи каквото и да било, докато не се доближиха, и тогава… Дърк видя труп, или онова, което бе останало от него. В средата на булеварда, неподвижен и кървав. Късове месо около него. Засъхнала кръв по пластмасата.

— Това трябва да е жертвата, която чухме — обясни с небрежен тон Гуен. — Ловците на лъжечовеци не ядат улова си. Твърдят, че съществата не са хора, а само някакъв вид полуразумни животни, и го вярват при това.

И все пак канибализмът си е канибализъм, дори за тях, тъй че не смеят да ги ядат. Дори в най-старите времена, на Висок Кавалаан през тъмните векове, крепостните ловци никога не са яли плътта на лъжечовеци. Оставяли са ги за боговете, за мухите, за пясъчните буболечки. След като са дали на хрътките си да опитат, разбира се, като награда. Взимат трофеи обаче. Главата. Огледай трупа. Покажи ми главата.

На Дърк му призля.

— Кожата също — продължи Гуен. — Носят ножове за дране. Или поне са носели. Не забравяй, ловът на лъжечовеци е забранен на Висок Кавалаан от поколения. Дори съветът на висшеобвързаните на Брайт е отсъдил против него. Такива убийства, правени от останалите ловци, са незаконни. Трябва да крият трофеите си — освен един от друг може би. Тук обаче… ами, Джаан мисли, че Брайт искат всъщност да се заселят на Ворлорн. Да докарат своите бетейн от крепостите на родния си свят и да оформят нова коалиция тук, съюз, който да върне всички стари порядки, цялата тази мъртва и умираща гадост. Поне за известно време, за година или десет, докато тоберианският стратощит може да съхрани топлина. Лоримаар висш-Лартейн и така нататък, без никой, който да ги сдържа.

— Това е безумие!

— Може би. Това обаче няма да ги спре. И ако Джаантъни и Гарс си тръгнат, ще стане. Присъствието на Айрънджейд ги възпира. Страхуват се, че ако те и други традиционалисти се преместят тук със сила, прогресивната фракция на Айрънджейд също ще изпрати сила. Тогава няма да има нищо за лов и тях и децата им ще ги чака кратък и тежък живот на един умиращ свят, без удоволствията, за които ламтят, без радостите на висшия лов. Не. — Тя сви рамене. — Но в Лартейн дори и сега има трофейни помещения. Самият Лоримаар се гордее с пет глави и разправят, че имал две якета от кожа на „лъжечовек“. Не ги носи. Иначе Джаан щеше да го убие.

Подкара напред въздушната кола и отново започнаха да набират скорост.

— Е — каза тя, — още ли искаш да свия настрана следващия път, когато се натъкнем на някого от тях? След като вече знаеш какво представляват?

Той не отвърна.

Скоро шумовете под тях започнаха отново, протяжният вой и виковете, отекващи по иначе пустия булевард. Подминаха друга преобърната кола — дебелите ѝ меки гуми бяха спаднали и разкъсани — и на Гуен ѝ се наложи да завие, за да я заобиколят. Малко по-късно спускането им бе преградено от неподвижно туловище от черен метал, грамаден робот с четири изпънати ръце, замръзнали гротескно над главата му. Горната част на торса представляваше тъмен цилиндър, осеян със стъклени очи; по-долната част беше основа с размерите на кресло, на шини.

— Страж — каза Гуен, докато завиваха покрай механичния труп, и Дърк видя, че ръцете му са откъснати от китките и че тялото е нашарено с изгорени дупки от лазер.

— Бил ли се е с тях? — попита той.

— Вероятно — отвърна Гуен. — Което означава, че Гласът все още е жив, все още управлява някои функции. Може би точно затова не сме чували нищо повече от Бретан Брайт. Възможно е да си имат неприятности там долу. Гласът естествено би струпал стражите си да защити жизнените функции на града. — Тя сви рамене. — Но все едно. Емерелите не упражняват насилие. Стражите са инструменти за сдържане. Изстрелват сънотворни стрели и мисля, че могат да излъчват сънотворен газ от решетките в основата им. Брайт ще спечелят. Винаги.

Роботът зад тях вече не се виждаше и булевардът отново бе празен. Шумовете напред се усилиха.

Този път Дърк не каза нищо, когато Гуен подкара към тях, включи светлините и последваха нови крясъци и удари. Тя събори двама от ловците на Брайт, макар след това да твърдеше, че не е сигурна дали вторият е мъртъв. Беше пернат странично, ударът го завъртя и го блъсна в една от хрътките му.

И Дърк отново онемя, защото щом залитна и изхвърча настрани от дясното крило, мъжът изтърва нещо, което носеше, и то полетя във въздуха и се натресе в прозореца на някакъв магазин, като остави кървава диря по стъклото, когато се хлъзна надолу. Беше глава. И я беше държал за косата.

Пътят се въртеше и въртеше около кулата на Предизвикателство, спускаше се надолу бавно и неумолимо. Отне им повече време, отколкото Дърк си мислеше, докато се спуснат от ниво 388 — където изненадаха втората ловна група на Брайт — до първо ниво. Дълъг полет в сиво безмълвие.

Не се натъкнаха на никого повече, нито на кавалари, нито на емерели.

На 120-о ниво самотен страж прегради пътя им, извърна мътните си очи към тях и им заповяда да спрат. Гласът му беше мил и сърдечен — Гласът на Предизвикателство. Но Гуен не забави и когато го приближи, стражът се изтъркаля встрани от пътя им, без да стреля или да пусне газ.

На петдесет и седмо ниво смътните светлини над тях примигаха и угаснаха и за миг те продължиха полета си в пълна тъмнина. После Гуен включи фаровете и намали скоростта. Никой от двамата не проговори, но Дърк помисли за Бретан Брайт и за миг се зачуди дали светлините са се повредили, или пък са ги изключили. Второто, предположи той. Някой оцелял горе най-после се беше обадил на крепостните си братя долу.

На първо ниво булевардът свърши в просторно платно и пътен кръг. Успяха да видят много малко от него — само там, докъдето стигаха лъчите на фаровете, изненадващо заподскачаха смътни очертания от океана катран, който ги обкръжаваше. Центърът на кръга като че ли беше някакво дърво. Дърк успя да зърне гигантско чворесто стебло, буквална стена от дърво, над тях се чуваше шумолене на листа. Пътят изви около огромното дърво в широк кръг.

От другата страна на дървото широк портал зееше отворен към нощта и Дърк усети повея на вятър по лицето си. Когато профучаха покрай портала, надникна навън. Бяла пътна лента извеждаше от Предизвикателство.

А ниско над пътя се движеше въздушна кола, бързо, към града. Към тях. Дърк я зърна само за миг. Беше тъмна — но всичко бе тъмно под жалката звездна светлина — и метална, някакъв безформен каваларски звяр, който дори не можеше да определи.

Не бяха Айрънджейд, в това бе сигурен.