Снежната кралица

22

— Добре, Сакърс. Отново сте на свобода. — Тор се върна обратно. Коприненият й гащеризон проблясваше със синия си цвят, подобен на цвета на волтова дъга; кожата й изглеждаше мъртвешки виолетова в тъмнината.

Викове и протести я последваха сред тълпата. Тя играеше комар с постоянните клиенти, както й бе наредено. Губеше достатъчно много, после отново печелеше още повече, за да ги убеди, че игрите бяха честни. Сакърс. За нейна изненада игрите бяха честни в по-голямата си част. Те просто бяха толкова сложни, че обикновено човешко същество не можеше да се надява да изхитрува. Когато си помисли за часовете и парите, които беше пропиляла, така безсмислено и глупаво, както правеше това всеки един от тези дрогирани глупаци, тя поклати накъдрената си глава с отвращение. Все пак, сега не беше толкова лошо, сега, когато знаеше кодовете, които й позволяваха тайно да контролира резултата от игрите.

Не, въобще не беше толкова лошо. Тя беше стопанката, титулярният собственик на игралния дом „Персийпион“, всепризнат за най-добър в Карбънкъл. И освен това тя се грижеше за всички други тайни операции, които Сорс — шефът на чуждоземната престъпна организация на Тийумат, й възлагаше да поеме. Част от политиката на кралицата беше да намери способни Зимни хора, които да действат като параван за незаконните дела на чуждоземеца, така че самите престъпни барони да могат да работят фактически безнаказано, незастрашавани от полицията на Хедж. Тя беше залавяна четири пъти от полицията, когато работеше за Сорс, но полицията я предаваше на охраната на кралицата, която просто я пускаше да си върви.

— Хей! — Тя погледна покрай танцуващите тела и видя ясно чуждоземеца, който тъкмо беше излязъл иззад завесата от малки, блещукащи огледалца и водеше със себе си един зомби27. — Полакс! — Тя включи повикващото устройство, прикрепено към гривната на ръката й като дублиращо средство, и отново го извика сред тътена на музиката. Полакс се яви до рамото й с успокояваща стабилност от стомана. — Онзи извратен тип, който току-що влезе, веднага го изгони. Не ни е потрябвал неговият бизнес. — Тя посочи с пръст, като се опитваше да не види дали зомбито беше мъж или жена, нито пък каквато и да е част от неговото тяло. Самата гледка я караше да й се повдига.

— Както кажеш, Тор — Полакс се отдалечи с всеотдайна готовност. Той беше по-голям самохвалко от който и да било друг, работещ на това място. Тор го беше наела за дълго време.

Тя обърна гръб и се облегна на лакът върху черния като катран бар. Странният, поглъщащ светлината материал, изсмука топлината през кожата й. Тор потрепери и се изправи. По-нататък седеше Хеън и се грижеше за автоматите, за напитките с дрога, един ужасно популярен анахронизъм. Поставянето му на бара, където се събираха клиенти да се разтоварят от задръжките си, беше най-умният й ход. Те споделяха с охота тайни и клюки помежду си и с още по-голяма охота с него, а тя донасяше наученото на Даунтрейдър.

Кой ли някога е мислил, че през онзи ден на уличката при Фейт, когато Даунтрейдър почти не я удуши, този лош човек ще я докара дотук?

— Ей, Персийпион, бебче, Сорс те вика — Ойарезубол, един от лейтенантите на Сорс, извика силно зад нея. Той я прихвана за кръста и започна доста интимно да се разхожда из горната част на вечерния й костюм.

Тя овладя обхваналото я желание да забие един лакът в ребрата му. Откакто бе напуснала товарните докове, се бе научила на тактичност, но Ойарезубол преминаваше границата.

— Внимавай, ще задействаш алармената ми система. — Тор отмести ръцете му, но не много надалеч. Ойарезубол бе мижитурка, за което говореше и фактът, че предпочиташе нея пред възможностите да има без затруднения някоя хубава жена, с каквито изобилстваше това място. Тор обаче не се престараваше в отблъскването. Израсъл на село, някъде в Биг Блю, той беше все пак привлекателен със своите недодялани маниери. Няколко пъти беше спала с него и не беше никак разочарована.

— Хей, бонбонче, какво ще кажеш по-късно ти и аз…

— Тази вечер съм заета. — Тя се отдалечи, преди той отново да й пусне ръка, обърна се да го погледне и му се усмихна. — Покани ме утре.

