Смъртта на светлината

10

Беше нощ. Въздухът над Мерата беше черен кристал, чист и студен. Ветровете бяха лоши. Дърк беше благодарен за тежко бронираната кола на Брайт и за топлата ѝ, напълно изолирана кабина.

Задържа ги на стотина метра над равнините и полегатите хълмове и тласна колата напред възможно по-бързо. Преди Предизвикателство да изчезне зад тях, погледна назад да види дали ги преследват. Не видя никакви признаци за това, но градът на емерелите улови погледа му и го задържа. Високо черно копие, което скоро щеше да се изгуби на фона на още по-черното небе; напомни му някак си за огромно дърво, попаднало в горски пожар, вече без клони и листа, без нищо освен овъгления стърчащ ствол, смътно ехо на доскорошния си блясък. Спомни си Предизвикателство, както Гуен му го бе показала първия път, когато бе поискал да види град с живот: ярък на фона на вечерта, невероятно високо и блестящо сребро, увенчано от издигащите се вълни светлина. Сега беше мъртва коруба и също тъй мъртви бяха мечтите на строителите му. Ловците на Брайт убиваха не само хора и животни.

— Скоро ще тръгнат след нас, т’Лариен — каза Джаан Вайкъри. — Няма нужда да гледаш назад.

Дърк отново насочи вниманието си към контролните уреди.

— Къде отиваме? Не можем просто да летим слепешком над Мерата цяла нощ без никаква конкретна посока. В Лартейн?

— Не може да отидем в Лартейн точно сега — отвърна Вайкъри. Беше прибрал лазера си в кобура, но лицето му бе също толкова мрачно, колкото в Предизвикателство, когато бе изгорил Мирик. — Толкова ли си глупав, че не разбираш какво направих? Наруших кодекса, т’Лариен. Сега съм изхвърлен, престъпник, нарушител на дуел. Ще тръгнат след мен и ще ме убият толкова лесно, колкото биха убили лъжечовек. — Сплете замислено пръсти под брадичката си. — Единствената ни надежда… Не знам. Може би нямаме никаква надежда.

— Говори за себе си. Точно сега имам малко повече надежда, отколкото преди минута!

Вайкъри го погледна и неволно се усмихна.

— Всъщност да. Макар че гледната точка е крайно егоистична. Не заради теб направих каквото направих.

— Заради Гуен?

Вайкъри кимна.

— Той… Той дори не ѝ предложи честта да откаже. Все едно беше животно. И все пак… все пак според кодекса беше прав. Кодексът, според който съм живял. Можеше да го убия заради това. Гарс смяташе да го направи, както видя. Беше разгневен, защото Мирик беше… беше повредил неговата собственост, беше опетнил честта му. Щеше да отмъсти за оскърблението, ако му бях позволил. — Въздъхна. — Разбираш ли защо не можах, т’Лариен? Живях на Авалон и обичах Гуен Делвано. Тя лежеше там, жива само по каприз на съдбата. За Мирик Брайт щеше да е все едно, ако беше умряла, както и за другите. Но Гарс щеше да даде на мъжа, който направи това, чиста и прилична смърт, щеше да му даде целувката на споделена чест преди да отнеме нищожния му живот. Аз… държа на Гарс. И все пак не можех да го позволя, т’Лариен, не и когато Гуен лежеше така… така неподвижна и пренебрегната.

Вайкъри замълча умислен. В мига на мълчание Дърк чу отвън пронизителния вой на вятъра на Ворлорн.

— Джаан — каза той след малко, — все пак трябва да решим къде отиваме. Трябва да приберем Гуен в някое убежище. Някъде, където да я настаним удобно, където няма да я притесняват. Може би лекар, който да я прегледа.

— Не знам за лекари на Ворлорн — отвърна Вайкъри. — Все пак трябва да закараме Гуен в някой град. — Помисли малко. — Есвоч е най-близкият, но е развалина. Значи Крайн Ламия е най-добрият ни избор, мисля, тъй като е вторият най-близо до Предизвикателство. Обърни на юг.

Дърк зави в широка дъга, плъзна въздушната кола нагоре и пое към далечния хребет на планинската стена. Смътно помнеше курса, който Гуен бе прелетяла от блестящата кула на см-Емерел до пустинния град на Даркдаун и неговата безрадостна музика.

Докато летяха към планините, Вайкъри отново изпадна в униние, загледан сляпо в чернотата на ворлорнската нощ. Дърк, който вече ясно съзнаваше какво преживява мъжът до него, не се опита да наруши меланхолията му, а се смълча, потънал в своите мисли. Чувстваше се много отслабнал; болката в главата му се беше върнала и пулсираше, и изведнъж усети, че устата и гърлото му са пресъхнали и раздрани от жажда. Опита се да си спомни кога за последен път е поемал храна или вода и не успя. Някак си бе изгубил всякакъв усет за време.

Могъщите въглени върхове на Ворлорн се извисиха близо и под тях и Дърк подкара въздушната кола на Брайт по-нависоко, за да прелетят над тях, а нито той, нито Джаан Вайкъри все още не бяха казали и дума.

Чак след като планините останаха зад тях, а джунглите под тях, каваларът проговори отново, и то само за да даде кратки указания за точния курс. След това отново потъна в мълчание и в мълчание прелетяха самотните последни километри до крайната си цел.

