Смъртта на светлината

13

Бягането от лагера на ловците до падналата въздушна кола бе по-малко от километър, а на Дърк му се беше сторило цяла вечност. Връщането беше два пъти по-дълго. След това беше сигурен, че не е изминал целия път в пълно съзнание. Спомените му бяха само откъслечни. Залитания и падания, беше скъсал панталоните на коленете. Студен поток, където беше спрял и бе измил спечената кръв от лицето си; смъкна и ботушите и натопи стъпалата си в ледената вода, докато не изтръпнаха. Лазене по скалата, където бе паднал, докато бягаше. Тъмен вход на пещера, обещание за сън и отдих, в което не се вслуша. Изгубване на пътя, търсене на слънцето, намираше го и го следваше, губеше пътя си отново. Дърводухове, прелитащи от клон на клон между удушвачите, тихото им цвърчене в сумрака. Мъртви бели коруби, надничащи отгоре към него от лъскави жълти клони. Далече някъде вопъл на банши, протяжен и скръбен. Пак залитания, било от тромавост или от страх. Палката се изтъркулва от него надолу по къс стръмен наклон, изгубва се сред дебели храсти и той не си прави труда да я търси. Вървене и вървене, поставяне на единия крак пред другия, подпиране на палката и на лазера, след като палката вече я няма, стъпалата го болят, болят. Отново банши, по-близо този път, почти над главата му. Взиране през гоблен от клони към сумрачното небе, опитва се да го види, не може. Вървене, бодливи храсталаци… Помнеше всички тези неща и знаеше със сигурност, че имаше други неща между тях, свързващи едното с другото, но тях не помнеше. Може би спеше, докато вървеше. Но не спираше да върви.

Стигна малкия пясъчен участък до зеленото езеро късно следобед. Въздушните коли още бяха там, едната извита, потопена наполовина във водата, другите три на пясъка. Лагерът беше изоставен.

Една от колите — огромното куполно возило на Лоримаар — я пазеше хрътка, вързана за вратата на дълга черна верига. Лежеше, но като видя Дърк се надигна, оголи зъби и му заръмжа. Той усети, че се смее дивашки, безумно. Беше извървял целия този път, беше вървял и вървял, и вървял, а тук някакво си куче, вързано на верига за въздушна кола, му ръмжеше. Все едно не е извървял и пет крачки.

Заобиколи предпазливо кучето, стигна до колата на Янацек, качи се вътре и затръшна тежката врата. Кабината беше тъмна и тясна. След като беше мръзнал толкова дълго, вътре му се стори почти горещо. Искаше да легне, да заспи. Но първо си наложи да претърси отделението с припаси. Намери медицински пакет и го отвори. Беше пълен с таблетки, бинтове и спрейове. Съжали, че не се беше сетил да каже на Янацек да пусне пакета близо до развалината заедно е лазера. Знаеше, че трябва да излезе, да се измие хубаво и да почисти цялата мръсотия от раните си, преди да ги превърже, но бронираната врата беше прекалено тежка, за да я бута точно сега.

Смъкна ботушите, съблече якето и ризата и напръска подутите си ходила и лявата ръка с прах, който трябваше да предотврати инфекцията или да я надвие, или нещо такова. Беше твърде уморен, за да чете упътванията подробно. После погледна хапчетата. Взе две против треска, четири обезболяващи и два антибиотика, глътна ги на сухо — не беше намерил вода.

След това легна на металните плочи на пода между седалките. Сънят дойде мигновено.

Събуди се с пресъхнала уста, разтреперан и много изнервен — вероятно някакъв остатъчен ефект от хапчетата. Но отново можеше да мисли и челото му беше хладно (макар и плувнало в лепкава пот), когато го опипа, а стъпалата не го боляха чак толкова. Отокът на ръката му също беше поспаднал, въпреки че все още беше подута и изтръпнала. Облече отново обгорената си зацапана със засъхнала кръв риза и якето върху нея, взе медицинския пакет и излезе навън.

Беше привечер; небето на запад беше цялото червено и оранжево и две малки жълти слънца грееха на фона на облачното небе на запад. Брайт не се бяха върнали. Джаан Вайкъри, въоръжен, добре облечен и опитен, явно знаеше как да бяга много по-добре от Дърк.

