Смъртта на светлината

2

Не успя да си почине. Всеки път, когато се унесеше, сънищата го събуждаха: накъсани видения, пропити с отрова и едва наполовина запомнени, щом се събудеше, което правеше непрекъснато цяла нощ. Накрая се предаде. Вместо да се опитва да заспи, порови из вещите си и извади камъка, увит в среброто и кадифето. Седна с него в тъмното и пи от студените му обещания.

Минаха часове. Дърк стана и се облече, пъхна камъка в джоба си и излезе да погледа изгрева на Колелото. Руарк беше заспал дълбоко, но му беше кодирал вратата, тъй че нямаше проблем с влизането и излизането. Взе тубуса нагоре до покрива и изчака последните трохи нощ, седнал на студеното метално крило на сивата въздушна кола.

Беше странна зора, мъждива и опасна, а денят, който роди, беше мрачен и сив. Най-напред само смътно облачно сияние заля хоризонта, червено-черно петно, което едва уподоби жар-камъните на града. После изгря първото слънце — жълта топчица, която Дърк можеше да наблюдава с невъоръжено око. Минути по-късно се появи второ, малко по-голямо и по-ярко, в друга част на хоризонта. Но и двете, макар и видимо повече от звезди, все пак хвърляха по-малко светлина от тлъстата луна на Браке.

Скоро след това над Общата земя се закатери Пъпа. Беше смътна червена резка в началото, губеща се в предутринната светлина, но ставаше все по-ярка, докато накрая Дърк видя, че не е отражение, а короната на огромно червено слънце. Светът стана тъмнолилав.

Дърк погледна надолу към улиците. Камъните на Лартейн вече бяха угаснали — само там, където падаха сенки, все още можеше да се види сиянието им, и то много смътно. Сумрак се утаи над града като сивкава плащаница, леко прошарена с избеляло червено. В хладната немощна светлина всички нощни пламъци бяха замрели и от смълчаните улици екнеше смърт и покруса.

Ден на Ворлорн. А беше като по здрач.

— Беше по-светло миналата година — каза глас зад него. — Сега всеки ден е по-тъмно и по-хладно. От шестте звезди в Адската корона две вече са скрити зад Дебелия Сатана и от тях няма никаква полза. Другите се смаляват и отдалечават. Самият Сатана продължава да гледа отгоре над Ворлорн, но светлината му е много червена и отслабва. Тъй че Ворлорн живее в бавно гаснещ залез. Още няколко години и седемте слънца ще се свият до седем звезди, и ледът ще се върне отново.

Заговорилият стоеше съвсем неподвижно, загледан в зората, леко разкрачен, с ръце на кръста. Беше висок, строен, мускулест и гологръд въпреки ледената утрин. Червеникавобронзовата му кожа изглеждаше още почервена от светлината на Дебелия Сатана. Имаше високи скули, четвъртита челюст и оредяваща дълга до раменете коса, черна като на Гуен. А на ръцете си под лактите — ръце, обрасли с тънки черни косми — носеше две гривни, широки и тежки. Нефрит и сребро на лявата ръка, черно желязо и жар-камък на дясната.

Дърк не помръдна от крилото на мантата. Мъжът го изгледа отгоре.

— Вие сте Дърк т’Лариен, някога любовник на Гуен.

— А вие сте Джаан.

— Джаан Вайкъри, от Съюз Айрънджейд — каза мъжът. Пристъпи към Дърк и вдигна ръце, с дланите напред.

Дърк знаеше жеста отнякъде. Стана и притисна дланите си до дланите на кавалара. В същото време забеляза още нещо. Джаан носеше колан от лъскав метал, а на колана лазерен пистолет.

Вайкъри забеляза погледа му и се усмихна.

— Всички кавалари ходят въоръжени. Обичай е — от тези, които ценим. Надявам се да не сте толкова изненадан и предубеден като приятеля на Гуен, кимдиса. В такъв случай провалът ще е ваш, не наш. Лартейн е част от Висок Кавалаан и не може да очаквате нашата култура да се съобразява с вашата.

Дърк седна отново.

— Не. Трябваше да го очаквам може би, според това, което чух снощи. Все пак го намирам за странно. Води ли се война някъде?

Вайкъри се усмихна — бавно, сдържано оголване на зъби.

— Винаги има война някъде, т’Лариен. — Замълча за миг. — Името ви: т’Лариен. Необичайно. Не бях чувал подобно на него, нито моят тейн Гарс. Кой е родният ви свят?

— Балдур. Далече е, от другата страна на Стара Земя. Но почти не го помня. Родителите ми дойдоха на Авалон, когато бях много малък.

Вайкъри кимна.

— И сте пътешествали, Гуен ми каза. Кои светове сте видели?

Дърк сви рамене.

— Прометей, Рианон. Дизрок, Света на Джеймисън, покрай другите. Авалон, разбира се. Десетина по-примитивни места от Авалон, където знанието ми е търсено. Обикновено е лесно да си намериш работа, ако си бил в Института, та дори и да не си особено опитен или надарен. Устройва ме. Обичам да пътувам.

— Но никога не сте били отвъд Булото на Изкусителя досега. Само в Пущинаците и никога до външните светове. Ще откриете, че нещата тук са различни, т’Лариен.

Дърк се намръщи.

— Каква беше тази дума, дето използвахте? Пущинаци?

— Пущинаците — повтори Вайкъри. — А, да. Волфмански жаргон. Обърканите светове, миш-маш световете, както ви хареса. Израз, който научих от няколко волфмани, между приятелите ми по време на проучванията ми на Авалон. Отнася се за звездната сфера между външните светове и първото и второто поколение колонии близо до Стара Земя. Точно в Пущинаците хранганите са засмукали звездите и са управлявали робските си светове, и са се били със земните Империали. Повечето планети, които изредихте, са били познати тогава, били са засегнати силно от древната война и са запустели от разгрома. Самият Авалон е второ поколение колония, някогашна секторна столица. Сериозно постижение за свят толкова см-разбит през тези векове, не мислите ли?

Дърк кимна и каза:

— Да. Познавам малко историята. Вие, изглежда, знаете много за нея.

— Историк към — каза Вайкъри. — Повечето ми работа е посветена на извличането на история от митовете на собствения ми свят, Висок Кавалаан. Айрънджейд ме изпрати на Авалон срещу огромни разходи, за да издиря банките данни на старите компютри точно за тази цел. Все пак прекарах две години в изследвания там, имах много свободно време и развих интерес към по-широката история на човека.

Дърк не отвърна нищо. Загледа се отново към изгрева. Червеният диск на Дебелия Сатана вече се беше издигнал и се виждаше една трета от жълтата звезда. Беше леко на север от другите и беше само звезда.