Този път Дърк знаеше какво да очаква и се заслуша. Музиката на Ламия-Байлис стигна до ушите му, смътно ридание, понесено от вятъра, много преди самият град да се издигне от лесовете и да ги погълне. Извън бронираното им убежище нямаше нищо освен пустошта: сплетените нощни гори под тях, рехавите звезди и празното небе горе. А нотите на мрачно отчаяние все така прииждаха, и говореха, кънтяха и изпълваха душата му със скръб.

Вайкъри също чуваше музиката. Погледна Дърк и каза:

— Този град е подходящ за нас, точно сега, т’Лариен.

— Не — отвърна Дърк, твърде високо. Не искаше да го повярва.

— За мен тогава. Всичките ми усилия станаха на пепел. Хората, които мислех да спася, вече не са спасени. Брайт вече могат да ги избият когато им скимне, корариел на Айрънджейд или не. Не мога да ги спра. Гарс би могъл навярно, но какво може да направи един мъж сам? Може и да не се опита дори. Беше моя мания, изобщо не беше негова. Гарс също е отчаян. Ще се върне на Висок Кавалаан сам, мисля, и ще слезе сам в крепостите на Айрънджейд, и съветът на висшеобвързаните ще му отнеме имената. И трябва да намери нож, и да изтръгне жар-камъните от гнездата им, и да носи празно желязо около ръката си. Неговият тейн е мъртъв.

— На Висок Кавалаан може би — каза Дарк. — Но ти си живял и на Авалон, нали?

— Да. За жалост. За жалост.

Музиката набъбваше и кънтеше около тях, и градът на Сирената доби очертания долу: външният кръг от кули като безплътни ръце в замръзнала агония, бледите дъги на мостовете над тъмни канали, петната смътно искрящ мъх, свирещите кули, щръкнали нагоре във вятъра. Бял град, мъртъв град, гора от наострени кости.

Дърк закръжи, докато намери зданието, до което ги беше завела Гуен, и подходи за приземяване. Във въздушния хангар двете изоставени коли все така си стояха непокътнати, потънали в прах. Приличаха му на късове от някакъв отдавна забравен сън. Някога, неизвестно защо, им се бяха сторили важни. Но той и Гуен, и светът, всички бяха различни тогава, а сега беше трудно да си спомни възможната значимост на двата метални призрака.

— Бил си тук — каза Вайкъри, а Дърк го погледна и кимна. — Води тогава — заповяда каваларът.

— Аз не…

Но Вайкъри вече се беше изправил. Подхванал беше леко Гуен от задната седалка, вдигна я в прегръдката си и зачака.

— Водѝ.

Тръгнаха по коридорите, където сиво-бели фрески танцуваха симфонията на Даркдаун, и пробваха врата след врата, докато не намериха обзаведена стая. Беше апартамент всъщност, с четири свързани стаи, всички голи и с високи тавани, и доста мръсни. Леглата — две от стаите бяха спални — се оказаха кръгли дупки дълбоко в пода, матраците бяха покрити с гладка лъскава кожа, която издаваше смътно неприятна миризма, като пресечено мляко. Но бяха легла, съвсем меки и удобно място за отдих, и Вайкъри грижливо намести отпуснатото тяло на Гуен на едното от тях. Тя не помръдна — изглеждаше в пълен покой — и Джаан остави Дърк да седи на пода до нея, сгънал крака под себе си, и се върна при въздушната кола, която бяха откраднали. Донесе завивка за Гуен и манерка.

— Пий само глътка — каза и я подаде на Дърк.

Дърк взе покрития с плат метал, отвинти запушалката и отпи само малка глътка. Водата беше топла и малко горчива, но потече хубаво по пресъхналото му гърло.

Вайкъри намокри ивица сив плат и започна да чисти засъхналата кръв от тила на Гуен. Попиваше леко кафеникавата коричка, мокреше парцала отново и отново, докато хубавата ѝ черна коса не стана пак чиста и не полегна в лъскаво ветрило на постелята, блещукаше на треперливата светлина от стените. Когато приключи, Джаан превърза раната, погледна Дърк и каза:

— Аз ще пазя. Иди в другата стая и поспи.

— Трябва да поговорим — каза колебливо Дърк.

— По-късно. Не сега. Иди и спи.

Дърк трудно можеше да възрази. Тялото му бе изтощено и главата му още пулсираше. Отиде в другата стая и се смъкна на вмирисаната на кисело постеля.

Но въпреки изтощението сънят не дойде лесно. Може би беше от главоболието; може би беше от неспокойната игра на светлината в стените, която го измъчваше дори през затворените очи. Главното обаче беше музиката. Която не го оставяше и сякаш ехтеше още по-силно, щом затвореше очи, сякаш се вмъкваше в черепа му: пронизителни писъци, ридания и шепоти, и все така — вечно — бумтеж на самотен барабан.

