Смъртта на светлината

15

На първия ден бодърстване валя почти целия следобед. Облаците се бяха трупали на изток цяла сутрин, ставаха все по-гъсти и по-застрашителни, затулваха Дебелия Сатана и децата му така, че денят беше помрачен от обичайното. Към обед бурята избухна. Беше виещ звяр. Ветровете свиреха толкова силно, че стражевата кула сякаш се разтърсваше и реки кафява вода потекоха буйно по улици и канали от жар-камък. Когато слънцата най-сетне пробиха — почти по залез — Лартейн блесна, стените и сградите му засияха мокри и по-чисти, отколкото Дърк ги беше виждал. Огнефорт изглеждаше изпълнен с надежда. Но това беше само първият ден бодърстване.

На втория ден нещата се върнаха към нормалното. Адското око прокарваше бавно червена диря по небето, Лартейн се въсеше мрачен и тъмен долу, а вятърът върна прахта от Мерата, която вчерашните дъждове бяха отмили. На свечеряване Дърк забеляза въздушна кола. Появи се високо над планините, черна точка, и помете над Общата мера, преди да обърне и да се спусне към тях. Дърк я наблюдаваше внимателно през бинокъла, отпуснал лакти на каменния перваз на тесния прозорец. Не беше от познатите му коли — нещо съвсем черно, малък стилизиран прилеп с широки криле и огромни фарове-очи. Бяха на поста с Вайкъри. Дърк го извика при прозореца и Джаан я погледна равнодушно и каза:

— Да, знам го този съд. Не ни интересува, т’Лариен. Това са ловците от крепост Шанагейт. Гуен докладва, че ги видяла да напускат тази сутрин. — Въздушната кола вече беше изчезнала между зданията на Лартейн и Вайкъри се върна на мястото си.

През следващите дни Дърк видя шанагейтите няколко пъти и не преставаха да му изглеждат нереални. Колко странно беше да мисли човек за тях, как идват и си отиват, незасегнати от всичко, което се беше случило, живееха си живота все едно Лартейн все още беше мирният умиращ град, какъвто изглеждаше, сякаш никой не беше загинал. Бяха толкова близо до всичко това и в същото време — толкова отдалечени и невъвлечени; можеше да си представи как се връщат в своята крепост на Висок Кавалаан и докладват колко скучен и еднообразен е животът на Ворлорн. За тях нищо не се беше променило: Крайн Ламия все още пееше своя траурен вопъл, а Предизвикателство все така кипеше от светлина, живот и обещание. Завиждаше им.

На третия ден Дърк се събуди от особено болезнен кошмар, в който отбиваше сам атаката на Бретан, и след това не можа да заспи отново. Гуен, приключила смяната си на пост, крачеше напред-назад в кухнята. Дърк си наля халба от бирата на Вайкъри и я послуша известно време.

— Трябваше вече да са тук — не спираше да недоволства тя. — Не мога да повярвам, че все още търсят Джаан. Със сигурност вече трябва да са разбрали какво се случи! Защо ги няма? — Дърк само сви рамене и изрази надежда, че никой изобщо няма да се появи. „Терик неДалир“ скоро трябваше да пристигне. Когато го каза, тя се обърна ядосано. — Не ме интересува! — сопна му се, а след това се засрами и се изчерви, върна се на масата и седна.

Очите ѝ под широката зелена лента на челото бяха изпити. Хвана го за ръка и заговори накъсано, че Вайкъри не я е докосвал след смъртта на Янацек. Дърк ѝ каза, че ще е по-добре за тях, щом дойде междузвездният кораб и отлетят безопасно от Ворлорн, и Гуен се усмихна и се съгласи с него, а след малко заплака. Когато най-сетне го остави сам, Дърк извади шепнещия си камък и го подържа в ръка, залят от спомени.

На четвъртия ден, докато Вайкъри беше навън на поредната си опасна сутрешна разходка, Гуен и Аркин Руарк се скараха по време на поста и тя го удари с приклада на лазерната си пушка, силно през подпухналото му лице, където отокът едва наскоро бе започнал да реагира на торбичките лед и мехлемите. Руарк слезе по стълбата от кулата, мърмореше, че пак е полудяла, опитала се да го убие. Дърк, събуден от здрав сън, стоеше в дневната. Като го видя, кимдисът замръзна на място. Никой от двамата не каза нищо, но след това Руарк рязко загуби тегло и Дърк беше сигурен, че Аркин вече знае, че знаят.

