Смъртта на светлината

4

— Неприятно е, че трябваше да се натъкнеш на Лоримаар тази сутрин — каза Гуен. — Нямаше причина да се въвличаш и се надявах да ти спестя тези ужасни подробности. Надявам се да запазиш това в тайна, след като напуснеш Ворлорн. Нека Джаан и Гарс се погрижат за Брайт. Все едно, никой друг няма да направи нищо, освен да говорят за това и да клеветят невинни хора на Висок Кавалаан. Най-важното, не казвай на Аркин! Той презира каваларите и моментално ще тръгне за Кимдис. — Тя се изправи. — Засега бих предложила да говорим за по-приятни неща. Имаме малко време заедно. Мога да ти бъда екскурзовод само докато не ми се наложи да се върна към работата си. Няма никаква причина да позволим на онези касапи Брайт да развалят няколкото дни, които имаме.

— Както кажеш — отвърна Дърк, жаден да я удовлетвори, но все още потресен от цялата история с Лоримаар и лъжечовеците. — Намислила ли си нещо?

— Мога да те заведа пак в горите — каза Гуен. — Продължават безкрайно и има стотици удивителни неща, които може да се видят: езера, пълни с риба, по-голяма от двама ни, могили на насекоми, по-големи от тази сграда и издигнати от насекоми, по-малки от нокътя ти, и невероятна система пещери — Джаан я откри отвъд планинската стена… Роден пещерняк е той. Все пак мисля, че днес трябва да го отиграем безопасно. Не искаме да слагаме твърде много сол в раната на Лоримаар, иначе той и дебелият му тейн може да ни нападнат. Така че днес ще ти покажа градовете. В тях също има обаяние и някаква зловеща красота. Както каза Джаан, Лоримаар все още не се е сетил да ловува там.

— Добре — отвърна Дърк, макар и не особено въодушевено.

Качиха се на покрива. Небесните скутери все още си лежаха там, където ги бяха захвърлили предния ден. Дърк се наведе и ги вдигна, но Гуен ги взе от ръцете му и ги метна отзад във въздушната кола. После взе полетните ботуши и контролните устройства и прибра и тях.

— Никакви скутери днес. Ще пътуваме надалече.

Дърк кимна и двамата се качиха на предната седалка. Заради небето на Ворлорн Дърк имаше чувството, че се прибира от експедиция, вместо да се отправя на такава.

Вятърът запищя диво около въздушната кола и Дърк взе лоста за малко, за да може Гуен да върже дългата си черна коса. Неговата сиво-кафява грива се вееше в безумни гърчове, докато се стрелкаха в небето.

Прехвърлиха планините и Гуен подкара на юг. Ведрата Обща мера с нейните полегати тревисти хълмове и лъкатушещи реки се просна вдясно от тях. Далече вляво се виждаха джунглите. Опустошените от удушвачи райони се открояваха отдалече — жълти ракови образувания в по-тъмното зелено.

Почти час пътуваха в пълно мълчание. Дърк напразно се опитваше да се ориентира какво точно става. Накрая Гуен го погледна с усмивка и каза:

— Обичам да летя с въздушна кола. Дори с тази. Кара ме да се чувствам свободна и чиста, откъсната от всички проблеми там долу. Знаеш какво имам предвид, нали?

Дърк кимна.

— Да. Не си първата, която го казва. Много хора се чувстват така. Аз също.

— Да — отвърна тя. — Често те взимах на полети, помниш ли? На Авалон. Летях часове и часове, от зори до мрак онзи път, а ти просто седеше, провесил ръка през прозореца, загледан някъде далече с онова твое сънено изражение… — Усмихна се отново.

Помнеше. Онези разходки бяха наистина невероятни. Не говореха много, просто се споглеждаха от време на време и всеки път, когато погледите им се срещнеха, се усмихваха широко. Беше неизбежно. Колкото и да се мръщеше, усмивката винаги идваше. Но сега всичко това изглеждаше ужасно далечно и изгубено.

— Защо се сети за това? — попита той.

— Ти ме подсети — отвърна тя и махна с ръка. — Седиш отпуснат, с ръка през борда. Ах, Дърк! Мамиш, знаеш ли? Мисля, че го правиш нарочно, за да ме накараш да си помисля за Авалон и да се усмихна, и да ми се прииска да те прегърна. Ба!

И двамата се засмяха.

И Дърк, почти без да мисли, я прегърна. Тя го погледна за миг, после сви леко рамене и мръщенето ѝ се стопи в примирена въздишка, и накрая в неохотна усмивка. Не се отдръпна обаче.

Летяха към градовете.

Градът на утрото бе мека пастелна гледка сред широка зелена долина. Гуен приземи колата в центъра на един от терасираните му площади и двамата повървяха около час по широките булеварди. Беше прелестен град, изваян от розов мрамор с деликатни жилки и от бял камък. Улиците, бяха широки, зданията — ниски и привидно крехки структури от лъскаво дърво и цветно стъкло. Навсякъде имаше малки паркове и широки алеи, и навсякъде — изкуство: статуи, картини, стенописи покрай тротоарите и по фасадите на сградите, алпийски градини и живи дървесни скулптури.

Но сега парковете бяха запуснати и обрасли, синьозелената трева беше подивяла. Черни лози бяха плъзнали като змии през тротоарите, а по-жизнените дървесни скулптури бяха разкривени в гротескни форми, каквито оформителите им не бяха и сънували.

Мудно течаща синя река раздвояваше и разчетворяваше града, лъкатушеше в курс толкова усукан и извит, колкото улиците покрай бреговете ѝ. Гуен и Дърк поседяха малко до водата под сянката на декоративно дървено мостче и погледаха отражението на Дебелия Сатана, потекло червено и унило по водата. И докато седяха, тя му разказа как е бил градът преди, в дните на Фестивала, преди някой от тях да е дошъл на Ворлорн. Хората на Кимдис го бяха построили, каза му, и го бяха нарекли Дванайсетия сън.

Навярно градът сънуваше сега. В такъв случай беше последният му сън. Сводестите му коридори отекваха празни, градините му бяха мрачни джунгли, скоро щяха да се превърнат в гробища. Там, където смях някога бе изпълвал улиците, сега единственият звук беше тихото шумолене на мъртви листа, понесени от вятъра. Ако Лартейн беше умиращ град, помисли Дърк, докато седеше под мостчето, то Дванайсети сън беше мъртъв.

— Тук Аркин искаше да устроим базата си за операции — каза Гуен. — Ние обаче му се противопоставихме. Щом щяхме да работим заедно, ясно беше, че трябва да живеем в един и същи град, и Аркин искаше това да е Дванайсети сън. Не се съгласих и не знам дали той изобщо ми е простил. Ако каваларите са построили Лартейн като крепост, то кимдисите са изваяли своя град като произведение на изкуството. Разбирам, че навремето е бил дори още по-красив. Разглобили са най-добрите сгради и са прибрали най-изящните скулптури от площадите, когато Фестивалът свършил.

— И ти гласува за Лартейн? — попита Дърк. — Да живеете там?

Тя поклати глава. Косата ѝ, вече развързана, леко се люшна и го докосна закачливо.