Той се ухили. Зъбите му бяха инкрустирани с фалшиви диаманти. Тор отново се обърна, като поклащаше глава.

Тя си проправи път през тълпата към забранената врата, която водеше към частните кабинети на Сорс и охраняваните зали за срещи — охранявани не само от скрити човешки очи, но и от най-съвършената апаратура за охрана на заведения, която може да се купи с пари. Когато научи, че Хеън е кареумовец, тя го помоли да използува неговата легендарна техническа компетентност, за да подслушва частните дела на Сорс. Той обаче не можа да се справи с електронната охрана и Тор разбра, че не всички кареумовци са родени с таланта да превръщат къс желязо в компютърен терминал. Така че трябваше да се задоволи да наблюдава кой влиза при Сорс и да прави догадки за целта на всяко посещение.

Тор не обичаше да бъде викана. Когато стигна до кабинета му, вратата се отвори с точност, която бе свикнала да очаква, и я пропусна да влезе. Вътре Тор замига и започна да върви по-бавно. Както винаги стаята беше толкова затъмнена, че не можеше да види нищо. Въздухът потискаше със сладкия си аромат на тамян. Тя вдигна ръка да разтрие очи, но се спря, за да не изтрие разкошните цветя, изрисувани върху клепачите й. Тор свали ръката си примирена, когато едно тъмно тяло започна да се очертава насреща й: беше Сорс в силует, единственият начин, по който го бе виждала.

Ойарезубол й беше казал, че Сорс е прекарал някакво заболяване, от което очите му не можели да понасят светлината. Тя не знаеше дали да вярва, или пък да смята, че той просто не иска да виждат лицето му. Понякога, когато успяваше да привикне към слабата светлина, тя си мислеше, че лицето му е обезобразено. Но никога не беше сигурна.

— Персийпион. — Гласът му беше режещ и отново Тор се чудеше дали е истински. Той говореше с акцент, който тя не можеше да определи.

— Заповядайте, господарю. — Избраното от него обръщение тук, в тази тъмнина, придоби нови и зловещи значения. Тя отмести перуката си, почувствала внезапен сърбеж от напрежение. Персийски знаеше, че той вижда идеално в тъмнината и при всяко посещение полагаше големи усилия да издържи проницателното оглеждане, на което биваше подлагана.

— Обърни се.

Тя се завъртя върху дебелия килим, като се питаше безрезултатно дали наистина е тъмно.

— По-добре… Да, по-добре е. Знаеш, че никога няма да станеш хубава, но вече започваш по-добре да прикриваш този факт. В това отношение измина дълъг път. Никога не съм мислил, че можеш да изминеш такъв дълъг път.

— Да, господарю. Благодаря ви, господарю. — Ти ме научи. Тя не му каза, че бе възложила на Полакс да й избира дрехите. Неговата напълно безпристрастна преценка бе по-добра от собствения й несигурен вкус в избора на модели, които подчертаваха най-доброто от грозното й тяло. С перуката и сенките тя успя, както казваше Сорс, да прикрие своята неумолима грозота.

— Как обаче е възможно, някой да бъде сравняван с идеалното и да не страда от сравнението…? — Гласът й затихна, а той мълча няколко секунди, които й се сториха часове. Понякога, когато й беше разрешено да използува молив, върхът на който светеше с червена светлина, за да прочете някой списък с нареждания, тя бе успявала да зърне на бюрото му портрет на жена. Жена с поразяваща чуждоземна красота, с гъста коса с цвят на слонова кост. И тя бе разбрала със силно неудобство защо носеше същата прическа и защо нейните предшественички също я бяха носили. Беше изненадана, че човек като Сорс може да обича или дори да мрази една жена до такава степен, че да бъде пленен от нея Тръпки я побиваха, като си помислеше, че трябваше да бъде живото превъплъщение на гази натрапчива идея Но наградата бе достатъчно висока, за да се откаже.

— Как е бизнесът тази вечер?

— Наистина добре, господарю. Днес дават заплати на звездното летище и имаме много клиенти.

— Беше ли успешна последната сделка? Получи ли достатъчно богат асортимент, за да задоволиш вкусовете на специалните клиенти?

— Да, Кунабарабран беше точно там, където казахте, че ще бъде с всичко, което трябва. Тази вечер можем да осигурим всякакъв вид удоволствия. — Тор беше сигурна, че той знае отговорите на въпросите и затова винаги отговаряше честно. Той не настояваше тя да изпълнява всичките му изисквания, въпреки че нямаше нищо против доставката на дроги, защото така можеше да предпази себе си от евентуални неприятни последици. Сорс контролираше и се месеше в много незаконни сделки, някои от които тя не одобряваше. Но винаги се намираше някой друг, който да поеме нещата.

