Снежната кралица

19

Безкрайното отсъствие на светлина притъпи сетивата на Муун, лиши я от всякакво усещане. Докато падаше в някакъв бездънен кладенец, тя усещаше себе си като слаба искрица живот в една вселена, където необезпокоявано царуваше смъртта, чиято неосезаема прегръдка изсмукваше от нея сила и разсъдък. Тя беше дошла на това място извън живота, за да търси изгубената си любов през една порта, през която бе минавала много пъти. Но сега бе загубила пътя си, сега нямаше никой, който да отговори на нейния плач, нямаше ухо, което да я чуе, глас, който да отнесе… Пусни ме да си отида у дома…

Пусни ме да си отида! Муун седеше в леглото, а гласът ечеше в ушите й, отразен от стените на малката стаичка.

— Муун, Муун, това е кошмар. Ти си спасена, ти си с нас. — Елзевир я прегърна. Успокояваше я, както преди много години баба бе успокоявала едно малко дете през нощта.

Стаята се изпълни с болезнено изкуствен ден. Екранът на триизмерния телевизор, поставен на стената, изливаше потоци от шум и образ — така както преди да заспи неспокойния си сън на пода. След мъчението в Черната порта тя не можеше да стои в затъмнена стая. Муун преглътна събралата се на топка болезнена мъка и постави глава на рамото на Елзевир. През влажната си нощница тя чувстваше движението на хладния въздух. Около нея светът бавно се оформяше и отново утвърждаваше мястото й в него. Сърцето й спря лудия си напън да разкъса гърдите й. Тя слушаше шума на морето.

— Всичко е наред. Сега съм добре. — Гласът й все още беше слаб и неубедителен. Загубата на сила и контрол по време на кошмара бяха станали част от нейното състояние.

— Съжалявам, че отново те събудих, Елзи. Но просто не мога… — Тя млъкна засрамена от своята безпомощност и затърка очи. Смъдяха я, сякаш вятърът ги бе напълнил с пясък. Вече трета нощ тези кошмарни сънища проникваха през тънката преграда на апартамента и я измъчваха безжалостно. Тя виждаше как с всеки изминал ден умората и безпокойството слагат все по-дълбок отпечатък върху лицето на Елзевир. — Глупаво е. — Муун стисна юмруци. — Съжалявам, че цяла нощ не ти дадох да мигнеш с моята глу…

— Не, Муун, скъпа — Елзевир поклати глава. Муун млъкна изненадана от нежността, която се излъчваше от тъмносините очи на Елзевир. — Не се извинявай. Нищо, което правиш, не ме безпокои. Аз съм тази, която трябва да ти се извини. Моя е вината за тези твои лоши сънища, моя е вината, че не можеш да понесеш трилиственика… — Тя погледна към другата страна на стаята, където върху шкафа самотен лежеше знакът на сибилата. — Ако мога да поема твоя страх, с радост бих го направила. Това ще бъде скромно изкупление за терзанията, които ти причиних. — Тя погледна настрана, а пръстите й разтриваха раменете на Муун.

— Това не беше твоя грешка. Това беше моя грешка. Аз не съм достатъчно силна, за да бъда сибила. — Муун стисна зъби, докато почувства болка. Тя бе излязла от Черната порта друга, последвана от една раздвоена реалност. Когато достигнаха Кареумов, тя вече почти се бе възстановила, беше отново човек. Но все още, когато затвореше очи и оставеше ума си без контрол…

Беше носила свободно трилиственика тук, в разположения на орбита град на звездното летище, благодарна, че напълно непознати хора от светове, за които никога не бе чувала я приемаха с усмивка и почит. Но после при нея дойде човек и я помоли да отговори на един въпрос. Тя се отвърна от него ужасена и отказа. Елзевир го отпрати. Но в този момент тя знаеше, че никога повече няма да може да отговаря на въпроси…

— Аз… аз ще съм добре, когато се върна у дома, на Тийумат. — Там, където през нощта небето гори от слънца… не това черно и жестоко небитие, което поглъща дори жизнената сила на звездите, повехнали и безнадеждно самотни. Където единственото нещо, имащо за нея толкова голямо значение, колкото онова, което бе разрушила с идването си тук, все още чакаше да бъде направено; където бе единственият човек, който би разбрал какво означава да загуби желанието на своя живот. Спаркс… тя трябва да го намери. Колко дълго? Тя си бе наложила да не задава този въпрос, докато бяха тук, страхуваше се да го зададе. А искаше да го задава всеки ден, всеки час.