— Не — каза Гуен. — Джаан го поиска, и Гарс. Аз… е, всъщност не гласувах за Дванайсети сън. Изобщо нямаше да мога да живея тук. Миризмата на развала е твърде силна. Съгласна съм с Кийтс, знаеш ли. Нищо не е толкова скръбно, колкото смъртта на красотата. Тук е имало повече красота, отколкото дори в Лартейн, макар че Джаан би заръмжал, ако ме чуе да казвам това. Тъй че това е по-тъжното място. Освен това в Лартейн има поне някаква компания, та дори да е само Лоримаар с неговите убийци. Тук не е останал никой освен призраци.

Дърк се загледа над водата: голямото червено слънце, изцедено и впримчено, подскачаше тайнствено нагоре-надолу в бавния шепот на вълните. Можеше почти да види призраците, за които говореше Гуен, привидения, струпани от двете страни на реката и пеещи скръбната си песен за отдавна изгубени неща. И друг един също така, само негов призрак: един лодкар на Браке, подкарал баржата си надолу по реката, бута с дългия черен прът. За Дърк идваше онзи лодкар, идваше и идваше. А черната баржа, която караше, беше ниско във водата и много пълна с празнота.

Тъй че той стана и дръпна и Гуен, без да каже нищо, освен че иска да се махнат. И избягаха от призраците, отново на терасата, където чакаше сивата въздушна кола.

Колата отново ги понесе нагоре, за втора пауза от вятър, небе и тих размисъл. Гуен пък ги понесе по-далече на юг и след това на изток, а Дърк гледаше и седеше умислен, и мълчеше, а тя на моменти хвърляше поглед към него и, винаги неволно, се усмихваше.

Накрая стигнаха до морето.

Градът на следобеда бе построен по брега на нащърбен залив и тъмнозелени вълни се пенеха и разбиваха в гниещи кейове. Нарекли го Мускел Крайморски, каза Гуен, щом закръжиха над него в спускащи се спирали. Въпреки че беше издигнат с другите градове на Ворлорн, излъчваше усещане за древност. Улиците на Мускел бяха като змии с прекършени гръбнаци, криволичещи калдъръми между наклонени кули от многоцветни тухли. Беше тухлен град. Сини тухли, червени тухли, жълти, зелени, оранжеви, тухли боядисани и нашарени, и изпъстрени, тухли лепнати една за друга с хоросан, черен като обсидиан или червен като Сатаната горе, набити заедно в безумни, несъвместими шарки и фигури. Още по-пищни бяха боядисаните платнени сенници на търговските щандове, които все още се редяха от двете страни на криволичещите улици и клечаха самотни на изоставените дървени кейове.

Кацнаха на кей, който изглеждаше по-здрав от останалите, послушаха грохота на вълните и след това закрачиха навътре в града. Всичко празно… всичко — прах. Улиците бяха пометени от вятъра и пусти, куполите и луковичните кули — запуснати, а тлъстото червено слънце горе отмиваше веселите някога цветове. Тухлите се ронеха. Прах имаше навсякъде, многоцветен и давещ. Мускел не беше добре построен град, а сега бе също толкова мъртъв, колкото и Дванайсети сън.

— Примитивно е — каза Дърк сред развалините. Стояха на кръстовището на две улички, където имаше изкопан кладенец, иззидан горе с камък. Долу лъщеше тъмна вода. — Цялото усещане е за предкосмическа ера, а знаците указват същото за културата. Браке е като това, но не чак до тази степен. Имат малко от старата технология, парчета и късчета, които не са били забранени от религията. Мускел изглежда все едно тук не е имало нищо.

Тя кимна. Ръката ѝ леко пробяга по ръба на кладенеца и помете прах и камъчета надолу в тъмното. Нефрит и сребро проблеснаха мътночервено на лявата ѝ ръка, привлякоха погледа на Дърк и го накараха да потръпне и отново да се зачуди. Какво беше това? Робска дамга или знак за любов, какво? Но потисна тази мисъл, нямаше желание да задълбава в това точно сега.

— Хората, които са построили Мускел, са имали много малко — каза тя. — Дошли са от Забравената колония, понякога наричана Леделанд от другите външнопланетяни, и винаги наричана Земя от собствените ѝ хора. На Висок Кавалаан обитателите ѝ били наричани Изгубения народ. Кои са те, как са стигнали до своя свят, откъде са дошли… — Усмихна се и сви рамене. — Никой не знае. Тук са били преди каваларите обаче и вероятно преди „Мао Дзъдун“, за който историята свидетелства, че е първият човешки междузвезден кораб, прехвърлил Булото на Изкусителя. Традиционните кавалари са убедени, че всички от Изгубения народ са лъжечовеци и хрангански демони, но те са доказали, че могат да се съешават с други човешки породи от по-добре познати светове. Но преди всичко Забравената колония е самотен свят без особен интерес към останалото пространство. Имат култура от бронзовата епоха, главно рибари, и живеят сами за себе си.

— В такъв случай съм изненадан, че изобщо са дошли тук — каза Дърк. — Или че са си направили труда да построят град.

— Аа. — Тя се усмихна, забърса още изронен камък и той се изсипа с тих плясък в кладенеца. — Но всеки е трябвало да построи град, всичките четиринайсет култури на външните светове. Това е идеята. Волфхайм са открили Забравената колония преди няколко столетия, тъй че Волфхайм и Тобер заедно домъкнали Изгубения народ тук. Нямали свои междузвездни кораби. Рибарски народ на родния си свят, те станали рибари и тук. Отново Волфхайм, със Света на Океана Блеквайн, зарибили моретата за тях. Ловели риба с плетени мрежи от малки лодки, дребни черни мъже и жени, голи до кръста, и пържели улова в открити ями за гостите.

Имали бардове и улични певци, които да носят радост по тържищата. Всички се отбивали в Мускел по време на Фестивала, за да послушат странните им митове, да хапнат пържена риба и да наемат лодки. Но не мисля, че Изгубеният народ са обичали много града. Месец след края на Фестивала всички те си заминали. Не смъкнали дори сенниците си и все още може да се намерят рибарски ножове и облекло, и по някоя и друга кост, ако човек порови из сградите.

— Правила ли си го?

— Не. Но чувам истории. Кирак Редстийл Кавис, поетът, който живее в Лартейн, дойде тук веднъж, поскита и написа няколко песни.

Дърк се огледа, но нямаше нищо за гледане. Ронещи се тухли и празни улици, прозорци без стъкла като очните кухини на хиляда слепи очи, пъстри сенници, плющящи шумно на вятъра. Нищо.

— Пореден град на призраци — подхвърли той.

— Не — каза Гуен. — Не мисля така. Хората от Изгубения народ така и не са дали душите си на Мускел или на Ворлорн. Всичките им призраци са си заминали у дома с тях.

Дърк потръпна и градът изведнъж му се стори по-празен, отколкото преди миг. По-празен от празен. Странна идея.

— Лартейн единственият град ли е, в който изобщо има живот?

— Не. — Тръгнаха заедно по уличката, обратно към речния бряг. — Не. Сега ще ти покажа живот, ако искаш. Хайде.

Отново във въздуха, и се понесоха през сгъстяващия се мрак. Бе им отнело почти целия следобед, за да стигнат до Мускел и да поскитат из него. Дебелия Сатана се беше смъкнал ниско на хоризонта на запад, а един от четирите му жълти спътника вече се беше скрил от поглед. Отново беше здрач — истински, не само на вид.

Този път Дърк пое управлението, а Гуен седеше до него, отпуснала ръка на неговата, и му даваше кратки указания. Денят свършваше, а той имаше толкова много да ѝ каже, толкова много да пита, толкова много неща да реши. А нищо не беше направил. Скоро, обеща си той, докато пилотираше. Скоро.