Тръгна по пясъка към езерото. Водата беше леденостудена, но пък калта млясна успокоително между пръстите му. Съблече се, натопи главата си и се изми, после извади медицинския пакет и направи всичко, което трябваше да е направил по-рано, почисти и превърза краката си, преди да ги пъхне отново в ботушите на Пир, натри най-опасните рани с дезинфектант, наплеска възпалените следи от ухапването на ръката си с мехлем, който претендираше, че сваля алергичните реакции до минимум. Глътна и шепа обезболяващи, този път с вода от езерото.

Нощта се спускаше бързо. Брайтската хрътка лежеше до колата на Лоримаар и гризеше нещо, но от господарите ѝ нямаше и следа. Дърк заобиколи предпазливо хрътката и отиде при третата кола, на Пир и неговия тейн. Беше решил, че ще може да си помогне със запасите им сравнително безнаказано — когато се върнеха в празния лагер, другите Брайт така и нямаше да разберат, че е взето нещо.

Намери в колата цял склад с оръжия: четири лазерни пушки, гравирани с познатата бяла вълча глава, две саби за дуелиране, ножове, сребърно метателно оръжие, дълго два метра и половина, и празна скоба до него. И два пистолета, хвърлени небрежно на една от седалките. Също така намери чекмедже е чисто облекло и се преоблече припряно, като натика вътре раздраните си дрехи, за да не се виждат. Новите му прилягаха лошо, но се почувства много по-добре в тях. Сложи си колан от плетена стомана, окачи си един от пистолетите и се загърна в дълго до коленете връхно палто от хамелеонов плат.

Когато вдигна палтото от куката, на която висеше, видя друга камера с припаси. Дръпна и я отвори. Вътре намери познатите четири ботуша и небесните скутери на Гуен. Пир и неговият тейн явно си ги бяха прибрали като плячка.

Усмихна се. Изобщо не беше мислил да вземе въздушна кола — шансовете ловците да го видят веднага бяха големи, особено ако ги настигнеше през деня. Но и перспективата да върви пеш не го привличаше особено. Скутерите бяха идеалният отговор. Без да губи време, се преобу.

В камерата имаше и храна: протеинови блокчета, пръчки сушено месо, бучка кораво сирене. Дърк изяде сиренето, а останалото напъха в една раница с втория небесен скутер. Стегна компас на дясната си китка, нагласи раницата на раменете си, излезе и изпъна сребристата метална тъкан на пясъка.

Беше съвсем тъмно. Маякът му от предната нощ, звездата на Висок Кавалаан, грееше ярка, червена и самотна над леса. Дърк я погледна и се усмихна. Тази нощ нямаше да му бъде пътеводен ориентир. Беше предположил, че Джаан Вайкъри е тръгнал право към Крайн Ламия, в противоположната посока. Но звездата все пак изглеждаше приятелска.

Вдигна една от заредените лазерни пушки, докосна бутона на скутера в дланта си и се издигна. Зад него хрътката на Брайт се изправи и зави.

Летя цяла нощ, само на метри над върховете на дърветата, поглеждаше компаса от време на време и гледаше звездите. Нямаше много за гледане. Под него лесът се простираше безкрайно, черен и скрит, без никакви огньове и светлини, които да нарушат мрака. Понякога му се струваше, че стои на място. Спомняше си за разходката с небесен скутер през изоставените тунели на метрото на Ворлорн.

Вятърът беше постоянният му спътник. Духаше в гърба му и той беше благодарен за допълнителната скорост, която му придаваше. Вятърът развяваше лешовете на палтото между краката му и вееше дългата му коса; Дърк чуваше как шуми в гората под него, как огъва по-гъвкавите дървета, а по-непокорните разтърсва със студените си свирепи ръце, докато не изпадат и последните им листа. Само удушвачите сякаш оставаха неподатливи, но удушвачите бяха много. Вятърът издаваше тънък, див звук, докато се бореше да пробие през сплетените им клони. Звукът беше съвсем на място: това беше вятърът на Крайн Ламия, знаеше Дърк, роден в планините и контролиран от климатичните механизми на Даркдаун, движещ се към своето предопределение. Напред чакаха белите кули и ледените ръце на вятъра го тласкаха натам.

Имаше и други шумове: подскоци в тъмното долу, крясък на нощни ловци, ромон на река, грохот на бързеи. На няколко пъти Дърк чу пронизителното писукане на дърводухове и видя малки телца, прехвърчащи от клон на клон. Очите и ушите му станаха странно чувствителни. Прелетя над широко езеро и чу нещо да пляска в черните води, после — няколко неща. Далече, на брега, къс кънтящ рев разтърси нощта. А след него се чу ответно предизвикателство: дълъг протяжен вопъл. Банши.