— Всъщност ти не искаш ли да останеш? Дори и след всичко видяно от теб? — Дълбочината на разбитата надежда, която Муун почувства в гласа на Елзевир, прободе сърцето й. Тя знаеше колко труд бе положила Елзевир да запълни нейното време и нейния ум с невероятните чудеса на града — това звездно летище, което плуваше в космоса, вързано на невидимо въже и поддържано от света отдолу. Тя бе мислила, че Елзевир върши това само за да я отвлече от нейните страхове, но сега разбра, че има и друга причина.

— Ти наистина ли искаш да остана завинаги с теб?

— Да. Много, скъпа моя. — Елзевир се усмихна, а после продължи колебливо: — Знаеш ли, ние нямахме деца, Т. Дж. и аз…

Муун сведе поглед.

— Зная. Ако беше само до мен, ако бях някой друг, бих останала с теб, Елзи.

Тя разбра. Муун й заприлича на дете, загубено тук на Фестивала, в този неразбираем, неопетнен остров, който се върти в небето. Елзевир се опита да я направи част от всичко видяно от нея, докато сама започне да чувства безгрижната гордост на чуждоземците, които смятаха звездния кораб за толкова естествено нещо, колкото и платноходката, които се отнасяха към грандиозните и чудни неща като към принадлежащи им по право. С всяко малко технологическо чудо Елзевир търпеливо я учеше да се контролира, докато тя престана да се учудва и можеше да стои на балкона с поглед към Пазара на Крадците и да си дава вид, че е истински чуждоземец, гражданин на Хийгемъни, че се чувства като у дома си в това междузвездно общество.

А после й мина през ума, че най-после е разбрала какво се е опитвал да я научи Спаркс. Тя си мислеше колко щастлив щеше да бъде той, ако беше тук. Тя го изостави в момент, когато му беше нужна. Спаркс е все още в Карбънкъл. „Трябва да се върна при него. Не мога да стоя тук без него. Заточена на остров, заобиколен от безжизнена пустота. Не мога да бъда сибила тук.“ Тя сложи ръка на татуирания върху шията й трилиственик. „Аз оставих собствения си свят, а трябваше да стоя там. Не изпълних своя дълг, изоставих Спаркс, не изпълних… Богинята не чува молбите ми. Аз съм загубена, затова загубих нейния глас.“ Тя се надигна от леглото и стъпи с босите си крака върху студения под. „Това е несправедливо. Аз не съм оттук. Моето място е на Тийумат.“ И изведнъж, докато изричаше тези думи, Муун ги почувства с необичайна сила. Погледна Елзевир в очите и искаше тя да разбере нейната нужда, нейния копнеж и нейната тъга.

— Муун… — Елзевир хвана ръцете и така, както нравеше когато се опитваше да вземе решение. — Това е лошо… Ти не можеш да се върнеш у дома.

— Защо? — Мъка замъгли стаята и загриженото лице на Елзевир. — Мога! — Тя хвърли светлината на своята вяра срещу сянката. — Трябва!

Елзевир вдигна ръце помирително.

— Не… не. Искам да кажа, че ти не можеш да се върнеш, докато Крес не укрепне достатъчно, за да управлява кораба. — Думите й заглъхнаха като пропусната възможност.

Муун се намръщи неуверено. Сянката на съмнението все още закриваше лицето на Елзевир. Тя потърка лицето си; тялото й бе отпуснато от умора и разочарование.

— Зная. Съжалявам. — Муун сграбчи шишето с транквилизатор от поличката до леглото й.

— Не! — Тъмната ръка на Елзевир я хвана за китката. — Това не е отговорът. И ти няма да намериш отговор на страховете си, като се върнеш на Тийумат. Те ще те следват навсякъде вечно, ако не се научиш какво наистина върши една сибила. Аз не съм достатъчно умна, за да ти обясня, но има човек, който може да стори това. При първия добър прозорец ще слезем долу на земята при моя зет. — Тя се пресегна и взе шишето с транквилизатора. — Отдавна трябваше да направя това… но аз съм стара, глупава жена. — После се изправи и се усмихна на неразбиращата Муун. — Във всеки случай Мисля, че за всички ни ще бъде добре да стъпим отново на истинска планета. Може би и Крес ще може да дойде с нас. Почивай сега, скъпа моя… и приятни сънища. — Погали нежно Муун по бузата и излезе от стаята.

