Снежната кралица

42

— Муун… Муун, събуди се.

Муун въздъхна.

— Още не. — Тя държеше очите си затворени, не смееше да ги отвори.

— Да. Трябва да се събудиш. — Гласът на Спаркс нежно наруши покоя й. — Не можем повече да останем тук. Приемът скоро ще свърши. Трябва да напуснем това място, преди Еъриенрод да дойде да ме потърси… — Страхът го стисна за гърлото.

— Зная. — Тя кимна, спомнила си изведнъж, че полицията също го търси. Докосна ръката му. — Ще намерим място, където можеш да останеш до Промяната.

— Промяната! — Тялото му настръхна под ръката й. — О-о, богове мои… о-о, богиньо моя! — Той се изправи, стиснал юмруци.

— Какво има? — Муун седна до него, разбудена и изплашена.

Той я погледна пребледнял от мъка.

— Няма да има никаква Промяна, ако Еъриенрод успее. Тя ще предизвика мор, от който ще измрат почти всички Летни хора в града.

Муун го погледна невярваща.

— Как? Защо?

— Тя е наела един чуждоземец да извърши това, един мъж на име Сорс. Той върши много от мръсната й работа. Той дори отрови стария командир на полицията. Днес му платих с водата на живота. — Той прехапа устни. — Тя желае да остане кралица и да запази тук завинаги Зимата.

Муун затвори ужасена очи.

— Ние трябва да го спрем!

— Зная. — Той отметна завивките. — Иди в полицията, Муун. Разкажи им всичко. Те могат да го спрат, ако вече не е много късно. — Той стисна завивките в юмруците си. — Очите на Майката! Как можах… — изруга Спаркс.

Паника обхвана Муун. Тя си спомни, че също не може да отиде в полицията.

— Спаркс, аз бях на друг свят. И те знаят това.

Той вдигна очи.

— Тогава те ще те депортират.

Тя кимна, като отметна назад коси.

— Но трябва да им се каже по някакъв начин.

— Тогава ще отидем двамата. Може би… ще ни разрешат да останем. — Той сложи ръка на гърба й.

Кожата й настръхна. Тя стана от леглото. Знаеше, че ако се колебае, отново няма да може да се отдели от него. Когато стана, отражението й я стресна. Нейното тяло и неговото бяха отразени до безкрайност в огледалните стени, сякаш в целия свят нямаше нищо друго освен тях. Изведнъж Муун си спомни, че Б.З. я чака. Затвори очи, заличавайки отраженията.

Облякоха се мълчаливо и напуснаха стаята. Движеха се бързо и тихо по празния коридор и скоро откриха, че приемната зала долу бе станала по-тиха и по-безлюдна. Муун забеляза, че лицето на Спаркс стана напрегнато и потайно.

— Спаркс… не забравяй, че ние по право трябва да сме тук! — Тя вдигна качулката си, отчасти прикривайки остатъците от разчорлената й фризура и се постара да направи движенията си царствени.

Той я погледна. Кимна, но новият му израз беше също толкова неспокоен. Те слязоха по стълбите, промъкнаха се незабелязано покрай приемната зала, където кръстосваха уморени прислужници, отнасящи остатъците от банкета. Най-после достигнаха до Залата на Ветровете.

— Как премина през Бездната? — Попита той шепнешком:

— С това. — Тя вдигна ръка и му показа контролната кутия.

Той зяпна от учудване.

— Само Еъриенрод…

— Хеън. Той ми показа как да я използувам.

— Хеън? — възкликна недоверчиво той. — Как?

— Ще ти кажа… всичко по-късно. — Споменът за заклинанието, когато премина през моста, се върна като жив. — Само ми помогни сега да минем… каквото и да се случи, не ме оставяй да спра. — Тя пое дълбоко дъх.

— Добре. — На лицето му се изписа безпокойство, но той не можа да разбере причината за нейната уплаха.

Тръгнаха по ръба на Бездната към моста. Муун почувства дъха на морето, студа и влагата по зачервеното си лице, когато вдигна ръка да натисне първото копче от тоналната поредица. Но Спаркс се обърна назад, вперил поглед в тъмното минало. Тя се протегна към него и съмнението й се усили, когато той се обърна.

Тогава неспокойният въздух се изпълни със светлина и залата се преобрази. Двамата се свиха и закриха очи с ръце.

