Смъртта на светлината

12

Дърк не се стъписа. Под дрехите му шепнещият камък бе студен на кожата му, напомняше за стари обещания и стари предателства. Почти бе престанало да го интересува. Скръсти ръце и зачака.

Янацек беше видимо разочарован.

— Не изглеждаш притеснен.

— Все едно е, Гарс — отвърна Дърк. — Когато напуснах Крайн Ламия, очаквах да умра. — Въздъхна. — Как ще помогне всичко това на Джаан?

Янацек не отговори веднага. Сините му очи гледаха Дърк внимателно.

— Променяш се, т’Лариен — каза той. Усмивката се беше махнала от лицето му. — Наистина ли се интересуваш повече за съдбата на Джаан Вайкъри, отколкото за собствената си?

— Откъде да знам? Казвай плана си!

Янацек се намръщи.

— Обмислях кацане в лагера на Брайт и пряк сблъсък. Отхвърлих идеята. Желанието ми за смърт не е толкова нараснало като твоето. Въпреки че бих могъл да призова един или няколко от ловците на дуел, би било твърде явно в помощ на криминален беглец. Никога не биха застанали срещу мен. Собственото ми положение е слабо в момента. Заради думите и действията ми в Предизвикателство Брайт все още ме смятат за човек, макар и опозорен. Опитам ли се открито да помогна на Джаан обаче бих се осквернил в очите им. Правилата на кодекса вече няма да са валидни. Аз също бих станал престъпник, вероятен лъжечовек. Втори вариант беше да ги нападнем внезапно, без предупреждение, и да избием колкото можем повече от тях. Все още не съм толкова покварен, за да обмислям такава идея. Дори деянието на Джаан срещу Мирик ще е чисто в сравнение с такова престъпление. Най-добре би било, разбира се, ако можехме да влетим, да открием Джаан и да го измъкнем, безопасно и тайно. Но не виждам голям шанс в това. Брайт имат хрътки. Ние нямаме. Те са опитни ловци и следотърсачи, особено Пир Брайт Ориан и самият Лоримаар висш-Брайт. Аз не съм толкова опитен, а ти си безполезен. Шансовете да намерят Джаан преди нас са огромни.

— Да — каза Дърк. — И?

— В момента съм фалшив кавалар с това, че изобщо помагам на Джаан — каза Янацек с леко безпокойство. — Така ще съм просто малко по-фалшив. В това е най-големият ни шанс. Ще влетя открито и ще те предам, както казах. Този акт би трябвало да ми спечели известно доверие от тяхна страна, макар и с неохота. След това ще се включа в лова и ще направя всичко, което мога, освен убийство. Сигурно бих могъл да предизвикам свада и да призова някого от тях на дуел така, че да не изглежда, че защитавам Джаан Вайкъри.

— Би могъл да загубиш — изтъкна Дърк.

Янацек кимна.

— Напълно вярно. Бих могъл да загубя. Но не мисля. В единичен дуел само Бретан Брайт Лантри е истински опасен противник, а той и неговият тейн не са между ловците, ако въздушните коли, които си видял, са всичките. Лоримаар си има своите умения, но Джаан го рани в Предизвикателство. Пир е бърз и надарен с пръчката си, но не с нож или пистолет. Другите са старци и слабаци. Не бих загубил.

— А ако не можеш да ги изиграеш да се дуелират?

— Тогава ще мога да съм до тях, когато спипат Джаан.

— А после?

— Не знам. Няма да го хванат обаче. Гарантирам ти това, т’Лариен. Няма да го хванат.

— А междувременно с мен какво става?

Янацек отново го погледна и отново сините му очи го изгледаха замислено.

— Ти ще си в голяма опасност — каза каваларът, — но не мисля, че ще те убият веднага, и със сигурност не така, както ще те предам на тях, вързан и безпомощен. Ще поискат да те гонят. Пир вероятно ще те обяви за своя плячка. Надявам се да срежат връзките ти, да те съблекат гол и да те пуснат да бягаш из гората. Ако някой от тях избере да подгони теб, по-малко ще гонят Джаан. Има и друга възможност. В Предизвикателство Пир и Бретан бяха на път да се скарат заради теб. Ако Бретан е с ловците, вероятно ще подновят спора си. Може само да се облагодетелстваме от това.

Дърк се усмихна.

— Твоят враг има враг.

При сардоничното му подмятане Янацек изкриви лице.

— Аз не съм Аркин Руарк. Ще ти помогна, ако мога. Преди да влезем в лагера на Брайт ще се спуснем — на тъмно и тайно, ако можем — до свалената въздушна кола, която си видял. Ще оставим лазера ти при нея. После, след като те развържат и те пуснат гол в гората, можеш да тръгнеш към оръжието и да изненадаш преследвачите си, да се надяваме. — Сви рамене. — Животът ти може да зависи от това колко бързо и направо можеш да тичаш и колко точно можеш да стреляш.

— И дали мога да убия — добави Дърк.

— И дали можеш да убиеш — съгласи се Янацек. — Не мога да ти дам по-добри шансове, т’Лариен.

— Приемам тези, които предлагаш — каза Дърк. После дълго летяха в мълчание. Когато черните ножове на планинската стена най-сетне останаха зад тях и Янацек беше угасил всички светлини на въздушната кола и започна бавното предпазливо спускане, Дърк заговори отново: — Какво щеше да направиш, ако бях отказал да играя в хитрината ти?

