Снежната кралица

44

— И така, сибила, ти заплаши нашата кралицата. — Един от сановниците най-после проговори. Муун почувства как погледите на останалите изгарят като с нажежено желязо татуировката на шията й. — На теб ти е забранено да идваш в града. Ние имаме привилегията да се погрижим никога повече да не стъпиш тук.

Муун беше с гръб към моста.

— Ще напусна двореца. Ако ме докоснете, ще ви заразя… — Гласът й замря.

— Няма да се опитваме да те спрем, сибила — отвърна той за нейна изненада. — Прекоси моста. Отивай си. — Сановникът се усмихна и лицето му заприлича на мъртвешка глава. Неочаквано всички се усмихнаха с нескривана злоба — хората, които честваха края на своя свят, които знаеха кой е виновен за това. Той извади нещо от едно скрито място в дългата си мантия и го вдигна. Приличаше на тъмна показалка. — Премини през Бездната!

Муун стисна контролната кутия в ръка и се вгледа в онова, което държеше той. Не знаеше какво е то, но беше сигурна, че я заплашва. Но тя трябваше да премине през моста, трябваше да се опита. Нямаше друг избор. Муун вдигна несръчно ръце да развърже подшитата си със злато кадифена пелерина. Тя я сгъна на три, което беше свещеното число на богинята и пристъпи към ветровитата уста на Бездната в предизвикателен ритуал.

Богиньо, води ме! Муун запокити пелерината с молитва и чу зад себе си смеха на сановниците. Пелерината се изду и изчезна в зелената тъмнина на шахтата.

Муун натисна първото копче и тръгна по моста. Зимните хора я наблюдаваха и шепнеха, но не направиха нищо. Натисна друго копче и продължи да върви, затаила дъх. На далечния край на моста чакаха други сановници. Тя се опита да гледа към тях, да не гледа надолу, нито да допуска страхове да се трупат в главата й…

Но когато наближи средата на моста, отново я споходи заклинанието от сибилската песен, успокои страховете й, притъпи инстинкта й за оцеляване. Не! Тя замръзна и позволи на ужаса пак да изникне, преди песента отново да я впримчи в себе си. Но докато стоеше неподвижна, тя видя Зимните сановници да държат еднакви кухи пръчки и да ги вдигат до устните си… свирки! Те контролират ветровете… И най-накрая тя разбра. Те обръщаха ветровете срещу нея. Така щеше да умре, без човешка ръка да пролее нейната кръв.

Муун се просна на моста, когато хорът от свирки се сблъска и разби кръга от спокоен въздух около нея. Ветровете профучаха над нея и се втурнаха обратно. Но по средата на вятъра стоеше сибилската песен като прозрачен въздух в окото на ураган. Муун беше хипнотизирана, парализирана, умът й проникна в убежище, което се намираше в друго измерение на съществуванието.

Защо? Защо ме извика тук? „Какъв е отговорът?“ — тя чу гласът й да пита обезумял. — „Какъв е отговорът?“ Ти можеш да отговориш на всеки въпрос, освен на един, беше й казала Елзевир. И този въпрос беше: Къде е твоето начало? И в този момент, колебаейки се пред избора вечност в безумие или смърт, тя научи, че най-после е получила отговор чрез силата, която живееше в нейния ум: Началото, първоизточникът, изворът… е тук, тук, тук! Под тази шахта, която водеше дълбоко в морето, под този малък град въвлечен в картата на времето, лежеше сибилската машина. И само тя знаеше. Муун почувства как умът й отстъпи пред последната атака на познанието и се гмурна в кладенеца на истината. Изкрещя, когато почувства, че тялото й го последва…

Като събудена от дълбок сън, тя отново дойде на себе си, легнала на моста, скимтяща в тихия въздух. Тихия въздух! Тя притисна уста с ръката си и се изправи бавно на колене. Нямаше никакъв вятър. Зимните хора стояха зяпнали на двата края на пропастта. Тя се осмели да погледне настрани от тях, покрай завесите от вятър, които висяха отпуснати над притихналото море, към защитните стени. Стените бяха затворени и спираха потока от студени напречни ветрове от външния свят, изолираха единствения достъп до шахтата на Карбънкъл, до нея. Тя отново се наведе напред и притисна чело о повърхността на моста в мълчалива благодарност.

Изправи се неуверено на крака и тръгна по моста. Сега лицата на Зимните хора изразяваха страхопочитание и ужас. Лицето й излъчваше хладно предизвикателство и изискваше от тях да я пуснат да мине.