Трескави сънища дебнеха в онази безкрайна нощ — видения, напрегнати и свръхреални, и нажежени от тревога. На три пъти Дърк се буди от неспокойния си сън и се надигаше стъписан — разтреперан, с лепкаво от пот тяло — и се изправяше отново пред песента на Ламия-Байлис, без да може да си спомни ясно какво го е стреснало. Веднъж му се стори, че чува гласове в съседната стая. Друг път беше съвсем сигурен, че видя Джаан Вай къри да седи пред отсрещната стена и да го наблюдава. Никой от двамата не проговори и му отне почти час, докато отново потъне в сън. Само за да се събуди наново в празна отекваща стая и сред движещи се светлини. За миг се зачуди дали не са го оставили тук да живее или да умре; колкото повече мислеше за това, толкова повече страхът се усилваше и тогава вече се разтрепери неудържимо. Но някак си не можеше да стане, да отиде до съседната спалня и да види сам. Вместо това затвори очи и се помъчи да прогони всички спомени.

А после дойде утрото. Дебелия Сатана бе по средата на пътя си по небето и трескава светлина, червена и студена като кошмарите на Дърк, се изливаше през високия прозорец от цветно стъкло (преобладаващо прозрачно в центъра, но обкръжено наоколо със сложни фигури в мрачно червено-кафяво и мътносиво) и падаше по лицето му. Превъртя се встрани от нея и понечи да се надигне, а Джаан Вайкъри се появи и му предложи манерката.

Дърк отпи няколко дълги глътки, почти се задави от студената вода и разплиска малко по пресъхналите си напукани устни, по брадичката му потече вадичка. Манерката беше пълна, когато Джаан му я подаде. Върна я наполовина празна.

— Намерил си вода.

Вайкъри запуши манерката и кимна.

— Помпените станции са затворени от години, тъй че в кулите на Крайн Ламия няма прясна вода. Но каналите още текат. Слязох долу, докато двамата с Гуен спяхте.

Дърк се надигна и Вайкъри му подаде ръка, за да се измъкне от хлътналото в пода легло.

— А Гуен?

— Свести се рано през нощта, т’Лариен. Поговорихме и ѝ казах какво направих. Мисля, че ще се възстанови много скоро.

— Мога ли да говоря с нея?

— Тя отдъхва сега, спи спокойно. По-късно, сигурен съм, че ще иска да говори с теб, но мисля, че не трябва да я будиш сега. Опита се да стане нощес, но много се изтощи и ѝ се зави свят.

Дърк кимна.

— Разбирам. А ти? Поспа ли поне малко?

Докато говореше, се оглеждаше. Музиката на Даркдаун беше затихнала някак. Все още звучеше, все още ридаеше и стенеше, и изпълваше самия въздух на Крайн Ламия; но за ушите му сякаш беше по-смътна и по-далечна, тъй че навярно най-сетне започваше да свиква с нея, учеше се да я изключва от съзнателния си слух. Светлинните фрески, като жар-камъните на Лартейн, бяха избледнели и угаснали от допира на нормалната слънчева светлина; стените бяха сиви и празни. Доколкото имаше мебели — няколко неудобни на вид стола, — те преливаха от стени и под: виещи се изпъкналости, които се сливаха с цвета и тона на стаята толкова добре, че бяха почти невидими.

— Спал съм достатъчно — каза Вайкъри. — Това не е важно. Обмислях положението ни. — Махна с ръка. — Ела.

Минаха през друга стая, празна трапезария, и излязоха на един от многобройните балкони с изглед към града на Даркдаун. Денем Крайн Ламия беше различен, по-малко отчайващ. Дори вялата слънчева светлина на Ворлорн бе достатъчна да хвърли искра по бързо течащите води на каналите и в дневния полуздрач светлите кули не напомняха толкова за гробница.

Дърк беше изтощен и прегладнял, но главоболието му беше минало, а свежият лъх на вятъра му подейства добре. Забърса косата си — сплъстена и безнадеждно мръсна — от очите си и изчака Джаан да започне.

— Наблюдавах оттук през нощта — каза Джаан, опрял лакти на студения парапет и вперил поглед към хоризонта. — Те ни търсят, т’Лариен. Два пъти зърнах въздушни коли над града. Първия път беше само светлина, високо в далечината, тъй че може би сгреших. Но втория път нямаше грешка. Колата вълча глава на Чел прелетя близо до наземното ниво над каналите с нещо като допълнително прикрепен прожектор. Мина доста близо. Имаше и хрътка. Чух я да вие, диво като музиката на Дарклинг.

— Не са ни намерили — каза Дърк.

— Наистина — отвърна Вайкъри. — Мисля, че сме достатъчно на безопасно тук, за известно време. Освен ако… не съм сигурен как ви намериха в Предизвикателство и това ме плаши. Ако ни проследят до Крайн Ламия и претърсят града с хрътките, опасността ще е голяма. Нямаме вече нулева миризма. — Погледна го. — Как разбраха накъде сте побягнали? Имаш ли идеи?

— Не — каза Дърк. — Никой не знаеше. Със сигурност никой не ни проследи. Може би просто са предположили. Беше най-логичният избор в края на краищата. Животът в Предизвикателство беше по-удобен, отколкото в който и да е от другите градове. По-лесен. Знаеш.

— Да, знам. Не приемам хипотезата ти обаче. Не забравяй, т’Лариен, двамата с Гарс също обсъдихме този проблем, когато ни оставихте посрамени и изоставени в карето на смъртта. Предизвикателство беше най-очевидният избор и поради това най-нелогичният, така ни се стори. По-вероятно изглеждаше да тръгнете към Мускел и да преживявате с рибата, която бихте могли да си хванете, или Гуен да ви събира храна от джунглите, които познава толкова добре. Гарс дори предположи, че бихте могли просто да сте скрили въздушната кола в някой друг сектор на Лартейн, за да можете да ни се смеете, докато ние претърсваме цялата планета, за да ви намерим.

