Снежната кралица

13

— … Така че неговото присъствие там ни дава основание да смятаме, че той е попречил на лова на нимфи. Аз обаче лично конфискувах неговия летателен апарат. Мисля, че без него той повече няма да създава проблеми на вашите ловци.

Еъриенрод опря глава на ухаещата на цветя възглавница, която я предпазваше от студената облегалка на трона. Тя слушаше доклада на инспекторката с много по-голям интерес, отколкото показваше. Разбра смисъла на погледа, отправен от Джеруша към Старбък в края на доклада, и повече почувства, отколкото видя неговата реакция. Само за да удовлетвори каприза му, тя отпрати грубиянина, който преди време беше помощник на Палу Тийон. Неговото образно описание на онова което би направил с жената, ако му бе паднала в ръцете, й достави удоволствие. Тя не проявяваше никакъв интерес към миналото на Старбък, но понякога то нахълтваше в настоящето но доста неприятен начин… макар че той вече с нищо не можеше да я изненада.

— Кой е този човек, инспектор? Защо не го арестува, ако сте сигурна, че е виновен? — гласът й беше остър, изискваше да се разкрие тайната около залива Шотоува.

— Нямам достатъчно доказателства — отговори Палу Тийон ритуално като след продължителна репетиция. — Тъй като е чуждоземец, в този случай той е под юрисдикцията на Хийгемъни, ваше величество. Така че неговата самоличност няма да ни е от полза. — Изразът на лицето й стана още по-непреклонен.

— Разбира се, инспектор. — Съвсем лесно мога да разбера кой е този чуждоземец. — Тя погледна надолу към основата на подиума, към лъщящата глава на Старбък, който стоеше неспокоен. При пристигането на инспекторката тя беше отпратила бърборещата тълпа сановници и по същите тайни съображения беше наредила момчето да остане. Палу Тийон го гледаше с нескривана изненада. Еъриенрод почувства как тялото на Спаркс се изпъна от гордост, когато Палу Тийон леко наведе глава в знак на признание за новото му положение. — Видя ли Лятното момиче, което е докарал този твой чуждоземец?

Палу Тийон видимо трепна. Тя не беше споменавала момичето.

— Да… видях го, ваше величество — лявата й ръка несъзнателно докосна гипсовата отливка върху дясната. — Но то не остана за разпит. Избяга с контрабандистите. Те… както знаете, ни се изплъзнаха — тя сведе очи, — напуснаха планетата и я отведоха със себе си.

— Не! — Еъриенрод се наклони напред. Думата се изплъзна от устата й, преди тя да може да я спре. Отишла си, отишла си… Тя разтвори юмруци и се облегна отново назад, почувствала върху лицето си три чифта очи. Кафявите, дълбоки очи на инспекторката се свиха в предположения. Еъриенрод разбра, че тя може би беше забелязала поразителната прилика. Но Палу Тийон отново сведе очи; сякаш не можеше да проследи подозрението до логичния му завършек. — Знаеш ли името на момичето? Нямам никакви основания да предполагам, че е била… роднина — нека Палу Тийон прави каквито си иска изводи.

— Името й е Муун Даунтрейдър, ваше величество.

Този път тя бе подготвена и контролираше реакцията си, но почувства как някакво странно чувство я прободе. И все пак то бе нищо в сравнение с онова, което усети момчето, което като чу името, изпусна флейтата си. Тя безшумно се изтърколи от подиума в краката на Палу Тийон и в залата настана абсолютна тишина. Палу Тийон изгледа продължително момчето, после вдигна глава.

— Съжалявам за станалото, ваше величество.

— Като каза това, тя погледна отново момчето, сякаш беше разбрала, че между тях има нещо. — Аз… не очаквах да стане така.

Не дори и наполовина, колкото аз съжалявам. — Еъриенрод натисна с палец един пръстен. — Но ти ще съжаляваш два пъти повече.

— Свободна си, инспектор.

Палу Тийон отдаде чест и забърза към Залата на Ветровете, а късата й червена пелерина се вееше след нея. Еъриенрод стисна юмруци и се затресе в безсилен гняв. Спаркс, вдигнал флейтата си, стоеше смутен и объркан.

— Ваше величество, аз… мога ли да си вървя… Той сведе зелените си очи. Гласът му едва се чуваше.

— Да, върви си. Когато ми потрябваш, ще те повикам.

Той се поклони и слезе от подиума. Еъриенрод гледаше след него. Червената му коса се открояваше върху снежнобелия килим като петно от кръв: едно наранено същество, което търсеше къде да се скрие, наранено, изоставено, уязвимо… красиво.

Откакто момчето бе дошло, в нея се разбуди нещо отдавна заспало. Едно освежаващо, обновяващо желание… Но не желание, каквото тя изпитваше към Старбък, или такова, каквото бе изпитвала и все още изпитваше към стотината други минали и настоящи любовници — гладът на плътта, жаждата за власт. Когато гледаше Спаркс, тя изпитваше болезнено желание да има до себе си в леглото това гъвкаво, младо тяло, копнееше да го докосне и да го чувства до себе си. Но когато погледна към него видя лицето му, искреното му учудване, неговата неподправена благодарност… неща, които се бе научила да презира у другите и да отрича у себе си през дългото царуване на Зимата. Той беше любовник на Муун — нейното второ аз, дъщеря на нейния ум — полумъж, полумомче. Присъствието му раздуха жаравата на отдавна отминалите й момичешки години и в хладните покои на нейната душа повея топлина.