— Червената звезда е свръхгигант — каза той, — но там горе изглежда само малко по-голяма от слънцето на Авалон. Трябва да е доста отдалечена. Би трябвало да е студено, ледът би трябвало вече да е дошъл. Но е само мразовито.

— Това е наше дело — отвърна му Вайкъри с известна гордост. — Не Висок Кавалаан всъщност, но работа на външен свят все пак. Тобер е съхранил много от изгубената при разгрома технология на силовото поле на земните Империали и оттогава тоберианите са добавили към нея през столетията. Без техния щит Фестивалът изобщо нямаше да се е състоял. При перихелия топлината на Адската корона и Дебелия Сатана щяха да са прогорили атмосферата на Ворлорн и морето да е кипнало, но тоберианският щит задържа тази стихия и е имало дълго и ярко лято. Сега по подобен начин щитът помага да се задържи топлината. Все пак си има граници, като всяко нещо. Студът ще дойде.

— Не мислех, че ще се срещнем така — каза Дърк. — Защо дойдохте тук?

— Случайност. Преди много години Гуен ми разказа, че обичате да наблюдавате зората. И други неща също така, Дърк т’Лариен. Знам за вас много повече, отколкото вие за мен.

Дърк се засмя.

— Е, така е. До снощи изобщо не знаех, че съществувате.

Лицето на Джаан Вайкъри беше сериозно.

— Но аз съществувам. Запомнете го и можем да сме приятели. Надявах се да ви намеря сам и да ви кажа това преди другите да са се събудили. Това не е Авалон, т’Лариен, и днес не е вчера. Това е един умиращ Фестивален свят, свят без кодекс, тъй че всеки от нас трябва да се вкопчи здраво в установените правила, които носим със себе си. Не изпитвай моите. След годините, прекарани на Авалон, съм се опитвал да мисля за себе си като за Джаан Вайкъри, но все пак съм кавалар. Не ме принуждавай да бъда Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри.

Дърк също мина на „ти“.

— Не съм сигурен дали разбирам какво имаш предвид. Но мисля, че мога да съм достатъчно сърдечен. Определено нямам нищо против теб, Джаан.

Това, изглежда, напълно задоволи Вайкъри. Той кимна и бръкна в джоба на панталоните си.

— Знак за моето приятелство и грижа за теб. — Държеше черна метална игла за яка, малка манта. — Ще го носиш ли, докато си тук?

Дърк взе иглата.

— Щом искаш — отвърна, усмихна се и я забоде на яката си.

— Утрото тук е мрачно — каза Вайкъри. — И денят не е много по-добър. Заповядай долу в жилището ни. Ще вдигна другите и можем да ядем.

Апартаментът, който Гуен споделяше с двамата кавалари, беше огромен. В дневната господстваше камина, два метра висока и двойно повече на ширина, а отгоре имаше лавица от сива плоча, където бяха накацали намръщени каменни чудовища, за да пазят пепелта. Вайкъри поведе Дърк покрай тях по дебел черен килим. Трапезарията бе почти толкова просторна. Дърк седна на дървен стол с висока облегалка, един от дванайсетте около внушителната маса, а домакинът му отиде да донесе храна и да доведе другите.

Върна се скоро с блюдо с тънко нарязано сушено месо и кошница сухари. Постави ги пред Дърк, обърна се и пак излезе.

Скоро след това се отвори друга врата и на прага се появи Гуен, със сънена усмивка. Носеше стара панделка, избелели панталони и безформено горнище с широки ръкави. Тежката гривна от нефрит и сребро блестеше на лявата ѝ ръка. Зад нея, на стъпка по-назад, се появи друг мъж, висок почти колкото Вайкъри, но няколко години по-млад и много по-строен, облечен в работен комбинезон с къси ръкави от кафяво-червен маскировъчен плат. Хвърли поглед към Дърк с наситено сините си очи, най-сините очи, които Дърк бе виждал. Имаше рижа брада и лицето му беше изпито и ъгловато.

Гуен седна. Рижата брада спря пред стола на Дърк и каза:

— Аз съм Гарс Айрънджейд Янацек. — И вдигна ръце с дланите си напред. Дърк стана и притисна своите в тях.

Гарс Айрънджейд Янацек, забеляза Дърк, носеше лазерен пистолет в кожен кобур на сребрист колан от мрежеста стомана. Около дясната му ръка под лакътя имаше черна гривна, двойник на тази на Вайкъри — желязо и нещо, което приличаше на жар-камък.

— Вероятно знаете кой съм аз — каза Дърк.

— И още как — отвърна Янацек с доста злобна усмивка. Седнаха.

Гуен вече дъвчеше сухар. Когато Дърк седна, тя се пресегна над масата и опипа малката манта на яката му. Усмихна се като на някаква тайна шега.

— Виждам, че с Джаан сте се намерили.

— Повече или по-малко — отвърна Дърк и точно тогава Вайкъри се върна, прихванал непохватно с дясната си ръка дръжките на четири калаени халби, а в лявата стиснал кана тъмна бира. Постави ги в центъра на масата, след което направи последна разходка до кухнята за чинии, железни прибори и гледжосано бурканче сладка жълта паста, за да намажат сухарите.

Докато го нямаше, Янацек избута халбите по масата към Гуен и ѝ каза с доста безцеремонен тон:

— Налей. — След което се обърна към Дърк. — Разбрах, че си първият мъж, когото е познавала — заговори той, докато Гуен наливаше. — Оставил си я с досадно много лоши навици. — Усмихна се хладно. — Изкушавам се да го взема за оскърбление и да те призова за удовлетворение.

Дърк го гледаше объркано.

Гуен беше напълнила три от четирите халби с бира и пяна. Постави едната пред стола на Вайкъри, втората до Дърк, а от третата отпи дълга глътка. После избърса устни с опакото на ръката си, усмихна се на Янацек и му връчи празната халба.

— Ако ще заплашваш горкия Дърк заради моите навици, предполагам, че ще трябва да предизвикам Джаан за всички тези години, в които ми се налагаше да търпя твоите.

Янацек завъртя празната бирена халба в ръцете си и се намръщи.

— Бетейн-кучка — подхвърли с прекалено небрежен тон и си наля бира.

Вайкъри се върна, седна, отпи от халбата си и започна да се храни. Дърк много скоро откри, че му харесва бира на закуска. Сухарите, намазани отгоре с дебел слой от сладката паста, също бяха чудесни. Месото се оказа доста сухо.