Дърк се размърда нервно.

— Да. Добре, предполагам, че изборът ни беше глупав.

— Не, т’Лариен, не казах това. Единственият глупав избор според мен щеше да е градът на Беззвездното езеро, където се знае, че гъмжи от Брайт. Предизвикателство е умен избор, все едно дали сте го мислели, или не. Изглежда толкова погрешен избор, че всъщност е правилен. Разбираш ли? Не мога да разбера обаче как Брайт са ви открили чрез някакъв процес на дедукция.

— Може би — каза Дърк. Помисли малко. — Помня, че първо го научихме, когато Бретан ни заговори. Той… Ами, той не проверяваше хипотеза. Знаеше, че сме там.

— Но нямахте представа как?

— Не. Никаква представа.

— Значи ще трябва да живеем със страха, че могат да ни намерят тук. Иначе, освен ако Брайт не могат да повторят чудото си, сме в безопасност.

— Разбери обаче, че положението ни не е никак леко — продължи той. — Имаме подслон и неограничено много вода, но не и достатъчно храна. Окончателният ни изход — стигнал съм до извода, че трябва да отидем до космодрума и да напуснем Ворлорн колкото може по-скоро, — окончателният ни изход ще е много труден. Брайт ще предвидят хода ни. Разполагаме с моя лазерен пистолет и два ловни лазера, които намерих във въздушната кола. Плюс самото возило, въоръжено и здраво бронирано, вероятно собственост на Росеф висш-Брайт Бекцек…

— Едната от изоставените в хангара все още слабо функционира — вметна Дърк.

— Значи имаме две въздушни коли, в случай че ни потрябват — каза Вайкъри. — Срещу нас… поне осем от Брайт все още са живи, вероятно девет. Не съм сигурен колко сериозно раних Лоримаар Аркелор. Възможно е да съм го убил, макар че се съмнявам. Брайт вероятно могат да вдигнат осем въздушни коли в небето едновременно, въпреки че е по-традиционно да летят на двойки, тейн-и-тейн. Всички коли са бронирани. Разполагат със запаси, енергия, храна. Надвишават ни по брой. Вероятно, след като съм нарушител на кодекса на дуела, ще се наложат над Кирак Редстийл Кавис и двамата ловци от крепостта Шанагейт да се присъединят към тях в преследването ми. Най-сетне, имаме Гарс Янацек.

— Гарс?

— Надявам се — моля се — да изтръгне жар-камъните от гривната си и да се върне на Висок Кавалаан. Ще бъде опозорен, сам, ще носи мъртво желязо. Не е лека съдба, т’Лариен. Аз съм го опозорил, и Айрънджейд. Съжалявам за болката му, но се надявам да стане така. Защото има и друга възможност.

— Друга?

— Би могъл да тръгне срещу нас. Той не може да напусне Ворлорн, докато не дойде кораб. Това ще е доста време. Не знам какво ще направи.

— Разбира се, че няма да се присъедини към Брайт. Те са негови врагове, а ти си неговият тейн и Гуен е неговата кро-бетейн. Може да иска да убие мен, не се съмнявам в това, но…

— Гарс е повече кавалар от мен, т’Лариен. Винаги е бил. А сега — повече от всякога, тъй като аз не съм никакъв кавалар след това, което направих. Старите обичаи изискват тейн на човека, не някой друг, да донесе смъртта на нарушител на дуела. Обичай, който могат да спазят само много силните. Връзката на желязото и огъня е твърде силна за повечето, тъй че ги оставят да скърбят. Но Гарс Янацек е много силен мъж, по-силен от мен в много отношения. Не знам. Не знам.

— А ако тръгне след нас?

Вайкъри заговори спокойно.

— Няма да вдигна оръжие срещу Гарс. Той е моят тейн, все едно дали аз съм неговият, или не, а вече го нараних достатъчно лошо, провалих го, посрамих го.

Носеше болезнен белег през повечето от зрелия си живот заради мен. Веднъж, когато и двамата бяхме по-млади, един по-стар се обиди на негова шега и обяви дуел. Формата беше единичен изстрел и се бихме в тейн, и в своята не толкова безгранична мъдрост убедих Гарс, че ще си спечелим повече чест, ако стреляме във въздуха. Направихме го, за наше съжаление. Другите решиха да дадат на Гарс урок по хумор. За мой срам аз останах непокътнат, докато той беше обезобразен заради глупостта ми.

— Въпреки това никога не ме упрекна. Първия път, когато бях с него след дуела, докато все още се възстановяваше от раните, ми каза: „Ти беше прав, Джаантъни, те наистина се целиха във въздуха. Жалко, че не улучиха“. — Вайкъри се засмя, но Дърк го погледна и видя, че очите му са пълни със сълзи, а устата присвита. Не заплака обаче: сякаш с някакво огромно усилие на волята задържа сълзите да не закапят.

Джаан се обърна рязко, влезе вътре и остави Дърк сам на терасата с вятъра и белия, загърнат в здрач град, и музиката на Ламия-Байлис. Някъде в далечината изпънатите бели ръце се надигнаха да задържат пълзящата наоколо горска пустош. Дърк ги гледаше замислено, докато прехвърляше в ума си думите на Вайкъри.