Някой отстъпи, но имаше други, които се разгневиха още повече при вида на едно Лятно момиче с лицето на тяхната кралица, което притежаваше силата на богиня. И сред тях тя видя железния прът с нашийник от метални тръни, нашийника за вещици, същия, който бе разкъсал гърлото на Данаукий Лу. Нашийникът беше изнесен напред, за да не я допусне да слезе от моста.

— Коленичи, сибила, или върви в Бездната! — Жената с отрупан със скъпоценности тюрбан, която го държеше, го бутна към нея. Муун отстъпи една крачка. Ръцете й, прибрани до тялото, се стегнаха.

— Пуснете ме да мина, или ще… — Тя спря, когато ги видя да се обръщат назад и чу ехото на приближаващи стъпки. Полукръгът зад сановниците започва да се изпълва с човешки фигури, облечени в домашно тъкани дрехи и кожи от морски животни. Летни хора! Техните лица имаха същото жестоко изражение, като това на Зимните хора. Те носеха ножове и харпуни и гледаха враждебно към нея.

— Ето я! Това е кралицата!

Муун видя едно лице, което не беше като другите, един мъж, който си пробиваше път между тях с отчаяна решителност.

— Б.З.! — Тя изкрещя над нарастващия шум, когато тълпите се срещнаха, видя неговия търсещ поглед и почувства, че той я обгръща.

Гъндалийну избута настрана един Летен човек и измъкна своето оръжие, като даде възможност на тълпата добре да го види.

— Дръж се! — Той блъсна рязко жената, която държеше нашийника с шипове, и го хвърли в Бездната. — Отидохте много далеч, Зимни хора. Отдръпнете се… разчистете пътя!

— Какво право имаш да ни се месиш, чужденецо? Това е работа на Зимните хора, закон на Зимните…

— Адски вярно — промърмори Б.З. — Тази жена е арестувана. Тя е моя. — Муун видя как той й намигна и без да иска, се усмихна.

— Това е кралицата, инспектор Гъндалийну! — извика гневно един от Летните хора. — Тя е наша. Тя няма да отиде никъде преди Промяната.

— Това не е Еъриенрод. Тя е Лятно момиче, сибила! Погледнете шията й. — Б.З. посочи с ръка. — Ако ви трябва Еъриенрод, ще трябва да преминете през това… — Той проследи собствения си жест, погледна към безветрената зала и пребледня. — Какво?!

— Каква работа имате с нашата кралица, вие, рибовъди? — Жената с отрупания със скъпоценности тюрбан отново се бе окопитила. — Вие сте нежелани на това място, докато то принадлежи на Зимата.

— Вашата кралицата има работа с нас! — извика един Летен човек. — Тя се опитва да убие всички нас и ние дойдохме да предотвратим това. Искаме да сме сигурни, че ще отиде долу при Богинята за трети път.

Муун слушаше неподвижна, съкрушена от болезнена и неуместна радост, когато чу собствения си глас да говори с акцент на Летен човек.

— Аз съм Муун Даунтрейдър Самър — говореше тя. — Кралицата е вътре. Сега минете по моста! Щом аз застана на него, вие ще бъдете спасени. — Тя ги отпрати с ръка и почувства върху себе си учудения поглед на Б.З.

Тълпата стана по-уверена, когато видя нейния трилиственик. Нейната собствена вяра трепна, когато един Летен човек се присъедини към нея на моста. Въздухът стоеше спокоен, той се усмихна и премина. Един подир друг минаха и останалите. Муун изчака, докато и последният Летен човек стъпи безопасно на ръба на далечната страна на залата. Зимните хора отстъпиха, като намусено наблюдаваха нея и Гъндалийну. Тя се обърна, когато достигна до тяхната страна, чувайки развълнувана въздишка зад гърба си. Муун видя защитните стени да се разтварят като криле на морска птица, почувства ледените ветрове отново да духат, въздушните завеси да оживяват. Бездната стенеше и се вълнуваше, миришеше на море.

— Богове! Бащи на моите деди — прошепна Б.З. — Ти беше тази, която спря вятъра. Как… как го направи?

— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава, обгърнала тяло с ръце. Това е Карбънкъл. Аз не мога никога да кажа на някого, никога. — Аз дори не зная. — Не трябва никога да допусна някой да узнае. Тя проследи Бездната в ума си, надолу до самото море и под него в скалата, в безвремието на самата планета, където лежеше крайното хранилище на човешката мъдрост в тайно всевладение. — Това не е място за сибила. Зимните хора са прави. Много е опасно. — Муун почувства враждебните погледи на сановниците върху себе си.

Б.З. я преведе през Залата на Ветровете надолу по коридора, покрай сцените от царуването на Зимата. Никой не ги последва. Като прерови ума си, тя потърси в загадъчните случки от последните часове символите на вселенската тайна, която беше над всичко.