Този звук го бе смразил първия път, когато го чу. Но страхът бе отминал. Докато беше гол сред гората, банши бе ужасна заплаха, летящата въплътена смърт. Сега имаше пушка и пистолет и съществото едва ли представляваше заплаха. Всъщност може би дори беше съюзник. Беше спасило живота му веднъж. Може би щеше да го направи отново.

Втория път, когато банши нададе ужасяващия си вопъл — все още зад него, но вече по-високо, набираше височина — Дърк само се усмихна. Извиси се да задържи звяра под себе си и направи един бавен кръг в опит да види съществото. Но то беше далече и черно като неговия хамелеонов плат и единственото, което видя, беше смътно вълнисто движение на фона на гората, може би нищо повече от раздвижени от вятъра клони.

Задържа се високо и погледна отново компаса, след което зави, за да продължи полета си към Крайн Ламия. Още два пъти тази нощ му се стори, че чу зова на банши, но звуците бяха далечни и смътни и не можеше да е сигурен.

Небето на изток тъкмо беше започнало да изсветлява, когато за първи път чу носещата се във въздуха музика — късчета отчаяние, твърде познати, за да му харесват. Градът на Даркдаун беше съвсем близо.

Забави и увисна във въздуха. Намръщи се. Беше летял по курса, по който бе помислил, че ще бяга Джаан. Не беше видял нищо. Вероятно предположението му беше съвсем погрешно. Възможно беше Вайкъри да бяга пред ловците в съвсем друга посока. Но Дърк не мислеше така. По-вероятно беше да е преминал над тях, невиждащ и невидян, в мрака на нощта.

Пое обратно, като този път летеше срещу вятъра, и усети студените призрачни пръсти на Ламия-Байлис на бузите си. Надяваше се на светло задачата му да е по-лесна.

Адското око се издигна и с него — едно по едно Троянските слънца. Тънки валма сиво-бели облаци плъзнаха по пустото небе, белите утринни мъгли пълзяха в подножията на дърветата. Горите под него от черни станаха жълтокафяви: удушвачи навсякъде, сплетени като лениви любовници, червената светлина блестеше смътно по восъчно лъскавите им клони. Дърк се издигна и хоризонтът му се разшири. Видя реки, блясъка на слънце над вода. И обрасли със зеленина езера, без никакъв блясък, тъмни и покрити с плаваща зеленикава кора. И снеговалеж, или нещо, което приличаше на навалял сняг, докато не се озова над него и не видя, че е мръсно бяла плесен, загърнала джунглата.

Видя разломна линия, камениста резка, минаваща през горите от север на юг, права все едно бе начертана с линеал. И кални низини, черни и кафяви, и вмирисани, от двете страни на широка бавно течаща река. Канара от разяден сив камък, която се издигна неочаквано от леса, удушвачи плъзнали нагоре от подножието ѝ, и удушвачи, наклонени под безумни ъгли от върха ѝ, но нищо по самата вертикална скална фасада освен няколко петна лишей и трупа на някаква голяма птица, мъртва в гнездото ѝ.

Не видя и следа от Джаан Вайкъри, нито от ловците, който го преследваха.

Към късния предобед мускулите му се бяха схванали от умора, ръката му отново бе започнала да пулсира и надеждата му угасваше. Дивата горска пустош продължаваше безкрайно, километър след километър, огромен жълт килим, в който той търсеше зрънце. Обърна отново към Крайн Ламия, убеден, че е подминал търсената цел. Започна да лети на зигзаг, в широки дъги вместо по права линия, и все търсеше, търсеше. Беше капнал. Към обед реши да лети в кръгове над най-вероятната зона в опит да я покрие цялата.

И тогава чу крясъка на банши.

Този път и я видя. Летеше ниско над дърветата, далече под него. Изглеждаше невероятно бавна и спокойна. Черното триъгълно тяло сякаш едва се движеше — крилата почти не помръдваха и съществото сякаш се носеше на вятъра на Даркдаун.

Когато поискаше да обърне, улавяше насрещно течение и завиваше в широк кръг, преди да се спусне отново. Дърк, след като не можа да измисли какво по-добро да направи, подкара след нея.

Съществото изпищя отново. Звукът бе сякаш безкраен.

А след това се чу отговор.