Гарс Янацек се извърна в седалката си и сложи ръка на рамото му. Останалите жар-камъни грееха много смътно в желязото на гривната му.

— Връзката на огън и желязо е по-силна от всяка друга връзка, която знаеш — заговори с мрачен глас кавалерът, — и много по-силна от всички връзки на мимолетна благодарност. Ако ми беше отказал, т’Лариен, щях да ти отрежа езика, за да не можеш да кажеш на Брайт за плановете ми, и щях да продължа. Волю-неволю, щеше да ти се наложи да изиграеш ролята си. Разбери, т’Лариен, не те мразя, въпреки че си спечелил омразата ми неколкократно. Понякога дори се улавям, че те харесвам, колкото един Айрънджейд може да харесва някой необвързан. Не бих те наранил от злоба. И все пак щях да те нараня. Защото съм обмислил нещата грижливо и планът ми е най-добрата надежда за Джаан Вайкъри.

На лицето му не можеше да се види и най-малката следа от усмивка. Този път не се шегуваше.

На Дърк не му остана много време да премисли думите на Янацек. Спуснаха се надолу в нощта като някаква невероятна лека канара и прелетяха над върховете на удушвачите. Развалината все още тлееше в смътно оранжево (светлината се процеждаше от сърцевината на почерняло паднало дърво) и пушлива мъгла скриваше контурите. Янацек надвисна над разбитата кола, отвори един от големите бронирани прозорци и метна лазерната пушка в гората долу. По настояване на Дърк хвърли и брайтското яке, чиято дебела кожа щеше да е пратен от бога дар за човек, тичащ гол през гората.

След това се издигнаха отново право нагоре в небето и Гарс върза ръцете и краката на Дърк: тънките въжета се стегнаха здраво и болезнено, заплашвайки да спрат кръвообращението, толкова достоверно автентични. След това включи предните фарове и подкара колата към кръга светлини.

Хрътките бяха вързани и спяха край водата, но се събудиха, когато непознатата въздушна кола се спусна, и Янацек кацна сред дивия им вой. Само един Брайт се виждаше наблизо, мършавият, само кожа и кости ловец, чиято рошава черна коса стърчеше като опърлена. Тейнът на Пир, знаеше Дърк, макар и да не знаеше името му. Мъжът седеше до полузагаснал лагерен огън близо до хрътките и бързо се изправи.

Янацек отключи масивната врата, люшна я нагоре и студеното нощно течение нахлу в топлата кабина. Той дръпна Дърк да се изправи, избута го грубо навън и го натисна да коленичи в студения пясък.

— Айрънджейд — каза дрезгаво пазачът. Неговите кети междувременно бяха започнали да се събират, измъкваха се от спалните си чували и въздушни коли.

— Имам подарък за вас — рече им Янацек с ръце на кръста. — Жертвен дар от Айрънджейд за Брайт.

Ловците бяха шестима, видя Дърк, след като вдигна глава, както беше на колене. Всички бяха в Предизвикателство. Плешивият плещест Пир, който беше спал близо до своя тейн. Той се приближи пръв. Скоро след това към тях се присъединиха Росеф висш-Брайт и неговият мълчалив мускулест спътник. Те също бяха спали на земята до въздушната си кола. Накрая Лоримаар висш-Брайт Аркелор, лявата страна на гърдите му стегната в черна превръзка, се приближи бавно от куполната си червена въздушна кола, подпрян на рамото на дебелия мъж, който беше с него предния път. И шестимата бяха спали напълно облечени и въоръжени.

— Подарък се приема с благодарност, Айрънджейд — каза Пир. Носеше ръчно оръжие на черен метален колан, но палката му липсваше и изглеждаше някак непълен без нея.

— Твоето присъствие не се приема — каза Лоримаар, докато креташе с усилие към кръга. Подпираше се тежко на своя тейн, тъй че изглеждаше изгърбен и отпаднал, не беше вече предишният великан. И на Дърк, докато го гледаше, му се стори, че вижда нови гънки по тъмната му дълбоко набръчкана кожа — наскоро врязани вадички болка.

— Вече е очевидно, че дуелите, за които бях посочен за съдия, така и няма да се сбъднат — каза Росеф без следа от силната враждебност, натежала в гласа на Лоримаар, — тъй че нямам особена власт и не мога да претендирам, че говоря от името на Висок Кавалаан или на Брайт. Но съм сигурен, че говоря от името на всички нас. Няма да търпим твоята намеса, Айрънджейд. С кръвния дар или не.

— Истина е — каза Лоримаар.

— Не искам да се намесвам — каза им Янацек. — Искам да се присъединя към вас.

— Ние гоним твоя тейн — каза спътникът на Пир.

— Той знае това — сряза го Пир.

— Нямам тейн — заяви Янацек. — Едно животно скита из гората, понесло моето желязо и огън. Искам да ви помогна и да си върна своята вещ. — Говореше много твърдо, много убедително.

Една от хрътките се дръпна нервно на веригата си. Изръмжа, обърна се към Янацек и оголи жълтите си зъби.

— Той е лъжец — каза Лоримаар висш-Брайт. — Дори псетата ни надушват лъжите му и не го харесват.

— Лъжечовек — добави неговият тейн.

Гарс Янацек извърна глава съвсем леко. Треперливата светлина на огъня замята червени пламъчета в брадата му, щом той се усмихна с тънката си, заплашителна усмивка.

— Саанел Брайт, твоят тейн е ранен и така ме оскърбява безнаказано, понеже знае, че не мога да го призова да направи избора си. Не те радва такава безопасност.