На заранта на шестия ден Руарк и Дърк пазеха мълчаливо в кулата. Изведнъж ниският мъж ядосано хвърли лазерната си пушка през помещението и избухна:

— Мръсно нещо! Брайт, Айрънджейд, не ме интересува, каваларски животни са всичките, да. А ти, прекрасни човеко от Авалон, а? Ха! Не си по-добър, изобщо не си по-добър, погледни се. Трябваше да те оставя да се дуелираш, убий или умри, както искаше. Това щеше да те е направило щастлив, нали? Несъмнено, несъмнено. Обичах милата Гуен и те направих свой приятел, а къде ми е благодарността, къде, къде? — Дебелите му бузи вече бяха хлътнали; светлите му очи шареха неспокойно.

Дърк не му обърна внимание и Руарк скоро се смълча. Но по-късно същата сутрин, след като беше вдигнал лазера си и седя няколко часа забил поглед в стената, кимдисът отново се обърна към него.

— Аз също ѝ бях любовник, знаеш ли. Не ти е казвала това, знам, но е истина, чиста истина. На Авалон, много преди да срещне Джаантъни и да вземе проклетия си нефрит-и-сребро, нощта, в която ти ѝ изпрати онзи шепнещ камък. Беше пияна. Говорихме и говорихме, и тя пиеше, а по-късно ме взе в леглото и на следващия ден дори не помнеше, знаеш ли, дори не помнеше. Но това няма значение, истината е, че и аз ѝ бях любовник. — Той потрепери. — Никога не ѝ го казах, т’Лариен, нито се опитах да се повтори. Не съм такъв глупак като теб и знам какво съм, и беше само нещо за момента. Но все пак съществуваше, онзи момент, и я научих на много, и ѝ бях приятел, а съм много добър в работата си, да.

Замълча, пое си дъх и напусна мълчаливо кулата, макар да имаше още час докато Гуен го смени.

Когато тя най-после се качи горе, първото, което направи, бе да попита Дърк какво е казал на Аркин.

— Нищо — отвърна той искрено.

След това я попита защо, а тя му каза, че Руарк я събудил: плачел и ѝ говорил надълго и нашироко как тя трябвало да се погрижи работата им да се публикува и че имал право името му да стои на труда, каквото и да бил направил, неговото име също трябвало да е там. Дърк кимна и предаде бинокъла и поста си до прозореца на Гуен, а много скоро след това вече приказваха за други неща.

На седмия ден късният нощен пост се падна на Дърк и Джаан Вайкъри. Каваларският град беше загърнат в мътното си нощно сияние, булевардите от жар-камък като ленти черен кристал, под който червени огньове горяха смътно, смътно. Към полунощ откъм планините се появи светлина. Дърк я огледа, докато летеше към града.

— Не знам — каза той, вдигнал бинокъла. — Тъмно е, трудно е да се различи. Мисля, че виждам смътното очертание на купол обаче. — Смъкна бинокъла. — Лоримаар?

Вайкъри застана до него. Въздушната кола се приближи. Хлъзна се безшумно над града и силуетът ѝ се очерта.

— Неговата кола е — каза Джаан.

Видяха как възви над Мерата, направи обратен кръг и пое към стръмната фасада на входа към подземния хангар. Вайкъри изглеждаше замислен.

— Нямаше да го повярвам — каза след малко.

Слязоха долу да събудят другите.

Мъжът излезе от тъмнината на подземните асансьори и се озова срещу два лазера. Гуен беше насочила пистолета си в него, почти нехайно. Дърк, въоръжен с една от ловните пушки, се беше прицелил във вратите на асансьора, готов да стреля. Само Джаан Вайкъри не беше извадил оръжие — държеше пушката отпусната, а пистолетът беше в кобура му.

Вратите зад мъжа се затръшнаха. Той стоеше като замръзнал, разбираемо уплашен. Не беше Лоримаар. Дърк изобщо не го познаваше. Наведе пушката.

Очите на мъжа ги обходиха един по един и накрая се спряха на Вайкъри.

— Висш-Айрънджейд — каза той тихо. — Защо ме спирате?

Беше среден на ръст, с конско лице и брадат, с дълга руса коса и мършав. Беше облечен в хамелеонов плат, който сега беше станал тъмно червено-сив, червено-сив като блокчетата жар-камък на уличния паваж.

Вайкъри се пресегна и леко избута пистолета на Гуен настрани. Жестът му сякаш я събуди. Тя се намръщи, прибра оръжието в кобура и каза:

— Очаквахме Лоримаар висш-Брайт.