Дърк докосна кръгчето в дланта си и започна да се спуска бързо, заслушан и изведнъж отново нащрек. Звукът беше смътен, но не можеше да се сбърка с нищо: глутница брайтски хрътки, които лаеха диво, с ярост и страх. Изгуби банши от погледа си — вече беше без значение — и полетя към заглъхващия звук. Беше дошъл от север.

Някъде по-отблизо хрътка нададе вой.

За миг го обзе тревога. Възможно беше, ако полети много ниско, хрътките да залаят по него вместо по банши. Тъй или иначе положението беше опасно. Палтото му се стараеше да придобие цветовете на небето на Ворлорн, но среброто на небесния скутер щеше да блести ярко, ако някой случайно погледнеше нагоре. А с банши наблизо щяха непременно да погледнат нагоре.

Но щом искаше да помогне на Джаан Вайкъри и на своята Джени, не му оставаше избор. Опипа оръжието си и продължи да се спуска. Под него бързо течаща синьо-зелена река прорязваше гората като нож. Той зави към нея, очите му оглеждаха неуморно. Чу шума на бързеите, проследи го, намери ги. Изглеждаха наистина бързи и опасни. Голи скали стърчаха от водите като прогнили зъби, кафяви и безформени, водата кипеше бяла и гневна около тях, удушвачите ги притискаха плътно от двете страни. Надолу по течението реката се разширяваше и ставаше по-кротка. Той погледна за миг натам, после отново към бързеите. Прехвърли реката, завъртя се в кръг, прелетя отново над нея.

Някакво куче излая силно. Други подеха лая.

Очите му се извърнаха рязко надолу по течението. Черни точки, една във водата, други на брега. Полетя натам.

Точките нараснаха и добиха очертания. Нисък плещест мъж в жълто-кафяво се бореше с течението, за да прегази до другия бряг. Друг мъж на брега, с шест грамадни хрътки.

Мъжът във водата се отказа и тръгна да се връща. Носеше пушка и беше много широкоплещест и нисък. Бледо лице, яки ръце и крака… Саанел Лартейн, дебелият тейн на Лоримаар. А Лоримаар беше на брега и държеше глутницата. Никой от двамата не погледна нагоре. Дърк забави, за да остане на разстояние.

Саанел се измъкна от водата. Явно реката не можеше да се мине тук.

Двамата ловци тръгнаха надолу по течението, движеха се тромаво между бурените, камъните и удушвачите по брега.

Дърк не ги проследи. Знаеше какво правят. Винаги можеше да ги намери по-късно, ако се наложеше. Но къде бяха останалите? Росеф и неговият тейн? А Гарс Янацек? Обърна се и полетя нагоре, чувстваше се вече малко по-уверен. Ако ловната група се беше разкъсала, щеше да е по-лесно да се справи с тях.

Полетя ниско и бързо, водата кипеше на два метра под краката му, очите му обхождаха бреговете за друга група, опитваща се да прехвърли реката.

На два километра североизточно от бързеите — реката тук беше тясна и буйна — видя Янацек. Стоеше на брега и очевидно се колебаеше.

Като че ли беше сам. Дърк му извика. Янацек погледна нагоре стъписано и след това махна.

Дърк се спусна до него. Беше лошо кацане. Скалната издатина, на която стоеше Янацек, беше покрита с хлъзгав зелен мъх, долницата на небесния скутер се плъзна по него и Дърк едва не полетя с главата надолу във водата. Янацек го хвана за ръката и го задържа. Дърк изключи гравитационната решетка и каза:

— Благодаря. Не изглежда много лесно да се плува тук.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Янацек. Изглеждаше изтощен. Лицето и дрехите му бяха мръсни, червената му брада бе прогизнала от пот. Дълъг кичур коса висеше над челото му. — Опитвах се да реша дали да рискувам с такова течение, или да губя време, като продължа нагоре, със смътната надежда, че ще намеря по-безопасно място за брод. — Вяла усмивка пробяга по лицето му. — Но ти си решил този проблем с играчката на Гуен. Къде…?

— Пир — каза Дърк и започна да му разказва за бягството си до разбитата въздушна кола.

— Жив си — прекъсна го Айрънджейд. — Мога да мина без досадните подробности, т’Лариен. Много неща се случиха от вчерашното утро. Видя ли Брайт?

— Лоримаар и неговият тейн са надолу по течението — каза Дърк.

— Знам. Прехвърлиха ли се?