По време на яденето Янацек и Вайкъри го заразпитваха. Гуен седеше отпусната в стола си. Изглеждаше смутена и почти не проговаряше. Двамата кавалари бяха образец на противоположности. Джаан Вайкъри се навеждаше напред, когато заговореше (все още беше гологръд и от време на време се прозяваше и се почесваше разсеяно), поддържаше тон на общ приятелски интерес, усмихваше се често и изглеждаше поотпуснат, отколкото бе на покрива. И все пак на Дърк това му се стори някак преднамерено, като поведение на човек, който полага съзнателно усилие да разведри обстановката. Дори усмивките и почесванията изглеждаха претенциозни и формални. Гарс Янацек, макар че седеше по-изправен от Вайкъри, не се почесваше и говореше с официална каваларска превзетост, все пак изглеждаше по-искрено отпуснат, като човек, който се радва на ограниченията, наложени от обществото му, и не би и помислил да се опита да се освободи от тях. Речта му беше оживена и грубовата — мяташе обиди както шмиргел мята искри, повечето насочени към Гуен. Тя му ги връщаше от време на време, но вяло. Янацек играеше играта много по-добре от нея. Общо взето създаваше впечатление за небрежна и обичлива размяна на остроти, но на няколко пъти на Дърк му се стори, че долавя намек за истинска враждебност. Вайкъри обикновено се мръщеше на всяка реплика между двамата.

Когато Дърк случайно спомена за годината, която бе прекарал на Прометей, Янацек се вкопчи в това.

— Кажете ми, т’Лариен — настоя той, — смятате ли Преобразените хора за човешки същества?

— Разбира се — отвърна Дърк. — Хора са. Заселени от Земните империали още през войната. Съвременните прометеани са просто потомците на стария Екологичен военен корпус.

— Всъщност да — каза Янацек. — И все пак не бих се съгласил със заключението ви. По мое мнение те са манипулирали гените си до такава степен, че са загубили правото да се наричат човеци. Хора водни кончета, подводни хора, хора, които дишат отрова, хора, които виждат в тъмното като хрууни, хора с четири ръце, хермафродити, войници без стомаси, развъждащи свине без разум… тези същества не са хора. Или са не-хора, по-точно.

— Не — възрази Дърк. — Чувал съм термина „не-човек“. Обичаен е на много светове, но означава човешка раса, която е мутирала толкова, че вече не може да създава потомство с основната. Прометеаните са внимавали да избегнат това. Водачите им — самите те са съвсем нормални, знаете ли, само незначителни промени за дълголетие и подобни неща — та водачите им редовно се спускат на Рианон и Дизрок, похищения, нали разбирате. На обикновени човешки същества, от нормалната Земя.

— Но дори Земя е по-малко „нормална Земя“ през последните няколко столетия — прекъсна го Янацек. После сви рамене. — Не биваше да ви прекъсвам, нали? Старата Земя е твърде далече, така или иначе. Чуваме за нея само остарели отпреди век слухове. Продължете.

— Казах мнението си — отвърна Дърк. — Преобразените все пак са човешки същества. Дори низшите касти, най-гротескните, пропадналите експерименти, изоставени от лекарите — всички те могат да се размножават помежду си. Точно затова ги стерилизират — страх ги е от потомството.

Янацек отпи глътка бира и го изгледа с пронизващите си сини очи.

— Съешават се значи? — Усмихна се. — Кажете ми, т’Лариен, през годината, прекарана на онази планета, имахте ли възможност да го проверите лично?

Дърк се изчерви и неволно хвърли поглед към Гуен, сякаш тя беше виновна по някакъв начин.

— Не съм бил целомъдрен през тези последни седем години, ако това имате предвид. — Каза го малко сопнато.

Янацек възнагради отговора му с широка усмивка и погледна Гуен.

— Интересно — каза ѝ. — Човекът прекарва няколко години в леглото ти и веднага го обръща на зоофилия.

В очите ѝ припламна гняв. Дърк все пак я познаваше достатъчно, за да го забележи. Джаан Вайкъри също не изглеждаше особено доволен, така че каза предупредително:

— Гарс…

Янацек отстъпи.

— Извинявай, Гуен. Не исках да обидя никого. Т’Лариен несъмнено е развил вкус към жени русалки и мушици еднодневки съвсем независимо от теб.

— Ще излизаш ли навън в пустошта, т’Лариен? — попита високо Вайкъри, явно за да отклони разговора от посоката, зададена от другия кавалар.

— Не знам — каза Дърк и отпи от бирата си. — Трябва ли?

— Никога не бих ти простила, ако не го направиш — каза Гуен с усмивка.

— Тогава ще изляза. Какво му е толкова интересното?

— Екосистемата — формира се и загива едновременно. Екологията е била забравена наука в Предела много дълго. Дори днес на външните планети има само десетина екоинженери. За Фестивала Ворлорн е бил засят с форми на живот от четиринайсет различни свята, с почти никаква мисъл за взаимодействието. Всъщност са се включили повече от четиринайсет свята, ако се броят многото трансплантанти — животни, донесени от Земя на Нюхолм, оттам на Авалон и на Волфхайм, а оттам — на Ворлорн. С Аркин проучваме как са сработили нещата. Занимаваме се с това вече от две години и има достатъчно работа за още десет. Резултатите би трябвало да са от особен интерес за земеделците на всички външни светове. Ще знаят коя флора и фауна от Предела могат безопасно да въведат на родните си планети и при какви условия, и кои са отрова за дадена екосистема.

— Животните от Кимдис се оказват особено отровни — изръмжа Янацек. — Също като самите манипулатори.

Гуен се засмя и обясни на Дърк:

— Гарс е ядосан, защото черната банши, изглежда, е на изчезване. Срамота е, наистина. На самия Висок Кавалаан са ги избивали дотам, че видът явно е застрашен, и са се надявали, че екземплярите, пуснати на свобода тук, ще се приспособят и размножат, тъй че да може да ги изловят и да ги върнат на Висок Кавалаан преди да дойде студът. Но не се получи така. Банши е страховит хищник, но на родната планета не може да съперничи на човека, а на Ворлорн отредената им ниша е заета от дърводуховете от Кимдис.

— Повечето кавалари мислят за банши само като за напаст и заплаха — обясни Джаан Вайкъри. — В естествената си среда банши често са човекоубийци и ловците на Редстийл, Брайт и крепост Шанагейт ги смятат за своята най-голяма плячка, с едно изключение. Айрънджейд се различават. Има древен мит за времето, когато Кей Айрън-Смит, Железния ковач, и неговият тейн Роланд Уолф-Джейд, Нефритения вълк, се сражавали сами срещу армия демони в хълмовете Ламераан. Кей паднал и Роланд стоял над него, и го бранил със сетни сили. Тогава дошли баншите, летели вкупом, черни и толкова нагъсто, че затулили слънцето. Нахвърлили се прегладнели върху армията на демоните и ги изгълтали до един, а Кей и Роланд оцелели. По-късно, когато тези тейн-и-тейн намерили своята пещера с жени и основали първата твърдина Айрънджейд, банши станали техния брат-звяр и знак. Никой Айрънджейд никога не е убивал банши и казват, че винаги, когато мъж от Айрънджейд е в смъртна опасност, ще се появи банши, за да го насочи и защити.