Муун се зави с тънкото одеяло. В тази безжизнена нощ, която обграждаше островния град и неговия свят, нямаше приятни сънища. Тя лежеше и гледаше неразбираемо присветващия екран срещу нея, а умът и душата й болееха от незадоволени нужди. Нямаше никой на това чуждо място, който би могъл да направи нейните сънища приятни. Ако не я пуснеха да се върне у дома… У дома… Сълзи потекоха през спуснатите й клепачи и се стекоха по бузите.

Тя отиде до Пазара на Крадците през изкуствения ден с трамвая на звездното летище заедно с Елзевир, Силки и Крес, надянал гумени протези. Притискаше ги тълпа от начумерени постоянни пътници, жители на острова. Орбитата на космическата станция минаваше през един прозорец — транспортен и корабен коридор, до повърхността на Кареумов, отворен на всеки два часа. Но на планетата тези прозорци бяха разположени на стотици или хиляди мили един от друг. Ако пропуснеш една спирка трябва да чакаш цял ден, за да се отвори отново.

Когато се качи на трамвая, нямаше свободни места, но един мъж стана да й предложи своето. Тя се усмихна и го отстъпи на Крес, а после друг мъж също стана, за да й предложи да седне. Смутена, тя придърпа Елзевир и й прошепна:

— Да не би да мислят, че съм бледа, защото съм болна?

— Не, скъпа. — Елзевир се намръщи неодобрително и оправи краищата на нейната жълта туника. — Напротив. Но ти би трябвало да си облечеш роклята. — Тя докосна преметнатата през ръката на Муун виненочервена рокля.

— Много е горещо. — Муун си спомни за широките рокли и тесни комбинезони, които беше пробвала в магазините на Централния градски базар. Опита се да носи собствените си дрехи сега, когато бяха вън от кораба, но те бяха много тежки. Въздухът на станцията беше топъл като кръв, затова тя носеше само онези дрехи, които Елзевир не й позволи да свали.

— Когато бях момиче, ходех забулена от главата до краката. Това беше част от женската загадъчност. — Елзевир оправи диплите на широкия си пъстър кафтан, герданът й от звънчета весело запя. — Какво ли не бих дала да захвърля всички дрехи и да хукна гола по улицата под слънчевата топлина. Но никога не се осмелих.

Муун се хвана за облегалката зад мълчаливия, отчаян Силки, неудобно притиснат от множество чужди тела. Тя гледаше през прозорците на трамвая, докато се движеха по авенютата на междузвездната колония към онази част, където Елзевир и Силки имаха апартамент. Тя не можеше да се оправи в този град, така както не можеше да разбере и навиците на неговите жители. Единственото, което знаеше, бе че целият град е поместен в един кух пръстен, в центъра на който е разположено звездното летище. Чуждоземците наричаха звездната колония Пазар на Крадците, а местните чуждоземни приемаха това име със забавно своенравие. Кареумовци господстваха в Хийгемъни, защото правеха най-съвършените технически изделия. Един ден Елзевир й обърна внимание, не без известно огорчение, че Пазар на Крадците звучи обидно.

— Тогава защо дойде на Кареумов? — попита я Муун.

— О-о, скъпа моя, как загубих своя срам и порядъчност е дълга, скучна и заплетена история. — Муун видя усмивката, която пропълзя в края на устата й.

— Фалшива скромност. — Крес седеше прегърбен на седалката пред тях със затворени очи, с ръце притиснати до гърдите. Той успя да се върне от болницата на летището само за два светлинни дни.

— Крес, добре ли си? — Елзевир докосна раменете му.

— Да, госпожо. — Той се усмихна. — Целият съм слух.

Тя го смушка и се облегна назад, като повдигна рамене в знак на възмущение.

— Да. Идвам от Ондиний, Муун, който ще ти изглежда по-непонятен и от Кареумов, сигурна съм Макар техническото ниво там да не е така високо. Жените в моята родина не бяха поощрявани…

— Не им позволяваха — вметна Крес.