— Не, още не.

— Добре. Джаан вече е много близо, може би на половин час пред нас. Не бива да стигнат първи до него.

— Очите му обходиха отсрещния бряг на реката и той въздъхна. — Взе ли другия скутер, или трябва да взема твоя?

Дърк остави пушката си на скалата и започна да смъква раницата си.

— Взех го. Къде е Росеф? Какво става?

— Джаан бягаше великолепно — каза Янацек. — Никой не можеше да очаква, че ще покрие толкова много терен толкова бързо. Брайт не вярваха всъщност. И той не само е бягал. Поставил е капани. — Забърса падналата си коса с опакото на ръката си. — Снощи беше спрял на лагер. Беше доста пред нас. Намерихме пепелта от огъня му. Росеф стъпи в една скрита яма и наниза стъпалото си на заострен кол. — Янацек се усмихна. — Върна се, неговият тейн му помага. Та казваш, че Пир и Арис са мъртви?

Дърк кимна. Беше извадил ботушите и втория скутер от раницата.

Янацек ги взе без коментар.

— Ловците станаха по-малко. Мисля, че спечелихме, т’Лариен. Джаан Вайкъри ще е уморен. Бягал е без сън един ден и две нощи. Но знаем, че не е ранен и е въоръжен, и е от Айрънджейд. Лоримаар и онзи дебелак, когото държи за свой тейн, няма да намерят лесна плячка.

Коленичи и започна да се преобува, без да спира да говори.

— Безумната им самонадеяност за нова крепост тук ще бъде мъртвородена. Лоримаар е луд дори да мечтае за това. Мисля, че умът му се откъсна от котвата, когато лазерът на Джаан го опърли в Предизвикателство. — Смъкна единия си ботуш. — Знаеш ли защо Чел и Бретан не бяха сред тях, т’Лариен? Защото имат твърде много здрав разум за тази схема с висш-Лартейн! Росеф ми разказа всичко, докато ловувахме. Истината, каза, е следната: Лоримаар обявил това безумие, когато Брайт се върнали в Лартейн, след като Мирик беше убит. Шестимата, на които се натъкнахме в горите, бяха там, плюс стария Раймаар. Бретан Брайт Лантри и Чел фре-Брайт не бяха. Опитали се да подгонят теб и Джаантъни, а по-късно минали през няколко от градовете, където мислели, че може да сте потърсили убежище. Тъй че Лоримаар по същество се оказал без опозиция. Всички се бояли от него, освен може би Пир, а Пир никога не се е интересувал от нищо освен да взима глави на лъжечовеци.

Янацек се затрудняваше с тесните ботуши на Руен. Намръщи се и дръпна силно, за да напъха крака си там, където той не искаше да влезе.

— Когато се върнал, Чел бил бесен. Не искал да тръгне. Не искал дори да слуша. Бретан се опитал да го успокои, каза Росеф, но без полза. Чел е Брайт и новата крепост на Лоримаар била измяна за него. Предизвикал го на дуел. Лоримаар е неприкосновен всъщност, тъй като е ранен, но все пак приел. И като предизвикан направил първия избор, избора на броя.

Янацек се изправи и затупа силно с крак по хлъзгавата скала, за да натика стъпалото си по-здраво в ботуша.

— Трябва ли да уточнявам, че избрал да се бие единично? Щеше да е доста по-различен дуел, ако срещу него се беше изправил и Бретан Брайт. Лоримаар, макар и ранен, се справил доста лесно със стареца. Било каре на смъртта и саби. Чел получил много рани, твърде много, изглежда. Росеф мисли, че в момента издъхва в Лартейн. Бретан Брайт е с него.

Янацек разгъна небесния скутер.

— Разбра ли нещо за Руарк? — попита Дърк.

Каваларът сви рамене.

— Всичко е както подозирахме. Руарк се свързал с Лоримаар висш-Брайт чрез видеоекран — никой, изглежда, не знае къде е кимдисът в момента — и предложил да разкрие къде се крие Джаан, ако Лоримаар го обяви за свой корариел и така му даде закрила. Това Лоримаар направил с охота. Джаан имаше късмет, че беше с въздушната кола, когато дойдоха. Просто се измъкна и побягна. Подгониха го и накрая Раймаар го настигнал точно зад планините, но той също беше старец и съвсем не толкова добър летец като Джаан Вайкъри. — В гласа на Янацек имаше нотка на самодоволна гордост, като на родител, хвалещ се с детето си. — Раймаар паднал във въздушен двубой, но колата на Джаан също била повредена, тъй че той се принудил да кацне и да побегне. Висшеобвързаните на Лартейн загубили време в опит да помогнат на Раймаар. — Махна нетърпеливо с ръка.