— Еъриенрод! — Спаркс ахна. Муун видя една жена да стои там, където бяха стояли те на входа към залата, а около нея се тълпеше група от богато облечени сановници и стражата на двореца. Като погледна през рамо, тя видя още хора, които чакаха от другата страна на моста.

Кралицата. Жената, която Спаркс беше нарекъл Еъриенрод, бавно пристъпи към тях. Муун видя косата й, млечнобяла като нейната, навита в сложни фигури и украсена с диадема. Видя лицето на Еъриенрод… нейното собствено лице, сякаш стоеше срещу собственото си отражение. „Вярно е…“ — прошепна тя въпреки волята си.

Спаркс не отговори. Не гледаше кралицата. Погледът му се мяташе от една страна на друга, търсеше спасение.

Еъриенрод спря пред тях и Муун забрави всичко освен обаянието, което свързваше ахатовите очи на кралицата и нейните. Но в погледа на кралицата липсваше нейното учудване. Тя имаше чувството, че Еъриенрод беше очаквала вечно този момент.

— Значи дойде най-после, Муун. Трябваше да зная, че ще оцелееш. Трябваше да зная, че нищо не ще може да те отклони от целта ти — Еъриенрод се усмихна. В усмивката й имаше гордост, любопитство и завист.

Муун срещна нейния безизразен поглед. Дълбоко в себе си тя почувства някакво смущение като гравитационно привличане на черно слънце, което наруши нейната ориентация. Тя ме е очаквала… откъде е знаела, че ще дойда?

— Да, ваше величество. Дойдох за Спаркс. — Тя отправи предизвикателството, защото знаеше, че това е нещо, което тази жена ще оцени.

Еъриенрод се засмя с висок, смях остър като вятър, който се отрази в стените със смущаващото ехо на нейния собствен смях.

— Ти дойде да ми отнемеш Спаркс? — Спаркс вдигна очи към нея и към очакващите сановници, когато тя разкри неговата тайна Но те бяха много далеч, за да могат да я чуят през стенанията на Бездната. — Е, ти си единствената, която може. — Муун отново почувства болката на тайна завист. — Но ти няма да го задържиш за дълго. Ти видя, че той се колебае. Ти всъщност не вярваш, че той ще бъде доволен в Лятото, след като е живял в Карбънкъл, нали? Ти не вярващ, че ще можеш да го задоволиш, след като ми е принадлежал. Не, дете на моя ум, ти си още само дете. Една неоформена жена. Една състрадателна непълноценна любовница.

— Еъриенрод! — изкрещя Спаркс. Неговият глас беше изпълнен с мъка. — Не…

— Да, любов моя. Бях трогната. Ти беше толкова нежен към нея. — Тя се усмихна. Муун почувства, че се изчервява, почувства гневът и унижението да пулсират като отрова в кръвта й. — Ти виждаш, аз зная всичко, което става в моя град. Разочарована съм от тебе, Старбък. Макар че не мога да кажа, че съм изненадана. Но искам да ти простя. — Тя се пресегна към него. Думите й бяха нежни, без сарказъм. — Сега, когато си имал време да размислиш, ти си разбрал, че това беше грешка. — Тя вдигна ръка и охраната дойде при тях и ги заобиколи около края на Бездната. — Ескортирайте Старбък до неговите стаи… и се погрижете да не излиза.

Спаркс се вцепени.

— Свършено е, Еъриенрод! Ти знаеш това. Аз съм свободен, независимо какво ще направиш, за да ме задържиш тук. Никога няма да се върна. Ти никога няма отново да се докоснеш до мен. — Той пое дълбоко и продължително въздух. — Освен ако не пуснеш Муун да си върви. Пусни я сега и аз ще направя всичко, което искаш.

Муун понечи да отвори уста и тръгна напред. Но той я спря с поглед. Тя проследи неговия настойчив поглед през моста… да ги предупреди…

— Много добре — промърмори Еъриенрод. — Ако тя все още желае да си отиде, аз ти обещавам, че няма да я спра.

— Каквото и да казва, не я слушай. Обещай ми, обещай ми, че няма да повярваш на онова, което ще ти каже тя — говореше несвързано Спаркс, когато охраната го отведе.

Муун остана сама между кралицата и Бездната. Вятърът я обгърна, треперенето й се усили. Тя криеше слабостта си под пелерината.