— Самата истина — потвърди Вайкъри. — Нямаше намерение за обида, Шанагейт. Почит към вашата крепост, почит към вашия тейн.

Мъжът с конското лице кимна. Изглеждаше облекчен.

— И към вашата, висш-Айрънджейд — отвърна той. — Няма нанесена обида. — Подръпна нервно носа си.

— Летите на собственост на Брайт, нали?

Мъжът кимна отново.

— Наистина. И е наша, по правото на спасено имущество. Двамата с моя тейн се натъкнахме на нея в джунглата, докато гонехме железнорог в полет. Съществото спря да пие и така намерихме колата, изоставена до едно езеро.

— Изоставена? Напълно сигурен ли сте в това?

Мъжът се засмя.

— Познавам Лоримаар висш-Брайт и дебелия Саанел твърде добре и не рискувам да дам повод за висше недоволство от такива като тях. Намерихме телата. Някакъв враг ги беше изчакал в лагера им, вътре във въздушната кола, смятаме, и когато са се върнали от лова… — Махна с ръка. — Няма да взимат повече глави, лъжечовешки или други.

— Мъртви? — Устните на Гуен бяха стиснати.

— Съвсем мъртви, и двамата, от няколко дни — отвърна каваларът. — Лешояди се бяха спуснали над труповете, разбира се, но все пак беше останало достатъчно, за да определим кои са били. Намерихме друга кола наблизо, в самото езеро всъщност, разбита и неизползваема, а също и следи в пясъка, сочещи, че други коли са дошли и са заминали. Возилото на Лоримаар все още беше функционално, макар и пълно с мъртви брайтски хрътки. Разчистихме го и го присвоихме. Моят тейн идва след мен в нашата кола.

Вайкъри кимна.

— Тези събития са много необичайни — продължи мъжът. Изгледа ги поред изпод вежди, с неприкрит интерес. Погледът му се задържа смущаващо дълго на Дърк, а после на черната желязна гривна на Гуен, но той се въздържа от коментар. — Малко Брайт, изглежда, се мяркат наоколо напоследък, по-малко от нормалното, а ето че намираме двама от тях убити.

— Ако потърсите достатъчно упорито, ще намерите още няколко — каза Гуен.

— Започват нова крепост — добави Дърк. — В ада.

Когато мъжът си замина, тръгнаха бавно назад към стражевата кула. Никой не проговори. Дълги сенки се издължаваха от краката им и ги следваха по тъмнопурпурните улици. Гуен вървеше все едно беше капнала от умора. Джаан беше неспокоен: носеше пушката си нащрек, готов да я вдигне и да стреля, ако Бретан Брайт изведнъж се въплъти на пътя им, и очите му оглеждаха всяка уличка и тъмно място по пътя.

Щом се върнаха в светлата дневна, Гуен и Дърк седнаха, а Джаан постоя малко на прага, лицето му беше умислено. После остави оръжията си и отвори бутилка вино, същия силен сорт, който бе споделил с Гарс и Дърк в нощта преди така и несъстоялия се дуел. Наля три чаши.

— Пийте — каза и вдигна своята за тост. — Нещата се приближават към края. Вече е останал само Бретан Брайт. Скоро той ще е с Чел или аз ще съм с Гарс, а и в двата случая ще имаме мир. — Изпи чашата си наведнъж. Дърк и Гуен само отпиха.

— Руарк трябва да пие с нас — заяви изведнъж Вайкъри и напълни отново чашата си.

Кимдисът не беше дошъл с тях на среднощната среща. Неохотата му не изглеждаше да е от страх обаче; или поне Дърк не мислеше, че е така в момента. Джаан го беше вдигнал и Руарк се беше облякъл — в най-хубавия си копринен костюм и малка червена барета, — но когато Вайкъри му връчи пушка на вратата, той само я погледна със странна усмивка и му я върна. След това каза:

— Аз имам свой собствен кодекс, Джаантъни, и трябва да го уважиш. Благодаря ти, но мисля, че ще остана тук.

Заяви го кротко и с достойнство. Под бяло-русата коса очите му изглеждаха почти весели. Джаан му каза да продължи наблюдението от стражевата кула и Руарк се съгласи.

— Аркин мрази каваларско вино — отвърна уморено Гуен на предложението на Джаан.

— Това е без значение — заяви Джаан. — Това е обвързване между кети, не забава. Трябва да пие с нас.