— Хубава приказка — каза Дърк.

— Повече от приказка е — настоя Янацек. — Има връзка между Айрънджейд и банши, т’Лариен. Може би е псионична, може би нещата са съзнателни, а може би всичко е инстинкт. Не претендирам, че знам. И все пак връзката съществува.

— Суеверие — подхвърли Гуен. — Наистина не трябва да си съставяш твърде лошо мнение за Гарс. Той не е виновен, че така и не е получил повече образование.

Дърк намаза паста на поредния сухар и се обърна към Янацек.

— Джаан спомена, че бил историк, а за Гуен знам какво прави. А ти? Твоята работа каква е?

Сините очи го изгледаха хладно. Янацек не отвърна нищо.

— Добивам впечатлението — продължи Дърк, — че не си еколог.

Гуен се изсмя.

— Това впечатление е необикновено точно, т’Лариен — каза Янацек.

— Какво правиш на Ворлорн тогава? Впрочем… — Погледът на Дърк се измести към Джаан Вайкъри. — Какво прави и един историк на такова място?

Вайкъри вдигна халбата с две ръце и отпи замислено. После каза:

— Съвсем просто е. Аз съм висшеобвързан кавалар от Айрънджейд, Съюза на желязото и нефрита, обвързан към Гуен Делвано чрез нефрит и сребро. Моята бетейн бе изпратена на Ворлорн с вот на висшеобвързания съвет, тъй че е естествено и аз да съм тук, както и моят тейн. Разбираш ли?

— В общи линии. Правите компания на Гуен значи?

Янацек го изгледа много враждебно и каза ледено:

— Защитаваме Гуен. Обикновено от собствената ѝ глупост. Не биваше изобщо да е тук, но е тук, тъй че и ние трябва да сме тук. Колкото до предишния ти въпрос, т’Лариен, аз съм Айрънджейд, тейн на Джаантъни висш-Айрънджейд. Мога да правя всичко, което моята крепост би могла да поиска от мен: лов или земеделие, дуел, водене на висша война срещу нашите врагове, правене на бебета в коремите на нашите ейнкети. Това правя. Какво съм вече знаеш. Казал съм ти името си.

Вайкъри го погледна и му даде знак да замълчи — късо посичане с дясната си ръка. После каза на Дърк:

— Мисли за нас като за късни туристи. Проучваме и се удивляваме, носим се през горите и мъртвите градове, забавляваме се. Щяхме да улавяме в клетки банши, за да може да се върнат на Висок Кавалаан, само дето досега не сме намерили никакви банши. — Надигна се и допи халбата си. — Денят старее, а ние седим — каза, след като я остави на масата. — Ако ще излизате навън в дивото, би трябвало да го направите скоро. Ще отнеме време да се прехвърлят планините, дори и с въздушна кола, а не е разумно да се остава навън след стъмване.

— О! — Дърк също довърши бирата си и избърса уста с опакото на ръката си. Салфетките, изглежда, не бяха част от сервирането на каваларска маса.

— Банши съвсем не са единствените хищници на Ворлорн — каза Вайкъри. — В горите дебнат и вилнеят зверове от четиринайсет свята и те са най-малкото зло. Човешките същества са най-лошото. Днес Ворлорн е един неуправляван, пуст свят и сенките и празнотите му са пълни със странности.

— Най-добре ще е да сте въоръжени — намеси се Янацек. — Или още по-добре, двамата с Джаан да дойдем с вас, заради безопасността ви.

Но Вайкъри поклати глава.

— Не, Гарс. Трябва да отидат сами и да си поговорят. Така е по-добре, разбираш ли? Това е моето желание. — Събра чиниите и ги понесе към кухнята. Но до вратата се обърна през рамо и за миг погледите им се срещнаха.

И Дърк си спомни думите му на покрива призори. Аз съществувам, беше казал Джаан. Запомнете го.

— Откога не си карал въздушен скутер? — попита го Гуен малко след това, когато се срещнаха на покрива. Беше се преоблякла в работен комбинезон от хамелеонов плат, който я загръщаше от ботушите до шията в мътно сиво-червено. Лентата, която придържаше черната ѝ коса, беше от същата тъкан.

— От дете — отвърна Дърк. Облеклото му беше същото като нейното. Беше му го дала, за да се сливат с гората. — Още от Авалон. Но ми се ще да опитам. Бях доста добър.

— Карай тогава — рече тя. — Няма да можеш да караш много бързо, но това не би трябвало да е от значение. — Отвори багажника на сивата въздушна кола с форма на манта и извади два малки сребристи пакета и два чифта ботуши.

Дърк седна на крилото на въздушната кола, за да се преобуе. Гуен разгъна скутерите, две малки платформи от мек и тънък като хартия метал, широки едва колкото да стои човек изправен на тях. Когато ги разпъна на земята, Дърк проследи с очи кръстосващите се жици на гравитационните решетки, вградени на долните им страни. Стъпи на едната, като намести внимателно стъпалата си, и металните подметки на ботушите му изщракаха и се заключиха на място, след като платформата се втвърди. Гуен му подаде контролното устройство и той затегна каишката около китката си така, че да лепне в дланта му.

— С Аркин обикаляме из горите със скутерите — каза Гуен, докато се обуваше. — Една въздушна кола вдига десет пъти по-голяма скорост, разбира се, но невинаги е лесно да се намери достатъчно голяма поляна за кацане. Скутерите са добри за работа в близък обхват, стига да не се опитваме да носим твърде много екипировка или да ни се налага да бързаме. Според Гарс са играчки, но… — Изправи се, стъпи на платформата си и се усмихна.

— Готови?

— Разбира се — отвърна Дърк и пръстът му забърса сребърното кръгче в дланта на дясната му ръка. Малко по-силно от нужното. Скутерът се изстреля напред и нагоре, повлече стъпалата му със себе си и инерцията почти го превъртя. Едва му се размина да не тресне главата си в покрива. Понесе се нагоре в небето с дивашки смях, увиснал под платформата си.

Гуен се понесе след него, изправена на своята платформа, с умение, усвоено от дълга практика, като някой външнопланетен джин, яхнал останка от сребърен килим. Когато стигна до Дърк, той вече си беше поиграл с контролното устройство достатъчно, за да се изправи, макар че все още се люшкаше в отчаяното си усилие да запази равновесие. За разлика от въздушните коли, небесните скутери нямаха жироскопи.

— Урааа! — извика той, щом тя се приближи. Гуен се засмя, озова се зад него и го плесна сърдечно по гърба. Дори само това го катурна отново и той започна да се върти в безумно колело.