— … да живеят пълноценно, така както всички вие живеете. — Гласът й надвиши шепота на обикновения разговор като пушека, който се издига в градската мъгла на един друг свят, в земя осеяна с пирамидални храмове-гробове на древна теокрация25. Това беше страна, в която жените се купуваха и продаваха като бартерни стоки. Те живееха отделно от мъжете, които не бяха техни партньори, а ревниви господари. Техните животи следваха тясната, дълбоко отъпкана от поколенията пътека, животи, които бяха непълноценни, но удивително предсказуеми.

Едно срамежливо момиче на име Елзевир — Покорство — вървяло по отъпканите пътеки на традицията, покрито с воал, който прикривал нейния човешки вид, препъвало се често в коловозите на ритуала, но никога не видяло собствения си живот отстрани. Докато един ден на храмовия площад любопитството й я откъснало от ритуалните обиколки на светилищата на светците-покровители и то се присъединило към тълпата, събрала се да слуша един луд чуждоземец, издигащ призиви за свобода и равенство. Момичето Елзевир се изкачило по стъпалата на Великия храм на Нееман, докато група местни радикални младежи пъхали позиви в ръцете и дрехите на всеки, който стоял равнодушен. Тълпата се разбушувала, а безмилостната църковна стража дошла да разпръсне хората и в последвалата паника натоварили в затворени фургони всички, които, успели да уловят.

Елзевир се свила в един ъгъл на залитащия фургон, смазана от телата над нея. Блъскана, мачкана, с разкъсан воал тя стояла там и ридаела, бояща се от осквернение или смърт. Но неочаквано я хванали яки ръце, изправили я на крака и я подпрели на стената. Обезумяла от ужас, тя почувствала как светът около нея се превръща във вода.

— В името на боговете, недей да припадаш сега! — прозвучал в ухото й глас. — Не мога вечно да те държа — продължил той и тя усетила леко шляпване.

Болката пронизала стената на нейната лудост като копие. Хленчеща, тя отворила очи и видяла пред себе си изтощеното, окървавено лице на лудия чуждоземец, човека, който бил виновен за случилото й се… единствения човек, който щяла да обича през целия си живот. Но в онзи момент нищо не е било така далеч от нейния ум както мисълта за любов.

— Добре ли си? — попитал той, когато някой го сръгал в бъбреците. Той държал ръцете й в своите и я закрилял с тялото си. Тя поклатила глава.

— Заболя ли те? Беше без да искам. — Той освободил едната си ръка, пъхнал ръка под воала и докоснал леко бузата й. Тя потреперила от допира на неговите пръсти, придърпала разкъсания воал над главата си. — Извинявай. — Той свел очи и я задържал, когато фургонът се заклатил на завоя. — Ти дори не можа да чуеш речта ми, нали? — Гримаса на разочарование се появила на лицето му. Изведнъж тя забелязала, че той е само малко по-възрастен от нея. Тя отново поклатила глава и избърсала очите си. Той промърморил на своя език нещо тъжно. — К.Р. е прав. Това, което върша, носи повече злини, отколкото добрини!… Не трепери, няма да ти сторят нищо лошо. След като ни закарат в инквизицията и посеят семето на плевела, ще ни пуснат.

Отново потреперила. Тя знаела достатъчно добре репутацията на църковната полиция. Почувствала, че очите й отново се изпълват със сълзи.

— Недей. Моля те недей. — Той се опитал да се усмихне, но не успял. — Няма да им позволя да ти сторят нищо лошо. — Било абсурдно, но тя се хванала за думите му. Хванала се, за да се спаси от ужаса. — Слушай — опитал се той да смени темата, — е, тъй като си… тук, искаш ли да чуеш речта ми? Това може да е последната възможност. — Капки пот блестели в острата му тъмна коса.

Тя не отговорила. Той взел мълчанието й за съгласие и запълнил останалата част от пътуването сред спарения въздух с освежителния дъх на безнадеждния идеализъм — как всички хора ще живеят като братя, как жените ще имат същата свобода като мъжете и същата отговорност за своите постъпки. Когато най-после фургонът спрял и ги върнал отново към действителността, тя била сигурна, че той е напълно ненормален… и божествено красив.