— Нямам нищо, което да ти кажа. — Думите паднаха от устата й като камъни. Тя се обърна с гръб към кралицата и направи крачка към началото на моста. Не мисли, не мисли за това. Нямаш никакъв избор.

— Муун… дете мое. Почакай! — Гласът на кралицата я настигна като стрела. — Да, видях те. Но ти не трябва да се срамуваш от това, така както не се срамуваш от твоето отражение в огледалото.

Муун се обърна разгневена.

— Ние не сме еднакви!

— Еднакви сме. И колко често някоя жена има шанса да се гледа как прави любов? — Еъриенрод отново протегна ръце с копнеж. — Той не ти ли каза, Муун? Не можа ли? — Муун гледаше втренчено и забеляза, че Еъриенрод се усмихва. — Е, така е по-добре. Аз самата ще ти обясня… Ти си моя, Муун. Ти си от мен. Аз знаех за теб от деня на твоето зачеване, наблюдавах целия ти живот. Исках да те доведа тук още преди години. Затова ти изпратих онова съобщение за Спаркс. Тогава ти изчезна и аз помислих, че те изгубих завинаги. Но най-после ти се върна.

Муун отстъпи назад от Еъриенрод, почувства вятърът да я предупреждава. Богиньо, нима е ненормална? Тя придърпа полите на пелерината си. „Откъде знае толкова много за мен? Защо държи на мен? Аз съм ничия.“

— Муун Даунтрейдър не е ничия — каза тихо Еъриенрод. — Ти принадлежиш на най-важната жена на тази планета. Знаеш ли какво е клон, Муун?

Като се опита да си спомни, Муун поклати глава.

— Един… близнак. — Тя почувства странно убождане, непосредствено под кожата. Но ти винаги си била кралицата.

— Повече от близнак, по-близък от близнак. Едно яйце, всички гени взети от моето тяло, стимулирани да се възпроизведат в напълно същото лице.

— От твоето тяло — прошепна Муун, опипа тялото си, огледа го, сякаш изведнъж й бе станало чуждо. — Не! — Тя отново повдигна глава. — Аз имам майка… моята баба е присъствала на раждането ми! Аз съм Летен човек!

— Разбира се. — Каза Еъриенрод. — Ти си Летен човек… Аз исках да бъдеш отгледана като такава. Аз те имплантирах в утробата на майка ти през последния Фестивал, заедно с други клонове в други жени. Но само ти оцеля и беше съвършена. Отстрани се от края… — Тя пристъпи напред да хване ръката на Муун, за да я отдалечи от края на Бездната.

Муун се опита да се освободи, но тялото й принадлежеше на кралицата… и тя почувства, че то й се подчинява. Ние сме еднакви… всеки го вижда, всеки.

— Защо… защо искаше толкова много… летни копия — попита Муун, като вътрешно отказваше да включи себе си.

— Трябваше ми само едно. Мечтата ми беше да заместя себе си с теб, когато умра при Промяната. Да те заместя със себе си… но отгледана така, че да разбираш манталитета на Лятото и да го управляваш. Щях да те отгледам тук, да ти обясня всичко още преди години… така, че да имаш време да осъзнаеш потеклото си. Но тогава мислех, че ти си изгубена за мен… и намерих Спаркс, вместо теб. — Муун настръхна, но Еъриенрод сякаш не видя това. — Реших, че не трябва да умра… че трябва да продължа да живея и чрез мен да позволя на Зимата да продължи. Направих друг план, който да ми осигури това. Ти повече не си ми нужна. Но аз все още те желая… винаги съм желала да бъдеш тук, при мен. Мое собствено хубаво дете. На никого другиго. — Тя хвана брадичката на Муун и повдигна лицето й.

На никого другиго… Муун почувства очите си втренчени в очите на Еъриенрод. Очите, които я викаха от безкрайната спирала на времето… Коя съм аз? Коя съм аз?

— Аз съм Летен човек! И ти се опитваш да убиеш моите хора. — Тя избълва думите в лицето на Еъриенрод.

Еъриенрод се отдръпна, сякаш ударена през лицето.

— Той ли ти каза това — каза тя с мъчително недоверие. — Той е глупак. Той не може да разбере, че ти не си от неговия народ. Муун, ти си Зимен човек в сърцето си, така както Спаркс е чуждоземен! — Тя посочи с ръка към звездите. — Ти беше на друг свят, знаеш как Хийгемъни ни потиска… ти си видяла какво крият те от нас. Пазят го за себе си, докато ни експлоатират, нали? — извика тя, като очакваше отговор.