— Добре… Тази вечер очаквам особено важна посетителка. Погрижи се вътрешната стая за срещи да е свободна и да е подходящо подготвена. В полунощ тя ще бъде при страничния вход. Погрижи се да не чака.

— Да, господарю. — Тя? Всред подземния свят нямаше толкова много жени, които да се радват на такава дискретност от страна на Сорс.

— Това е всичко, Персийпион. А сега се върни при гостите си.

— Благодаря ви, господарю — каза тя сервилно. Вратата се отвори, тя излезе и премигна на ослепителната светлина. Въздъхна чак когато вратата се хлопна зад гърба й. Не се чувстваше обидена от това, че той я намираше за непривлекателна. Към него тя нямаше никакви амбиции и тайно в сърцето си много се страхуваше.

Еъриенрод вървеше след мрачната фигура на Персийпион през тайните входове към вътрешната зала за срещи на Сорс. През преграждащите стени се дочуваха слаби звуци от казиното като едно дълбоко тътнене, което беше повече вибрация, отколкото звук. То проникваше в гърдите й като ръка на смъртта. Беше повече от подходящо, мислеше си тя, безсърдечното веселие на тълпата да проявява истинската си природа тук, в тъмните зали на скритата мощ на Сорс. Персийпион спря пред една врата, която приличаше на другите, покрай които бяха минали. Тя пристъпи напред и Персийпион натисна едно копче на вратата — сигнал за пристигане. Тя кимна на Еъриенрод с безразличие и се отдалечи. Еъриенрод беше сигурна, че жената я беше разпознала, чудеше се, какво ли би си помислила, ако знаеше, че Тор Стархайкер (Персийпион) беше добре известна на кралицата като пионка на Спаркс Даунтрейдър.

Вратата пред нея се отвори в тъмнината и тя забрави всичко друго. Еъриенрод свали качулката на тъмната си пелерина и тръгна смело напред, без да чака да бъде поканена. Когато прекрачи прага, вратата отново се затвори и тя се оказа в абсолютна тъмнина. Отново изпита силен страх, какъвто изпитваше при всяко посещение. Беше й трудно да повярва, че се намира в безмилостната неизвестност на междузвездна престъпна мрежа, извън света, който познаваше, и контролираше. Нейните механични шпиони надзъртаха във всяко кътче на града, но не можеха да проникнат в тази сграда. Тя беше охранявана от още по-мощна и съвършена техника — тази всеобхващаща тъмнина, която се опитваше да задуши нейната воля и да погълне самообладанието й. Тя стоеше скована, докато премина момента на вцепенение, и постепенно си възвърна самоувереността. Тъмнина… това е адски добър трик. Как не можах да се сетя за него?

— Ваше величество, вие почетохте моя скромен дом. — Съкрушеният глас на Сорс (глас на мъртвец или и това беше ефект?) изсъска приветствието със странен акцент. — Моля седнете, настанете се удобно. Не бих желал да държа господарката права.

Еъриенрод отбеляза добре обмислената игра на думи, загатване за нейния варварски произход. Не отговори, а само пристъпи напред, за да седне на стола до масата пред него. След първата им среща, когато бе принудена унизително да се ориентира пипнешком, тя винаги си слагаше контактни лещи за усилване на светлината, преди да се яви пред него. Така можеше да се ориентира по формите на предметите в стаята и да добие несигурна представа за фигурата на самия Сорс. Но колкото и да се напрягаше, не можеше да добие представа за чертите на лицето му.

— Какво желаете, ваше величество? Мога да ви предложа всякакво сетивно удоволствие, което бихте пожелали.

— Не тази вечер. — Тя отказа да го назове с титлата, която той изискваше от другите си клиенти. — Никога не съчетавам работата с удоволствието, освен ако това не е абсолютно необходимо. — Тя почувства как другите й сетива се подсилиха в тъмната стая и как нейното непълноценно зрение се напъваше да ги измести.

Дрезгав смях.

— Колко жалко! Каква жертва! Никога ли не ви минава през ум какво можете да пропуснете?