А после вратите се отворили, те излезли на силната дневна светлина и стражата подкарала нещастните пленници към оградения с висока стена двор на Центъра за задържане. Те слезли последни, той стиснал ръката й и промълвил:

— Бъди смела, сестро! — и попитал за името и.

Най-после тя му проговорила, колкото да му каже името си, преди стражата да го хване. Когато го помъкнали, чула го да казва, че тя е невинна, чула как гласът му се задавил. Тежки ръце отвели и нея, така че тя не могла да види какво са му сторили. Заедно с другите била замъкната в един двор и повече не го видяла.

Но там, в двора, я чакал нейният баща, който бил повикан от придружителката й, след като Елзевир била натоварена на фургона. Тя изтичала ридаеща към него и след много заплахи и щедро дарение за мисионерския фонд на църквата, баща й я отвел от това място на ужаса, преди инквизиторите на църквата да могат да опетнят нейното име.

Прекарала вкъщи почти две седмици, без да смее да излезе навън, докато забрави изживяното. Трудно можела да понася мисълта за лудия чуждоземец…, чудела се на неговите светове, на неговата доброта към нея сред целия онзи хаос… Питала се дали все още е жив. Макар да разбирала, че никога няма да научи това, че никога няма отново да го види, тя не можела да прогони от ума си спомена за неговите блестящи очи.

Въпреки това тя не познала странника, който седял стеснително на пейката под обраслата с лози градска стена, когато майка й я завела при кандидат и я оставила да стои непохватна и несигурна под пламенния изучаващ поглед на мъжа. Той бил облечен в работен костюм и наметало, широкопола шапка засенчвала лицето му.

Тя съобразително махнала тъмносиния воал от главата си, за да може той да види лицето й, като в същото време гледала настрани. Направила реверанс, а герданът й от сребърни звънчета зазвънял в притихналия въздух.

— Елзевир. Не ме позна, нали? — Думите достигнали до нея приглушени, но разочарованието в тях било ясно. Той свалил шапката си.

Но тя познала гласа, колкото и да бил променен, и тихо възкликнала:

— Ти! О-о… свети Калавр! — Тя вдигнала ръце, но не докоснала лицето му. Топлата му кафява кожа била обсипана с полузарастнали рани. Твърдата линия на челюстта му, загубила очертанията си, била подпухнала.

— Аз казал на твой баща случила се катастрофа. — Усмихвал се с очи и устни. — Уста не може затваря се — обяснил той.

Лицето й се набраздило от съчувствие, тя притиснала ръце в скута си.

— То е добро. Почти не боли въобще сега. — Инквизиторите не го дали на полицаите, а го били подред в свещена мъст ден и нощ и накрая го изхвърлили на улицата да тича колкото сила има. — Не иска мисли за това. Някога се смял над преживяното. Но трябвало да минат много години, преди да й разкаже и най-малките подробности от горчивата истина. Той седял мълчалив и я гледал, сякаш очаквал нещо. — Твоя челюст също ли наранена, сестро?

— Не! — Тя поклатила глава, а звънчетата зазвънели. — Аз… аз си мислех за теб. Непрекъснато. Мислех си, че никога няма да те видя пак… Страхувах се за теб. — Изведнъж тя почувствала неудържимо желание да притисне осакатеното му лице до сърцето си. — Защо не дойде тук? — Тя мачкала воала в ръцете си. Не като кандидат. Не покрила лицето си с воала, нито чувствала нужда.

— Аз трябвало сигурен бъде ти добре. Ти добре? — Той се навел към нея.

— Да. Баща ми дойде… Ти беше толкова мил към мен. Баща ми ще…

— Не. Моля не казвай него за мен. Само кажи мен ти хареса мои идеи? Кажи мен ти иска знае повече?

— Защо? — От всички въпроси и отговори, които бушували в ума й, това се изплъзнало от устата й — единственото, което не му казвало нищо.

— „Защо?“ — Но тя прочела по очите му, че той разбрал. — Защо аз иска види тебе пак?

Тя се изсмяла глупаво. После поставила ръце на устата си и гледала лицето му. Жената, която желае любовта на този мъж, ще трябва да спечели преди това неговото уважение. — Да. — Тя дръзко срещнала неговия поглед, но един мускул потрепвал на бузата й. — Искам да зная повече. Моля те, ела пак.

Той се усмихнал.

— Кога?

— Моят баща…

— Кога?