— Ти защо се отдели от Лоримаар? — попита Дърк.

— Защо мислиш? Джаан вече е близо. Трябва пръв да стигна до него, преди тях. Саанел настоя, че преброждането ще е по-лесно надолу по течението, а аз рискувах да не се съглася. Лоримаар вече е твърде уморен, за да заподозре. Мисли само за убийството. Изгарянето още го пари, т’Лариен! Мисля, че вижда как Джаан Вайкъри лежи плувнал в кръв пред него, и забравя кого преследва. Тъй че се отделих от тях и тръгнах нагоре, и известно време се боях, че съм направил грешка. Преброждането е по-лесно надолу, нали?

Дърк кимна отново.

Янацек се ухили.

— Значи идването ти наистина е късмет.

— Ще ти трябва повече от късмет, за да намериш Джаан — предупреди Дърк. — Брайт вероятно вече са прехвърлили реката, а и имат хрътки.

— Това не ме притеснява много — отвърна Янацек. — Джаан вече тича в права посока, а и знам нещо, което Лоримаар не знае. Знам накъде тича. Към една пещера, т’Лариен! Моят тейн обича пещерите. Когато бяхме момчета в Айрънджейд, често ме взимаше да проучваме под земята. Водеше ме в повече изоставени мини, отколкото съм искал изобщо да видя, и няколко пъти ходихме под старите градове, в обитаваните от демони руини. — Усмихна се. — Взривени крепости също така, почернели огнища в древни висши войни и все още гъмжащи от неспокойни призраци. Джаан Вай къри познаваше всички тези места. Водеше ме през тях и ми разказваше истории, безкрайно, приказки за Арин висш-Жар-камък и Джеймис-Лайън Таал, и за канибалите на Дълбоките Въглени обиталища. Беше чудесен разказвач. Можеше да накара онези стари герои да оживеят отново, и ужасите също.

Дърк неволно се усмихна.

— Плашеше ли те, Гарс?

Другият мъж се засмя.

— Да ме плаши? Да! Ужасяваше ме дори, но получих закалка след време. И двамата бяхме млади, т’Лариен. По-късно, много по-късно, тъкмо в пещерите под хълмовете Ламераан двамата се врекохме в желязо-и-огън.

— Добре — каза Дърк. — Значи Джаан обича пещери…

— Една система излиза много близо до Крайн Ламия — върна се Янацек на темата, — с втори вход близо до мястото, където стоим сега. Тримата я проучвахме през първата година, когато дойдохме на Ворлорн. Смятам, че Джаан ще завърши бягането си под земята, ако може. Така можем да го пресрещнем. — Взе пушката си.

Дърк вдигна своето оръжие и каза:

— Никога няма да го намерим в гората. Удушвачите предлагат твърде много прикритие.

— Аз ще го намеря — заяви Янацек. — Не забравяй връзката ни, т’Лариен. Желязо-и-огън.

— Празно желязо вече. — Дърк погледна многозначително дясната китка на Янацек.

Айрънджейд се усмихна с широката си усмивка.

— Не. — Бръкна в джоба си, извади ръката си, отвори я. Жар-камъкът лежеше в дланта му. Един само, кръгъл и с груби ръбове, около два пъти по-голям от шепнещия камък на Дърк, черен и почти мътен на ръждивата светлина на утрото.

Дърк се взря в скъпоценния камък, след това го докосна леко с пръст и той помръдна.

— На допир е… студен.

Янацек се намръщи.

— Не. Пари по-скоро, както винаги прави огънят.

— Жар-камъкът изчезна отново в джоба му. — Има разкази, т’Лариен, поеми на стар каваларски, приказки, които разказват на децата в яслите на крепостта. Дори ейн-кети ги знаят. Разказват ги с женските си гласове, но Джаан Вайкъри ги разказва по-добре. Помоли го някой път. За нещата, които тейн е правил за тейн. Той ще ти отвърне с велики магии и още по-велики героизми, старите невероятни прояви на доблест. Аз не съм разказвач на истории, иначе сам щях да ти разкажа. Сигурно тогава би могъл да разбереш малко какво означава да си тейн на мъж и да носиш желязна връзка.