Гуен беше зад него и викаше нещо. Дърк примигна и забеляза, че всеки момент ще се блъсне в стената на висока абаносова кула. Натисна бутоните и се изстреля нагоре, докато все още се мъчеше да се закрепи.

Беше високо над града и стоеше изправен, когато тя го догони.

— Стой настрана — предупреди я той ухилен. Чувстваше се глупаво и непохватно, и весело. — Събориш ли ме още веднъж, ще взема летящия танк и ще те гръмна с лазера от небето, чу ли ме!

Килна се настрани, задържа се, прекали с балансирането и се люшна с вик на другата страна.

— Ти си пиян — извика му Гуен над пронизителния писък на вятъра. — Твърде много бира на закуска.

Сега тя беше над него, скръстила ръце пред гърдите си, и го наблюдаваше с насмешливо неодобрение.

— Тези неща са много по-стабилни, когато висиш от тях с главата надолу — рече Дърк. Най-сетне бе постигнал някакво подобие на равновесие, макар изпънатите му настрани ръце да издаваха съмненията му, че ще се задържи така дълго.

Гуен се спусна до неговото ниво и се премести до него, стабилна и уверена, тъмната ѝ коса се вееше зад нея като черно знаме.

— Оправяш ли се? — викна тя, щом полетяха един до друг.

— Мисля, че го схванах!

— Добре. Виж долу!

Той погледна надолу покрай платформата. Лартейн, с неговите тъмни кули и огрени от смътния блясък на жар-камък улици, вече не беше под тях. Беше се сменил с дълго, дълго пропадане през пусто сумрачно небе до Общата земя далече долу. Зърна река — ивица тъмна вода, лъкатушеща между смътно осветена зеленина. После главата му се замая, ръцете му се стиснаха самички и той се преобърна отново.

Този път Гуен се гмурна под него, както висеше с главата надолу. Скръсти отново ръце и се подсмихна насмешливо.

— Голям тъпак си, т’Лариен. Защо не летиш изправен?

Дърк ѝ изръмжа. Или се опита да ѝ изръмжи, но вятърът му отне дъха и успя само да ѝ се намръщи. След това се превъртя. Краката започваха да го болят от всичко това.

— Ето! — извика той и погледна непокорно надолу, за да докаже, че височината няма да го уплаши наново.

Гуен отново се озова до него. Погледна го през рамо и кимна.

— Ти си срам за децата на Авалон и за ездачите на въздушни скутери навсякъде. Но вероятно ще оцелееш. Е, искаш ли да видиш дивото?

— Води, Джени!

— Тогава обърни. Летим в неправилна посока. Трябва да прехвърлим планините.

Тя протегна ръка, хвана неговата и се завъртяха в широка спирала, нагоре и назад, срещу Лартейн и планинската стена. От това разстояние градът изглеждаше сивкав и унил, гордите му жар-камъни бяха черни като угаснало слънце. Планините зад него се извисяваха като тъмна грамада.

Понесоха се към тях. Набираха стабилно височина, докато не се озоваха далече над Огнефорт и достатъчно високо, за да преодолеят планинските върхове. Това бе почти върховата височина за въздушните скутери; въздушна кола можеше да се издигне много по-високо, разбира се. Но за Дърк беше достатъчно високо. Гащеризоните им от хамелеонов плат бяха целите посивели и побелели и той беше благодарен за топлината им. Вятърът бе мразовит, а съмнителният ден на Ворлорн — не много по-топъл от нощта му.

Хванати за ръце, Гуен и Дърк се понесоха срещу вятъра над един хребет и после надолу по склона в сенчеста скалиста долина, след това — нагоре и надолу по друг, и още един, покрай остри като ками издатини зелена и черна скала, над високи тесни водопади и още по-високи пропасти. В един момент Гуен го предизвика за надпревара и той викна, че е съгласен, а после се изстреляха напред толкова бързо, колкото скутерите и уменията им можеха да предложат. Накрая Гуен го съжали, върна се и го хвана отново за ръка.

Планинският масив пропадна на запад толкова бързо, колкото се бе издигнал на изток, вдигайки висока преграда, която засланяше дивата пустош от светлината на все още катерещото се по небосклона Колело.

— Надолу — каза Гуен. Дърк кимна и започнаха бавно спускане към заплетената тъмна зеленина пред тях. Вече бяха във въздуха повече от час; Дърк беше изтръпнал от хапещия вятър и цялото му тяло крещеше възмутено от този жесток тормоз.

Кацнаха много навътре в леса, до едно езеро. Гуен се спусна в изящна извивка и стъпи леко на обраслия с мъх бряг. Дърк, уплашен да не се натресе в земята и да си счупи краката, изключи решетката си миг преждевременно и падна от метър височина.

Гуен му помогна да разкачи ботушите си от небесния скутер и двамата изтупаха мокрия пясък и мъх от дрехите и косата му. После тя седна до него и се усмихна. Дърк също се усмихна и я целуна.

Или поне се опита. Когато посегна да я прегърне, тя се отдръпна и той си спомни. Ръцете му се отпуснаха и по лицето му мина сянка.

— Извинявай — промърмори Дърк.

Извърна очи от нея и се загледа в езерото. Водата беше масленозелена, островчета виолетова плесен бяха осеяли гладката повърхност. Единственото движение бяха кръгчетата от невидими насекоми, плъзнали по близките плитчини. Лесът беше по-тъмен дори от града, защото планините все още скриваха диска на Дебелия Сатана.

Гуен вдигна ръка и го докосна по рамото.

— Не — промълви. — Аз съжалявам. Аз също забравих. Беше почти като на Авалон.

Той я погледна и се усмихна с усилие. Беше объркан.

— Да. Почти. Липсваше ми, Гуен, въпреки всичко. Или не трябваше да го казвам?

— Вероятно не.

Погледът ѝ отново го отбягна и се зарея над езерото. Отсрещният бряг се губеше в мъгла. Гуен се взираше дълго в далечината, без да помръдне, освен веднъж, когато леко потрепери от студ. Дърк видя как облеклото ѝ бавно преля в бяло и зелено, за да се слее с цвета на земята, където седяха.

Дърк пак посегна да я докосне, колебливо. Тя избута ръката му настрана.

— Недей.

Дърк въздъхна. Гребна шепа студен пясък и го пусна да се изсипе между пръстите му.

— Гуен… Джени… не знам…

Тя го изгледа намръщено.

— Това не е моето име, Дърк. Никога не е било. Никой никога не ме е наричал така. Само ти.

Той потръпна уязвен.

— Но защо…

— Защото не съм аз!

— Никой друг — каза той. — Просто ми хрумна, на Авалон. Отиваше ти и те нарекох така. Мислех, че ти харесва.

Тя поклати глава.