След няколко минути каваларът се върна, със сухи очи и безизразно лице.

— Съжалявам…

— Не е нужно да…

— Трябва да стигнем до най-тежкия проблем, т’Лариен. Все едно дали Гарс ще тръгне срещу нас, или не, неравенството, пред което сме изправени, е значително. Имаме оръжия в случай, че се наложи да се бием, но няма кой да ги използва. Гуен е добър стрелец и достатъчно безстрашна, но е ранена и неспособна. А ти… мога ли да ти се доверя? Поставям въпроса откровено. Доверих ти се веднъж и ти ме предаде.

— Как мога да отговоря на този въпрос? — каза Дърк. — Не си длъжен да ми повярваш, каквото и обещание да ти дам. Но Брайт искат да убият и мен, нали? И Гуен също. Или мислиш, че бих предал нея толкова лесно, колкото… — Замълча, уплашен от думите си.

— … толкова лесно, колкото предаде мен — довърши Вайкъри вместо него с корава усмивка. — Достатъчно откровен си. Не, т’Лариен. Не мисля, че би предал Гуен. Но не мислех, че ще изоставиш и нас, когато те назовахме кет и ти прие името. Нямаше да има дуели, ако не беше ти.

Дърк кимна.

— Знам. Може би направих грешка. Не знам. Щях да съм умрял обаче, ако ви бях останал верен.

— Умрял като кет на Айрънджейд, с чест.

Дърк се усмихна.

— Гуен ме помоли за нещо повече от смърт. Това поне очаквам да разбереш.

— Разбирам. Тя все още е помежду ни. Приеми го и знай, че е истина. Рано или късно ще избере.

— Тя избра, Джаан, когато тръгна с мен. Ти би трябвало да го приемеш. — Каза го бързо, упорито. Не беше сигурен доколко го вярва.

— Тя не свали нефрита и среброто — отвърна Вайкъри. После махна нервно с ръка. — Това не е важно. Ще ти се доверя, засега.

— Добре. Какво искаш да направя?

— Някой трябва да отлети до Лартейн.

Дърк се намръщи.

— Защо непрекъснато се опитваш да ме уговориш за самоубийство, Джаан?

— Не казвам, че ти трябва да летиш, т’Лариен — каза Вайкъри. — Аз ще отида. Опасно е, да, но трябва да се направи.

— Защо?

— Заради кимдиса.

— Руарк? — Дарк почти бе забравил за доскорошния си домакин и съучастник в заговора.

Вайкъри кимна.

— Той беше приятел на Гуен още от времето ни на Авалон. Въпреки че никога не ме е харесвал, нито аз него, не мога да го изоставя. Брайт…

— Разбирам. Но как ще се добереш до него?

— Стига да стигна безопасно в Лартейн, мога да го повикам чрез видеоекран. Това ми е надеждата поне. — Сви рамене примирено.

— А аз?

— Остани тук с Гуен. Храни я, пази я. Ще ти оставя една от лазерните пушки на Росеф. Ако Гуен се възстанови достатъчно, да я използва. Тя вероятно е по-опитна от теб. Съгласен?

— Съгласен. Не изглежда много трудно.

— Не е — каза Вайкъри. — Очаквам да останете безопасно прикрити и като се върна с кимдиса, да ви заваря така, както ви оставям. Ако се наложи да побегнете, ще разполагате с другата въздушна кола. Има една пещера наблизо, Гуен я знае. Тя може да ти покаже пътя. Идете в онази пещера, ако се наложи да напуснете Крайн Ламия.

— А ако не се върнеш? Не се обиждай, просто трябва да попитам.

— В такъв случай отново ще останете сами на себе си, както когато избягахте от Лартейн. Имахте планове тогава. Следвайте ги, ако можете. — Усмихна се горчиво. — Очаквам да се върна обаче. Помни това, т’Лариен. Помни това.

Желязна нотка имаше в гласа на Вайкъри, ехо от друг разговор в същия този леден вятър. С изумителна яснота старите думи на Джаан се върнаха в ума на Дърк: „Но аз съществувам. Запомнете го… Това не е Авалон, т’Лариен, и днес не е вчера. Това е един умиращ Фестивален свят, свят без кодекс, тъй че всеки от нас трябва да се вкопчи здраво в установените правила, които носим със себе си“.

Но Джаан Вайкъри беше донесъл два набора правила със себе си, когато бе дошъл на Ворлорн. Два кодекса.

Докато самият Дърк не беше донесъл нищо. Освен любовта си към Гуен Делвано.

Гуен още спеше. Оставиха я на спокойствие и тръгнаха към въздушния хангар. Вайкъри беше разопаковал грижливо багажа в колата на Брайт. Росеф и неговият тейн явно се бяха канили да направят кратка ловна разходка в джунглата, когато всичко се беше развихрило. Жалко, че не бяха планирали по-дълго пътуване, помисли Дърк.