— Може би вече разбирам — каза Дърк.

Мълчанието между тях се проточи. Стояха на хлъзгавата мъхната скала, само на половин метър един от друг, и се гледаха в очите; Янацек, съвсем леко усмихнат, гледаше Дърк отвисоко. Реката под тях бързаше устремно и шумът на водите ѝ ги подканяше да не губят време.

— Не си чак толкова ужасно лош човек, т’Лариен — каза накрая Янацек. — Слаб си, знам, но пък никой никога не те е наричал силен.

Отначало прозвуча като обида, но каваларът като че ли имаше предвид нещо друго. Дърк помълча, докато го отгатне и намери втория смисъл.

— Да дадеш на нещо име? — каза той с усмивка.

Янацек кимна.

— Чуй ме, Дърк. Няма да ти го повтарям. Бях предупреден за лъжечовеците още като момче, в Айрънджейд. Една жена, ейн-кети — ти би я нарекъл майка, въпреки че такива отлики нямат никаква тежест на моя свят — тази жена ми разказа легендата. Но я разказа другояче. Лъжечовеците, срещу които ме предупреди тя, не бяха демоните, за които щях да науча по-късно от устите на висшеобвързани. Бяха просто хора, каза тя, не слуги на нечовешка раса, не вампири или душесмучещи. И все пак бяха превъплъщенци в известен смисъл, защото нямаха истински форми. Бяха хора, на които не може да се вярва, хора, които са забравили своите кодекси, хора без връзки. Не бяха реални; бяха цялата илюзия за човечност без същината. Разбираш ли? Същината на човечността… тя е име, връзка, обещание. Тя е вътре, и въпреки това я носим на ръцете си. Така ми каза тя. Затова каваларите взимат тейни, каза ми тя, и тръгват на двойки… защото… защото илюзията може да се втвърди във факт, ако я обвържеш в желязо.

— Чудесна реч, Гарс — каза Дърк. — Но какъв ефект има среброто върху душата на лъжечовек?

Гняв пробяга по лицето на Янацек, като сянката на буреносен облак. След това той се ухили.

— Забравил бях кимдиското ти остроумие. Друго нещо, което научих в младостта си, беше никога да не споря с манипулатор. — Засмя се, пресегна се и стисна бързо и силно ръката на Дърк. — Стига. Никога няма да се сближим, но все още мога да съм приятел, ако ти все още можеш да си кет.

Дърк сви рамене, почувствал се странно трогнат.

— Добре.

Но Гарс вече тръгваше. Пусна ръката на Дърк, докосна дланта си с пръст, издигна се право нагоре на метър и след това се понесе над водата. Движеше се бързо, наклонен напред и някак гъвкав и изящен във въздуха. Слънчевата светлина блесна по дългата му рижа коса и дрехите му сякаш затрептяха, докато променяха цветовете си. По средата над кипналата вода той отметна глава и извика нещо на Дърк, но грохотът на бързото течение заглуши думите му и Дърк улови само тона — смях и буйно ликуване.

Янацек стигна до отсрещната страна на потока. Дърк бе някак си твърде уморен, за да се понесе веднага във въздуха. Бръкна в джоба на якето си и напипа шепнещия камък. Не изглеждаше толкова студен като преди и обещанията… о, Джени…! дойдоха, но смътни.

Янацек се рееше високо над жълтите дървета в лилаво-сивото небе, фигурата му се смаляваше бързо.

Дърк го последва уморено.

Янацек можеше да говори с пренебрежение за небесните скутери като за „играчки“, но знаеше как да лети със скутер. Скоро се беше отдалечил много пред Дърк, изкачваше се в напористия вятър и полетя на двайсетина метра над гората. Разстоянието помежду им се увеличаваше сякаш неумолимо; за разлика от Гуен, Янацек не беше склонен да спре и да изчака Дърк да го настигне.

Дърк се задоволи с ролята на преследвача. Гарс се виждаше съвсем лесно — бяха сами в навъсеното небе, — тъй че нямаше опасност да се изгуби. Яхна отново ветровете на Даркдаун, приел напористия тласък в гърба си и освободил се от безцелни размисли. Сънуваше странни сънища наяве, за Джаан и за Гарс, за железни връзки и шепнещи камъни, за Гуенивир и Ланселот, шито и двамата — осъзна го внезапно — бяха клетвонарушители.