— Утре. — Тя отместила очи.

— Ще дойде. — Той кимнал в знак на потвърждение.

— Кол… колко жени имаш? — Изпитала ненавист към себе си заради въпроса.

— Колко? — Той погледна възмутен. — Николко. На Кареумов нямаме по няколко жени едновременно. Една е достатъчна за цял живот… ако тя е добра. — Той бръкнал в якето си и извадил няколко брошурки. — Аз донесъл това защо все още не може говори. Но аз написал това… и това. Ще го прочете ли ти?

Тя кимнала и почувствала как по ръката й протича нещо като ток, щом се допряла до брошурите.

— Ти има хубава градина тук. — В гласа му се промъквал копнеж. — Сама ли се грижи за цветя?

— О, не. — Тя поклатила малко тъжно глава. — На мен никога не ми разрешават да правя нещо, от което мога да се изцапам. Но аз обичам цветята. Ако можех, бих прекарала целия си живот тук.

На осакатеното му лице се появил израз на странна решителност. — Много внимателно той се пресегнал и откъснал един лавандулов цвят от растението над главите им. После го сложил в ръката й.

— Ние всички умрем някой ден. По-добре живеем свободен живот, отколкото умрем напразно.

Тя захлупила цветето в шепите си, вдъхнала от неговия аромат и му се усмихнала.

Той отвърнал на усмивката й.

— До утре тогава — и се изправил вдървено.

— Ти си отиваш?!

— Трябва срещнем се при университет довечера. — Той се усмихнал на нейното разочарование и се навел заговорнически. — Аз един чужд агитатор, знаеш.

— Ти няма да…? — Тя се осмелила да го докосне.

— Аха. — Той нахлупил шапката си над очите. — Няма повече речи. Поне докато мога отново отворя уста… Довиждане, сестро. — Преминал през двора със залитаща походка, преди тя да се сети, че все още не знае как се казва. Погледнала към брошурките и прочела: „Партньори в един нов свят“, от Т.Дж. Аспунд. Въздъхнала.

— Какво е това, което ти даде? — Майка й погледнала подозрително към брошурките.

— Ъ-ъ… любовни поеми. — Елзевир ги напъхала набързо в пояса около кръста си и спуснала воала. — Някои от тях сам е написал.

— Хм. — Майка й поклатила глава, а звънчетата й зазвънели. — Но той е кареумовец. Той е дал на баща ти достъп до видеокомуникационна връзка, за да му разреши да те види. Баща ти беше много доволен. И в края на краищата от него зависи… не от нас.

— Защо? — Елзевир станала и брошурките изшумели. — Защо да не зависи от нас?

Майка й взела цветето от ръката и се отправила обратно към женската част на къщата.

Т.Дж. идвал редовно да я вижда, станал образец на почтително отношение към родителите й, а насаме бил упорит мечтател, влюбен в момичето не такова, каквото било, а в жената, каквато искал тя да бъде. Той й носил още революционна литература, прикрита като любовни поеми. Но преди тя да започне да изследва новия свят, чийто хоризонти той разширявал с всеки изминат ден, нейният неуверен опит да защити правото си пред своето семейство довел до разкриване на скривалището й с брошурки, а на него било забранено да я вижда повече.

— Но ти не си допуснала да те отделят от него. — Муун се облегна на седалката. — Избяга ли?

— Не, скъпа моя. — Елзевир поклати глава и скръсти ръце, спомнила си за подчинението. — Баща ми ме заключи в една стая на кулата, защото се страхуваше да не избягам, преди още да ми бе минала такава мисъл. — Тя се усмихна. — Но Т.Дж. беше неустрашим. Той дойде една нощ с летателен апарат на въздушна възглавница, издигна се до прозореца и ме отвлече.

— И ти…

— Бях обезумяла! Не бях толкова просветена, колкото си мислеше той и дори колкото си мислех аз самата. Мъчех се да убедя себе си, че правех това само за да доставя радост на някой друг… на него. А така той съсипа добрата ми репутация. Тази нощ едва не умрях от срам. Но на сутринта вече бяхме на звездното летище и връщане назад нямаше. — Тя отправи поглед към града, но в ума си виждаше друго място и време. — Струва ми се, че винаги бяхме така: през целия ни съвместен живот неговото мото беше: „Ако си сигурен, че си прав, действай“, а моето „Прави онова, което трябва“. Но дори през онази ужасна нощ в душата ми, нямаше никакво съмнение, че постъпката му не е продиктувана от най-чисти помисли, че ме обича по начин, който никога не съм дръзвала да мечтая. Аз го гълчах, години по-късно, че е извършил един акт, в който доминира мъжа. Той само се смееше и ми казваше, че просто се е опитал да действа според системата.