— За момента го радва — отвърна грубо Росеф. — Това е номер, който няма да ти позволим, Айрънджейд. Няма да се дуелираш с нас, един по един, и да спасиш своя изгнаник тейн.

— Заклел съм се, че нямам желание да го спасявам. Аз нямам тейн. Не можете да ме лишите от правата ми според кодекса.

Дребният съсухрен Росеф — най-ниският от каваларите, поне с половин метър — впи поглед в Янацек, без да трепне.

— Ние сме на Ворлорн. И правим каквото пожелаем.

Другите замърмориха в съгласие.

— Вие сте кавалари — настоя Янацек, но по лицето му пробяга съмнение. — Вие сте Брайт и висшеобвързани на Брайт, обвързани към своите крепости, към своя съвет и неговите порядки.

— Преди години — заговори Пир с усмивка — съм виждал много от моите кети и още повече от други крепости да изоставят старите мъдрости. „Това и това, и това, са погрешни неща — казваха мекушавите Айрънджейд. — Няма да ги следваме“. И овцете на Редстийл ги повтаряха, и женствените мъже на Шанагейт, и за жалост много Брайт. Да не би да ме лъжат спомените? Стоиш тук и ни поучаваш за кодекса, но дали не помня, че Айрънджейд в младостта ми казваха, че повече не мога да ловя лъжечовеци? Погрешно ли си спомням меките кавалари, които бяха пратени на Авалон да изучат междузвездните кораби, въоръжение и други полезни неща и които се върнаха пълни с лъжи за това как трябвало да променим стила си на живот и по този начин колко много от нашия кодекс се оказваше нещо срамно, след като толкова дълго е било гордост за нас? Кажи ми, Айрънджейд, греша ли?

Гарс не отвърна нищо. Скръсти ръце на гърдите си.

— Джаан Вайкъри, бивш висш-Айрънджейд, беше най-големият от променящите, лъжците. Ти не беше далече зад него.

— Никога не съм бил на Авалон — отвърна простичко Янацек.

— Отговори ми — каза Пир. — Двамата с Вайкъри не се ли стремяхте да промените старите порядки? Не се ли надсмивахте на онези части от кодекса, които не харесвахте?

— Никога не съм нарушил кодекса — отвърна Янацек. — Джаан… Джаан понякога… — Замълча.

— Той го признава — каза дебелият Саанел.

— Говорихме помежду си — каза със спокоен тон Росеф. — Щом висшеобвързани могат да убият извън кодекса, щом нещата, които знаем за истина, може да бъдат променени и пренебрегнати, тогава и ние можем да направим промени и да отхвърлим лъжливи мъдрости, на които не държим. Вече не сме обвързани с Брайт, Айрънджейд. Тя е най-добрата от крепостите, но не достатъчно добра. Нашите стари кети поеха твърде много меки лъжи в сърцата си. Няма да бъдем извращавани и няма да си играят с нас повече. Ще се върнем към старите истински неща, към вярата, която е била древна още преди да падне Бронзфист, дори до времето, когато Айрънджейд, Таал и Дълбоките Въглени обиталища са воювали заедно срещу демони в Хълмовете на Ламераан.

— Виждаш, ли, Айрънджейд, наричаш ни с фалшиви имена — каза Пир.

— Не знаех — отвърна Янацек малко бавно.

— Наричай ни правилно. Ние не сме Брайт.

Очите на Айрънджейд изглеждаха тъмни и забулени. Ръцете му все още бяха скръстени. Погледна Лоримаар.

— Направили сте нова крепост.

— Има прецедент — каза Росеф. — Редстийл е родена от онези, които са се откъснали от Планина Жар-камък, а самата Брайт е израсла от Бронзфист.

— Аз съм Лоримаар Релн Уинтърфокс висш-Лартейн Аркелор — каза Лоримаар с коравия си, изпълнен с болка глас.

— Почит към твоята крепост — отвърна Янацек много сковано. — Почит към твоя тейн.

— Всички сме Лартейн — заяви Росеф.

Пир се засмя.

— Ние сме съветът на висшеобвързаните на Лартейн и спазваме старите кодекси.

В последвалото мълчание очите на Янацек обходиха лицата им едно по едно. Дърк, все така безпомощен и на колене в пясъка, гледаше как главата му се обръща от един към друг.

— Назовали сте се Лартейн — каза най-сетне Янацек, — значи сте Лартейн. Всички стари мъдрости са съгласни поне по това. И все пак ви напомням, че всички неща, за които говорите, мъжете и ученията, и крепостите, на които се позовавате, всички тези неща са мъртви. Бронзфист и Таал са унищожени във Висшите войни преди да сте се родили, а Дълбоки Въглени обиталища е била наводнена и празна още по Времето на огън и демони.

— Мъдростите им живеят в Лартейн — каза Саанел.

— Вие сте само шестима — каза Янацек. — А Ворлорн умира.

— Под наша власт ще процъфти отново — заяви Росеф. — Вестта ще стигне до Висок Кавалаан и ще дойдат още. Синовете ни ще бъдат родени тук, за да ловуват в тези лесове на удушвачи.

— Както желаете — отвърна Янацек. — Без значение е за мен. Айрънджейд нямат оплакване към Лартейн. Идвам при вас открито и моля да бъда включен във вашия лов. — Ръката му се смъкна на рамото на Дърк. — И ви нося кръвен дар.