Въздушната кола мъркаше тихо, почти недоловимо под нежния му допир. Земята долу помръкваше и километрите се нижеха бързо назад. Живот, каза му Гуен, щеше да се намери напред, на запад, право на запад, към залеза.

Градът на вечерта представляваше самотно сребърно здание с основи далече под тях сред полегати хълмове и с главата му в облаците, на два километра нагоре. Беше град на светлина, с метални хълбоци без прозорци, искреше с нажежен до бяло блясък. Искряща и проблясваща, светлината пълзеше нагоре по извития ствол на вълни: започваха от основата, където градът бе закотвен дълбоко в първичната скала, и след това се катереха нагоре и нагоре и ставаха все по-ярки, докато градът се извисяваше и стесняваше като огромна игла, каквато всъщност беше. Все по-бързо и по-високо се издигаше вълната от светлина, нагоре и нагоре по тази невероятна височина, докато стигнеше обвития в облаци сребърен шпил във взрив от ослепителен блясък. А дотогава три по-късни вълни вече я следваха нагоре.

— Предизвикателство — каза Гуен името на града, докато подхождаха. Името му и намерението. Беше построен от урбанистичната цивилизация на см-Емерел, чиито родни градове са черни стоманени кули, разположени сред хълмисти равнини. Всеки град на Емерел представляваше нация-държава, всичко събрано в една-единствена кула, и повечето емерели никога не напускаха зданието, в което са родени (макар че тези, които го правеха, според Гуен, често ставали най-великите пътешественици из целия космос). Предизвикателство беше всички онези кули на Емерел в едно, сребърнобяла вместо черна, дваж по-горда и три пъти по-висока — аркологичната философия на см-Емерел, въплътена в метал и пластмаса — захранвана с ядрен синтез, компютъризирана и самоподдържаща се. Емерелите се хвалеха, че е безсмъртна, окончателно доказателство, че величието на технологиите на Предела (или на Емерел най-малкото) блести не по-малко ярко от това на Нюхолм или Авалон, или дори на самата Стара Земя.

В корпуса на града имаше тъмни хоризонтални резки — пристани за въздушни съдове, всеки на десет нива от предишния. Дърк се прицели в един и когато го достигна, черната резка лумна с ярка светлина. Отворът беше поне десет метра висок. Нямаше никакъв проблем да кацне на просторната площадка на стотното ниво.

Щом слязоха, дълбок басов глас заговори незнайно откъде:

— Добре дошли. Аз съм Гласът на Предизвикателство. Мога ли да ви бъда полезен?

Дърк погледна Гуен, а тя се засмя.

— Градският мозък — обясни му. — Свръхкомпютър. Казах ти, че градът все още живее.

— Мога ли да ви бъда полезен? — повтори Гласът. Идваше от стените.

— Може би — отвърна Дърк колебливо. — Мисля, че може би сме гладни. Можеш ли да ни нахраниш?

Гласът не отговори, но един стенен панел на няколко метра от тях се хлъзна настрани, безшумен транспортен съд се затъркаля напред и спря пред тях. Настаниха се в него и колата излезе през друга покорно отдръпнала се стена.

Понесоха се на меките издути като балон гуми по безукорно бели коридори покрай безброй редове номерирани врати, а около тях свиреше тиха успокояваща музика. Дърк забеляза, че белите светлини са в рязък контраст с мрачното сиво-кафяво небе на Ворлорн, и след миг коридорите станаха меко, приглушено сини.

Колата с издутите гуми ги откара в ресторант и робосервитьор, който говореше досущ като Гласа, им предложи меню и списъци с вина. Изборът беше богат: не беше ограничен до кухнята на см-Емерел, нито дори до външните светове, а включваше прочути блюда и марки вина от всички разпръснати светове на човешкото пространство, включително няколко, за които Дърк изобщо не беше чувал. Всяко блюдо си имаше своя свят на произход, отпечатан с дребен шрифт на менюто. Дълго се двоумиха над избора си. Накрая Дърк си избра пясъчен дракон, печен в масло, от Света на Джеймисън, а Гуен поръча син хайвер в сирене от Стар Посейдон.

Решиха да поръчат бяло вино. Роботът го донесе замразено в леден куб, който трябваше да разтроши, за да го извади, но по някакъв начин то все още беше течно и идеално охладено.

Точно това е начинът, по който трябва да се сервира — обясни Гласът.

Вечерята бе сервирана на затоплени блюда от сребро и кост. Дърк извади ноктест крак от предястието си, обели черупката и опита бялото плувнало в масло месо.

— Това е невероятно — каза той и кимна към блюдото си. — Живял съм доста време на Света на Джеймисън и джеймитата наистина обичат прясно опечен пясъчен дракон. Това не отстъпва на нищо, което съм опитвал. Замразено? Замразено и докарано тук? По дяволите, на емерелите сигурно им е трябвал цял флот, за да докарат толкова храна.

— Не замразено — последва отговорът. Не беше Гуен, макар че тя го гледаше с объркана усмивка. Отговори му Гласът. — Преди Фестивала търговският кораб „Блу Плейт Спешъл“ от см-Емерел посети толкова светове, колкото можа да достигне, и събра и съхрани мостри на най-добрите им хранителни продукти. Пътешествието, планирано от дълго време, отне около четирийсет и три стандартни години, под командването на четирима капитани и също толкова екипажи. Накрая корабът дойде на Ворлорн, а в кухните и биорезервоарите на Предизвикателство събраните мостри бяха клонирани и реклонирани, за да се хранят множествата посетители. Така бяха размножени рибите и хлябът, не от лъжепророк, а от учените на см-Емерел.

— Звучи много самодоволно — изкикоти се Гуен.

— Звучи като нагласена реч — каза Дърк.

После сви рамене и се зае отново с вечерята си, също като Гуен. Хранеха се сами, освен робосервитьора и Гласа, в центъра на ресторанта, построен да побира стотици. Около тях, празни и безупречни, други маси чакаха безмълвно с тъмночервените си покривки и лъскави сребърни прибори. Клиентите си бяха заминали преди много години. Но Гласът и градът имаха безкрайно търпение.

След това, над кафето (черно и гъсто, със сметана и подправки, смес от Авалон на милия спомен), Дърк се почувства размекнат и отпуснат, може би по-спокоен от всякога, откакто бе дошъл на Ворлорн. Джаан Вайкъри и гривната от нефрит и сребро — лъщеше тъмна и красива в смътните светлини на ресторанта, изящно изваяна и при все това странно изцедена от заплаха и смисъл — някак си бяха изгубили важност сега, когато отново бе насаме с Гуен. Тя седеше срещу него, отпиваше от малката чашка китайски порцелан, усмихваше се с далечната си сънена усмивка и изглеждаше много достижима, също като Джени, която бе познавал и обичал някога, дамата от неговия шепнещ камък.

— Хубаво е — отрони той. Имаше предвид всичко.

А Гуен кимна в отговор.

— Хубаво е — съгласи се с усмивка и Дърк закопня за нея, Гуенивир с големите зелени очи и безкрайната черна коса, тази, която го беше обичала, неговата изгубена душа.

Наведе се и се взря в чашата си. Нямаше никакви знамения в кафето. Трябваше да поговори с нея.

— Всичко беше хубаво тази вечер — каза той. — Като Авалон.

Когато тя промърмори отново в съгласие, Дърк продължи:

— Останало ли е нещо, Гуен?