Така че Вайкъри бе намерил само четири твърди протеинови блокчета като за храна, плюс двата ловни лазера и малко дрехи, метнати на седалките. Дърк изяде едното блокче веднага — беше прегладнял, — а другите три пъхна в джоба на якето, което си избра. Беше му възшироко, но общо взето му прилягаше: тейнът на Росеф беше приблизително с неговите размери. И беше топло — дебела кожа, боядисана в тъмночервено, яката и маншетите бяха обшити с бяла козина. Двата ръкава на якето бяха боядисани на спирални шарки; десният беше в червено и черно, левият — сребърно и зелено. Намери се и по-малко яке, подобно на първото (на Росеф несъмнено), и Дърк го взе за Гуен.

Вайкъри извади двете лазерни пушки, дълги тръби от лъскава черна пластмаса с озъбени вълчи глави, гравирани на прикладите в бяло. Първата окачи през рамото си; втората даде на Дърк, с указания как действа. Оръжието беше много леко и малко мазно на допир. Дърк го задържа неловко в едната си ръка.

Сбогуването беше кратко и доста формално. След това Вайкъри се пъхна в голямата въздушна кола на Брайт, вдигна я от пода и излетя. Прах се вдигна на големи облаци при тръгването му и Дърк се отдръпна от обратното течение задавен, с едната ръка на устата си и другата на пушката.

Когато се върна в жилището, Гуен тъкмо се будеше.

— Джаан? — каза тя и надигна глава от постелята. Простена, легна отново и започна да разтрива слепоочията си. — Главата ми! — изхленчи тихо.

Дърк опря лазера на стената до вратата и седна до Гуен.

— Джаан току-що тръгна — каза ѝ. — За Лартейн. Да вземе Руарк.

Вместо отговор Гуен успя само да простене отново.

— Да ти донеса нещо? — попита Дърк. — Вода? Храна? Имаме само това. — Извади протеиновите блокчета от джоба на якето си и ѝ ги подаде да ги огледа.

Гуен им хвърли поглед и изкриви отвратено лице.

— Не. Махни ги. Не съм гладна.

— Трябва да ядеш нещо.

— Ядох — каза тя. — Нощес. Джаан натроши две блокчета във вода и направи нещо като каша. — Смъкна ръце от слепоочията си и го погледна. — Повърнах я. Не се чувствам добре.

— То се вижда — каза Дърк. — Няма как да се чувстваш добре след онова, което се случи. Вероятно имаш сътресение и имаш късмет, че не си мъртва.

— Джаан ми каза — отвърна тя малко рязко. — За след това също… онова, което направил на Мирик. — Намръщи се. — Мислех, че го ударих доста добре, когато паднахме. Ти видя, нали? Стори ми се, че му счупих челюстта, ако не са били пръстите ми. Но той дори не забеляза.

— Да.

— Кажи ми за… знаеш, за след това. Джаан някак си само го нахвърли грубо. Искам да знам всичко. — Гласът ѝ беше уморен и изпълнен с болка, но той не можеше да ѝ откаже.

И ѝ заразказва.

— И той насочи пистолета си срещу Гарс? — каза тя в един момент. Дърк кимна и Гуен затихна отново.

Когато свърши, Гуен беше много смълчана. Очите ѝ се затвориха за миг, отвориха се отново, после се затвориха и не се отвориха повече. Лежеше кротко на една страна, присвита като ембрион, стиснала ръцете си в юмручета под брадичката. Докато Дърк я гледаше, очите му неволно се спряха на лявата ѝ ръка, студеното напомняне на нефрита и среброто, което тя все още носеше.

— Гуен — промълви той. Тя отвори очи — за много кратко — и поклати глава в безмълвно „Не!“ — Ей! — каза той, но клепачите ѝ отново бяха стиснати и тя потъна в себе си, а Дърк остана сам, с нейния накит и своите страхове.

Стаята бе плувнала в слънчева светлина или онова, което минаваше за слънчева светлина тук на Ворлорн; залезните багри на ранния следобед се хлъзгаха косо през прозореца и прашинки се рееха лениво през широкия лъч. Светлината падаше така, че само едната страна на постелята бе осветена; Гуен лежеше наполовина в нея и наполовина в сянка.

Дърк — повече не проговори на Гуен, нито я погледна — се усети, че наблюдава шарките, които светлината правеше по пода.

В центъра на стаята всичко беше топло и червено и точно там танцуваше прахта, носеше се от тъмното и ставаше за кратко алена, за кратко — златна, хвърляше малки сенки, докато отново се изсипеше от светлината и изчезнеше. Дърк вдигна ръка и я задържа изпъната… колко? Минути? Часове? Ставаше все по-топла и по-топла, прахта се вихреше около нея, сенки се изсипваха като вода, щом потръпнеше и обърнеше пръстите си; слънцето бе дружелюбно и познато. Но изведнъж си даде сметка, че движенията на дланта му, като безкрайните вихрушки прах, нямат никаква цел, никаква форма и никакъв смисъл. Музиката бе тази, която му го каза; музиката на Ламия-Байлис.

Отдръпна ръката си и се намръщи.

Около големия център на светлина и живот имаше тънка извиваща се граница, където слънцето грееше през преградата на прозореца от черно и кърваво боядисано стъкло. Или се бореше да проникне. Беше само една малка граница, но затваряше от всички страни страната на вихрещата се прах.

Отвъд нея бяха черните ъгли, кътчетата на стаята, където Търбуха и Троянските слънца никога не достигаха, където дебели демони и фигури от кошмарите на Дърк се присвиваха тайно и дебнеха, вечно скрити от поглед.