— Истина е — рече Пир и замълча. После се обърна към другите. — Казвам да му разрешим да дойде.

— Не — заяви Лоримаар. — Аз не му вярвам. Твърде настойчив е.

— Има причина, Лоримаар висш-Лартейн — отвърна Янацек. — Голям срам беше нанесен на моята крепост и на Името ми. Искам да го изчистя.

— Човек трябва да пази гордостта си, колкото и да боли — каза Росеф. — Това е съвсем вярно за всекиго.

— Нека дойде с нас в лова — каза тейнът на Росеф. — Ние сме шестима, а той е сам. Как може да ни навреди?

— Той е лъжец! — настоя Лоримаар. — Как дойде при нас? Запитайте се това! И вижте! — Посочи дясната ръка на Янацек, където жар-камъните грееха като червени очи в гнездата си. Липсваха само няколко.

Янацек сложи лявата си ръка на ножа и го измъкна плавно от канията. После протегна дясната си ръка към Пир.

— Помогни ми да я държа здраво — каза му спокойно, с безгрижен тон, — и ще угася лъжливите огньове на Джаан Вайкъри.

Пир направи каквото го помолиха. Всички мълчаха. Ръката на Янацек беше сигурна и бърза. Когато приключи, жар-камъните лежаха в пясъка като разпръснати въглени.

Той се наведе и вдигна един, подхвърли го във въздуха и го улови отново все едно пробваше теглото му, като през цялото време се усмихваше. След това изпъна ръката си назад и го хвърли. Камъчето полетя нагоре и надалече, преди да започне да пада. В другия край на дъгата си, докато падаше, заприлича малко на падаща звезда. Дърк почти очакваше да засъска, когато потъна в тъмните езерни води. Но нямаше никакъв звук, дори плясък от това разстояние.

Янацек събра всички жар-камъни един по един, повъртя ги в шепата си и ги даде на езерото.

Когато си отиде и последният, се обърна отново към ловците и протегна дясната си ръка.

— Празно желязо — каза им. — Вижте. Моят тейн е мъртъв.

След това нямаше никакви проблеми.

— Утрото скоро ще дойде — каза Пир. — Пуснете дивеча ми да бяга.

Тъй че ловците насочиха вниманието си към Дърк и стана точно така, както Янацек му беше казал, че ще стане. Срязаха връзките му и го оставиха да разтърка китките и глезените си, за да се раздвижи отново кръвта. След това го избутаха до една от въздушните коли и Росеф и Саанел го задържаха, а Пир смъкна дрехите му. Плешивият ловец боравеше с малкия си нож толкова ловко, колкото и с палката си, но не беше много внимателен — остави дълъг срез от вътрешната страна на бедрото му и по-къс, но дълбок на гърдите му.

Дърк изохка, когато Пир го поряза, но не направи опит за съпротива. Когато най-сетне остана гол и затрепери от вятъра, гърбът му беше притиснат силно в студената метална страна на колата.

Пир изведнъж се намръщи.

— Какво е това? — Малката му бяла ръка се стегна около шепнещия камък, увиснал на гърдите на Дърк.

— Не — каза Дърк.

Пир дръпна силно и изви. Тънката сребърна верижка се впи болезнено в гърлото на Дърк; камъчето се откъсна от импровизираната халка.

— Не! — извика Дърк.

Хвърли се внезапно напред и започна да се бори. Росеф се олюля, изтърва дясната му ръка и падна. Саанел увисна на другата. Дърк го шибна силно с юмрук в бичия врат, точно под брадичката. Дебелият мъж го пусна с ругатня и Дърк се извъртя към Пир.

Пир беше извадил палката си. Усмихваше се. Дърк направи само една крачка към него и спря.

Колебанието се оказа достатъчно. Саанел пъхна дебелата си ръка покрай главата му и започна да прилага ключ, който постепенно се превърна в задушаваща хватка.

Пир гледаше отстрани равнодушно. Заби палката си в пясъка и вдигна шепнещия камък между палеца и показалеца си.

— Лъжечовешки накит — подхвърли презрително. Не означаваше нищо за него. Нямаше резонанс в ума му с фигурите, всечени от еспира в скъпоценния камък. Може би беше забелязал колко студена е малката сълза на допир, може би не… но не чу шепотите. Извика на своя тейн, който риташе пясък върху огъня: — Искаш ли подарък от т’Лариен?

Мъжът се приближи мълчаливо, взе камъчето и го задържа за миг, после го пъхна в един джоб на якето си. Обърна се и тръгна към периметъра на бивака на Брайт, за да угаси кръга от електрически факли, забити в пясъка. Щом светлините угаснаха, Дърк видя първата червенина на зората, обагрила хоризонта на изток.

Пир махна с палката си на Саанел и нареди:

— Пусни го. — И дебелият мъж отпусна задушаващата си хватка и се отдръпна.

Дърк си пое дъх. Вратът го болеше, а сухият пясък под краката му беше груб и студен. Чувстваше се много уязвим. Без шепнещия камък вече бе много уплашен. Потърси с поглед Гарс Янацек, но той се беше оттеглил в края на бивака и говореше напрегнато с Лоримаар.

— Зората вече е тук — каза Пир. — Мога да те подгоня веднага, лъжечовеко. Бягай.

Дърк се огледа. Росеф се мръщеше и разтриваше рамото си — беше паднал лошо, когато Дърк се изтръгна. Саанел, самодоволно ухилен, се беше подпрял на въздушната кола. Дърк направи няколко колебливи стъпки към гората.

