Снежната кралица

37

— Старбък! — Еъриенрод отново го извика, но той не вдигна глава от работната си маса.

Най-сетне Старбък я погледна. Лицето му беше загадъчно и мрачно. Той отмести контрабандните инструменти и полуразглобената изчислителна апаратура, която демонтираше част по част. Стаята му беше отрупана с останки от апаратури, за някои от които той претендираше, че разбира. Досега неговите вродени технически дарби винаги й бяха приятни. Но откакто се бе върнал от последния улов, той се бе усамотил в тази стерилна фантазия на техниката, сякаш искаше да се скрие от себе си и от нея.

— Какво искаш? — Гласът му не беше нито любопитен, нито враждебен. Въобще не изразяваше нищо, а и лицето му оставяше безизразно, докато говореше.

Тя се опита да потисне своето възмущение, защото знаеше, че само търпението и времето ще го извадят от това състояние на апатия и обезвереност. От седмици не беше изпълнявал мъжките си задължения. Наскоро след последния улов се бе опитал да прави любов с нея, бе я докосвал, дори й се бе усмихнал. Нейното негодувание тлееше и не й позволяваше да търпи лошото му настроение.

— Искам да зная кога ще свършиш със задължението си като ловец.

— Задължение? — Той се обърна на въртящия се стол, като размахваше крака и отчаяно търсеше спасение в електронната пустош. — Свърших го — каза той уклончиво.

— Не си извършил плащането. Сорс очаква водата на живота. Надявам се не е необходимо да ти напомням, че ако не я получи, Зимата ще свърши… а с нея и ние.

— И половината от Летните хора ще умрат… Лятото ще свърши завинаги. — Зелените му очи я погледнаха, помръкнали от мъка.

— Надявам се. — Тя насочи мислите си отвъд бариерите на неговия съпротивляващ се ум. — Нали не искаш да кажеш, че това ти е за първи път?

— Не. — Той поклати глава. Червената му коса покри сребърната верижка, пришита към раменете на ризата му. — Всеки ден мисля за това и сънувам…

— Приятни сънища! — допълни тя язвително.

— Не! — Тя си спомни неговите кошмари, онези, които той бе отказал да сподели с нея. — Намери някой друг, който да извърши тази доставка. Аз си свърших задължението, задушавам се от мръсната работа на Зимата. Няма да доставя на този чуждоземен мързеланко вечен живот за това, че ще унищожи собствения ми народ.

— Ти не си Летен човек! Ти плащаш за твоя собствен живот и за моя. — Еъриенрод се наведе над работната маса и се пресегна. — Ти няма да се върнеш в Лятната черупка. Ти отдавна си надраснал това. Ти уби свещените за теб нимфи, остави своята Лятна любов мъртва всред техните трупове. Ти изостави твоите хора и твоята богиня преди години… срещу нещо по-добро! Не забравяй това! Сега ти си чуждоземец и мой любовник. И харесваш или не, такъв ще бъдеш до края на живота си.

Старбък се изправи и удари с юмрук по масата. Еъриенрод се отдръпна — разбра, че той едва удържа яростта си да не я удари.

— Тогава просто скоро ще умра. — Той опря ръка на ръба на масата и се наклони напред с наведена глава. — И ще завърша онова, което започнах!

— Спаркс! — Името му изскочи от дълбочината на сърцето й, където бе проникнало усещане за парещата болка на неговото терзание. Но той не отговори. Тя вече не можеше да го има. Беше я откъснал от себе си. — Старбък! — Терзанието обзе и нея, болката се превърна в гняв. Този път той вдигна глава, лицето му бе упорито, изкривено в гримаса. Във вида му нямаше нищо от Спаркс. В съзнанието му витаеше един призрак, призракът на Муун, нейното загубено второ аз. Муун, чиято смърт беше грешка и която бе отнела любовта и на двете от него и я бе занесла в гроба. Еъриенрод си представи как неговото аз, деформирано от призрака на Муун се превръща в леща, която фокусира слънчевите лъчи, за да подпали пожара на неуспеха. Неуспех! Думата остави димна следа във вътрешното й зрение.

— Ти ще доставиш водата на живота. Искам това да стане скоро. Твоята кралица ти заповядва.

Той стисна устни. За първи път тя му заповядваше.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще те дам на чуждоземците. Тя хвана здраво изплъзващите се юзди на контрола — И останалата част от живота си ще прекараш в наказателна колония и ще съжаляваш, че не си умрял при Промяната.

Устата на Старбък увисна отворена Очите му търсеха лицето й, както слепецът търси нечия ръка, докато най-после разбра, че тя държи на всяка своя дума. Той сведе глава в знак на поражение, обезсилен от собствената си омраза към самия себе си.

Тя знаеше, че може да го накара да направи всичко. Но знаеше и че със спечелването на тази победа го губи завинаги.