— Напротив — отговори тя, като не допусна да бъде унижена. — Затова съм кралица на този свят. И затова съм тук. Аз възнамерявам да остана кралица на Тийумат и след като вие и другите чуждестранни паразити отново го напуснете. Но за да сторя това, съм принудена да използувам вашите съмнителни услуги в много по-голям мащаб, отколкото в миналото.

— Представяте нещата толкова деликатно. Как може човек да ви откаже нещо? — Гласът му прозвъня като желязо, ударило на камък. — Какво имате предвид, ваше величество?

Тя подпря ръка върху облегалката на стола си, която сякаш й отнемаше чувствителността. Като плът. Чувствам я като плът.

— Искам нещо да се случи по време на Фестивала, нещо, което да причини хаос — за сметка на Летните хора.

— Може би имате предвид нещо от рода на злополуката, която постигна бившия командир на полицията. Само че в много по-голям мащаб, разбира се. — Гласът му не издаде въобще никакво учудване, а това за нея беше едновременно и успокояващо, и тревожно. — Може би дроги във водопроводната мрежа.

Защо трябва това да ме тревожи? Идеята беше моя.

— Не, не дроги. Това би засегнало и моите хора, а аз искам те да останат невредими. Ние трябва да съхраним способността си за контрол. Имам предвид някоя епидемия, срещу която повечето Зимни хора са ваксинирани, а Летните хора не са защитени.

— Разбирам. — Последва трудно забележимо кимване. — Да, може да се уреди. Макар че ако ви дам средства да запазите властта си, ще предам Хийгемъни. В наш интерес е, когато си заминем, да оставим на власт диваците.

— Най-добрите интереси на Хийгемъни едва ли съвпадат с вашите — прекъсна го тя. — Вие не сте по-лоялен от мен. — Миризмата на тамян във въздуха беше прекалено силна, сякаш целеше да прикрие нещо.

— Нашите интереси съвпадат по въпроса за водата на живота. — Тя усети, че той се усмихна.

— Тогава кажете си цената. Нямам време за губене за дреболии. — Тя повиши глас в знак на протест срещу неговата неопределеност.

— Искам уловът от три хайки. Целият.

— Три! — Тя се засмя, без да си дава сметка, че всъщност цената не е повече от тази, която бе очаквала той да поиска.

— Каква е цената за откупа на една кралица, ваше величество? — Тъмнината около тях се съсредоточи почти осезаемо и тя отново осъзна колко много чува, когато се опитваше да компенсира невъзможността да види лицето му. — Сигурен съм, че на полицията ще й бъде много интересно да научи какви са плановете ви за този свят. Геноцидът е сериозно обвинение, при това срещу собствения ви народ. Но така става, когато управлява една жена… Както знаете, в Хийгемъни не управляват жени. Има много места, на много светове, където няма да търпят арогантността ви, Еъриенрод.

Еъриенрод стисна юмруци срещу тази силна омраза. Тя изведнъж разбра странната миризма, която тамянът трябваше да убие… миризмата на болест, на разлагане. Но той няма да посмее!

— Не ме заплашвайте, Танин Джаакола. Ти може да си любимец на Биг Блю и да си отговорен за по-голямата част от нещастията на седем различни свята — с това затвърди неговото убеждение за голямата й осведоменост, — но до Промяната това е мой свят, Джаакола, и ти си тук само защото аз ти разрешавам това. Всичко, което ще ми се случи, ще се случи и на теб, защото без мен оставаш незащитен срещу закона. А аз съм сигурна, че има много места, на които те чакат, за да си получиш заслуженото. — Сигурна съм, че ти нито за момент не забравяш това. — Онова, което искам от теб, е рисковано, но просто: Убедена съм, че с твоите възможности много лесно ще го постигнеш. Ще ти дам целия улов от последната хайка на Старбък… и това е цената на откупа на една кралица за теб или за когото и да било друг.

Тъмнината усили накъсаното му дишане. Еъриенрод притаи дъх. Най-после тя съзря слабо кимване и чу гласа му:

— Да, ще уредя въпроса срещу договореното заплащане. Ще се радвам да царувате в Тийумат и след нашето заминаване, но без водата на живота, която да ви поддържа млада. Управлението на Карбънкъл след нашето заминаване няма да е същото, уверявам ви — отекна в тъмнината неговият стържещ глас.

Еъриенрод стана, без да отрони дума, обърна се и чак когато стигна до вратата, си позволи да се намръщи.

— Къде, по дяволите, отиваш?