— Хайде, т’Лариен, сигурен съм, че можеш да бягаш по-бързо от това — подвикна му Пир. — Бягай по-бързо и може да оживееш. Ще те гоня пеша, и моят тейн, и хрътките ни.

Извади пистолета си от кобура, хвърли го и той се завъртя във въздуха към Саанел, който го хвана с огромните си ръчища.

— Няма да нося лазер, т’Лариен — продължи Пир. — Това ще е чист, хубав лов, от най-стария вид. Ловец с нож и метателното си оръжие, гол дивеч. Бягай, т’Лариен, бягай!

Кокалестият му чернокос приятел беше до него, готов да тръгне.

— Мой тейн — каза му Пир, — пусни хрътките ни.

Дърк се обърна и хукна към дърветата.

Беше бягане от кошмар.

Бяха му взели ботушите. Не беше пробягал и три метра между дърветата, когато поряза стъпалото си на остър камък в тъмното и закуца. Имаше още камъни. Като че ли се натъкваше на тях непрекъснато.

Бяха му взели дрехите; беше по-добре в заслона на дърветата, където вятърът не беше толкова лош, но все пак беше студено. Много студено. Целият настръхна, после му мина: появиха се други болки и студът сякаш не изглеждаше толкова важен.

Гората беше и твърде тъмна, и твърде светла. Твърде тъмна, за да види накъде тича. Препъваше се в корени, жулеше лошо коленете и дланите си, попадаше на дупки. Но също беше и твърде светла. Утрото идваше много бързо, светлината се разпръсваше убийствено през дърветата. Губеше маяка си. Поглеждаше нагоре всеки път, щом стигнеше чисто пространство, всеки път, когато можеше да види между гъстата зеленина, поглеждаше нагоре и го намираше. Самотна ярка червена звезда, звездата на самия Висок Кавалаан, пламнала в небето на Ворлорн. Гарс му я беше показал и му беше казал да я следва, ако се изгуби. Щеше да го преведе през дърветата до лазера и до якето. Но утрото идваше, идваше много бързо. Брайт се бяха забавили твърде много, докато го пуснат. И всеки път, когато погледнеше нагоре и се опиташе да тръгне по правия път — гората беше гъста и объркваща, на места удушвачите образуваха непроницаеми стени и го принуждаваха да заобикаля, — всички посоки изглеждаха еднакви, лесно беше да се отклони — всеки път, щом потърсеше маяка си, той беше по-смътен, по-избледнял. Светлината на изток бе придобила червеникав оттенък: Дебелия Сатана се издигаше и скоро неговата пътеводна звезда щеше да бъде заличена от лъжливо-сумрачното небе. Помъчи се да затича по-бързо.

Беше по-малко от километър бягане, по-малко от километър. Но един километър е дълъг път през дивия лес, особено ако си гол и объркан. Беше бягал десетина минути, когато чу дивия лай на брайтските хрътки зад себе си.

След това нито мислеше, нито се тревожеше. Бягаше.

Бягаше в животинска паника, задъхан, изподран, цялото му тяло трепереше и болеше. Бягането се превърна в нещо безкрайно, нещо извън времето, трескав сън на отчаяно тичащи крака, внезапно и ярко усещане, и лаят на хрътките зад него, който ставаше все по-близък… или така поне изглеждаше. Бягаше и бягаше — и не стигаше доникъде, и бягаше и бягаше — и сякаш не се движеше. Проби през гъста стена огнехрасти и тръни задраха плътта му на сто места, и не извика; бягаше, бягаше. Стигна някакъв участък с гладка сива плоча и се опита бързо да пробяга през нея и падна, и разби брадичката си с пукот в камъка, и устата му беше пълна с кръв, и я изплю. Кръв по скалата също така, нищо чудно, че беше паднал; неговата кръв, от нарязаните му стъпала.

Пропълзя по гладкия камък, стигна до дърветата и хукна пак, слепешката, докато си спомни, че вече не гледа за маяка си. А когато го намери отново, беше зад него и отстрани, много смътен, малка блестяща точка в тъмнолилаво небе, и той се обърна и тръгна към нея и отново през камъка, препъваше се в невидими корени, късаше зеленината пред себе си с подивели ръце и тичаше, тичаше. Удари се в нисък клон, падна тежко, надигна се, хванал главата си, затича отново. Стъпи в хлъзгаво ложе от мъх, черен, миришеше на гнило, падна, надигна се, покрит с мръсотия и воня, и затича отново. Огледа за пътеводната си звезда и беше изчезнала. Продължи напред. Трябваше да е вярната посока, трябваше. Хрътките бяха зад него, лаеха. Беше само километър, беше по-малко от километър. Замръзваше. Беше пламнал. Гърдите му бяха пълни с ножове. Продължи да тича, залитна, препъна се и падна, стана, продължи да тича. Хрътките бяха зад него, близо, близо, хрътките бяха зад него.

А след това изведнъж — не разбра кога, не знаеше колко дълго е бягал, не знаеше докъде е стигнал, звездата я нямаше — стори му се, че улови смътната миризма на пушек, понесен от вятъра. Затича към нея и излезе на малка поляна, затича през нея… и спря.

Хрътките бяха пред него.