Тя го изгледа сдържано и отпи от кафето си.

— Въпросът не е честен, Дърк, знаеш го. Винаги има нещо останало. Ако онова, което си имал, е било истинско. Ако не… ами, все едно е. Но ако е било истинско, тогава нещо… бучка любов, чаша омраза, отчаяние, обида, страст. Каквото и да е. Но нещо.

— Не знам — отрони с въздишка Дърк т’Лариен. Беше забил поглед в чашата. — Може би ти си единствената реалност, която съм имал.

— Тъжно.

— Да. Предполагам. — Вдигна очи. — Много ми е останало, Гуен. Любов, омраза, обида, всичко това. Както ти каза. Страст. — И се засмя.

Тя само се усмихна.

— Тъжно — повтори Гуен.

— А ти? Нещо, Гуен?

— Да. Не мога да го отрека. Нещо. И расте.

— Любов?

— Упорит си — каза тя тихо и остави чашката си. Робосервитьорът до лакътя ѝ я напълни отново, вече и със сметана. — Помолих те да не настояваш.

— Трябва — отвърна той. — Достатъчно трудно е да съм близо до теб и да говорим за Ворлорн или за каваларските обичаи, та даже и за ловци. Не за това искам да говорим!

— Знам. Двама стари любовници стоят заедно и си говорят. Обичайна ситуация и обичайно напрежение. И двамата ги е страх, не знаят дали да открехнат отново стари врати, не знаят дали другият иска да събудят отново онези задрямали мисли, или да ги изоставят. Всеки път, когато помисля нещо за Авалон и почти го изричам, се чудя: иска ли той да говоря за това, или се моли да не го кажа?

— Предполагам, че зависи от това, което се каниш да кажеш. Веднъж опитах да започна всичко отново. Помниш ли? Точно след това. Изпратих ти моя шепнещ камък. Ти така и не отговори, така и не дойде.

Гласът му беше спокоен, със смътна нотка на укор и съжаление, но не и гняв. Някак си бе изгубил гнева, поне засега.

— Помисли ли изобщо защо? — каза Гуен. — Получих камъка и плаках. Все още бях сама тогава, още не бях срещнала Джаан и ужасно имах нужда от някого. Щях да се върна при тебе, ако ме беше повикал.

— Повиках те. Ти не дойде.

Тъжна усмивка.

— Ах, Дърк. Шепнещият камък дойде в една малка кутийка със залепена бележка на нея. „Моля те — казваше бележката, — върни се при мен веднага. Имам нужда от теб, Джени“. Това казваше. Плаках и плаках. Само да беше написал „Гуен“, само да беше обичал Гуен, мен. Но не, винаги беше Джени, дори след това, дори тогава.

Дърк си спомни и потрепери.

— Да — призна след кратко мълчание. — Май така написах. Съжалявам. Изобщо не разбирах. Но вече разбирам. Твърде късно ли е?

— Казах го. В горите. Твърде късно е, Дърк, всичко е мъртво. Ще ни нараниш, ако настояваш.

— Всичко е мъртво? Каза, че нещо е останало, и расте. Току-що го каза. Вземи решение, Гуен. Не искам да те нараня, нито себе си. Но искам…

— Знам какво искаш. Не може да стане. Свършило е.

— Защо? — попита той. Посочи гривната ѝ над масата. — Заради това? Нефрит и сребро завинаги? Това ли е?

— Може би — отвърна тя. Гласът ѝ потрепери колебливо. — Не знам. Ние… тоест аз…

Дърк помнеше всичко, което му беше казал Руарк.

— Знам, че не е лесно да говорим за това — каза предпазливо. — И обещах да изчакам. Но някои неща не може да чакат. Каза, че Джаан е твоят съпруг, нали? Какво е Гарс? Какво означава бетейн?

— Държанка — отвърна тя. — Но ти не разбираш. Джаан е различен от другите кавалари, по-силен е, по-разумен и по-благопристоен. Той променя някои неща, сам той. Старите връзки, на бетейн към висшеобвързан, нашите връзки не са такива. Джаан не вярва в това, не повече отколкото вярва в лова на лъжечовеци.

— Той вярва във Висок Кавалаан — каза Дърк. — И в кодекса на дуела. Може би е нетипичен, но все пак е кавал ар.

Не трябваше да го казва. Гуен само се усмихна и се окопити.

— Пфу. Говориш като Аркин.

— Нима? Може би Аркин е прав обаче. Нещо друго. Казваш, че Джаан не вярва в много от старите порядки, нали?

Гуен кимна.

— Чудесно. А Гарс? Не съм имал много възможност да говоря с него. Гарс несъмнено е също толкова просветен, нали?

Това я смути.

— Гарс… — почна тя. Замълча и поклати глава неуверено. — Ами… Гарс е по-консервативен.

— Да. — Изведнъж му се стори, че е схванал всичко. — Да, мисля, че е консервативен, и това е голяма част от проблема ти, нали? На Висок Кавалаан не е мъж и жена. Не, там е мъж и мъж, и може би жена, но дори тогава тя не е ужасно важна. Може би обичаш Джаан, но не държиш на Гарс Янацек, нали?

— Много съм привързана към…

— Нима?

Лицето на Гуен замръзна.

— Престани.

Гласът ѝ го изплаши. Отдръпна се, внезапно и болезнено осъзнал как се е надвесил над масата и натиска, напира, забива, напада и я изтезава, той, който бе дошъл с грижа и да ѝ помогне.

— Извинявай — промълви Дърк.

Мълчание. Тя го гледаше втренчено, долната ѝ устна потръпваше, докато се съвземаше и набираше сила.

— Прав си — каза най-сетне. — Отчасти поне. Не съм… ами… не съм напълно щастлива от съдбата си. — Засмя се малко насила с лека ирония. — Предполагам, че се самозалъгвам много. Лошо е да се самозалъгваш. Всички го правят обаче, всички. Нося нефрита и среброто и си казвам, че съм повече от държанка, повече от другите каваларски жени. Защо? Само защото Джаан казва така? Джаан Вайкъри е добър човек, Дърк, наистина, в много отношения е най-добрият, когото съм познавала. Но все едно дали го обичам, или не, аз съм му длъжна. Дълг и задължение, това са каваларските връзки. Любовта е само нещо, което Джаан възприе на Авалон, и при това не съм съвсем сигурна дали все още я е усвоил. Бих искала да бях негов тейн, ако можеше. Но той вече си имаше тейн. Освен това дори Джаан не би отишъл толкова далече против обичаите на своя свят. Чу какво каза за дуелите… и само защото потърси в някои стари компютърни банки и откри, че един от героите на каваларския народ е имал цици. — Усмихна се криво. — Представи си какво щеше да се случи, ако ме беше взел за тейн! Щеше да загуби всичко, просто всичко. Айрънджейд са сравнително толерантни, да, но ще минат столетия, докато някоя от крепостите стане готова за това. Никоя жена досега не е носила желязото и жар-камъка.

— Защо? — попита Дърк. — Не разбирам. Непрекъснато повтаряте тези неща — за жени родилки и държанки, за жени, криещи се в пещери от страх да излязат навън. А аз продължавам да не вярвам съвсем. Как са се извратили толкова на Висок Кавалаан между другото? Какво имат против жените? Какво му е толкова ужасното, че основателката на Айрънджейд е била жена? Много такива има, знаеш го.

Гуен се усмихна уморено и разтри слепоочията си все едно имаше главоболие.