— Някога. Не разбираш. Изобщо не разбираш. Започна да означава за мен повече, отколкото означаваше в началото, Дърк. Все повече и повече, и нещата, които това име означаваше за мен, не бяха добри неща. Опитвах се да ти го кажа, дори тогава. Но това беше отдавна. Бях по-млада, дете. Нямах достатъчно думи.

— А сега? — В гласа му се прокрадваха нотки на гняв. — Сега имаш ли достатъчно думи, Гуен?

— Да. За теб, Дърк. Повече думи, отколкото мога да изкажа. — Усмихна се като на някаква своя тайна шега и поклати глава така, че косата ѝ се разпиля на вятъра. — Виж, интимните имена са нещо чудесно. Може да са специално споделяне. С Джаан е така. Висшеобвързаните имат дълги имена, защото изпълняват много роли. Той може да е Джаан Вайкъри за приятел волфман на Авалон и висш-Айрънджейд в съвета на Съюза, и в същото време да е почитаемият Рив, и Волф във висша война, и друго някое име в леглото, интимно име. И това е правилно, защото всички тези имена са той. Признавам това. Харесвам някои негови страни повече от други, както харесвам Джаан повече от Волф или висш-Айрънджейд, но всички те са верни за него. Каваларите имат поговорка, че един човек е сборът от имената, му. Имената са много важни на Висок Кавалаан. Имената са много важни навсякъде, но каваларите знаят тази истина по-добре от повечето останали. Едно нещо без име няма същност. Ако съществува, трябва да има име. И по същия начин, ако дадеш име на едно нещо, някъде, на някое ниво, назованото нещо ще съществува, ще го има. Това е друга каваларска поговорка. Разбираш ли, Дърк?

— Не.

Тя се засмя.

— Объркан си както винаги. Виж, когато Джаан дойде на Авалон, беше Джаантъни Айрънджейд Вайкъри. Това му беше името, цялото име. Най-важната част бяха първите две думи — Джаантъни е истинското му име, рожденото, а Айрънджейд е неговата крепост и неговият съюз. Вайкъри е измислено име, което е взел в пубертета. Всички кавалари взимат такива имена, обикновено имената на висшеобвързани, на които се възхищават, или на митични фигури, или на лични герои. Много от презимената от Стара Земя са оцелели така. Идеята е, че като се вземе името на герой, момчето ще придобие някои от качествата му. На Висок Кавалаан това, изглежда, действа.

— Избраното име на Джаан, Вайкъри, е малко необичайно в няколко отношения — продължи тя. — Звучи като донесено от Стара Земя, но не е. Според всички описания Джаан бил особено дете — мечтателно, много умислено, прекалено вглъбено. Обичал да слуша песните и разказите на ейн-кети, когато бил много малък, което е лошо за едно каваларско момче. Ейн-кети са раждащите жени, постоянните майки на крепостта, и от едно нормално дете не се очаква да се свързва с тях повече, отколкото се налага. Като пораснал, Джаан прекарвал цялото си време сам, проучвал пещери и изоставени мини в планините. Безопасно далече от братята си по крепост. Не го виня. Винаги е бил обект на тормоз, по същество без приятели, докато не срещнал Гарс. Гарс е по-млад, но все пак се превърнал в защитник на Джаан през по-късните етапи от детството му. След време всичко това се променило. Когато наближил възрастта, в която щял да се подчини на кодекса на дуела, Джаан насочил вниманието си към оръжията и ги усвоил много бързо. Наистина е фантастично усърден. Днес е ужасно бърз и го смятат за смъртно опасен, по-добър е дори от Гарс, чието умение е най-вече инстинктивно.

Гуен поклати глава.

— Невинаги е било така обаче. Както и да е, когато дошло време Джаантъни да си избере име, имал двама велики герои, но не посмял да се нарече на никого от двамата висшеобвързани. Никой от двамата не бил Айрънджейд, и още по-лошо, и двамата били наполовина парии, злодеи от каваларската история, харизматични водачи, чиито каузи се провалили и след това те поколения наред били предмет на устни оскърбления. Тъй че Джаан един вид събрал двете имена и зажонглирал със звуците, докато резултатът заприличал на старо фамилно име, внесено от Земята. Висшеобвързаните го приели без много умуване. Било само неговото избрано име, най-маловажната част от идентичността му. Частта, която идва накрая все пак.

Гуен се намръщи.

— И това е смисълът на цялата история. Джаантъни Айрънджейд Вайкъри дойде на Авалон и беше предимно Джаантъни Айрънджейд. Само че Авалон е свят, на който се държи на презимето, и там той откри, че е предимно Вайкъри. Академията го регистрира под това име и учителите му го наричаха Вайкъри, и с това име трябваше да живее две години. Много скоро стана Джаан Вайкъри, освен че е Джаантъни Айрънджейд. Мисля, че по-скоро му харесваше. Оттогава винаги се опитваше да остане Джаан Вайкъри, макар че не беше лесно, след като се върна на Висок Кавалаан. За каваларите той винаги ще бъде Джаантъни.

— Откъде е получил всичките си останали имена? — попита Дърк. Разказът ѝ го беше очаровал и като че ли предлагаше ново разбиране за онова, което Джаан Вайкъри беше казал на покрива.

— Когато се оженихме, той ме взе със себе си в Айрънджейд и стана висшеобвързан, автоматично член на съвета на висшеобвързаните — каза тя. — Това вкара „висш“ в името му и му даде правото да притежава лична собственост, независима от крепостта, да прави религиозни приношения и да води своите кети, братя по крепост, във война. Тъй че доби военно име, един вид ранг, и религиозно име. Някога тези видове имена са били много важни. Вече не толкова, но обичаите се задържат.

— Разбирам — каза Дърк, макар да не разбираше напълно. Каваларите, изглежда, отдаваха голямо значение на брака. — Какво общо има това с нас?

— Много — каза Гуен. — Когато стигна до Авалон и хората започнаха да го наричат Вайкъри, Джаан се промени. Превърна се във Вайкъри, хибрид на своите иконоборчески идоли. Ето какво могат да правят имената, Дърк. И това беше нашият провал. Аз те обичах, да. Много. Обичах те, а ти обичаше Джени.

— Ти беше Джени!

— Да — и не. Твоята Джени, твоята Гуенивир. Повтаряше това непрекъснато. Наричаше ме с онези имена толкова често, колкото ме наричаше Гуен, но беше прав. Те бяха твоите имена. Да, харесваше ми. Какво знаех за имена и за наричане? Джени си беше съвсем хубаво, а Гуенивир притежаваше блясъка на легенда. Какво знаех?