Една от тях поне. Измъкна се между дърветата с ръмжене, очите ѝ бяха убийствени, плешивата муцуна набръчкана, оголила грозните си зъби. Той се опита да я заобиколи и тя се хвърли отгоре му, събори го, блъсна го и се претърколи с него, после скочи. Дърк се надигна на колене; хрътката кръжеше около него и ръмжеше свирепо всеки път, щом се опиташе да стане. Беше го ухапала по лявата ръка и му бе пуснала още кръв. Но не го беше убила, не му беше разкъсала гърлото. Обучена, беше обучена. Кръжеше около него, кръжеше, очите ѝ не го изпускаха. Пир я беше пратил напред и идваше след нея със своя тейн и другите хрътки. Тази щеше да го задържи, докато дойдат.

Дърк внезапно скочи и се хвърли към дърветата. Хрътката също скочи, събори го на земята и едва не му откъсна ръката. Този път той не стана. Хрътката отстъпи отново в очакване, напрегната за скок, устата ѝ мокра от кръв и слюнка. Дърк се избута нагоре със здравата си ръка. Пропълзя половин метър. Хрътката изръмжа. Другите бяха близо. Той чуваше лая им.

А след това, отгоре, чу още нещо. Погледна уморено малкия къс прошарено с облаци небе, смътно от утринните лъчи на Адското око и неговите спътници. Хрътката на Брайт, отдръпнала се на метър от него, също гледаше нагоре. А звукът се повтори. Беше вой и боен рев, протяжен писък, смъртен вик, почти музикален. Дърк се зачуди дали не умира и не чува в ума си звуците на Крайн Ламия. Но хрътката също го чу. Беше клекнала замръзнала и гледаше нагоре.

Тъмна фигура връхлетя от небето. Беше огромна, много черна, катранена почти, и долната ѝ страна беше набръчкана от хиляди малки червени усти, и всички те бяха отворени и пееха, всички издаваха онзи ужасен тръпнещ вой. Нямаше глава, доколкото можеше да види; беше триъгълна, широко тъмно платно, въздушна хищна манта, кожено наметало, което някой бе запокитил в небето. Кожено наметало с усти обаче — и с дълга тънка опашка.

Видя как опашката шибна веднъж, рязко, и перна хрътката на Брайт през муцуната. Псето примига и отстъпи. Хвърчащото същество надвисна за миг, като пляскаше с огромните си криле бавно и вълнисто, после се спусна над хрътката и се загърна около нея. Двата звяра затихнаха. Хрътката — огромното мускулесто куче с лице на плъх, високо колкото човек — хрътката беше изчезнала. Другото същество я покриваше напълно и лежеше в тревата и пръстта като огромна черна кожена наденица.

В ума си Дърк все още го виждаше както бе изглеждало в небето: черно, виещо, връхлитащо, само крило и усти. За миг, когато бе зърнал само силуета, си бе помислил, че Джаан Вайкъри е дошъл да го спаси на крилете на сивата си въздушна манта.

Отсрещната страна на поляната представляваше плетеница от дървета удушвачи, плътна и жълто-червена, и много гъста. Но димът идваше иззад нея. Дърк изпълзя дотам, избута жилавите клони настрани, счупи ги където се наложи и се промъкна през тях.

Развалината беше изгаснала, но над нея все още висеше тънка пелена дим. Едното крило беше застъргало по земята, бе изорало бразда в земята и бе съборило няколко дървета преди да се откърши. Другото стърчеше във въздуха, прилеповата му форма изкривена от стопените дири изстинал метал, имаше дупки като от лазерно оръдие. Кабината беше почерняла и безформена и в нея също зееше широка дупка.

Дърк бързо намери лазерната пушка. Намери и кости също: два скелета, оплетени един в друг в смъртна прегръдка, костите потъмнели и мокри, все още кафяви от кръв и засъхнали късове месо. Единият скелет беше човешки. Ръце и крака бяха счупени, а повечето ребра откършени и нападали, но Дърк разпозна трипръстия метален птичи крак, с който свършваше едната счупена ръка. Оплетени с него и също толкова мъртви бяха останките от звяра, който беше извлякъл трупа от димящата кола — някакъв мършояд, чиито кости бяха с черни жили и еластични на вид, извити и много големи. Банши го беше хванала, докато се храни. Нищо чудно, че беше толкова наблизо.

Нямаше никаква следа от коженото яке. Дърк се покатери по студената коруба на въздушната кола и се пъхна през отвора в тъмната ѝ паст. Поряза се на нещо остро, докато се вмъкваше, но не обърна внимание: какво значеше едно порязване повече? Отпусна се и зачака, заслонен от вятъра и обнадежден, че е скрит и от банши, и от Брайт. Като че ли не му течеше много кръв — само тук-там. Но раните бяха покрити с мръсотия и той се зачуди дали не трябва да направи нещо, за да не се инфектират. Е, това едва ли беше важно точно сега. Преглътна и стисна лазера по здраво. Ловците трябваше да се появят всеки момент.

Какво ги бавеше? Може би ги беше страх да не раздразнят банши — това изглеждаше доста логично. Дърк легна в студената пепел, отпусна глава на ръката си и се помъчи да не мисли, да не чувства нищо. Стъпалата му бяха като два вързопа жестока болка. Опита се тромаво да ги вдигне във въздуха, за да не се опират до нищо. Това помогна малко, но нямаше сила да ги държи дълго така. Ръката му пулсираше там, където го беше ухапала брайтската хрътка. Известно време му се искаше ужасно да може да спре да го боли, главата му да спре да се върти така ужасно. После премисли. Болката, каза си, беше навярно единственото нещо, което го държеше в съзнание. А ако заспеше сега, едва ли щеше да се събуди.