Муун погледна навън към червеникаво-кафявото небе.

— Да, зная това. И го мразя. — Тя видя смъртта на безброй много нимфи сред безброй много звезди. — Промяната трябва да бъде променена!

— Тогава ти разбираш, че абсурдното, ненавиждащо техниката суеверие на Летните хора ще ни държи във вериги, когато чуждоземците си отидат. Ние никога няма да се освободим от техния контрол, ако нямаме време да разработим собствена технологическа база Как иначе бихме могли да задържим малкото, което чуждоземците са ни оставили, ако не разрушим самата форма на Промяната?

— Не чрез унищожаване на моя народ! — Моят народ, това са моите хора! Образът на Еъриенрод изчезна, заличен от спомени за нейното семейство, нейното детство, нейния островен свят.

— Тогава как? — Еъриенрод изгуби търпение. — Как по друг начин ще успееш някога да ги убедиш?

— Аз съм сибила. — Изпита гордост от това признание пред кралицата на Зимата, но знаеше, че на Еъриенрод това също бе известно. — Когато им кажа истината за себе си, когато я докажа, те ще ме послушат.

Еъриенрод се намръщи разочарована.

— Мислех, че си изоставила този религиозен маскарад, след като видя друг свят. Няма никаква Море-Майка, която да ти пълни устата със свещени глупости. Не съществуват също и десетте хиляди богове, освен като чучела, които да псуват чуждоземците. — От Бездната се появи вихрушка, миришеща на морски водорасли. Муун потрепери под пелерината си. Еъриенрод, защитена в своето облекло, й се присмя.

— Сибилите не са… — Но Муун отново я прекъсна. Тя не знае истината. Тя не може да знае… изведнъж разбрала, че държи скрито оръжие, което почти бе захвърлила. Муун почувства, че нарушената й увереност започва да се възстановява. Постара се това нейно знание да не се изрази на лицето й от страх, да не би Еъриенрод по някакъв начин да разгадае всички нейни тайни.

Но Еъриенрод беше обхваната от свръхестествените способи на собствената си проницателност.

— Зная защо ти искаше да бъдеш сибила… защото не можеше да бъдеш кралицата. Но сега ти можеш… — В очите й пламна силна светлина. — Забрави Лятото! Ти можеш да споделиш целия свят с мен. Захвърли трилиственика и вземи короната. Прережи веригите, които те свързват с тези ограничени фанатици и стани свободна, със свободни мисли и свободни мечти. — Тя направи един невидим знак към Бездната. Муун почувства как вятърът реже гърба й. — Те никога няма да те приемат като техен човек, нито пък ще повярват какво си сега. Във всеки случай много е късно да ги спасяваш. Колелото се е завъртяло. Ти не можеш да спреш тяхната съдба, не можеш да я промениш… Приеми я! Царувай с мен, така както би царувала след мен. Заедно ще изградим нашата мечта за нов свят. Заедно можем да го направим, всичко ще си поделим… — Тя протегна ръце, сияеща от страст. Муун повдигна ръце, омагьосана от близостта и безспорната реалност на нейното собствено аз, на нейното истинско аз.

— Еъриенрод! — каза Еъриенрод.

Муун се отдръпна назад, огорчена от мисълта, че Еъриенрод въобще не я разбира. Думите, предназначени да я спечелят и отклонят от правия път, удряха като камъни нейното друго аз. Егоизмът на Еъриенрод виждаше само онова, което тя мечтаеше да види… само Еъриенрод. Ти грешиш. В Муун се появи дълбока и непоклатима сигурност, която беше повече от облекчение.

— А какво ще стане със Спаркс? — Тя чу как нейният въпрос, крехък като лед, съвпадна с очакванията на Еъриенрод. — И него ли ще разделим?

Спокойното лице на Еъриенрод трепна, но тя кимна.

— Защо не? Мога ли да изпитвам ревност към моето… аз? Мога ли да откажа нещо на себе си? Той обича и двете, какво бих могла да направя? Защо трябва да му се отказва това? — Гласът й се засили, сякаш трябваше да убеждава сама себе си.

— Не!

Еъриенрод извърна любопитно глава.

— Не? Какво не?