Тор се спря виновно, когато дочу зад себе си гласа на Хеън. Беше точно до стаята, която бе подредила за него в казиното. Повечето от другите стаи по този коридор се използуваха от проститутките. Но навън се зараждаше новият ден и залата беше празна, а казиното затворено за кратък отдих.

Тор се обърна демонстративно бавно и огледа Хеън. Той се опря тежко на касата на вратата. Безпомощните му крака бяха в протези със собствено задвижване, което му позволяваше самостоятелно да извършва определени движения. Късата, разкъсана мантия, която бе наметнал небрежно върху гърба си, не бе достатъчна, за да прикрие непристойния му вид. Тор се намръщи.

— Имам важна среща. Теб какво те засяга?

— В това облекло?

Тя погледна собствения си гащеризон. Спомни си как изглежда лицето й без цялата тази козметика. Нейното собствено аз бе уморено да се представя за някой друг. Понякога изпитваше радост да види правата си коса да се подава изпод позлатената перука. Защо пък не?

— Само ти можеш да зададеш такъв въпрос — каза възмутено той и придърпа надолу мантията си. Очите му бяха кръвясали, а лицето му — натежало от умора и дроги.

— Облякох те, за да ти придам добър вид, но виждам, че съм направила неудачни капиталовложения. — Тя видя как Хеън доволно сви устни. Времето не можа да я накара да го заобича. И никога няма да може. Тя беше тръгнала на делова среща със Спаркс Даунтрейдър, не на любовна среща. Трудно можеше да си представи, че това е същото изплашено Лятно момче, което някога бе намерила на уличката. Оттогава тя се бе променила външно до такава степен, че почти не можеше да познае лицето си. Но отлично знаеше, че щом свали украшенията си, ще стане същата. От дълго време чувстваше как нещо вътрешно, нещо нечовешко постепенно задушаваше Спаркс Даунтрейдър… — Какво току душиш наоколо като хрътка? Да не би да си забравил, че ти шпионираш за мен, а не мен? Оправи се и иди да поспиш. Как мислиш, че ще вършиш работата си, ако не дремнеш през деня? — Желаеше да може самата тя малко да подремне в елегантните си стаи на горния етаж, вместо да дебне до разсъмване за някой случаен разговор.

— Не можах да заспя. — Той наклони глава и отри лице о касата на вратата. — Вече въобще не мога да спя. Тук всичко вони… — Той млъкна и вдигна неочаквано глава. Лицето му отново стана строго. — Остави ме на мира!

— Тогава откажи дрогите. — Тя тръгна през салона.

— Какво търсеше тя тук миналата нощ? — Въпросът му я изненада.

Тор отново спря, разбрала от интонацията на неговия въпрос, че е познал среднощната посетителка на Сорс, която бе минала по този коридор. Еъриенрод се беше увила в плътно наметало, досущ като своя бодигард, но Тор беше Зимен човек и позна своята кралица. Изненада се, че Хеън също я бе разпознал, и сега се интересуваше какво е правила тук.

— Беше дошла да се види със Сорс. За онова, което правят, зная толкова, колкото и ти.

Той се засмя неприятно.

— Какво правят, не зная, но мога да се досетя какво не правят. — Той се извърна към дъното на коридора и огледа другия му край. — Все повече се приближаваме към последния Фестивал, към края на Еъриенрод. Може би тя не е готова да предаде всичко на Летните хора. — Той се засмя — една желязна усмивка, пълна с безсмислена радост.

Тор замръзна на мястото си, щом осъзна, че Промяната е неизбежна.

— Тя трябва да го стори. Винаги е било така, иначе може да настъпи война или нещо от този род. Винаги сме приемали това. Когато дойдат Летните хора…

Той издаде неприличен звук.

— Хората като теб възприемат Промяната! Хората като Еъриенрод правят свои собствени промени. Ти би ли се отказала от всичко, след като си била кралица сто и петдесет години? Ако надникнеш в официалните архиви, готов съм да се обзаложа, ще видиш, че всяка Снежна кралица се е опитвала да задържи Зимата вечно. И всички са пропадали. — Отново се усмихна. — Всички!

— Какво знаеш ти за това, чужденецо? — Тор махна с ръка, сякаш да отхвърли самата идея. — Това не е твоят свят. Тя не е твоя кралица.

— Сега този свят е и мой. — Той погледна нагоре, после се обърна и повлече крака към стаята си. — И Еъриенрод ще бъде вечно кралица на моя свят! — каза глухо и развълнувано Хеън.