— Трябваше да оставиш Джаан да довърши — каза след малко. — Тогава щеше да знаеш колкото нас. Той само те загряваше. Не стигна дори до Злочестата чума. — Гуен въздъхна. — Всичко това е много дълга история, Дърк, а точно сега нямам сили за това. Изчакай докато се върнем в Лартейн. Ще потърся копие от дисертацията на Джаан и ще можеш да си го прочетеш сам.

— Добре — каза Дърк. — Но има няколко неща, които няма да мога да прочета в никоя дисертация. Преди няколко минути каза, че не си сигурна, че още обичаш Джаан. Със сигурност не обичаш Висок Кавалаан. Мисля, че мразиш Гарс. Защо тогава си причиняваш всичко това?

— Имаш навика да задаваш гадни въпроси — отвърна тя кисело. — Но преди да отговоря, позволи ми да те поправя по няколко пункта. Възможно е да мразя Гарс, както казваш. Понякога съм напълно сигурна, че мразя Гарс, макар че ако го кажа, това ще убие Джаан. В други моменти обаче… не лъжех, когато ти казах, че съм много привързана към него. Когато за първи път пристигнах на Висок Кавалаан, бях толкова сълзлива, наивна и уязвима… Джаан ми беше обяснил всичко преди това, разбира се, много търпеливо, много подробно, и аз го бях приела. Бях от Авалон в края на краищата, а няма по-префинени същества от авалонците, нали? Освен земяните. Бях изучила всички чудновати култури, които човечеството е разпръснало сред звездите, и знаех, че всеки, който влезе в междузвезден кораб, трябва да е подготвен да се приспособява към съвсем различни социални системи и морални принципи. Знаех, че сексуално-семейните обичаи варират и че Авалон не е непременно по-мъдър свят от Висок Кавалаан в тази област. Бях много мъдра, така поне си мислех.

— Но не бях готова за каваларите, о, не. Докато съм жива, няма да забравя нито за секунда страха и травмата от първия ми ден и нощ в твърдините на Айрънджейд, като бетейн на Джаан Вайкъри. Особено първата нощ. — Засмя се. — Джаан ме беше предупредил, разбира се, и… по дяволите, просто не бях готова да бъда споделена. Какво мога да кажа? Беше лошо, но преживях. Гарс помогна. Беше искрено загрижен за мен и много за Джаан. Би могло дори да се каже, че беше нежен. Доверих му се. Вслуша се и беше внимателен. А на следващата сутрин започна вербалното насилие. Бях уплашена и наранена. Джаан беше разстроен и ужасно ядосан. Запокити Гарс през цялата стая първия път, когато ме нарече бетейн-кучка. И Гарс кротна за известно време. Не е чак толкова лош, но така и не спира. Наистина е невероятен. Ще предизвика на дуел и ще убие всеки кавалар, който би ме обидил наполовина толкова силно, колкото прави той. Знае, че шегите му ядосват Джаан и предизвикват ужасни караници… или най-малкото предизвикваха. Джаан вече е претръпнал за всичко това. Но той продължава. Вероятно не може да се сдържа или искрено ме ненавижда, или пък просто обича да нанася болка. Ако е така, не съм му давала много повод за радост през последните няколко години. Едно от първите неща, които реших, беше, че няма да му позволя повече да ме разплаче. И не му позволих. Дори когато каже нещо, което ме кара да искам да му разцепя главата с брадва, просто се усмихвам и стискам зъби, и се опитвам да измисля нещо неприятно, което да му отвърна. Един-два пъти успях да го изкарам от релси. Но обикновено той ме кара да се чувствам като смачкана буболечка.

— Но въпреки всичко има и други моменти. — Тя въздъхна. — Примирия, малки прекратявания на огъня в нашата никога несвършваща война, времена на изненадваща топлина и съпричастие. Много от тях нощем. Винаги ме стъписват, когато дойдат. Твърде напрегнати са. Веднъж, ако искаш ми вярвай, казах на Гарс, че го обичам. Той ми се изсмя. Каза ми гръмко, че не ме обича, че по-скоро съм кро-бетейн за него и че се отнася с мен така, както е длъжен да се отнася с мен от връзката, съществуваща между нас. Това беше последният път, когато за малко щях да се разплача. Борих се и се борих, и спечелих. Не заплаках. Само му извиках нещо и избягах в коридора. Живеехме под земята, нали разбираш. Всички на Висок Кавалаан живеят под земята. Не носех много по себе си, освен гривната си, и затичах като полудяла, и накрая онзи мъж се опита да ме спре — пиян, идиот, слепец, който не можа да види нефрита и среброто, не знам. Бях толкова побесняла, че издърпах пистолета му от кобура и го ударих през лицето с него, първия път, в който изобщо удрях човешко същество от яд, и точно тогава Джаан и Гарс дойдоха. Джаан изглеждаше спокоен, но беше много разтревожен. Гарс беше почти доволен и гореше от желание за бой. Все едно мъжът, когото надвих, не беше достатъчно оскърбен, та Гарс трябваше да ми каже, че трябвало да събера зъбите, които съм му избила, и да му ги върна, че вече съм си взела достатъчно. Имаха късмет, че избегнаха дуел заради този коментар.

— Как по дяволите изобщо си се въвлякла в такава ситуация, Гуен? — попита Дърк. Мъчеше се да задържи гласа си спокоен. Беше ѝ ядосан, болеше го заради нея и все пак, странно — или може би не толкова странно, — чувстваше се въодушевен. Всичко беше истина, всичко, което Руарк му беше казал. Кимдисът ѝ беше добър приятел и неин довереник. Нищо чудно, че го беше повикала. Животът ѝ беше окаян, беше робиня, а той можеше да оправи това, той. — Трябва да си имала някаква идея как би могло да бъде.

Тя сви рамене.

— Излъгах се — каза. — И позволих на Джаан да ме излъже, макар да мисля, че искрено вярва във всички мили лъжи, които ми казва. Ако трябваше да го направя отново… Но не. Бях готова за него, Дърк, имах нужда от него и го обичах. А той нямаше за мен желязо и огън. Вече го беше дал, така че ми даде нефрит и сребро и аз го взех просто за да съм близо до него, само с най-смътната представа какво означава. Бях те загубила скоро преди това. Не исках и Джаан да си замине. Тъй че си сложих хубавата гривничка и казах много високо: „Аз съм повече от бетейн“, сякаш това променяше нещо. Дай име на нещо и то някак си започва да бъде такова. За Гарс аз съм бетейн на Джаан и негова кро-бетейн, и толкова. Имената определят връзките и задълженията. Какво повече би могло изобщо да има? За всеки друг кавалар е същото. Когато се опитам да израсна, да прекрача извън името, Гарс ми крещи: „Бетейн!“. Джаан е различен, само Джаан, и понякога неволно започвам да се чудя какво наистина изпитва той.

Ръцете ѝ се вдигнаха от покривката и се свиха в два малки юмрука, един до друг.

— Същото проклето нещо, Дърк. Ти искаше да ме превърнеш в Джени и аз се спасих, като отхвърлих името. Но като глупачка взех нефрита и среброто и сега съм държанка, и всички отричания, които мога да изрека, няма да променят това. Същото проклето нещо!

Гласът ѝ беше рязък, юмруците — стиснати толкова здраво, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.

— Можем да го променим — каза бързо Дърк. — Върни се при мен.