— Повече не! — Муун се изправи възмутена и почувства безкрайната сила, която думата бе освободила в нея. — Аз не съм Еъриенрод.

— Разбира се, че си — каза Еъриенрод примирително, сякаш говореше на упорито дете. — Ние споделяме еднакви хромозоми, еднакво тяло… един и същ мъж, еднакви мечти. Зная, че сигурно ти е трудно да го приемеш, защото никога не си очаквала… аз самата не бих могла, ако ми се беше случило. Но как можеш да отричаш истината?

Муун почувства една по-дълбока сигурност да затвърдява нейната решителност.

— Щом като ти искаш да направиш това, то е лошо. Лошо е. Не е този начинът.

— Защо да е лошо да промениш света към по-добро, когато имаш силата да го сториш? Силата на промяна, на раждане, на създаване… Тези неща не могат да се отделят от смъртта и разрушението. Такъв е пътят на природата, такава е природата на силата, с нейната неумолимост, неморалност и безразличие.

— Истинската сила — Муун повдигна ръка до знака на шията си — е вътрешно осъзнатата мярка. Да знаеш, че можеш да направиш нещо и да не го направиш само защото можеш. Хиляди нимфи са умрели, за да можеш да задържиш властта си, докато чуждоземците са все още тук. И сега хиляди човешки същества ще трябва да умрат, за да можеш да я задържиш, когато те си отидат. Аз не заслужавам хиляди животи, нито пък ти. — Тя извърна глава като видя лицето пред себе си, като видя себе си. — Ако трябва да повярвам, че това същество, което съм аз, трябва да унищожи Спаркс, да унищожи хората, които са ми дали всичко, тогава по-добре никога да не се бях раждала! Но аз не вярвам, аз не го чувствам — извика тя пламенно. — Аз не съм това, което си ти или каквото мислиш, че съм, или каквото искаш да бъда. Не искам твоята власт… аз си имам своя собствена. — Тя отново докосна гърлото си.

Еъриенрод се намръщи. Муун почувства нейния гняв като тънък лед.

— Значи всички клонове са били несъвършени, провал… дори ти. Винаги съм вярвала, че мога да ти дам нещото, което ти липсва. Сега вече никой не може да ти даде това. Ти си слаба и мекушава. — Тя тръсна глава. — Благодаря на боговете, че не трябва да разчитам на теб, за да достигна своите цели.

Муун погледна ръцете си.

— Тогава наистина нямаме какво да си кажем… Ти ми каза, че мога да си вървя. — Тя отмести очи от лицето на Еъриенрод и тръгна към моста. Сърцето й бягаше пред нея.

— Почакай, Муун! — Еъриенрод отново я хвана, дръпна я назад и я обърна. — Можеш ли наистина да ме оставиш така? Толкова скоро, толкова лесно? Няма ли някакъв начин да споделим нещо повече освен нашата упорита гордост? Ти преди всичко би трябвало да бъдеш онази, онази единствената, която ще разбере нещата, до които никой друг не бих допуснала, нещата, които никога не бих поверила на някой друг. — Гласът й омекна. — Дай ми време и може би ще успея да науча какво различно има в теб.

Муун се олюля, но в съзнанието си видя Спаркс, нараненото му тяло, наранения му ум и онова, в което я бе заклел с последното си мълчание.

— Не. Не, не можем. — Сведе поглед. — Не остана време.

Еъриенрод почервеня. Добротата изчезна от лицето й, то се превърна в неумолима стомана. Вдигна ръка, като че ли да удари Муун по лицето, но вместо това хвана огърлицата от мъниста, дръпна и я скъса.

— Ти мислиш, че можеш да ме спреш! Тогава отивай, ако можеш. Моите сановници знаят, че ти си Лятна сибила. — Тя посочи Зимните хора, които чакаха търпеливо от двете страни на моста. — И те знаят, че ти дойде тук, маскирана като мен, за да извършиш предателство. Ако можеш да ги убедиш, че всичко това не е вярно, тогава заслужаваш да си отидеш свободно… и да бъдеш част от мен. — Тя се обърна и тръгна към залите на двореца.

Чакащите сановници пристъпиха напред, поклониха й се, докато минаваше покрай тях и после заобиколиха Муун в началото на моста. Муун гледаше как Еъриенрод върви, без да се обръща, докато я загуби от погледа си зад подвижната стена от строги лица.