Усмихнат, Дърк потърка брадичката си — четина покриваше бузите и челюстта му и вече започваше да го сърби, — огледа тъмните ъгли и пусна отново музиката на Даркдаун в душата си. Как изобщо я беше изключил, не знаеше, но ето че тя се върна и зазвуча навсякъде около него.

Кулата, в която бяха — техният дом — изсвири дългата си ниска нота. На години далече оттук, или векове, отвърна хор с кънтящо вдовиче ридание. Чу ужасяващо глухо туптене и писъците на изоставени невръстни деца, и хлъзгавия съсък на ножове, врязващи се в топла плът. И барабана. Как можеше вятърът да бие барабан? Не знаеше. Може би беше нещо друго. Но звучеше като барабан. Така ужасно далечен обаче, и толкова сам.

Толкова ужасно безкрайно сам.

Мъглите и сенките се сбраха в най-далечния, най-сумрачен ъгъл на стаята… и започнаха да се разсейват. Дърк видя маса и нисък стол, които израстваха от стените и пода като странни пластмасови зеленчуци. Зачуди се за миг благодарение на какво ги вижда.

Слънцето се беше изместило малко и само тънък лъч светлина се процеждаше през прозореца, а накрая и той прекъсна, и светът посивя.

Когато светът посивя, забеляза той, прахта вече не танцуваше. Не. Изобщо. Опипа въздуха, за да се увери; нямаше никаква прах, никаква топлина, никаква слънчева светлина. Кимна замислено. Струваше му се, че е открил някаква голяма истина.

Смътни светлини се размърдаха в стените, призраци, събудили се за поредната нощ. Видения и коруби на стари сънища. Всички бяха сиви и бели — цветът беше за живото и нямаше място тук.

Призраците започнаха да се движат. Бяха затворени в стените, във всички стени. От време на време на Дърк му се струваше, че вижда как някоя сянка спира яростния си танц и бие безпомощно и безнадеждно по стъклените стени, които я задържаха да не влезе в стаята. Призрачни длани, блъскаха и блъскаха, но стаята изобщо не се разтърсваше. Неподвижността бе част от тези неща; виденията бяха просто това, всички безплътни и колкото и да блъскаха, накрая трябваше да се върнат към танца си.

Танцът… страховит танц… безформени сенки… О, но колко красиво беше! Движеха се, потапяха се, гърчеха се. Стени от сив пламък. Колко по-добри от прашинките бяха тези танцьори — имаха форма, а музиката им бе песента на града Сирена.

Безутешност. Празнота. Развала. Самотен барабан, биеше бавно и глухо. Самота. Самота. Самота. Нищо нямаше смисъл.

— Дърк?

Беше гласът на Гуен. Той тръсна глава и извърна поглед от стените.

Тя лежеше в тъмното. Беше нощ. Нощ. Денят някак си си бе отишъл.

Гуен — не беше спала — го гледаше.

— Съжалявам — каза тя. Казваше му нещо. Но той вече го знаеше, знаеше го от мълчанието ѝ, знаеше го от… от барабана навярно. От Крайн Ламия.

Той се усмихна.

— Изобщо не забрави, нали? Не е въпрос на забравяне. Има причина изобщо да не махнеш… — Посочи.

— Да — каза тя. Надигна се в леглото, завивката се смъкна около кръста ѝ. Джаан беше разтворил предницата на дрехата ѝ, тъй че меките извивки на гърдите ѝ се виждаха. На мигащата светлина плътта беше бледа и сива. Дърк не изпита възбуда. Ръката ѝ посегна към нефрита и среброто. Тя докосна гривната, погали я, въздъхна. — Никога не помислих да… не знам… казах каквото трябваше да кажа, Дърк. Бретан Брайт щеше да те е убил.

— Може би така щеше да е по-добре — отвърна той. Не с горчивина, а някак смутено и леко разсеяно. — Значи никога не си мислила да го напуснеш?

— Не знам. Как да знам какво съм искала? Канех се да опитам, Дърк, наистина. Но изобщо не вярвах всъщност. Казах ти това. Бях искрена. Това не е Авалон и ние сме се променили. Не съм твоята Джени. Никога не съм била, а сега по-малко от всякога.

— Да. — Той кимна. — Помня карането ти. Как беше стиснала лоста. Лицето ти. Очите ти. Имаш нефритени очи, Гуен. Нефритени очи и сребърна усмивка. Плашиш ме.

Извърна очи от нея, към стените. Светлинни фрески се движеха в хаотични фигури в такт с безплътната дива музика. Призраците някак си се бяха махнали. Беше изместил погледа си от тях за миг, а всички те се бяха стопили и се бяха махнали. Като старите му сънища.

— Нефритени очи ли?

— Като Гарс.

— Гарс има сини очи — каза Гуен.

— Все пак. Като Гарс.

Тя се изсмя тихо и простена.

— Боли, когато се смея. Но е смешно. Аз като Гарс. Нищо чудно, че Джаан…

— Ще се върнеш ли при него?

— Може би. Не съм сигурна. Би било много трудно да го напусна тепърва. Разбираш ли? Той е избрал окончателно. Когато е насочил лазера си срещу Гарс. След това, след като се е обърнал срещу своя тейн и крепост, и свят, не мога просто… разбираш. Но няма да се върна при него като бетейн, никога вече. Ще трябва да е повече от нефрит и сребро.