Остави чашата си и тръгна нагоре по стълбата с лека стъпка.

Когато се върна, не беше толкова лека. Слезе, спря, погледна ги и каза:

— Руарк няма да пие с нас. Обесил се е.

Точно това утро, на осмия ден на бодърстването им, Дърк беше този, който излезе да повърви.

Не тръгна в самия Лартейн. Закрачи по градските стени. Бяха три метра на ширина, черен камък, покрит с дебели плочи жар-камък, тъй че нямаше никаква опасност да падне. Дърк беше сам на пост (Гуен беше смъкнала тялото на Руарк, а след това беше взела Джаан в леглото си), загледан над стените, с лазера, увиснал безполезно в ръката му, и с бинокъла на врата, когато първото от жълтите слънца се издигна и огньовете на нощта започнаха да гаснат. Подтикът го беше споходил внезапно. Бретан Брайт нямаше да се върне в града, знаеше го; стоенето на пост беше вече безполезна формалност. Остави пушката си подпряна на стената до прозореца, облече се топло и излезе.

Вървя дълго. Други стражеви кули, също като тяхната, се издигаха на равни интервали. Подмина шест и пресметна, че разстоянието от кула до кула е грубо една трета от километъра. Всяка кула имаше своя водоливник и нито един водоливник не приличаше на друг, забеляза Дърк. Сега, след всичко, изведнъж ги разпозна. Бяха нетрадиционни, нищо общо със Старата Земя; бяха демоните на каваларския мит, гротескни митологизирани версии на дактилоиди, хрууни, гитянки и душесмучещи. Всичките реални, в известен смисъл. Някъде сред звездите всяка от тези раси все още живееше.

Звездите. Дърк спря и погледна нагоре. Адското око бе започнало да изпълзява над хоризонта; повечето звезди вече си бяха отишли. Видя само една, много смътно, малка червена точица, обрамчена от валма сиви облаци. Още докато я гледаше, тя изчезна. Звездата на Висок Кавалаан, помисли си. Гарс Янацек му я беше показал, тя бе маякът за неговия бяг.

Тук бездруго имаше твърде малко звезди. Тези места не бяха за да живеят хора на тях, тези светове като Ворлорн и Висок Кавалаан, и Даркдаун, тези външни светове. Великото Черно море бе твърде близо, а Булото на Изкусителя скриваше повечето от галактиката и небесата бяха тъжни и празни. Едно небе трябваше да има звезди.

Един човек също трябваше да има своя кодекс. Приятел, тейн, кауза — нещо извън него самия.

Дърк отиде до ръба на стената и се загледа надолу. Беше дълго, дълго падане. Първия път, когато бе прелетял над стената, на небесен скутер, беше загубил равновесие само от гледането надолу. Стените продължаваха много надолу, а под тях скалната стръмнина се спускаше вечно, а далече долу на дъното река лъкатушеше през зеленина и утринни мъгли.

Стоеше с ръце в джобовете, ветровете разрошваха косата му, и трепереше малко. Стоеше и гледаше. После извади шепнещия си камък. Потърка го между пръстите си все едно беше талисман за късмет. Джени, помисли си. Къде ли си бе отишла? Дори камъчето не му я беше върнало.

Стъпки отекнаха наблизо, а след тях прозвуча глас:

— Почит към вашата крепост, почит към вашия тейн.

Дърк се обърна, с шепнещия камък в ръката. До него стоеше старец. Висок като Джаан и стар като горкия мъртъв Чел. Беше едър и с лъвска осанка, с глава с рошава снежнобяла коса, сливаща се със също толкова буйна брада, за да оформят великолепна грива. Но лицето му беше изнурено и похабено, сякаш го беше носил твърде много столетия. Само очите му изпъкваха — наситено, безумно сини очи, очи каквито беше имал Гарс Янацек, парещи с ледена жар под бухналите му вежди.

— Нямам крепост — каза Дърк. — И нямам тейн.

— Съжалявам — каза мъжът. — Външнопланетен, а?

Дърк кимна.

Старият мъж се засмя.

— Е, обитаваш погрешния град, призрако.

— Призрак?

— Призрак на Фестивала — каза старецът. — Какво друго би могъл да си? Това е Ворлорн и всички живи хора се върнаха у дома.

Носеше черна вълнена пелерина с огромни джобове над дрехи в избеляло синьо. Тежък диск от неръждаема стомана висеше точно под брадата му, окачен на кожена каишка. Когато извади ръцете си от джобовете на пелерината си, Дърк видя, че един от пръстите му липсва. Не носеше гривни.