Прозвуча нелепо, изпълнено с надежда, отчайващо, триумфално, загрижено. Тонът му беше всичко наведнъж.

Отначало Гуен не отговори. Пръст по пръст, много бавно, разтвори юмруците си и зяпна навъсено дланите си тежко задъхана, и ги заобръща, все едно бяха някакви странни артефакти, поставени пред нея за оглед. След това ги опря на масата, избута се и се изправи.

— Защо? — каза тя. Хладната сдържаност се беше върнала в гласа ѝ. — Защо, Дърк? За да можеш да ме направиш Джени отново? За това ли? Защото те обичах някога, защото може би нещо е останало?

— Да! В смисъл не. Не мога да го обясня. — Той също се надигна.

Гуен се усмихна.

— А, но аз и Джаан обичах някога, по-наскоро от теб. И с него вече имам други връзки, всичките задължения на нефрита и среброто. С тебе… ами, само спомени, Дърк.

След като той не отговори — стоеше и чакаше — Гуен закрачи към вратата. Дърк я последва.

Робосервитьорът ги пресрещна и прегради пътя им, лицето му — безизразен метален овоид.

— Платете — каза роботът. — Искам номера на Фестивалните ви сметки.

Гуен се намръщи.

— Фактура Лартейн, Айрънджейд 797-742-677. Регистрирай двете ястия на този номер.

— Регистрирано — каза роботът и се отдръпна от пътя им. Ресторантът зад тях помръкна.

Гласът бе приготвил колата им за тръгване. Гуен му каза да ги върне на площадката и подкара през коридорите, които изведнъж се окъпаха в ярки цветове и весела музика.

— Проклетият компютър регистрира напрежение в гласовете ни — каза тя малко ядосано. — Сега се опитва да ни ободри.

— Не се справя много добре — отвърна Дърк, но се усмихна, докато го казваше. — Благодаря ти за яденето. Обърнах стандартите си във фестивална валута преди да пристигна, но не излезе много, опасявам се.

— Айрънджейд не са бедни — каза Гуен. — А и все едно, на Ворлорн няма много за плащане.

— Хм. Да. Изобщо не мислех, че ще има, поне досега.

— Фестивално програмиране — каза Гуен. — Това е единственият град, който все още работи така. Всички други са изключени. Веднъж в годината см-Емерел праща човек, който да прибере всички плащания от банките. Макар че скоро ще се стигне до момента, в който пътуването ще струва повече, отколкото ще вземе.

— Изненадан съм, че още не е.

— Глас! — каза тя. — Колко души живеят днес в Предизвикателство?

Стените отвърнаха:

— Понастоящем имам триста и девет постоянни жители и четирийсет и двама гости, включително вас. Бихте могли, ако пожелаете, да станете постоянни жители. Таксата е доста разумна.

— Триста и девет? — възкликна Дърк. — Къде?

— Предизвикателство е построен да побира двайсет милиона — каза Гуен. — Трудно можеш да очакваш да се натъкнеш на тях, но са тук. В другите градове също, макар и не толкова много като в Предизвикателство. Живеенето е най-лесно тук. Умирането също ще е, ако висшеобвързаните на Брайт изобщо се сетят да тръгнат на лов в градовете вместо в пустошта. Това винаги е бил най-големият страх на Джаан.

— Кои са те? — попита Дърк, обзет от любопитство. — Как живеят? Изобщо не разбирам. Предизвикателство не разхищава ли ужасно много всеки ден?

— Да. Загуба на енергия, разхитена, пропиляна. Но точно това е смисълът на Предизвикателство и на Лартейн, и на целия Фестивал. Разхищение, предизвикателно харчене, за да докаже, че Предела е богат и силен, разхищаване в грандиозен мащаб, какъвто човечеството никога не е познавало преди, цяла планета формирана и направена пригодна за живот, а след това изоставена. Разбираш ли? Колкото до Предизвикателство, честно казано, животът му сега е въртене на празни обороти. Самозахранва се от ядрени реактори и изхвърля енергията във фойерверки, които никой не вижда. Жъне тонове храна всеки ден с огромните си земеделски съоръжения, но никой не яде освен шепа хора — отшелници, религиозни фанатици, изгубени и подивели деца, каквато утайка е останала от Фестивала. Все още изпраща лодка до Мускел всеки ден, за да натовари риба. Изобщо няма никаква риба, разбира се.

— Гласът не пренаписва ли програмата?

— А, това е същността на проблема. Гласът е идиот, не може да мисли всъщност, не може да се самопрограмира. О, да, емерелите искаха да впечатлят хората и Гласът е голяма работа, несъмнено. Но всъщност е много примитивен в сравнение с компютрите на Академията на Авалон или с изкуствения разум на Стара Земя. Не може да мисли или да се променя добре. Прави каквото му е казано, а емерелите са му казали да продължава, да устоява на студа толкова дълго, колкото може. Ще го направи.

Погледна Дърк и добави:

— Като теб е: продължава дълго след като упоритостта му е загубила смисъл и значение, продължава да напира — за нищо — след като всичко е мъртво.

— О? Но докато всичко не умре, трябва да напираш. Това е смисълът, Гуен. Няма друг начин, нали? По-скоро се възхищавам на града, та дори да е занемарен идиот, както казваш.

Тя поклати глава.

— Не се и съмнявам.

— Има и още — каза Дърк. — Твърде бързо погребваш всичко, Гуен. Ворлорн може и да умира, но все още не е мъртъв. А ние, ами, и ние не сме длъжни да сме мъртви. Това, което каза в ресторанта, за Джаан и мен, мисля, че трябва да помислиш над това. Реши какво е останало, за мен, за него. Колко тежи тази гривна на ръката ти — посочи я — и какво име ти харесва най-много, или по-скоро кой е по-вероятно да ти даде собственото ти име. Разбираш ли? И тогава ми кажи какво е мъртво и какво е живо!

Почувства се много удовлетворен от малката си реч. Тя, естествено, можеше да разбере, че той ще се откаже от Джени и ще ѝ позволи да бъде Гуен по-лесно, отколкото Джаантъни Вайкъри може да я направи жена тейн вместо просто бетейн. Изглеждаше съвсем ясно. Но тя само го изгледа и си замълча.

Стигнаха до площадката и Гуен каза:

— Когато четиримата избирахме къде да живеем на Ворлорн, Гарс и Джаан гласуваха за Лартейн, а Аркин за Дванайсети сън. Аз не гласувах за никой от двата. Нито за Предизвикателство, въпреки всичкия живот в него. Не обичам да живея в зайчарник. Искаш да знаеш какво е мъртво и какво е живо? Ела тогава. Ще ти покажа моя град.

После отново бяха навън, Гуен стиснала устни и мълчалива зад контролния пулт, внезапният студ на нощния въздух около тях, бляскавата кула на Предизвикателство, чезнеща зад тях. Вече отново беше пълен мрак, както в нощта, когато „Трепетът на забравените врагове“ бе докарал Дърк т’Лариен на Ворлорн. Само дванайсет самотни звезди се люшкаха в небето и половината от тях бяха скрити от кипящите облаци. Всички слънца бяха залезли.