— Но научих, въпреки че така и нямах думите, с които да го изразя — продължи тя. — Проблемът беше, че ти обичаше Джени… само че Джени не бях аз. Беше основана на мен може би, но беше най-вече фантом, желание, мечта, която ти си беше сътворил сам. Прикрепи я към мен и обичаше двете ни, и след време усетих, че се превръщам в Джени. Дай на нещо име и то някак си започва да съществува. Цялата истина е в назоваването, и всички лъжи също така, защото нищо не изкривява така, както може да изкриви едно име, фалшиво име, което променя реалността, също както и привидността.

Дърк мълчеше.

— Исках да обичаш мен, не нея. Аз бях Гуен Делвано и исках да бъда най-добрата Гуен Делвано, каквато бих могла да съм, но все пак си бях аз. Борех се с това да съм Джени, а ти се бореше да я задържиш — и така и не разбра. И точно затова те оставих.

И той разбра, най-сетне. Седем години така и не бе успял да го проумее, а сега, за толкова кратко, го схвана. Затова значи му беше изпратила шепнещия камък. Не за да го върне, не, не това. А за да му каже, най-после, защо го е изоставила. И в това имаше смисъл. Гневът му внезапно угасна в унила меланхолия. Пясъкът се изсипваше студен между пръстите му.

Тя видя изражението му и гласът ѝ омекна.

— Съжалявам, Дърк. Но ти отново ме нарече Джени. И трябваше да ти кажа истината. Изобщо не съм забравила и не мога да си представя, че ти си забравил, и съм мислила за това през годините. Беше добре, когато беше добре, непрекъснато си мислех. Как можа да се обърка? Това ме плашеше, Дърк. Наистина ме плашеше. Мислех си, щом ние можем да объркаме нещата, Дърк и аз, тогава нищо не е сигурно, на нищо не може да се разчита. Този страх ме осакатяваше две години. Но накрая, с Джаан, разбрах. И сега излезе, отговорът, който намерих. Съжалявам, ако е болезнен отговор за теб. Но трябваше да го узнаеш.

— Надявах се, че…

— Недей — предупреди го тя. — Не го започвай пак, Дърк. Никога вече. Не се и опитвай дори. Приключили сме. Приеми го. Ще се самоубием, ако опитаме.

Той въздъхна, блокиран на всяка крачка. През целия този дълъг разговор нито веднъж не я беше докоснал. Чувстваше се безпомощен.

— Разбирам, че Джаан не те нарича Джени, нали? — попита накрая с горчива усмивка.

Гуен се засмя.

— Не. Като каваларка имам тайно име и той ме нарича с него. Но аз съм взела името, тъй че няма проблем. То си е мое име.

Дърк само сви рамене.

— Щастливи сте значи?

Гуен се изправи и изтупа пясъка от краката си.

— Ние с Джаан… е, много неща са трудни за обяснение. Ти беше приятел някога, Дърк, може би най-добрият ми приятел. Но те нямаше много дълго. Не бъди прекалено настойчив. Точно сега имам нужда от приятел. Говоря на Аркин и той слуша и се опитва, но не може да помогне много. Твърде увлечен е, твърде сляп е за каваларите и тяхната култура. С Джаан и Гарс имаме проблеми, да, ако това е въпросът ти. Но ми е трудно да говоря за тях. Дай ми време. Изчакай, ако обичаш, и бъди мой приятел отново.

Езерото бе съвсем спокойно в неизменния червеникавосив залез. Той се загледа във водата, гъста от плъзналите по повърхността петна плесен, и мисълта му за миг се върна към канала на Браке. Тогава тя наистина се нуждаеше от него. Сигурно не беше онова, на което се бе надявал, но все пак имаше нещо, което можеше да ѝ даде. Вкопчи се здраво в това. Искаше да даде, трябваше да даде.

— Все едно — каза Дърк и се изправи. — Много неща не разбирам, Гуен. Твърде много. Продължавам да си мисля, че половината разговор от предния ден мина покрай мен и дори не знам кои са правилните въпроси, за да ги задам. Но мога да се опитам. Дължа ти го, предполагам. Дължа ти го заради едно или друго.

— Ще изчакаш ли?

— И ще слушам, когато дойде времето.

— В такъв случай се радвам, че дойде — каза тя. — Имах нужда от някого, от външен човек. Идваш съвсем навреме, Дърк. Късмет.

Колко странно, да се обадиш за късмет, помисли той. Но си замълча.

— Сега какво?

— Сега ще ти покажа леса, ако позволиш. Точно затова дойдохме тук в края на краищата.

Вдигнаха небесните скутери и се отдалечиха от безмълвното езеро към затаения в очакване гъстак на гората. Нямаше пътека, по която да тръгнат, но храсталаците бяха рехави и вървенето лесно, с многото дири от дивеч, по които да вървят. Дърк мълчеше и оглеждаше дърветата, изгърбил рамене и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Говореше само Гуен, а то и нямаше много за говорене. Когато заговореше, гласът ѝ беше тих и почтителен, като шепот на дете в голяма катедрала. Но повечето пъти тя само сочеше и го оставяше да види.

Всички дървета около езерото бяха познати приятели, които Дърк бе виждал хиляди пъти. Защото това бе така нареченият „домашен лес“, гората, която човек носеше със себе си от слънце на слънце и я засаждаше на всички светове, на които стъпеше. Имаше своите корени на Стара Земя, родната гора, но не всичко беше от Земята. На всяка нова планета човечеството намираше нови любимци, растения и дървета, които скоро ставаха също толкова част от общата кръв, колкото и дошлите от Земята в началото. И когато звездолетите продължаваха по пътя си, разсади от тези светове тръгваха с дваж откъснатите от дома внуци на Тера, и така домашният лес растеше.

Дърк и Гуен вървяха бавно през леса, тъй както и други бяха вървели през същата тази гора на десетки други светове. И познаваха дърветата. Захарен клен тук, и огнеклен, лъжедъб и истински дъб, сребролист и отровна пиния, и астра. Външнопланетните ги бяха донесли тук така, както предците им ги бяха донесли на Предела, за да добавят нотка от дома, където и да можеше да е този дом.

Но тук тези гори изглеждаха различно.

Беше от светлината, осъзна Дърк след малко. От ръмящата светлина, която се процеждаше така оскъдна от небето, от унилия червен сумрак, който минаваше за ден на Ворлорн. Това беше гора на здрача. В бавността на времето — в дълго проточила се есен — гората умираше.

Погледна по-внимателно и видя, че всички захарни кленове са голи, изсъхналите им листа хрущяха под краката му. Нямаше да се раззеленят пак. Дъбовете също бяха голи. Той спря, откъсна листо от един огнеклен и видя, че тънките му червени жилки са почернели. И сребролистите бяха всъщност прашливо сиви.

След това щеше да дойде гниенето.