Реката изчезна. Кротките езера идваха и си отиваха, подминаха и петното бяла плесен, полегнало като струпей над гората. Чу веднъж лая на глутницата на Лоримаар, далече назад, тънките звуци долетяха с вятъра. Не се притесни.

Завиха на юг. Янацек беше малка точка, черна, проблеснало сребро, щом слънчев лъч уловеше платформата, на която летеше. Все по-малка и по-малка. Дърк летеше след него като уморена птица.

Най-сетне Янацек започна да се спуска на спирала към дърветата.

Беше див район. По-скалист от повечето, с няколко полегати хълма и издатини черна скала, прошарена със сребристо и златно. Удушвачите бяха навсякъде — само удушвачи. Очите на Дърк пробягаха насам-натам, търсейки някой самотен висок смърч или син вдовец, или изнемощяло тъмно призрачно дърво. Нямаше. Жълт лабиринт се простираше до хоризонта. Чу паническия писък на дърводухове и ги видя под краката си да прелитат на мъничките си крилца.

Въздухът около него потръпна от вопъла на банши и студена тръпка полази по гръбнака му по причина, която не можеше да назове. Погледна бързо напред и видя лъч светлина.

Кратък, потрепващ в уморените му очи и много ярък… този внезапно изпънат блестящ пръст не беше на мястото си, не тук, не в този сив сумрачен свят. Не беше на мястото си, но беше тук. Щръкнал изведнъж отдолу, жестока огнена стрела, която след миг се изгуби в небето.

Янацек пред него беше като малка парцалена кукла. Тънката пурпурна нишка го забърса, докосна сребърната шейна, на която стоеше — леко, само за миг. Образът се задържа в очите на Дърк. Янацек започна да се преобръща нелепо във въздуха и размаха ръце. Нещо черно изхвърча от ръката му и той полетя надолу към удушвачите, и рухна през сплетените клони.

Шумове. Дърк чу шумове. Музиката на несекващия вятър. Кършещо се дърво, последвано от крясъци на болка и гняв, животински и човешки, човешки и животински, двете и нито едно от тях. Кулите на Крайн Ламия блещукаха над хоризонта, пушливи и прозрачни, и му пееха песен за края на всички неща.

Писъците секнаха. Белите кули се стопиха и вихърът, който го тласкаше напред, издуха парчетата. Дърк се завъртя надолу и вдигна лазера си.

В листака имаше тъмна дупка, дупката, през която беше пропаднал Гарс Янацек: жълти клони, извити надолу и счупени, пролука, достатъчно голяма за човешко тяло.

Тъмно. Дърк надвисна отгоре. Не можеше да види нито Янацек, нито земята под дърветата, толкова гъсти бяха сенките. Но на най-горния клон видя откъсната ивица плат, която плющеше на вятъра и променяше цветовете си. Малък призрак стоеше над нея на стража.

— Гарс! — извика той, без да мисли за врага долу, за мъжа с лазера. Дърводуховете отвърнаха в писклив хор.

Чу трясък под дърветата; светлината на лазера лумна отново, ярко. Не нагоре този път, а хоризонтално, невъзможен слънчев лъч в сумрака долу. Дърк увисна във въздуха разколебан. На клона точно под него се появи дърводух, странно храбър, зяпнал нагоре с влажни очи, биеше вятъра с широко разперените си крилца. Дърк насочи лазера си и стреля и от малкото зверче остана само петно сажди по жълтата кора.

След това се задвижи отново, закръжи на спирала, докато не видя между удушвачите отвор, достатъчно широк, за да се спусне през него.

Долу беше тъмно; удушвачите, сплели клоните си горе, затулваха девет десети от жалката светлина на Адското око. Огромни дънери се извисиха около него, чворести дълги пръсти, извиващи се във всички посоки, вкочанени и криви. Наведе се — мъхът по земята се разлагаше, — издърпа ботушите си от сребърната решетка и металът се отпусна омекнал.

А след това от сенките излезе Джаан Вайкъри и застана над него. Дърк вдигна глава.

Лицето на Джаан беше празно. Беше целият в кръв, а в ръцете си държеше нещо червено и смачкано, носеше го както майка носи болно дете.

Едното око на Гарс бе затворено, а другото липсваше, отпрано от лицето му. Беше останала само половината от лицето му всъщност. Главата му лежеше на гърдите на Джаан.

— Джаан…

Вайкъри трепна. После каза тихо:

— Аз го застрелях.

И сложи тялото на земята.