Градът на нощта беше огромен и заплетен, само с няколко разпръснати светлини, като светло бижу, поставено в мека черна плъст. Той единствен от градовете се издигаше в джунглите отвъд планинската стена и беше съвсем на място там, сред горите от удушвачи, дървета призраци и сини вдовци. Тънките му бели кули се извисяваха като привидения от мрака на леса към звездите, свързани с изящни вити мостове, които блещукаха като замръзнали паяжини. Ниски куполи стояха като самотни стражи сред плетеница от канали, чиито води улавяха светлините на кулите и рядкото мъждукане на далечните звезди, а самият град бе обкръжен от многобройни странни здания, наподобяващи тънки костеливи длани, вкопчени в небето. Дърветата, доколкото имаше дървета, бяха външнопланетни. Нямаше никаква трева, само дебели килими от смътно искрящ фосфоресцентен мъх.

И градът имаше песен.

Беше музика, каквато Дърк никога не бе чувал. Беше злокобна и дива, и почти нечовешка, извисяваше се и стихваше, и се променяше непрестанно. Беше мрачна симфония на пустотата, на беззвездни нощи и тревожни сънища. Беше съставена от стонове и шепоти, и вой, и странна ниска нота, която можеше да е само звукът на тъгата. И въпреки това беше музика.

Дърк погледна Гуен с почуда.

— Как?

Беше се заслушала, докато летяха, но въпросът му я откъсна от реещите се звуци и тя се усмихна.

— Даркдаун2 е построил този град, а дарклингите са странен народ. В планините има един зев. Техните надзиратели на делимата са накарали ветровете да духат през него. След това са построили островърхите кули, на върха на всяка има отверстие. Вятърът свири с града като с инструмент. Една и съща песен, непрекъснато. Устройствата за контрол на климата местят ветровете и с всяко изместване някои кули изсвирват нотите си, докато други замлъкват.

— Музиката — симфонията всъщност — е написана на Даркдаун преди столетия от Ламия-Байлис. Казват, че я свири компютър, като задвижва ветрените механизми. Странното е, че дарклингите никога не са използвали много компютри и са доста изостанали в технологията. Има и друга история. Всъщност легенда. Според нея Даркдаун бил свят винаги опасно близо до ръба на здравия разум и музиката на Ламия-Байлис, най-великата от всички мечтатели дарклинги, хвърлила цялата култура в лудост и отчаяние. За наказание, казват, мозъкът ѝ бил опазен жив и сега може да се намери дълбоко под планините на Ворлорн, свързан към вятърните механизми, и свири собствения си шедьовър отново и отново, вечно. — Гуен потръпна. — Или поне докато атмосферата не замръзне. Дори пазителите на климата на Даркдаун не могат да спрат това.

— Това е… — Дърк, унесен в песента, не можеше да намери думи. — Приляга някак си — каза накрая. — Песен за Ворлорн.

— Приляга сега — отвърна Гуен. — Това е песен за здрач и идването на нощ, без никаква зора повече, никога. Песен за края. В разгара на Фестивала песента е била неуместна. Крайн Ламия — така се казва градът, въпреки че често го наричат и Сирена по същия начин, както Лартейн е наричан Огнефорт… ами, изобщо не бил популярно място. Изглежда голям, но всъщност не е. Построен е да приюти едва сто хиляди и никога не е бил пълен повече от една четвърт. Като самата Даркдаун, предполагам. Колко пътници изобщо ходят до Даркдаун, на самия ръб на Великото Черно море? И колко от тях слизат там, при положение че небето на Даркдаун е почти пусто, без нищо за гледане освен светлината на няколко далечни галактики? Не много. Трябва да си особена личност за това. Тук също, за да обикнеш Крайн Ламия. Някои казват, че песента ги притеснявала. И освен това тя никога не спира. Дарклингите дори не са изолирали от шум спалните.

Дърк замълча. Гледаше приказните кули и слушаше песента им.

— Искаш ли да кацнем? — попита Гуен.

Той кимна и тя подкара на спирала надолу. Намериха открит процеп за кацане в стената на една от кулите. За разлика от въздушните хангари в Предизвикателство и Дванайсети сън, този не беше съвсем празен. Още две въздушни коли бяха кацнали там, късокрил червен спортен модел и малка черно-сребриста „сълза“, и двете отдавна изоставени. Навятата прах беше гъста по капаците и гюруците им, а тапицерията в спортната беше започнала да гние. От любопитство Дърк пробва и двете. Спортната беше замряла, изчерпана, енергията ѝ беше свършила преди години. Но малката сълза се затопли под допира му, контролният пулт светна и замига — показваше, че е останала малко резервна енергия. Огромната сива манта от Висок Кавалаан беше по-голяма и по-тежка от двата запуснати съда заедно.

От площадката влязоха в дълга галерия, където сиво-бели светлинни фрески се вихреха и въртяха в смътни фигури в унисон с отекващата музика. След това се качиха до един балкон, който бяха зърнали на идване.

Навън музиката ехтеше навсякъде, зовеше ги с неземни гласове, докосваше ги и играеше с косите им, кънтящ и мамещ далечен тътен. Дърк хвана ръката на Гуен и заслуша, зареял поглед над кули, куполи и канали към горите и планините. Музиката-вятър сякаш го теглеше. Говореше му тихо, подканяше го да скочи сякаш… да сложи край на всичко, на цялото глупаво, недостойно и най-сетне безсмислено безсилие, което наричаше свой живот.

Гуен го видя в очите му. Стисна ръката му, а когато той я погледна, каза:

— По време на Фестивала повече от двеста души са се самоубили в Крайн Ламия. Десет пъти повече, отколкото във всеки друг град. Въпреки че този град е бил с най-малкото население от всички.

Дърк кимна.

— Да. Мога да го усетя. Музиката.

— Възхвала на смъртта — каза Гуен. — И все пак, знаеш ли, самият град Сирена не е мъртъв, не като Мускел или Дванайсети сън, ни най-малко. Все още живее, упорито, макар и само за да вдъхва отчаяние и да прославя празнотата на самия живот, в който е вкопчен. Странно, нали?

— Защо е трябвало изобщо да строят такова място? Красиво е, но…

— Имам теория — отвърна Гуен. — Дарклингите са нихилисти с черен хумор и смятат, че Крайн Ламия е тяхната горчива шега над Висок Кавалаан, Волфхайм, Тобер и другите светове, които толкова настоявали за Фестивала на Предела. Тоест дарклингите идват и построяват град, който казва, че всичко това е безполезно. Всичко е напразно — Фестивалът, човешката цивилизация, самият живот. Помисли за това! Какъв капан, в който да влезе един самодоволен турист! — Отметна глава и започна да се смее диво, а Дърк за кратко изпита внезапен, неоправдан страх, сякаш неговата Гуен беше полудяла.

— И ти искаше да живееш тук? — попита той.

Смехът ѝ заглъхна толкова внезапно, колкото бе започнал; вятърът го откъсна от нея. Далече вдясно от тях тънка като игла кула изсвири къса пронизителна нота, която затрептя като плача на ранено животно. Тяхната кула отвърна с ниския скръбен тон на сирена и той се задържа дълго, дълго. Музиката кръжеше около тях. На Дърк му се стори, че някъде далече чува тупането на самотен барабан, глухо равномерно бумтене.

— Да — каза Гуен. — Исках да живея тук. — Сирената заглъхна. Четири тънки източени кули, свързани с извити мостове, започнаха да вият диво, всяка нота по-висока от предхождащата я, докато най-сетне се извисиха до недоловимото. Барабанният ритъм устоя непроменен: буум, буум, буум.

Дърк въздъхна.