— Нямате тейн — каза Дърк.

Старецът изсумтя.

— Разбира се, че имах тейн, призрако. Бях поет, не жрец. Що за въпрос е това? Внимавай. Може да се обидя.

— Не носите желязо-и-огън — изтъкна Дърк.

— Съвсем вярно, но какво от това? Призраците нямат нужда от накити. Моят тейн е мъртъв от трийсет години, обитава някоя крепост у дома, в Редстийл, предполагам, а аз съм тук и обитавам Ворлорн. Е, само Лартейн в интерес на истината. Витаенето из цяла планета би било доста изтощително.

— О. — Дърк се усмихна. — Значи и вие сте призрак?

— Ами да — отвърна старецът. — Стоя си тук, приказвам си с теб поради липса на добра верига, с която да дрънкам. Какво мислиш, че съм?

— Мисля… — каза Дърк. — Мисля, че може да сте Кирак Редстийл Кавис.

— Кирак Редстийл Кавис — повтори старецът малко обидено. — Знам го. Призрак, че и оттатък. Неговата съдба специално е да обитава трупа на каваларската поезия. Обикаля нощем и стене, и рецитира стихове от траурните песни на Джеймис-Лайън Таал, и някои от по-добрите сонети на Ерик висш-Айрънджейд Делвин. По пълнолуние пее брайтски бойни песни и понякога стария канибалски погребален химн от Дълбоките Въглени обиталища. Призрак, истински, и най-жалък при това. Когато специално поиска да измъчи някоя от жертвите си, рецитира някои от собствените си стихове. Уверявам те, веднъж да си чул нещо писано от Кирак Редстийл, ще се молиш за дрънчащи вериги.

— Нима? — каза Дърк. — Не разбирам защо да си поет да е чак толкова призрачно.

— Кирак Редстийл пише поезия на стар каваларски — каза намръщено старецът. — И това е достатъчно. Умиращ език. Тъй че кой ще чете каквото той пише? В собствената му крепост мъжете говорят само на стандартната звездна реч. Може би ще преведат поезията му, но всъщност едва ли ще си струва усилието. В превод не се римува и стъпката куца като лъжечовек със счупен гръбнак. Нищо не е добре в превод, нищо. Кънтящите акорди на Гален Жар-камък, упоителните химни на Лаарис-Блайнд висш-Кен, всички онези мрачни шанагейтски песни, възпяващи желязото и огъня, дори песните на ейн-кети, макар че те трудно се броят за поезия изобщо. Всичко това мъртво и оцеляло само у Кирак Редстийл. Да, този човек е призрак. Иначе защо дойде на Ворлорн? Това е свят за призраци.

Старият мъж подръпна брадата си и изгледа Дърк.

— Ти си призрак на някой турист предполагам. Несъмнено си се изгубил, докато си търсил тоалетна, и оттогава бродиш тъдява.

— Не — каза Дърк. — Не. Търсех нещо друго.

Усмихна се и вдигна шепнещия камък.

Старецът го огледа, примижал с твърдите си сини очи, студеният вятър плющеше в пелерината му.

— Каквото и да е това, вероятно е мъртво — каза той.

Далече под тях, край реката, която искреше през Мерата, доехтя звук: смътният далечен вопъл на банши. Главата на Дърк се извърна рязко и той погледна да види откъде е дошъл звукът. Нямаше нищо, нищо… само те двамата, застанали на стената, и вятърът, който ги дърпаше, и Адското око високо в сумрачното небе. Никаква банши. Времето за банши беше отминало тук. Всички бяха изчезнали.

— Мъртво ли? — каза Дърк.

— Ворлорн е пълен с мъртви неща — каза старецът, — и с хора, които търсят мъртви неща, и с призраци.

Измърмори нещо на стар каваларски, нещо, от което Дърк не разбра и дума, и си тръгна. Бавно.

Дърк погледа след него. После погледна към далечния хоризонт, затулен от пелена синьо-сиви облаци. Някъде натам беше космодрумът и — сигурен беше — Бретан Брайт.

— Ах, Джени — каза на шепнещия камък.

Метна го, както момче мята камъче, и той полетя далече, далече, преди да започне да пада. Помисли за миг за Гуен и Джаан, и още няколко мига за Гарс.

След това се обърна отново към стареца и извика след него:

— Призрако! — викна на отдалечаващата се фигура. — Почакай. Услуга за мен, от един призрак на друг!

Старецът спря.