— Какво правеха тук те, Летните хора? Казаха ли ти за Еъриенрод… — която едва не ме уби.

Той поклати глава.

— Нищо не можех да направя. Те бързаха твърде много. Мисля, че дори нищо не знаят. Единственото, от което се нуждае тълпата, е някакъв щур слух.

— Това не е слух. Истина е. И те няма да ликвидират опасността, като я задържат. Тя е наела чуждоземци, които трябва да предизвикат мор. — Муун открито му каза всичко.

— Какво? — Той спря озадачен. — Откъде знаеш?

— Спаркс ми каза.

— Спаркс. — Той отново погледна надолу, кимвайки на себе си. — Значи ти си го намерила. И… ти и той, все още…

— Да. — Тя сключи ръце пред себе си.

— Разбирам. — Той се отпусна до стената, обърна лице настрани и се разкашля. Тя разбра, че неговото нежелание да я докосне съвсем не се дължеше на онова, което бе видял в Залата на Ветровете. — Но той не излезе с теб.

— Кралицата… Еъриенрод ни хвана. Тя го върна. — Муун погледна назад към залата и се почувства вътрешно разкъсана. Но подтикът на чуждоземната далновидност отново й помогна: Остави го, остави го. Остави сега… — Той ще бъде добре, сега, когато Летните хора отидоха да задържат кралицата. Те не го познават. — Тя говореше повече на себе си, отколкото на Б.З., надявайки се силата, която я беше запазила, да запази и Спаркс. — Аз трябва да спра този мор. Зная кой стои зад него. Спаркс ми каза всичко. Трябва да съобщя на полицията. — Тя отметна разсеяно разрешената си коса.

— Той ли те предаде на ловците на сибили? — попита Б.З., сякаш умът му не можеше да се откъсне от тази идея.

— Не. Еъриенрод стори това.

— Еъриенрод! Но аз мислех, че тя… — Той не довърши, не беше необходимо. Муун почувства как неговото безмълвно съжаление достигна до нея.

— Били сме девет… и нито един не е бил подходящ. Не сме били такива, каквито е искала да бъдем. Така че тя… тя ни е изоставила, изхвърлила ни. — Муун вдигна ръка за сбогом на собствената си изгубена душа. После, неочаквано отново го погледна. — Ти си знаел. Ти също си знаел за мен. Защо ми повярва и ме доведе тук, щом си знаел всичко от самото начало.

— Знаех още от самото начало, че тя никога не ще те направи досущ като себе си. Мислиш ли, че бих загубил толкова време с теб, ако не чувствах разликата помежду ви? — Той поклати глава. Усмивката му засия. Взе ръцете й в своите.

Те вървяха към осветения вход на двореца, движеха се към края на Зимата. Тя му разказа всичко, което знаеше. Вратите се отвориха, засмуквайки ги обратно във вихрушката на жизнеността. Сега на входа нямаше кралска охрана, а група войнствени Летни хора. Муун се хвана за куртката на Б.З. докато не разбра, че те нямат представа как изглежда кралицата. Един-двама съгледаха нейния татуиран трилиственик и я погледнаха изненадани.

— Б.З., как разбра, че трябва да дойдеш? Как разбра, че имах нужда от теб?

Той избърса изпотеното си лице.

— Не разбрах. Когато Летните хора се появиха, реших, че съм чакал достатъчно дълго. Аз показах документите си за самоличност и се включих в полицейския ескорт. — Той гледаше наляво и надясно, когато покрай тях минаваха Летни хора. — Ще ми липсва тази значка… — Започна отново да кашля, болезненото задръстване дълбоко в гърдите му отново се появи. Той спря, когато достигнаха в ничията територия между Лятната охрана и налитащите на бой присъстващи. — Слушай ме, Муун. — Дишаше с усилие. — Скоро ще ми отправят обвинения. Трябва да се връщам, можех досега да свърша всичко. Ще съобщя за заговора на първия патрул. Не е необходимо да рискуваш по-нататък. Твоите хора са тук. Кажи им за себе си и за Спаркс, преди да са научили, че е Старбък. Те ще могат да ти помогнат, там където аз не мога. — Той извърна от нея глава и погледна към насъбралите се Летни хора. Загърна се с пелерината си и стисна устни.

— Б.З.! — Тя сложи ръка на устата си. — Как мога…

— Не можеш. Не се опитвай. — Той поклати глава. — Просто ме остави да тръгна… — Той започна да се отдалечава, но тя видя, че краката му се огъват. Движеше се все по-бавно, докато падна безчувствен на бялата каменна настилка.