За някои части от гората гниенето вече бе дошло. В една посърнала долчинка, където хумусът бе по-плътен и по-черен, отколкото другаде, Дърк долови миризма. Погледна питащо Гуен. Тя се наведе, загреба шепа черна пръст, поднесе я към носа му и той извърна лице.

— Легло от мъх — каза тя с тъга. — Донесоха го чак от Ешелин. Преди година всичко беше зелено и алено, оживяло от цветчета. Черното пълзи бързо.

Навлязоха още по-навътре в леса, далече от езерото и планинската стена. Слънцата вече бяха почти над главите им, Дебелия Сатана — мъждив и подпухнал като прогизнала от кръв луна, неравно обкръжен от четири малки жълти звезди-слънца. Ворлорн се беше отдръпнал твърде далече и в неправилната посока; ефектът на Колелото бе изгубен.

След около час обликът на гората започна да се променя. Бавно, недоловимо, промяната се просмукваше, често толкова деликатно, че Дърк едва можеше да го забележи. Но Гуен му показваше. Познатата смесица видове на домашния лес отстъпваше на нещо по-странно, нещо уникално, нещо по-диво. Изгърбени черни дървета със сиви листа, високи стени от напръскани с кървавочервено бодливи храсти, посърнали ивици бледо фосфоресциращо сиво, огромни луковици, отрупани с тъмни шуплести петна. Гуен ги сочеше и му казваше имената им. Един вид започна да става все по-обичаен: висок жълтеникав израстък, от чийто ствол във всички посоки изникваха оплетени клони и по-малки клонки от тях, и още по-малки вейки от клонките, докато цялото се оформеше в плътен дървесен лабиринт.

— Удушвачи — нарече ги Гуен и Дърк скоро разбра защо.

Тук, в дълбините на леса, един от удушвачите беше израснал до царствен сребролист, протегнал беше кривите си восъчножълти клони, за да ги заплете с великолепни прави и сиви, заорал беше с корени под и около тези на друго дърво, задушавайки съперника си във все по-стягаща се прегръдка. И сребролистът вече едва можеше да се види: висок мъртъв ствол, изгубен в издуващия се около него удушвач.

— Удушвачите са местни на Тобер — обясни Гуен. — Тук превземат горите, както правят и там. Можело е да им кажем, че това ще се случи, но е щяло да им е все едно. Всички гори така или иначе са били обречени още преди да ги засадят. Дори удушвачите ще умрат, макар че ще си заминат последни.

Продължиха навътре. Удушвачите ставаха все почести и скоро започнаха да господстват. Тук дървесата бяха по-гъсти, по-тъмни; вървенето беше по-трудно. Полузаровени в пръстта корени ги препъваха, а заплетени клони над тях се протягаха като ръце на гигантски борци. Там, където три или повече удушвача бяха израснали близо един до друг, сякаш се сливаха в заплетено кълбо и Гуен и Дърк трябваше да ги заобикалят. Друг растителен живот се срещаше рядко, ако не се брояха гнездата черни и виолетови гъби в подножията на жълтите дървета и мръсните въжета паразитна паяжина.

Но имаше животни.

Дърк ги виждаше да се движат през тъмните извивки между удушвачите и чуваше пискливия им пронизителен зов. Накрая видя едно. Седеше точно над главите им на дебел жълт клон и ги гледаше отгоре: голямо колкото юмрук, съвсем неподвижно и някак… прозрачно. Той докосна Гуен по рамото и ѝ кимна нагоре.

Но тя само му се усмихна.

След това се пресегна към малкото същество и го смачка. Когато отвори ръка пред очите на Дърк, в шепата ѝ имаше само прах и мъртва тъкан.

— Има гнездо на дърводухове наоколо — обясни Гуен. — Сменят си кожите четири-пет пъти преди зрелост и оставят обвивките си като пазачи, за да плашат други хищници. — Посочи между дърветата. — Там има жив, ако ти е интересно.

Дърк погледна и зърна за миг дребна жълтеникава твар с остри зъби и огромни кафяви очи.

— Могат и да летят — каза Гуен. — Имат мембрана, която минава от ръката до крака и им позволява да прелитат между дърветата. Хищници са. Ловуват на глутници, могат да свалят животни сто пъти по-големи от тях. Но обикновено не нападат човек, освен ако не се набута в гнездото им.

Дърводуха вече го нямаше, изгубен в лабиринта жълтеникави клони, но на Дърк му се стори, че видя друг, съвсем за кратко, с крайчеца на окото си. Огледа дърветата наоколо. Прозрачните кожени обвивки бяха навсякъде, зяпнали свирепо в сумрака от клоните си като малки мрачни призраци.

— Тези неща изнервят толкова Янацек, така ли?

Гуен кимна.

— Да. Духовете са напаст на Кимдис, но тук наистина са намерили естествената си среда. Сливат се съвършено с удушвачите и могат да се движат през плетениците по-бързо от всичко, което съм виждала. Проучила съм ги доста задълбочено. Разчистват горите. След време биха могли да избият всичката плячка и да измрат от глад, но няма да им остане време за това. Щитът ще падне преди това и студът ще дойде.

Раздвижи уморено рамене и отпусна ръка на един ниско надвиснал клон. Комбинезоните им отдавна бяха добили същия прашножълт цвят като дърветата наоколо, но ръкавът ѝ се хлъзна назад, щом докосна клона, и Дърк видя мътната лъскавина на нефрит и сребро, блеснало на жълтеникавия фон.

— Останала ли е много фауна?

— Достатъчно — отвърна тя. Среброто изглеждаше странно на бледочервената светлина. — Не толкова, колкото е била преди, разбира се. Повечето див живот е напуснал домашния лес. Тези гори умират и животните го знаят. Но дърветата на външните светове са някак си по-неотстъпчиви. Там, където са били засадени гори от Предела, ще намериш див живот, все още силен, все още се държи. Удушвачите, призрачните дървета, сините вдовци — всички те ще оцелеят до самия край. И ще си имат своите обитатели, стари и нови, докато дойде студът.

Гуен раздвижи небрежно ръката си и гривната му намигна, изкрещя му сякаш. Връзка и напомняне, и отрицание, всичко наведнъж, любов, заклета в нефрит и сребро. А той имаше само едно малко шепнещо камъче, оформено като сълза и пълно с угасващи спомени.

Погледна нагоре през плетеницата от жълти клони към Адското око, застинало в мътна резка на небето.

Изглеждаше повече уморено, отколкото адско, повече тъжно, отколкото сатанично. И той потрепери.

— Да се връщаме — каза на Гуен. — Това място ме потиска.

Тя не възрази. Намериха чисто петно настрани от удушвачите, стегнали плътен кордон около тях, място, където да изпънат сребристата метална тъкан на скутерите си. След това се издигнаха заедно за дългия полет назад до Лартейн.