Бяхме бракосъчетани на звездното летище от една от онези ужасни машини-нотариуси, а пътуването до Кареумов беше сватбеното ни пътешествие. Бедният Т.Дж.! Бяхме изминали почти половината път до галактиката, когато му разреших да ме пипне. После изненадващо научих, че всичко онова, което ми беше казвано през целия ми досегашен живот за моето тяло, било лъжа. Беше ми по-лесно да повярвам, че и аз имам ум и мога да го използувам. Ние се различавахме в много отношения, но душите ни бяха едно цяло. — Тя въздъхна.

Тъмнината неочаквано ги погълна, когато трамваят влезе в една от прозрачните спици, която свързваше вакуума на летището за звездни кораби с космическия център на града. Муун изгуби образите, описани от Елзевир сред спомена за топлина от камина, целувки и две сърца, биещи в унисон. Пуста тъмнина нахлу в празните кътчета на собствената й душа. Тя скри лицето си в ръце и се почувства много тъжна.

— Бих искал да го познавам. — Лицето на Крес се освети за кратко, когато запали една от ароматично миришещите тръстикови пръчици, които изглежда се пушеха от всички тук.

— Той отишъл си — каза Силки, отбелязвайки очевидното. Той говореше почти неразбираемо сандхи, международния език на Кареумов, който Муун изучаваше с помощта на Елзевир. Но смисълът на неговото непонятно мърморене й беше ясен.

— Т.Дж. щеше направо да те залепи до стената, Крес — каза Елзевир нежно. — Той беше винаги на максимална мощност. Ти се движиш през много по-плътна темпорална среда, много по-подходящ си за астронавт.

Крес се засмя, но смехът му премина в пристъп на кашлица.

— Казаха ти да не пушиш! — Елзевир се пресегна и взе от ръката му горящата тръстика. Той не каза нищо.

— Отиде си — каза Силки. — Отиде си. Отиде си — продължи той, сякаш опиянен от думата.

— Да, Силки — промърмори Елзевир. — Добрият винаги умира млад, дори да е на сто години. — Тя погали едно от осакатените му пипала, провесено през облегалото на седалката на Крес. — Никога не съм го виждала толкова ядосан нито толкова доблестен както в деня, когато те прибра от онзи уличен карнавал в Нарликар. — Тя поклати глава, а сребърните й звънчета запяха своята песен. — Той съпреживяваше болката на всеки. Затова искаше да я премахне. Просто не зная как съумяваше да живее в този свят от мъка.

Къде ли е Спаркс сега и кой му причинява болка? И защо не мога да му помогна? Муун погледна втренчено Силки с неочаквано разбиране. О-о, Богиньо, не мога повече да чакам! Но молитвата й остана нечута, без отговор.

— Като си помисля, че той прекъсна всичките си важни връзки заради мен! А зная, че с радост би умрял заради своите убеждения. Бях ядосана, но и радостна. Той беше пацифист между хора, които не са. — Тя дръпна от тръстиката на Крес. — И тогава започна да контрабандира! О-о!

Трамваят отново изскочи на светло. Навсякъде по пътя им изскачаха стени-дисплеи, на които се изобразяваха променящи се картини от други светове. На по-долните нива бяха изобразени невъобразим брой стоки, внесени от тези светове, които чакаха да бъдат извозени до повърхността на планетата. Чрез бартерната търговия през звездното летище се изпращаха безброй много стоки, произведени от високоразвитата промишленост на Кареумов. Имаше и други картини на стените-дисплеи, предназначени да вдъхнат благоговение на пристигащите посетители, като възхваляват технологиите, поддържащи основните производствени процеси в самия космос. На Муун беше казано, че това е най-големият плаващ град над Кареумов, но не единственият. Имаше хиляди други производствени станции и фабрики, чиито работници прекарваха по-голямата част от живота си в пространството между планетата и нейните луни. Мисълта за цял един живот, прекаран в изолация на тъмно, я преследваше и потискаше.