— Разбирам — отрони той много уморено. — Аз също бих живял тук, предполагам, макар че се чудя колко ли дълго бих живял, ако го направя. Браке беше малко като това, най-смътното ехо, предимно нощем. Може би точно затова живях там. Много се бях уморил, Гуен, много. Предполагам, че се бях предал. Едно време винаги търсех… любов, приказно злато, тайните на вселената, каквото и да е. Но след като ти ме остави… не знам, всичко се обърка, стана горчиво в устата ми. А когато нещо все пак се оправеше, откривах, че е без значение, не правех разлика. Всичко беше празно. Опитвах и опитвах, но ставах само уморен, апатичен и циничен. Може би точно затова дойдох тук. Ти… ами, по-добре бях тогава, когато бях с теб. Не се бях предал в толкова много неща. Мислех, че може би, ако те намеря отново, може би ще успея да намеря и себе си отново. Не стана точно така. Не знам дали изобщо действа.

— Слушай Ламия-Байлис — каза Гуен — и нейната музика ще ти каже, че нищо не действа, че нищо не означава каквото и да било. Наистина исках да живея тук, знаеш ли. Гласувах… добре, не бях мислила преди да гласувам така, но го обсъждахме, когато кацнахме за първи път, и то просто изскочи. Уплаши ме. Може би двамата с теб все още доста си приличаме, Дърк. Аз също съм уморена. Общо взето не личи. Имам си работа, която да ме ангажира, и Аркин ми е приятел, а Джаан ме обича. Но после идвам тук… или понякога просто мисля малко повече от обичайното, и се чудя. Онова, което имам, не е достатъчно. Не е каквото исках.

Обърна се към него и хвана ръката му с две ръце.

— Да, мислила съм за теб. Мислила съм, че нещата бяха по-добри, когато с теб бяхме заедно на Авалон, и съм мислила, че може би все пак обичам теб, а не Джаан, и съм си мислила, че с теб бихме могли да върнем магията, да направим така, че всичко отново да добие смисъл. Но не виждаш ли? Не е така, Дърк, и дори цялата ти настойчивост няма да го направи така. Послушай града, послушай Крайн Ламия. Там е твоята истина. Мислиш за мен, и аз понякога мисля за теб, само защото между нас е мъртво. Само затова изглежда по-добре. Щастие вчера и щастие утре, но никога днес, Дърк. Не може да бъде, защото е само илюзия в края на краищата, а илюзиите изглеждат реални само от разстояние. Свършило е помежду ни, моя прелестна, изгубена любов, свършило е, и това е най-доброто от всичко, защото е единственото, което го прави добро.

Плачеше, сълзите бавно тръпнеха по страните ѝ. Крайн Ламия плачеше с нея, кулите ридаеха траурната си песен. Но и ѝ се надсмиваше също така, сякаш казваше: „Да, виждам скръбта ти, но скръбта няма повече смисъл от всичко останало, болката е толкова безсмислена, колкото и радостта“. Остри върхове виеха скръбно, тънки решетки стържеха в безумен смях, а далечният глух барабанен тътен продължаваше: буум, буум, буум.

Отново, по-силно този път, на Дърк му се прииска да скочи… от терасата и към светлия камък и тъмните канали долу. Зашеметяващо падане и след това — най-сетне мир. Но градът му пееше колко е глупав: „Мир? — казваше. — Няма мир в смъртта. Само нищо. Нищо. Нищо“. Барабанът, вятърът, риданията. Потрепери. Държеше ръцете на Гуен. Погледна към земята долу.

Нещо се движеше по канала. Люшкаше се, носеше се плавно, идваше право към него. Черна баржа със самотен веслар.

— Не — каза той.

Гуен примигна и повтори:

— Не?

И изведнъж думите дойдоха, думите, които другият Дърк т’Лариен щеше да е казал на своята Джени, и думите бяха в устата му, и макар вече да не беше съвсем сигурен, че може да им вярва, той ги каза докрай.

— Не! — едва не извика към града, отвръщайки с внезапния си гняв на подигравката в музиката на Крайн Ламия. — По дяволите, Гуен, всички имаме в себе си нещо от този град, да. Изпитанието е как го посрещаме. Всичко това е плашещо… — Пусна ръцете ѝ и махна към тъмнината, широкият му жест обхвана всичко. — Това, което казва той, е плашещо и още по-лош е страхът, който те обзема, когато част от теб се съгласи, когато почувстваш, че всичко това е истина, че мястото ти е тук. Но какво правиш по въпроса? Ако си слаб, пренебрегваш го. Преструваш се, че не съществува и че може би ще се махне. Залисваш се през деня с тривиални задачи и изобщо не мислиш за мрака отвън. Така му позволяваш да спечели, Гуен. Накрая то поглъща теб и всичките ти дребни неща и ти и другите глупаци се лъжете един друг нехайно и го приемате с охота. Не можеш да си такава, Гуен, не можеш! Трябва да опиташ. Ти си еколог, нали? За какво е екологията изобщо? Животът! Трябва да си на страната на живота, всичко, което си, казва така. Този град, този проклет костенобял град с неговия смъртен химн отрича всичко, в което ти вярваш, всичко, което си ти. Ако си силна, ще се изправиш срещу него и ще воюваш с него, и ще го назовеш по име. Опълчи му се.

Гуен беше спряла да плаче.

— Безполезно е — отрони тя и поклати глава.

— Грешиш — отвърна той. — За този град и за нас. Всичко е свързано, разбираш ли? Казваш, че искаш да живееш тук? Чудесно! Живей тук! Да живееш в този град би било победа само по себе си, философска победа. Но живей тук, защото знаеш, че самият живот опровергава Ламия-Байлис, живей тук и се надсмивай на тази нейна нелепа музика, но недей да живееш тук, приемайки тази проклета ревлива лъжа. — Хвана отново ръката ѝ.

— Не знам — каза тя.

— Аз знам — излъга той.

— Наистина ли смяташ, че… бихме могли да направим така, че отново да има смисъл? По-добре отпреди?

— Няма да си Джени — обеща той. — Никога повече.

— Не знам — повтори тя шепнешком.

Той взе лицето ѝ в дланите си и го вдигна, докато очите ѝ се вгледаха в неговите. Целуна я, много леко и сухо докосване до устните ѝ. Крайн Ламия простена. Сирената звучеше дълбоко и скръбно, далечните кули пищяха пронизително, самотният барабан продължаваше глухото си безсмислено бумтене.

След целувката постояха сред музиката, взрени един в друг.

— Гуен — каза накрая той с глас съвсем не толкова силен и уверен, колкото беше допреди миг. — Аз също не знам. Но може би си струва просто да опитаме…

— Може би. — Големите ѝ зелени очи се извърнаха настрани и отново надолу. — Ще е трудно, Дърк. А и за Джаан трябва да мисля, и за Гарс, толкова много проблеми. А ние дори не знаем дали би си струвало. Не знаем дали поне с мъничко би променило нещата.

— Да, не знаем. Много пъти през последните няколко години решавах, че е без значение, че не си струва да се опитва. Не се чувствам добре тогава, просто уморен, безкрайно уморен. Гуен, ако не опитаме, никога няма да знаем.

Тя кимна.

— Може би.

И нищо повече. Вятърът духаше силен и напорист. Музиката на дарклингската лудост се извисяваше и заглъхваше. Влязоха вътре, после надолу по стълбите от терасата, покрай гаснещите, мъждукащи стени от сиво-бяла светлина, където отдъхваше трезвото благоразумие на въздушната им кола в очакване да ги върне в Лартейн.