Видя Дебелия Сатана над леса, кървавият му диск бе наполовина скрит от плетеницата синьо-черни клони. Близо до него самотно жълто слънце грееше много ярко, искрица в небесната твърд. Намигна им. Бяха стари приятели.

Звукът от хрътките на Брайт го разбуди отново. На десетина метра от него ловците излизаха от гъстите храсти. Не толкова близо, колкото ги беше очаквал.

Разбира се, бяха заобиколили удушвачите вместо да си пробиват път през тях. Пир Брайт беше почти невидим, синьо-черен като дървото, пред което стоеше, но Дърк видя движението му и палката, която носеше в едната си ръка, и яркия сребрист прът, по-висок от него, който носеше в другата. Неговият тейн беше на няколко стъпки пред него, държеше две хрътки на къси вериги; кучетата лаеха диво и го теглеха напред почти на бегом. Трета хрътка тичаше свободна до него и скочи напред към свалената въздушна кола веднага щом излезе от храстите.

На Дърк, залегнал в пепелта сред разбитите контролни уреди, всичко това изведнъж му се стори ужасно смешно. Пир надигна сребърния прът над главата си и затича: беше сигурен, че най-сетне е спипал плячката си. Но нямаше лазер, а Дърк имаше. Изсмя се истерично, вдигна пушката и се прицели.

Докато стреляше, в замаяната му глава се върна спомен, внезапен и пронизващ като лъча, който блесна от лазера. Янацек, само преди малко, как го поглежда и свива рамене. „Животът ти може да зависи от това колко бързо и направо можеш да тичаш и колко точно можеш да стреляш“, така беше казал. А Дърк беше добавил: „И дали мога да убия“. Беше му се сторило ужасно важно убиването — колко ли по-трудно щеше да е от простото бягане.

Изкикоти се отново. Тичането се бе оказало много трудно. Убиването беше просто нещо. И беше почти лесно.

Яркият огнен нож на лазера увисна във въздуха за една дълга секунда и прониза Пир право в корема, докато той тичаше към колата. Брайтът залитна и падна на колене. Устата му зяпна нелепо за секунда, преди той да рухне по очи и да се загуби от погледа на Дърк. Дългото сребърно острие, което носеше, остана забито в пръстта, вятърът го шибна и го разлюля.

Чернокосият спътник на Пир пусна веригите, които държеше, и сякаш замръзна, когато видя как неговият тейн падна. Дърк леко измести лазера и стреля отново, но не последва нищо — оръжието беше все още в своите петнайсет секунди за презареждане. Това превръщаше лова в спорт, спомни си той: даваше шанс на жертвата да избяга, ако не улучиш. Усети, че отново се смее истерично.

Ловецът се съвзе и се хвърли по очи, превъртя се по земята и в дългата бразда, раздрана от крилото на въздушната кола. Търсеше лазера си, помисли Дърк, но нямаше да го намери.

Хрътките бяха обкръжили въздушната кола и лаеха по него, щом сменеше позиция или вдигнеше глава. Никоя обаче не се опита да нападне. Това беше работа на ловеца. Дърк се прицели внимателно и стреля в гърлото на най-близката. Тя се свлече и другите две заотстъпваха. Дърк се надигна и изпълзя от убежището си. Опита се да се изправи, подпря се с ръка на извитото крило. Светът се завъртя. Дивашка болка го жегна в краката и той откри, че вече не усеща стъпалата си. Но някак си го задържаха изправен.

Отекна вик, нещо на стар каваларски — Дърк не разбра думата. Огромните хрътки нападнаха една след друга със зяпнали червени усти. С крайчеца на окото си Дърк видя появилия се отново ловец, на два метра от него, с изваден нож. Едната му дълга ръка перна странично във въздуха и ножът изстърга в крилото на въздушната кола, на което Дърк се беше подпрял. Мъжът вече се обръщаше и бягаше, а най-близката хрътка беше вече във въздуха. Дърк клекна — по-точно се свлече — и вдигна пушката. Кучешките зъби изщракаха, не улучиха гърлото му, но звярът го блъсна, превъртя го и след това беше върху него в прахта. Дърк успя някак да напипа спусъка. Блесна светлина, последвана от миризмата на изгорели мокри косми и ужасен вой.

Хрътката изщрака отново със зъби, вяло този път, задавена в собствената си кръв. Дърк избута трупа ѝ настрани и се надигна на коляно с усилие. Брайтът беше стигнал до тялото на Пир и тъкмо хващаше дългото сребърно острие. Другата хрътка беше оплела веригата си в раздрания ръб на колата и когато Дърк се изправи, изръмжа и се хвърли напред. Цялата обгоряла развалина сякаш се разтърси, но звярът не можа да се откачи.

Чернокосият ловец вече беше стиснал сребърното копие. Дърк насочи лазера и стреля; лъчът удари встрани, но една секунда беше достатъчно дълго и той завъртя рязко пушката, отдясно наляво, отляво надясно.

Мъжът падна още докато хвърляше копието. То прелетя само два-три метра, хлъзна се по извитото крило и се заби в земята, вятърът отново го разлюля. Дърк продължаваше да върти лазера: наляво — надясно, надясно — наляво, дълго след като ловецът бе паднал и светлината бе угаснала. Най-сетне лазерът презареди и изригна нов импулс за секунда, но прогори само ред удушвачи.