Трамваят стигна до една спирка, където чакаха пътници за повърхността на планетата. Муун мълчаливо последва Крес и Силки през тълпата и се настани на един стол в чакалнята, докато Елзевир отиде до машината за билети.

— А-а! — извика Крес, като гледаше към вездесъщите видеодисплеи. Тук те показваха картини от вътрешността на звездното летище: обвитата в облаци повърхност на Кареумов, повърхността на по-близката луна — абстракционистка картина на промишлено замърсяване, светещия образ на един междузвезден товарен ешелон — верига от дискове, нанизани в тъмнината като гердан е мъниста от морски раковини. Муун беше седнала откъм далечната страна на Силки, така че той беше защитен от непознатите! Силки зяпаше бавно движещия се разноцветен поток от хора, приличащ на въртящо се маслено петно върху водна повърхност.

— Ето това харесвам на Кареумов — винаги умът ти е ангажиран. — В думите на Крес прозвучаха фалшиви нотки. На екрана се появиха звездни кораби. Елзевир беше казала, че някога Крес бил космически навигатор на екскурзианти по една основна линия.

— Много лошо, че не можем да видим корабите на премиер-министъра. Той ще отсъства още две седмици. Това щеше да бъде незабравима гледка, млада госпожице.

Муун отмести поглед от екраните.

— Защо винаги ме наричаш така? Името ми е Муун.

— Какво? — Крес погледна към нея глуповато и вдигна рамене. — Зная, че името ти е Муун, млада госпожице — отговори той бавно. — Но ти си сибила. И аз дължа живота си на теб. Към теб трябва да се обръщат с уважение. Освен това — той се усмихна, — ако започна да се държа по-свободно, мога да се влюбя в теб.

Тя впери поглед в него слисана, но лицето му с нищо не показваше дали се е пошегувал, или е говорил напълно сериозно. Тя се извърна унило настрани, без да знае какво да му отговори, опита се да гледа образите на екраните.

Безплътни гласове предаваха съобщения на сандхи и половин дузина непознати други езици. Идеографическите символи на писмения сандхи бяха непонятни за нея, но тя бе научила говори: мия език от магнитни записи и докато слушаше, си припомняше наученото. В ума й те звучаха като музика, докато подсъзнанието й запечатваше думите. Сега тя можеше да разбира голяма част от чутото. Но в този език имаше много нюанси, така както имаше много нюанси и в отношенията на хората, които го говореха. Строга кастова система разделяше хората на този свят и определяше техните роли в обществото още от деня на тяхното раждане. Чуждоземните бяха извън ограниченията на системата дотогава, докато бяха настрана. Елзевир беше препоръчала на Муун да се обръща към продавача според неговата кастова класификация вместо с „гражданин“. По-сериозните нарушения на поведението вътре в системата се наказваха с големи глоби и дори с отнемане на наследствен ранг. Имаше отделни магазини, ресторанти и театри за хората от кастите: техници, нетехници и неквалифицирани, а тези от най-високата и най-ниската каста дори нямаха право да говорят помежду си без посредник. Тя дълго се възмущаваше защо всички се примиряват с това. Елзевир само се бе усмихнала: „Инерция, мила моя. Повечето хора не се чувстват толкова нещастни с известното, за да го заменят с нещо неизвестно. Т.Дж. никога не можа да разбере това“.

Муун се наведе напред над коженото канапе, когато видя Елзевир да се приближава.

— Вече се качват. По-добре е да вървим. — Елзевир размаха билетите към коловоза на далечния край на перона, където пътниците се изливаха в неизвестността. Крес и Силки станаха. Муун ги последва възмутена.

— Не се тревожи, млада госпожице — каза Крес. — Нищо не се усеща. Всичко е в ръцете на контрольорите на совалката, не е като в кораб. Прилича повече на люлка.

— Там, долу, е хубаво, Муун. Почакай да видиш декоративните градини на Кареумов.

— Не ми трябват градините, Елзи. — Очите й отново се насочиха към космоса. — Трябва да се върна у дома.

Крес отправи към Елзевир тежък, обвиняващ поглед. Тя наведе глава.

— Почакай да видиш Кареумов, Муун. Тогава всичко ще разбереш.