Дърк се чувстваше празен.

— А аз?

— Знаеш, че не се получаваше. Със сигурност. Трябва да си го усетил. Ти така и не спря да ме наричаш Джени.

Той се усмихна.

— Не съм ли? Може би. Може би.

— Никога. — Тя потърка главата си. — Вече се чувствам малко по-добре. Имаш ли още от онези протеинови блокчета?

Дърк извади едно от джоба си и ѝ го подхвърли. Тя го улови го във въздуха с лявата си ръка, усмихна му се, разви го и започна да яде.

Той стана рязко, пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето и отиде до високия прозорец. Върховете на костенобелите кули все още носеха убито червеникав оттенък… може би Адското око и спътниците му не се бяха махнали напълно от небето на запад. Но долу, по улиците, градът на Даркдаун пиеше от нощта. Каналите бяха черни ленти и гледката бе изпълнена със смътното пурпурно сияние на фосфоресцентен мъх. През този мъждукащ сумрак Дърк зърна своя самотен лодкар, както го беше зърнал преди по онези тъмни води. Подпираше се на веслото си както винаги, оставяше течението да го носи, идваше и идваше леко, неумолимо. Дърк се усмихна.

— Добре дошъл — промълви той. — Добре дошъл.

— Дърк? — Гуен беше приключила с яденето. Стягаше отново работния комбинезон, очертана в тъмната нощ. Зад нея стените бяха оживели със сиво-белите си танцуващи. Дърк чуваше барабани и шепоти, и обещания. И знаеше, че последните са лъжи.

— Един въпрос, Гуен — каза той тежко.

Тя се взря в него.

— Защо все пак ме повика? — каза той. — Защо? Ако мислеше, че сме толкова мъртви, аз и ти, защо не можа да ме оставиш на мира?

Лицето ѝ беше пребледняло и безизразно.

— Повикала съм те?

— Знаеш. Шепнещият камък.

— Да — каза тя колебливо. — Той е в Лартейн.

— Разбира се, че е там. В багажа ми. Ти ми го изпрати.

— Не — каза тя. — Не.

— Ти ме посрещна!

— Ти ни съобщи с лазер от кораба си. Изобщо не съм… Повярвай ми, чак тогава разбрах, че идваш. Не знаех какво да мисля. Помислих, че не искаш да ми кажеш обаче, затова не настоявах.

Дърк отвърна нещо, но кулата простена ниската си нота и отне думите му. Той поклати глава.

— Не си ме повикала?

— Не съм.

— Но аз получих шепнещия камък. На Браке. Същия, гравиран от еспир. Това не може да се фалшифицира. — Спомни си още нещо. — А Аркин каза…

— Да. — Тя прехапа устна. — Не разбирам. Сигурно той го е пратил. Но ми беше приятел. Трябваше да имам някого, с когото да говоря. Не разбирам. — Гуен проплака.

— Главата ли те заболя? — бързо попита Дърк.

— Не. Не.

Той се вгледа в лицето ѝ.

— Аркин го е пратил?

— Да. Сигурно е той. Запознахме се на Авалон, точно след като с теб… Аркин ми помогна. Беше лошо време. Той беше там, когато ти изпрати своя камък на Джени. Разплаках се. Казах му за това и говорихме. Дори по-късно, след като срещнах Джаан, с Аркин останахме близки. Беше ми като брат!

— Брат — повтори Дърк. — Защо ще…

— Не знам!

Дърк се замисли.

— Когато ме посрещна на космодрума, Аркин беше с теб. Ти ли го помоли да дойде с теб? Разчитах да си сама.

— Беше негова идея — отвърна тя. — Е, казах му, че съм нервна. От това, че ще те видя отново. Той… той предложи да дойде с мен и да ми даде морална подкрепа. И каза, че искал да се запознае с теб. Разбираш. След всичко, което му бях разказала на Авалон.

— А деня, в който двамата с него отидохте в джунглата… когато си създадох неприятност с Гарс и след това с Бретан… какво стана тогава?

— Аркин каза… миграция на бронирани бръмбари. Не беше всъщност, но трябваше да проверим. Тръгнахме набързо.

— Защо не ми каза къде отиваш? Помислих, че Джаан и Гарс са те набили, че те крият от мен. Предната вечер ти каза, че…

— Знам, но Аркин каза, че той ще ти каже.

— И той ме убеди да побягна — каза Дърк. — И теб също. Предполагам, че ти е казал, че за да ме убедиш, трябва да…

Тя кимна.

Дърк се обърна към прозореца. Последната светлина се беше махнала от върховете на кулите. Горе искряха сама шепа звезди. Преброи ги. Дванайсет. Зачуди се дали някои от тях не са всъщност галактики, далече отвъд Великото Черно море.

— Гуен — каза той. — Джаан тръгна сутринта. Оттук до Лартейн и обратно, с въздушна кола… колко време би трябвало да отнеме?

Тя не отговори и той се обърна и я погледна. Стената беше пълна с видения и Гуен трепереше в светлината им.

— Трябваше да се е върнал досега, нали?

Тя кимна и отново се отпусна на постелята.

Градът на Сирената пееше люлчината си песен.

Своя химн към последния сън.