Хрътката, все още задържана от веригата, ръмжеше и налиташе. Дърк я погледна почти в недоумение. След това се изсмя и запълзя към каваларите. Отне му ужасно дълго време. Краката го боляха. Ръката също, където беше ухапана. Хрътката най-после млъкна, но тишина нямаше. Дърк чуваше плач, несекващо скимтене.

Двамата паднали ловци лежаха един до друг. Мършавият, чието име Дърк така и не беше научил, който се беше опитал да го убие с ножа си и кучетата си, и със сребърното копие, беше неподвижен, устата му беше пълна с кръв. Пир, паднал по очи, беше този, който скимтеше. Дърк коленичи до него и го обърна. Лицето на Пир беше покрито с пепел и кръв; беше си разбил носа при падането и тънка червена вадичка все още течеше от едната ноздра и оставяше светла диря по зацапаните със сажди бузи. Лицето му беше старо. Пир скимтеше и като че ли изобщо не виждаше Дърк, стискаше се с ръце за корема.

Дърк го гледа дълго. Докосна едната му ръка — беше странно мека и малка, чиста, освен дългата черна рана през дланта му, почти детска длан, която не трябваше да принадлежи на това старо плешиво лице… отмести я, направи същото с другата и погледна дупката, прогорена в корема на Пир. Голям корем и малка тъмна дупка: не трябваше да го е наранила толкова много. Никаква кръв също така, освен от носа му. Изглеждаше почти смешно, но Дърк откри, че не му е останал повече смях.

И тогава Пир отвори уста и Дърк се зачуди дали не се опитва да му каже нещо, някакви последни думи навярно, някаква молба за прошка. Но брайтът издаде само задавен звук и отново подхвана тихото си скимтене.

Палката му лежеше наблизо. Дърк я вдигна за дървения топуз в единия край, опря малкото острие в гърдите на Пир, където трябваше да е сърцето му, и натисна с цялата си тежест с мисълта да му даде сетно облекчение. Тежкото тяло на ловеца се замята ужасно за миг и Дърк отдръпна острието и го заби отново, и още веднъж, но Пир не искаше да умре. Малкият нож беше много къс, реши Дърк, тъй че трябваше да го използва другояче. Намери артерия в месестото гърло на Пир, хвана палката много здраво точно над ножа и натисна през бледата тлъста кожа. Последва ужасно много кръв, бликащ фонтан, който удари Дърк право в лицето, докато той не пусна палката и не се дръпна. Пир се замята отново и от врата му продължи да блика кръв. Дърк гледаше. Всяко бликване беше малко по-слабо от предишното и след време фонтанът беше само тънка струя, а след още време като че ли спря. Пепелта и пръстта изпиха много от кръвта, но все още имаше много наоколо, истинска локва между двамата, а Дърк така и не беше знаел, че човек има толкова кръв в себе си, за цяла истинска локва. Беше му много зле. Но Пир поне беше затихнал и скимтенето беше спряло.

Седеше сам и си поемаше дъх в бледата червена светлина. Беше му много горещо и много студено едновременно и знаеше, че трябва да смъкне дрехи от труповете, за да се облече, но не можеше да намери сила за това. Краката го боляха ужасно, а ръката му беше подпухнала, двойно по-голяма от нормалното. Не припадна, но едва оставаше в съзнание. Гледаше как Дебелия Сатана се издига все по-високо в небето — наближаваше пладне — и как ярките жълти слънца блестят болезнено около него. Чу няколко пъти воя на брайтските хрътки, а веднъж се заслуша в зловещия ловен вик на банши и се зачуди дали съществото ще се върне и ще изяде и него, и мъжете, които беше убил. Но викът изглеждаше някак много далечен и може би беше просто от треската, и може би беше само вятърът.

Когато лепкавата влага по лицето му засъхна на кафява кора и малката локва кръв в пръстта най-сетне попи, Дърк разбра, че трябва да стане, че иначе ще умре тук. Дълго време мисли дали да не умре; изглеждаше много добра идея, някак, но не можеше да си го наложи. Спомни си за Гуен. Изпълзя до тялото на тейна на Пир, като се мъчеше да пренебрегне болката, колкото можеше, и пребърка джобовете му. Намери шепнещия камък.

Лед в юмрука му, лед в ума му, спомени за обещания, лъжи, любов. Джени. Моята Гуенивир — а той беше Ланселот. Не можеше да я провали. Не можеше. Стисна студената сълза в шепата си и пое леда в душата си. Насили се да се изправи.

След това беше по-лесно. Бавно съблече мъртвия и облече дрехите му, въпреки че всичко това продължи много дълго, а ризата и якето от хамелеонов плат бяха обгорени отпред и мъжът беше оцапал панталоните си. Дърк смъкна и ботушите му, но бяха много тесни за окървавените му раздрани стъпала, така че свали ботушите на Пир. Пир имаше огромни крака.

С лазерната пушка и палката на Пир като бастуни Дърк закрета към гората. На няколко метра навътре спря и погледна назад. Огромната хрътка лаеше и виеше, и се бореше да се откопчи, и въздушната кола издаваше метално дрънчене всеки път, щом звярът скочеше. Успя да види голото тяло в пръстта, а зад него високото сребърно копие, което сякаш все така се полюшваше. Пир изобщо не можа да види — под кръвта ловният костюм беше станал на черни и кафяви петна, тук-там с убито червено, тъй че се сливаше със земята.

Дърк остави хрътката да лае на веригата си и закуцука през гъстата плетеница удушвачи.