Но той не реагира, когато тя деликатно му подсказа, че го желае. Отдръпна се мънкащ и изплашен, скри се зад стената на дадената дума на нейното друго аз. Там Остана той, неподатлив на изкушението, непоклатим като скала, а нейното разочарование лумна като огън. Но сега, сега, когато и за двамата бъдещето беше безвъзвратно пропаднало… Как желаеше той да се обърне, да я погледне поне веднъж!

Спаркс спря — една самотна фигура върху снежния простор. Обърна се. Когато тя го погледна, на лицето му се появи израз на хванато в капан животно, а в ума й проблесна мисълта: „И двамата я загубихме…“

Най-после той отново пое по спиралната стълба, която водеше към по-горните етажи.

— Сега, когато изпусна рибката, може би отново ще хвърлиш въдицата.

Тя погледна към Старбък, чувствайки в гласа му неизменната завист, когато говореше по адрес на момчето.

— Отърви се от този Летен човек, това хилаво същество с неговата проклета свирка, Еъриенрод. Само като го видя или пък чуя свирнята му, и ми се повдига. Изхвърли го на улицата, откъдето го взе, преди аз…

— Преди ти какво, Старбък? Ти, какво, да не би да искаш да ме командваш? — тя се наведе към него и повдигна скиптъра си.

Той се отдръпна леко и сведе очи.

— Не. Само те моля, Еъриенрод, отърви се от него. Не ти е потребен, сега, когато момичето…

Тя рязко прехвърли скиптъра в другата си ръка, която почиваше върху облегалката на трона. Еъриенрод леко изстена от неочаквана пронизваща болка.

— Казах ти никога да не говориш за това — тя сложи ръка на очите си, за да не го гледа. Беше загубила играта. Беше й се изплъзнала! Планът й, бъдещето й, всичко беше пропаднало. Беше посяла девет семена, от тях беше израснало и разцъфтяло едно съвършено цвете… и сега това едно се бе изгубило. И то само поради некомпетентната намеса на същите чуждоземци, от чиято тирания тя се надяваше да се освободи. Ако знаеха какво планираше, не биха могли по-съвършено да провалят плановете й. И сега… какво щеше да прави сега? Би започнала отново, с нов план, по-сигурен, по-неуязвим… и с това потенциално по-опасен за собственото й положение. Но ще е необходимо време за проучване на възможностите…

Междувременно тя би могла да отмъсти на виновните за този провал. Да, би могла.

— Лускед бих желала той да ми плати, искам полицията да пострада. Искам да му създам проблеми, да се отърва от него.

— Вие искате шефът на полицията да бъде убит за това? — В гласа на Старбък прозвуча лека изненада.

— Не — тя поклати глава и завъртя пръстените на ръката си. — Това е много малко. Искам да бъде съсипан, да бъде напълно унижен, да изгуби всичко: положение, уважение на приятели, самоуважение, да бъде понижен в звание. Ти познаваш хората, които могат да уредят всичко това… Иди в Лабиринта и го уреди.

Очите на Старбък заблестяха в отворите на маската с нескривано любопитство.

— Защо, Еъриенрод? Защо е всичко това? Толкова ли е важно за теб това Лятно зверче, което ти дори никога не си виждала? Първо използва момчето, за да я докараш тук; сега пък това, защото си е отишла… Какво значение, в името на седемте кръга на ада, има тя за теб?

— За мен тя е от голямо значение… — Еъриенрод пое дълбоко дъх — нещо, което, дори и да искам сега, не бих могла да ти обясня. — Тя му беше описала плана си само в основни линии, без подробности, когато неговата ревност към момчето бе станала невъобразима. Когато бе сигурен, че нейният интерес към други любовници е престорен, той бе доволен. Но Спаркс беше нещо повече и тя беше сигурна, че той също разбира това. Еъриенрод не харесваше собственическото отношение на Старбък, но подобно на другите му слабости тази също можеше да се използва. Затова именно му разказа за съществуването на момичето, но не и причината за неговото съществуване… — Тъй като тя е напуснала нашия свят, няма защо да знаеш каква бе тя. Забрави за нея. Както и аз трябва…

— А момчето? — запита той възмутен.

— Забрави и за него, ако от това ще се чувстваш по-добре. — Еъриенрод видя, че той се намръщи. Колкото повече бягаш, толкова повече си преследван. Тя си мислеше за Старбък. — Съсредоточи се върху Лускед и това ще ме накара да се чувствам много, много по-добре. — Еъриенрод се пресегна и леко докосна рамото му.

Той кимна, успокоен от нейния допир.

— Ами Палу Тийон? Тя е допуснала контрабандистите да се измъкнат от планетата. Искате ли да… да организирам и за нея нещо?

— Не — тя погледна към Залата на Ветровете. — За нея имам други планове. Тя също ще си плати… повярвай ми, ще си плати. Сега върви. Искам това да стане скоро.

Той се поклони и напусна залата. Еъриенрод седеше сама сред огромната бяла тишина.